ПРАВОСЛАВИЕТО НЕ Е РЕЛИГИЯ*

Протопрезвитер Иоан Романидис

протоиерей иоан романидисМнозина си мислят, че православието (православното християнство) е една от многото религии, която има за своя главна грижа да подготви членовете на Църквата за живота след смъртта, тоест да обезпечи за всеки православен християнин сигурно място в рая. Същите си мислят, че православните догмати дават някаква особена защита, понеже са православни и ако някой не вярва в православните догмати, това със сигурност е една от причините същият да завърши в пъкъла, ако там не го изпратят личните грехове.

Всички православни християни, които вярват, че това е православието, по този начин напълно го изравняват с бъдещия живот. Те не правят много неща през този живот, а чакат да умрат, за да могат да влезнат в рая, защото докато са били живи са били православни християни! Друга група вярващи православни християни идват на Църква, не защото имат вяра в другия живот, а главно защото същите се интересуват само от този живот. Те се интересуват само за това, по какъв начин православието ще им помогне да преживеят по-добре своя живот. Тези православни християни се молят на Бога да им помогне, търсят свещениците да се молят за тях, правят освещавания и така нататък, като всичко това е с цел, Бог да им помогне да си прекарат добре в този живот, да не бъдат болни, успешно да израстят децата си, да осигурят на дъщерите си добра зестра, синовете да си намерят добри девойки с добри зестри и да се оженят за тях, бизнесът да им върви успешно, също и търговията, борсата или индустрията… Виждаме, че този тип християни не се различават много от вярващите на другите религии, които, ако говорим искрено, правят същото.

От по-горе изложеното всеки може да види, че православието има две общи особености с останалите религии: първо, да подготви вярващите за живота след смъртта, за да могат да отидат в рая, такъв какъвто всеки си го представя, и второ, да се грижи християните да не преживяват страдания, неволи, катастрофи, болести, войни и така нататък, тоест Бог да задоволи всички техни нужди и желания. Затова, особено за вторите, религията има голяма роля в този живот, и то най-вече в техния всекидневен живот.

Погледнато по-задълбочено, от всички тези християни, за които говорихме, колко от тях се интересуват дали Бог съществува или не? Кой от тях търси Бога? Пред тях дори не стои въпросът дали Бог съществува или не, защото е много по-добре Той да съществува, за да можем да Го повикаме и да поискаме от Него да задоволи нашите нужди, за да може нашите работи да вървят добре и да сме щастливи в този живот.

Виждаме, че човекът има силно желание Бог да съществува, да вярва, че Бог съществува, защото на човека му е необходимо да съществува Бог, за да има някой, в когото да получи сигурност, както казахме преди малко. И ако съществуването на Бога е необходимост за човека – Бог съществува! Ако човекът нямаше нужда от Бога и ако можеше сам да се осигури в живота и ако можеше да живее по някой друг (свой си) начин, тогава никой не би могъл да определи, колко биха били онези, които вярват в Бога. Това в голяма степен се случва днес в Гърция. Случва се много хора, които по-рано не са се интересували от религиозното, накрая да станат религиозни, защото им се е случило нещо, което ги е уплашило. И поради това, те повече не могат да живеят, ако не призоват някой бог да им помогне, при което същото най-често е предизвикано от суеверие. Поради тези причини, самата природа на човека му помага да бъде религиозен. Това не важи само за православните християни, важи също и за вярващите от другите религии. Природата на човека навсякъде е една и съща. Такава, че човекът след грехопадението, като последица от духовното затъмнение, изпада в суеверие. Въпросът, който следва сега е този: къде свършва суеверието и къде започва истинската вяра?

