Иван Панчовски

6. Дълг за събуждане и развиване християнската любов към Бог и грехове против нея

От изтъкнатата истина за необходимостта, ценността и значението на любовта към Бога следва християнският дълг да събуждаме, развиваме и преумножаваме в себе си тази добродетел и да се предпазваме от всички грехове, които я увреждат или изкореняват из нашата душа.

1. Християнската любов към Бог, макар да е благодатен дар, същевременно е наша проява, която трябва да бъде съзнателно-свободно търсена и насърчавана от нас. За да получим този благодатен дар, по-рано трябва да събудим естествената предразположеност и устременост на душата си да обича Бог. Нея притежава всеки човек по силата на богосъздадената му богоподобна духовна природа, от една страна и благодарение на безмерните блага, с които Бог непрекъснато го обсипва, от друга страна. Величието на Бога като наш Творец и най-велик благодетел е толкова превъзходно, че достатъчно е по някакъв начин да бъде открито на човешката душа, за да се събуди вложената в нея способност и насоченост да обича Бог. Вследствие на това средствата за събуждане вярата в Бог в края на краищата са средства и за събуждане любовта към Него. От тях да споменем поне най-важните: изучаване природата с нейните тайни, сили и красоти; самопознание и вдълбочаване в собствената си богоподобна духовна природа и жизнена съдба; извършване добро и възпитаване в себе си добродетели и накрая проникновено четене или слушане Свещеното Писание. Понятно е, че не е достатъчно само да бъде събудена в човешката душа вярата в Бог, за да се възпламени в нея искрата на любовта към Него. Бог трябва да бъде представен пред човешката душа живо с цялото Му безпределно съвършенство, за да може тя непосредствено да почувства неговото превъзходно и своето величие и да усети топлотата на Неговата бащинска обич. Тогава всички пластове на човешкото сърце се раздвижват и из самата му съкровена глъбина лумва неподозираната или подтискана в него искра на синовна обич към Бога – нашия Създател и небесен Отец. Благовестителите на Бога Христос трябва подобно на св. Василий Велики да полагат всички старания, за да пробудят “скритата във всеки човек искрена любов към Бога”[71].

Щом е почувствал Бога и е възпламенил в себе си искрата на любовта към Него, вярващият трябва да положи специални грижи и старания, за да подготви душата си да се излее в нея благодатният дар на боголюбието. За тази цел е потребно той да се очиства от всякакви грехове и да възвисява духа си от видимия свят към незримата светлина на духовния свят, на Бога. Човек не получава никой висш дар на Божията благодат, без съзнателно-свободно да го желае и търси, без пламенно да копнее за него и без усърдно да се подготвя за приемането му. Това важи особено за християнската любов към Бога – най-висшия дар на Светия Дух, тъй като пречистият и всесвет Бог пребъдва в пълнота единствено в чисто сърце. “Който желае да възлюби Бога повече от всичко – казва св. Исаак Сириец, – той трябва да се грижи за чистотата на душата си”[72].

Получилият дара на християнската любов към Бог не трябва да се отпуска и разслабва духовно, не следва да демобилизира духовните си сили и да предоставя лениво всичко на Божията благодат. Дарът на християнската любов към Бог не действа магически или механически отвън, а се претваря в човешката душа и действа отвътре чрез нейните духовно-нравствени сили. Отношението между Божията благодат и естествените сили на човека е отношение на постоянно взаимно проникване и съдействие. Затова подвигът на любовта към Бог не е възможен нито без Божията благодат, нито без човешките усилия. От голямо значение тук е да се посочи, че именно апостол Павел, който е писал, че Божията любов се излива в нашите сърца чрез дадения нам Свети Дух (Римляни 5:5), същевременно е изтъкнал, че “целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и от нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5). Значи любовта към Бога, макар да е благодатен дар, същевнеменно е и наша добродетел, тоест поражда се в нас въз основа на съзнателно и свободно желание, искане, решение и усилие. Само като добродетел, тоест като зависeща от нас, любовта към Бог може да носи нравствените качества, които ѝ приписва апостол Павел, тоест да бъде любов от чисто сърце, от добра съвест и от нелицемерна вяра. Самопонятно е, че нашият, а не благодатният дял в любовта към Бога може да бъде от чисто или нечисто сърце, от добра или зла съвест, от нелицемерна или лицемерна вяра. И така, християните са длъжни да залягат за любовта към Бог, като не занемаряват дадения им дар (срв. 1 Тимотей 4:14), а го пазят и преумножават.

