ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА И СЪВРЕМЕННАТА ЖЕНА*

+ Сисанийски и Сиатистки митрополит Павел

The Mother of GodЦърквата винаги почита Пресвета Богородица, която има една уникална черта и харизма: това, че не живее за себе си и това е нейната велика тайна. От момента, в който се посвещава на Бога в храма, бидейки на три години, тя не живее за себе си, а за Друг. Благовещението на Пресветата Дева винаги показва същата реалност – че тя не живее за себе си, а се предава на Друг, на другите, на целия свят. Бихме казали, че тя няма собствен живот, а живее за своя Син, за Христос. Пази в сърцето си всички Негови думи, дори тези, които не разбира; пази всички Неговите дела, дори и тези, които не може да изтълкува. В голяма част от земния си живот тя чувства – навярно несъзнателно – че служи на нещо, което превишава самата нея. Божията майка стои до Христовия кръст. Именно тогава тя изобщо не живее за себе си. Когато вижда Господа, Своя Син, разпнат, тя знае, че Той се разпва от любов към човеците, но и заради човешката несправедливост. Наистина пророчеството на праведния Симеон става реалност – и на сама тебе меч ще прониже душата, – за да се открият мислите на много сърца. Откриват се помислите на много сърца, които нараняват тази, която е престанала да живее за себе си, а живее за своя Син и за целия свят. Пресвета Богородица е близо до свети апостол и евангелист Иоан, до другите апостоли и тяхното дело; в ранната Църква тя служи – тя, Майката, Богородицата, не изпъква на преден план, а стои отзад. Тя обгръща всички със своята грижа и любов, тя, която след Възкресението на Христос живее за Христовото дело. Тя, която е била удостоена да Му даде плът в света.Покров на Пресвета и Приснодева МарияПресвета Богородица живее за другите, тя е радост за всички, помощница в нужди на тези, които я призовават, тя е радост за скърбящите, защитница на неоправданите, пътеводителка. Покров за света, по-широк от всичките облаци на небето, тя е всичко за другите. Тя не счита себе си за нещо, но именно това нейно пълно отдаване я прави Майка на целия свят, която желае единението на всички. Тя винаги върши своето дело заради другите, което не е повърхностно и плитко; делото на спасението, което е осъществила в себе си – тя съединила човека с Бога в себе си, явявайки в света Този, Който съединява тварното и нетварното. Тя наистина е спасение за света. Как един обикновен и смирен човек, непознат за мнозина, в крайна сметка е могъл да се превърне в тази уникална личност в историята на човечеството, каквато е Пресвета Богородица?!…HolyTrinity and St. MaryКакво е нейното оръжие? Смирението и пак смирението, към което Бог погледнал: „…Той милостно погледна унизеността (смирението) на рабинята Си; защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове“ (Лука 1:48). Навярно защото тя изобщо не е счела себе си за нещо особено, навярно защото не е вярвала в своите дарования, навярно защото никога не е помисляла, че би могла да бъде нещо велико! Именно затова Бог, Чийто етос е смирението (“… поучете се от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце“ (виж Матей 11:29), не би могъл да направи друго, освен да погледне върху смирението на Своята рабиня. Оттогава целият неин живот е едно смирено служение; това е нейното тайно оръжие, с това тя станала опора на целия всемир. Всичко това станало благодарение на жертвата на една жена и то във време, в което жената била презирана. Една такава презряна жена обаче станала причина за радост на всички.Our Lord Jesus Christ and His Mother St. MaryНейната личност поставя един въпрос пред нас: въпроса за съвременната жена, за жената, която често носи името на Пресветата Дева; жената, която много пъти се обръща към Божията майка, за да търси нейното застъпничество. И въпросът е актуален: какво иска днешната жена – от детска възраст чак до дълбока старост? Иска да се забелязва или да бъде? Да постигне успех в своето дело или да впечатлява със своето присъствие? Иска да се показва и да привлича вниманието на хората или да вложи усилията си в дело, което и днес може да бъде спасително?Jesus Christ and His Mother St. Mary - 9Нека видим някои характеристики на съвременната жена. Първо, впечатляващият външен вид. За много жени днес е особено важно да впечатляват със своето присъствие и използват различни средства, за да го постигнат – с начина си на обличане, с поведение, с което се стремят да предизвикат околните. Често обаче усилието за външно впечатляване издава вътрешна празнота. Колкото по-впечатляваща се опитва да бъде една жена, толкова