Сътворение на света според науката и Библията*[1]

Р. С.

Светът съществува, но откъде се е взел? Сам от себе си ли съществува, или е дело на един творец? Ако приема­ме съществуването на жив, личен, всемогъщ и премъдър Бог, то трябва да приемем, че и светът е създаден от Него. Християнската Църква ни учи на това и Свещеното Писание затова ни говори. „Вярвам – учи светата Църква – в един Бог… Творец на небето и земята, на всичко видимо и не­видимо“. И Свещеното Писание започва с многосъдържателните, дълбоко назидателни и възвишени думи: „В начало Бог сътвори небето и земята“ (Битие 1:1). „Първият лист на Моисеевия разказ, по думите на Жан-Пол, има по-голяма тежест от всич­ки страници на естествоизпитателите и фи­лософите“. „Той наистина съставлява не са­мо крайъгълен камък на цялото открове­ние, но и котва на всички наши възгледи за Бога и света, които тъй рязко, опреде­лено и завинаги отделя от всички народ­ни митологии, също както и от многоразлични системи и мечтания на старата и но­вата философия…“ „Понятието за чисто тво­рение оставало укрито за гръко-римската древност, казва Брандис. Ние, разбира се, не усещаме непосредствено тежестта на тези малко думи, понеже у нас от детин­ство са запечатани тези основни истини и сме привикнали чрез тях да гледаме на света. Но ако се върнем по-близко към онази езическа представа, която господствала във времената на Моисей и още по-късно, в Египет, Финикия и Вавилон, и от която ясни следи са се запазили още, и до сегашно време, в браминската рели­гия, тогава ще узнаем високата важност на Моисеевото учение за Бога, света и чо­века. Грамадният, широко разпространеният в езичеството предразсъдък за несвободното Божествено Същество, управляващо само по необходимост или по произвол, е унищожен. Страхът пред сляпото могъщество на случая, пред безсъз­нателната материя и други подобни заблуж­дения, които като кошмар удушвали езичеството, са изгонени от Моисеевото уче­ние. Човек свободно сега гледа на тво­рението и на небето, понеже Творецът на света е личен, всемогъщ и жив Бог“.

Но в днешните времена – времена на съмнение и неверие – не само сред жреците и представителите на науката, но и сред обикновеното интелигентно общест­во, цари или явно скептично, или направо отрицателно отношение към библейското повествование за сътворение на света в шест дни. Като неизбежно следствие от такова отношение днес, току-речи на вся­ка крачка, се чуват смели гласове относно някакво противоречие между най-новите ре­зултати на науката и библейската космогония.

Миналият XIX-ти век**, ознаменуван с поразителни завоeвания в областта на научното знание, особено по физиката, хи­мията, геологията и астрономията, се явява безпримерен в историята на човече­ството както по важността на научните открития, така и по необикновеното раз­витие на критицизма спрямо библейски­те повествования изобщо и библейската космогония частно. Втората половина на XIX-ти век особено рязко изостри несъгла­сието на науката с разказа на първата би­блейска книга Битие за шестдневното творе­ние. Това несъгласие най-релефно се изтък­ва в областта на въпроса за произхода на светлината и образуването на светилата. Моисей разказва, че светлината Бог създал в първия ден на творението, а слън­цето, луната и звездите – чак в четвър­тия. Пита се: откъде могла да бъде свет­лината и как могло да има вечер, нощ и ден до четвъртия ден, когато именно и били създадени светилата? Как е мо­гла земята в третия ден да произведе растения без живителните лъчи на слън­цето? След това и други места от първа глава на книга Битие не се съгласуват с резул­татите на научните изследвания, например относно произхода на органическия живот и човека на земното кълбо, относно това – колко време съществува този живот и тази земя, и така нататък. Карл Фохт, Фойербах, Бюхнер, Молешот и други натуралисти-философи, геолози и биолози говорят, че земното кълбо съществува вече много десетки, дори стотици хиляди години, или дори ми­лиони години, а библейско-християнската хронология определя цялото време от съз­даване на света, по-точно – от създаване на човека, всичко на 7,445 години. Хипоте­зата на Кант и Лаплас за произхода на вселената, теорията на Дарвин за произхода на видовете и на Лайел за геологическите периоди, теориите: за атомите, за ефира, за спектралния анализ, за електромагнитните явления и така нататък – пряко идват в про­тиворечие с библейската космогония. Как да се отстранят всички тези противоречия, които сега смущават едва ли не всеки гимназист, запознат с естествено-исто­рическите науки? И най-простият човек е склонен да разсъждава така: „ако разказът за сътворението на света не може да устои срещу резултатите на новата естествена наука, ако още първият лист на Библията ни разказва неща неверни, можем ли да вярваме в онова, което тя ни разправя по-нататък?“ Но защо говорим за простите? Дори Шлайермахер, учен нем­ски богослов, още в първата четвърт на XIX-то столетие се е боял от резултатите на естествените науки не само за богосло­вието, но, изобщо, за християнството. „Предчувствам – пише той на Люке през 1829 година, – че ние ще бъдем принудени, без голяма помощ за себе си, да се срещнем със знание, което мнозина още са привикна­ли да мислят, че е неразривно свързано със същността на християнството. Аз няма да говоря за шестдневното творение; но самото понятие за творението ще ли може да устои още дълго време срещу силата на новия мироглед, изработван от научни комбинации, от които никой не мо­же да се отстрани? И нашите новозаветни чудеса – за старозаветните нито дума няма да кажа тук, – ако и да се задържат още за някое време, ще паднат отново, но ще паднат от предположения и напа­дения по-достойни, по-основателни и по-силни от онези, с които си послужи по-напред вятърничавата енциклопедия. Какво ще стане тогава, мой любезни приятелю! Аз няма да съм вече между живите в онова време, и ще мога спокойно да почивам и да спя вечния сън. Но вие, друже мой, и вашите връстници, какво мислите да пра­вите? Мислите ли вие да се оттеглите зад вашите външни укрепления и да оставите науката да ви победи от всяка страна? Бомбардировката от присмехите малко ще ви повреди. Но обсадата! Какво ще стане тогава, когато вие, изгладнели и изтощени поради лишение от всяка наука, ще си стоите обсадени във вашите укрепления, а тя, науката, изоставена от вас, ще издиг­не знамето на неверието? Дали не ще ста­не нужда да се разкъсат брънките от историята и да се разделят така: христи­янството с варварството, а науката с неверието?“

Пророк Моисей (1393-1273 г. преди Христа), авторът на книга Битие с текста за шестдневното сътворение

Шлайермахер, както и Люке, комуто пишел, както и други още много техни съвременници, отколе вече са се преселили във вечността и спят там вечния сън. Но ние сме свидетели на това, колко преувеличен и неоснователен е бил страхът на Шлайермахер за съдбата на Биб­лията и християнството: опасността за бо­гословието, която той очаквал да дойде от естествените науки и философията, не е дошла и няма да дойде.

Но все пак за нас е от голям интерес да разгледаме въпроса: вярно ли е, че Библията и науката са несъвместими, че разногласието между тях е непоправимо и неотстранимо?

Не е вярно. Такова мнение не е повече от предразсъдък.

Най-големите разногласия и спорове, които обикновено избухват тук на земя­та, произхождат от разместване и от неопределеност на границите; много бър­котии, много преплитания на този свят биха мог­ли да се изгладят, ако всеки един се ограничаваше в своите собствени гра­ници. Граници тясно определени със залог за мир и спокойствие. И тук, по нашия предмет, главно и необходимо е да се установят точно и да се съблюдават стро­го границите между двете области, за кои­то е сега думата, тоест областта на Биб­лията (религията) и областта на науката. С това се постига и добива най-главното, най-същественото нещо. Религията и богословието притежават истини, за които ес­тествените науки нищо не знаят и които, следователно, нямат никакво право да отричат; и, обратно, естествените науки при­тежават ред знания, в които религията не се меси и върху които Библията и богословието нямат и не могат нищо да кажат. И в случая дори, че религията и бо­гословието, от едната област, и естестве­ните науки, от другата област, биха имали да се занимават с един и същ предмет, те го разглеждат от съвършено различни страни, разглеждат го всяка една от свое становище. Библията ни казва, че Бог ни дава насъщния хляб; естествознанието пък ни учи как хлябът расте вън на полето. Може ли тук да каже някой, че, понеже едното е вярно, дру­гото е невярно? И двете са верни, но всяко едно на свое място. Признаването грани­ците е пътят, който води към мир. Такъв въпрос, в който, преди всичко, подлежи да се определят границите на двете об­ласти, е именно въпросът за сътворението на света. Той обаче се намира зад границите на науката, в областта на религията.

Понятието за творението – казва Лютард – принадлежи на религията, на Библията, а не на естествените науки. Тези по­следните могат да разясняват и да ни учат за външния произход на творението; но фактът, че Бог е сътворил света, ни съобщава не естествознанието, а Библията, религията. За този факт естествознанието, при своите собствени средства, не може нищо да ни каже. Колкото далече и да на­предне естествознанието в своите изслед­вания по произхода и съставянето на космическите форми, във всеки случай, накрая, то е принудено да се спре пред една ма­терия, при един живот и при някои закони.­ Откъде иде, обаче, тази материя откъде е животът ѝ и действащите в нея закони, за това естествознанието не знае нищо. То всякога предполага съществува­нето на материята, и с нея само започва. А въпросът за произхода на материята ос­тава почвата на чувствената действителност и преминава в областта на умозрението или на вярата. Тук, следователно, естество­знанието престава да е естествознание и става философия или религия. Било, че ние приемаме материята като от Бога сътво­рена, било, че я държим за вечна или за сама от себе си съществуваща, било че ние нищо не мислим за нея, това е съвър­шено безразлично за самото естествозна­ние, понеже то започва своята работа само при съществуване на материалното битие. По този въпрос, прочее, между естествознание­то и вярата няма и не може да има никакво стълкновение. „Аз изрично обясних – пи­ше Вирхов, – че научното природно изслед­ване не е в състояние да разреши загадката на творението“. „Произходът на материално­то битие – говори д-р Лютард, – превъзхож­да всяко човешко разбиране. Още и днес произходът на живота е за нас непрони­цаема тайна. Как става, как се ражда едно нещо, това никой човек не може да каже, и ние няма никога да разгадаем тази тайна. Възможно ли е да си представи човек напълно, как е станало, как е произлязло изобщо първоначалното битие? Са­мо чрез вярата, според апостол Павел (Евреи 11:3), а не чрез чувствата можем ние да разберем началото и произхода на света, който е сътворен чрез духовната сила на словото Божие“.