Вярващите преумножават дара си на християнската любов към Бог, като я правят все по-дълбока, по-съкровена, по-чиста, по-възвишена, по-действена. Апостол Павел се моли, щото нашата любов все повече и повече да изобилва чрез познание и разбиране на всичко (Филипяни 1:9). Това преумножаване дара на любовта към Бог и изобилието на неговите плодове нямат граница както от обективна, така и от субективна страна. Пълнотата на Божията благодат е безпределна и се излива върху всеки човек според мярката на неговата способност да я възприема и оползотворява. Но не само от обективна, но и от субективна страна любовта към Бог няма граници: човек е предназначен за непрекъснато усъвършенстване, за непрестанно богоуподобяване, тоест за все по-голяма, по-силна, по-съкровена и по-действена обич към Бог.

2.Всеки грях в една или друга степен е противоположен на любовта към Бога и е несъвместим с нея, понеже чрез него се нарушава Божията света воля, следователно проявява се незачитане на Бог и непослушание към Него. Все пак малките грехове, извършени от нехайство или от моментна слабост и увлечение, но изкупени чрез сълзите на сърдечно разкаяние, не са в състояние да накърнят същностно и още по-малко да изкоренят любовта към Бог от душата на вярващия. Обаче големите, тежките грехове, които биват извършвани съзнателно и пускат дълбоки, и здрави корени в душата, които се превръщат в пороци и изцяло поробват волята, които правят човека неспособен да се разкае сърдечно и да се облее с очистващите струи на тайнството покаяние, отслабват и значително обезсилват любовта към Бог, пропъждат даряващата я благодат на Светия Дух, създават безразличие дори враждебност към Бог и към вярата в Него.

Има още →

Иван Панчовски

5. Ценност и значение на християнската любов към Бога

Християнската любов към Бог е най-висшата религиозно-нравствена ценност преди всичко поради това, че поставя вярващия в духовно общение с Бог – върховното битие и висшето благо. Никое друго религиозно преживяване не е в състояние така да възвиси човешкото аз и да го издигне до неговия божествен Първоизвор, както любовта. Чрез нея вярващият постига най-висше сублимиране на духовно-нравствената си природа, най-съвършено преображение на душевно-духовните си сили, най-голямо доближаване до идеала на усъвършенстването, най-пълно осъществяване на висшето си назначение. Освен това в християнската любов към Бог ограничената човешка личност не се претваря и не изчезва в безграничната божествена личност, както се изисква от пантеистическата мистика в нейните разновидности[55]. Напротив, чрез нея личното битие и достойнство на вярващия се утвърждава и укрепва, увеличава и възвишава. Според християнската догматика и етика човек е сътворен от Бог като лично битие и е надарен с лично достойнство. Тези онтологични и аксиологични дадености се зачитат и се издигат високо в любовта между Бога и човека. Тук се намира най-висшата тайна и същевременно най-голямото величие на Божията любов и благодат: макар да е безгранично, всемогъщо и всепроникващо същество, все пак чрез любовта и благодатта Си Бог не подтиска и не унижава човека, а го освобождава и възвишава, открива му безграничен простор за творческо проявяване на неговите сили, за непрестанен възход. Вникнал много дълбоко в тайните както на научната, така и на божествената сфера, Пиер Теяр де Шарден отбелязва в противоположност на прелъстяващия пантеизъм: “Нашият Бог подтиква диференцирането на тварите, които Той като средоточие обединява около Себе Си, до краен предел. В най-висшата степен на пълната всеотдайност избраните намират у него осъществяване личното си съвършенство. Затова само християнството спасява заедно с правата на мисленето съществения стремеж на всяка мистика: да се съединим – тоест да станем други – и все пак да останем в себе си”[56].

