Етикет: съмнение

Гнезда на вяра в съмненията*

Публикувано на от Dragan Bachev

За уникалния апологетичен подход в творчеството на

архимандрит проф. д-р Евтимий (Сапунджиев) – (1884-1943)

“Проф. архим. д-р Евтимий не е богословски писател, който може лесно да бъде четен.Той може да бъде само внимателно изучаван[1].”

Димитър Русев

„Вярата, както и изобщо мирогледът на човека, трябва да се извоюва, трябва да се получи в борбата със съмненията[2].“ Така   архимандрит професор д-р Евтимий (Сапунджиев) започва своята специална студия наречена: „Гнезда на съмнения във вярата“, която написва само година преди смъртта си (1942). Всеки, който би се заел да изучава живота и творчеството на този даровит богослов, ще открие, че споменатата студия е не просто един блестящ богословски анализ, а много повече – тя е послание, съдържащо в себе си есенцията на всичките негови духовни и научни търсения. „Християнинът никога не трябва да забравя – подчертава той, – че същината на неговия мироглед е твърдото стоене еднакво на територията на разума, както и на територията на религиозната вяра. Той не трябва да забравя, че е на границата[3].“ С тези думи авторът ни завещава своя мироглед – мирогледът на един дълбоко вярващ духовник, учен, учител и публицист, посветил изцяло сeбе си, както за утвърждаване на Христовата вяра, така и за развитието на съвременната християнска апологетика.

Настоящата работа, озаглавена: „Гнезда на вяра в съмненията“, е посветена на онази забележителна краска в мисленето и светогледа на големия български богослов и родолюбец архимандирт професор д-р Евтимий, която придава уникалност на неговия научно-апологетичен подход в полемиката между религията и науката – способността му, от една страна да диагностицира с точност и безкомпромисност гнездата на съмнение, които пречат на вярата да се развива, а от друга – да търси вдъхновен от Божията любов, онези мънички „синапени зърна“ на вяра, таещи се дори в съмненията и на най-радикалните противници на религията, въплъщавайки на дело думите изречени от Спасителя : „…понеже Син Човеческий дойде да подири и да спаси погиналото“ (Лука 19:10).

Особености на съмнението

Съмнението е неразделна част от същността на човека и е вградено дълбоко в основите на неговия светоглед. На бойното поле, намиращо се някъде между интелекта и сърцето се срещат вярата и разумът. Там професор Евтимий намира своето поприще и неуморно се труди според дарбите и знанията си. Религиозните съмнения и въпросите, свързани с тях, за  него, са един от фундаменталните обекти на изследване в научната му дейност. Търсенето на верните отговори той счита за важна част от своето призвание на апологет. По думите на професор д-р Николай Маджуров: “смело може да се каже, че тези въпроси като водеща нишка пронизват почти всички негови научни съчинения[4].“

Архимандрит Евтимий насочва вниманието ни към три важни особености на съмнението. 

Първо, то действа в човешкия ум, независимо дали става въпрос за вярващ или невярващ в Бога човек. Именно тук професор Евтимий дефинира и предмета на християнската апологетика в „преживяванията и размислите на онези вярващи християни, на които е хрумнало, че разумът може би противоречи на християнската вяра и на онези невярващи, на които е хрумнало, че настоящата истина е може би в религията, и то в християнската религия[5].“ Завършвайки студията си посветена на гнездата на съмнение, той подчертава, че апологетиката има неоценима подкрепа за затвърждаването на вярата и в борбата със съмненията, но сама по себе си тя не замества личната отговорност и не пренебрегва свободната воля на отделния човек, който преди да изпита полезния ефект от апологетичната работа, трябва да изпълни други условия, стоящи извън нейната област: „Никой не може да стане верующ в християнството – подчертава ученият-апологет – само въз основа на християнската апологетика[6].“ Безспорно ученият не гради празни илюзии, че съмнението може да бъде премахнато напълно или пък, че ще има хора, които са незасегнати от него. Според архимандрит Евтимий не трябва да приписваме на апологетиката чудотворни свойства и да очакваме от нея сама по себе си да доведе до “едно такова състояние на интелигенцията ни, при което да нямат място никакви съмнения[7].“

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

Втората особеност на съмнението е, че то разклаща всяка увереност и на вярващия, и на невярващия по различен начин. За професор Евтимий е важен факта, че и този, който вярва и този,  който не вярва, често се намират под ударите на съмнението, но в различна степен за различните личности. Той смята, че освен вярната диагностика, е необходимо и правилното лечение. За нас е интересен изборът му да разглежда съмнението не предимно като духовен, а като основен психологически факт, разбирайки, че в случай като този, много по-ефективно е да се води борба не само чрез методите на религията, но и с помощта на науката. Духовникът вижда апологетиката като наука, изследваща съмнението – как е възникнало, какъв е смисълът, който хората му придават, как би могло да се преодолее и така нататък. В същото време обаче откроява нейното място, като свързващо звено между науката и религията, което позволява на човека да преживее максималната полезност върху себе си и от двете. Според архимандрит Евтимий християнската апологетика не е само наука, а както той я нарича – „веро-наука“, в която „вярата и разумът… са равноправни и едва ли има някаква полза от повдигането на въпроса, кому из тях лежи приматството[8].“

Третата важна особеност се отнася до работата със съмнението, която не е една и съща за вярващия и за невярващия. По думите на професор Евтимий: „Апологетиката иска да отслаби и отстрани съмнението у първия и да даде правилен ход на съмнението у втория, за да се обърне то във вяра[9].“ Такова ниво на работа със съмнението е постижимо само за добре осъзнат и вкоренен във вярата си човек.

