Автор: йеромонах Серафим Роуз (1934-1982)

1. Увод

2. Търсенето

3. Откровението

4. Страданието

5. Новото раждане

6. Заключение

7.  Въпроси и отговори

8.  Послеслов

9.  Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз

Изображение: авторът иеромонах Серафим Роуз. Източник – google

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5KG

(Бележка – Краткото жизнеописание на отец Серафим е написано от монах Дамаскин, от манастира Св. Герман Аляскински, Калифорния, САЩ)

Към Послеслов

Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз

1. НАЧАЛОТО[4]

Животът на отец Серафим сам по себе си е чудо. Нищо от неговото обкръжение не предполагало такова интензивно духовно израстване. Човекът, който ни приближи до вярата на древните подвижници, се родил в обикновено протестантско семейство в не по-малко обикновеното курортно градче Сан Диего, Калифорния. Родителите на майка му Естер били имигранти от Норвегия. Баща му – наполовина французин, наполовина датчанин – бил обикновен човек, който изкарвал прехраната си с поддръжка на игрища за бейзбол. Той не искал повече от живота. При все това когато на 12 август 1934 година му се родил третият и последен син, той му дал името Юджийн, което в превод означава „благороден“.

Юджийн Роуз, в бъдеще отец Серафим, бил извънредно надарено дете. Един от неговите учители признавал, че присъствието на Юджийн в часа го карало да се концентрира и съсредоточено да води урока, „за да не му губи времето“. Майка му веднъж му казала: „Ако продължаваш да се учиш с тези темпове, далече ще стигнеш.“ Тогава той ѝ отговорил: „Аз искам друго. Искам да стана мъдър.“ Юджийн посещавал протестантския библейски клас и често удивлявал родителите си, цитирайки Свещеното Писание по памет. Когато навършил четиринадесет години, той изразил желание да се кръсти и осъществил това в Методистката църква. В последните класове на училището, което завършил с отличен, той се интересувал от математика и особено от морска биология.

Инстинктивно Юджийн не приемал идеалите на заобикалящите го младежи. Тогава, когато неговите връстници се развличали със спортни коли, по събирания и дискотеки, той бродел сам по обраслия с гори каньон, недалече от дома, терзаейки се от известните въпроси: какво е животът и къде е мястото му в него, как е могъл да съществува живот преди времето и пространството?

Върху него имало някакъв необясним печат на величие. Той бил надарен до гениалност. Тези, които го познавали отблизо, съжалявали, че не се е родил в друго време и на друго място. Чувството за неадекватност в света му причинявало жестоко страдание. Отец Павел Флоренски някога писал, че печалната участ на гения е да страда от две страни – отвън и отвътре.

2. БУНТЪТ

През 1952 година Юджийн постъпил в един от най-старите университети на Калифорния – Помола Колидж. По това време той бил един симпатичен млад човек с големи умни очи, крехък на вид и срамежлив в общуването с околните. Но вътре в него бушувала страст към познание на нещата и душата му се стремяла да разбере смисъла на всичко съществуващо.

По това време вариантът на християнство, който предлагал протестантизмът, престанал да удовлетворява Юджийн. Той изпитвал отвращение от самодоволния и прагматичен свят, в който израснал, и подсъзнателно чувствал, че учението на този свят за Бога е лишено от жизненост и поради това е невярно. От християнството се очаквало да утешава в житейските неудачи хората, живеещи плътски живот, без грижата за придобиване на Царството Небесно. Бидейки не от мира сего, Юджийн въстанал против общоприетите норми. Това било своеобразно бягство от света без посока.

Има още →

Иеромонах Серафим (Роуз)

(Към първа глава)

2. Откровението

Ако вземете учебник по православно богословие, ще прочетете, че истината не може да бъде открита от човека самостоятелно. Вие можете да четете Писанието или някоя свещена книга и дори да не разбирате какво казват те. Има един пример за това в книгата Деяния на светите апостоли, в разказа за апостол Филип и етиопския евнух:

А на Филипа Ангел Господен каза: стани и тръгни към юг по пътя, който води от Иерусалим за Газа и който е пуст. Той стана и отиде; и ето един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките ѝ съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и седнал в колесницата си, четеше пророк Исаия. А Духът каза на Филип: приближи се и се допри до тая колесница. Филип се затече и като чу, че той четеше пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писанието, което четеше, беше това: „като овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стригач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема животът Му от земята.“ Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и като зачена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от все сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двамата във водата, Филип и скопецът; и кръсти го. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не видя, и радостен продължи пътя си (Деяния апостолски 8:26-39).

Има няколко свръхестествени, мистични елементи в това изложение: ангелът казва на Филип къде да отиде (въпреки че за етиопеца това изглеждало като случайна среща на пътя в пустинята) и по късно, след кръщението, Духът Божи взима Филип, който изчезва пред очите на евнуха. Но не това кара евнуха да желае кръщение и да стане християнин. Има неще друго, което му въздейства: не чудесата, а нещо, което се е случило в сърцето му. Макар че чудесата понякога помагат на човек да дойде до вярата, те не са правилната причина за приемане на християнството. В същата книга Деяния на светите апостоли четем разказа за Симон Влъхва, който искал да плати пари, за да стане член на Църквата и да придобие даровете на Светия Дух, защото те били много ефектни и свръхестествени. Симон упражнявал доходната „професия“ на маг във време, когато колкото повече свръхестествени неща можел да прави човек, толкова повече пари и престиж получавал. По това време повечето от свръхестествените неща се случвали в християнството, а не в езическия свят. Както знаем от книга Деяния, апостол Петър отхвърлил молбата на Симон. Последният стигнал до лош край като ни оставил понятието „симония“ за означаване на опит да се купи Божията благодат.

За сравнение, когато Филип говорил с етиопския евнух, нещо в сърцето на евнуха се променило. В книга Деяния се казва, че той „повярвал“. Неговото сърце било стоплено от истината която чул. Думите на Писанието са изпълнени със сила и когато им е дадена правилната интерпретация, нещо в човек се „отваря“, ако сърцето му е готово. Затова евнухът приел Христа с цялата си душа; той бил променен човек. Това не било заради чудесата, а заради това, за което Христос дошъл на земята да донесе.