Ценността и значението на християнската любов към Бог са били предмет на поетическата боговдъхновеност на апостол Павел в неговия прекрасен и безсмъртен химн на любовта – тринадесета глава от неговото “Първо послание до коринтяни”. Според почти всеобщото признание на екзегетите този химн принадлежи към най-скъпоценните перли на религиозното поетическо творчество през всички времена. Той е превъзходна песен не само по възвишеното си съдържание, но и по чудните изразни средства, изящните езикови форми и по художествените обрати на речта. Особено блестящите противопоставяния са в състояние да раздвижат всеки ум и да пленят всяко сърце. Тук се говори за любовта въобще и се разбира преди всичко любовта към ближните. Ала както според цялото Свещено Писание, така и според посланията на апостол Павел, християнската любов към ближните е неотделима от любовта към Бога и е безсилна без нея. В края на химна става напълно ясно преливането на любовта към ближните в любовта към Бог, тъй като преди всичко любовта към Бог ще пребъде вечно – дори и тогава, когато вярата и надеждата ще отпаднат.

Ценността на любовта въобще и по-специално на любовта към Бог стои неизмеримо по-високо от тъй много търсените от някои първи християни дарове да се говори език, да се пророчества, както и от чудотворната и саможертвена вяра. Нещо повече, всички тези дарби са нищо, нямат ценност пред Бог и не ще ползват човека, ако не са проникнати от любов. Така че любовта като основна и върховна духовно-нравствена ценност придава значимост на всички дарби и добродетели на човека. Ето безсмъртните по дълбочина на съдържанието и по художественост на израза думи на самия апостол: “Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, – щом любов нямам, нищо не съм. И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползва.”

Протестантските богослови, следвайки Мартин Лутер, често подчертават първостепенното значение на вярата, като обичат да повтарят думите от “Аугсбургското изповедание” (чл. 20): “Sola fide” – “само чрез вяра”. Християнската вяра действително отключва човешкото сърце за Бога и му Го посочва като върховен обект на неговата любов. Обаче съвършенство и спасение не се постига единствено чрез вяра. Без любов вярата ще остане теоретическо убеждение, което не упражнява творческо и спасително въздействие. “И бесовете вярват и треперят” (Иаков 2:19). “Дяволът вярва – пише блажени Августин, – но не обича[57].” Бесовете вярват, но тяхната вяра е безплодна, понеже не може да се издигне до любовта и не действа чрез нея. Поради това те оставaт духове на отрицанието и противоречието.

Дори най-силната вяра – тази, която може планини да премества – не придава никакво достойнство на човека, ако не се съпътства от любов. Вярващият човек, ако не обича и не проявява дела на любов, е нищо в очите на Всевишния. Значи вярата е истинска и има обновителна и спасителна сила, когато пробужда любов, прониква се от нея и намира своя венец в нея. В Христос Иисус има сила само “вярата, която действа чрез любов” (Галатяни 5:6). Ала не само вярата но и всяка друга християнска добродетел получава сила, дава плод и постига съвършенство чрез християнската любов към Бога. Според думите на апостол Павел “целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и от нелицемерна вяра” (1 Тимотей 1:5).

Но не е достатъчно само да се каже, че любовта превъзхожда всички други дарби, ценности и добродетели или че последните придобиват значимост от нея и чрез нея. Трябва същевременно да се покаже в какво се състои същността на любовта, какви са нейните действия, за да може чрез нейното положително съдържание да бъдат разбрани ценността и значението ѝ. Апостол Павел наистина показва това предимно чрез отрицания, ала зад тях се крие  безспорно положително съдържание. И действително, не може да се отрече положителната ценност на качествата и действията, които са приписани на любовта. По-нататък в своя възторжен химн на християнската любов апостолът казва: “Любовта е дълготърпелива, пълна с благост, любовта не завижда, любовта не се превъзнася, не се гордее, не безчинства, не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда не се радва, а се радва на истина.”

Има още →

Иван Панчовски

4. Възможност и необходимост на любовта към Бог

Видни мислители на човечеството са отричали възможността на любовта към Бог или въобще, или поне като чувство и оттук не са могли да схванат нейната религиозно-нравствена ценност и необходимост.