повече тя разкрива, че ѝ липсва същност и вътрешно съдържание. Разбира се, нямам предвид вродената в жената потребност да бъде желана и харесвана, а за крайности, в които тя губи очарованието си, които стоят в основата на едно погрешно разбиране за феминизма. Краен феминизъм, който с всички сили отстоява целта жената да бъде в центъра, но за сметка на това да загуби същността си. Тоест имаме една личност, която полага огромни усилия да завоюва определена територия, да се похвали със спечелена победа, но междувременно губи нещо друго. Защо? Защото следва погрешен път, пътя на егото: да се показвам вместо да бъда…st. mary and jesusОстава един много важен въпрос: в крайна сметка какво избира жената за себе си? Да бъде личност, която заслужава любов, или да бъде обект за употреба? Веднага ще кажете, че никоя жена не би могла да търси и да иска нещо различно от това да бъде приемана като личност, която заслужава любов. Понякога обаче тя попада в примка и сама изпраща погрешно послание към околния свят – посланието, че е обект на употреба.Jesus and His Mother MaryКакво обаче е отношението на мъжа към съвременната жена? И тук има огромно объркване. Виждаме мъжът да иска дъщеря му да се държи по един начин, жена му – по друг, и, простете ми, че ще го кажа, но по трети начин – онази, която е само негова любовница. Същият този мъж може би дори се гордее с тези свой претенции, без обаче да се замисля, че утре някой може да погледне към неговата дъщеря като към обект на употреба. Без да помисля, че със своето отношение може да навлече беди в собствения си дом. Съвременният мъж трябва да отговори на въпроса какво е жената за него – личност, която заслужава любов, или вещ за употреба. Той трябва да помни, че не стои по-горе от жената. Мъжът претендира да бъде главата на семейството и би могъл да бъде такъв в изпълнение на Христовите слова: „…защото мъжът е глава на жената, както Христос е глава на църквата“ (Ефесяни 5:23).christ and the mothert of godНо нека тук си зададем въпроса какво прави Христос за Църквата? Разпва се. И какво дава? Божията истина, а именно – жените да се подчиняват на мъжете си, и мъжете да обичат жените си, както обичат своите тела. Възниква въпросът: ако мъжът иска да бъде глава на дома, но не постъпва както Христос, Който е Глава на Църквата, дали тогава има право да счита себе си за глава, да изисква уважение като към глава, когато всъщност е неспособен да бъде такъв? Защото само в контекста на тези евангелски думи мъжът е глава на жената. Когато това действително е така, коя жена няма да иска да има такъв мъж, да има някого, който да се жертва и да се грижи за нея! Объркването се получава, защото ние пазим формата, но губим съдържанието. Защото искаме да се виждаме, а не да бъдем.jesus and his mother the virgin mary1Преди да помисли как ще се отнесе към една жена, всеки мъж би трябвало да постави пред себе си образа на Пресвета Богородица, да си помисли какво дължи на Пресвета Богородица – че в крайна сметка от жената – от Божията майка, е дошло благословението, и да избере в живота си такъв човек, така че двамата да напредват заедно в духа на божественото Откровение. Така в основата на тайната на тяхната любов ще бъде тайната на любовта между Христос и Църквата. Брачната тайна наистина е велика, тъй като нейният архетип е връзката между Христос и Църквата.Jesus and His Mother Mary2Ето защо мъжете имат не привилегия, а много по-големи отговорности в брака. И ако нашето око е лукаво, сърцето ни става причина за сеенето на разруха и унижение на другите, което утре обаче може да засегне и нашите най-близки хора.jesus_crucifixion_john_maryКогато произнасяш името на Божията майка, все едно изричаш думата „любов“, тя се отъждествява с тази дума. Защото тя именно от любов е понизила себе си; от любов се принесе в жертва, от любов служи и прислужва. Но докато лесно говорим за любовта, всички знаем, че тя трудно се постига. Пресвета Богородица ни показва колко ценен е вътрешният живот, тя не е слязла от небето, а се е потрудила, подвизавала се е, оползотворила е дарената й Божия благодат, доверила се е на Бога от момента, в който е заживяла в храма, където е изучавала Неговото слово. Затова, както казват отците, тя станала достойна за благодатта. Показва ни, че трябва да полагаме усилия, да се потрудим, за да преобразим вътрешния си свят. Не съществува нищо красиво, което да не е скъпо. От дрехата, която ще отидете да си купите от магазина – ако е качествена, ще е скъпа. Това важи и за характера, който искате да формирате, тоест за да бъде някой човек ценен, това