Същото нещо може да се види на друго място в Новия Завет когато двама от учениците на Христос вървели по пътя за Емаус (Лука, глава 24). В деня на Своето възкресение Самият Христос ги срещнал, тръгнал с тях и ги попитал защо са толкова развълнувани. На свой ред те се почудили – нима е единственият, който не знаел какво се е случило в Иерусалим. Тогава Му разказали, че имало един велик пророк, Който бил убит и тогава, според твърденията, възкръснал от мъртвите; но те не знаели какво да вярват. Тогава Христос започнал да отваря сърцата им и да обяснява казаното в Стария Завет за това, което щяло да се случи на Месията. През цялото това време учениците не Го разпознали, защото Той не дошъл при тях с личби и чудеса, за да ги впечатли. Когато пристигнали в Емаус, Христос направил така, сякаш ще продължи по-нататък и ще си тръгне от тях неразпознат, но те Го помолили да остане и да пренощува при тях. И тогава, когато Той седнал с тях и „преломил хляба“, както направил на Тайната вечеря, техните очи се отворили и те видели, че това бил Самият Христос, Който в този момент станал невидим за тях. Тогава те започнали да се питат и да си припомнят, че през цялото време, когато Той вървял с тях по пътя, сърцата им горели, макар че не Го разпознавали. Това, което ги накарало да познаят Христос всъщност, било именно „горенето на сърцата“, а не само фактът, че Той изчезнал от техния поглед, защото магьосниците също могат да правят това. И така преди всичко не чудесата разкриват Бога на хората, но нещо за Бога, което се открива на готовото за това сърце. Това е „горенето на сърцето“, чрез което двамата ученици познали дошлия в плът Бог.

Тук виждаме как идва така нареченото откровение: сърцето е развълнувано и променено от присъствието на Бога или от някой, който е изпълнен с Неговия Дух, или просто от чуване на проповядваната за Него истина. По същия начин и апостолите през първото десетилетие след Христовото възкресение имали силата да проповядват Евангелието на хората по цялата обитавана земя – в Индия (и вероятно дори в Китай), в Русия на север, където живеели скитите, в Британия на запад и в Абисиния на юг.

Същото важи и днес, въпреки че хората са станали много по-нечувствителни и духовно непросветени и са много по-малко в състояние да откликват на истината. Що се отнася до архиепископ Иоан, тези, които повярвали чрез него, били подтиквани не от чудесата му, но преди всичко от нещо, което трогвало техните сърца. Ще ви разкажа пример от неговия живот; за едно събитие, което се случило в Шанхай, където той бил епископ по време на Втората световна война. Това ни беше разказано от една наша добра приятелка – вокален педагог на име Анна, която почина преди няколко години. Както тя обясни, постът на архиепископ Иоан бил толкова стриктен, че неговата долна челюст загубвала сила по време на постните периоди и той говорел много неясно. Тя била назначена, за да му дава уроци, как да упражнява своята челюст и говорът му да стане малко по-ясен. Той винаги идвал при нея в определеното време и след края на всеки урок по навик оставял двадесет долара. През време на войната тази жена била ранена и била на смъртно легло във френската болница в Шанхай. Било късно през нощта; навън имало силна буря и в града нямало никакви комуникации. Но съзнанието ѝ било ангажирано само с едно желание. Тя вече знаела от лекарите, че скоро ще умре, и единствената ѝ надежда била архиепископ Иоан да дойде, за да ѝ даде светото причастие и по някакъв начин да я спаси. Тя молела персонала на болницата да се свържат с него, но всички ѝ отговаряли, че е невъзможно. Телефоните не работели заради бурята и болницата (тъй като било военно време) през нощта била заключена. Така единственото, което тя можела да прави, било да вика: „Помогни ми! Архиепископ Иоан, ела!“ Разбира се, всички мислели, че бедната жена бълнува, защото контактът с него бил невъзможен. Но в същата нощ сред бурята, вратите се отворили и архиепископ Иоан влязъл със светото причастие. Той се приближил до нея, изповядал я, успокоил я (тя била, разбира се, вън от себе си от радост), дал ѝ светото причастие и си отишъл.

Жената спала 18 часа след това и когато се събудила на другия ден, се почувствала възстановена. „Архиепископ Иоан дойде“, казвала тя. „Какъв архиепископ Иоан“, питали сестрите, казвайки ѝ, че не е възможно да се влезе през заключените врати през нощта. Жената от съседното до нея легло казала, че някой наистина е бил там, но все още никой не ѝ вярвал. Тя започнала да се чуди дали не е имала халюцинации. Но когато сестрите оправяли леглото ѝ, те открили под възглавницата двадесет долара. „Аха, казала тя, ето доказателството, че той е бил тук!“

Как е знаел, може да попита някой, архиепископ Иоан? Как е успял да се добере до нея, след като нямало никакъв начин през онази нощ да получи съобщение от болницата? Някой може да каже, че това му се е открило, защото толкова много неща като това са му се откривали. Но как се е открило? Защо на него, а не на някой друг? Защо истината, както излиза, се открива на едного, а не на останалите? Има ли някакъв специален орган за приемане на откровение от Бога? Да, несъмнено има нещо като орган, но ние го затваряме и не му позволяваме да се отваря: Божието откровение се дава на любящото сърце. Ние знаем от Писанието, че Бог е любов; християнството е религията на любовта (Можете да се позовете на неуспехите, да посочите хора, които са християни на думи, и да кажете, че тук няма любов; но християнството наистина е религия на любовта, когато се практикува последователно и по правилния начин). Нашият Господ Иисус Христос Сам каза, че Неговите истински ученици ще се отличават преди всичко по своята любов.

Ако попитате някой, който познаваше архиепископ Иоан, какво е това, с което той привличаше хората към себе си – и все още привлича мнозина, които никога не са го познавали, – отговорът винаги е един и същ: Той преливаше от любов; той жертваше себе си за окръжаващите го с абсолютно неегоистична любов към Бога и към тях. Ето защо на него беше открито нещо, което други хора не можеха да получат и което той никога не би узнал по естествен начин. Той самият смяташе, че въпреки „мистицизма“ на нашата Православна църква, който откриваме в Житията на светиите и в произведенията на светите отци, истинският православен човек винаги стои твърдо на земята, подхождайки правилно към всяка ситуация, изправила се пред него. Човекът се среща с Бога тогава, когато приема ситуациите, в които любящото сърце е необходимо условие. Благодарение на любовта в сърцето ние можем да стигнем до познание на истината. Понякога дори Бог разбива и смирява сърцето, за да го направи възприемчиво – както станало в случая с апостол Павел, който навремето преследвал християните. За Бога миналото, настоящето и бъдещето на човешкото сърце са винаги настояще и Той вижда къде може да направи пробив и да общува.

Несъвместими със сърцето, способно да получава откровение от Бога, са студената пресметливост и опитите да извлечеш нещо от хората. В религиозния живот тези неща пораждат лицемерието и шарлатанствата от всички видове. Ако се вгледате в религиозния свят днес, вие ще се уверите в това: има твърде много лицемерие, позиране и сметки, твърде много възползване от ветровете, които донасят първо една религия или религиозна идея на мода, а после друга. За да намерите истината, вие трябва да погледнете по-дълбоко.