По тази тема отците на Църквата имат ясно становище и учение. Човекът, който го следва, или казано по-точно – който си мисли, че следва Христовото учение и който просто ходи всяка неделя на църква, който точно през определени интервали се причастява, който вика свещеник у дома си, за да му направи водосвет и така нататък, без да се задълбочи във всичко това, остава в буквата на закона, а не в духа на закона – следователно каква полза има той от православието? А онзи другият, който се моли само за бъдещия живот, за себе си и за другите, и въобще не се интересува от този живот – каква полза пък има той от православието? Първата тенденция е представена от енорийските свещеници и тези, които се събират около тях в духа, който по-горе описахме, а втората тенденция е представена от старците в манастирите, обикновено някой архимандрит, който е в пенсия и чака да си отиде от този свят, с няколко монаси, които са около него. И в двата случая тези хора не са се събрали заради очистването и просветлението, тоест според светоотеческото виждане, така че това, което правят е погрешно спрямо онова, към което се стремят. Ако същите се насочат към очистване и просветление и ако прилагат православния светоотечески аскетичен метод, за да придобият умната молитва, тогава всичко, което по-горе бе споменато, ще се постави на истинска основа. По-горе споменатите тенденции се движат в посока на две несъвместими крайности, защото техните стремежи нямат обща ос. Общата ос, която е отредена от православното предание и която утвърждава неговата свързаност, е една единствена ос за всички теми, с които то се занимава и чрез която то винаги ги поставя върху истинска основа, когато се мисли по тях – това всъщност е следната ос: очистване – просветление – обòжение.

Отците не се занимават изключително с това, какво ще се случи с човека след неговата смърт, а най-вече ги интересува това, което се случва с човека през този живот. След смъртта няма възможност за изцеление на ума, изцелението трябва да започне в този живот, защото „в ада няма покаяние“.

Православната теология не е надсветска, нито съвсем обърната към бъдещето, нито е само есхатологична, а може да се каже, че тя е изцяло насочена към този свят. Защото православието главно се интересува за човека от този свят, в този живот, а не след смъртта. Защо са необходими очистването и просветлението? За да може човек да влезе в рая и да избегне пъкъла? Дали наистина служат за това? От какво се състои очистването и просветлението и защо православните се стремят към тях? За да можем да намерим истинската причина и да отговорим на този въпрос, ще ни е необходим главният ключ, който се състои от следното: всички хора на земята, според православната богословска мисъл, имат един и същ край. Без значение дали е православен християнин, будист, хиндуист, мюсюлманин, агностик, атеист или какъвто и да е – на всеки човек на земята му е отредено да види Божията слава. И ще види Божията слава при края на човечеството, по време на Второто пришествие Христово. Всички хора ще видят Божията слава, следователно всички ще имат един и същ край. Това означава, че всички ще видят Божията слава, но при все това с една голяма разлика: спасените ще видят Божията слава като приятна и незалязваща светлина, а осъдените ще видят същата слава като огън, който изгаря, като пламък, който ги гори. Това, че всички ще видят Божията слава е истински и непроменлив факт. Това, че всички ще видят Бога, тоест Неговата слава, Неговата светлина – това ще се случи без значение дали го искаме или не, и действието на тази светлина ще бъде различно, по един начин за едните, по друг начин за другите.

Според това делото на Църквата и свещенството не се състои в това да ни помогнат да видим тази слава, защото това при всички случаи ще стане. Делото на Църквата се отнася за това, как всеки човек ще види Бога, а не за това дали ще Го види. Тоест, делото на Църквата се състои в това да проповядва (свидетелства) на хората съществуването на истинския Бог и истината, че този Бог ще им се открие или като светлина, или като огън, който изгаря, и това, че всички хора по време на Второто пришествие Христово ще видят Бога, както и да подготви своите членове да видят Бога като светлина, а не като пламък. Тази подготовка на членовете на Църквата, както и на всички хора, които искат да видят Бога като светлина, е същността на изцелителния метод, който трябва да се започне и който трябва да даде своя плод в този живот. Изцелението трябва да се върши и извърши в течение на този живот, защото след телесната смърт няма покаяние. Този изцелителен метод е самата същност и главно съдържание на православното предание, тоест той е главна грижа на Православната църква. Необходимо е да се премине през следните три нива на духовното извисяване: очистване от страстите, просветление с благодатта на Светия Дух и обòжението, отново чрез благодатта на Светия Дух. Случва се и това: ако някой не стигне поне до нивото на просветление в течение на този живот, не може да види Бога като светлина нито в този, нито в другия живот. Така става ясно, че отците на Църквата са се грижили за това какъв е човекът днес, в този момент. А изцелението е предназначено и необходимо за всеки човек, който е отговорен пред Бога това дело да започне днес, в този живот, защото то е възможно само в този живот. Не след смъртта. И същият човек е този, който ще реши дали иска да ходи по този път на изцеление или не. Христос казва: Аз съм пътят (Иоан 14:6). Път, който води накъде, къде? Не само към другия живот. Христос е пътят към Неговия Отец и нашия Отец. Христос пръв се открива на човека в този живот и му показва пътя до Отца. А този Път е самият Христос. Ако човекът през този живот не види Христа, поне със сетивата на ума, няма да види нито Отца, нито Божията светлина в бъдещия живот.