Крайната цел на талантливия учен-апологет не е прецизният анализ на различните категории съмнения. Като следва думите на Спасителя:  „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива…” (Матей 16:44), даровитият духовник и учител неуморно търси дълбоко под повърността на убежденията онова „имане”, което Бог е сложил във всеки човек. Позовавайки се на сюжета от драматичната поема на немския драматург Готхолд Лесинг „Натан Мъдрия“, професор Евтимий по оригинален начин интерпретира истинната вяра, наричайки я „златен пръстен[10]“, който човешката индивидуалност, така затрупва под всевъзможни „религиозни разклонения и подразклонения“, че категориите на съмнение, които се пораждат вследствие на този процес, са неизследими. С това разбиране той ни съветва да не приемаме описаните от него „гнезда на съмнение” за  единствени, а да продължаваме старателно да задълбочаваме наблюденията си, откривайки в различните личности нови форми на съмнението. Много по-важно от изследването на съмненията, според Дядо Евтимий е неуморно да търсим онази чиста и изначална вяра, сложена от Бог във всекиго от нас.

Силата на индивидуалността

Основополагащ аспект от методиката на архимандрит професор Евтимий в неговите изследвания на вярванията и съмненията е разбирането за централната роля на индивидуалността. Всяко човешко същество е уникално по своята същност, с начина си на мислене, с възприятието си на околната действителност. Следвайки принципа за индивидуалния подход, той отправя посланията си като разделя религиозно-съмняващите се на три основни категории:

– Съмняващ се във вярата си вярващ. Всеки вярващ, независимо от своето чистосърдечие, решимост, знание или опит, има периоди, в които попада под ударите на съмнението. Професор Евтимий вижда работата на апологетиката с този вид съмнение в това, че тя не се стреми да го изкорени, а само да отстрани онези части от него, които намира за вредни, като в същото време използва други – за усъвършенстване на вярата. Противоположен на този тип е вторият:

– Съмняващ се в неверието си невярващ. Както вярващият, така и невярващият има своите съмнения. На него, според учения-апологет, апологетиката се стреми да обърне специално внимание, преди всичко като превенция на съмнението, за да не вземе то противохристиянска посока, от една страна, а от друга – да продължи да поддържа  онази част от него, която разколебава неверието. Чрез прецизния анализ, който професор Евтимий използва, пред нас се разкрива един уникален подход, превръщащ апологетиката от наука в изкуство. И на трето място, авторът обръща особено внимание на:

– Лутащият се без вяра в какъвто и да било мироглед скептик.

Според професор д-р Евтимий това е най-многобройната и разнообразна категория съмняващи се, които се приближават или до първия или до втория тип, но продължават да бъдат неустановени към нито един от тях.

Архимандрит професор д-р Евтимий Сапунджиев (1884-1943)

Тази категория има специално място в изследванията и творчеството на ученият-апологет. За да обобщи работата с тях в много от полемичните си трудове, той отделя особено внимание на един специфичен събеседник – „скептика-младеж“. Изборът на такъв събеседник  не е случаен, а е плод на тънкия усет на надарения учен и апологет. Като използва димамичните особености на изграждащия се юноша, той намира аналог във вътрешните борби на скептика, който наподобява колебаещ се младеж, и в младежа, който в определен период от израстването си е скептик.

Конфликтът между науката и религията, според професор Евтимий е проблем, който се преживява много драматично от младежта. С голямо старание и загриженост духовникът създава своите студии, посветени на будните, търсещи младежи, чийто първи въпрос при съзряването е: “да вярваме ли или – не, да убиваме ли с разума вярата си или тя може да съществува в моята душа с разума?[11]“ Юношеството според професор Евтимий е моментът, в който младежът започва да чувства особена енергия, вяра в собствените сили, и прави първите стъпки на самостоятелността. Тогава той начева да търси своето предназначение в живота, да осмисля своите постъпки и да формира своя мироглед. Това е и времето, в когато у младежа много силно действат критическият разум и самосъзнание. Това за апологета е и преломният момент, в който у юношеската душа се заражда и въпросът: “ да оставя ли и занапред място в душата си на онази преданост на външни влияния и вътрешни инстинктивни потребности, които досега сами ръководеха моя живот или гордо да прекъсна всякаква връзка с всичко старо и всецяло да се отдам само на тази самозараждаща се в мен разумна сила, която разрушава всичко, що не издържа безпощадната ѝ критика?“[12] Иначе казано, това е моментът, в който осъзнавайки своето израстване юношата преосмисля и авторитетите, които би избрал за изграждането на светогледа си. И ако този факт лесно би останал незабелязан от обикновен полемист, то изкусният „ловец на човеци“ (Матей 4:19), вдъхновен от Божията мъдрост, именно там съзира онова „дълбоко“ в морето на човешкото съзнание, където да „хвърли мрежите си за ловитба“ (Лука 5:4).