Франсис Бекон (1561-1626)

Предразсъдъкът, че Библията и нау­ката са несъвместими, че разногласието между тях е непримиримо и неотстранимо, произлиза още и от недостатъчното познаване и на Библията, и на науката. В това отношение се явяват напълно верни думите на английския философ Бекон: „Мал­ко наука отдалечава от Бога, но много наука възвръща към Него“. Библията и науката са две Божии книги, от които първата непосредствено е дадена от Бога, а втората – чрез природата и в приро­дата. Строго като се съди, тези две Божии книги не трябва да заключават в себе си противоречия. Противоречията между тях трябва да са мними, показващи се само, но не действителни, и произлизат от не­правилно четене и разбиране на едната от тези две книги или на двете заедно. По този случай ето какво пише немският богослов Вилхелм Щудемунд: „Въпросът – дали християнството може да устои срещу резул­татите на новата естествена наука, както и други подобни на него въпроси, и мен по-рано са ме безпокоили понякога. И какво направих аз? – Това, което във всеки слу­чай е най-разумното. Заех се с по-се­риозно и основателно изучаване на естест­вената наука. Аз не четях само единични статии по тези въпроси, а и съчиненията на Дарвин, Бюхнер, Хекел, Додел, на Дюбоа Раймонд и други; наред с тях обаче четох и книги на християнски естествоизпитатели като: Райнке, Бетекс, Денерт, Щьойде и други. Тези занятия ми доставиха голяма радост. Аз се възхищавах от естествена­та наука, възхищавах се от нейните от­крития. Но тъкмо чрез нея познах аз и Бога по-добре, Чиито слава, могъщество и мъдрост тъй великолепно се разкриват в природата, много по-великолепно, отколкото си представях по-рано. Чрез заня­тията с естествената наука аз не изгубих вярата си, не изпаднах и в съмне­ния; напротив, вярата ми стана още по-твърда, по-непоколебима и с убеждение. Аз видях, че действителните резултати на науката съвсем не противоречат на християнството, нито на библейския разказ за сътворението на света“.

Та и наистина, ако имаше някакво противоречие между естествената наука и християнството, как щеше да бъде въз­можно толкова естествоизпитатели от ста­ро и ново време да изповядват християн­ството с такава решителност? И между тях са корифеите на естествената наука.

Но понеже примерите по-силно убеждават от всякакви красноречиви думи, то нека видим как собствено си представя днешната естествена наука произхода на земята, и какво говори Библията за този произход? След това простото съпоста­вяне на тези две учения ще ни покаже дали между тях има противоречия.

Днешната естествена наука е устано­вила за произхода на земята приблизител­но следното учение:

Андре-Мари Ампер (1775-1836)

Материята, от която се състоят не­бесните тела, отначало в газообразно състояние е изпълвала пространството. От тази газообразна маса, поставена от някаква си причина в движение или движеща се от вечност, са се образували гра­мадни въртящи се около себе си кълба. Такава една обща маса е представлявало преди време и слънцето заедно с всички принадлежащи към него планети, като зе­мята и месеца, която маса, вследствие на все по-силния въртеж, е достигнала най-голяма горещина. Но, като изпускала топ­лите си лъчи в студеното пространство, тя се сгъстила и с намалението на обема ѝ увеличила се е още повече скоростта на въртежа. Бързината е станала така голяма, че една част от масата се откъснала и образувала най-отдалечената плане­та от планетите, които обикалят около слънцето. След това са станали още таки­ва откъсвания, от които са произлезли другите планети, а също и земята.

Отначало, а също и после, след ка­то на земята, поради охлаждане на повърхността ѝ, се образувала твърда кора, на нея е нямало нито следа от живота, кой­то днес така изобилно я краси. Земята из­стивала по-нататък и понеже утайките не могли повече да се изпаряват в атмос­ферата, то са образували първоначалното мо­ре. Това е било навярно много по-голямо от сегашните морета, ала и много по-плитко. Повърхността на земята е имала тогава съвършено друга форма. Чрез вул­канични изригвания и катастрофи са става­ли често големи преврати по повърхността, следи от които се намират в разните слоеве на земята.Тези преврати почнали да стават все по-нарядко, колкото земната кора повече се затвърдявала и затова не така лесно вече можела да се топли от вътрешния огън,чиято сила се вижда още днес при вулканическите изригвания и земетресенията. И така, повърхността на земята си е запазила днешната форма, при която сушата е отделена от морето за по-надълго.

Сега вече се явил и първият живот на земята. Покрай някои нисши животински видове, развива се един огромен растителен свят. Това не са били още растения и цветя като днешните, а гра­мадни блатни растения и папрати, от ко­ито са произлезли дебелите въглени пла­стове. В следващите пластове се вижда­ло първото мощно встъпване на животин­ския свят, и то най-напред се явили ри­бите, грамадни гущери и други земноводни животни, след това птиците. След това се явили млекопитаещите животни в голямо множество и отчасти в грамадна величи­на. То било времето на слоновете-ве­ликани (мамонти) и други исполински жи­вотни. Накрая след всички създания се явил и човекът. В най-старите пласто­ве на земята не се е намерила още никаква следа от него. Така земните пластове са показали, че животът на земята се е развивал към все по-високи и по-съвършени форми.

Има още

Какво представляват дните на творението? – продължение и край

Протоиерей Стефан Ляшевски

 „Водата под небето се събра на местата си,

И се яви суша.“

(Битие 1:9)

„И произведе земята злак, трева,

що дава семе по свой род (и подобие),

и (плодно) дърво, що дава (на земята)

плод, чието семе си е в него според рода му…

Биде вечер, биде утро – ден трети.“

(Битие 1:12, 13)

Третият ден на творението

Особеността на библейското повествование за третия ден на творението е, че то се осъществява с два Божии творчески акта. Първият е разделянето на земята на суша и морета (океани). „И рече Бог: да се събере водата що е под небето (тоест водните пари – облаците) на едно място (тоест в океаните), и да се яви суша“ (Битие 1:9). През втория творчески акт на земята се появява растителният свят: „И рече Бог: да произведе земята злак, трева … и… дърво… Тъй и стана“ (Битие 1:11).

Към първия творчески акт се отнася Архайската ера, а към втория – ранният Палеозой, тоест Камбрий, Силур и Девон. В такава последователност и ще ги разгледаме.

Когато нашата планета се покрила с твърда кора – литосфера, първоначално не е имала никаква влага на своята повърхност, защото дори и да бяха паднали атмосферните валежи върху нажежената повърхност, мигновено биха се изпарили. С течение на времето, когато тя напълно изстинала, водните пари на атмосферата, непроницаеми за слънчевите лъчи, обкръжили земята в мощен слой. Тогава започнали да падат валежи и да се образуват океаните.

Как забележително точно говори за това боговдъхновеният пророк:

„И рече Бог: да се събере водата, що е под небето, на едно място, и да се яви суша. Тъй и стана. Сушата Бог нарече земя, а събраните води – морета“ (Битие 1:9-10).

Това, което пророкът нарича „водата, що е под небето“ е водата, която се намирала в парообразно състояние над земята. Сега тя е слязла на земята в „местата си“, тоест в океанските и морските падини и е наречена от Бога морета, а материците, чиито брегове те мият, Бог нарича земя.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Тази продължителна ера на земята в геологията носи името Архайска, тоест първоначална, когато още не е имало никакъв органичен живот, а само могъщите сили на огнената магма, скрита под втвърдената кора, са предизвиквали вулканични действия. Така наречената кора се разтопявала и от пукнатините в литосферата се изливала разтопена магма, която покривала огромни пространства.

Литосферата се повдигала и спускала, движена от вътрешна клокочеща сила, земната кора „дишала“, океаните се оттегляли от континентите и отново настъпвали, заличавайки огромни части от сушата. Разрушавали се скалите, обливани от морския прибой, кората се циментирала и после отново пропадала, смесвайки се с други пластове. Така се създавали пластовете земна кора, наречените утаечни отлагания, пясъчници, глинести шисти и други, а по-късно когато във водата се появили различни видове ракообразни, тяхното натрупване образувало варовиковите пластове.

Материците, плаващи върху течна магма, се врязвали един в друг и образували огромни планински хребети. Тези пластове, които са били дъно на морета, океани, се издигали в процеса на планинообразуването и ставали върхове на планини, а земната кора се пропуквала и изригвала магма.

Описаните геоложки процеси продължили практически до появата на човека, тоест до края на Ледниковия период, когато земята се успокоила, бреговите очертания на континентите се установили и се прекратили планинообразуващите процеси. Ставащите тук-там нищожни изменения, като появата на малки острови или тяхното изчезване, а също и бавния процес на издигането на Скандинавския полуостров, са остатъци от някогашните грандиозни изменения в живота на нашата земя.

Хиляди пъти 9/10 от територията на съвременните континенти ставали ту суша, ту дъно на океани и на епиконтинентални морета. В продължение на милиони години се натрупвали мощни пластове от многообразни утаечни отлагания, значителна част от които стотици пъти отново се размивали и преотлагали в различни комбинации.

Архайска ера

Разместванията на земните пластове били толкова мощни, че само каменовъглените отлагания, лежащи един върху друг, биха образували слой с дебелина четиридесет километра.

Само в някои места от земното кълбо са останали масиви, които нито веднъж не са били покривани от вода. Върху тях са се запазили онези скални пластове, които никога, през цялото време на съществуването на земята, не са били разрушавани от морета и не са се преотлагали в пластове. Това са гранитните масиви на финландския „щит“ и някои други.

Гранитът е основната маса на литосферата, продукт от охлаждането на магмата и представлява основен скален пласт.

И още много и много биха могли да се илюстрират творческите Божии слова:

„… да се събере водата що е под небето, на едно място, и да се яви суша“ (Битие 1:11).

Това е първото Божие слово за органичния живот на земята. Първи са се появили водораслите и, изобщо, растенията. Тези първи водорасли са се зародили във водата – така съвременната наука представя възникването на органичната материя и едва по-късно се появяват мекотели, хранещи се с водорасли. Водораслите пък преминават в надземна трева, а гигантските треви – в тръбовидните дървета на Палеозоя.

Точно такъв ред описва и Моисей, говорейки в началото за злак, което ще рече водорасли, а след това – за трева и още по-нататък – за дървета. Пророкът подчертава, че всичко това не се е появило изведнъж, а „…трева що дава семе по свой род (и подобие), и … дърво що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му“ (Битие 1:12), тоест постепенно, от род в род и от вид във вид, чрез техните семена се развивало растителното царство. „Биде вечер, биде утро – ден трети“, тоест това е било началото и краят на този период. Преминава „денят“, настъпва вечерта и с настъпването на утрото на новия ден, завършва предшестващият.