Превод: Мартин Димитров

________________________________

*Източник – http://sveticarboris.net. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение – авторът протопрезвитер Иоан Романидис (1927-2001). Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация –  http://wp.me/p18wxv-5gD

БОГ ПОД ВЪПРОС*

Митрополит Антоний Сурожский

Това как ние поставяме под въпрос Бога, бих желал да разгледам с вас от две гледни точки.

Нека първо да видим как Бог поставя под въпрос образа, който си създаваме за Него ние, а след това как ние поставяме под въпрос самия Него – не вече в категориите на образа, а в категориите на Личността.

Надявам се, че ще успея да кажа нещо както за едното, така и за другото, но бих искал да започна с проблема за образа, като го представя пред вас чрез четири, така да се каже, израза: вяра, съмнение, истина и реалност.Сурожски м-т АнтонийСъвременният свят, съвременният живот много остро поставят под въпрос вярата. Струва ми се, че само една действителна, истинска вяра може да издържи това изпитание, докато всички сурогати на вярата, всички повърхностни подходи към вярата, слава Богу, биват съкрушавани и унищожавани. В християнското общество, тоест в обществото, където християните все още са мнозинство, този проблем лесно се подменя с проблема за безразличието и лековерието. В обществото пък, където господства атеизмът, особено там, където атеизмът е необуздан, агресивен, проблемът за вярата застава по-отчетливо, защото там вярата се явява лична отговорност и защото започва в определен момент със събитие, с обръщане, с откриване.

Един от проблемите на западния свят е в това, че човекът се ражда в неутрално или все още християнско общество и онова, което съставлява интелектуалното или емоционално съдържание на вярата, ни се дава от самото начало – когато все още сме способни да възприемаме всичко и когато сме неспособни да приложим критическия си ум, да поставим под съмнение, да поставим под въпрос каквото и да било, да направим избор. В резултат на това вярата се запазва дотогава, докогато се явява акт на едно просто доверие: у детето или пък у людете, които интелектуално не са склонни да поставят под въпрос каквото и да било. В детството този акт на вяра е насочен към Бога чрез посредничеството на родителите или възпитателите, на цялата среда – това е акт на просто доверие, в резултат на който човек става наследник, обладател на едно общо достояние. Възпитанието обаче, което ние даваме на децата по-нататък, далеч отстъпва на образованието, което те получават в плана, например, на научното или на хуманитарното. Така неизбежно настъпва момент, в който вътре в човешката личност се сблъскват детето с неговата детска вяра и възрастният човек с неговия опит и светско образование. Започва диалог, който често е противоборство между възрастния човек, в когото няма данни на вярата, и детето, в което пък няма данни на разума.

Понякога възрастният ум разбива на пух и прах способността за вяра у онова дете, което все още е живо в него, друг път пък на детето се удава да прояви упоритост и да отстои своето право на съществуване. Тогава вътре в човешката личност се извършва разделение: рамо до рамо в нея живеят детето с чисто сърце и възрастният с изтънчен интелект, и човекът само последователно може да бъде или вярващ, или възрастен. В различни моменти ту взема връх детето, ту възрастният човек встъпва в своите права – професионално или като цяло, като член на обществото. В края на краищата обаче, в мярата, в която възрастният все пак участва в живота на детето, вярата в интелектуален план се заменя от лековерието, от способността да се приемат с известно безразличие и с известна наивност едни данни, които касаят единствено емоционалния живот, живота на сърцето; интелектът в пълния си обем е сякаш отделен от този живот.

