+ Левкийски епископ Партений

«С Всеправославното съвещание тук отпреди две години нашата Православна църква откри нова ера в своята история и живот, следвайки една своя традиция още от апостолско време – да се третират възникналите проблеми на общи съве­щания и даже събори в дух на единство и сътрудничество, за да се съблюдава све­тият принцип на общото единно действие. Както е известно, на онова Съвещание беше поставен проблемът за отношението на Православната църква към останалия християнски свят и за сближението, та дори обединението на църквите във всеправославна перспектива. Във връзка с това беше поставен и въпросът за отношението към Римокатолическата църква, който и се вписа в каталога на темите за бъдещия предсъбор. Но докато Православната църква вече отдавна се намира в контакт и в положението на диалог (разговор по различията между православието и другите християнски вероизповедания) с древните «малко отклонени» източни църкви, Световния съвет на църквите, Англиканската, Старокатолическата, Реформира­ната и други, не е така с Римокатолическата. Затова сега по повод разпратените от последната покани до Поместните православни църкви да изпратят свои наблюда­тели за втората сесия на Втория Ватикански събор, Вселенската патриаршия реши, че е време Православната църква да вземе инициативата и да предложи на Римо­католическата църква нещо повече от изпращането на наблюдатели – отпочването на диалог с нея на равни начала. Това именно свое предложение Вселенската патриаршия докладва на братските Поместни православни църкви на това наше Съвещание.»     

«Това предложение, което се прави в духа на Христовата любов и с искрено разположение към християнското единство – ние сме уверени – отговаря и на общото искане в нашата епоха за разбирателство и сътрудничество не само на хри­стиянските църкви, но и на всички добротворни духовни сили за обединено и резултатно отстояване разнообразните огромни проблеми и опасности, които застра­шават човека и света, както отговаря и на великата мисия, която има Правосла­вието като решителен миротворен и зиждителен фактор в християнския свят и като ангел на благоволението и мира между всички човеци на земята. За изпъл­нението на тази своя света мисия, за която съществува голямо ожидание в света, Православието трябва смело да заеме позицията на действащия и канещия, а не да стои на позицията на зрителя, който само изчаква и приема покани».

«В този дух и перспектива Вселенската патриаршия поставя пред нас и за наша преценка това свое предложение за отпочване диалог на нашата света Вселенска Източноправославна църква с почитаемата Западна Римокатолическа църква, и се моли, резултатът от работата на нашето Съвещание да бъде както за доброто на нашата Православна църква, така и за построяването и провеждането на християн­ското единство»!

Тази реч с това предложение прозвуча за нас като изненада, защото ние бяхме свикани и нашите началства ни бяха натоварили с поръчението да обсъдим само поканата на Ватикана, дали да изпрати Православната църква наблюдатели на тамошния събор или не. А сега неочаквано Цариградската патриаршия прави предложението за диалог между двете Църкви! Но понеже времето беше напред­нало, затова разискванията бяха отложени за следобедното заседание, което можа да започне едва в 18 часа.

Председателят формулира двата въпроса, с които трябваше да се занимае Съвещанието: изпращането на православни наблюдатели на Ватиканския събор и отпочването диалог с Римокатолическата църква на равни начала. Реши се, днес да се разгледа въпросът за наблюдателите, за който сме първоначално свикани, а утре – въпросът за диалога, който възниква едва сега.

Пръв говорѝ третият член на Цариградската делегация, митрополит Яков Филаделфийски, който изрази становището на своята Патриаршия… Въпросът за поканата на Ватикана се поставя пред нас втори път. Цариградската патриаршия била назначила комисия, която влязла във връзка с всичките православни църкви по тази покана и всички църкви се били изказали отрицателно. На това основание тя отговорила в Рим, че се моли да бъде работата на събора плодоносна и да се създадат условия, при които ще бъде възможна връзката между Православната и Римокатолическата църкви. Същевременно Майката Църква (той разбираше Цари­градската) поставила пред Ватикана въпроса за диалог между православието и католицизма на равни начала. Затова ние сега не трябва да се спираме на изпра­щането наблюдатели, а да минем на въпроса за диалог.

Представителят на Александрийската патриаршия, престарелият митрополит Партений Пелусиотски, каза, че – доколкото помни – въпросът за взаимоотно­шенията на Православната църква с Римокатолическата трябва да бъде поставен на предстоящия Всеправославен предсъбор. Александрийската патриаршия смята, че не трябва да бъдат пращани православни наблюдатели на Ватиканския събор и че тя е напълно съгласна по това с «Великата Църква» (Цариград).

Представителят на Антиохийската патриаршия, митрополит Илия Алепски, намира, че изпращането на наблюдатели във Ватикана противоречи на нашето православно учение. Духът на Римокатолическата църква е до такава степен раз­личен от духа на Православната, щото именно той станал причина за разкола между двете Църкви. Сега изпращането на наблюдатели ще свидетелства, че Правос­лавната църква се намира в добри отношения с Римокатолическата, когато католи­ческата пропаганда по нас се стреми да унищожи православието. Затова Антио­хийската патриаршия е съгласна с «Великата Църква» и е против изпращането православни наблюдатели на Втория Ватикански събор.

Представителят на Иерусалимската патриаршия, архиепископ Аристовул Кирнакополски, заяви, че не трябва да се пращат наблюдатели във Ватикана, защото това нищо няма да ни даде. Ние желаем въпросът да бъде обсъден по-широко – въпросът за диалог, защото той покрива първия. С изпращането наблюдатели ние не ще можем да излекуваме тази язва на православния Изток – римокатоли­ческата пропаганда, когато при един диалог работата стои по-иначе. Моля да се вземат хубави решения в дух на любов и на добре разбраните интереси на право­славието!

Митрополит Василий Жички заяви, че Сръбската църква и сръбският народ много са страдали от католицизма в миналото и до най-ново време. Затова и особено ако този въпрос смущава православното единство, то по-добре да не се пращат наблюдатели, за да не се смущава нашето единство. Щом има между нас противоречие, ние молим братята да се реши този въпрос в смисъл, да не се пращат наблюдатели!

В същия смисъл се изказа и митрополит Генадий Пафски, представителят на Кипърската архиепископия. По този начин от десетте представени Православни Църкви шест взеха становището да не се изпращат наблюдатели. Но взе думата митро­полит Никодим Мински и Белоруски, представителят на Московската патриар­шия, и каза приблизително следното:

Московската патриаршия смята, че въпросът за изпращане наблюдатели на Ватиканския събор спокойно може да бъде решен в положителен смисъл. Наблюда­телите не са участници в събора, а имат само задачата да гледат и слушат, какво става там, за да докладват. Затова ние не виждаме противоречие между правосла­вието и изпращането на наблюдатели. Ако ли в това може да се види свидетелство за добри отношения, то същото нещо може да се види и в един диалог. А ние желаем да знаем, какво става на Ватиканския събор. Но не можем да вярваме на светския печат, който често изопачава истината затова нашите наблюдатели могат най-добре да ни информират. Едни отричат ползата, други виждат ползата от изпращането на наблюдатели. Характерна за православието е свободата – в практиката на Поместните православни църкви свободно са третирани много въпроси от характер недогматически и неканонически. В духа на тази свобода и трябва да решим въ­проса. Нашата делегация смята, че всяка поместна църква сама може да определи своето отношение към поканата на Ватикана. Които изпратят наблюдатели, ще бъдат полезни на неизпратилите. А които не изпратят, ще дадат достатъчно всеправославно свидетелство за обидата на православието от римокатолицизма. Цял свят ни наблюдава. И ако ние решим въпроса свободно, то светът ще види свидетел­ство за нашата свобода, при което различното отношение към въпроса няма да на­руши нашето всеправославно единство. А е желателно въпросите на нашето Всеправославно съвещание да се решават не само с болшинство, но и с пълно единство.

В същия смисъл се изказа и водачът на румънската делегация, Яшският ми­трополит Юстин: Поставени са пред нас два въпроса – изпращането на наблюдатели и отпочването диалог с Римокатолическата църква. Не е необходимо еднообразно отношение към тези въпроси от страна на Поместните православни църкви. Право­славието трябва да бъде единно по въпросите на догмите и каноните. Но първият въпрос няма нито догматически, нито канонически характер. Православната църква е влязла в отношение с протестантския свят. Не всички Поместни православни цър­кви са в Световния съвет на църквите, но този факт съвсем не нарушава единството на Православието. Нашите наблюдатели само ще присъстват на Ватиканския събор, по който начин ще ни въведат във връзка с Римокатолическата църква и ще ни дадат точни сведения за произшествията там. Всяка поместна православна църква може да прати или не свои наблюдатели. Това няма догматически или ка­нонически характер, затова всяка поместна църква може свободно да си го реши. Румънската делегация смята, че необходимостта да се съхрани единството на Пра­вославието се явява твърде важен момент. А то ще се спаси, ако заедно решим, всяка поместна църква свободно да третира въпроса и да прати или да не праща наблюдатели.

И българската делегация застъпи тази права и логична позиция. Негово Ви­сокопреосвещенство митрополит Максим Ловчански на хубав руски език с гръцки превод изрази становището на светата Българска патриаршия и аргументирано защити становището да се разреши свободата – които православни църкви се смятат обидени от католицизма, нека не пращат наблюдатели, но които не са особено оби­дени, нека изпратят. И едното, и другото ще бъде еднакво полезно за Вселенското православие.