Вяра в разума и разум във вярата

Професор Евтимий определя еклектическия характер на апологетиката като много полезен за работата с „юношеството”[13], защото тя е наука, която е свързана и зависима от другите науки, поради работата си повече с авторитети, отколкото със самостоятелни изследвания. Точно това я прави много подходяща за този вид полемика. Без да препоръчва себе си в качеството на авторитет, той впечатлява със своето уважително, ненатрапващо се отношение към събеседника си, като в същото време умело предлага аргументиран анализ на противоречията, следвайки основните за апологетиката правила:

– да подбере и резюмира подходящите авторитети;

– да докаже чрез общопризнатите в тази област методи и принципи тяхната авторитетност и приемущество и

– да ги хармонизира, като съставни части на един верово-научен светоглед.

Така, давайки възможност на събеседниците си сами да направят своите изводи, архимандрит професор Евтимий по прекрасен начин разкрива действащата в него синергия на духовник и учен. Отстояването на истината от една страна, съчетано с бащинска любов и грижа – от друга, са отличен пример за същността на един истински апологет.

Потвърждение за казаното дотук са двете полемични статии: „Със скептика-младеж при Хекеля”(1930 година) и „Със скептика-младеж при Спенсера” (1935 година), в които архимандрит д-р Евтимий показва не само отлично познаване на разглежданата проблематика, но и блестящо боравене с методите на апологетиката.

Първо, той си поставя за цел да заведе скептика-младеж при Хекел[14], „за да види той даже в Хекеловия материалистически мироглед елементи на вяра[15].” В тази чисто полемична работа, по думите на професор Николай Маджуров, „той аргументирано доказва, че и в самия материализъм, който се явява уж най-големият противник на религиозната вяра, са загнездени цяла редица „елементи от вяра”, без които това учение не би могло да направи и крачка напред[16]“.” Умело и задълбочено, професор Евтимий, развенчава пред жадуващият за единен, цялостен мироглед младеж, фалшивите обещания на материалистите, да му дадат пълен мироглед позовавайки се само на разумното познание. Наред с посоченото, в заплашителните думи на Хекел: „допуснеш ли на едно място тайната (свръхестественото) нищо вече не ще ти пречи да я допуснеш и на други места и тогава науката и научната истина са вече изгубени[17]” със своя тънък усет за детайла, архимандрит Евтимий, улавя уникалната възможност да осъществи Хекеловите страхове завеждайки младежа-скептик да получи потвърждение при Спенсър[18] и позовавайки се  Спенсъровия авторитет и неговите мотиви да му докаже „че пълното постижение на истината за битието е невъзможно за нашия разум, въпреки напъните на Хекел и другите материалисти в това направление…” [19]

Има още →

Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев за необходимостта от духовен елит и подготвени богослови*

Публикувано на от Dragan Bachev

Здравко Кънев

„Ако ти си богослов, то ще се молиш истински;

и ако истинно се молиш, то ти си богослов“

Евагрий Понтийски

Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е.,  е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.

В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].

Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].

С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).

Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.

За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.

Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и  така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.

Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.

В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5];  неживеенето според вярата.

Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.

Има още →

ВЯРА*

Публикувано на от Dragan Bachev

Ивелина Николова

Dr. Ivelina NikolovaНеобикновеното духовно състояние, което съпътства чо- вечеството от най-ранната му фаза, до началото на неговата културна история и до днес, е вярата. Отнесена конкретно към човека тя едновременно го крепи на земята и го трансцендира – издига го към небето. По-различно е било при юдеите, които са имали определена вяра, формираща начина на живот, чрез която подготвят човечеството за реалното присъствие на Бога в света. Смисълът и парадоксът на вярата е да се вярва в това, което не се вижда, но съществува. Тази вяра променя живота на човека и го мотивира да изгражда друг по-добър свят. Християнската вяра прави чудеса и променя живота на хората; тя притежава силата да придвижва човечеството напред и да го импулсира вече две хилядолетия. Значението на вярата обаче е по-дълбоко; то се свързва с духовното съвършенство на човека и се проявява като динамична и съзидателна сила. Човекът, който вярва е различен, той е нов човек с нова душевност и с нови добродетели. Приложението на вярата в обществото се изразява в отговорността на вярващите хора към своите ближни и в толерантността към различните. Да бъдем вярващи означава да създаваме в този свят свой свят от любов и надежда, в който да живеем заедно с другите.

Според старозаветните юдеи вярата е особено виждане на Бога чрез духовните очи, което се открива в десетки събития от тяхната история. Тя очертава историко-културните, националните и религиозните им хоризонти и съхранява съзнанието на богоизбрания народ, запазвайки го от влиянията на чужди култури и религии. Бог общува директно с избрания народ чрез пророците; тази връзка създава сигурност и доверие у тях, поради което те не се стремят да Го познават рационално. Юдейската вяра е не само сигурност в Бога, но и послушание, свързано с изпълнение на Неговите заповеди, послушание, което има нравствен характер. Въпреки това юдеите не се отличават с висока нравствена чистота. Тяхната вяра често пъти е колеблива и доверието неустойчиво, поради което биват изобличавани от  пророците[1].