Не това обаче виждаме ние в Свещеното Писание. Не за такава вяра ни говори Посланието към евреите; не такава застава пред нас вярата в опита на християнството от първите векове или според опита на християните, откриващи своя Бог днес, в контекста на агресивния, войнстващ атеизъм.Сурожски м-т Антоний 3На мен ми се струва, че трябва да се опитаме да определим къде именно започва вярата. В творенията на св. Макарий Египетски, в едно от неговите слова има място, в което той ясно говори за внезапния, мълниеносен опит от срещата с Бога. Той казва, че в онзи момент, когато лице в лице с Живия Бог, човекът бива отнесен като от вихър от един опит, който е невъзможно да бъде управляван, който е невъзможно да бъде ограничен и даже е невъзможно да бъде наблюдаван, докато се случва, той просто целият се отъждествява с този опит. Умът замлъква, защото анализът е невъзможен; всички сили на душата замлъкват, защото единственото, на което тя е способна, е да се запълни докрай от случващото се, което ще разгледа по-късно – по подобие на това, както потъващият човек няма време за психологически анализ на своето състояние, за разглеждане на вълните или за мисли за температурата на водата. Едва после можеш да се обърнеш към себе си, да си поставиш въпроси. Това е състоянието, което епископ Теофан Затворник нарича „блажения плен на душата“ – състоянието, в което замира всяка дейност, защото всичко е станало вътрешно мълчание, имащо единствената цел да слуша и да вижда. Това състояние би стигнало в излишък на онзи, който го преживява.

Но, според словото на св. Макарий, Бог се грижи не само за онзи, който е способен на такова възприятие. Той се грижи и за онези, които са още неспособни за такъв опит. И Той се оттегля, както морето се оттегля при отлив и оставя онзи, който е бил изцяло потопен в опита, като че ли на брега. Има обаче един момент, когато опитът е още целият във вас, но същевременно у вас вече се възвръща самосъзнанието. Eтo този момент, казва Макарий, и е началото на вярата. Увереността цялата е тук, тя присъства с такава яснота, че не възниква никакво съмнение. Но преживяното става сега невидимо и вярата застава пред нас като увереност в онова, което е престанало да бъде непосредствен опит; тя обхваща преживения опит, от който ние сме излезли или тъкмо излизаме. В сърцевината обаче на вярата, както я определя св. Макарий, стои опитът.

И тъй, това е възможно само ако у нас има вяра, основана на опит, бил опит той внезапен или постепенен. Само при наличието на ослепителния опит, подобен на онзи, който се е открил на Савел по пътя му за Дамаск (Деяния апостолски 9:1-9), или на опита, който по незабележим начин се е родил и развил в дълбочините на нашата душа, ние имаме право да кажем, че вярата ни е на равнището на опита, отразен в Свещеното Писание. В противен случай можем да кажем само, че се доверяваме на другите, които са познали, открили, почувствали онова, за което ние още нищо не знаем и което само временно – доколкото нямаме никакви причини да отричаме техния опит – ние приемаме за действителност. Вярата обаче принадлежи тям – ние само сме се възползвали от нея. Те я обладават, или, по-точно, те са обхванати от нея, ние я взимаме назаем, а това е съвсем друго положение на нещата.

И тук се изправя проблемът за съмнението. Съмнението означава двойственост, съмнението означава дихотомия, разклоняване – момент, когато пътят се раздвоява. Моментът на съмнението е момент, в който ние се озоваваме на пресичащи се пътища и виждаме пред себе си две възможности. Обикновено християнинът, оказал се на кръстопът, изпада в страх: единствеността, простотата на предишното положение е поставена под въпрос; на него почти му се струва, че изборът, който е призван да направи, е едва ли не богохулство. В някакъв смисъл съмнението показва, че у нас е налице неопитност, недостатъчност на разбирането, че ние сме неспособни безпогрешно да направим правилния избор. Свободата на избора, свободата на безразличието, за която говори Габриел Марсел, е вече признак за това, че ние не умеем да отличим изведнъж истината от лъжата, да разпознаем Бога в сравнение с Неговата карикатура.