И последен говорѝ Пражкият митрополит Иоан, който е предстоятел на Чехословашката православна църква. Той каза кратко и ясно следното: Третира­ният въпрос има различно отношение към отделните автокефални православни църкви поради различните поместни обстоятелства на всяка една от тях. Има раз­лика между наблюдатели и делегати: делегатите са пълноправни членове на съ­бора, а наблюдателите са само почетни гости без право на гласуване. Ние споде­ляме становището на Московската патриаршия, че всяка поместна църква може свободно да реши, дали да изпрати или не наблюдатели на Ватиканския събор. И аз заявявам, че нашата Православна църква ще изпрати такива.

На 28 септември – събота – Божествената литургия отслужи по желание митрополит Илия Халепски (Антиохийска патриаршия). В службата беше застъпен арабският език повече във възгласите, апостолското и евангелското четиво, но гръцките съслужители и клиросът четяха и пееха по гръцки. Особеност на митрополит Илия или на арабското богослужение трябва да бъде това, дето служащият архиерей не стои всред храма от началото на светата Литургия до «малкия вход», а на владишкия трон. Неразбраният език развличаше вниманието и малко разсейваше личната молитвеност. Но в момента на «Отче наш» стана нещо съвсем неочаквано: някъде изотзад на храма някой започна да пее Господнята молитва и то на български език! Всички изненадани се обърнаха да видят, кой е този певец: митрополит Максим Ловчански! Това беше истински сюрприз за богомолците, който направи силно впечатле­ние. Епископ Георги Тримитунтски (Кипърска архиепископия) няколко дни по-късно вече в Атина ме питаше, дали всичките наши църковни мелодии са все така минорни. Гърците все още не можеха да повярват, че нашата Църква държи цялото музикално богат­ство на св. Иоан Дамаскин с всичките негови разнообразни осем гласове.

В 10 часа започна заседанието с някои встъпителни въпроси и дребни реше­ния: четене и приемане на вчерашния протокол, коя делегация кога ще може да получи точни преписи от протоколите, четене и приемане на комюникето за вче­рашното заседание и прочее. Родоският митрополит Спиридон прочете телеграмата, която получи от Цариградския Патриарх: Благодари на митрополита за изпрате­ната телеграма и за прекрасния прием, който е оказал на делегациите. Моли да предаде на Съвещанието неговите сърадвания и топли молитствования!

Тогава взе думата митрополит Илия Халепски (Антиохийска патриаршия) и направи изказ­ване, противно на вчерашното: «От вчерашните спорове се видя, че някои право­славни църкви искат да имат свободата да изпратят наблюдатели на Ватиканския събор. Понеже този въпрос не е от догматически характер и различното му решение от поместните църкви нищо няма да повреди на нашето православие, затова аз предлагам да се предостави на всяка църква свободата да си го реши според местните условия»!

С това предложение се съгласиха всички вчерашни противници. Само архие­пископ Аристовул (Иерусалимска патриаршия) запита: «Но това не значи ли, че ние отричаме вчераш­ните си изказвания?» Обаче настроението си остана същото. Тогава Митрополит Генадий (Кипърска архиепископия) направи предложението, поне да не бъдат наблюдателите в епи­скопски сан! Секретарят на Съвещанието формулира решението за гласуване: Нашето Съвещание в своето болшинство приема, всяка помества православна църква да действа свободно по въпроса за изпращането на наблюдатели на Ватиканския събор, само наблюдателите да бъдат презвитери или цивилни богослови, но не епископи! За това решение гласува целият пленум.

Има още →

+ Левкийски епископ Партений

Вселенският събор представлява върховен орган за изразяване правилната верска мисъл и воля в Христовата църква. Той е боговдъхновен инструмент, който кове непогрешимите благодатни и общозадължителни формули на право­славната догматика и каноника. Православният свят признава седем такива събора – първия от 325-та и последния от 787-ма година.

Римокатолическата църква наброява много повече вселенски събори. На­пример, отпреди разделянето си от Православната църква (1054) тя брои поместния събор от 869-870 година в цариградския храм «Св. Софѝя» за Осми вселенски, на който Българската православна църква само пет години подир официалното все­българско покръстване получила своята автокефалия и своя пръв архиепископ св. Иосиф Изповедник (Нови). А оттам нататък тя си свиквала още дванадесет други «все­ленски», та всичко стават Двадесетият 1870 година, наречен «пръв Ватикански». Вече в наше време покойният Папа Иоан XXIII (Ронкали) свика Двадесет и първия, наречен «втори Ватикански», и можа преди да умре да проведе неговата първа сесия (12 октомври-22 декември 1962 година), а неговият приемник, Папа Павел VI (Монтини), проведе втората му сесия (29 септември-20 декември 1963 година).

Ватиканът покани православните църкви да изпратят свои наблюдатели-гости на този «вселенски» събор. Понеже Православната църква нямаше колективно становище по тази покана, затова разните поместни църкви различно се отнесоха към нея: докато Цариградската патриаршия не изпрати наблюдатели, Московската изпрати. За да се създаде еднаквост или даже различното отношение да изхожда от едно колективно решение, Цариградската патриаршия взе инициативата да се свика един «втори Родос»: второ Всеправославно съвещание на остров Родос, което именно да вземе колективното решение на православните Църкви по тази покана на Ватикана. Беше поканена и Българската патриаршия, която определи за свои делегати митрополит Максим Ловчански и епископ Партений Левкийски. След едно продължително колебание в датите – ту преди 9 септември, ту на самия 9 септември – най-после Цариградската патриаршия с телеграма от 19 септември 1963 година съобщи, че трябва да се намерим в Атина на 25-ти същия месец, поради което ние трябваше да излетим от София поне предния ден.

Изпратени на Софийското летище от митрополит Никодим Сливенски, ректора на Духовната академия епископ Николай Макариополски, викария на Софий­ската митрополия епископ Иосиф Знеполски, предстоятеля на гръцката легационна църква в София архимандрит Тимотей, предстоятеля на българската църква в Москва архимандрит Стефан, началника на протокола при Българската патриар­шия архимандрит Горазд, протосингела на Софийската митрополия архимандрит Иоан, синодални и митрополитски чиновници, свещеници и цивилни лица, ние излетяхме благополучно в 17,45 часа. Нашият мощен самолет KLM ни понесе по познатия от 1961 година път за старославната столица на Елада – Атина. След като прелетяхме легендарния Пирин и под нас блесна светлата лента на епичния Вар­дар, устремена от север към юг, до нас се приближи любезната стюардеса, за да ни предупреди, че тъкмо сега летим над поразеното от стихиен земетръс Скопие. На­правихме опит да погледнем от орловата височина на 6000 метра тежко наранения град, но доколкото можахме да видим, това бяха някакви хаотични руини и на­вярно твърде много човешко страдание!

В този момент се приближи и ни се представи един българин, Ал. Моров, родом от Скопие, а живущ вече много години в Торонто – Канада който имал там пътническа къща и дошъл в София и Варна да урежда условията за пътуването на американски туристи и курортисти за България. Споделихме общи съболезнования по случай тежкото нещастие на неговия роден град. По-нататък стана ясно, че той бил църковен настоятел на българския храм в своето американско местожителство, в който свещенодейства отец Васил Д. Михайлов, и затова добре е запознат с църковните работи. Стана дума за неприятните разногласия всред българската американска епархия. Той деликатно се опита да хвърли вината върху митропо­лит Андрей. Обаче ние бяхме чели протоколите на самочинния неканоничен «цър­ковно-народен събор» в Детройт, дето дори не се споменава името на митрополит Андрей, а се обявява разкол от Българската православна църква. Следователно, не една личност е обвинена, а цялата света Българска Църква, която е известна като вековен крепител на българската народност и през времената, когато е нямало българска държава. Накрая той изказа надеждата, че тези работи ще се оправят подир някое време.

На Атинското летище се приземихме в 19,30 часа, дето ни посрещна Родоският митрополит Спиридон, домакин на остров Родос от църковна страна и пак натоварен със задължението на главен разпоредител, както беше и на «първия Родос» през 1961 година. Той беше придружен от своя вече стар епархийски проповедник, архиман­дрит Спиридон, който с известна гордост ни разказваше, че бил ръкоположен за иеродякон от покойния Цариградски патриарх Мелетий, а за иеромонах и архи­мандрит от покойния Атински Архиепископ Хрисостом I. Помислихме си, как гър­ците се чувстват като у дома си в толкова много православни църкви: и в Цари­град, и в Александрия, и в Антиохия, и в Иерусалим, Кипър, Атина! Малко по-късно пристигна да ни посрещне един от тримата викарии на Атинската архиепи­скопия, епископ Хрисостом, закъснял поради недоразумение по разписанието на самолета. Представители на Българската делегация в Атина ни очаквали на обик­новения изход, а нас ни превели гръцките посрещачи през официалния, поради което сме се разминали. От летището бяхме отведени в хотел «Сесил» (столичния квартал «Кифисия).