Дълбокият смисъл на вярата в Бога като практическа добродетел и лична връзка с Него открива християнството. То акцентира не само върху националната принадлежност на този, който вярва, но и върху съдържанието на неговата вяра; всеки може да вярва; човечеството вярва, защото вярата е уникална като самия човек. Ако за юдеите вярата означава изпълнение на Моисеевия закон и гарант за запазване на националната и етническата им принадлежност, то християнската вяра се оценява с оглед на нейния духовен смисъл. Вярата е не само изпълнение на Закона, нито само доверие в Божиите обещания, свързани с него; тя е универсална за всички хора. Вярата е дълбоко преживяване, което е свързано с обновяването на ума и сърцето на вярващия човек, с новото му духовно раждане. Тя е също особен опит, придобит посредством личното им общение с Божия Син. Ако вярваме в Бога, вярваме и в Неговия Син, следователно се стараем да живеем в доверие и любов с Иисус Христос.

Вярата на добрия християнин се превръща в негова духовна и интелектуална нагласа. Обновяването на ума не е празна метафора. Св. апостол Павел пише за обновения ум като свидетелство за преживяна духовна метаморфоза на сърцето: „Преобразявайте се чрез обновения ваш ум” (Римл. 12:2). Чрез обновения ум човек познава изискванията на Бога[2]; тази характеристика е необходимото условие, без изпълнението, на което вярата би била само естествена увереност в ограничените човешки възможности. Познавайки върховното изискване на Бога към нас – да вършим доброто и да избягваме злото – новият човек, който се стреми да извършва и добри дела умее да разграничава правилно доброто от злото.

Теоретични основи на православната вяра

През първите векове на християнството стълкновенията между езическата, юдейската и християнската религия помагат за изграждането на християнското учение и за вербализирането на вярата на Църквата. Християнските апологети, а след тях и църковните писатели и светите отци формулират словесно истините на християнската вяра, които днес имаме записани в Символа на вярата и в решенията на Вселенските събори. Макар темата за вярата да не е специален обект на размисъл през периода на формиране на църковното учение, тя присъства в светоотеческото богословие с нов смисъл, обогатен и подсилен от размисъла върху Божието Откровение.

Понятието вяра в църковната традиция е богато и многообразно. В съчиненията на светите мъже, които пишат през началните векове на християнството, темата е апологетична. Такова съдържание влагат Климент Александрийски (III век), блаж. Теодорит Кирски (V век) и „защитникът на апостолското учение” св. Кирил Иерусалимски (IV век). От по-късните автори могат да бъдат споменати преподобни Анастасий Синаит (VIII век) и преподобни Иоан Дамаскин (IX век). Повечето от тях целят посредством църковното учение за вярата да се разграничат от античното философско разбиране, според което вярата е неразумно мнение. Пренебрежителното отношение на античните философи към вярата в Бога като присъща на необразованите хора, а стремежът към знание – като цел на просветените хора – провокира Климент Александрийски да разкрие вярата като съзнателен разумен стремеж на човека, която участва във всеки негов свободен избор: „Няма знание без вяра и няма вяра без знание”. Тези, които вярват в Бога и познават отношението Му към себе си не се нуждаят от доказателства за вярата си, тъй като тя вече свидетелства за съществуването на Бога, у Когото вярват. Той припомня думите на Спасителя, според Когото блажени са тези, които са повярвали[3].

Опит за по-пълно представяне на смисъла на понятието вяра излага св. Кирил Иерусалимски (IV век) в своето „Пето огласително поучение”. Според него съществуват два вида вяра: такава, която произтича от естествените усилия на човека да се свърже с обекта на своята вяра и друга, която е дар; тя е особена благодат, която въздейства постоянно върху човека, а особено тогава, когато човешките възможности са изчерпани. Ако притежаваме такава вяра то с нейна помощ ние можем да извършим необикновени дела (смисълът е разкрит в Христовите думи: „Премести се от тука там, тя ще се премести” (Матей 17:20). Ако вярваме в Иисус Христос нашата вяра е жива и действена[4].

Съществен аспект от размисъла за вярата в светоотеческото богословие е връзката ѝ с образците от живота на Иисус Христос. Следователно вярата е христоцентрична. Според св. Игнатий Богоносец „Иисус Христос е съвършената вяра[5]”, а св. Максим Изповедник Го нарича „ипостасна вяра[6]”. На друго място той определя тази вяра като ипостасна  и активна. Чрез нея Бог Слово се проявява у тези, които извършват правилни дела[7]. Св. Иоан Дамаскин в своето съчинение „Точно изложение на православната вяра” разглежда вярата според предшестващата църковна традиция. Той пише за вяра, която се придобива от слушане на Свещеното Писание (Римл. 10:17). Тази вяра съответства на неговите дела и изпълнение на Божиите изисквания. Вторият вид вяра е дар от Светия Дух[8].