У пророк Исаия има едно място, което в православното богослужение се чете в навечерието на Рождество, и там (в славянския текст) се казва: „Ще се роди младенец на Израиля, който преди още да се научи да различава добро от зло, ще избере доброто.“ (срв. Исаия 7:14-17) Моментът, в който ние се спираме и си поставяме въпрос, показва, че у нас е налице неспособност да разпознаем доброто и злото, да отличим истина¬та от грешката, живота от смъртта, Бога от княза на този свят. Това е факт, с който следва да се съобразяваме, но този факт е също и неотменна част от нашето ставане, от нашия ръст, от нашето израстване, в резултат на което ще бъдем окончателно привързани към Бога.Сурожски м-т Антоний 2Християнинът бива обхванат от страх, тъй като му се струва, че щом поставя под въпрос своя образ за Бога, значи греши против самия Бог. Бих искал да ви изясня неговата грешка, като сравня накратко съмнението на християнина със систематичното, творческо съмнение на учения. Ученият събира данни: когато те станат твърде много и вече не могат да бъдат удържани, така да се каже, с една ръка; когато за да използва тези данни, той трябва да ги свърже едни с други, да ги разположи така, че да ги разглежда в цялост, ученият строи хипотеза, теория, модел, който би позволил да се държат всички данни заедно и да се вижда тяхната взаимовръзка. Но ученият знае прекрасно, че този модел е изкуствен, че това е само един начин да се обединят даденостите и че обективната реалност обхваща и множество други факти. Ето защо първото, което ще направи истинският учен, когато построи такъв модел, е да започне да търси грешка в своето построение или пък, ако не намира грешка, да дири онзи нов факт, който по никакъв начин не се вписва в модела му. Защото само като разруши модела, ученият ще може да се приближи, най-вероятно само с една крачка, към едно по-истинско виждане на реалността, която винаги превъзхожда междинното виждане, изразено в неговия модел, в неговата теория, в неговата хипотеза. Отношението на учения към съмнението е такова, че той по-скоро дири съмнението, систематически прибягва към него и това негово съмнение е безпощадно, то е мъжествено. Това съмнение обаче е възможно през цялото време, единствено защото в основата му лежи увереността, че целта на диренето е не построяването на модел, а все по-истинното, все по-пълното зрение на реалността. И ученият знае, че разрушаването на всички последователни модели на реалността ни най-малко не заплашва самата реалност, онова което е в действителност.

Та ето, ние християните бихме могли да се научим на нещо по отношение на съмнението, връхлитащо ни или заставащо пред нас. Съмнението, въпросът се появяват само когато пред нашето съзнание застава нов факт. Докато нови факти няма или докато ние не сме открили слабото място по своя път, ние сме съгласни с всичко. Но когато сме открили слабо място или нов факт – това означава, че сме придобили нови данни за построение, а не просто данни за разрушение. И това е много важно. Ученият поставя своя модел под въпрос, тъй като е уверен, че реалността е непоклатима. Християнинът не смее да посегне към своя модел, защото се бои, че неговият модел това е и Самият Бог, че поставяйки под съмнение модела, той посяга на Бога.

Що се касае до основите на богословието, с това ние все още бихме могли да се справим. Но когато сме събрали в един модел данните на Откровението, проблемът става доста по-болезнен, защото и тук ние правим грешка: бъркаме това, което вече ни е открито, с пълнотата на онова, което все още е само предложено на нашето познание; смесваме частичното откровение, било то и много богато, с виждането на Самия Бог. Св. Григорий Нисийски е казал в четвърти век, че даже ако би ни се удало да съберем всички данни на Откровението и да създадем от тях възможно най-богат и пълен образ на Бога, и след това кажем безразсъдно: „Ето моя Бог“, ние бихме създали идол, който препятства виждането на истинния Бог, вместо да създадем един прозрачен образ, който ще ни позволява да виждаме през него всепревишаващата реалност. И тук ние достигаме до разликата между реалност и истина.