В Атина бяха вече дошли и в същия хотел бяха настанени: руската делегация в състав – митрополит Никодим Мински и Белоруски (сега Ленинградски и Ладожски) и архиепископ Василий Брюкселски (Кривошеин); румънската делегация в състав – митрополит Юстин Яшски, митрополит Фирмилиан Крайовски и епископ Антим Търговищянски (Ника); чехословашката в състав — сам предстоятелят на Чехословашката православна църква митрополит Иоан Пражки и епи­скоп Методий Требишовски; сръбската – митрополит Василий Жички и митропо­лит Владислав Херцеговински, към който състав се присъедини в Атина професор Траян Костич, както това стана и през 1961 година; цариградската – митрополит Мелитон Илиополски, който беше назначен от Цариградския Патриарх за пред­седател на «Втория Родос», митрополит Хрисостом Мирликийски, който беше наз­начен за секретар на «Втория Родос», и митрополит Яков Филаделфийски; але­ксандрийската – с престарелия митрополит Партений Пелусиотски и митрополит Константин Леонтополски; антиохийската – с единствен митрополит Илия Хелепски; иерусалимската – с архиепископ Аристовул Кириакополски и архиман­дрит Герман, скевофилакс на светия Гроб Господен; кипърската — с митрополит Генадий Пафски, епископ Георги Тримитунтски и Андреас Мицидис, секретар на Кипърския архиепископ Макариос и преподавател в Кипърската духовна семи­нария. Не бяха изпратили свои представители Грузинската патриаршия, Албан­ската архиепископия, Полската и Финландската.

Двадесет и пети септември – сряда – беше един доста неблагополучен ден за нашето Съвещание. В 10,30 часа всички делегации в пълен състав направиха посещение на Негово Блаженство Атинския Архиепископ Хрисостом, бивш председател на «Първия Родос» от есента на 1961 година, като Кавалски митрополит. Събрани всички гости и домакини в големия приемен салон на Атинската архиепископия, нашият председател митрополит Мелитон Илиополски, поднесе на Атинския Архиепископ нашите почитания. Тогава последва един отговор, който изненада както негръцките делегати, така дори и самите гърци извън Еладската Църква. Ние бяхме чули за някакви несъгласия между Цариградската патриаршия и Атинската архиепис­копия по въпроса за поканата на Ватикана, поради които се забави свикването на нашето Съвещание. Обаче смятахме, че в спестеното чрез това бавене време са се срещали атински с цариградски представители и са съгласували становищата си, за да се стигне до свикване на Съвещанието, както съобщи Цариградската патриар­шия в телеграмата си от 19 септември 1963 година: «всички предварителни въпроси са разрешени». А ето че становищата на двете страни са си останали непримирени. С един доста строг тон Атинският Архиепископ заяви, че неговата Църква е не само против изпращането на наблюдатели във Ватикана, но и против свикването на това Всеправославно съвещание, поради което тя няма да изпрати своя делегация в Родос. Историята свидетелства, как Ватиканът враждебно се е държал против нашето скъпо Православие чрез своята вековна политика: било чрез кръстоносните походи, които само ограбвали духовните и материалните ценности на православ­ния Изток, било чрез подпомагане враговете на православна Византия, докато тя падна под турска власт, било чрез продължаващата безогледна римокатолическа пропаганда всред диоцезите на православните църкви. И апелира към всички нас строго да съблюдаваме догмите и каноните на светото Православие. В този смисъл той ни пожела добри успехи.

Разбира се, Атинският Архиепископ едва ли беше прав в категоричното си становище, бидейки прав в аргументите си. Ние знаем свидетелството на историята дори до днес, но тази аргументация можеше да бъде изнесена на Съвещанието в Родос от делегатите на Еладската църква, а не тази последната да се лъчи от всеправославното единство по такъв начин. А каквото се реши съборно, то ще трябва да бъде задължително за цялата Православна църква, която догматически и прак­тически винаги е била «съборна».

Понеже вече беше обедно време, трябваше да се завърнем в хотела. Веднага след обеда се обадихме по телефона на Българската легация. Създаде се връзка и към 5 часа дойде една легационна кола да ни вземе. В легацията търговският сът­рудник, г-н Златанов, ни прие много любезно и разговаря с нас по нашата задача на Родос и по църковните въпроси. Разговорът ни продължи доста време. Когато трябваше да си вървим, шофьорът не се намери. Тогава сам г-н Златанов застана на кормилото и ни върна в хотела. Той беше в Атина само от 3 месеца и малко я познаваше, но с питане лесно се оправихме без много лутане.

На 26 септември – четвъртък – сутринта отлетяхме с аероплан от Атина за Родос. Пак съзерцавахме от високо красивото Егейско море, което не се натрапва на зрителя толкова с безбрежната си водна маса, а по-скоро прилича на воден ба­сейн, гъсто населен от острови и островчета. На Родоския аеродрум бяхме търже­ствено посрещнати от почетна рота и музика, които ни отдадоха военни почести. На автомобили ни откараха в град Родос – за всяка делегация отделна кола за през всичкото време, на която само шофьорите се сменяха според работните си ча­сове. Широкият булевард и площад между катедралата «Св. Благовещение» и Димархиона (кметството) бяха препълнени с училищна младеж, граждани и люботни чужденци, които само това търсеха, кого и какво да фотографират. Тук, на открито, ни посрещна с приветствена реч градският кмет д-р Петридис, на която отговори нашият председател митрополит Мелитон. А южното слънце беше още твърде горещо, та с право един от руски говорещите делегати шеговито нарече това посрещане «солнечная вмставка» – «слънчева изложба»: всички се избърсваме от изобилна пот и фотоапаратите щракат ли щракат, а не отиваме на сянка!

След един кратък прием в Димархиона отправихме се в катедралния храм «Св. Благовещение», дето Родоският митрополит Спиридон отслужи тържествена «доксология» (молебен) за посрещането и произнесе вдъхновено приветствено слово. Той спомена като забележителни събития през годината скорошното юби­лейно честване 1000-годишнината на атонското монашество, посещението на Елада и Родос от «духовния орел на Православието, честнѝя Предстоятел на светата Източна, Христова, съборна и апостолска църква» (той подразбираше Ца­риградския Патриарх), юбилейното честване на «уважаемия Предстоятел на Руската църква» от «изпълнението на православните Божии църкви», заседа­нията на централния и другите комитети при Световния съвет на църквите, дето прозвучало посланието на светите Божии православни църкви с мощния глас на Пра­вославието, – в същата тази година Православната източна църква изпраща свои­те представители да засвидетелстват своето всеправославно единство и своето твърдо решение, че благополучно ще продължат започнатото тук преди две години добро дело, макар «някои да си затварят очите пред една от най-актуалните и по­велителни нужди» (той правеше намек навярно за поведението на Еладската архие­пископия). Няма нужда да се казва, че Всеправославното съвещание е преди всичко дело и плод на Светия Дух, който пък е постоянният Утешител, Водител и По­дател на всяко добро. И заедно с апостол Павел (2 Коринтяни 13:11) отправи пожелания към членовете на Съвещанието: «Радвайте се, братя, съвършенствайте се, уте­шавайте се, бъдете единомислени, живейте в мир, и Бог на любовта и мира ще бъде с вас»! Хорът изпя няколко многолетия и така молебенът по посрещането завърши.

Има още →

+ Левкийски епископ Партений

Днешният ден беше твърде претрупан за гостите с придвижване от място на място едно след друго. Връщайки се от семинарията, ние помислихме, че ще ни отведат в хотела за една малка почивка, защото между нас имаше и много стари хора. Толкоз повече че според програмата ние трябваше от паметника «Незнай­ният воин» да наблюдаваме религиозното шествие на благочестивите атиняни със старинната икона на св. Дионисий Ареопагит. Обаче по средата на пътя шофьо­рите завиха в обратна посока закъм Пирея и оттам за Сунион на 60 километра от Атина. Сунион е един висок хълм, който от 360 градуса на окръжността само на 60 градуса се държи за сушата, а останалото е в морето. И трябва да е бил голям и умен артист оня, който дал идеята на елините именно тук да построят величествен храм на Посейдон, бога  на морето, – храм в стила, размерите и достойнствата почти на знаменития «Партенон» в Атина. Дотук се пътува по едно асфалтирано шосе все по морския бряг, приказно изрязан от алчната морска вода и с приказен изглед към морето. За съжаление флората е в същото окаяно състояние, както вече няколко пъти отбелязахме. Аз си представям, в колко степени би се повишила красотата на това място, ако тези фантастично красиви близки и далечни ридове и склонове бяха обрасли с някаква растителност! Колите ни изкачиха малко нещо под самия връх, дето има едно скромно питейно заведение и заслон от постоянните силни ветрове. И сега духаше бурен вятър. Въпреки това ние се изкачихме на самия връх, дето е храмът, макар расата ни да се развяваха като корабни платна чак до височината на раменете. Величествено място! Като че ли сте стъпили не върху твърдата земя на Сунион, а като че ли някаква огромна ладия или триера на класическото минало ви носи по морето – навсякъде море, осеяно с острови, примамливо ретуширани и прибулени от влажната синкава омара. Въпреки бурния гняв на Посейдон, който като да ревнуваше от нас своето пустинно спокойствие, ние  разгледахме непоклатно стоящите вече хилядолетия прави колони на бившия храм, видяхме и собственоръчно издълбания върху една колона подпис на зна­менития английски поет, лорд Байрон, който дошъл тук преди около 140 години да се бори за освобождението на Елада от турско робство и умрял тук – в Мисолонги през 1824 година. Обрулени и разрошени от яростния «евроклидон», ние сли­заме долу до самия морски бряг, дето зад крепкия гръб на хълмистата суша вя­търът нямаше абсолютно никакъв достъп. Тук е построен съвсем нов хотел «Егеон», в чийто ресторант щеше да даде гала-вечеря на Всеправославното съвещание професорският корпус на Атинския богословски факултет.