В този „трети ден“ оживяла мъртвата земя, раззеленили се необятните простори, които се покрили в края на „деня“ – (в Девонския период) с могъща растителност и се появил живот във водата във вид на дребни обитатели – трилобити и други.

Ледников период

Но гората била още мъртва, нито птици, нито зверове, нищо живо нямало в нея. Нищо не нарушавало мъртвата тишина – нито цвърчене на щурец, нито пеене на птици, не пърхали пеперуди и други насекоми.

Тогава климатът бил топъл навсякъде по земното кълбо, тъй като не съществували съвременните астрономически закони, нито небето, според нашето разбиране, със слънцето, луната и звездите, а всичко е било покрито с гъста, трудно проницаема мъгла. Водни пари в огромно количество обкръжаващи земята и само част от тях се втечнили и напълнили водните басейни на океаните. За това, какво количество водни пари имало в атмосферата, може да се съди по следната съпоставка. Площта, която заемат водните басейни на океаните, е две трети от цялата повърхност на земното кълбо, а средната дълбочина на водния слой е пет километра. Ако приемем, че в Палеозоя само половината количество пари се втечнили и покрили част от земята, то излиза, че в атмосферата е имало огромен двукилометров слой вода, който по степен на разреденост на водните пари по отношение на водата, би съставлявал стотици километри плътен слой от облаци около земното кълбо.

Земята се намира в студеното световно пространство, но тогава тя е била облечена в топла, непроницаема за студа обвивка от водни пари. През целия ранен Палеозой, включвайки и Карбонския период, е имало топлолюбива флора и фауна по цялата земя. На Шпицберген, на северния полюс и в Антарктида, навсякъде има залежи на каменни въглища – продукт на тропическите гори и навсякъде могат да се видят следи от топлолюбива морска фауна.

Лъчите на слънцето не прониквали непосредствено на земята, а се пречупвали под определен ъгъл през мощна обвивка от водни пари и осветявали земята по съвършено различен начин, отколкото сега – нощта е била не толкова тъмна и продължителна, денят – не така ярък. Не е имало нито зима, нито лято, защото не са съществували астрономически закони. Дърветата по това време не са имали годишни пръстени, а структурата им е била тръбовидна, както при тревите, а топлоизолационна обвивка от водни пари е запазвала топлината по цялата повърхност на земята.

Съвременната палеонтология вече достатъчно добре е изучила всички видове живи организми от Камбрий – около хиляда различни видове мекотели. Но има основания да се предполага, че все пак първата растителност и даже първите мекотели са се появили в края на Архайската ера, която също се отнася към третия ден на творението.

В следващия период – Силур, количеството мекотели се е увеличило до десетки хиляди различни разновидности, а в Девона се появили и двойнодишащите риби, които нямали гръбначен стълб, но са били покрити с панцер (черупчеста обвивка), като преходна форма от мекотелите към рибите. Тези риби са дишали с хриле и с бели дробове, затова се наричат двойнодишащи. Те направили първия опит да се превърнат от обитатели на морето, в обитатели на сушата, тъй като двойният способ на дишане им давал тази възможност. Но не им се удало да осъществят тази велика мисия – да станат жители на земята.

Има още

Какво представляват дните на творението?*

Протоиерей Стефан Ляшевски

Книга Битие. Особености на нейното написване

Когато се сравнява библейското повествование със съвременните научни представи за сътворението на света, обикновено се обръща внимание само на противоречията между тях, като съвършено се игнорират времето и мястото на написването на книга Битие.

Ако боговидецът Моисей живееше в наши дни, той би записал откритото му от Бога със съвсем други понятия. Книга Битие е написана на езика на своето време – език на пастирски народ, чиито понятия и реч са били доста ограничени. Семитският език от началото на второто хилядолетие преди Рождество Христово Е бил толкова беден, че често една дума е изразявала няколко понятия. Например, думата „йом“ е означавала и „ден“, и „период от време“. Освен това, религиозният език на Изтока, дори до евангелско време, е бил език на символи и образи, което нагледно е отразено в евангелските притчи – едва ли можем да бъдем толкова наивни, че под евангелските „таланти“ да подразбираме златни монети, под пшеницата, която сее сеячът – житни класове, и така нататък. Нима езикът на Апокалипсиса не е изключително език на символи? Езикът на египетските иероглифи е също език на символи. Няма нищо чудно в това, че и Моисей пише на езика на своето време, още повече, че израилският народ току-що е напуснал Египет, където животът е бил препълнен със символи.

А и самият боговидец Моисей не е считал упоменатите „дни“ за астрономическите 24 часа, тъй като въпросът за деня и нощта в съвременния им смисъл възниква едва в четвъртия ден на творението. „И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд (за да осветляват земята и) да отделят ден от нощ … по-голямото светило да управлява деня, а по-малкото светило да управлява нощта…“ (Битие 1:14,16). Тук ясно се говори за появата на ден и нощ. Следователно употребата на дума „ден“ при описването на първите три дни, а също и думите „вечер“ и „утро“ са само символични изрази, за което ясно свидетелства св. Иоан Златоуст в тълкуванието си на книга Битие: „Затова е казано, че е било утро и вечер, за да знаеш, че всичко не се е появило мигновено, а че е имало начало, среда и край на този период“. И св. Василий Велики в своя „Шестоднев“ пише: „Дали ще кажеш ден или век, ще изразиш едно и също понятие“.

Никой от светите отци на Църквата, писали тълкувание на книга Битие за дните на творението, не е разбирал думата „ден“ в буквален смисъл. Обяснение на този символ се е срещало в богословските трудове и в учебниците по Закон Божий, но някои въпроси, като например, появата на слънцето в четвъртия „ден“ на творението и всичко, свързано с това, са били пропускани от нашата богословска мисъл и запълването на тази празнина днес се явява съществена необходимост.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Изобщо, въпросът за космогонията е твърде сложен, защото ако Моисей бе писал на езика на съвременната космогония, например, в духа на Кант-Лапласовата система, то, в продължение на три хилядолетия, никой не би бил в състояние да го разбере. Но, пророкът е считал за необходимо да покаже, че съвременните астрономически закони са се появили в средата на живота на Земята, много след нейното сътворяване и създаване най най-богатото растително царство – ето защо това разделение на годишни „времена, дни и години“, той описва в четвъртия „ден“ на творението. И подчертава: „за да осветляват земята“ (Битие 1:14), тоест по отношение на Земята. Когато пророкът говори за появата на слънцето, луната и звездите, се има предвид, че небето се очистило от мощните водни пари и лъчите на слънцето проникнали на земята за първи път едва през Карбонския (каменовъгления) период и овъглили тревистата гигантска растителност, непривикнала към тях.

Следователно, думите „И създаде Бог двете големи светила“, трябва да бъдат разбирани относително, а не абсолютно, тоест да се нагодят към тези представи на хората за земята и слънцето, които са съществували в продължение на три хиляди години.

За голямо съжаление, у мнозинството съвременни образовани хора, познанията в тази област остават такива, каквито са били в детството, тоест в такава примитивна форма, която, разбира се, никак не може да удовлетвори потребностите на възрастния човек. Това разногласие, този прелом, става точно тогава, когато се формира човешката душа и, прекършена, вярата съвсем се изгубва. Само в някои избрани души тя остава, въпреки привидното противоречие, усилено пропагандирано от атеизма. Така се осакатяват младите души поради недоразуменията, които остават „камък за препъване“ за дълги години, а понякога и за цял живот.

Многочислените ми беседи с младежи и възрастни хора показват, че с отстраняването на това недоразумение, безверието пада като окови и душата леко се понася на крилете на вярата, увлича човека в богатата съкровищница от духовна литература, която преобразява атеиста в богословски образован член на Църквата.

Възгледът за миналото на земята, към който се придържа съвременната наука

Геологията е сравнително млада наука. Преди две столетия образованото човечество не е имало понятие за произхода на земята и историята за възникването на живота на нея.

В средата на XIX-ти век, когато палеонтологията, науката за древните организми, тепърва започнала да набира сили, Дарвин издигнал своята еволюционна теория, която сложила началото на спор, дори вражда, между науката и религията, между знанието и вярата. Оттогава изминали повече от сто години и възгледите на науката за произхода на живите организми много се променили. Сега вече можем да обобщим всички знания на човека за миналото на Земята, от които произтичат удивителни, твърди и неоспорими положения:

1. С пълна достоверност можем да кажем, че почти всички видове живи същества, населявали Земята през различните геоложки периоди, вече са изучени. Ако бъдат открити още разновидности, те няма да внесат абсолютно никакви изменения в общата структура на видовете.

2. Цялата последователност в произхода на живите организми от низши към висши се намира в поразителна хармония с последователността на геоложките периоди, в чиито отлагания се срещат техни отпечатъци или вкаменелости.

3. Вън от всяко съмнение е, че развитието на видовете растения и живи същества е в пълна приемственост от един вид в друг, при което новите видове запазват родовите признаци на тези, от които произхождат. Така например, първата птица – археоптерикс, запазва главата на звяр, гръбначната система и остатъците от нокти на крилете от своя предшественик – птеродактила. При следващите видове птици всички тези признаци изчезват. А копитните запазват четири пръста от петпръстната лапа на своя предшественик и така нататък.

4. Последователността в появата на различните видове организми е напълно установена и по-нататък не може да бъде подложена на никакви съществени изменения.

5. Тази последователност е представена в следния ред: растения, дребни обитатели на морето, панцерни риби, амфибии, рептили или влечуги, птици и животни.

6. На лице е статичност на видовете в днешно време, тоест невъзможност да се появят нови видове във всичките четири царства: растения, риби, птици и животни.

7. Пълното отсъствие на междинни звена между отделните видове е в такава степен на противовес на еволюционната теория, че довежда до издигането на друга теория – не за постепенната еволюция, а за мутация, тоест скокове в произхода на видовете.

8. Тропическият климат по цялото земно кълбо до Пермския период свидетелства за съвършено други астрономически закони на Земята в онова далечно време, когато не са съществували студени полюси и изобщо климатични пояси, не е имало дори сезони, тоест лято и зима.

9. Продължителността на геоложките периоди безспорно се измерва в милиони години.

Авторът протоиерей Стефан Ляшевски (1899-1986)

Това са основните общоприети положения. От тях се правят различни изводи и се издигат различни теории за обяснението на едни или други явления. Съществуват такива хипотези, които се опитват да опровергаят или да оспорят тези положения, тъй като последните никак не се съгласуват с нечии теории. Трябва да отбележим, че изобщо не съществува нито една теория, която би обяснила всички тези, понякога противоречиви факти и би дала стройна представа за произхода на света, без да бъде оспорвана от противоположна хипотеза.