В руския език, особено след писанията на отец Павел Флоренски, съществува, според мен, едно пагубно смесване на тези думи. Флоренски извежда думата „истина“ от глаголната форма „есть“ – „естина“ – и казва, че истината е просто онова, което обективно е. Това е съмнителна етимология, а така също твърде опасна гледна точка. Това е гледната точка, породила най-крайната нетърпимост, най-жестоките религиозни преследвания, тъй като, ако отъждествим истината в нейното изразяване с онази реалност, за която става дума в нея, тогава всяка грешка във формулировката ще означава богохулство, ще означава непростим грях. Но ако ние разберем, че между формулираната истина и реалността съществува връзка, но не идентичност, тогава в диалога между хората по повод Божеството се привнася една свежа гъвкавост. Бих искал да поясня какво имам предвид.

Реалността, това е всичко, което е – и знаеното от нас, и незнаеното. Това е и познатото, и тайната на Бога и Творението. Истината пък е частицата от реалността, която ние сме познали и изразили. Тук има два ограничаващи израза: „която сме познали“ означава, че ние сме видели онова малко, което ни е достъпно, а „изразили“ означава, че сме се опитали да изразим в термините на езика малкото, което сме видели. Всъщност, тук е налице двойно ограничение. Когато виждаме човешката личност, ние не я виждаме цялата, ние схващаме само нещо от тази личност. А когато желаем да предадем на друг с достъпните нам езикови средства схванатото от нас, ние още веднъж го ограничаваме с онова, което би могло да бъде казано. Тъй че между онова, което казваме, и онова, което е в действителност, съществуват цял ред ограничения.

А сега ще кажа нещо за истината. Ако истината това е изразяването на реалността в мярата, в която ние сме я обхванали и намираме начини да я изразим (а тези начини са многочислени), то тук се явяват три основоположни фактора. Първият е този, че реалността може да бъде изразена статически или динамически. Когато например правя фотоснимка, аз запечатвам момент от истината, абсолютно идентичен на онзи миг, в който е била направена фотографията, само че твърде ограничен. Човек може да бъде фотографиран когато говори от дълбината на сърцето си в такъв момент и от такъв ъгъл, че да бъде само смешен. Тази фотография е съвършено истинна от гледна точка на момента и съвършено лъжлива от гледна точка на ситуацията. В това отношение фотографията – това е истина, ограничена от момента, застинала и непредаваща живота. Много неща в богословието са се създавали именно така: бил е схванат моментът, бил е замразен и е било казано „Ето, това е.“

Може да се постъпи и по друг начин. Можем да се опитаме да изразим динамизма на ситуацията, истината на движението, а не на събитията, стоящи зад движението. За пример ще ви дам картината на Жерико „Дерби в Епсом“. Когато гледате тази картина, вие виждате носещи се в галоп коне. Ако сте специалист по конете, а не по картините, вие ще забележите, че конете не скачат по този начин: художникът е изопачил данните на естествознанието, за да ни предаде чувството за движение. И той е прав, ако е искал да доведе до нас именно движението, но не е прав, ако е желаел да ни покаже как скача конят в галоп. В богословието е налице същият проблем. Съществуват аспекти на богословието, които могат да бъдат изразени единствено динамически. Не е възможно да се направят обаче редица моментални фотографии, за да се изразят те динамически. Ние трябва да изразим движението, а не онова, за което става дума.

