ПЪРВОРОДНИЯТ ГРЯХ*

Владимир Лоски

Владимир Лоски 2Проблемът за злото по същество е християнски. За зрящия атеист злото е една от страните на абсурда, за слепия атеист то е временен резултат от все още несъвършената организация на обществото и света. В монистичната метафизика злото е неизменно определение на сътвореното, разделено от Бога; но тогава то не е нищо друго освен илюзия.

В дуалистичната метафизика то е „другото“, онази зла материя или зло начало, които са съ-вечни на Бога. По този начин проблемът за злото като такова сам по себе си произтича от християнското учение. Наистина, как да обясним присъствието му в света, създаден от Бога, във видимото, където сътвореното по същество е добро. И дори да имаме предвид дарената на човека свобода да се противопоставя на Божествения план, не можем да не се запитаме: що е това зло?

Този въпрос обаче е поставен неправилно, защото с него се допуска, че злото е „нещо“. При такава постановка сме склонни да приемем злото за някаква същност, за „зло начало“, за манихейския „анти-Бог“. Вселената би била за нас своеобразна „ничия зона“ между добрия и злия Бог, а цялото ѝ богатство и многообразие – игра на светлината и сянката, предизвикана от борбата между тези две начала.

Подобна представа има известно оправдание в аскетичния опит; дуалистичните елементи постоянно се опитват да проникнат в християнството и особено в монашеския живот. Но според православното разбиране такава представа е лъжлива: Бог няма контрапункт, не бива да се допуска съществуването на чужди Нему природи. От края на III век до блажени Августин отците ревностно се борят срещу манихейството, но използват в тази борба философски категории, самата формулировка на които ги отклонява от проблема. За отците злото действително е недостатък, порок, не-съвършенство; не е природа, а нещо, което не достига на природата да бъде съвършена. В същностен план отците смятат, че злото не съществува, че е лишаване от битие. Такъв отговор е достатъчен за опровергаване на манихеите, но е безсилен пред реалността на злото, долавяно от всички нас, злото, присъстващо в света. И ако последното прошение на Господнята молитва може да бъде изтълкувано във философски план като „избави ни от злото“, вопъл на конкретната ни природа си остава „избави ни от злия“ — от „лукавия“.

Проблемът за злото, както невероятно точно отбелязва отец Буайе, в чисто християнска перспектива се свежда до проблема за „лукавия“. А „лукавият“ не е отсъствие на битие, не е същностна недостатъчност, не е и същност – нали природата му е сътворена от Бога добра. „Лукавият“ е личност, „някой“.Владимир ЛоскиЗлото, разбира се, няма място сред същностите, но не е и само „недостатъчност“, в него има активност. Злото не е природа, а състояние на природата, и в това изказване на отците се крие голяма дълбочина. Злото сякаш е болест, паразит, съществуващ само за сметка на природата, върху която паразитства. По-точно, злото е определено състояние на волята на същата природа, такава воля е лъжлива по отношение на Бога. Злото е бунт против Бога, ще рече личностна позиция. Значи, злото се отнася не до същностната, а до личностната перспектива. „Светът пребивава в зло“, казва Иоан Богослов, злото е състояние на природата на личните същества, отвърнали се от Бога.

Има още

ПОКАЯНИЕТО КАТО БОГООЗАРЕНО СЕБЕПОЗНАНИЕ*

Иоан Корнаракис

На равнището на богозареното себепознание покаянието е автентично и богоугодно, когато човек се връща в себе си, тъй като грехът е именно излизане от себе си.Иоан КорнаракисВсеки малък или голям грях е процес и акт на отстъпление на човека от неговото истинско към неговото лъжливо аз. Особено в случая на християнина тези два „аз”-а изпъкват и се отличават, когато той се предава на греха. Когато този човек, кръстен „в Христос”, извърши греха, той преминава прага на своето поробване спрямо похотите на вехтия човек на греха.

Християнинът е освободен от вехтия човек чрез Тайнството Кръщение, но той отново става роб на бащата на греха – дявола, когато съгрешава и съживява в себе си вехтия човек на греха. Дяволът го сваля и избавя от кръста на негова смърт, на който бил разпнат и умрял при Тайнството Кръщение, по думите на св. апостол Павел, когато вехтият човек на греха бива разпнат и умира чрез троякото потапяне и изваждане от водата в смъртта и Възкресението на Христос.

Връщането на християнина, който извършва греха и живее под властта на дявола, прави необходимо покаянието, в рамките на Тайнството Покаяние, за да може той да се върне в своето реално и истинско аз, в човека на Тайнството Кръщение. В човека, който се е облякъл в Христос, станал е нов човек и в своето духовно пътуване към своето охристовяване се съзижда и израства „в Христос”.

Господ описва накратко духовния и душевен процес на връщането на грешния човек към неговото истинско аз в притчата за блудния син.

Върховният израз, който излязъл от ума на блудния син в това негово критично преживяване, когато се оказал сътрапезник на свинете, изразът „Татко, съгреших против небето и пред тебе” представлява изповядване на неговия реален грях. Неговият реален грях не бил блудството. То било последица. Отстъплението от Баща си и самоволното себеопределяне на идеала на неговото съществуване бил именно грехът на блудния син, чрез който той отпътувал и се отдалечил от бащинския дом.

Има още