От името на хазяите говори деканът, професор Иоаннис Кармирис, чиято реч или по-добре академична лекция беше раздадена на всички гости в оригинал и в немски превод. Един недостатък в това отношение допуснаха братята гърци: даваха ни почти всички свои произнесени речи в оригинал или в преводи (с изклю­чение на председателя, Кавалски Хрисостом, който почти винаги импровизи­раше), без обаче да отбелязват, кой и къде говори. Поради това ние сега при нужда не сме в състояние да си направим справки по тях. Но речта на професор Кармирис прави изключение в това отношение. Той говорѝ за вселенското православие като такова, което – според думите на св. Василий Велики – се стреми да включи в себе си «целия свят под слънцето». Но то трябва да възстанови своята апостолска и светоотеческа традиция на вселенска съборност, прекъсната по известни исторически причини от 787 година насам – VII-ми – последния за Православната църква все­ленски събор. Така то ще издигне своите изповедници над дробящото национално съзнание до високата мисъл на апостол Павел, че в църквата няма «юдеин или елин» (Галатяни 3:28) и до всеправославното единство в Христа Иисуса. В това от­ношение са били знаменателни инициативи предсъборните съвещания в Цари­град от 1923 година и на Св. Гора Атонска от 1930 година. А току-що състоялото се Всеправославно съвещание на остров Родос вече изготви в окончателен вид тематиката на бъдещия Всеправославен предсъбор, който най-после може да бъде свикан в най-близко бъдеще. Подготвителните работи ще трябва да бъдат възложени на вис­шите богословски школи в целия православен свят, и Атинския богословски факултет, както въобще еладската църковна общественост, вече е започнала системното разработване на предсъборните въпроси. Чрез това свое и външно проя­вено (покрай вътрешното) съборно единство православието ще даде за себе си свидетелство против разпространеното на Запад мнение от времето на протестанта Харнак до съвременния римокатолически богослов Бойер, че то не е застояло, вкаменяло и замряло християнско вероизповедание, а че живее в Божията бла­годат и че расте с Божий растеж (Колосяни 2:10). Накрая професорът вдигна тост за здраве и дълъг живот на «Негово Всесветейшество Вселенския патриарх Атинагор I», който свика това Съвещание; за здраве и дълъг живот на «всички Блаженства, които председателстват светейшите православни църкви, и за благополучието на всички делегати, участници на тази трапеза, и най-после на всички, които се отзоваха на нашата покана и взимат участие в тази вечеря на Богословския факултет»! Благодари му от името на Всеправославното съвещание председателят, Кавалският митрополит Хрисостом. Късно вечерта на фарово осветление нашият  дълъг автомобилен кортеж се завърна в столицата и хотела.

Следният ден – 4 октомври, сряда – беше посветен на едно преинтересно пътуване до Коринт с няколко спирки пътьом на забележителни места. Първата спирка направихме в края на самата Атина, за да се запознаем с едно оригинално в православния свят гръцко църковно-просветно учреждение, наречено «Апостолики диакониа» – «Апостолско служение». Построено е специално солидно здание, дето нашироко да се помести това учреждение. Директорът професор Фитракис обясни на гостите предназначението и очакваната полза за църквата от тази инициатива. Той каза, че докато в църквата е съществувал институтът на диаконисите, тогава жените и семействата са били добре христианизирани. И сега тази именно цел се предпоставя на «Апостолики диакониа». Тук постъпват жени не по-възрастни от 30 години, завършили своето висше образование в някой бо­гословски факултет, за да получат в течение на един двегодишен курс специална подготовка за църковно-просветната си дейност с жените и в семействата. Наме­рението е, при всеки енорийски храм да има по една такава образована диакониса, която ще помага на свещеника: докато той работи с мъжете, тя ще работи с жените. Същевременно през време на курса възпитаничките на института помагат на църковното книгоиздателство. А една част от голямото здание е обосо­бена за църковен студентски дом, дето биват приемани на пълен пансион и хри­стиянско възпитание студентки от всички научни специалности. Подир тази осве­домителна реч на директора възпитанички на института поднесоха на гостите разни почерпки. И за наша приятна изненада между белите диакониси можахме да видим и една симпатична негърка от новоосвободената африканска република Уганда, която, за да бъде тук, трябва да е завършила Атинския богословски факултет. Изглежда, гърците водят някаква църковна православна мисия всред африканските туземци, щом имат на този континент една Александрийска патриар­шия с митрополит в Картаген и даже в Судан. Но още на Родос ние се запознахме с две симпатични негърчета, студенти в Атинския богословски факултет, които много се привързаха към нас българите и изразиха желание да посетят някога нашата страна. От тях ние узнахме, че в Уганда има православен епископ от местен произход. Неслучайно императорът на Етиопия бил натоварил представителя на своята църква да заяви пред православните на конференцията за мир в Прага от миналата година, че цяла Африка е жадна за православие. И това е самопонятно за психологията на този континент на доскорошното колониално робство, което е било предшествано и следователно провеждано от мисиите на римокатолицизма и протестантизма: ако вече езичеството няма почва в нашия век даже всред африканските народи, то из сред християнските вероизповедания само православието не е свързано с омразната за тях колониална политика.

Като говорим за «Апостолики диакониа» не можем да не споменем и за друга една известна организация в Еладската църква, наречена «Зои» – «Живот». В нея членуват образовани гърци, най-често богослови, които се посвещават така всепредано на църковнопросветна дейност, понеже по силата на дружествения устав те се отказват дори от брак докато членуват в «Зои». Много хубави попу­лярни монографии на богословски, философски, педагогически и исторически теми са написани от членове на «Зои» и са издадени от издателството на « Зои». Основал я някой си архимандрит Евсевиос Маттопулос, който умирайки през 1929 година оставил по завещание за свой заместник архимандрит Серафим Панакостас. Когато да умира този последният (1954), по същия начин оставил за свой заместник архимандрит Георгиос Димопулос. Обаче след около пет години една партия в «Зои» издига чрез избор – уж по завета на Серафим – за председател на организацията архимандрит Илия Мастрогенопулос. Тогава се създава разцепление, като авторитетният професор П. Трембелас заедно със своя любимец архимандрит Георгиос и някои свои съмишленици основаха ново дружество под името «Сотир» – «Спасител». Сега вече духовете се успокояват и разцеплението отива към изглаждане.

Има още →

+ Левкийски епископ Партений

На 27 септември сутринта – Кръстовден по стария календарен стил – светата Литургия в «Старата митрополия» отслужи Руската делегация. Пеенето трябваше да бъде византийско, което на братята руси никак не харесва, обаче нямаше друга възможност. Изпяха от олтара само «Кресту Твоему» на руски напев. Въпреки това прозвуча мекият славянски език в светата литургия. На излизане от храма си позволих да запитам мастития професор Фридрих Хайлер, дали той продължава да държи на своето становище в книгата си «Древна църква и източна църква», че макар сегашните гърци много да смекчават произношението на своя богослужебен език и да не го четат така грубо по Еразмовото произношение, както той се чете на Запад, – все пак «по тържественост, звучност и мелодичност  го надминава църковнославянският език»? Професорът се усмихна и убедено ми заяви: «Безусловно».

В пленарното предобедно заседание бяха прочетени телеграфни поздравления от разни инославни църкви… Малабарският католикос пожелава успех на Всеправославното съвещание. Старокатолическият епископ Урс Кюри от Берн изказва съжаление, че една негова конференция му попречила да бъде гост на Всеправославното съвещание, на което молитвено пожелава успех. Кентърбърийският архиепископ Рамзей праща своите поздравления и изразява пожелание за по-дълбока дружба и по-голямо сближение на англиканството с Православната църква на 7-те вселенски събора и на светите отци, и да даде Господ мир на света на всеки народ и на всяка душа. Световният съвет на църквите в Женева пожелава това Съвещание да укрепи единството между поместните православни църкви.

След това Ярославският архиепископ Никодим от името на Руската православна църква апелира към Всеправославното съвещание да постави в каталога си въпросите: «Мира в света и разоръжаването на народите; Православието и расовата дискриминация; Православието и проблемите за християните в страните с бурни социални преобразования Православието и колониализмът». Неговото предложение подкрепи водачът на Румънската делегация, Яшският митрополит Юстин. Седем църкви от всичките представени дванадесет се обявиха за вписването на споменатите въпроси: руската, сръбската, румънската, българската, кипърската, полската, чехословашката (при това архиепископ Никодим носеше и предста­вителството на Грузинската православна църква). Затова поставените въпроси бяха отнесени към съответните комисии и впоследствие бяха вмъкнати в предсъборния каталог.

Професор Аливизатос повдигна един въпрос от техническо естество: Да се определи време за заседанията на комисиите така, щото членовете на една комисия да могат да следят работата и на другите комисии. А професор Трембелас попита: Има ли право членът на една комисия да участва в заседанията на друга ко­мисия. Картагенският митрополит Партений доуточни същия въпрос: Има ли право да изказва мнение член на една комисия, ако присъства в заседанията на друга комисия? Отговори Генералният секретар: Член от една комисия може да участва в заседанията на друга комисия, даже ако съвпадат часовете на заседанията, стига в първата комисия да има друг член от същата делегация. Но това условие едва ли беше изпълнимо и едва ли беше възможно в една комисия да има двама души от една и съща делегация, защото законните делегации се състояха от 6 души (чл. 4 на Правилника), колкото бяха и комисиите. Изключение правеха само делегациите Цариградска, Руска и Румънска, които имаха по седем души. Толкова по-малко можеха това Антиохийската, Иерусалимската и Сръбската, които имаха по пет души, Полската – четири, Кипърската – три и Чехословашката двама. Архиепископ Никодим предложи: Ако членове на една комисия присъстват в заседанията на друга комисия, те да нямат право на глас! И това бе възприето от пленума.