Към трета глава

---

*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5JW

Иеромонах Серафим (Роуз)

(Към Увод)

1.  Търсенето

Защо човек изучава религия? Съществуват много несъществени причини и само една, ако човек е наистина сериозен – да открие и установи връзка с реалността, стояща зад бързо променящото се ежедневие, което не оставя нищо след себе си и не предлага трайно щастие на човешката душа. Всяка религия се опитва да направи достъпен контакта с тази реалност. Бих искал да кажа няколко думи днес за това, как православното християнство прави достъпна духовната действителност за религиозно търсещия.

Търсенето на тази реалност е опасна задача. Всички вие вероятно сте чували различни истории за това, как млади хора в нашите дни на търсене „са съсипали себе си“. Мнозина, опитвайки да достигнат до тази реалност, умират млади или водят мизерно съществуване само с част от своя мозъчен потенциал и душа. Аз самият си спомням за един приятел от дните на моето търсене преди двадесет и пет години. Алдъс Хъксли току-що бе открил мнимата „духовна“ стойност на LSD и бе повлиял на мнозина да го последват. Този млад човек, един типичен религиозен търсач, който би могъл да посещава курс като този, веднъж ми каза: „Това, което можеш да ми кажеш за опасността от наркотиците, не е от значение, ти трябва да признаеш, че има нещо по-добро от всекидневния американски живот, който е духовно мъртъв.“ Аз не се съгласих, оттогава дори смятам, че духовният живот е двуизмерен: той може да бъде по-възвишен от всекидневния живот на поквара, но той също може да бъде и пo-низш и да причини духовна – а също и физическа – смърт. Моят приятел пое по своя път и преди да навърши тридесет години, беше една развалина, един стар човек, чийто разсъдък бе помрачен и който бе престанал да търси реалността.

Подобни примери могат да се открият сред хора, които търсят различни форми на психичен опит, експериментират в „извънтелесните“ състояния или имат контакти с НЛО и други. (Опитът от масовото самоубийство в Джоунстаун през 1980 година е достатъчен, за да ни напомни за присъщата на религиозното търсене опасност.) В нашата православна литература от последните две хиляди години има достатъчно поучителни примери от този вид. Тук аз ще цитирам само един, от живота на св. Никита – един монах от Киево-Печерската лавра, който живял преди почти хиляда години в Русия:

Воден от ревност, Никита помолил своя старец да го благослови за живот в усамотение. Старецът (това бил св. Никон), му забранил, казвайки: „Сине мой! Не е добре за млад човек като теб да бъде бездеен. По-добре е да живееш с братята. Като им служиш, ти няма да загубиш своята награда. Сам знаеш как Исаак бил измамен от демоните в усамотение. Той би загинал, ако благодатта Божия, по молитвите на нашите свети отци Антоний и Теодосий, не го беше спасила“.

„Отче – отговорил Никита – аз никога няма да бъда измамен от подобно нещо. Желая да се изправя непоколебимо срещу хитрините на демоните и да моля Бог да ми даде дара на чудотворство, като на Исаак Отшелникът, който и досега извършва много чудеса.“

„Твоето желание – казал старецът отново – надхвърля силата ти. Бъди на своя пост, за да не би, като се превъзнесеш, да паднеш. Аз ти препоръчвам да служиш на братята и така ще получиш венец от Бога за своето послушание.“

Никита, воден от силна ревност за живот в усамотение, нямал ни най-малко желание да послуша съветите на стареца. Той изпълнил това, към което го подтиквал неговият разум, и като се затворил в усамотение, започнал да се моли непрестанно, без да излиза от килията си. След известно време, докато се молел, той чул глас, който се молел заедно с него и усетил необикновено благоухание. Измамен от това, Никита си казал: „Ако това не е ангел, той няма да се моли с мен и няма да усещам благоуханието на Светия Дух.“ Продължил да се моли усърдно, като казвал: „Господи, открий ми Себе Си по разбираем начин, за да мога да Те видя.“

Тогава се чул глас, който му казал: „Аз няма да ти се явя, защото си млад, за да не би като бъдеш издигнат, да паднеш.“

Отшелникът отговорил със сълзи: „Господи, аз никога няма да се заблудя, защото старецът ме научи да не се поддавам на дяволската измама и ще направя всичко, което ми заповядаш.“

Тогава, придобивайки сила над него, душепогубващата змия казала: „Не е възможно за човека, докато е още в плът, да ме види. Но аз ще ти изпратя моя ангел да стои с теб. Изпълнявай неговата воля“.

С тези думи демонът се появил в образ на ангел пред отшелника. Никита паднал на колене и му се поклонил като на ангел. Демонът му казал: „Отсега нататък няма да се молиш, а ще четеш книги. По този начин ти ще влезеш в постоянно общение с Бога и ще получиш силата да даваш спасително учение на онези, които идват при теб, и аз непрекъснато ще се моля на Твореца на всичко за твоето спасение.“

Отшелникът повярвал на тези думи и така бил още повече измамен. Той престанал да се моли и започнал да чете. Постоянно виждал как демонът се моли и се радвал, защото предполагал, че ангел се моли за него. Тогава Никита започнал да говори с думи от Писанието на онези, които идвали при него, и да пророкува като палестински отшелник.

Неговата слава се разпространила сред светските хора и достигнала до двореца на великия княз. Всъщност Никита не пророкувал, а казвал на идващите при него къде се намират откраднати вещи, къде на отдалечено място нещо се е случило, като получавал своята информация от демона, който му служел. Така той съобщил на великия княз Изяслав за убийството на Новгородския княз Глеб и го посъветвал да изпрати своя син, за да поеме княжеството и да управлява на негово място. Това било достатъчно за светските хора, за да започнат да почитат отшелника като пророк.

Между другото за отбелязване е, че светски хора и дори монаси без духовна проницателност често са привличани от шарлатани, самозванци, лицемери и такива, които са в демонична прелест, като ги вземат за светци и за истински служители на Бога.

