Пламен С. Цветков

Твърде популярно е становището, че комунизмът, националсоциализмът и фашизмът са един вид религии. Действително дори и най-първобитните поклонници пред някое дърво или животно не приписват на своето измислено божество такива свръхкачества, каквито комунистическата доктрина приписва на Енгелс, Маркс и Ленин, а националсоциализмът – на Хитлер. В разрез с теоремата на Курт Гьодел, че никоя система не може да бъде описана изчерпателно от някой от собствените ѝ елементи, марксизмът-ленинизмът и хитлеризмът приписват на своите доктринери и вождове непосилната възможност да знаят за човечеството всичко. От друга страна обаче, дори и най-примитивните разновидности на фетишизма и тотемизма са далечен отглас на копнежа на всеки човек към Бог и в такъв смисъл са несравнено по-духовни от комунизма, националсоциализма и фашизма, които са пряк продукт на героичния материализъм на Просвещението. Мусолини обожествява държавата, а Хитлер свежда човека до чисто биологично същество. В стремежа си към вечен живот в един изцяло материален свят комунизмът пък стига до идолопоклонството пред един труп, като балсамира починалия си вожд и го туря в центъра на цяла система от ритуали, за да докаже, че „Той е вечно жив[1]!“

Макар че не съумява да постигне тоталитарния идеал (поне до 1943 година), Мусолини е първият, който се заканва да превърне Италия в тоталитарна държава. В тази насока Ленин и Хитлер са несравнено по-ефикасни, макар че Ленин, Сталин и наследниците им са резервирани към термина „тоталитаризъм“ и дори се обиждат, когато някой определя комунистическия режим като тоталитарен. Разбира  се,  това не намалява ни най-малко абсолютната несъвместимост на тоталитаризма с Християнството. Тази несъвместимост е най-напред светогледна, между схващането за свободна воля и детерминизма. Създаден по образ и подобие на Бог, Адам е изправен във всеки момент от живота си пред избора между доброто и злото и осъществяването на този избор зависи изцяло от собствената му воля. Идеята за свободата заема централно място в Христовото учение: „А Господ е Духът; и където е Господният дух, там е свобода.“ (2 Коринтяни 3:17). Неповторимостта на всеки човек е неотделима от плурализма и затова апостол Павел изтъква на коринтяните, че „е нужно да има разделение между вас, за да се видят кои са одобрените между вас“ (1 Коринтяни 11:19).

Детерминизмът на комунизма, националсоциализма и фашизма обаче подчинява човека изцяло на някакви външни социалноикономически, природо-биологични или държавно-национални фактори. Материалистичното и прогресистко убеждение, че човешкото развитие се подчинява на същите природоматематични закони, на които се подчиняват орбитите на планетите, лесно води до чугунения извод, че „свободата е осъзната необходимост“,което означава, че свобода просто няма и не може да има. Опирайки се на догмите на Енгелс и Маркс, Ленин дефинира безапелационно човека като класово и нищо друго освен класово същество и отрича човешката личност. Богатството, многопосочието и непредвидимостта на историята и цивилизацията се опростяват до формулата на Енгелс, че “от момента на разлагането на първобитното общинно земевладение цялата история е история на класовата борба[2].”

На свой ред Хитлер подчинява историческия процес на постулата за борбата между “висши” и “нисши раси”. От такава гледна точка очевидно несъвместими категории и процеси се определят по абсурден начин като различни страни на един и същ феномен. В този дух социалистическите и социалдемократичните партии например се окачествяват като “марксисткия боен отред на международния еврейски борсов капитал”. Така или иначе и Хитлер отрича личността, а оттам и свободната воля и свежда човека до биологичен индивид, подчинен изцяло на закономерностите на социалния дарвинизъм[3].                                                                                                                                                                     

Най-сетне за Мусолини човекът е немислим извън държавата и същността му се определя изцяло от държавата, която според основателя и вожда на италианския фашизъм дори предхожда и създава нацията. Давайки си сметка, че това твърдение се разминава драстично с историята на Италия, Мусолини окачествява формирането на нацията, преди да има още държава, като държава в процес на създаване. Много по-същественото е, че според него държавата е “универсална съвест и воля на човека в историческото му съществуване”, което означава, че и при фашизма няма място за свободна воля[4].