1.Аристотел считал за безсмислено, за противно на здравия разум (atopon)[38] да се говори за любов между Бог и човека, понеже според него любов може да има само между еднородни същества[39]. Това възражение би могло да бъде поне донякъде оправдано, но само въз основа на философското и по-специално на Аристотеловото понятие за Бог, Който не е лично духовно същество и небесен отец на човеците. Наистина, напълно трудно е да си представим отношението на любов между човека и безличния пръв Двигател на света, който сам по себе си е вечно неподвижен.

Съвсем другояче стои работата с християнското понятие на Бог и за отношението Му към света, респективно към човеците. Колкото Бог и човек да са и тук несъизмерими величини, между тях има допирни точки, които правят любовта помежду им не само възможна, но и най-реална духовна даденост. Човекът е създаден по Божи образ (Битие 1:27), носи в себе си Божие дихание (Битие 2:7; Иов 33:4) и е Божие чадо (Римляни 8:16), Божи син (Галатяни 3:26). Той е създаден от любов, чрез любов и за любов. Обект е на безпределната и вечна Божия любов и е предназначен да обича Бог, своя небесен Отец и човеците – своите братя в Господ. Според християнското откровение, Бог не е чужд и далечен на човека. “Вие – говори апостол Павел – не сте чужди и пришелци, а съграждани на светиите и свои на Бога” (Ефесяни 2:19). Хората – според речта на същия апостол в Атинския ареопаг – могат да усетят и намерят, следователно и да обичат Бога, защото Той не е “далеч от всекиго измежду нас” и ние сме “род Божи” (Деяния на светите апостоли 17:27-29).

Сам Аристотел не е останал докрай последователен на тезата си, че между човека и Божеството не е възможно да съществува никакво отношение на любов. Според неговата метафизика Божеството движи света като erwvmenon, тоест като обичано, като цел на любовта. То движи и управлява космоса чрез копнежа, чрез стремежа към Себе Си, който е вложило в предметите и съществата[40]. Колкото този копнеж и стремеж на света към Божеството като към erwvmenon да е закономерна и необходима проява и да не прилича на съзнателно-свободното отношение на християнската любов между триличния Бог и човешката личност, той все пак е аналогичен на любовта. Затова свидетелства и думата erwvmenon, която е употребил Аристотел и която означава отношение на обичащ към обичан.

В “Никомахова етика”, където Аристотел се опитва да обоснове всестранно тезата, че любов може да съществува само между еднородни и равни същества, също се намират мисли, в които направо се допуска отношение на някаква любов между Бога и човека. Там Аристотел пише: “Отношението на децата към родителите им, както и отношението на човеците към боговете, е приятелство с добрия и превъзхождащия[41]”. По-нататък Аристотел още по-определено нарича отношението на хората към боговете приятелство или любов (filiva), като заявява: “Човек не може във всички случаи да отдаде дължимото на приятеля, като например при почитта, която трябва да се отдава на боговете и на родителите: тук никой не може да отдаде дължимото според тяхното достойнство”[42]. Същата мисъл е изказана още по-категорично малко по-нататък. Там тя гласи: “При някои приятелства приспадащата се благодарност не може да се изчисли в пари и на тях не може да се въздаде с достойна награда; тогава ще е достатъчно, ако човек прави това, което е по силите му; така е в отношенията към боговете и родителите”[43]. Още по-важно е да се отбележи, че Аристотел допуска не само любов на хората към Бог, но и любов на Бог към хората. Той пише: “Който е деен с мисълта си и полага грижи за разума си, той може не само да се радва на най-доброто душевно разположение, но и да бъде най-много обичан от Божеството. Понеже ако боговете, както всеобщо се вярва, имат някаква грижа за земни неща, то трябва да се направи логическото заключение, че те се радват на най-доброто и на най-сродното тям, което е нашият разум, и че те възнаграждават онези, които най-много обичат и уважават доброто, тъй като те полагат грижи за това, което обичат, и постъпват справедливо и похвално. Очевидно е обаче, че всичко това може да бъде намерено в превъзходна степен в мъдреца. Поради това той бива най-много обичан от Божеството”[44].

Има още →

Иван Панчовски

3. Прояви на християнската любов към Бог

Християнската любов към Бог е толкова чудна и неизчерпаема по прояви, че нейното изследване и характеризиране в това отношение може да бъде само схематично и винаги непълно.