Никой не можел да се сравнява с Никита в познанието на Стария Завет. Той обаче не се позовавал на Новия Завет и никога не вземал своите разкази от Евангелието или апостолските послания. Никита дори не позволявал на никого от своите посетители да говори за Новия Завет. От тази странна склонност в неговото учение отците на Киево-Печерската лавра разбрали, че е прелъстен от демон. По онова време в манастира имало много свети монаси, дарени с духовни дарове и благодат. Със своите молитви те прогонили дявола от Никита и той престанал да го вижда. Тогава отците извели Никита от усамотението и го помолили да им разкаже нещо от Стария Завет. Но той твърдял под клетва, че никога не е чел тези книги, които преди знаел наизуст. Оказало се, че дори е забравил да чете, толкова голямо е било въздействието на сатанинската измама. С голяма трудност Никита се научил да чете отново. По молитвите на светите отци той се възстановил, признал и изповядал своя грях, оплакал го с горчиви сълзи и заради своя смирен живот сред братята получил висока степен на светост с дар на чудотворство.

Впоследствие св. Никита бил ръкоположен за епископ на Новгород.[1]

Този разказ повдига един въпрос за нас днес. Как може религиозно-търсещият да избегне клопките и съблазните, които среща по своя път? Има само един отговор на този въпрос: човек трябва да търси не заради религиозния опит, който може да го измами, а заради истината. Всеки, който сериозно изучава религия, се изправя пред този въпрос: това е въпрос буквално на живот и смърт.

Често се казва, че нашата православна християнска вяра е „мистична“ в сравнение със западните конфесии. Тя е в постоянна връзка с духовната реалност, чиито резултати, наричани обикновено „свръхестествени“, са отвъд всякакъв вид земна логика или опит. Не е необходимо човек да търси примери в древната литература, достатъчно е да погледне живота на чудотвореца в наши дни и ще види, че той е изпълнен с мистични елементи. Архиепископ Иоан Максимович, който почина само преди петнадесет години и живя точно в тази част на Калифорния като Архиепископ на Сан Франциско, бил виждан в огнена светлина, издигал се по време на молитва, бил ясновидец, правел чудеса на изцеление… Не това обаче е забележително самò по себе си; то може лесно да бъде имитирано от фалшиви чудотворци. Как ние можем да знаем, че той е бил в контакт с истината?

(Към втора глава)

_________________________

*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1] Bishop Ignatius Brianchininov, The Arena (Holly Trinity Monastery, Jordanville, New York, 1983) pp. 31-34.

Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google

Кратка връзка за тази публикация – wp.me/p18wxv-5JQ

Иеромонах Серафим (Роуз)

Увод

Монах Дамаскин

През месец май, 1981 година, само една година преди да се упокои в Господа, отец Серафим Роуз бе поканен да изнесе лекция в Калифорнийския университет в Санта Круз. Неговото посещение включваше среща със студентите от курса по сравнително религиознание, наречен „Световни религии в Съединените щати“.

Санта Круз бе център за всеобщото духовно търсачество, достигнало своя връх в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, като елементи от това движение се забелязваха и през осемдесетте. Младите хора, дошли да чуят отец Серафим, бяха странствали по много духовни пътища. В Санта Круз по това време се подвизаваха различни гуру, като Раджнеш, Муктананда, Шри Шинмой и много други. Те постигаха временна слава, като обещаваха просветление или впечатляваха хората с всевъзможни атракции. Мнозина търсещи студенти от университета, като пренебрегваха богословските дисциплини, учеха с така наречения гуру и търсеха директен религиозен опит посредством халюциногенните средства. В същото време други, неудоволетворени от духовната бедност на западната култура, търсеха по-възвишената реалност в тибетския или Дзен будизма, или пък в англиканизираните, форми на американския индиански шаманизъм. Накрая, имаше и такива, които желаеха да търсят истината в своето християнско наследство. Западният християнски свят обаче бе лишен задълго както от пълнотата на своята древна традиция, така и от усещането за духовните метафизични принципи, върху които тя се основава. Затова онези, които се опитваха да извлекат най-доброто от съвременното западно християнство, чувстваха в известна степен комплекс за малоценност пред религиозните традиции на Изтока.

Отец Серафим дойде сред това множество от духовни течения, имайки да каже нещо различно, нещо, което повечето от хората на неговата лекция никога преди не бяха чували. Той представи християнството – традицията, която все пак (почти незабелязано) бе повлияла на цялата западна култура. Това обаче не бе анемичното, повърхностно американско християнство, което мнозина търсещи изоставяха, за да отидат другаде. Отец Серафим бе почерпил своя опит от пълното откровение на Христовата истина, предавано на поколенията през последните двадесет века от богопросветени учители. Той знаеше, че на християнството бе „дадено лошо име“ на Запад и че мнозинството от хората, които искрено търсеха, не биха се колебали да го приемат, ако го познаваха такова, каквото е в действителност.

Има още →

Иван Г. Панчовски

Учението на материализма за човешката душа като продукт, резултат, свойство или функция на мозъчното вещество отдавна е отживяло времето си. Науката е доказала неговата негодност да обясни смислено произхода и същината на психическите явления. Въобще след появата на Кантовата философия, по думите на един виден учен, материализмът е анахронизъм. За нашето пък време той е научна безсмислица. След витализма на Дриш, след интуитивната философия на Бергсон, след корекцията на традиционната психология от страна на Ремке, след психологическите изследвания на Уилям Джеймс и след рефлексиологията на известните руски учени Владимир Михайлович Бехтерев и Иван Петрович Павлов да се поддържа материалистическото учение за душата значи да се отхвърлят резултатите на двувековно научно изследване в областта на психологията и да се връщаме към най-примитивната философия – материализма.

Днес твърдо е установено положението, че човешката душа е самостойно духовно начало в човека. Вдъхновено и в съгласие с науката говори за душата най-големият съвременен френски философ Бергсон: „Душата – това е пламъкът на живота, запален от Висшето начало”[1]. Колко близка е съвременната наука до библейския възглед за човека! Физиологията изследва човешкото тяло и идва до заключението, че то е съставено от елементите на земята. Психологията пък изследва психическия живот на човека и идва до заключението, че човекът е надарен с душа, която е пламъкът на живота, запален от Висшето начало. Не е ли това същата мисъл, но изказана с други слова, която четем в Библията: ”И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание на живот; и стана човекът жива душа[2]„?

Човекът съдържа в себе си две страни, две стихии. Тяло и душа – това са две различни същности. Едната е материална, а другата – духовна. Тялото е временно и е подчинено на смъртта, душата е вечна и е надарена с безсмъртие. Това са два извора, чиито струи съединени образуват пълноводната и преливаща от изобилни творчески импулси река на човешкия живот. От тялото изтичат струите на физическите и органически процеси, а от душата – струите на многостранните психически процеси. В душата се преплитат нишките на ума, чувството и волята, които представляват такава сложна мрежа, че тяхното отделяне е невъзможно. Те са свързани в организирана цялост, както звуците на една мелодия и както клетките на един здрав организъм.