си има цена, изисква се вътрешна борба, чийто плод е смирението. Смирението е всичко най-просто, което човек би могъл да каже и затова то е всичко най-истинно. Смирението е нашата уникална идентичност. Сам Бог се смири, за да придобием нашата първоначална слава. Затова смирението е етосът на истинския човек, защото той знае своите граници, знае своите мерки, знае кое е неговото истинско достойнство. Защото дори някой да е велик и да си въобразява, че е способен да реши всички проблеми на света, когато макар и една капка кръв потече върху челото му, целият му авторитет ще се изгуби, ако неговите близки не се погрижат за него. Човекът, който си мисли, че със своя егоизъм ще завоюва целия свят, не живее в реалността и не осъзнава, че в утрешния ден един нещастен пътен случай може да го сполети и да премине на отсрещния бряг. И тогава къде остават всички тези неща, за които се е хвалил? Именно реалността на човешкия живот ни показва, че смирението е уникалният етос на човека. Колкото повече смиреният човек се снижава, толкова повече укрепва, толкова по-голям товар може понесе, може да понесе всички на гърба си – децата си, съпругата си, съпруга си, хората, с които живее.st. mary and gabrielЗатова заедно с любовта, смиреното служение е основната характеристика на Пресвета Богородица. Горко на онзи, който не е познал красотата на това да дава, да служи; горко на онзи, който не е познал красотата на това да се преуморяваш заради другите, но заедно с това да чувстваш неизказана вътрешна радост, защото чрез този труд караш да разцъфва усмивката и красотата на някого до теб.the virgin mary and child.privat collection.italy.Пресвета Богородица има още една характерна „черта“, която, горко ни, ако не стане присъща на всички нас. Това е нейната молитва. Тя постоянно пребивавала в молитва, целият ѝ живот бил молитва. Горко на онзи, който не е открил красотата, но и силата на живата молитва. Св. Григорий Богослов ни казва, че е по-добре някой да се моли, отколкото да диша. Някой ще попита: „Но как така? Ако не дишаме, ще умрем!“. Значи знаете, че ще умрете, ако не дишате. И още не сте се научили да се молите? Ако дишането е неотменно необходимо условие за живота на тялото, то молитвата е диханието на душата.virgin-maryВсъщност не се молим, за да поискаме нещо от Бога, защото Той знае по-добре от нас от какво имаме нужда. Молим се защото имаме нужда от кислород за душата си. Молитвата е кислород за нас. Усещате ли кислорода? Помирисвате ли го, улавяте ли го? Не. Това, че сме живи обаче показва, че той съществува. По същия начин молитвата е живот за душата – когато тя не се упражнява, тогава човек се умъртвява отвътре, тогава неговият живот издава зловонието на една мъртва душа.the-virgin-mary-with-gesus.tempera-on-wood.30-x-20cm.collection-of-mons.fabio-attard.malta_Чрез личността и живота на Пресвета Богородица разбираме, че жената е незаменима. Да вземем дома – там тя е незаменима, защото го крепи. Факт е, че колкото по-смирени са били някои жени, толкова по-големи товари са носели на раменете си. И трябва да го кажем ясно: товари, които са идвали от егоизма на техните съпрузи. Мъже, които никога не са разбрали, че душата на човека, който живее до тях, е по-много ценна от тяхната. Защо да е по-ценна? Защото ги понася. Защото, обективно погледнато, някои съпрузи би трябвало отдавна да сме ги хвърлили на боклука. Това е истината. Обаче има жени, които могат да понесат особено трудни и опърничави мъже. Сещам се за една случка от храма „Св. Иоан Руски”, която ми споделиха наскоро: мъж и жена – възрастни хора с побелели коси, дошли в храма да се поклонят на светеца. Жената крепяла мъжа си, който се придвижвал трудно, но дори и в мига, в който отишъл да се поклони пред иконата на светеца, той ругаел жена си. За щастие, не съм станал пряк очевидец на тази сцена, защото, въпреки белите му коси, не знам дали щях да го оставя да се доближи до иконата или щях да го изхвърля вън. Та поне на старини да се пробуди… Тази жена обаче проявявала впечатляващо търпение към него. Както Пресвета Богородица претърпяла цялото презрение към Христос, изпитвайки огромна болка в душата си, страдания и варварско отношение към себе си днес понасят много жени, имайки за свой образец Божията майка.jesus and his mother the virgin mary4Жената е много ценна и за енорията, защото Църквата е нашето духовно семейство. За енорията жената е това, което е сърцето за тялото – тази, която полага грижи; която е търсеща, която не се страхува да влиза през много врати, за да се докосва до болката на другите и да им дава утеха.