1.Страхът Божи е нисша, ала твърде важна проява на християнската любов към Бог. “Бой се от Бога от любов към Него” – наставлява св. Исаак Сириец[27]. По силата на пламенната си любов към Бог християнинът се бои да не би чрез необмислена и безнравствена постъпка по някакъв начин да оскърби своя небесен Отец и да стане недостоен за светата Му любов. “Бой се от Бога” – ни се заповядва както в Стария, така и в Новия Завет (Левит 19:32; Второзаконие 6:13; 12:4; Иисус Навин 24:14; Псалом 32:8; 33:10; Притчи 3:7; 24,11; Еклисиаст 5:6; Исаия 8:13; Лука 12:5; 1 Петра 2:17). Който обича Бог – според думите на Псалмопевеца – служи на Господ със страх и се радва пред Него в трепет (Псалом 33:10). “Със страх Господен – казва премъдрият Соломон – се зло отклонява” (Притчи 16:6). А апостол Павел съветва: “Нека пазим благодатта, с която да служим благоугодно Богу, с благоговение и страх (Евреи 12:28). Вярващите ходят в страх Господен (Деяния на светите апостоли 9:13); със страх Божи прекарват времето на земното си съществуване (1 Петра 1:17) и вършат свети дела (2 Коринтяни 7:1). Страхът, който произтича от любовта към Бог, не е робски, а синовен, понеже вярващите не приемат духа на робство, а Духа на осиновение (Римляни 4:15). Поради това този страх не терзае, не измъчва и не ужасява сърцето на вярващия, а го услажда, дава му мир и радост, доставя му веселие, изобилен живот, дългоденствие, благополучие, чест и слава (Притчи 10:27; Премъдрост на Иисус син Сирахов 1:11-12).

Напълно самопонятно е, че синовният страх Божи принадлежи към висшите степени на любовта към Бог. Робският и мъчителен страх Божи е само начало на богомъдрието (Псалом 110:10; Притчи 1:7) ала не е негов край, който е съвършената любов. В нея няма страх. “Съвършената любов – казва апостол и евангелист Иоан Богослов – пропъжда страха, защото в страха има мъка. Който се бои, не е съвършен в любовта” (1 Иоан 4:18). На такава степен на съвършена любов се издигнал св. Антоний Велики. Тогава той казал: “Аз вече не се боя от Бога, а Го обичам”[28]. Според св. Григорий Богослов правилото, “че начало на мъдростта е страхът от Господа (Псалом 119:10; Притчи 1:7), е като че ли само първа пелена; мъдростта, която превъзмогва страха и преминава в любов, пък ни прави Божии приятели и от роби – синове”[29]. Напълно в същия дух преподобни Авва Доротей различава два вида страх: единият е първоначален, а другият – съвършен. Първият е присъщ на ония, които, тъй да се рече, начеват да бъдат благочестиви, а вторият е страхът на светиите, който са достигнали степента на съвършената любов. Например, оня, който изпълнява Божията воля поради страх от мъки, той е още новоначален, понеже върши доброто не заради самото него, а поради страх от наказание. Но друг изпълнява Божията воля от обич към Бог, която се изразява именно в това, че Му благоугажда; такъв човек знае в какво се състои същинското добро; той е познал какво значи да бъдеш с Бог. Именно този притежава истинска любов, която апостол и евангелист Иоан Богослов нарича съвършена. Тя го довежда до съвършен страх, понеже той се бои от Бога и изпълнява волята Му вече не поради страх от наказание, вече не за да избегне мъчения, но понеже е вкусил от самата сладост на пребъдването в Бог и се бои да не отпадне и да се лиши от нея. Съвършеният страх, който се ражда от тази любов, пропъжда първоначалния страх. Ето защо Апостолът казва: “Съвършената любов пропъжда страха”[30]. И наистина, когато човек е обзет от съвършена любов към Бог и върши всичко, подбуждан, ръководен и вдъхновяван от нея, в сърцето му няма място за никакъв мъчителен страх от Бога, понеже той не извършва грехове, с които да оскърби Бога и да се чувства недостоен за Неговата любов.