Нейде в глъбината на душата, там, откъдето получава импулси целият човешки живот, се корени едно психическо ядро, което е най-първично по произход, но затова пък е най-мощно по жизненост и най-трайно по време. То е тайнственият копнеж, неудържимият устрем на човешката душа към Извора на живота, към Върховното битие – Бога. Религиозната потребност е вглъбена в човешката душа, ала тя е отправена към Всемирната душа, към Абсолютния дух. Тя често пъти се изявява в непонятна тъга, подобна на тъгата по родината на дълго скиталия се из чужбина. Тази тъга, тази носталгия на човешката душа по своето небесно отечество невинаги е осветена от светлината на съзнанието, но винаги, макар и покрита с мрака на подсъзнанието, дава на човека да чувства известна празнина в своя живот, известна незадоволеност само от естественото. В тази непрозирана глъбина се намира копнежът към свърхестественото, към надземното и към надсветовното. Из нея израстват и узряват най-нежните и най-благородните рожби на човешката душа.

Религиозният копнеж, както казахме, не е винаги осветен от светлината на съзнанието, а често пъти се къпе в мътните води на несъзнанието или плува в бурните вълни на „паразитното аз“, като се изразяваме с терминологията на Бергсон. Проявите на тялото със своя груб материален характер вземат стихийна форма, заглушават нежните душевни влечения към Бога, та човек дори не подозира тяхното съществуване. Тогава той се отдава на плътските страсти, които не позволяват на душата да прояви своя собствен, истински живот. Неговият ум се движи само в сферата на грубите материални интереси и не може да долови със своите материалистически очи духовните красоти на добродетелния живот. Неговото сърце, огрубяло и затлъстяло от плътски наслади и пресищания, е станало неспособно за по-възвишени и чисто духовни трепети. А религиозното чувство, сподавено нейде в глъбината на подсъзнанието, оковано от всички страни, бушува, но неговите вълни не могат да разбият яките му стени, за да изскочат в сферата на съзнанието.

Съвременната психология доказва, че в съзнателния живот на човека често пъти при така наречените психически конфликти става потискане, тоест изгонване от областта на съзнанието, на известни влечения и преживявания, понеже съзнанието не може да ги асимилира, да ги хармонира с основното си съдържание. Обаче тези потиснати, изгонени от областта на съзнанието, влечения и преживявания не загиват безследно, а се напластяват в областта на подсъзнанието, където се организират в едно особено аз, наречено от Бергсон „паразитно”, за разлика от „основното аз”. Оттук паразитното аз упражнява болезнен натиск върху основното аз, спъва неговата дейност и често пъти се стига до така нареченото раздвояване на личността, което води към психическо разстройство и заболяване.

В областта на несъзнателното могат да бъдат подтиснати не само осъдителни, нисши влечения у човека, но и благородни, възвишени. Това зависи от централното ядро на основното аз. Ако то е обладано предимно от зли, порочни склонности и влечения, всеки благороден стремеж на неговата природа се потиска, изтласква в сферата на несъзнателното. Организираните в несъзнанието благородни стремежи и влечения към Висшето добро – Бога, напират на съзнанието, и най-често техните вълни разбиват стените на господстващото основно аз, които са ги спъвали досега, и нахлуват в съзнанието. Тогава стихията на религиозното чувство залива целия съзнателен живот на личността. В такъв случай най-злият става най-добър, най-върлият безбожник става най-религиозен[3]. Резултатът на такива нахлувания в съзнанието на потиснатите в областта на несъзнанието религиозни импулси са така наречените  от Джеймс „религиозни обръщания”. Религиозното обръщане е прелом, прераждане на съзнателната личност, смяна на господстващата досега психическа нагласа с коренно противоположна на нея. В този смисъл Иисус Христос говори на Никодим: „Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие[4]”, или „Ако някой се не роди с вода и Дух, не може да влезе в царството, Божие[5]”. Иисус Христос не изисква физическо, плътско прераждане, както погрешно го разбрал Никодим[6], а прераждане на духа, смяна на досегашния съзнателен живот, κъдето са господствали ниските страсти и влечения, с нови, с потиснатите благородни стремежи, които са вложени дълбоко в психическата природа на човека. Той иска насочване на човешкия дух не към земята, а към небето, освобождаването му от робуване на сатаната и заживяването му в Бога.

Потапянето във вода – кръщението – е външен символ за ставащата вътрешна обнова, за ставащото в същото време кръщение със Светия Дух[7]. Чрез кръщението става външно оплакване, омиване, очистване на тялото, но този акт, взет сам по себе си, няма никакво религиозно значение, ако не бъде съпроводен с вътрешно оплакване, омиване и очистване на съзнанието от грешните, плътските помисли и със заменянето им с духовни, възвишени. Само в този случай тайнството кръщение има обновително значение, само при такова вътрешно прераждане кръщението може да внесе успокоение на съвестта, понеже потисканите досега морални импулси, които са гнетели съзнанието, са осъзнати, влезли са в центъра на съзнателното аз и сега съставляват неговото основно ядро. Заради това в първите векове на християнството тайнството кръщение винаги било предшествано от тайнството покаяние[8]. Първо човек се е разкайвал за греховете си, променял е порочния си живот или, изразено с термините на съвременната психология, отхвърлял е досегашното съдържание на основното аз, в което е доминирал стремежът към злото, и е заживявал нов, добродетелен живот, или централно място в основното аз е заемал стремежът към доброто. Едва след тази психическа промяна, станала чрез покаянието, се е извършвало кръщението, което омивало греховете на разкаялата се душа. Едва след твърдата решимост на самия човек да се отклони от пътя към сатаната и да тръгне по пътя към Бога той получава чрез кръщението благодатта на Светия Дух, която, след като го очисти от греховете, укрепва го и подпомага в неговата борба за добродетелен живот. Без тази вътрешна решимост на покръстилия се, кръщението ще остане външен знак без никакво значение; то ще остане само обикновено омиване с вода на тялото, без да бъде облята с небесна светлина и душата; то ще остане само водно кръщение, без да може същевременно да бъде и огнено кръщение с Дух Свети.

От това става понятна цялата промяна на покръстилия се и истинската значимост на тайнството кръщение. Същевременно ние се убеждаваме в ненадминатата и с нищо незаменима ценност на религията от психологическо гледище. Тя играе вътрешно обновителна и церителна роля. Освобождава човека от гнета на несъзнанието, отстранява пагубното раздвоение на личността и я пресъздава за нов творчески живот, подхранван от благодатните сили на Светия Дух. „Религията, говори Джеймс, дава на хората душевна яснота, морално равновесие, щастие. Тя изцерява някои болести така добре, както и науката, а у известни личности дори по-добре, отколкото последната[9]”.