Има още

Евангелие на Спасението*

Емил Стоянов

Макар и Старият Завет да съдържа основните принципи на живота и вярата на древния Израил, той не е морализаторска книга, не е систематичен труд, нещо като възвестяване на верови принципи, нито самият е някаква философска форма на търсене на Бога, нито пък някакво определение на божественото или изброяване на свойствата му като систематическото богословие. Начинът, по който Старият Завет говори за Бога, е да опише действията Му вътре в историята, тоест това, което се случва от сътворението до свършека на света. Случващото се предшества битието. Докато у всички древни народи случващото се „се развива в света на боговете, в отвъдния мир, или в който боговете имат решаваща роля“[1], в Израил е налице точно обратното: историята е реалното място, където се проявяват спасителната Божия воля и действие. Тази истина е представена по най-внушителен начин още в първия разказ за сътворението (Битие 1:1-2:4а). Първото творение на Бога е светлината, която при смяната с тъмнината, определя времето. В перспективата на една съвършена демитологизация, битиеписателят представя времето на пространството и пространството на творенията, които го изпълват. В резултат всичко се случва във времето, нищо не е предвечно, следователно нищо не е самобитно и нищо не принадлежи към сферата на мита.

И обратно, систематическото богословие говори за сътвореното, а не за случващото се. Както триадологичният, така и христологичният догмат се отнасят до свойствата и връзките на сътвореното. Тази разлика проличава и в употребата на езика. Ясно е, че втората съставка в термините христо-логия, сотирио-логия, антропо-логия, есхато-логия и така нататък не се разбира в значението на съответната дума в МТ за „слово“ (dabar), тоест нещо, което се случва между две страни или две лица, а в значението на гръцката дума λόγος, тоест нещо, което е. Така изразът „ще ви изкупя с простряна ръка“ (Изход 6:6) се превръща в разказ за спасение, тоест описание на състояние, а не действие на Бога.

Въз основа на казаното става ясно, че терминът „богословие“ според библейския начин на мислене не може да означава теоретично търсене, слово за Бога. Бог не се разкрива един-единствен път посредством някой пророк или ангел, а „много пъти и по много начини е говорил в миналото на нашите предци чрез пророците“ (Евреи 1:1) и това историческо откровение има за последица действие от страна на човека. Тук е важно да се уточни. Сам Господ Иисус Христос твърди по отношение на Бог Отец, че „нито някога сте чули гласа Му, нито сте видели, как изглежда (или:образа Му)“(Иоан 5:37), за да посочи малко по-нататък: „Това не означава, че някой е видял Отец освен Онзи, Който е от Бога. Именно Той е видял Отец“ (Иоан 6:46). Това означава, че старозаветните праведници, на чието свидетелство се позовава Израил, не виждат Отец, а Сина и това става възможно с оглед на събитието на въплъщението. Или с други думи, макар и слизането на Бога в света да се случва в точно време и място („когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син“ (Галатяни 4:4), Бог като Творец не е обвързан и не е ограничен от творенията Си, а е вездесъщ. Следователно последствията от въчовечаването се отнасят до цялото творение, минало и бъдеще, така както последиците от грехопадението на прародителите засягат всичко съществуващо. С оглед на въплъщението, което се случва в края на историята, праведниците в Стария Завет виждат, чуват и докосват Бога по плът, Този, Който трябва да дойде, но и същевременно „Който е, Който е бил и Който иде“. Само с оглед на въплъщението е възможно Израил да види Божията намеса в хода на историята. И осъзнаването за тази Божия намеса е друг начин за разбиране на въплъщението на Словото.

Когато пророк Осия протестира, че в Израил “няма вярност, нито милост, нито знание за Бога“ (4:1) и че Божият „народ ще бъде изтребен, защото няма никакво знание за Бога“ (4:6), той не обвинява израилтяните за липсата на богопознание или за тяхното безразличие към разкриването на тайната на Бога, а за безсилието им да видят присъствието/явяването на Господ в историята. И в тази неспособност на Израил да познае Бога, Осия вижда основните причини за социалната поквара, политическата бъркотия и идолопоклонството. Характерно е, че библейските писатели използват глагола ‘познавам, зная (jadah)’, за да се опишат както интимните взаимоотношения между хората („Човекът позна жена си Ева и тя зачена“, Битие 4:1), така и отношенията между човека и Бога („Израил не Ме познава“, Исаия 1:3). „Процесът на познанието е вътрешен, интимен. Между обекта и субекта се постига едно най-близко взаимодействие, едно възможно най-пълно взаимопроникване… особено взаимообщение“[2]. Както в брачната връзка се изразява пълнотата на любов между съпрузите, пълнота, която е извор на творчество за човека, по същия начин познанието на Бога се свързва непосредствено с конкретно състояние в живота на човека. Затова пророк Осия, когато илюстрира „съюзът на Яхве с израилския народ, изразен чрез сравнението брак (глава 1-3)… народът, който е изневерил на небесния си жених Яхве чрез езическия блуд“[3], не намира по-добър пример от собствената си жизнена съдба, тоест отношенията между него и блудстващата му жена.

Авторът Емил Стоянов

По същия начин, теоретичното търсене на истината по модела на гръцката мисловност е непознато за библейските писатели. Характерна е сцената с отвеждането на Иисус Христос на съд пред Пилат, където Иисус, от гледище на библейската мисловност, заявява: „Аз затова се родих и затова дойдох на света, за да свидетелствам за истината“ (Иоан 18:37), а Пилат, от гледище на гръцката мисловност, Го пита: „Какво е истина?“ (Иоан 18:38). Библейските писатели не разбират „истината“ като израз, чието съдържание е вярно/истинно, „това, което е“, нито като „истината“, която в някакъв свят на идеите ще се установи като такава[4]. На нивото на междучовешките отношения истината се претворява в дело (виж израза в Септуагинта ποιείν αλήθειαν) и това претворяване определя тези отношения. „Юдейската мисъл е насочена към събитията, живеенето и историята“[5]. Истината е Божията воля, но не сама по себе си, тоест доколкото запазва едно съдържание с вечна валидност, а доколкото чрез това се осъществява желанието на Бога.

Следователно, истината в Стария Завет не се констатира в „обективните“ повествования на събитията от изралиската история, а в тълкуването на историята и визирането ѝ като пространство, където се проявява Божието откровение. Грешка, която често се прави при херменевтичния подход спрямо библейските разкази и която се дължи на съвременния начин на мислене, е да се смята за истинно само това, което може да се изследва посредством методите на историческата наука[6]. Освен формулираните крайни позиции, междувременно става ясно, че не е възможно да се отрече чрез сериозни доводи съществуването на митологичен материал в Библията. Като рожба на своето време старозаветният човек естествено е предразположен към митологични концепции. Едемската градина например безспорно е образ, който се среща и в митовете на Месопотамия за градината на боговете. Дървото, което дарява живот и познание и се намира в центъра на рая, произхожда също така от аналогични митологични представи на епохата[7]. Тези констатации обаче в никакъв случай не могат да се разглеждат като основания за отричането на библиейската истина. Като търсят начини, за да направят достъпна за читателите си тази истина, не е възможно свещените писатели да не познават широко разпространените през епохата им митове. Освен това е очевидно, че истината за един предмет, събитие или действие не зависи от литературния вид, чрез който тя е изказана. Проблемът възниква тогава, когато митът се приема непроменен. Но подобно явление не се наблюдава в нито един библейски текст, тъй като никъде митът не е независим и не се превръща в цел/мотив на разказа. Споменаването на следобедната разходка на Бога в градината на Едем (Битие 3:8 и сл.) например, произхожда от митологични описания от епохата. Целта на разказа обаче не е да опише нещо обичайно за Бога (тоест да прави разходка следобед в рая), а да извести за разцеплението, което настъпва в отношенията между човека и Бога. Митът тук обслужва само декора и не съставя същността на разказа. Същото важи и в случая с потопа (Битие, глава 6). Както в Библията, така и във вавилонското Сказание за Гилгамеш става дума за кивот/ковчег, който е конструиран след заповед на Бога, за да се спасят някои хора и някои видове животни от унищожението. Цялата история за Ной обаче има за тема безчестието на хората и справедливостта на Бога. Кулминационната точка на разказа се намира в подчертаването на любовта на Бога, Който въпреки безчестието на човека сключва с него завет/съюз. Така всичко, свързано с потопа, е само рамката за възвестяването на основните истини на библейската вяра. И обратно, темата в Сказанието за Гилгамеш са спорът и произволът между боговете и поради това в него липсва всякаква етична оценка за потопа. Следователно, като приемат една широко разпространена митологична тема, библейските писатели я преустройват или демитологизират по един или друг начин, като винаги „имат за цел да възпеят Твореца и творението, Божия промисъл и Божиите действия в света“[8].

От казаното става ясно, че приемането на митологични заемки, които да обслужват формулирането на библейските истини, не означава приемането на митологичния начин на мислене. „Мит има там, където са налице два бога, които действат противоположно, един срещу друг и по отношение на хората. А тъкмо това и при най-поетичния израз е чуждо на Стария Завет. Яхве тук стои на недостигаема висота за всички останали същества. Ето защо онова, което има митологически отсенък, много лесно се разкрива като заемка отвън“[9]. Ясно е, библейските писатели черпят материал от разказите на тяхното духовно обкръжение, особено когато тези разкази се позовават на теми като сътворението, произхода на злото, връзката между човека и Бога и така нататък, които занимават и самите създатели на митове. Освен всичко това, по действително удивителен начин, митът се използва винаги като езикова рамка, за да се оповести по разказвателен начин истината за единия и истински Бог, Който създава света съвършен, извайва човека по Свой образ и подобие, намесва се спасително в историята на човечеството и така нататък. Общата тема на всички разкази, които се съдържат в първите единадесет глави на книга Битие, е усилието на човека да се изравни с Бога – човекът „поставил в центъра на своя живот и на света не Бога, а себе си“[10]. Обединяването на тези разкази, които първоначално очевидно са независими, има за цел да покаже падналия път на човека, започнал с бунта му против Бога и завършил с пълното разпадане на човешкото общество, така че да стане необходимо ново вмешателство на Бога в историята. Описанието на този път става посредством живи и драматични образи. Всеки път, когато човекът се опитва да се изравни с Бога, било чрез придобиването на знание, което би довело до освобождаването му от етични обвързвания (ядене на забранен плод, Битие 3:1 и сл.), било чрез биологичното  подобряване на вида (брак на свръхестествени същества със смъртни жени, Битие 6:1 и сл.), било чрез технологичния напредък (построяване на извисяваща се до небесата Вавилонска кула, Битие 11:1 и сл.), той преживява и едно ново разрушаване на връзките от най-близкото обкръжение до обществото: разрушаване на връзките между двойката (Адам-Ева), между братята (Каин-Авел), между бащата и сина (Ной-Хам), и накрая – пълното разрушаване на обществото (безсилието за разбирателство). Прекомерното знание, биологичното подобряване на видовете и развитието на технологията характеризират и съвременната епоха, и от тази гледна точка библейската картина на падналия път на човека освен това, че е впечатляваща, може да се смята и за особено актуална, тъй като съдържа предупреждение и за нас днес[11].