Жената е много ценна и в обществото. Ако една жена е балансирана, ако знае коя е и има истинско достолепие, ако знае на какво дължи своето достойнство, тогава е много ценна и когато е участва в обществените процеси, и в професията си, и когато се намесва в политиката. За много жени е особено важно да участват в обществените процеси, в политиката. Ако тези жени, участвайки в обществените процеси, имат ума на мъжете, тогава горко ни, защото ситуацията в обществото ще се влошава.jesus and his mother the virgin mary2В обществените процеси участват и себични, но и състрадателни жени. Там, където има чувствителност, състрадание, правим една стъпка напред. Там, където съществува само жажда за власт, себична потребност от лично изтъкване, там не можем да очакваме да се случи нищо съществено.

Ако отнемем от дома, от енорията или от обществото женското сърце, женската душа, тогава светът би бил по-беден и жесток. Защото със сърце, което е вдъхновено от служението на Божията майка, се извършва огромно дело на любов и на утешение. Именно това показва колко по-зле бихме били без присъствието на жената, но не на която и да е жена. Има жени, които са благословение за всички, но има и жени, които са проклятие дори за собствените си деца; има жени, които даряват усмивки и на чужди деца, но има и жени, които лишават от усмивка дори своите собствени наследници.jesus and his mother the virgin mary3Пресвета Богородица винаги ще остане светлата звезда за всички нас, нашият образец. Тя ще продължава да свидетелства и да явява красотата на любовта и на смиреното служение; ще ни уверява, че жената и днес може да бъде спасение за своя дом, за своята енория, за своята страна, за света, когато има за свой пътеводител Божията майка. И ние, мъжете, ако изпитваме истинска почит към Пресвета Богородица, трябва да уважаваме всяка жена, без никаква разлика, и ежедневно да полагаме усилия това уважение към жената да се съхранява и за бъдещите поколения!…

Превод: Константин Константинов
________________________

*Източник – http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-4Ay

Източник  на изображенията – Яндекс РУ.

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА ХРИСТОС И СЪВРЕМЕННОТО СЪЗНАНИЕ*

Протоиерей Сергий Булгаков

протоиерей Сергий БулгаковНа съвременните хора е особено близко и понятно събитието от книгата Деяния на апостолите, свързано с проповедта на апостол Павел в Атина – центъра на културата, философията, изкуството и литературата. Той проповядва вяра в Христос, спасил човечеството чрез Своята кръстна смърт и възкресение.