Потискане на религиозните влечения в една или друга степен става у всеки човек, ала то никога не може да бъде проведено докрай. Човешката душа по същината на своята природа е религиозна. Ако бъде лишена от възможност да изявява своята религиозност, в нея настъпва пустота. Тя става неспокойна, чувства, че ѝ липсва нещо съществено, без което не може да живее. Обхваща я от нищо неуспокоима тревога, лудешки бяг. В такова положение се намирал Ницше, известен богоборец и антихрист. Едва ли може да се намери по-гениален изказ в световната литература за пустотата и неспокойствието на отделилата се от Бога душа от този, който ни дава Ницше. Той говори, но не с устата си, а със своето разбито сърце кървавите слова: „Ах, къде да отида с моите неутолими желания?… От всяка планина търся бащина къща и майчина стряха… Къде е моят дом? Аз питам, аз търся и търся, но не го намирам никъде. О, вечно навсякъде! Ο, вечно никъде! О, вечно напразно[10]”!

Напразно хората се опитват да потъпчат копнежа на душата си към Бога. В нейната глъбина все ще остане една пламтяща искра, която нищо не е в състояние да загаси.Тя винаги ще свидетелства за Бога – вечната светлина[11]. „Човекът, пише Гьоте, не може да избяга никъде от Бога. Той може да се нарече атеист, но той не е в състояние да прогони от себе си тъгата по Бога, която не дава покой на душата му”. Дори някой, ако цял живот е давал преднина на телесния си живот и на нисшите душевни страсти, то в края на живота си, когато тялото изнемощее, когато силите му отпаднат и страстите утихнат, става едно просветляване, събуждане на религиозното чувство[12]. Тогава човешката душа литва към Бога. Тя едва на смъртния одър е могла да се почувства свободна и е доловила ясно копнежа по Бога в своята глъбина. Сега тя се отдава на блажен унес към Бога и пие неземна радост от бездънните извори на живота – Бога[13].

Човекът е създаден от Бога и се стреми към Него. Неспокойно е сърцето му и пуста е душата му, докато не се вслушат в гласа на собствената си природа, тоест докато не влязат в общение с Бога. Като илюстрация на казаното ще приведа високохудожествените слова, които известният съвременен руски писател-мистик Дмитрий Сергеевич Мережковски влага в устата на мъдреца Ямвлих Ефески: „Ние всички някога се намирахме в недрата на Отца в незрима светлина. Но веднъж погледнали от височината към тъмната, мъртва материя – всеки видял в нея своя собствен образ като в огледало. И душата казала на себе си: „Аз мога, аз искам да бъда свободна. Аз съм като Него (като Бога ск. м.). Нима не ще дръзна да отпадна от Него и да бъда всичко?” Душата като нарцис в поточе се пленила от красотата на собствения си образ, отразен в тялото. И паднала. Искала да падне докрай, да се отдели от Бога навеки, но не могла: нозете на смъртния се допират до земята, но челото му се възвисява в горните небеса. И ето, по вечната стълбица на раждане и умиране душите на всички същества низхождат от Бога и възхождат към Него. Опитват се да се отдалечат от Отца и не могат. На всяка душа се иска сама да бъде Бог, но напразно; тя скърби по Отеческите недра; за нея няма покой на Земята; тя жадува да се върне към Единия. Ние трябва да се върнем към Него и тогава всички ще бъдат Бог, и Бог ще бъде във всички[14].”

В тези слова високохудожествено е изразена същата истина, която Библията ни разкрива с така простите, но затова пък ненадминати по дълбочина, разкази за създаването на човека, за отпадането му от Бога и за изгонването му от рая. Там с божествена простота е предадено това, което човешкият ум в многовековни търсения едва е смогнал да долови и да се изясни. Днес и Библията, и психологията с различни думи изричат истината: в глъбината на човешката душа е вложен копнеж и тъга по Бога. Душата, колкото и да бъде робиня на тялото и на страстите му, колкото и да бъде обхващана от богоборчески стремежи, все носи върху себе си печата на Бога и все си остава в своята основа богоподобна, и като такава в една или друга степен винаги е религиозна, винаги се въззема към небесните висини и намира истинска сладост само в общението и единението с Бога.

___________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 24-27.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Собр. сочинения, т. I, с. 123, Спб, 1925.

[2]. Битие 2:7.

[3]. Като пример могат да бъдат посочени св. Мария Египетска, блажени Августин, Дж. Папини и други.

[4]. Иоан 3:3.

[5]. Иоан 3:5.

[6]. Иоан 3:4.

[7]. Деяния апостолски 10:44-47.

[8]. Деяния апостолски 2:38; 3:19.

[9]. William James, The Varieties, etc. 122-123. Цит. по Эмил Бутру, Наука и религiя въ совр. философiи, с. 290, Спб, 1910.

[10]. Цит. по Т. Toth, Religion des jungen Menschen, S. 20-21, Freiburg, 1931.

[11]. Исаия 60:19; Яков 1:17; 1 Иоан 1:5.

[12]. Като примери могат да бъдат посочени Хайне, Волтер, Жорже, Д’Аламбер, Монтескьо, Бюфон и други.

[13]. Иоан 1:3-4.

[14]. Смерть боговъ, с. 72, Берлин, 1922.

Изображение: авторът, проф. д-р Иван Панчовски (1913-1987).