Има още

СЪТВОРЕНИЕТО – ВРЕМЕ И ВЕЧНОСТ*

Владимир Лоски

Владимир Лоски 2„В началото беше Словото“, пише св. Иоан Богослов, а Библията твърди: „В начало Бог сътвори небето и земята“. Ориген отъждествява тези два текста: „Бог сътвори всичко в Своето Слово, казва той, сиреч сътвори цялата вечност в Самия Себе Си“. Майстер Екхарт също сближава тези текстове: „началото“, за което става въпрос в двата „in principio“, според него е Бог-Разум, обхващащ и Словото, и света. Арий, като смесва гръцките омоними γέννησις (раждане) и -γένεσις (създаване), твърди противоположното, тълкува Евангелието от Иоан с термините на книга Битие и с това превръща Сина в творение.

В желанието си да подчертаят едновременно непознаваемостта на Божествената същност и Божеството на Сина, отците правят разлика между тези две „начала“: разлика между действието на природата, първичното Божие битие, и действието на волята, предполагащо отношение към „другото“, определено от самото това отношение. И тъй, Иоан Богослов говори за всевечно начало, за начало на Логоса, и тук думата „начало“, употребена в аналогичен смисъл, обозначава всевечното отношение. Но същата дума е употребена в книга Битие в буквалния си смисъл — с внезапната поява на света „начева“ и времето. Виждаме, че тези две „начала“ са онтологично различни, макар и да не са съвсем чужди едно на друго: да си припомним Божествените идеи-желания, Премъдростта — едновременно вечна и обърната към „другото“, което и е трябвало „да начене“ в същинския смисъл на думата. Та нали самата Премъдрост провъзгласява: „Господ ме имаше за начало на Своя път, преди Своите създания, открай време“ (Притчи 8:22).

Да, „начало“ от първия стих на книга Битие обозначава сътворението на времето. Така се въвеждат отношенията между времето и вечността и това е проблем от същия характер, както и проблемът за сътворение ех nihilo.Тук трябва да преодолеем две трудности. Първата – опасността да се окажем „елини“, ще рече да пристъпим към фактите в Библията от чисто метафизична гледна точка и да тълкуваме разсъдъчно тайнствената им символика така, че полетът на вярата да стане ненужен. Но богословието не се нуждае от философски разяснения – то може самò да отговори на въпросите, но не независимо от тайните на вярата, а като храни разума с тайната, като го преобразява чрез вярата, та в постигането на тайната човек да участва изцяло. Същинското богословие превъзмогва и преобразява метафизиката.

Втората опасност: поради ненавистта си към философите да се превърнем в „юдеи“ — да разберем конкретната символика на Свещеното Писание буквално. Някои съвременни екзегети, особено (но не единствено) протестантите, се стремят старателно да прогонят от начина си на мислене всичко, което по някакъв начин напомня философията. Оскар Кулман например в книгата си „Христос и времето“ намира за необходимо да отстрани като наследство от Платон и гръцката философия всички проблеми, свързани с вечността, и да тълкува Библията на текстологично ниво. Но Библията е дълбочина, най-древните ѝ части и преди всичко книга Битие се разгръщат по законите на логика, която не разграничава конкретното и абсолютното, образа и идеята, символа и символизираната реалност. Възможно е тази логика да е поетична или сакраментална, но примитивността ѝ е само привидна, тя е пронизана от словото, а то придава на телесността (без да я отделя от думите и нещата) несравнима прозрачност. Езикът вече не е същият, може би е по-малко цялостен, но пък е по-съзнателен и ясен, свлича от архаичното разбиране обгръщащата го плът и го възприема на мисловно равнище; повтарям – става въпрос не за рационално разсъждение, а за съзерцателно разбиране. Затова, ако съвременният човек държи да изтълкува Библията, трябва да има мъжеството да мисли, защото не можем безнаказано да се правим на деца; като се отказваме да абстрахираме същината, вече по силата на самия език, който използваме, ние въпреки всичко абстрахираме – но само повърхността, което ни довежда не до по детски изумената възхита на древния автор, а до инфантилност. Тогава и вечността както времето става линейна, ние я възприемаме като някаква недовършена линия, а битието на света във времето, от сътворението до пришествието, е само ограничен отрязък от тази линия… Така вечността се свежда до известна времева последователност без начало и край, а безкрайното – до неопределеност. В какво обаче се превръща трансцендентността? За да подчертаем цялата посредственост на подобна философия (защото така или иначе това все пак е философия), е достатъчно да напомним, че крайното е несъизмеримо с безкрайното.Владимир ЛоскиНито елините, нито юдеите, а християните – църковните отци, дават на този проблем решение, което не богохулства, оскърбявайки Библията с рационализъм или пошлост, а я постига в пълната ѝ дълбочина. Според Василий Велики първият миг от времето все още не е време: „както началото на пътя още не е път и основите на дома все още не са дом, тъй и началото на времето още не е време и не е дори най-малкия отрязък от времето“. Този първи миг не може да бъде мислен, дори ако определим примитивно мига като точка във времето (невярна представа, както доказа блажени Августин, защото бъдещето непрестанно се превръща в минало и ние никога не можем да уловим настоящето във времето). Първият миг е неделим, ние можем дори да го наречем безкрайно кратък, защото е извън измеренията на времето: той е момент-граница и, следователно, се намира извън продължителността.

Що е „миг“? Този въпрос вълнува още античната мисъл. Зенон, който стига до задънена улица със своя безпощаден рационализъм, свежда понятието за време до абсурд, защото то е, или по-точно, не може да бъде, ведно покой и движение. У Платон, по-внимателен към тайната, откриваме забележителна мисъл за „внезапното“, което по неговите думи не е време, а граница, и заедно с това — пробив във вечността. Настоящето без измерение, без продължителност, явява вечността.

Така си представя Василий Велики първия миг, в който възниква цялата съвкупност на битието, символизирана от „небето и земята“. Сътвореното се появява с известна „внезапност“, наведнъж вечна и временна, на предела между вечността и времето. „Началото“, аналогично на геометричното понятие за граница между две плоскости например, е своего рода мигновеност; сама по себе си тя е извън времето, но творческият ѝ порив поражда време. Тази е допирната точка между Божествената воля и това, което възниква и трае; самият произход на сътвореното е изменение, „начало“ и поради това времето е една от формите на тварното битие, докато вечността принадлежи преди всичко на Бога. Но тази изначална обусловеност не ощетява тварното битие, сътвореното никога няма да изчезне, защото словото Божие е непоколебимо (1 Петр. 1:25).

Сътвореният свят ще съществува винаги, дори когато самото време изчезне, с други думи, когато то, сътвореното, се преобрази във вечната новост на епектаза.

По този начин в една тайна се срещат първият и осмият ден, съвпадащи с възкресния. Защото той е и първи, и последен от седмицата, ден на пристъпване във вечността. Седемдневният цикъл приключва с Божествения покой на съботата, следва пределът на цикъла – неделята, денят на сътворение и възсъздаване на света. „Възкресният ден“ като „внезапност“ на вечността, като ден на първата и последна граница. Развивайки идеите на Александрийската школа, Василий Велики подчертава, че не трябва да коленичим пред тайната на възкресния ден: в този ден ние не сме подвластни на времето роби, а символично влизаме в царството, където спасеният човек се изправя „в пълен ръст“ и участва в синовството на Възкръсналия.

Значи, говорейки за вечността, трябва да избягваме категориите, отнасящи се до времето. И ако все пак Библията ги използва, то е за да може чрез богатата символика да бъде подчертано позитивното у времето, в което назряват срещите на Бога и човека, да бъде подчертавана онтологичната автономност на времето като известен риск от човешката свобода, като възможност да се преобразим. Отците прекрасно разбират това и се въздържат от определения за вечността „а contrario“, сиреч в противоположност на времето. Ако движението, промяната, преминаването от едно състояние в друго са времеви категории, то не бива да им бъдат противопоставяни последователно понятията неподвижност, неизменност, непреходност на статичната вечност; това би била вечността от умозрителния Платонов свят, но не вечността на Живия Бог. Ако Бог живее във вечността, тази жива вечност трябва да превъзхожда противопоставянето между движещото се време и неподвижната вечност. Св. Максим Изповедник изтъква, че вечността на умопостижимия свят е тварна: пропорциите, истините, неизменяемите структури на космоса, геометрията на идеите, управляващи тварния свят, мрежата от математически понятия — това е еонът, еоничната вечност, която подобно на времето има начало (оттук и названието еон — с начало „във века“, εν αίωνι, и преминаващ от небитието в битието); но тя е и непроменлива и подчинена на извън-времевото битие вечност. Еоничната вечност е стабилна и неизменна, тя предопределя взаимовръзката и умопостижимостта на частите на света. Усещането и умопостигането, времето и еонът са тясно свързани и, понеже имат начало, са взаимно съизмерими. Еонът е неподвижно време, времето — движещ се еон. И само съсъществуването и взаимопроникването им ни помага да мислим времето.

Еонът е обвързан с ангелския свят. Ангели и хора участват и във времето, и в еона, но по различен начин. Човекът е поставен в условията на времето, умопостижимо благодарение на еона, докато ангелите имат свободен избор на време само в момента на сътворението им; това е била някаква мигновена временност, последвана от похвала и служение или бунт и ненавист за еона. В него протича обаче и някакъв процес, защото ангелската природа може непрекъснато да израства с натрупването на вечни блага, но това става извън времевата последователност. Да, ангелите са умопостижими светове и участват в „устройващата“ функция, присъща на еоничната вечност.

Само че Божествената вечност не се определя нито от характерното за времето изменение, нито от характерната за еона неизменяемост. Тя е трансцендентна и спрямо едното, и спрямо другото. Необходимата в случая апофаза ни забранява да мислим Живия Бог съгласно с вечността на математическите закони.

За православното богословие не съществува умопостижимо несътворено. В противен случай телесното – единственото сътворено – би било относително зло. Несътвореното превъзхожда всички противопоставяния в сетивното и умопостижимото, временното и вечното. И проблемът за времето отново ни връща към небитието, от което ни извисява Божествената воля, та да може и другото, което не е Бог, да влезе във вечността.