Ако някой днес, след като приеме истината на благовестието, поиска да говори за вярата си на висок глас, ще се почувства като човек, дошъл в Атина – града, пълен с идоли, с дива и странна, „ненаучна” за днешните хора и ненужна проповед.

Съвременността се оказва дори по-изтънчена от елинската Атина в изобретяването на идоли. Създават се абстрактни идейни идоли: всевъзможни научни и ненаучни теории, в които се оплита безпомощно душата на днешния човек. В пантеона на съвременните „атиняни” има политически, социалистически, естетически и научни идоли.

И това вече не е наивното, простодушно идолопоклонство, свойствено за дохристиянския свят. Тук се усеща по-редкият, съзнателен и упорит дух на съпротива и идолопоклонство, въоръжен със силата на знанието, абстрактната мисъл, тънките чувства. Късно през нощта, преди зазоряването сенките са по-плътни, отколкото привечер.протоиерей Сергий Булгаков 1“Всички атиняни и чужденци, които живееха там, не си прекарваха времето с нищо друго освен да разказват или да слушат нещо по-ново” (Деян. 17:21). Тази черта е изцяло запазена и у днешните „атиняни”, толкова жадни за всякакви както естетически, така и умствени развлечения. Затова атиняните довеждат апостжл Павел в Ареопага и му казват: «Можем ли да знаем какво е това ново учение, което ти проповядваш? Защото донасяш нещо странно до ушите ни; затова бихме искали да узнаем какво е то” (стихове 19-21). Задоволяват любопитството си, като слушат апостол Павел, и когато чуват за възкресението на мъртвите, едни се присмиват, а някои казват: „Друг път ще те послушаме за това” (Деян. 17:32, Синодално издателство). Така апостол Павел „си излезе измежду тях” (стих 33), и само някои „се присъединиха към него и повярваха” (стих 34). Не трябва да очакваме друг прием и от съвременните „атиняни”, когато сериозно и искрено заговорим с тях за Христово възкресение, в което е цялата сила, същност и съдържание на християнството: “Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра” (1 Кор. 15:14).

Но и в съвременната „Атина” се намират хора, вече загубили душевното си равновесие и търсещи изход от лабиринта на модерната мисъл, макар да не го признават дори пред самите себе си. За тях се отнасят думите от Павловата проповед: ”Атиняни, по всичко виждам, че сте особено набожни. Защото, като минавах и разглеждах светините ви, намерих и жертвеник, на който бе написано: „Незнайному Богу”. За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам” (Деян. 17:22-23, Синодално издателство). Съвременните „атиняни”, близката на нас, скъпа, кръвно свързана със сърцето ни интелигенция наистина е „особено набожна”. Тя служи на вярата, на религията си беззаветно, до мъченичество, до героизъм. Тя е свята по отношение на вярата си, но се е заблудила именно в тази вяра. Изгубила е пътя в гъстата гора и, като не намира пътечката, не знае към какво да се прилепи, на какво да отдаде огъня на душата си, цялата се е превърнала в болка и мъка. В неспокойното си сърце тя издига олтари, на които непрекъснато принася жертва. Но сама не знае на кого да посвети жертвата си, не знае името на своя бог. Олтарът ѝ се оказва посветен на „незнайния бог”. На бог, но непознат. На непознат, но бог. Така се съединява тази истински религиозна жажда с оскъдността на религиозното знание и вярата. Съединява се до момента, когато най-после се открие името на непознатия. Поклонението на непознатия бог днес се изразява в служение на една смътна идея, един духовен идол: идеята за прогреса, който е частен случай на световния закон за еволюцията. Безкрайният, а следователно и непознат, неизследим с човешки средства прогрес, безкрайната еволюция – това са Зевс и Олимп на съвременните „атиняни”. И за тази идея, за този олтар на „непознатия бог” можем да кажем с думите на апостол Павел: „За Тогова прочее, Когото вие, без да знаете, почитате, за Него аз ви проповядвам.” Защото учението за прогреса и световната еволюции е смътната, несъзнателна проповед за Христовото възкресение. А тя включва в себе си истината, която се съдържа в учението за еволюцията и прогреса, ако ги тълкуваме правилно.протоиерей Сергий Булгаков 2Човечеството никога не е смятало и днес не смята своя живот, пропит от зло и грях, отровен от ненавист и престъпления, извратен от слабост и ограниченост, за нормална участ на човешкия род. То не вярва в Спасителя, но запазва потребността си от спасение и вярата си в спасението. Днес хората са убедени, че ако няма да се спаси и не може да се спаси отделният човек, отделното поколение, човечеството като цяло ще се спаси в лицето на бъдещите поколения, олицетворяващи сякаш целта на историята, изхода от историческия лабиринт. Пътят на прогреса е спасението на човечеството. Така мислят, чувстват и вярват съвременниците ни. В името на тази вяра, в името на спасението на човечеството се жертва живот, покой, свобода. Спасението чрез прогреса е пътеводен огън за днешните хора. Лишете ги от тази вяра, погасете този огън и те ще останат в непрогледен мрак, непоносим за най-добродетелните, най-чистите, най-вярващите. Но наистина ли в прогреса има спасение? Спасява ли се човечеството чрез него от мрака, скърбите, униженията, паденията? На тези въпроси отговаряме трикратно: не, не и не.