Ние не можем да водим молитвен живот, нито да се приближим до Бога, ако не сме свободни от оковите на всяко притежание. Имаме нужда от две отворени ръце и още повече от широко разтворено сърце. Сърцето ни не бива да прилича на кесия, която боязливо държим затворена от страх да не изпаднат парите. Напротив, то трябва да бъде като празна, отворена кесия. Само така ще станем богати и същевременно ще бъдем свободни от оковите на всяко богатство. Ако тогава още оставаме „извън” Царството Божие, все пак ние притежаваме всичко; ако сме вътре, тогава оставаме все още бедни.Същото важи и за постенето. Под това понятие аз не разбирам просто постене или въздържане от неща, които се отнасят само до стомаха. Всъщност аз мисля за една духовна трезвост, която ни подтиква да отбегнем робството на предметите. Тук става дума за цялото ни разбиране за живота, което въздейства на първо място върху въображението. Грехът може лесно да проникне през вратата на въображението. Един от нашите православни писатели от ХIX век е казал, че греховете на плътта са грехове, които духът ни извършва по отношение на плътта. Но плътта не носи отговорност, поради което ние трябва да бдим над въображението си. Докато не ни овладява въображението, предметите остават вън от нас. Обаче щом въображението ни се уплете в предметите, ние започваме да се привързваме към тях. Вие знаете, че има месо, зеленчук, пудинг и други подобни. Това е просто факт. Но ако вие седнете и се запитате: ”Не съм ли гладен? Нима няма толкова добри неща, които мога да ям? Какво бих пожелал сега?” Тогава само след пет минути желанията ни като пипала на полип ще връхлетят върху безброй неща. Ще се случи с нас като с Гъливер. Ние ще лежим на пода, завързани с един единствен косъм. Тогава идва втори, трети и така нататък. Отделните косми наистина не означават нищо. Обаче всички заедно ще ни държат здраво за земята. Работата става още по-трудна, ако се даде на въображението ни повече простор. Затова трябва трезво да се борим за свободата си. Има голяма разлика между привързаност и любов, между глад и ламтеж, между жив интерес и любопитство и така нататък. Естествените ни наклонности имат винаги недобри противоположности, които ни правят роби. Ние трябва да се отдръпнем от пипалата на полипа и веднага да кажем „не”. Не сторим ли това навреме, ще бъдем въвлечени в борба. Да бъдем немилостиви към себе си! Много по-добре е спокойствие и разум, отколкото робство в името на удоволствието.Щом сме постигнали това, ние сме там, където може да се похлопа. Обаче тук възникват сериозни проблеми. Ако се касае до похлопване на вратата на Църквата, тогава работата е проста. Ние отиваме и похлопваме на портата. Но трудността се състои в това, че ние най-често не знаем къде трябва да похлопаме. Колко често хората искат да се молят и се питат: „Къде е центърът на моето молене? Накъде трябва да насоча очите и сърцето си?” За мюсюлманина това е много просто. Той се обръща към Мека. Дори ако сме се обърнали на Изток, какво да правим по-нататък? Не следва да се насочваме към предмети, които са по-незначителни от Бога. В момента, в който се вдълбочим в един въображаем бог, в един бог, когото можем да си представим, ние сме в голяма опасност да издигнем между нас и живия Бог един идол. Тази мисъл бе изказал още св. Григорий Богослов в IV век. Той казва: Ако поставиш пред себе си някой видим знак, бил той кръст, дарохранителница, икона или невидим образ, като си представяме Бога или Христа, и се съсредоточим върху него, ние издигаме между Бога и нас преграда. Именно тогава смесваме образа с лицето, към което отправяме молитвата си. За да достигнем до присъствието на Бога, ние трябва да съберем всичките си знания за Бога. След това трябва отново да забравим тези знания, да ги оставим зад нас и да застанем лице с лице пред непонятния и същевременно непосредно почувстван, пред съвсем близкия и все пак непознат Бог. Само когато напълно се разтворим за Неведомия, Той може да ни се разкрие като Бог, Който е свободен да ни се открие съответно на нашата готовност да Го приемем. Ако стоим пред Бога в такава отвореност и чистосърдечност, без да искаме да Му дадем един образ или да Го ограждаме в нашите понятия и образи, тогава ние можем да похлопаме. Обаче къде?

Евангелието ни учи: Царството Божие е вътре в нас. Ако не намерим това Царство вътре в нас, ако не срещнем Бога в дълбочината на нашето съществуване, тогава ще имаме малко надежда да Го намерим вън. В същия смисъл са бе изказал един свещеник в Москва, като бе отбелязал: «Ако не сме видели Бога на земята, не ще Го намерим и на небето.» И наистина, ако не почувстваме Бога в собствената си душа, ако не влезем в допир с Него в нашия малък свят, тогава малко е вероятно да Го познаем, дори ако бихме Го видели лице с лице. Св. Иоан Златоуст казва: «Ако си намерил вратата към твоето сърце, ти ще познаеш, че тя е вратата за Царството Божие». Следователно ние трябва да вървим навътре, а не навън. Обаче това «вървене навътре» трябва да се извършва по определен начин. Не казвам, че трябва да се самонаблюдаваме. Под «път навътре» не разбирам нито психоаналитичния, нито психологичния път. Не става дума за пътешествие в нашата душа, но за пътешествие през самите нас, за да се възвисим от най-дълбоката точка на нашето битие към мястото, където е Бог. Именно тук става срещата между Бога и нас.В началото на молитвата трябва да вземем под внимание две гледища: първо, вървенето навътре; второ, употребата на молитвени слова, както и насоката, в която ги отправяме.

Сега ще говоря за второто гледище. Към какво или към кого трябва да насочим стрелата на молитвата си? Често пъти хората отправят зов към небето и се учудват, че то е празно и че от него не идва никакво ехо. От небесната твърд наистина не може да дойде никакъв отговор. Св. Иоан Лествичник, духовен писател от VII век, пише, че молитвата и молитвените слова са като стрели. Обаче не е достатъчно да притежаваме стрела. За да улучиш целта, е необходим и добре обтегнат лък, също така силна ръка, която да изстреля стрелата. Каква полза от добрия лък, ако не можем да стреляме? Ако нашите мишци са безсилни, стрелата ще отлети само на няколко метра и не ще достигне целта. За това са потребни лък, тетива, ръка и сила. Да приемем, че молитвените слова са като стрели и че ние се прицелваме към най-дълбоката точка вътре в нас, там, където е Бог. Следователно ние трябва да насочим нашия лък навътре, за да достигнем тази дълбочина, но да създадем и условията, щото стрелата да може добре да лети. А колко често сме невнимателни, когато се молим! Сърцето ни не е в молитвата, а и животът ни не е в съгласие с нея. Тук можем да приложим сравнението с лъка, тетивата и силата.

В някои мигове ние опитваме да проникнем в глъбината на душата си. Призоваваме Бога, Който е в дълбочината и в сърцевината на всички неща. Да внимаваме накъде отива направлението на молитвата: не назад, не нагоре, но на дълбоко, все по-дълбоко – встрани от всяко препятствие по пътя, отвъд всяка заблуда, далеч от всичко, което ни пречи да проникнем в дълбочината. Така молитвата става възможна, макар да е трудно, дръзновено и рисковано дело.