_______________________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5lj

ХРИСТИЯНСКАТА АНТРОПОЛОГИЯ*

Владимир Лоски

Владимир Лоски 2С несравнима сила и пълнота св. Максим Изповедник обрисува възложената на човека мисия. Последователните „отделяния“, чрез които се извършва сътворението, съответстват в неговото описание на „съединявания“, синтези, осъществявани от човека благодарение на „синергията“ на свобода и благодат. Основното разграничение, където се корени цялата реалност на тварното битие, е противопоставянето между Бога и сътворения свят, сътвореното и несътвореното.

След това сътворената природа е разделена на небесна и земна, умозрителна и сетивна. В сетивния свят небето е отделено от земята, на повърхността ѝ е оформен раят. Накрая обитаващият рая човек е разделен на два пола – мъжки и женски.

Адам трябваше да превъзмогне тези деления със съзнателна дейност, да съедини в себе си съвкупността на тварния космос и заедно с него да постигне обожението. Преди всичко той бе длъжен чрез чист живот, чрез по-съвършен съюз от външното съединяване на половете, да преодолее делението им в целомъдрие, което би се превърнало в цялостност. През втория етап бе призван да обедини рая със земния космос с помощта на любовта към Бога, в която да се отрече от всичко и същевременно да обеме всичко: носейки винаги рая в себе си, да превърне в рай цялата земя. Трето, духът и тялото му биха възтържествували над пространството чрез съединяването на съвкупния сетивен свят – на земята с небесната ѝ твърд. След това човекът трябваше да проникне в небесния космос, да живее като ангелите, да възприеме тяхното разбиране и съчетае в себе си умозрителния и сетивния свят. И накрая космическият Адам, безвъзвратно отдавайки се на Бога, би Му поднесъл цялото творение и би получил от Него любов по благодат – всичко, което Бог има по природа; така, с преодоляването на първичното деление между сътворено и несътворено, би се осъществило обòжението на човека и чрез него – на целия космос.

Вследствие на грехопадението човек се оказва под своето призвание. Но Божественият план не се променя. Мисията на Адам е изпълнена от Небесния Адам — Христос, но Той не заема мястото на човека (безпределната Божия любов не може да замести съгласието на човешката свобода), а отново му предоставя възможността да извърши делото си, отново му посочва пътя към обòжението — висшия синтез между Бога и сътворения свят, оделотворен от човека и представляващ същността на цялата християнска антропология. И така, за да може човекът след грехопадението да стане Бог, е трябвало Бог да стане човек. Трябвало е Вторият Адам, след като преодолее цялото разделяне на предишната твар, да стане Начало на новата. Факт е, че с раждането Си от Дева Христос превъзмогна делението между половете и откри два пътя за изкуплението на „ероса“, които се сливат само в една личност — Мария, Девата, Майката: това са пътят на християнския брак и пътят на монашеството.Владимир ЛоскиНа кръста Христос съчета земния космос с рая, защото след като позволи на смъртта да проникне в Него, та да я унищожи, чрез съприкосновението с Божеството Му, дори най-мрачното място на земята стана светозарно, не остана прокълнато място. След възкресението самата плът на Христос, преодолявайки пространствените ограничения, свърза в Себе Си небето и земята в целостта на сетивния свят. С Възнесението Си Христос един ѝ небесния и земния свят, ангелския хор и човешкия род. И накрая, като седна отдясно на Отца и въздигна човешкото естество над ангелските чинове, го въведе като първи плод на космическото обòжение в Самата Троица.

Значи, пълнотата на природата, дадена на Адам, можем да получим отново само в Христа – Втория Адам. Но за да разберем по-добре тази природа, трябва да засегнем два трудни и при това свързани помежду си проблема — за пола и смъртта.

Биологичното състояние, в което се намираме в момента, съществувало ли е преди грехопадението? Бидейки свързано с трагичната диалектика на любовта и смъртта, не се ли корени в райското състояние? Тук мисълта на отците, без да може да си представи райската земя по друг начин, освен като прокълната, е заплашена да изгуби цялостната си пълнота и да попадне под влиянието на нехристиянското мислене, което би я направило пристрастна.

Възниква дилемата: ако в рая е съществувал биологически пол, което следва от Божията повеля да се плодят и множат, то Божият образ в човека не е ли бил по-блед поради присъствието на животинско начало, предполагащо размножаване и смърт? Ако пък за райското състояние е недопустимо каквото и да било животинско начало, то грехът е в самия биологичен живот: и тук залитаме в своего рода манихейство.

Без съмнение, отхвърляйки учението на Ориген, отците отхвърлят и второто разрешение на дилемата. Коствало им е много обаче да разяснят първото положение. Като изхождат от неопровержимата връзка между пола и смъртта в падналия свят, между животинското и смъртното начало, отците се питат: сътворението на жената, предизвикало биологичното условие, тясно свързано с ограничеността на битието, не е ли заплаха за потенциалното безсмъртие на човека в рая? Тази негативна страна в обособяването на двата пола привнася сякаш известна погрешимост и човешката природа от този момент става уязвима, а падението – неизбежно.

Св. Григорий Нисийски, привърженик по този въпрос на св. Максим Изповедник, отхвърля евентуалната неизбежна връзка между разделянето на двата пола и грехопадението. Св. Григорий казва, че създавайки пола, Бог предвижда възможността – но наистина само възможността – за грях, за да съхрани човечеството след грехопадението. Половата поляризация осигурява на човешката природа известна защита, без да ѝ налага някаква принуда; по същия начин снабдяват пътуващия по вода със спасителен пояс, което съвсем не значи, че той е длъжен да се хвърли зад борда. Тази възможност става актуална чак от момента, когато в резултат на греха, сам по себе си необвързан с пола, човешката природа пада и загърбва благодатта. Само в падналото състояние, в което разплатата за греха е смъртта, възможното става необходимо.

Тук в правата си влиза тълкуването на Филон за „кожените ризи“, в които Бог е облякъл човека след грехопадението: „ризите“ са сегашната ни природа, грубото ни биологично състояние, тъй различно от прозрачната райска телесност. Формира се нов космос, който се брани от ограничеността си чрез пола, и така се въвежда законът за раждането и смъртта. В този контекст полът не е причина да сме смъртни, а дори е известна противоотрова срещу смъртта.

Не можем да се съгласим със св. Григорий Нисийски обаче, който на базата на тази „бранеща“ пола страна твърди, че делението на „мъжко“ и „женско“ е своеобразно „допълнение“ към образа. Вярно е, че не само разделените полове, но и целият разделен сътворен свят става след грехопадението разлъчен и смъртен. И човешката любов, страстният стремеж на любещите към абсолютното, при цялата фаталност на своето поражение не престава да таи мъчителната тъга по рая, която ражда героизма и изкуството. Изцяло вътрешно единосъщната райска сексуалност с нейното необичайно „размножаване“, призвано да запълни всичко и, естествено, без особена необходимост нито от множественост, нито от смърт, е почти напълно непозната за нас: защото грехът, обективирайки телата („те видяха, че са голи“), превърна двете първи човешки личности в две отделни природи, два индивида, между които съществуват външни отношения. Но новата твар в Христа, Втория Адам, разкрива пред нас дълбинния смисъл на разделянето, в което безспорно няма нищо „допълнително“: мариологията, любовта на Христос и Църквата и тайнството брак хвърлят светлина върху пълнотата, възникваща със сътворението на жената. Но ние виждаме тази пълнота само отчасти, само в единствената личност на Пресветата Дева, защото все още пребиваваме в падналото си състояние, и за да изпълним човешкото си призвание ни е нужно и възстановяващото човека целомъдрие на брака, и (а навярно и най-вече) възвисяващото го целомъдрие на монашеството.

* * *

Уместно ли е да се твърди, че в райското си състояние Адам е бил истински безсмъртен? „Бог не е създавал смъртта“, казва книга Премъдрост. За древното богословие, например в тълкуването на св. Ириней, Адам не е бил нито необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен: неговата възприемчива, богата на възможности природа е могла непрестанно да се обогатява с благодат и до такава степен да се преобразява, че да стане способна да преодолее всяка опасност от старост и смърт. Възможности да бъде смъртен са съществували за човека, но единствено за да ги направи той невъзможни. Това е било изпитанието на Адам в свободата.

Да, дървото на живота в средата на рая и плодовете на безсмъртието са предоставяли някаква възможност: в нашата християнска църковна действителност такава е Евхаристията, тя ни лекува духовно и телесно, храни ни и ни укрепва. Трябва да се храним с Бога, за да постигнем свободно обòжението. Именно това лично усилие не е могъл да положи Адам.

Какъв е смисълът на Божията забрана? Тя поставя двустранен проблем: за познаването на добро и зло и за забраната като такава.

Нито знанието изобщо, нито познанието за добро и зло в частност са сами по себе си зло. Но самото различаване вече предполага по-ниско екзистенциално ниво, състояние на грехопадение. В състоянието на греховност ние, разбира се, трябва да разпознаваме доброто и злото, за да творим първото и избягваме второто. Но за Адам в рая това знание не е полезно. Самото съществуване на злото допуска съзнателно отдалечаване от Бога, отказ от Него. Докато Адам пребивава в единение с Бога и изпълнява волята Му, докато се храни от Неговото присъствие, такова разпознаване не е препоръчително.

Ето защо Божията забрана се отнася не толкова до познанието за добро и зло (та нали злото съществува или не съществува единствено като риск — риска Адам да наруши забраната), колкото до доброволното изпитание, предназначено да направи свободата на първия човек съзнателна. Адам е трябвало да преодолее детската несъзнателност и с любов да се съгласи да бъде послушен на Бога. Забраната не е била произвол, защото любовта към Бога, ако човекът свободно е тръгнал към нея, е трябвало да го обхване целия и чрез него да направи цялата вселена проницаема за действието на благодатта. Би ли могъл тогава човекът да пожелае нещо друго, да отдели от прозрачната вселена някоя част, някой плод, за да се прилепи към него в егоцентрично очакване и с това да направи космоса непроницаем и същевременно сам да стане непроницаем за Божественото всъдеприсъствие? „Не вкусвай…“, „не се докосвай…“ — тук е възможността за действително съзнателна любов, непрекъснато растяща, която би откъснала човека от самоличното наслаждаване не на едно дърво, а на всички дървета, не на един плод, а на целия веществено-сетивен свят, за да го възпламени, а с него и вселената, от едничката радост за Бога.
______________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5d3.