Следобед вече започнаха своята работа отделните комисии. Всяка една от тях си имаше своя стая в митрополията или в кметството. Работите протекоха тихо, споровете приключваха мирно след нужните разисквания и изяснения. Единодушно бяха приети промените, които впрочем не бяха много. Приеха се въпросите, които предложи Руската делегация. По нейно предложение бяха изменени и два излишно подробни въпроса (VII, 4-5) в следната стегната рeдакция: «Традиционни средства за свидетелство на православието в света». 0т двете подточки на първия въпрос в глава VII се получиха два нови въпроса: «Разпространение на евангелското учение в света според православното предание и Принос на поместните православни църкви за възтържествуването на християнските идеи за мир, свобода, братство и любов всред народите». А по предложение на Еладската делегация беше изпуснат въпросът «Брак на духовенството след ръкоположението и втори брак на овдовелите вследствие смъртта на съпругата». Изпуснат беше и подвъпросът от VI-та глава за издаване на общо всеправославно, широко осведомено списание, като нещо неосъществимо. Комисиите ра­ботиха в сряда след обед и целия ден в четвъртък, за което време приключиха възложените им задачи.

Вечерта в 21 часа губернаторът на Додеканезите Андреас Иоанну даде тържествена вечеря на делегатите и гостите в ресторант «Рода».

На 29 септември – петък – пленумът имà своето предобедно заседание в катедралния храм «Св. Благовещение». Първата половина на заседанието npотече при закрити врата: трябваше да се установи окончателно пълното единодушие по докладите на отделните комисии. След кратката почивка бяха допуснати на заседанието източните и западните гости, както и представителите на печата. След като бе изпят от цялата църква на гръцки език тропарът на Петдесетница «Благословен еси, Христе Боже наш», председателят на Съвещанието обяви, че комисиите благополучно са завършили възложената им работа и са предали в секре­тариата своите протоколи. Генералният секретар прочете протоколите и по тях не само не станаха нови разисквания, а напротив – всички делегати чрез ставане на крака изразиха своето одобрение. Въз основа на тези протоколи беше съставен каталогът от въпроси за бъдещия Всеправославен предсъбор в неговата окончателна форма.

Същия ден следобед V-тата комисия на Съвещанието, която имаше да се занимае с въпроса «Отношения на Православната църква с древните източни църкви, малко отклонени от православието», трябваше да уреди една среща с представителите на тези църкви. Срещата се състоя в катедралния храм – аудиторията на пленума. Председателят на комисията, Загребският митрополит Дамаскин, поздрави гостите (на сръбски с вещия гръцки превод на професор Траян Костич, и от гръцки на английски) с тяхното присъствие на Всеправославното съвещание и припомни древните връзки на техните църкви с православната. В отговор на неговата реч се изказаха водачите на разните източни делегации, като недвусмислено изразиха желанието да се сближат и даже да се обединят със светата Православна църква.

По същото време VI-тата комисия уреди среща с представителите на западните църкви, тъй като тя имаше да се занимае с въпроса «Отношения на Православна църква със западните църкви». Тази среща пък се състоя в един от салоните на нашия хотел «Ивискос» – първо с представителите на Англиканската и Епископалната (в Америка) църкви, а след това с представителите на Световния съюз на църквите, Старокатолическата църква и други. Председателят на комисията, Яшският митрополит Юстин, говорил за значението, което придава Православната църква на контакта си със западните вероизповедания. От страна на инославните бил засвидстелстван интерес към православието и уважение към Православната наша църква.

Вечерта от 20.30 часа в Народния театър до кметството имахме удоволствието да изслушаме концерта на един хор, дошъл от Атина специално да пее пред делегатите на Всеправославното съвещание. Хорът е комплектован от петдесет души най-добри познавачи и изпълнители на византийското пеене под диригентството на един атински протопсалт, Апостол Белуси. Цариградската партриаршия толкова много държи на византийското пеене, че е поставила в каталога на въпросите за бъдещия Всеправославен предсъбор и въпроса да се намерят средства за неговото укрепване. Този концерт следователно имаше задачата да покаже на делегациите красотата на това пеене. Един шпикер даваше предварително нужните сведения за всяка композиция. Бяха изпети творби на най-известни византийски певци-композитори. Разбира се, пеенето е едногласно, обаче придружено с отмерен многогласен исон, и звучеше много добре даже за ухото, свикнало на хармонична музика. Навярно поради това англичанка беше поставила своя магнитофон на самата хорова естрада, за да снеме хубавото изпълнение. Един недостатък обаче ще отбележи нашият съвременник и то недостатък не на изпълнението, което беше отлично, а на самите композиции: прекалено дълги, и то не поради дългия словесен молитвен текст, а поради някакво увлечение в пеенето. Например, след като не стигнало на певеца да удави с преизлишна музика всяка сричка на мо­литвения текст, та вече богомолецът забравя думите и смисъла, в един момент той започва «теререм», с тези безсмислени срички той пее 15-20 минути само някаква мелодия без молитвени думи. За светската музика това не е недостатък, но за християнската богослужебна музика това е пълна безсмислица и пълен кон­траст на дълбоката църковна древност, когато не се позволявало пеене, а само речитативно четене на молитвените текстове. И особено е безсмислица за нашия бързащ нервен век, и особено когато даже и самите гърци повдигат въпрос за съкращение на нашето православно богослужение! Разбира се, седнали на сто­ловете в театъра ние слушахме с удоволствие пападическото (най-протяжното) византийско пеене и тереремите, обаче в храма по отношение на богослужебните времена тъкмо това е материята, която трябва да бъде съкратена.

В събота, на 30 септември сутринта, Румънската делегация отслужи света литургия в «Старата митрополия». Пеенето беше гръцко, апостола прочете на румънски професор Кицеску, всички възгласи биваха произнасяни на румънски, само старият епископ Андрей предпочиташе английски език, понеже вече много години служи в Америка и то навярно по английски.

Има още →

+ Левкийски епископ Партений

Сутринта осъмнахме в пристанището на град Родос, главният административен център на едноименния остров. Първото впечатление от града и острова е поразително. Струва ти се, че не може да има по-синьо небе и по-синьо море, които тук се оглеждат и преливат едно в друго. Градът има европейски вид, обаче без небостъргачи, а потънал в изобилна субтропическа цветуща зеленина и с много въздух. На заден план се издигат красиви планински очертания, потънали в син­кава омара. Очевидно това е най-високата част на онова някогашно продължение от Мала Азия насам, чиито по-ниски места при някой катаклизъм са потънали в морската вода. Мала Азия отстои само на 15 километра от Родос и видимостта ѝ за­лъгва – да посегнеш, ще я докоснеш с ръка. Най-голямата дължина на острова е седемдесет и седем километра, а най-голямата ширина – тридесет и седем километра. Общият брой на населението трябва да възлиза на около 50,000 души, разселени в около 50 селища. Още Омир в своята Илиада споменава някои от последните. Името на острова намира своето обяс­нение в елинската езическа митология: богът на морето Посейдон и една просто­смъртна островитянка добили дъщеря, която била наречена Рода и която впослед­ствие се омъжила за бога на слънцето Илиос (Хелиос). Навярно поради тази ле­генда за брачната връзка – между кръстницата на острова и слънцето в края на IV-ти век преди Христа известният скулптор Харит Линдоски изваял и отлял от плътна мед огромна статуя на бога Илиос, която била висока над тридесет метра и спо­ред тогавашните представи се славела като едно от чудесата на онова време, и която според някои била така поставена да стъпи върху двата насрещни края на каменния пристанищен вълнолом в град Родос, щото корабите влизали в приста­нището под фигурата и между краката на статуята. Паднала вероятно при силно земетресение през 225 година преди Христа, тя останала да лежи твърде дълго време дори до завоюването на острова от сарацините мохамедани през VII-ми век на хри­стиянската ера, които я секли на късове и разпродавали като обикновен метал.

Слизаме на брега. Главният и неуморен разпоредител на Всеправославното съвещание, Родоският митрополит Спиридон, влиза стриктно в своето задължение толкова повече, че тук той е вече и домакин. В строен ред, по старшинството на църквите, делегациите и гостите се отправят в хубавото здание на Димархиона – Кметството, за да бъдат  приети и приветствани с «добре дошли» най-напред от първия гражданин на град Родос Михаил Петридис. Широкият хол на кметството се напълни с пъстър свят. На приветствието отговори председателят на Съвещанието Кавалският митрополит Хрисостом. Върху широкото стълбище на кметството бе направена една историческа колективна фотография, която в тази си пълнота остана единствена. Оттук гостите се отправиха в Родоската митрополия за за да получи всяка делегация своята определена стая: всяка делегация получи стая, украсена с портрета на съответния църковен предстоятел, дето ще може на свое място да изчаква началото било на богослуженията, било на заседанията.