Както св. Кирил Иерусалимски, така и св. Иоан Дамаскин излагат възгледите си за вярата във връзка с естествените способности на човека да вярва и свръхестествената Божия благодат. В тези възгледи откриваме три вида прояви на вярата: догматическа – (словесно изражение вярата на Църквата); психологична (съгласие с вярата на Църквата); и харизматичен дар (вярата като дар от Светия Дух). Тези три разновидности посочват трите взаимно свързани пътя на вярата – към Църквата, към човека и към Бога.

Превъзходството на християнската вяра над философската разкрива св. Иоан Дамаскин чрез известната си фраза: „Философията е любов към мъдростта; Бог е истинската мъдрост, следователно истинската философия е любов към Бога[9]”. Любовта към Бога, Който е най-висшата мъдрост, се захранва от вярата в Него, защото любов към Бога не може да проявява този, който не вярва в Бога. Следователно не съществува противоречие между вяра и разум, тъй като вярата е неотделима от разума, а разумът – от вярата[10]”. Това разбиране се среща в богословието на много свети отци, включително и на св. Василий Велики, според когото „вярата предшества знанието…”[11]. Св. Максим Изповедник определя вярата като вид знание, което води началото си от неустановен принцип. „Тя дори е висша степен на познанието[12]”. Въз основа на светоотеческите тези бихме могли да кажем, че вярата и знанието са два съгласувани Божии дарове у човека, които имат общ първоизточник и една цел: човек да познае Бога и да вярва в Неговото присъствие тук, на земята.

Вярата като разумен акт и нравствен опит

Съдържанието на вярата и нейните прояви са били загадка за древните мислители. Повечето от тях разкриват само нюанси от нея и я схващат като дар свише, но и плод на духовните усилия на човека. Голяма част от нещата, които не можем да познаем чрез ума си, приемаме с вяра, поради което, ако отхвърлим съществуването на вярата, подлагаме на съмнение и знанието. Макар посредством разума си постоянно да се съмняваме, вярата също не е защитена от съмнение, което се изразява посредством „неспокойствието на сърцето[13]”. Ние чувстваме потребност да се доверим на някого. В този свят всички обекти на знанието са близки до нас, но са преходни и недостатъчно смислени, за да им се доверим. И точно защото присъствието на Бога у нас не е тъждествено с нито едно от тях предпочитаме да се доверим на Него. Чрез вярата изповядваме съществуването Му като единствен, Който ни привлича и все пак остава недостъпен за нас. Това чувство постоянно създава напрежение. То не е знание, а нещо, което го превъзхожда, защото нямаме пълно познание за Бога. Вярата в Бога е основната първопричина на всичко съществуващо и е обект на нашите стремежи. Християнският Бог, Който е отвъд възможностите на рационалните познания не може да бъде определен чрез метафора или с художествено слово, но Той е Този, Който ни познава, определя и свързва отношения с нас, Който ни позволява да го познаваме чрез вяра и да общуваме с Него.

Вярата в Него е естествено вътрешно убеждение[14]. „Сърцето е тайният център на човека[15].”, което възприема вярата без доказателства. Доказването на вярата не се нуждае от аргументи. Въпросът можем ли разумно да познаем вярата е отговор на нашата убеденост, че вярваме, а не негова предпоставка. Запитвайки се ние достигаме до границата на своето познание, която не можем да преминем. Търсенето на отговорите колко смислена е вярата е път към откриване на собствената си същност, на стремежа си да се самоопределим и да схванем насоката в живота си към духовната цел – обекта на нашия живот. Този процес на търсене изисква преминаването на много мисловни граници, които не можем да преодолеем без вяра. Безкрайното и неразгаданото познаваме чрез вяра и колкото е по-разумна, толкова по-малко е познаваща. Вярата е потребност на разумната ни природа и смисъл на нашия живот, поради което се преживява опитно; тя е реална добродетел, която израства в нашия нравствен опит. Опитите да формулираме вярата си остават безплодни, ако не я подхранваме чрез добродетел и не я преживяваме като стремеж към върховната истина; вярата без дела е мъртва (Яков 2:20).

Християнската вяра се изразява най-пълно в отношенията ни към Бога и ближните. Бог подкрепя вярата ни, а действията, които извършваме потвърждават, или не истинността на нашата вяра. Това обаче не прави нравствения ни опит статичен, обратно, ние сме мотивирани да вършим добро чрез вярата си. Вярата като нравствен опит, проявяващ се чрез живота на християните, разкрива много точно св. апостол Павел: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Галатяни 2:20). Присъствието на Иисус Христос в живота ни е спасителното следствие от нашата вяра.

Вярата, доверието и убедеността

По-конкретно размисълът за мястото на вярата в живота на човека може да се определи от две гледни точки: първата е свързана с присъствието на вярата в живота ни, а втората – с начина, по който я схващаме и прилагаме. Тук се откриват и двете симетрични значения на вярата: първото е свързано с проявите на вярата: тя се мисли като естествена за убеденост на човека, като доверие в някого. Тези чувства изпитваме всички; ние вярваме на близък човек, вярваме в честността, в любовта, вярваме, че във важен за нас момент ще успеем; присъщо ни е да вярваме в доброто. Дори когато казваме „зная, че ще протече добре тази среща”, или „зная, че ще успея”, ние всъщност сме убедени и вярваме, а не знаем. Това означава, че повечето наши действия са плод не на знанието, а на вярата. Всъщност тази вяра е основният мотив, който ни стимулира да планираме бъдещето си и да се опитваме да го реализираме и вярваме, че това е осъществимо. Когато убедеността прераства в доверие то се проявява като чувство за сигурност и надежда. Животът ни се подхранва от надежда, от увереност и доверие в някого и в доброто.