Много важно е най-напред да намерим подходяща молитва. Както в отношенията между човеците, така и в молитвата към Бога, думите, които подбираме, са от голямо значение. Те трябва да бъдат смислени и да не ни правят боязливи. Трябва да призная, че прегледът на молитвеници често пъти ме е обезпокоявал. Щом Бог действително е при мене, щом стои напълно конкретно пред мене, не бих дръзнал да Му предложа тези лоши изложения, да Му кажа неща, които Той отдавна знае, още преди да съм дошъл на света. Трябва да се направи избор. Ако някой се срамува от молитвата си, тя е безсмислена и непотребна. С такава молитва никой не може да отвори сърцето си за Бога. Трябва да се намерят такива молитвени слова, които са достойни за Бога и за нас. Аз казвам: достойни за Бога и за нас – ако те са добри за нас, Бог може да ги приеме. Ако обаче са лоши, не смущавай Бога; Той е чул нещо по-добро от тях. Същевременно не трябва да се стремим към изключителни слова. Опасно е за нашето молене да търсим слова, които да са «равноценни» на Бога. Понеже не стоим с Бога върху еднаква основа, ще останем за съжаление насред път и само ще пропилеем време с търсенето на такива слова. Не си въобразявам, че мога да посоча правилното; все пак ще дръзна да се опитам да скицирам един образ за ценността на молитвата със слово и дело.Има една стара интересна легенда за един епизод от живота на пророк Моисей. Пророкът среща в пустинята един пастир. Той прекарва с него цял ден и му помага при доенето на овцете. Той забелязва как пастирът вечер излива най-доброто мляко в дървена копанка и я поставя далеч върху един плосък камък. Моисей го пита какво означава това; пастирът отговаря: «Това е мляко за Бога.» Моисей е изумен и моли за обяснение. Пастирът казва: «Аз винаги вземам най-доброто мляко, което имам, и го принасям на Бога в жертва.» Моисей, който е много по-просветѐн, отколкото пастирът с неговата наивна вяра, пита: «И Бог ли пие мляко?» «О, да» – отговаря пастирът. Моисей се чувства задължен да просвети бедния пастир и му обяснява, че Бог е чист дух и не пие мляко. Пастирът обаче не е съгласен и се повежда кратък спор. Те завършват спора, като Моисей предлага на пастира да се скрие зад храста, за да види дали Бог идва, за да изпие млякото. Междувременно Моисей отива в пустинята, за да се моли. Пастирът се скрива зад храста. Нощта настъпва и пастирът вижда на лунната светлина тромаво да се приближава една малка лисица от пустинята. Лисицата се озърта надясно и наляво, после се отправя направо към млякото, излочва го и пак се отдалечава в пустинята. На следната сутрин Моисей намира пастира напълно съкрушен. «Какво се е случило с тебе?» – пита той. Пастирът отвръща: «Ти имаш право. Бог е чист дух, Той не се нуждае от мляко». Моисей е изненадан и казва: «Ти трябва да си щастлив за това; сега знаеш повече за Бога, отколкото преди!» «Това е вярно – отвръща пастирът, – обаче ти ми отне единственото, с което можех да проявя любовта си към Бога.» Моисей разбира. Оттегля се в пустинята и се моли усърдно. През нощта му се явява Бог и му казва: «Моисее, ти постъпи несправедливо. Аз действително съм чист дух; въпреки, това винаги приемах на драго сърце млякото на пастира като знак за неговата обич. Понеже като чист дух не се нуждая от мляко, разделях го с малката лисица, която много обича мляко».С тази легенда исках да направя понятно, че при моленето трябва най-напред да се обърнем навътре, не към един бог, който е на небето или много далеч. Бог е по-близко до нас, отколкото мислим. Второ, ние трябва да избираме такива слова за молитвата, от които не ще се срамуваме, и които ще изразяват това, което сме. Всичко това трябва да поднесем на Бога с разбиране. Нашето дело и преданост трябва да идват от сърцето. С всичко, което правим, да изповядваме Бога, да Му разкриваме душата и сърцето си, да му отдаваме цялото си същество! Всъщност това означава да обичаме Бога.

Затова предлагам да се запитаме дали молитвените ни слова означават за нас нещо и дали произхождат от нас или οт други хора. Също така да изпитваме себе си дали нашите слова докосват сърцето ни и съсредоточават духа ни. Ако не внимаваме в молитвените си слова, то как трябва Бог да им обръща внимание? Как може Той да ги приеме като знак за нашата обич, ако сърцето ни е немарливо? Какво може Бог да направи с малката ни учтивост при значителната ни разсеяност?

Ако се научим да употребяваме определена молитва и чрез нея да се чувстваме обзети от присъствието на Бога, тогава постепенно ще нараства в нас съзнанието за Божията близост. Тогава е безразлично дали сме между хора, дали ги слушаме, дали говорим с тях или работим сами. Съзнанието за близостта на Бога е така силно, че може да се молим и сред хората. Някои от нашите духовни писатели правят двойно сравнение. Едното е просто, семпло, обаче изразява мисленото много добре; второто е по-фино.

Един от нашите велики ръководители на духовния живот, подвижник Теофан, употребява простото сравнение. Той казва: „Бог трябва да бъде толкова близко до съзнанието ти като зъбобола!” Когато човек страда от зъбобол, той не го забравя лесно. Дали той говори, чете или чисти, пее или върши нещо друго, зъбоболът не престава и не може да бъде отстранен. По подобен начин, казва Теофан, да предизвикаме болка в сърцето си! Тук аз не мисля за физическото сърце, но за най-голямата глъбина на духа ни. Там трябва да има болка, отчаян копнеж за Бога, който в момент, в който не долавя вече близостта на Бога, извиква тревожно: „Къде е Той? Аз съм толкова самотен!”Второто, по-фино сравнение, се състои в следното: когато изживяваме голяма радост, болка или грижа, ние не я забравяме през целия ден. Слушаме хората, работим, четем или извършваме нещо, което се изисква от нас; все пак болката за загубата, радостта от нещо или добрата вест не излизат от ума ни. Същото трябва да бъде и със съзнанието за близостта на Бога. Ако чувстваме близостта на Бога напълно ясно, тогава можем да се молим дори ако същевременно бихме извършвали и нещо друго. Можем да се молим при физическа работа или когато сме заедно с хора. Можем да се молим при слушане, при разговор или при някакъв личен контакт. Разбира се, това не се постига отведнъж. Отначало трябва да потърсим благоприятните условия, за да се издигаме към внимание, към смирено поведение на сърцето. Колко лесно ставаме невнимателни и вместо да бъдем будни, ние се разсейваме по време на молитва! Затова трябва да се научим на будност в молитвата, на спокойствие, благоговейно почитане и преданост към Бога в миговете, в които можем неразполовени да пребъдваме в Господа. Само тогава моленето ще ни се удава и при други условия.

_________________________

*Из книгата на Сурожския митрополит Антоний (Блум) „School for Prayer“, London, 1971, според превода ѝ на немски език „Weg zur Meditation“, übertragen von Waltraud Herbstrit, München, 1972. Този текст е публикуван в Духовна култура, 1975, кн. 2, с. 1-6 и е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.