Родоската митрополия се намира в непосредствена близост с кметството – през една широка асфалтирана улица, и е свързана с катедралния храм «Благовещение» чрез вътрешен вход направо за олтара (както в много католически хра­мове е обичайно това). Зданието е старо, обаче добре разпределено на помещения за всички нужди на жилището и канцеларията. А дворът, който лежи откъм юж­ната му страна и до самия бряг на морето, със своите субтропически декоративни цъфнали дървета, с фонтана под купол, с високата камбанария, отгдето се открива необятна гледка към острова, морето и небето, представлява артистично поста­вена архитектурна гарнитура към този сгъстен и един в друг впит комплекс от постройки, дето приятно си почива окото и дето тружениците на Съвещанието се освежаваха през антрактите на заседанията. Родоският катедрален храм «Благовещение» представлява обширна базилика, цялата изписана с плоска византий­ска стенопис, както на запад разбират и третират този стил: образите се рисуват безперспективно като символ на безпространствената вечност и фигурите са наивно оградени от дебела линия като рамка. Ако е вярно, че храмът е строен в италиан­ско време (1923-1945 година), тогава обяснимо става католическото влияние в неговата вътрешна уредба: средната част е снабдена с неподвижни столове в редици, а солеят заема почти една трета от средния храм – един солей около самия ико­ностас, но оттам нататък той продължава на една степен по-ниско, и тук остава архиерейският трон, тук остава благовестническият амвон, като най-после този разширен солей бива отделен от останалия храм с железен парапет до човешки гърди; по средата железният парапет има врати, които се отварят в тържествените моменти на богослуженията – за вечерния и литургийните входове, за благо­славяне на християните от архиерея, когато той стои на трона, и прочее. Народът пали свещите си само в дъното на храма пред поставените там проскинитарии, а излъсканите хубави месингови свещници пред иконостаса са само електрифи­цирани. Ако всичко това е католическо влияние в гръцкия храм на Додеканезите поради доскорошната италианска власт, тогава трябва да се приеме, че то оттук е доста широко възприето в Елада, защото същата уредба наблюдавахме и в атин­ската катедрала «Благовещение», в атинския храм «Св. Дионисий Ареопагит», коринтската катедрала «Св. апостол Павел».

Около 10 часа тръгна тържествена лития от митрополията по същата тази широка улица, която дели кметството от митрополитския архитектурен ком­плекс, за да влезе в катедралния храм през западния главен вход. Това беше една лития в гръцки стил: най-напред вървят младшите делегации и лица, а най-на­зад старшите. Русите я правят в обратен ред и тогава има по-малко бърканица, защото всички младши по-лесно се нареждат и вървят, след като най-старшият тръгне пръв. Но тук се прояви организационният такт на митрополит Спиридон и неговите помощници които поставиха всекиго на мястото му: най-напред иподякони с Константиновското знаме и Христовия монограм, след това инославните пратеничества и гости, после делегациите на православните църкви по старшинство, тогава честнѝят Кръст с хоругви и свещници, служащият клир и архиереите на Додеканеза в облачения, и накрая Родоският митрополит Спиридон в архиерейска мантия и жезъл. Българската делегация като представител на «най-младата» (скоро възстановена) православна патриаршия бе поставена на осмо място – между румънската и кипърската делегации. Цялата улица беше украсена със знамената на Вселенската патриаршия и на Елада, всички камбани на Катедралата бият тържествено, пред входа на храма почетна рота и музика отдават почести на всяка делегация.

Беше отслужен тържествен молебен при пълна църква от делегати, гости и народ. Пя на хоровата естрада византийският хор на Родоската митрополия от тридесет души мъже и деца, монофонно с неонов съпровод. Подир приветствието на граж­данския домакин – кмета (в кметството), сега пък църковният домакин – Ро­доският митрополит Спиридон произнесе приветствие, в което изрази радостта си, че тъкмо неговият престолен град има честта, тук да бъде свикано това високо Всеправославно съвещание, – призова «смирено и благоговейно» върху неговите членове «благодатта и просветлението на Светия Дух» по молитвите и благословиите на Светейшия Вселенски Патриарх, както и на «Светейшите предстоятели на светите Божии православни църкви», – и завърши с думите на църковния поет, св. Иоан Дамаскин, от неговия пасхален канон: «Подигни наоколо си очи, Сионе, и виж! Ето, дойдоха като божествено светли светила твоите чеда от запад и север, от юг и изток, които в тебе благославят Христа во веки»! Отговори му председателят на Съвещанието Кавалският митрополит Хрисостом, като благодари за приветствието и изрази надеждата, че нашето Съвещание ще покаже на света единството, единомислието и силата на целокупното православие. Възгласи се многолетие за Вселенския Патриарх и за всички православни църковни предстоятели. Оттук всички се отправиха в определения хотел «Ивискос» — новопостроен, обширен, удобен, разположен на единия морски бряг и недалеч от другия. Името му идва от декоративния храст «ibiskus», който тук е много модерен и се среща навсякъде в паркове и дворове, и който цъфти с едри и ярко оцветени лилиеобразни цветове. Тук всеки получи удобен апартамент за десетте дни на нашето гостуване в Родос. Тук има и удобен ресторант, дето срещу купони, раздадени на всички гости от Организационната комисия на Всеправославното съвещание, всеки получаваше всичко нужно сутрин, обед и вечер, когато не се уреждаха офи­циални обеди или вечери в друг ресторант на града.

В 17 часа беше отслужена великата възкресна вечерня в катедралния храм от многобройно духовенство. Пяха се песните на Петдесетница и то на трите класически езика – гръцки, арабски и църковнославянски, дето това беше възможно. На всички гости бяха определени места за стоене и седене, а на всички делегации бяха възложени за изпълнение съответни песни от празник Петдесетница. На българите беше възложено да изпеят на църковнославянски език стихирата на «Господи воззвах» – «Вся подает Дух Святый». Но понеже не бяхме сигурни в изпълнението наизуст, затова изпяхме първата стихира на «Всякое дихание» – «Преславная днесь». Впечатлението на слушателите беше много добро от българското пеене.

На 24 септември, неделя, 9 часа сутринта, в катедралния храм, започна тър­жествена литургия от всички водачи на православните делегации с многобройно духовенство. Пееше същият хор на Родоската митрополия, който вчера пя моле­бена и вечернята – пеене хубаво, византийско, монофонно, но с многогласен исон. Православната литургия се служи във всички православни църкви еднакво, защото текстът е отдавна уточнен. Обаче все пак някоя църква ще си позволи осо­бености на местна почва. Така например, в Гръцката църква могат да се наблю­дават следните особености: на ектенията «Заступи спаси», който и да я произнесе, певците отговарят «амин»; ектенията «Пресвятую пречистую» се прекъсва по сре­дата, както правят и румънците, за да изпеят певците «Пресвятая Богородице, помилуй и спаси нас»; подир евангелското чтение се изпуща всичко освен една малка ектения със заключителния възглас «Яко да под державою Твоею» и вед­нага запяват «Иже херувими»; подир възгласа на евхаристийния канон «Благо­дарим Господа» изпяват се само думите «Достойно и праведно» без продължението, което се пее у нас, и понеже служащият има да прочете своята тайна молитва, тук се получава една тягостна пауза, както у католиците.

Сега на тази тържествена литургия поради нейния всеправославен характер, по изключение вместо «Святий Боже» пяха «Елици», подир което бяха възгласени многолетия за всеки православен църковен предстоятел поотделно, като се започна от Вселенския Патриарх. Апостола от празник Петдесетница бе прочетен на гръцки от гръцки дякон от амвона и на арабски от един арабски архимандрит от владишкия трон, а евангелието – също от празник Петдесетница – бе про­четено на гръцки от един гръцки дякон от амвона и на църковнославянски – сам водачът на руската делегация, архиепископ Никодим, от царските двери. Веднага подир евангелското четиво произнесе слово генералният секретар на Всеправославното съвещание, Мирският митрополит Хрисостом, който изтъкна зна­чението на Всеправославното съвещание за православния и изобщо за християн­ския свят. След изпяването на «Достойно есть» бяха споменати всички предстоятели на православните църкви поотделно във възглашението «В первих помяни». Като завърши божествената литургия, с литийно шествие в гръцки стил делегатите и гостите – служилите в пълно облачение – се отправиха за Митрополията по околния път при тържествено биене на камбаните и множество фоторепортьори, които полагаха старание да не изпуснат нито един момент и нито едно лице. В «българската» стая Старозагорският митрополит Климент поднесе на Родоския митрополит Спиридон подаръци от Негово Светейшество Патриарх Кирил и Светия Синод: една икона-диптих, един пакет с печатните трудове на Българския Патриарх, българско розово масло и други.

След обед в 16 часа стана тържественото откриване на Всеправославното съвещание в катедралата «Св. Благовещение». Подир един кратък молебен председателят на Съвещанието, Кавалският митрополит Хрисостом произнесе слово, с което поздрави делегатите и гостите, изрази надеждата, че нашето Съвещание ще оправдае очакванията на православните християни да бъде манифестирано единството на православните църкви пред целия свят. След него поднесе поздрав­ление от името на Еладското правителство министърът на просветата и култа Хр.Стратес, който изтъкна Православната църква като ревностна пазителка на автентичното християнство, на апостолското и светоотеческо предание и пожела на Съвещанието плодотворна дейност. После поднесоха приветствия водачите на делегациите александрийска, антиохийска, иерусалимска, руска, сръбска, ру­мънска, българска, кипърска, еладска, полска и чехословашка; кметът на град Ро­дос, Михаил Петридис; пратениците на Арменската, Коптската, Сирояковитската, Етиопската и Малабарската църкви; англиканският в Иерусалим архи­епископ Мак Иннес, представителят на Епископалната американска църква епископ Мак Доналд, представителят на Световния съвет на църквите в Женева Франсис Хаус, членът на Организационната комисия при Всеправославното съ­вещание Томас Ваидис. Така тържеството по откриването продължи чак до 19.30 часа вечерта. В 20 часа председателят на Съвещанието, Кавалски Хрисостом, в салоните на хотел «Ивискос» даде интервю на журналистите в смисъл, че нашето Съвещание има чисто църковно-религиозен характер и че на него е въз­ложена скромната задача да приеме в окончателна редакция и при пълно едино­душие въпросите, с които ще трябва да се занимае предстоящият Всеправославен предсъбор, без да навлиза в тях по същество (Правилник на Всеправославното съвещание, чл. чл. 2, 3 и 14).