Частта не може замени цялото – ако днес богаташите се ползват от всички материални блага, не можем да кажем, че съвременното общество благоденства. Ако в края на времената последните поколения благоденстват и се окажат щастливи наследници на целия исторически прогрес, няма основание да мислим и да твърдим, че в тяхно лице се спасява цялото човечество, че е победена вековната трагедия. Самодоволният богаташ, който не се грижи за работниците си, най-малко може да се смята за въплъщение на идеала, но също толкова малко може да послужи за идеал и гражданинът на държавата на бъдещето (Zukunftstaat)**, ако забрави самодоволно нашите страдания, цената, с която е бил купен този Zukunftstaat в историята. В представите за държавата на бъдещето, за човечеството, спасило се чрез прогреса, неизбежно се налага да се раздвояваме между две възможности:протоиерей Сергий Булгаков 3– Или бъдещите хора с по-чувствителна съвест ще се терзаят от съзнанието, че за тяхното благополучие е платена толкова голяма цена и ще са хиляда пъти по-нещастни от нас, тоест ще са напълно неподходящи за ролята на щастливците от бъдещето, един вид венец на световната история;

– Или, в противен случай, ако те забравят всичко и припишат заслугите на себе си, на практика ще се получи отблъскващо безобразие – ще излезе, че заради еснафското доволство и благополучие на тези господа е била платена огромна цена – била е пролята кръвта на мъчениците.

Поразен съм как изповядващите религията на прогреса не забелязват, че идеалът им е призрачен. Идеята за прогреса не дава и не може да даде изход от трагическите противоречия на живота, човек няма как да се спаси от тях чрез прогреса.

Но прогресът не е спасение и защото не побеждава главния враг, обезценяващ и обезсмислящ живота – смъртта, врага, който чрез ужасяващ нихилизъм унищожава всички ценности. Понякога хората се опитват да надвият смъртта, като притъпяват трагическото ѝ острие, измислят средства да я направят безболезнена и спокойна.протоиерей Сергий Булгаков 4Фактът, че смъртта съществува, обезценява живота не само защото го превръща в нещо временно и случайно, а и задето унищожава онова, което свързва човечеството, слага печата на откъсаността върху целия му духовен живот.