Връзката между вярата и доверието е основателна. Езичниците свързват вярата с упованието в божеството, което ги защитава. От най-общото значение на тази дума произлиза смисъла на съвременното понятие вяра: давам нещо ценно на някого, поверявам му нещо, доверявам му се с надежда. Относно духовната страна на доверието, респ. вярата, тази идея се запазва: ние даряваме на друг човек доверието си към него и се надяваме да спечелим и неговото разположение, очакваме да отговори на поведението ни. Това доверие не е утилитарно замислено: „давам, за да получа”, както някои постъпват; то се основава на желанието за взаимно споделяне и разбиране, което не отслабва дори когато не ни отвръщат с очакваното доверие. Въпреки това имаме нужда да се доверим на някого, за да бъдем приети от него, за да засвидетелстваме доверие помежду си. Следователно вярата се разкрива в две симетрични посоки: моето доверие от една страна в другия и доверието, което аз му вдъхвам; вярата като доверие помежду ни прави възможно приятелското ни общуване, чрез което споделяме чувства, отговорности и планове. Всъщност доверие в по-широк смисъл присъства не само в областта на религията, но и в културния, политическия и стопанския живот.

Вярата не е само доверие; тя се проявява и като избор[16]. Ние постоянно избираме между две или повече алтернативи. В моменти, в които предстои да вземем важно решение, без да се замисляме, може би незабелязано, избираме обекта, свързан с нашата вяра пред този, за който се колебаем. Заради вярата, или друг мотив, хората се определят като вярващи и невярващи. За първата група вярата е стимул за придобиване на определено благо. В този случай тя е състояние на вярващия човек.

Съмнението

Християнската вяра ни отвежда при Бога и ни укрепва духовно, но понякога тя се колебае, макар да е дълбоко вкоренена в душата ни. Всъщност тези прояви на вярата могат да разбират онези, чиято вяра е подлагана на изпитания в живота, които са страдали заради вярата си. Това може да се случи и в ХХI век; същински страдания за вярата не са изпитали само мъчениците през първите християнски векове. Макар тяхното страдание да е достигало апогея на човешките сили и дори ги е прехвърляло, заради което те са придобили святост. Всеки вярващ човек изпитва смущения във вярата си и често пъти страда. И това е така, защото вярата ни в Бога е изключително чувствителна, поради което причинява страдание на този, който вярва. Вярващият човек също се съмнява.

Съмнението не е само обикновено разклащане на устоите на вярата, но и процес, в който откриваме смисъл за цялото ни житейско поведение. Ако съмняващият се идентифицира съмнението с истината той вярва непреклонно в съмнението си. Наличието на измамен смисъл му придава устойчивост, чрез която накърнява устоите на истинската вяра. Това, в което сме вярвали до този момент изглежда крехко и нестабилно. Съмнението е мъчителен процес, който смущава, потиска, и раздвоява. Ние постоянно се съмняваме в нещо и в някого и го превръщаме в елемент на нашето всекидневно битие. Ако се замислим върху своите съмнения и се опитаме да ги наблюдаваме отвън, от дистанция, като нещо непринадлежащо на самите нас ще установим, че съмнението допринася също духовна полза: като го преодоляваме ние задълбочаваме и утвърждаваме своята вяра.

Съмнението не само заема място в емоционалния ни живот; то много често ни разяжда духовно и в същото време отваря духовните ни очи, за да продължим да търсим истината. Както заслепява духовния ни взор, така го изостря за истината. Съмнението ангажира нашата душевност, изправя ни срещу самите нас, бори се с нас и не желае да ни напусне. В някаква степен то е съответно на постоянната ни потребност да се самоубеждаваме в истината и да вярваме в нея. Поради всичко това съмнението не е разрушително за нас; то ни стимулира, за да се отворим и да приемем истинската вяра, която се превръща в пълен господар на нашия живот, създава ни спокойствие и духовна радост, за разлика от съмнението, което постоянно ни тревожи.