Робският страх от Бога, който се състои в боязън от временни и вечни наказания за извършените грехове, колкото и да е различен от синовния страх от Бога и да е много по-нисш в морално отношение, все пак в никой случай не трябва да бъде считан за порок, както правят някои моралисти[31]. Той наистина свидетелства, че притежаващите го се намират на съвсем нисшите степени на християнския живот, че те още не са познали Бог като обичащ небесен Отец и че още не са се издигнали до синовно отношение към Него. Ала този страх не е порок, нито е лишен от всяка религиозно-нравствена ценност, тъй като чрез него се тръгва по лествицата на християнското усъвършенстване, без което никой не може да се издигне до възвишената любов към Бог. Страх от Господа е начало не само на мъдростта, но и на съвършенството въобще, понеже чрез него се тръгва и се върви по пътя на религиозно-нравственото издигане. Който не постави това начало и не гради върху неговата основа, едва ли ще може да се издига нагоре и да съзида сградата на религиозно-нравственото си съвършенство. Когато човек се въздържа от зло от робски страх и не го извършва, за да не бъде подложен на страшно наказание, той постепенно и лесно може да дойде до по-висше състояние и да извършва доброто доброволно. Всяко извършване на добро, дори по най-нисши мотиви, дава на човека възможност да изостря нравствения си усет и да разбира високата красота и ценност на доброто. Тогава той ще почне да извършва доброто вече заради самото него, а не от страх пред наказание или от очакване награда.

Дори взет сам по себе си, без оглед на това дали ще приведе до по-голямо религиозно-нравствено съвършенство, робският страх от Бога трябва да бъде признат за положителна религиозно-нравствена проява в сравнение с нравствения нихилизъм и с етико-скептическия индиферентизъм, в който липсва всеки страх, но заедно с това и всяка задръжка по пътя на греха. “Страхомъ же господнимъ уклоняется всекъ отъ зла” (Притчи 15:27; срв. 16:6).

Има още →

Иван Панчовски

2. Свойства на християнската любов към Бога

Свойствата на християнската любов към Бог се определят преди всичко от възвишеността и съвършенството на нейния обект. Тъй като Той е всесъвършеният и всесвят Бог, то свойствата на любовта към Него са най-възвишени. По своята сила, дълбочина или съкровеност и действеност християнската любов към Бог превъзхожда за вярващия всяка друга обич на човека.

1.Истинската християнска любов към Бог е най-силна в душата на вярващия, понеже нейният обект е безмерен по неземно величие, нравствено достойнство и свето съвършенство. Иисус Христос изисква да обичаме Бог от цялото си сърце, от цялата си душа, с целия си разум и с всичката си сила (Матей 22:37; Марк 12:30; Лука 10:27; срв. Второзаконие 6:4 и сл.; 10:12; 11:13; 13:4; 19:9; 30:6 и сл.), тоест безмерно, безгранично. “Мярката на любовта – пише св. Иоан Златоуст – е безкрайност[16]”. Западният богослов Бернард Клервоски (1090-1153), разпален противник на схоластическата диалектика и на световното владичество на римския папа, се изразява по този проблем в духа на приведената мисъл, като казва: “Мярката на любовта ни към Бог е да Го обичаме без мярка. Любовта, която има за обект Бог, се простира в неизмеримото и безкрайното, понеже Бог е безкраен и неизмерим[17]”. Истинската християнска любов към Бога наистина далеч превъзхожда по сила всякакъв друг вид обич на човека. Преподобни Авва Доротей отбелязва: “Любовта към Бог е по-силна от естествената любов”[18]. Това обаче не означава, че чрез любовта си към Бог християнинът изпада в силно афектно състояние; силата на християнската любов към Бог се изразява най-вече във високото ѝ ценене, в дълбокото убеждение за предимството ѝ пред всяка друга обич.

2.Истинската християнска любов към Бог е съкровена, тоест извира из съкровената дълбочина на човешката душа, из основното ядро на човешкото аз, из богоподобната глъбина на човешкото сърце. Съкровенността на любовта към Бог я прави чужда на лицемерието, притворството и външната показност. В любовта към Бог съкровената ни вътрешност, богоподобното ядро на личността ни общува непосредно с Бог. Затова християнската любов към Бог е чужда на всяка външна сантименталност и никога не се движи само в сферата на блажено упоение или на наслаждаване от своя превъзходен предмет.