Смисълът, който се влага в понятието “вечен живот”, предполага нов, качествено различен начин да се възприема битието. И жаждата за пълно, абсолютно познание и чувство, която изпитва душата ни, може да бъде задоволена именно чрез същностно различен живот от този, който познаваме, вечно съществуване, способно да разреши загадката на човешкия дух. Не можем да утолим тази жажда за вечността, не трябва да я заглушаваме, защото това значи да извършим най-голямото духовно престъпление – предателство спрямо Светия Дух.

Какво ни дава учението за възкресението на Христос и основаното върху него предстоящо всеобщо възкресение? То сочи единствения възможен изход от трагическите противоречия, за които говорихме. Христос възкръсва – в тайнствения център на света вече се е осъществил решителният сблъсък между добро и зло, живот и смърт. Доброто и животът са победили безусловно. Христос възкръсва – такъв е неоспоримият факт, който християнството възвестява на света. Върху него полага учението си. Христовото възкресение е завет и обещание за съхранение на всички ценности. И най-вече – на абсолютната ценност на човешките личности, които смъртта коси безжалостно. Чрез него се възстановява всичко вечно и стойностно, сътворявано през човешката история. Христовото възкресение е спасение на духовните блага, на истинските ценности на културата. Тук е и отговорът на въпроса какъв е смисълът на човешката история след Христос, защо сме осъдени да се мъчим в това място на скръбта, когато вечната правда вече е удържала победа и е казано: “Дерзайте: Аз победих света” (Иоан 16:33).протоиерей Сергий Булгаков 5Творението със своя център – човечеството и историята му – е богочовешко дело – не само Божие, а и човешко. Човечеството не може нито да се спаси, нито да се промени със свои сили, но не бива и да бъде спасено насила, като дете. То трябва да достигне вътрешна зрялост, да измине дълъг исторически процес. И този процес в християнската вяра получава абсолютна, макар и лежаща извън нея цел – подготвя света и човечеството за всеобщо преобразуване, за срещата с Идващия в слава и сила. Какъвто и да бъде този процес по непосредственото си съдържание и земни резултати, той в крайната си цел е прогрес, защото е пътят към върховната цел, към новия Иерусалим. Следователно участието в осъществяването на прогреса е не само задължителна задача, но и пълна с дълбок смисъл. Никой творчески подвиг, дар на Светия Дух, не се отхвърля, не се унищожава от смъртта, а се съхранява като мост в бъдещето.

Мечтата за новия Иерусалим, предчувствието за спасение на света и всеобщо възкресение и преображение е залегнала дълбоко в душата и на тези, които са отхвърлили вярата в Спасителя. Спасение е реален факт и присъствието му в живота на хората не може да се зачеркне. Оттук се раждат теориите за прогреса. Но колко бледи и извратени са тези идеали, след като са откъснати от религиозния си корен и са превърнати от идеали за всеобщото съхраняване и възстановяване на всички ценности в скучна, безцелна мечта за кратковременно земно щастие на по-късните поколения, купено с цената на кръвта и страданията на предишните!протоиерей Сергий Булгаков 6Но вече чуваме как против нас се надига главният логически идол на нашето време – “научността”. Пред нея отстъпват и коленичат дори най-смелите умове. Чуваме прегракналия глас на нейните оракули: “Как може се говори за възкресение, за чудеса, за неща, които науката отдавна е отхвърлила и смята за отживели суеверия!”

Един от водещите мисловни идоли е идеята за еволюцията, която всъщност е отглас на забравеното Откровение. Според това учение всичко се развива, създават се нови форми на живот. По еволюционен път от мъртвата материя възниква първата жива клетка, а чрез свързване на такива клетки се образува животинският свят. Еволюцията на животинския свят пък ражда личности като Платон и Дарвин, Нютон и Шекспир. Тази теория, която отрича чудесното, без сама да си дава сметка, ни въвежда в света на чудесата, в света на непрекъсващото сътворение, на постоянното преобразуване. Тя само установява реда за възникването на новото творение и като описва условията за това, ни прави безчувствени към факта, че живеем в атмосфера на непрекъснато чудо. Нима не е чудо възникването на живота на нашата планета, на видовете, на културата?