При това положение човечеството се редуцира до някаква монолитна маса с една-единствена воля, която може да се изрази по автентичен начин само от вожда и от никой друг. Това задължително се придружава от истеричен култ към диктатора като гениален откривател на обективните закономерности на човешкото битие и развитие. И комунизмът, и националсоциализмът, и фашизмът изпъкват със своя антииндивидуализъм, милитаризъм, антидемократизъм и антипарламентаризъм, антикапитализъм, антисоциализъм и антисоциалдемократизъм, както и със стремежа си към увековечаване и с еднопартийния си монопол. Всекидневното и дори всекичасно насилие над личността поражда непрекъсната потребност от мобилизация на масите срещу някакъв измислен общ класов, расов или държавно-национален враг и по този начин човекоядството се издига в ранг на политическо изкуство[5].

Не по-малко абсолютна е и структурната несъвместимост между тоталитаризма и християнството, тъй като Църквата трябва да е отделна и независима от държавата: „Отдавайте императорското на императора, а Божието – на Бога“ (Матей 22:21). В стремежа си обаче да превърнат човека в собственост на партийно-държавния апарат комунизмът, националсоциализмът и фашизмът са непримирими към всякакви форми на самостоятелно мислене и организиране извън контрола на режима. За жалост усилията на държавата да постави под контрола си Църквата имат дълга предистория. Нейното начало трябва да се търси още при римския император Константин Велики (306-337), който си е позволявал да се намесва в църковните работи и да натрапва собствените си решения, дори преди да е бил покръстен. Единствено благодарение на отдалечеността си от новата столица Константинопол (Цариград), както и благодарение на непрекъснатите войни между държавите, които постепенно си поделят западноримските земи, римският папа съумява да се сдобие с все по-независима позиция, а често пъти и да налага волята си върху западноевропейските владетели. За сметка на това в Източната римска империя, наричана от историците за улеснение Византия, църквата се превръща в крайна сметка в неделим елемент на държавната администрация. Действително Вселенският патриарх продължава да се избира от синод, но членовете на синода знаят много добре, че ги чакат в най-добрия случай сериозни неприятности, ако не изберат кандидата, предпочитан от василевса[6].

Има още →

Венцислав Каравълчев[1]

Деветосептемврийският преврат през 1944 година и наложената от окупа­ционната съветска армия комунистическа диктатура в България и в страните от Източна Европа донасят на Църквата най-големите изпитания, страдания и жертви в цялата ѝ две хиляди годишна исто­рия. Време на плач и скърби, което, Бог по милостта Си съкрати за­ради избраните, защото иначе не би се спасила никоя плът (срв. Матей 24:22). В лицето на Църквата комунистическата власт интуитивно разпознава своя основен противник, който вече две хиляди години доказва своята сила и уникална жизнеспособност. Църквата е „идео­логически враг“, способен да създава личности, изповядващи непре­ходни ценности, поради което такива хора трудно могат да бъдат по­ставени под контрол, не могат да бъдат нито купени, нито вербувани, защото виждат пред себе си лицето на Бога. Историята е съхранила спомен за много идеолози и лидери, които са излизали на истори­ческата сцена с голяма сила и власт, но не след дълго са слизали от нея и са изчезвали, при това завинаги. Двехилядолетната непрекъс­ната история на Църквата в условията на най-различни режими е ярко свидетелство за това, че тя е непреходна. В периоди на големи изпитания, когато мнозина, дори повечето християни са отпадали в едно или друго неортодоксално течение, е била достатъчна появата само на една личност, на един смел глас, за да се върнат отпадналите[2]. Комунистическата власт осъзнава тази сила на Църквата и за­това се нахвърля с нескрита ярост срещу нея. Тази агресия е съвсем открита през първите години след Деветосептемврийския преврат, а през следващите десетилетия репресиите на комунистическата власт спрямо Българската православна църква приемат друга форма, без това да означава, че атеистич­ната държава е променила отношението си към Църквата.