Християнската любов към Бог е съкровена, понеже е изява не само на чувството, а на целия човешки дух: в нея участват всички негови функции. Естествено в нея има силни емоционално елементи, без тях тя би загубила същината си и би се превърнала само в интуитивно съзерцание или в “добра воля”.

3.Истинската християнска любов към Бог е постоянна, тоест дълбоко и здраво е вкоренена в душата на вярващия и е негова постоянна проява. Тя не е краткотрайно, мимолетно афектно състояние, което проблясва в съзнанието и потъва в бездната на подсъзнанието или във водите на несъзнателното, без да остави след себе си някаква трайна преобразяваща и творческа следа. Напротив, любовта към Бог е такова трайно състояние на човешката душа, при което последната постоянно, разбира се не с еднаква степен на интензивност, е устремена към Бог и е обзета от Него. Който обича Бог, винаги Го носи в сърцето си, постоянно мисли за Него и всички негови чувства, намерения, желания, помисли и постъпки са озарени от тихото, но нивга не залязващо и за будното око винаги забележимо сияние на любовта му към Бог. Поради силата, съкровенността и постоянството си християнската любов към Бога превъзмогва всяко препятствие, без да отслабне, и е неизкоренима из вярващата душа. Според израза на апостол Павел нищо не може да ни отлъчи от Божията любов: “Ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта  Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Римляни 8:38-39).

Има още →

Иван Панчовски

Като религиозна проява християнската любов започва с любовта към Бог и без нея не може да се зароди и разкрие, не може да постигне пълнота и съвършенство. Истинският обект на религиозната любов е божественото; следователно нейният пръв, пълен и съвършен обект е Бог. Ако не би имало нищо божествено, не би имало и религиозна любов, а може би и каквато и да е друга обич. Съответно на това, ако не би имало любов към Бог, не би бил възможен никакъв друг вид християнска любов. За религиозната онтология и феноменология Бог и Неговата любов стоят на първо място и обуславят битието и любовта на човека. “Бог е любов” (1 Иоан 4:8 и 16) и “любовта е от Бога”; “всеки, който люби, е роден от Бога и познава Бога” (1 Иоан 4:7). Ние обичаме Бог и ближните, защото Бог по-напред ни възлюби (1 Иоан 4:19), даде ни дара на любовта и ни показа нейния път.

1. Същност, обект и мотив на християнската любов към Бог

Тук не ще бъде обсъждана естествената, извънхристиянската или нехристиянската любов към Бог. Едва ли може смислено да се отрече нейното съществуване. Тя се изгражда върху естествени духовно-нравствени способности и сили на човешката личност като създадена по Божи образ и устремена по самата ѝ духовна природа към нейния Първообраз.

Според думите на апостол Павел от речта му в Атинския ареопаг човеците по създание и природа са предназначени “да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас: защото ние чрез Него живеем, и се движим и съществуваме” (Деяния на светите апостоли 17:27-28). “Човек – казва блажени Августин – е създаден за любов, понеже е създаден за Бога. Любов е това, което води човека към висшето добро. Творецът на вселената я вложи в нас, за да ни привлича към Себе Си[1]”. В широк смисъл всяка любов в крайна сметка е някаква обич към Бога, респективно към по-близкия или по-далечен отблясък на Божията премъдрост и благост върху създанията. Блажени Августин отбелязва: “Съзнателно или несъзнателно бива обичан Бог във всичко, което бива обичано[2]”.

Поради настъпилото вследствие на грехопадението потъмняване на Божия образ в човека напълно естествено и любовта към Бог като природна духовно-нравствена проява претърпяла поражения, които едва ли не я заглушили напълно или най-малкото я извратили. Ала някакъв непонятен копнеж и стихийна любов към “незнайния Бог” (Деяния на светите апостоли 17:23) вълнували езическите сърца и ги подтиквали да търсят истинския Бог, Който чрез духовната Си светлина посветява всеки човек, идващ на света (Иоан 1:9), и чрез светата Си любов дарява спасение и вечен живот. Християнската любов към Бог е съвършено разкритие и пълно осъществяване на естествената любов към Бог, като я освобождава от заблудите ѝ и ѝ сочи истинския обект, като я очиства от користните ѝ елементи и я превръща в нравствено безкористна, възвишена, света обич, като я възпламенява в мощен и неугасващ огън и я прави главен творчески двигател в духовно-нравствения живот на вярващия.