Нашето време много обича да използва идеята за “естествената необходимост”, научно доказуема в законите на природата, и да ѝ противопоставя разбирането за света като въплъщение на творчески идеи, като непрекъснато чудо. Но философите с подобни убеждения пропускат само един вид естествена необходимост, – от… чудо, ново творение, нов живот. Например марксизмът твърди, че по силата на естествената необходимост – развитието на производителните сили – на известно стъпало от това развитие става чудо: настъпва обществено преображение, след царството на необходимостта идва царството на свободата. Вместо злобен, нещастен, разкъсван от вражда човешки свят, изведнъж се създава светло, пълно с хармония и радост царство на човекобогове. От мръсен, безформен пашкул излита прекрасна пеперуда, грозното яйце се пука и в него се оказва райска птица…протоиерей Сергий Булгаков 7И ето, въз основа на същото понятие за естествена необходимост, с което борави съвременната научна мисъл в дарвинизма, марксизма и изобщо в еволюционизма, ние постулираме, утвърждаваме необходимостта на чудото – на Христовото възкресение, а след него и всеобщото възкресение и преображение като най-висше и завършващо звено от космическата еволюция. Центърът на въпроса е къде да открием световния демиург, творящ тази “естествена необходимост”? Да го търсим ли в полуфантастичната, полумитологична, съвършено чужда за нашия вътрешен опит представа за мъртвата материя, или да го видим в светлата сила на човешкия и световния дух? Тези базисни религиозни и философски предпоставки не могат да бъдат дадени от науката. Човешкия дух ги черпи в дълбините си, във философското и религиозното си съзнание. За християнството смъртта не е физическа, а нравствена необходимост – следствие от греха. Съпътстващите я физически процеси са само външно осъществяване на вътрешната необходимост. И ако грешният човек се оказва смъртен, то безгрешния, съвършено свят Човек по “естествената необходимост” Го очаква безсмъртие. “Бог Го възкреси, като Го освободи от страданията на смъртта, понеже не беше възможно Той да бъде държан от нея” (Деян. 2:24).

Едно от двете твърдения е вярно: или евангелският Христос е мит, или историческият Христос много се различава от евангелския. Такъв Праведник няма как да стане плячка на смъртта и да признаем обратното, значи изобщо да потвърдим безсилие на духовното начало в света, да се потопим в такъв безграничен песимизъм, при който животът изглежда измислен от дявола, а мечтите за прогрес са детинщини. Ако Христос не бе възкръснал, ако Каиафа се бе оказал прав, а Ирод и Пилат – мъдри, светът щеше да е една безсмислица, царство на злото, лъжата и смъртта. Тук не става дума за смъртта на даден човек, а за това – дали се е прекратил истинският живот, животът на съвършения Праведник. Ако Неговият живот не може да надвие врага, каква надежда остава за бъдещето?

Във възкресението на Христос се решава въпросът за смисъла на живота и на историята, за правдата на света. В Него всичко умира и с Него всичко възкръсва, изпълва се със смисъл. И даже същата теория за еволюция и за прогреса, с която сега човечеството се откъсва от религията, получава висш смисъл и значение. “Ако Христос не е бил възкресен, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра.”

Христос възкръсна!

________________________

*Източници – http://www.svnikolay.diocese-ruse.org и http://www.pravoslavie.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Ballod, K., Der Zukunftstaat, 1906. Карл Балод (1864-1931) е немски икономист от Рига. В тази книга той описва изгоди от социализацията на стопанството в Германия.

Протоиерей Сергий Булгаков (Сергей Николаевич, 1871-1944) е известен руски религиозeн философ, православeн богослов, депортиран от Русия през 1922 година. Професор по църковно право и богословие на юридическия факултет в Руския научен институт в Прага (1923-1925), професор и ректор на Православния богословски институт в Париж (1925-1944). Има много книги и публикации.

Първо изображение – авторът на статията, протоиерей Сергий Булгаков. Негов, и на останалите изображения източник – http://www.yandex.ru.