В началото ще направим една кратка периодизация на етапи­те в отношението на държавата към Църквата в България. Условно може да се говори за три основни периода, които съвпадат с някои от най-значимите събития или промени в живота на самата Българска православна църква[3]. Самите периоди могат вътрешно да бъдат раз­делени на подпериоди, които са обусловени от динамиката и интен­зитета на събитията, засягащи Българската православна църква[4]. Първият период, както ще ви­дим по-надолу и върху който ще се спрем подробно, е доминиран от открит терор, и се характеризира с убийството на един православен митрополит, на няколко архимандрити и на десетки енорийски све­щеници. Част от тези убийства са извършени без съд и без издадена присъда. Мнозина от убитите продължават да се водят безследно из­чезнали. Други свещенослужители са съдени и убити от така наречения „На­роден съд[5]“. Народният съд, освен че издава нови присъди има за цел да даде „законово“ основание на извършените вече престъпления от комунистите. Заедно с десетките убити свещенослужители в този период имаме и стотици свещеници, изпратени в трудови лагери, откъдето малцина се завръщат, а завърналите се са в такова окаяно здравословно състояние, че не след дълго умират[6]. През този период освен срещу Българската православна църква са организирани и показни процеси срещу лиде­рите на по-малките християнски деноминации на католици, униати, протестанти. Такива има организирани и срещу нехристиянските вероизповедания в страната. Тоест, налице е опит да бъде насилстве­но заличен самият религиозен компонент на човешката личност, да се промени самата онтология на човешката природа.

Вълната на убийства достига своя връх в годините 1944-1948 година, който период бихме нарекли „период на безвремие“. Наричаме го така, защото действително годините между 1944 и 1948 са наситени с множество незаконни действия, получаващи оправдание единствено от революционния терор.

Откритата агресия на тоталитарната държава продължава до разгрома на първото голямо антикомунистическо въстание в Ун­гария през 1956[7]. Тогава антицърковната и атеистична програма на комунистическата власт в България, в Москва и в целия Източен блок претърпява сериозни сътресения. Потушаването на Унгарската революция и поуките, които комунистите трябва да си извлекат от случилото се там, бележат края на първия и най-жесток период в от­ношенията църква-държава в България. Тогава започва и вторият период в отношенията църква-държава, който се отличава с преос­мислянето на „партийния“ подход към отделния човек и обществото като цяло и с осмисляне причините и последствията от Унгарската революция. Той може да се определи като сравнително по-либерален. Започва от края на 1956 година и завършва в края 1970 година. Характерно за него е едно стабилизиране на отношенията между държава и Църк­ва, в които Българската православна църква вече е принудена да заеме една подчинена позиция и място. Повечето големи църковни личности вече са покойници или в достатъчно напреднала възраст, уморени и наранени от репреси­ите, гласът на Църквата е стихнал достатъчно, за да престане тя да бъде обект на открити репресии. Периодът приблизително съвпада с избора и служението на първия в най-новата ни история български патриарх Кирил (1953-1971).

Третият период започва условно със смъртта на патриарх Кирил и с избора на патриарх Максим за предстоятел на Българската православна църква. Това са го­дини, характеризиращи се с активното използване на администра­тивни мерки за лимитирането и маргинализирането на Българ­ската православна църква. В най-голяма степен тази политика се реализира чрез изземването и копирането на тайнствата на Църква­та от държавата. Въвеждането и налагането на така наречените „граждански ритуали“, опитите за промяна на цялостната празнична система в страната, както и с ограничаването на дейността на свещениците в рамките единствено на църковния храм, без те да имат право да извършват каквато и да било „религиозна пропаганда“. Това е и пе­риодът, в който Държавна сигурност започва активно да привлича в редиците си действащи митрополити и перспективни духовници, с цел да ги използва във вътрешния живот на Църквата и особено в нейните международни контакти[8].

В настоящия доклад ще се спрем по-подробно на първия период в отношението на държавата към Българската православна църква, който, както вече казахме, ус­ловно нарекохме «период на узаконено беззаконие» заради водещата роля на революционния терор.

И така, след преврата на 9 септември българските комунисти вече имат зад гърба си руския опит от революцията през 1917 година и готовия репресивен модел, изработен там, с цел да бъде съкрушена Църквата. Този репресивен модел, образно казано, започва с една светкавич­на „мъртва хватка“ над Църквата, която трябва да унищожи първо най-видните нейни чеда, а след това жизнените ѝ сили постепенно биват изсмуквани чрез непрекъснатото инжектиране на отровата на страха и подозрението в църковното тяло. Моделът е „братски”, тоест не просто заимстван от СССР, но наблюдаван и направляван оттам. Това ясно личи от първите отчети по неговото изпълнение, които въпреки че са адресирани до Георги Димитров, са написани на руски език, което недвусмислено говори кой е основният адресант[9].

Има още →