Ако ни запитат: Къде е вярата, когато ни завладява съмнението? ще се окажем безпомощни да отговорим, ако не съзнаваме, че съмнението, което застрашава вярата ни, съществува благодарение на дълбоката вяра у нас. Тя е винаги жива, макар не всеки път да е действена. Вярата се съпътства от съмнението, или съмнението е там, където има вяра. Тези две състояния не могат да съществуват едно без друго. Съмнението може да бъде преодоляно тогава, когато е дълбоко преживяно и когато е причинило вътрешен смут дори когато е разколебало вярата ни. То възниква по рационален път и се подхранва от неустойчивата ни воля, която не разпознава правилно действията на Бога. Но се премахва чрез сърцето – центъра на вярата. Подобна вътрещна раздвоеност на човека е описана в евангелския текст: „Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми” (Марк 9:24) – вярата и съмнението често пъти съществуват едновременно у човека и се борят за спечелването му. Учудващо е, че героят от разказа не моли Бога да помогне на вярата му, а на (съмнението) неверието, което също обитава у него. Може би молбата звучи парадоксално. Вярващия човек обаче би разбрал тази молитва по друг начин. В действителност чрез думите „Помогни на неверието ми!” той моли Бога да посее дълбоко вярата в сърцето му: „Господи, вярвам, но премахни от мен неверието. Не искам да се съмнявам, а да вярвам!”. Истина е, че Бог не би помогнал на нито един човек, който сам може да постигне желаното, същото се отнася и за борбата с неверието. Бог обаче ни подкрепя, когато категорично избираме вярата и се стараем да я превърнем в реални дела – най-точното потвърждение за нейното съществуване. И ако успеем да се преборим със своето съмнение и да се поучим от сблъсъка ни с него, Бог ще ни подкрепи.

Съществува и друг аспект на обсъжданата истина, според който вярващия човек не се съмнява, а вярата на съмняващия се не е достатъчно силна. Можем ли вярно да отговорим на въпроса за едновременното съществуване на два субекта у човека: човек, който вярва, без да се съмнява и да се съмнява, без да вярва. Неправилно е също да се опитваме да убедим съмняващия се в неправилността на съмнението му, а в правилността на вярата, която е по-силна от съмнението, тъй като доброто винаги побеждава злото. Разсъжденията ни могат да имат и противоположна посока: колкото повече съмнението ни измъчва, толкова повече помага да вникнем в неговия смисъл, а това означава, че вече го преодоляваме у себе си. Не трябва да възприемаме съмнението като обикновена страст[17]. Макар корените му да са рационални и да се подсилва от търсенията на нашия ум, то не се побеждава по мисловен път. Когато съмнението се мисли то присъства като мисъл и постоянно се захранва и не оставя възможност да бъде лесно преодоляно. Възможно е да породи нихилизъм или да ни съкруши. Когато обаче съмнението се преживява като духовна жажда, като „суша” на душата, която страда, но и която търси, тогава съмнението води напред. Търси водата този, който е жаден. Когато чувстваме своята жажда се измъчваме от нея ден след ден, не можем да останем безразлични към себе си. Когато пребиваваме със своето съмнение като жадни, като изпитващи постоянно сушата на вярата, като страдащи от липсата на вода, трябва да знаем, че точно в този момент жадуваме най-силно за Бога. Жадни от съмнение трябва да хлопаме, да търсим, да молим да разбираме както бедните духом, както тези, които неуморно търсят, които непрестанно молят, дори да не виждат отговора на своите молитви (Матей 5 глава, 3:6-8). Но как да се молим, когато се съмняваме дори в смисъла на молитвата, във възможността, че ще бъдем чути? Колкото и парадоксално да звучи, точно в този момент придобиваме невероятната способност да разбираме и да удостоверяваме с духовните си очи. Поради съсредоточаването ние се уверяваме в Божието присъствие повече от всякога. Защото Бог най-ярко присъства у този, който стои отчаяно в бездната на своята безпомощност, който е немощен и който страда. Бог е реално по време на изпитанията, когато сме изчерпали всяка възможностите да си помогнем сами. Там, където свършват нашите сили, започва Божието действие. Когато се намираме на края на духовното си изнемогваме и крещим: „Не издържам на страданието, не виждам изход и това ме съкрушава!” ние всъщност сме в началото на Божието действие. Това е доказателство за действието на нашата вяра. Вярата се разкрива не само като самоизтощаване в борбата със съмнението и предоставяне място на Бога да действа у нас, но и като признание, че не можем да си помогнем сами, като признание за човешката ни немощ, за това, че не можем да бъдем фундамент на самите себе си в момент на дълбоко съмнение. Брулената от съмнения вяра ни учи, че истинската вяра претърпява съмнения и изпитания. Следователно на съмнението следователно трябва да гледаме като на възможност и перспектива; то е не просто на изход, а начин за духовен възход. В съмнението вярата придобива своята несъмненост, защото тъкмо съмнението я утвърждава и я осмисля. Следователно къде е смисълът на вярата; в съмнението ли?

Всъщност и доверието, убедеността, и съмнението осмислят по особен начин вярата. Всички те ни изпълват с надежда в доброто като краен резултат на всичко, което очакваме. Вярата не може да осмисли живота ни без надеждата. Без трепета и копнежа на надеждата, с които се отваряме към Бога и хората тя е празна нагласа, идея, нетрайно чувство. Целият смисъл на вярата блика от онова чувство на взаимност, от тази „трансцендентност на сърцата”, която наричаме любов. Тя също не е знание, поради което я познава сърцето, а не разумът. Постоянно преживявана тя се разкрива като зов към другия, като желание да му се доверим, като необоснована, но силна вяра в него. А любовта е „есхатологичният заряд” на вярата, който ще ни съпътства и във вечността.