Още по-късно, в 20.30 часа вечерта, всички гости бяхме поканени в древния театър на град Родос, за да видим представлението на Еврипидовата трагедия «Иполит» в онази обстановка, в каквато тя била играна навремето. Нали гърците първи се сетили, че събитията на живота могат не само да се разказват в поеми като Омировите и в истории като Херодотовите и Тукидитовите, но и нагледно да се представят пред зрителя чрез играта, действието и пряката реч на живия човек, и те дали начало на този най-труден и най-зрял литературен вид – драмата, трагедията, комедията. Древният театър е в развалини, но амфитеатрално разпо­ложените каменни седалища са запазени сравнително добре, както и «сцената» под и пред първото най-ниско седалище с една-две каменни колони-жертвеници в човешки ръст. Зрителите насядаха по седалищата едни над други и артистите започнаха своята игра тъй както някога са играли на това същото място техните далечни колеги. Това беше едно драматично изкуство, нарочно представено в неговите пелени! Оттогава тази литературна форма е ангажирала твърде много гениални имена и в своя растеж е разпукала и разбила даже стесняващата класическа теория на великия Аристотел. И все пак интересно беше да се пренесем в онази изначална епоха, колкото и наивно да ни изглеждаше сега нейното тра­гично представление. В 22 часа министърът на просветата и култа, Хр.Стратос, даваше вечеря на делегациите и гостите в ресторант «Рода» и ние с леките коли се отправихме за там.

Има още →

+ Левкийски епископ Партений

Негово Блаженство Архиепископ Теоклит благодари за поздравленията на Патриарх Кирил и за устно засвидетелстваните му братски наши чувства лично към него и към Еладската църква. Той изтъкна, че лично е настоявал пред Цари­градския Патриарх по-скоро да се уреди недоразумението от 1953 година между двете патриаршии; както призна и това, че може би той пръв фактически премахнал схизмата от 1872 година, като разрешил на гръцките свещеници във Фтиодската епархия, дето той бил проповедник през Първата световна война, да не лишават българските военнопленници от светите тайнства на Еладската църква. Накрая той благодари за подаръците, помоли ни да засвидетелстваме неговите почитания пред Патриарх Кирил и изказа пожеланието да се срещнем още веднъж, след като се завърнем от Родос.

На същия ден в 16 часа всички делегации и гости трябваше да отпътуват с гръцкия параход «Марилена» за целта на нашето гостуване и мястото на предстоя­щата работа – остров Родос. За най-голяма изненада на българската делегация, когато пристъпихме към мостчето и стълбата, за да се изкачим в парахода, някой отгоре започна радостно да маха с ръце и да вика на български: «Дядо Партений, дядо Партений»! Учудени поглеждаме нагоре: архимандрит Пиер Люйе – право­славен французин от Париж, който беше гостувал в България цял месец през 1956 година и който почти само това можеше да каже по български. Православните французи са под юрисдикцията на Московската патриаршия. Отец Пиер не фи­гурираше официално в делегацията, но той по лична инициатива и от личен ин­терес отиваше на Родос, след като беше прекарал няколко време на Атон. Параходът не беше от най-големите, но беше достатъчен да побере всички делегати на брой шестдесет и трима и всички гости на брой петдесет и трима, към които трябва да прибавим 15-16 членове на Организационната комисия при Всеправославното съвещание и не малко журна­листи. Рядко някой от гръцките делегати или от гостите беше предпочел да замине за Родос със самолет, защото пътниците на парахода представляваха един много пъстър и твърде интересен свят и защото тук можеше да се влезе в най-близък контакт с него. Тук Цариградската патриаршия беше представена от 7-членна делегация, чийто водач – старият Кавалски митрополит Хрисостом – беше назначен от Цариградския Патриарх Атинагор за председател на Съвещанието, а друг неин член – младият Мирски митрополит Хрисостом – за генерален секретар на същото. Александрийската патриаршия беше представена от 6-членна делегация, чийто отговорен водач беше старият Пелусийски митрополит Парте­ний (Пелусия е известна на Църквата със своя подвижник св. Исидор Пелусиот, умрял през 435 година и оставил на християнските поколения над две хиляди писма с инте­ресен назидателен характер), а младият Партений беше сегашен митрополит на древния Картаген (Картаген пък е известен на Църквата със своите знаменити християнски писатели от III-V векове – Тертулиан, св. Киприан и блажени Августин). Антиохийската патриаршия беше представена от 5-членна делегация с водач Епифанийския митрополит Игнатий, който в едно пленарно заседание на Всеправославното съвещание ще има да изрази трогателно топло чувство към нас българите (за което ще стане дума на своето място), а един от членовете беше Емеският митрополит Александър, който е завършил навремето руската Казанска духовна академия, говори прекрасно руски език и питае добри чувства към нас българите; те двамата са идвали в България неведнъж. Иерусалимската патриар­шия беше представена от 5-членна делегация, чийто водач –  Филаделфийският митрополит Епифаний – бил родом някъде от Македония и все още помни някои български думи и която беше подсилена от двама професори от Атинския богослов­ски факултет – П. Трембелас и В. Веллас. Руската и Румънската делегации ни са известни от България, дето ги посрещахме като наши скъпи гости. Сръбската делегация имаше за водач Загребския митрополит Дамаскин – руски възпита­ник, и членове  Тимошкия епископ Емилиан – възпитаник на Халкинската бо­гословска школа, Жичкия епископ Василий – възпитаник на Атинския бого­словски факултет, протоиерей Милутин Петрович – също гръцки възпитаник и Траян Костич – възпитаник на Атинския богословски факултет, женен за гъркиня и жител на Атина. Кипърската архиепископия беше представена от една 3-членна делегация начело с Пафоския митрополит Генадий – благочестив старец и голям молитвеник, който на всичките служби държеше в ръце своя молитвеник и активно участваше в богослуженията отстрани със своя лична молитва, архимандрит Константин, директор и Андрей Мицидис, учител в Кипър­ската семинария «Апостол Варнава». Еладската архиепископия беше предста­вена от 6-членна делегация – трима митрополити: Митилински Яков (водач на делегацията), Маронийски (Гюмюрджински) Тимотей, Янински Серафим, и трима професори-богослови: В. Иоаннидис, А. Аливизатос, П. Брациотис. Полската православна църква беше представена от 4-членна делегация начело със самия предстоятел – Варшавският митрополит Тимотей, епископ Стефан и двама про­тоиереи – отец Громадски и отец Зноско. Чехословашката православна църква беше представена от двучленна делегация: Пряшевски епископ Доротей и протоиерей д-р Георги Новак, който завършил Белградския богословски факултет и който говори родния си чешки, сръбски, руски, английски, френски, немски. Не беше представена Албанската православна църква, а Грузинската беше натоварила во­дача на руската делегация, архиепикоп Никодим, да представлява и нея.

Освен православните делегации имаше много инославни представителства и отделни лица, гости на Всеправославното съвещание. Една делегация от четирима души представляваше Коптската църква, една делегация от двама души представляваше Етиопската църква, една делегация от четирима души представляваше Сирската Яковитска църква и една делегация от двама души представляваше Малабарската (в Индия) църква: Епископ Филоксен и отец Филипо, който преди няколко години беше в София гост на Негово Светейшество Патриарх Кирил и в една своя трапезна реч заяви, че досега неговата църква погрешно е смятана за монофизитска, тогава когато те вярват като православни в двете естества на Господ Иисус Христос.

И западният инославен свят имаше много свои представители. Англиканската църква беше представлявана в най-важните моменти на Съвещанието от своя Иерусалимски архиепископ Мак Иннес, а постоянно – от англиканския свещеник в Атина Джон Финлоу, който е женен за рускиня, свободно говори руски език и двете си деца оставил да бъдат кръстени и миропомазани в Православната църква. Старокатолическата църква беше представена от професор Вернер Кюперс, който на някои от нашите богослови е бил преподавател в Бернския старокатолически богословски факултет и който пътьом за Цариград се отби в София за няколко дни през 1959 година. А Световният съвет на църквите се представляваше от Франсис Хаус, който гостува у нас през миналата година, и от още други двама негови колеги. Имаше и двама римокатолици – отец Димонт (бенедиктинец в бяло) от Франция и отец Емануил Юнгелаусен (гимназиален учител) от Гер­мания, които обаче не бяха официални представители, а бяха дошли само като наблюдатели и гости. И много други представители на западния инославен свят. Имаше и около двадесет и пет православни гости на Всеправославното съвещание: митропо­лити, епископи, архимандрити и цивилни богослови, всред които се налага да отбележим Милойския епископ Емелиан – представител на Вселенската патриар­шия при Световния съвет на църквите в Женева, и архимандрит д-р Иероним Коцонис – професор по каноническо право в Солунския университет. Всичкият този пъстър и разноезичен свят, събран в един кораб, говореше над петнадесет езика и представляваше един същински Ноев ковчег на нашето време, дето обаче обита­телите не се разочароваха от своето разноезичие, а въпреки това полагаха братолюбезно усърдие да се разбират и да внесат за трайно пребиваване елемента на Христовата любов в своите взаимоотношения. Вече всички бяха прибрани и наста­нени, параходът изсвири и потегли по предначертания маршрут. Ние бяхме така добре снабдени с всичко необходимо, че се чувствахме като у дома си, само че нашият дом сега пореше водите на Егейско бяло море, което пък ни изненада със своето буйство. Обикновено се говори, че то е по-тихо и спокойно особено в сра­внение с нашето Черно море, но изглежда че отдавна страда по това сезонно време от ветровата болест «евроклидон» от която толкова пострадал великият апостол Павел през втората половина на септември (тъкмо нашето време) 60-та година на християнската ера при първите си окови и плаване за Рим (Деяния на светите апостоли 27:14); Фарар, Жизны и труды св. апостола Павла, Спб. 1887, стр. 679).