Такава е християнската любов към Бог, понеже не е немощна проява на човешката слаба и греховна духовна природа, а е свръхестествена, благодатна проява на човека, изкупен чрез Голготската саможертва на въплътилия се Единороден Божи Син, осветен чрез даровете на Светия Дух и станал нова твар (2 Коринтяни 5:17). Без Божията благодат човек е безсилен да се издигне до висотата на нравствено чистата и безкористна любов към Бог. “Никой не може да дойде при Мене – казва Иисус Христос – ако не го привлече Отец” (Иоан 6:44), “ако му не бъде дадено от Моя Отец” (Иоан 6:65).

1. Любовта на Бог към нас и нашата ответна и благодарствена любов към Бог създават най-близко духовно общение между Бог и нас. То може да се сравни с приятелското отношение в нашия ограничен пространствено-временен и подвластен на греха свят. Християнската любов към Бог е такова състояние на човешкия дух, при което той чрез съдействието на Светия Дух цялостно е устремен към Бог, обзет е от Него и общува с Него като приятел с приятел.

Още в Стария Завет отношението между Бог и човека се схваща като приятелство. Там Авраам се нарича “Божи приятел” (2 Паралипоменон 20:7; Исаия 41:8). Според премъдрия Соломон Божествената премъдрост дава на хората възможност да влизат в общение с Бог и да стават “Божии приятели” (Премъдрост Сололомонова 7:14 и 27). Иисус Христос обозначава отношението Си към Своите ученици като приятелство. Той се обръща към тях с думите: “Вие сте Мои приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам. Не ви наричам вече слуги, защото слугата не знае, що върши господарят му; а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:14-15). Приятелската любов между Иисус Христос и учениците Му се състояла в пълно доверие, в съвършена преданост и саможертвеност. Иисус Христос открива всичко на учениците Си и се пожертва за тях, а учениците предано Му служат, изпълняват заповедите Му и се пожертват за успеха на божественото Му дело.

За съкровенността на създаваното чрез християнската любов духовно общение между Бог и човека свидетелства не по-малко обозначаването му като бащинско-синовно. В Свещеното Писание Бог се нарича наш небесен Отец, Който в отношенията Си към нас винаги проявява бащинска любов. Пророк Исаия казва: “Само Ти си наш Отец… Ти, Господ, си наш Отец” (Исаия 63:16). Според псалмопевеца Давид Господ милва онези, които Му се боят, както баща милва синове (Псалом 102:13). Премъдрият Соломон разкрива същата идея, като пише: когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си (Притчи 3:12). В Новия Завет назоваването на Бог наш Отец е най-често и характерно. Според израза на Иисус Христос Бог Отец ни обича (Иоан 16:27). Вижте каква любов ни е дал Отец – казва апостол и евангелист Иоан Богослов,  да се наречем чада на Бог и сме (1 Иоан 3:1). Като Божии синове ние трябва да отговаряме на бащинската любов на Бог към нас със синовна обич. Още в Стария Завет хората се наричат Божии синове (Осия 1:10). В Новия Завет това название особено се подчертава (1 Петра 2:10; Римляни 9:26). Чрез изкупителната саможертва на въплътилия се Единороден Божи Син ние, които се намирахме под клетвата на закона, получихме осиновение. Не сме вече роби, а синове. Поради това Бог изпраща в сърцата ни Духа на Своя Син, Който ни дава дръзновение да се обръщаме към Всевишния с думите: Авва, тоест Отче (Галатяни 4:5-7). Както Единородният Божи Син от любов към Своя Отец не търси и не върши Своята воля, а волята на Отец, Който Го е пратил (Иоан 5:30; 6:38), така и ние, които сме приели в сърцата си Духа на Единородния Божи Син и чрез това сме получили осиновение, трябва да постъпваме като Него, тоест да се изпълваме със синовна обич към Бог и да вършим винаги онова, което е богоугодно (Иоан 8:29; срв. Римляни 8:15 и сл.). Така че християнската любов между Бог и човека е бащинско-синовно отношение помежду им.

Има още →