* * *

От Авраам досега хората се опитват да разгадаят вярата на човека, дарена от Бога, за да му проправя пътя, за да прави преходът му от този свят към бъдещия – проход, чрез който душата става способна да приеме божествените истини. Вероятно има доза истина в твърдението, според което вярващите не знаят точно какво е вярата, а невярващите какво тя не е, защото и едните и другите я чувстват, но по различен начин; тя е неоспоримият и недоказуем фундамент на нашия живот. Днес всеки един от нас може да избере в какво да вярва; самата вяра е избор от многото алтернативи на света: доверие, увереност и очакване. Струва ни се, обаче, че християнската вяра е повече от доверието на хората в света и тяхната естествена увереност: тя изисква верен живот и дела на вяра.

Такава вяра не е само доверие и убеденост; тя поглежда и отвъд бездната на съмнението, защото гледа през очите на любовта.

____________________________

*Публикувано във Вяра и Знание. Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност Теология в Шуменския университет, Шумен, 2013, с. 62-70. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. „Този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене” (Исаия  29:13).

[2]. Повече относно приликите и различията между „стария” и „новия” човек, значението на понятието „сърце” в богословието на св. апостол Павел и връзката му с духовно-нравственото обновление на човека виж Киров, Д., Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания). ГБФ 1993, т. 1, с. 196.

[3]. Clemens. Stromata 2.6.27-28; 2.2.8.7-9.6 // Clemens Alexandrinus / Еd. O. Stählin, L. Früchtel and U. Treu. Berlin: Akademie-Verlag, 1960; Климент Александрийский. Строматы. Книги 1-3 / Пер. Е.В. Афонасина. СПб., 2003. Т. 1, с. 266.

[4]. Cyrillus Hierosalymitanus. Catecheses ad illuminandos 5.10 // Cyrilli Hierosolymorum archiepiscopi opera quae supersunt omnia / Еd. W.C. Reischl and J. Rupp. Munich: Lentner, 1848-1860 (repr. Hildesheim: Olms, 1967); Св. Кирилл архиепископ Иерусалимский. Поучения огласительные и тайноводственные / Пер. Ярославской духовной семинарии. М.: 1900 (репринт: М., 1991). С. 68-70. Виж също и Cyrillus Alexandriensis. Commentarii in Joannem // Sancti patris nostri Cyrilli archiepiscopi Alexandrini in D. Joannis evangelium / Ed. P.E. Pusey. Oxford: Clarendon Press, 1872 (repr. Brussels: Culture et Civilisation, 1965). T. 2. P. 285: „Съществуват два вида вяра: едната е догматическата (вероучителната), а другата – под действието на Божията благодат; тя оказва въздействие чрез това, което превъзхожда естествените сили на човека”.

[5]. Послание до смирненци 10, 2.

[6]. PG 90, 332.

[7]. PG 90, 336.

[8]. Joannes Damascenus. Expositio fidei 83 // Die Schriften des Johannes von Damaskos / Ed. B. Kotter. Vol. 2 (Patristische Texte und Studien 12. Berlin: De Gruyter, 1973); Точное изложение православной веры, гл. X (83) О вере // Творения преподобного Иоанна Дамаскина. Источник знания / Пер. и ком. Д. Е. Афиногенова, А. А. Бронзова, А. И. Сагарды, Н. И. Сагарды. М., 2002, с. 295-296.

[9]. Иоанн Дамаскин, преп. Творения. Источник знания. М., 2002, с. 57.

[10]. Вшолек С. Рациональность веры. М., 2005, с. 60.

[11]. Cв. Василий. Творения… Письма. Минск, 2003, с. 361.

[12]. Бриллиантов А. И. Влияние восточного богословия на западное в произведениях Иоанна Скота Эригены. М., 1998, с. 218.

[13]. Августин, Изповеди, София, 2006, книга първа, I, 1.

[14]. Повече за приликите и различията между християнската и философската вяра виж Андреев И. Д. Вера // Христианство. Энциклопедический словарь. Т. 1. М., 1993, с. 354.

[15]. Вышеславцев Б.П. Этика преображенного эроса. М., 1994, с. 275.

[16]. Думата „вяра” идва в славянските езици от староирански, където var означава „избирам”.

[17].  В смисъл на слабост, заслепение.

Литература:

Августин, блаж. Изповеди, С., 2006, книга първа, I, 1.

Андреев И. Д. Энциклопедический словарь, Т. 1. М., 1993

Бриллиантов, А. И. Влияние восточного богословия на западное в произведениях Иоанна Скота Эригены, М., 1998

Василий, св. Творения. Письма, Минск, 2003

Вшолек С. Рациональность веры, М., 2005

Вышеславцев Б. П. Этика преображенного эроса, М., 1994

Дамаскин, преп. Иоанн. Творения. Источник знания, М., 2002

Иерусалимский, св. Кирилл архиепископ. Поучения огласительные и тайноводственные, М.: 1900 (репринт: М., 1991)

Киров, Д. Човекът е съработник на Бога (Опит за етико-антропологичен обзор на апостол Павловите послания), ГБФ 1993, т. 1

Климент Александрийский. Строматы. Книги 1-3. Пер. Е. В. Афонасина, СПб., 2003. Т. 1.

Изображение: авторът на статията, Ивелина Николова. Източник – Гугъл БГ.