Има още →

+ Левкийски епископ Партений

Христовата Православна Църква е една за целия свят, както изповядва Никеоцариградският символ на вярата: «Вярвам в едната, света, съборна и апо­столска Църква». И това единство било както вътрешно, така и външно изразено, докато тя не се била много разрасла и докато в нея имало лица от такава все­ленска величина, които били в състояние сами да носят в себе си «грижата за всички Църкви» (2 Коринтяни 11:28). Но след като силно се разрасла, за админи­стративно улеснение в границите на обширната Римска империя, тя естествено се разделила на пет самостоятелни и равночестни части, наречени патриархати и именувани според централните градове: римски, цариградски, александрийски, антиохийски и иерусалимски. Още по-късно привлиза националният елемент като решителен фактор в това разделение. И особено откакто българският покръстител, св. цар Борис, постави през IX-ти век въпроса за автокефална право­славна Църква в границите на една национална държава, оттогава насам се появиха все по-нови самостоятелни части на едната Вселенска Православна Църква, чиито именования вече достатъчно говорят за основата, върху която са се форми­рали – националността: Грузинска, Българска, Руска, Сръбска, Румънска, Гръцка, Албанска, Полска, Чехословашка, Финладска. Но въпреки тази си външна автокефална раздробеност едната Православна Църква строго пазела единството на вярата и благочестието в своите поместни части. А когато се явя­вала някаква опасност за това единство в идеологията и практиката на всецърковната общност, тогава били свиквани събори, на които колективно и най-пра­вилно са могли да бъдат решавани повдигнатите спорни въпроси на благочестието. Като се почне от самото начало на свободното църковно съществуване – Медиоланския едикт на св. цар Константин Велики от 313 година, Църквата според нуж­дите си изявявала своето единство и външно на вселенските събори, наричани така както затова, че на тях била представена вселенската пълнота на едната Църква, тъй и затова, че техните решения бивали приети от цялата вселенска Църква. Такива събори в православния свят се наброяват само 7: първият от 325 година в Никея, вторият от 381 година в Цариград, третият от 431 година в Ефес, четвър­тият от 451 година в Халкидон, петият от 553 година в Цариград, шестият от 680-681 година пак в Цариград (с едно по-късно каноническо допълнение от 692 година) и седмият от 787 година в Никея. Римокатолическата Църква брои за осми вселенски събора от 869-870 година в Цариград, на който взели участие наистина представители на всички тогавашни поместни църкви и на който била решена благоприятно автокефалията на младата Българска православна църква, но в православния свят той се смята само за поместен събор на Цариградската патриаршия. Такива поместни събори, чиито решения са всеобщо приети в Православната църква, се наброя­ват 10, от които първият се състоял в малоазийския град Анкира (сега Анкара) през 314 година – само една година подир Миланския едикт, шестият се състоял в центъра на Балканския полуостров Сердика (сега София) през 343 година, а последен от поместените е горепоменатият Цариградски от 870 година, който за православните българи има съдбовно значение. От тази последна дата насам и особено след като по-голямата част от православния Изток бе залята от мохамеданската експанзия и Цариград падна в турски ръце през 1453 година, Православната църква изгуби свободната възможност да изявява нерушимото си единомислие и единство чрез своите всеправославни събори. Ставали са многолюдни църковни съвещания по разни места на православния свят с повече или по-малко представители от дру­гаде, но техните решения имали само локално значение като решенията на един редовен върховен административен орган. Такива събори са станали няколко в Цариград, в столицата на първа България през 893 година, в столицата на втора България през 1350 и 1360 година, в Русия станал тъй нареченият Стоглав събор от 1551 година или събора от 1917 година, на който бе възстановена Московската патриар­шия, или даже нашият събор от 1953 година, на който бе възстановено древното пат­риаршеско достойнство на нашата родна Православна църква и прочее. Но това са били църковни събори от съвсем поместен характер не само в смисъл, че били свиквани от отдели поместни църкви за техни локални нужди, но че и техните решения не са имали всеправославно значение и задължителност.

За същото това време Римокатолическата църква е свикала към общите седем и още тринадесет други свои «вселенски» събори и сега подготовя 21-вия. От историята на седемте вселенски събори трябва да извадим заключението,че нашата Православна църква въобще не се стреми към непринудена отвън догматизация на християн­ската вяра, поради което не свиквала без външно поедизвикателство вселен­ските си събори. А това значи, че тя предпочита да си остава при божествената простота на Христовото благовестие, което съдържа живото слово на Христа за живата душа на християнина. А доколкото догматизирала евангелските вероучителни и нравоучителни истини, тя вършела това само по предизвикателството на дръзки еретически погрешности. Но все пак твърде много време вече Право­славната църква не е показала на света своята вселенска пълнота и единомислие пък и твърде много въпроси от веров характер е натрупало новото време, които очакват православно обсъждане. Например, ние нямаме вселенско решение на Православната църква по отпадането на Римокатолическата от всецърковното единство през 1054 година, както нямаме също такова решение по отношение, протестантизма, който се появи и раздроби в многобройни доминации от XVI-ти век на­сам. Затова твърде отдавна вече се чуват пожелания всред православния свят да бъде свикан вселенски събор, който да отговори на натрупаните въпроси. За подготовката на този събор се оказа необходимо свикването на едно предсъборно всеправославно съвещание, което да формулира въпросите на правосла­вието за вселенско обсъждане или с други думи да подготви дневния ред на бъ­дещия вселенски събор. Пръв такъв опит направила Вселенската натриарши в Цариград през 1923 година, втори опит последвал на Атонска света гора, в манастира Ватопед, през 1930 година. Но понеже резултатите се оказали неудовлетворителни, затова се наложи Цариградската патриаршия да свика ново подобно съвещание през настоящата година на остров Родос.

Защо на остров Родос? Щом Цариградският Патриарх свиква това всепра­вославно съвещание, то трябваше да стане в границите на неговия патриаршески диоцез. Но то не можеше или твърде трудно можеше да стане на турска терито­рия. Затова бива избран остров Родос, който в продължение на последните четиридесет години претърпял няколко политически промени: до 1923 година под турска власт, след това по силата на Лозанската конвенция – под италианска власт, а след разгромяването на фашистка Италия минава под гръцка власт, обаче в духовно отношение винаги си е бил и си остава под ведомството на Вселенската патриар­шия. Ето защо най-удобното място за свикване на Всеправославното съвещание от Цариградската патриаршия се оказа остров Родос, дето духовен хазаин е Цариградският патриарх при политическата власт на една православна дър­жава.

С писмо № 568 от 31 юли 1961 година Цариградската патриаршия покани Бъл­гарската православна църква да вземе участие на Всеправославното съвещание в Родос, което се свиква от 24 септември до 1 октомври същата година. Негово Светей­шество Патриарх Кирил и Светия Синод определиха следния състав на нашата де­легация: Негово Високопреосвещенство Старозагорския митрополит Климент – водач на делегацията, Негово Високопреосвещенство Ловчанския митрополит Максим, епископ Партений Левкийски, викарий на Софийската митрополия, академик професор протопрезвитер д-р Стефан Цанков, професор д-р Димитър Дюл­геров и Апостол Михайлов, възпитаник на Атинския богословски факултет и преподавател по гръцки език в нашата Духовна семинария.

Понеже програмата на Съвещанието започваше от 21 септември и ние тогава вече трябваше да бъдем в Атина, затова реши се да отпътуваме на 20 септември ве­черта. Румънската делегация в състав: Яшският Митрополит Юстин – водач на делегацията, епископ Андрей Молдовану – румънски архиерей в Америка, Аратският епископ Николай Кормяну, професорът по църковно право в Буку­рещкия Богословски институт иконом д-р Ливиу Стан, професорът по догма­тика в Букурещкия богословски институт д-р Николай Кицеску, преподавателят в Букурещската духовна семинария иеромонах Луциан Флоря и един енорий­ски свещеник от Букурещ, иконом Григорий Чернъяну, мина през София със самолет на 19-ти сутринта. И понеже самолетът щеше да направи на българска земя престой от един час, делегацията беше посрещната на Софийското летище от Техни Високипреосвещенства Варненско-Преславски Иосиф и Старозагорски Климент, от Техни Преосвещенства  Левкийски Партений и Макариополски Николай, предстоятеля на Румънската църква в София иконом Ион Кристя и Апостол Михайлов, състудент от Атинския богословски факултет на Митрополит Юстин, иконом Ливиу Стан и иконом Григорий Чернъяну. Митрополит Иосиф приветства румънските гости от името на Негово Светейшество Патриарх Кирил и Светия Синод с пожелания за добър път и добри успехи на Всеправославното съве­щание в Родос. След малка закуска изтече времето на самолетния престой и ру­мънската делегация отпътува за Атина.

Има още →