ОТГОВОР НА НЯКОИ ВЪЗРАЖЕНИЯ СРЕЩУ БИБЛИЯТА ПО ВЪПРОСА ЗА ПРОИЗХОДА НА СВЕТА*

Проф. д-р Иван С. Марковски

BibleКогато се критикува християнската религия и Библията – източника на тази религия, обикновено сe започва с библейския разказ за творението, за произхода на света и на живота върху земята, за сътворението на човека и пр. За да се изтъкне, че тези повествования са лишени от всяка научна стойност, логичност и разумност, те се представят в най-изопачен вид, посочват се разни противоречия и несъгласия с разума и науката. Но всичко издава само крайната тенденциозност на нашите противници, тяхното непознаване на библейския текст и на християнското учение

Налага се, следователно, да се изяснят всички тези въпроси, които най-често се подлагат на безразборна критика. В нашите гимназии в часа по астрономия, по биология и други науки, не се пропуска случая да се каже, че е време вече да се освободим от библейските „нелепости и отживелици”. Възстава се сега срещу вероучителните беседи и религиозни курсове, които се водят от наши енорийски свещеници при разните църкви, защото тук уж децата и младежите се заблуждавали, като им се втълпявал един ненаучен светоглед с толкова много противоречия.creating_adamНуждата от разяснения на въпроса за произхода на вселената и земята става още по-наложителна, след като неотдавна започна да излиза библиотека „Популярни науки“, издание на книгоиздателство „Народна култура“. Целта на тази библиотека е „да задоволи жаждата на българския народ за по-висока култура“. А това щяло да стане, като убеди своите читатели, че произходът на света и земята, появата на живота върху земята и пр. „е станало не по някакви неземни – свърхестествени сили и без намесата на върховно божество, а само чрез постоянни и неизменни промени“ и така нататък. Значи, за да стане българският народ по-високо културен, трябва да стане безбожен. Ясна е абсурдността на тази мисъл.

В тази си кратка статия ние си поставяме за цел да отговорим: има ли противоречия между Библията и науката по въпроса за произхода на света и как трябва да се разбират известни библейски думи и изрази, които будят недоумения и съмнения у невярващите критици?God, the father1. Най-често се възразява срещу първия творчески ден, когато Бог сътворил светлината, и започнала да става смяна между светлина и тъмнина, между ден и нощ (Битие 1:3-5). Всеки знае, дори и най-простият, че причината на това явление е слънцето, или по-право, че то зависи от различните положения, които заема земята спрямо слънцето при въртенето ѝ около последното. А в Библията се казва, че Бог създал слънцето, и заедно с него месеца и звездите чак в четвъртия ден (стих 14), дори след като земята произвела растения (стих 11). Как е възможно: 1. да има ден и нощ без слънце и 2. да съществува растителен живот без слънчева светлина? Не са ли това противоречия и несъобразности?

Отговор:

а) Нима битиеписателят – приемаме, че е Моисей, – който по общо признание е гениална личност за своето време, запознат с египетската мъдрост и с цялата тогавашна древна наука, не е могъл да не съзре това противоречие? Една такава високо надарена личност, което се вижда от цялата му книга, наречена „Петокнижие“, не може да учи безсмислени неща. Но, всъщност, въпросът не стои така.god is light copyИ сега наблюдаваме на земята, че не всяка светлина е свързана и в зависимост от слънцето, например светенето нощно време на гниещото дърво, на светулката, след туй северното сияние и пр., където имаме светлина без да става горене, без да има огън и без да има непосредствено влияние на слънцето. При онези, съществено различни от сегашните, атмосферни условия, в които първоначално се намирала земята, близко е до ума, че тя се е осветявала от друга светлина. Нима слънчевите лъчи са единствена светлина? Не, има и космическа светлина, или по-право космическо лъчение, космически лъчи, които не са свързани с някое самосветещо тяло. Във физиката се говори и за един вид студена светлина, която не е свързана с топлина.

Що е всъщност светлината? – Тя е нещо материално, веществено, било, че е резултат на трептенето на етерните частици, било, – както днешната физика казва, резултат на електромагнитните трептения. И в единия, и в другия случай тя съществува обективно вън от нас, независимо от нашите сетивни органи.

Библейският автор, ако е трябвало да се изрази според сегашната научна терминология, би трябвало да каже: Бог, като първопричина, чрез природните сили, привел в движение през световните пространства електромагнитните вълни, които са съвършено независими от едно сетивно възприятие, и така се появила светлината.poverhnost-planety-sputnik-zvezdy-365b208И най-новата наука за светлината учи, че светлината може да съществува и като отделен елемент, независимо от слънцето или друго някое светило. Откриването на радия в последните години на миналия век (има се предвид XIX век – бел. авт. на блога) от Кюри даде ново осветление за правилното разбиране на библейското творение. Радият, който е едновременно и сила, и материя, при образуването на нашата планетна система сигурно е изпълвал първичния хаос, а знае се, че тоя елемент е източник на грамадна сила и светлина[1]. Той се явява един вид като „светоносна материя”, от която може да произлиза светлина без посредничеството например на слънцето, което се появило за земния небосвод чак на четвъртия ден. Не в смисъл, че слънцето и луната са били сътворени в този ден – безспорно те са съществували и по-рано, – но в смисъл, че в четвъртия ден била определена тяхната функция спрямо земята, а именно да управляват деня и нощта, което не е могло да става по-рано, поради изобилните и непроницаеми водни пари в атмосферата, която заобикаляла земното кълбо. Ето как се казва и в текста: „И създаде Бог двете големи светила (с предназначение): по-голямото (слънцето) да управлява деня, а по-малкото (луната) да управлява нощта“ (Битие 1:16).1300573108_wallpapers-space-151_nevseoboi.com.uaТака че земята е могла да се оформя и развива в първите три творчески епохи и без съдействието и влиянието на слънчевата светлина. Известният естественик Молденхауер в своя капитален труд „Das Weltall“ (Т. II., гл. 8) се опитва да докаже с всички апарати на съвременната наука, – независимо и без всякакво намерение да защитава библейския разказ за творението, – че при първичното оформяне на земята не е имало слънчева светлина.

Значи, светлината отначало потенциално (във възможност) е съществувала с тъмнината в първичната материя, и когато тя не била още създадена, владеел повсеместен мрак: „тъмнина беше върху бездната”. След като светлината била създадена от първоначалното вещество, Бог я отделил от тъмнината, без тази последната да бъде унищожена. Значи и двете състояния, светло и тъмно, съществували едно до друго разделени. И сега науката така си представя самосветещите звезди – те имат, така да се изразим, един определен район, докъдето стига тяхната светлина и могат да осветяват, вън от него е мрак, тъмнина.0_61fb6_761e5a7b_XLТака че светлината, за която се говори в библейския разказ за творението (първа глава на книга Битие), до появата на слънцето в четвъртия творчески ден представлявала някакво космическо лъчение на неконцентрирана светлина. В първите фази от своето образуване земята не е могла да получава светлина от слънцето, понеже е била обкръжена с дебел пласт от водни пари, които са пречели на слънчевите лъчи да проникнат до нея. Затова смяната на деня и нощта, тоест на светлината и тъмнината е ставала по друг начин, не поради изгрев и залез на слънцето, защото тук не се говори за обикновени денонощия, а за смяна на светлината с тъмнината, за появата на космически ден и космическа нощ.

б) Наистина, растенията се нуждаят от светлина и топлина за своя живот и развитие. Но тази светлина и топлина съвсем не е необходимо да имат за свой източник слънцето.  Всеки знае, че сега по изкуствен начин с електрическа светлина известни растения и цветя могат да се развиват и разцъфтяват. Тогава не виждаме, къде е противоречието между Библията и науката, щом и последната допуска съществуването на космическа, неконцентрирана светлина, независима от слънцето.

2. Друго едно възражение, което често се подхвърля, е въпросът за библейската хронология и за творческите дни. „Според Библията – казват противниците, – от сътворението на света досега са изминали всичко едва около 7,000 години, при което актът на сътворението на земята и всички живи твари е продължил не повече от 6 дни”[2].1280426670_ip6qycxfh6uyp3flНо Библията никъде не говори, че от сътворението на света досега са изминали около седем хиляди години, тоест до християнската ера 5,508 години и след това 1946=7454 години. Това е погрешна сметка, която се прави по-скоро с цел да се уязви достойнството на Библията.

Въобще библейската хронология не е нещо догматично и строго определено. Дори в отделните библейски текстове, например между еврейския (масоретския) текст и гръцкия (септуагинта) има известна разлика в датирането и изчислението на някои събития и факти. Така например, времето от сътворението на света до потопа се изчислява според еврейския текст на 1656 години, а според гръцкия – на 2242 или 2262 години. Така също и сътворението на света, или по-право началото на човешкия род, се отнася кьм 3761 година преди Христа. Според превода на 70-те, тоест гръцкия текст, тази цифра се изчислява на 5508 години. Като се прибавят към тази цифра и годините на християнската ера ще се получи едно число над седем хиляди, и оттук обвинението: Библията учи, че светът е сътворен преди 7,000 години, и самото творение е станало в продължение на шест обикновени дни.0_889b1_9852a1c4_XLАла това е само лично мнение или твърдение, но не и обективна истина. В Библията се споменава само, колко години са живели известни патриарси, кога са станали известни събития и пр. Библейският писател не познава една изходна ера на леточисление. Най-старото изчисление е ставало по родове и човешки възрасти, както това виждаме от историята на патриарсите в родословната таблица (Битие 5:3 и нат., и 11:10 и нат.). Славното излизане от Египет станало за израилтяните велика епоха, и до времето на царете изчисленията ставали по това събитие, както се вижда от Числа 1:1; 33:38 и пр. Друга нова ера представлява започването и свършването на Соломоновия храм. Във време на царете леточислението е ставало по властващата царска династия. Разрушението на храма и началото на вавилонския плен също се явяват като изходна точка на леточисление. Във време на Макавеите летоброенето ставало от годината на освобождението на евреите от сирийско владичество при първосвещеника Симон (143 година преди Христа).

И така, никъде в Библията не срещаме летоброене от сътворение на света. Цифрите 3,761 или 5,508, които ни дават някои библейски хронолози, са съставени по догадки и ние бихме казали, че тези числа са произволни и съвършено ненадеждни в строго исторически смисъл. Въобще, въпросът за библейската хронология е много сложен и преплетен[3] и не е мястото тук да се занимаваме с него. Тук искаме само да изтъкнем, че е неоснователно, погрешно и тенденциозно да се твърди: според Библията, от сътворението на света са се изминали всичко около 7,000 години.860985302Също така стои въпросът и с разбиране на думата „ден”, която битиеписателят употребява в разказа за творението. Твърде погрешно, е да се смята, че тук той е имал предвид обикновен ден. Това се вижда от самия текст. Така например казва се, че слънцето заедно с други небесни светила се появили чак в четвъртия ден и тяхното назначение било да отделят деня от нощта (стих 14). Значи, до тяхното появяване не може да става дума за обикновен ден. И при все това говори се за първи ден, за втори и така нататък. Явно е, че тук авторът не е имал предвид обикновени дни, защото той би изпаднал в противоречие. А това не може да се допусне, както казахме, за такъв гениален ум, какъвто е битиеписателят.

Ето защо, въз основа на самата Библия ще трябва да отхвърлим твърдението, че тук се разбират обикновени дни. Не всички думи в Библията трябва да се разбират в буквален смисъл. Например в Битие 2:7 се казва: „И създаде Бог човека, като взе пръст от земята”, (славянската Библия) и по-надолу в 8 стих: „И насади Господ Бог рай в Едем“… Можем ли да разбираме тези думи в буквален смисъл? – Не! Библията учи, че Бог е единно, вездесъщо и абсолютно духовно същество. А тук той се рисува като грънчар и градинар. Безспорно, в случая имаме фигуративни изрази[4].

Разказът за творението е високопоетично построение, в което дори откриваме измерена реч, библейския ритъм[5]. И ние не виждаме, каква по-подходяща дума би могъл да намери Моисей от думата йом-ден, която се употребява и в смисъл като мярка на неопределено време (Псалом 36:13; Псалом 136:7; 1 Цар. 26:10; Иеремия 50:27; Иезекиил 21:29 и други). Особено ясно се подчертава тази мисъл в Псалом 89:5, където се казва, че пред Бога хиляда години са като един ден.A star forming region called BG2107+49 shines from the considerable distance of more than 30,000 light years away in the upper left of this image.Ако Моисей би употребил друг израз, например творчески актове, периоди и други, той не би бил разбран от своите съвременници, или пък криво би бил разбран. Освен това, ясно е, че в първа глава на Битие, въз основа на акта на творението, се обосновава, санкционирва и осветява седмицата – със завършек на съботния ден, който бил от голямо религиозно и стопанско значение за израилския народ. Който не тачи съботния ден бивал наказван със смърт (Изход 31:14; 35:2; Числа 15:32-36).

За битиеписателя е било важно да подчертае, че светът е сътворен от Бога и то в шест последователни творчески акта или отделни творчески явления, които траяли неопределен период от време и се завършвали със смяна на светло с тъмно, на ставане вечер и утро, които съставляват ден. Затова и се казва: И стана вечер, и стана утро ден един (йом ехат), ден втори, трети… шести.

Ние и до ден-днешен говорим и пишем: слънцето изгря, слънцето залезе, слънцето застана на пладне и пр. Отговарят ли тези изрази обективно, фактически на самото действие? – Не!

Ако науката въз основа на положителни данни от палеонтологията, геологията и пр. докаже по най-несъмнен начин, че светът се е образувал постепенно в продължение на няколко дълги периоди от време, които са траели милиони години, можем ли да възразим нещо въз основа на Библията? – Не! Ние видяхме, че и тук е прокарана идея за постепенното развитие и че творческите дни не са обикновени дни, а дълги периоди от време[6].The Creation3. За да подценят и омаловажат библейското учение за произхода на света, противниците казват, че то не е нищо друго освен народно предание, един „мит”, който евреите заимствали от вавилонците. Вавилонските предания за произхода на света почти дума по дума приличали на библейските. „Значи – заключава Г. Гурев в споменатата под черта брошура, – от езическия народ, вавилонците, това предание преминало у древноеврейските свещеници, които го използваха за своите религиозни цели“ (стр. 4).

Ние тук нямаме възможност подробно и изцяло да съпоставяме библейския разказ на вавилонския мит, за да видим, колко неоснователно е това твърдение.

Впрочем този въпрос не е нов и той може да се смята вече за ликвидиран. Навремето, когато Джордж Смит през 1875 година откри в развалините на Ниневия първите откъслеци на вавилонския епос за творението, записан с клинообразно писмо, тази находка предизвика голям шум. По-късно (1903 година) берлинският асириолог Фридрих Делич със своите публични сказки започна да прави голяма реклама на вавилонската митология и на вавилонската култура въобще. Неговата книга „Вавилон и Библията“, която претърпя и на български две издания, имаше тенденцията да посочи заимстванията на Библията от Вавилон.CreationАла всяка сензация изпитва една и съща участ: тя блесне, за да угасне след това завинаги. Твърденията на Делич са опровергавани и разобличавани досега с десетки пъти от не по-малко учени асириолози, като Шрадер, Цимерн, Кьониг и други.

Но да не отиваме много далеч! Ние имаме подръка една нова трансскрипция и превод на вавилонския епос за творението, тъй наречен Enuma-elim-Epos, направен от Ерих Ебелинг[7]. Като се съпостави и сравни той с библейския разказ, човек остава в недоумение, как е възможно тук да става и дума за заимстване и уеднаквяване. И по идея, и по замисъл, и по същество те са съвършено различни. От всеки ред на вавилонския разказ се долавя митологическия му характер. Така например още в първите редове на първия откъслек се говори за две божества Апсу и Тиамат, които владеели океана, водната стихия, без да се казва дали океанът предхожда божествата или те него. Oт тези две божества произлезли Лахму и Лахаму, те пък произвеждат други божества и така нататък. Значи, тук преди да става дума за произход на света се говори за раждане на божествата – теогонията предхожда космогонията. Нещо, което е съвършено чуждо на строгия библейски монотеизъм (еднобожие). Библията учи само за един Бог като творец и първопричина на всичко.

По-нататък във вавилонската поема за творението се казва: „А когато боговете намислили, да създадат ред в света, то Тиамат, приемайки образа ту на дракон, ту на седмоглав змей, горящ от омраза, възстава против боговете, ражда всевъзможни чудовища“ и пр. Подир това следва сцената, където се рисува борбата между бога Мардук и божеството Тиамат. Мардук най-после съборил трупа на Тиамат, заключил цялата ѝ свита в черна тъмница, разпорил трупа ѝ отгоре до долу като риба, създал от едната ѝ половина небето, а от другата поднебесното пространство.

Без да влизаме в по-нататъшни подробности, казаното дотук е достатъчно да ни увери, че тук имаме работа с един груб езически мит с всичката му фантастичност. Колко далеч по-долу стои той в сравнение с библейския разказ, където във всеки ред се чете естественост, правдоподобност, историчност; нищо не противоречи тук нито на здравия разум, нито на обективната наука. И чудно е, след всичко това, как може да се говори и пише, че вавилонските предания за произхода на света, „почти дума по дума приличат на библейските“? Това е или невежество, или заблуждение с преднамерена цел.God and His Creation - The Man4. Друго едно възражение, което често се отправя срещу библейския мироглед, е това, че Бог се представя твърде човекоподобен или с други думи, възразява се срещу антропоморфизма в Библията. Бог се рисувал тук като същество, което, подобно на обикновен човек, работи и има нужда от почивка. Небето е Негово жилище, Негово царство. Бог ходи из рая по дневната хладина, чувства приятно благоухание от жертвата на Ной и още много други.

Но всъщност няма нищо странно и чудно в тези изрази, стига те правилно да се изтълкуват и разберат. Библията не е философски трактат, нито учебник по астрономия, геология и пр. Тя е свещена книга, предназначена за народа, писана в една твърде отдалечена епоха, различна от нашата; тогавашните хора са имали по-други представи за нещата и за света въобще. Затова ние не трябва да преценяваме техните схващания, представи и изрази с нашите модерни разбирания. Еврейският народ не е проявявал дарование към отвлечено, метафизично мислене, затова и свещените писатели, когато искали да запознаят своите читатели с отвлечени идеи, те обличали мислите си в реалистични, конкретни изрази, които в много случаи са фигуративни изрази с преносно значение. Защото и Библията в края на краищата е литературно творение, писано под божествено вдъхновение, но не липсват и чисто човешки елементи.Adam And EveАко ние хората искаме да опишем едно действие на Бога, известно Божие чувство или Негов волев акт, то нали ще сторим това с човешки думи и изрази. Духовният човек ще разбере тези неща духовно. Човекът на днешното време има нужда да му бъдат преведени известни човешки думи на духовен език, или да му се разясни духовния смисъл на някои фигуративни изрази. Например Бог, Който според пророк Исаия, се описва като вечно и всемогъщо същество, „Който е сътворил краищата на земята, не се уморява и не изнемогва“ (Исаия 40:28), – в Битие 2:3 за същия Този Бог пък се казва, че Той в седмия ден „си починал от всички Свои дела”. Разбира се, че за Бога никога не може да се каже, че бива уморен или пък че има нужда от почивка. Тук думата „починал“ трябва да се разбира в смисъл: престанал да твори както дотогава, престанал да извиква нови неща за битие, да създава нови светове. Това е смисълът на думите: „и почина Бог в седмия ден“, тоест престана да създава нови творения.

Погрешно е да се твърди също, че Библията учи за небето като прибежище на Бога. Напротив, тя учи, че Бог е вездеприсъщ, че Той е навсякъде. Например Соломон казва за Бога: „Небето и небето на небесата не Го побират“ (3 Цар. 8:27), защото Той е навсякъде. Изразът  „небето е Негов (на Бога) престол, а земята – подножие на нозете Му“ (Исаия 66:1), не е нищо друго освен поетичен, фигуративен израз, с който се облича идеята за вездесъщието на Бога.

Небето винаги си остава една чаровна загадка, един вечен копнеж по въжделеното, незнайното. Небето на незнайния, невидимия свят е духовно небе, небе на вярата, а видимото небе над нас си остава всякога най-красив и необходим символ на този тайнствен духовен свят на вярата. Известни са често цитираните думи на великия философ и основател на най-дълбокомислената теория за произхода на вселената – думите на Кант, че „звездното небе над нас, край съвестта в нас, непринудено ни карат да се изпълваме с благоговение към Бога“.

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1946, кн. 9-10, с. 37-42. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Вж. Schöpfungsgeschichte und Naturwissenschaft“ в списание „Der Israelit“, октомври 1918.

[2]. Строеж и произход на света от Г. Гурев, библиотека „Безбожник“ № 3, 1931, стр. 40 и нат.

[3]. Вж. подробности в моята студия: „За древнобиблейската хронология; отпечатък от Годишника на Софийския университет, Богословски факултет, т. VII, 1929-30 година.

[4]. За принципите на библейското тълкувание вж: Кратки познания по библейска херменевтика в моята книга: Въведениe в Свещеното Писание на Ветхия Завет, Университетска Библиотека № 116, 1932.

[5]. Вж. Der Schöpfungsbericht von Prof. V. Zapletal, Regensburg 1911, стр. 5-16.

[6]. Вж. подробности за тълкуване на еврейската дума „йом” и за разните системи на тълкувание в моя труд Библейския разказ за творението, стр. 49-52.

[7]. Das babilonische Weltschöpfungslied, umschrieben u. übersetzt von Erich Ebeling, Breslau, 1921. Изданието е литографирано.