И накрай: съществува този проблем, че ние винаги изразяваме истината от някаква гледна точка. Ние не я изразяваме от гледната точка на Бога, а от гледната точка на човека, от позицията на този физически пункт, от който аз гледам. Бих искал да ви дам един пример, не особено възвишен, но както ми се струва реален. Примерът с изкуствените зъби, с изкуствената челюст. Когато вие казвате: „ето, това са изкуствени зъби“, вие изхождате от определена гледна точка: че истинските зъби растат сами в устата и не могат да се вадят. От тази гледна точка зъби, които можеш да поставиш върху масата или в чаша не са истински. Но ако се обърнем към направилия ги зъботехник – истински ли са те или не са? Това са истински изкуствени зъби. И тъй, това е много важно тъй като ние често правим утвърждения, без да осъзнаваме, че ги правим от определена гледна точка и че съществуват и други гледни точки. Аз не искам да кажа, че има и други гледни точки за нашата вяра и съвсем не искам да твърдя, че може да се претеглят различни аксиоми и логически да се развива някаква друга тема. Аз искам да кажа само, че по същество гледните точки често определят истинността или неистинността на онова, което говорим. Всичко това поставя под въпрос образите и формулировките, които ние изричаме за човека, за Бога, за техните взаимни отношения.Сурожски м-т Антоний 4Но центърът на тежестта, така да се каже, източникът на надеждата е именно съмнението, а не безпогрешната устойчивост. Защото съмнението всеки миг поставя под въпрос теснотата на нашето виждане, ограничеността на нашето разбиране и свидетелства във всеки един момент че Самият Бог, Живият Бог се е втурнал в съзнанието ни и разчупва модела. Моделът се разбива на късове, но нито за миг това не предполага някаква заплаха за Самия Бог. Бог превъзхожда модела, превъзхожда статичния образ. Той превъзхожда и динамичния образ. Той превъзхожда и понятието за тайна, Той превъзхожда познанието, както го разбираме ние в термините на познанието на материалния свят. Той превъзхожда даже приобщеността, както я разбираме в мярата на нашето опитно знание. Всичко би могло – и трябва – да бъде поставено под въпрос, не поради това, че ние поставяме под въпрос Бога, човека, или взаимното им отношение, но поради това, че във всеки момент Бог изисква от нас по-дълбоко разбиране и по-животрептящо отношение с Него.

А сега няколко думи за това как ние поставяме под въпрос Бога – не модела за Бога, защото всъщност Той, а не ние поставяме под въпрос този модел. Ние по-скоро бихме били радостни веднъж и завинаги да го направим неизменен и да не рискуваме нищо. Но случва се: ние поставяме под въпрос Самия Бог и аз ще се опитам да ви покажа това, като припомня за двете бури на езерото, описани в Евангелието (Марк 6:47-51 и 4:35-41).

Тези описания започват по еднакъв начин. Учениците на Христос са напуснали брега на езерото с лодка, отправяйки се към другия бряг. През нощта над езерото се извива буря. Те се борят, те са в смъртна опасност, силите им се приближават към своя край, мъжеството им е поколебано, надеждата угасва и тогава нещо се случва. В първия случай те виждат Христос, вървящ по вълните посред бурята и извикват от страх „Това е привидение!“ Защо това да е привидение? Ами защото ако това е Христос, Той не би могъл да бъде посред бурята. Христос – това е Царят на света, Царят на хармонията; Онзи, Който може да победи всички въстания на природата, Който може да върне хармонията на всичко, което я е загубило. Щом хармонията я няма, то значи онова, което те виждат, не е Христос.

Именно така постъпваме ежеминутно и ние – поставяме Бог под въпрос: къде е, казваме, Бог при земетресението. Къде е Бог при пожара? Къде е Бог във войната? Къде е Бог в глада? Къде е Той? И с думите „Вие не Го виждате. Него Го няма. Това е значи привидение, може би! Ако Той беше тук, всичко това не би могло да се случи“ – ние поставяме Бог под въпрос.

Другият аспект на питането ни може да се види от следващия разказ. Апостолите се борят със смъртта, която ги обстъпва от всички страни, а Христос спи на кърмата на кораба с глава върху възглавката. Те се борят и виждат, че смъртта побеждава. Обръщат се и виждат, че Христос като че ли Се е отстранил. Той почива. Те, Неговите създания се борят, скоро ще загинат, а Той е в покой на Своето небе, спи спокойно там, положил глава върху възглавето. И те се обръщат към Него, но не казват сега нищо подобно на онова, което е казал стотникът: „Не идвай, Господи, но кажи само една дума и моят слуга ще оздравее.“ (Матей 8:8). Те Го будят и текстът е суров, те почти направо Му казват: „Не те е грижа, че ние загиваме“, което отнесено към събитието означава, „Ако Ти не можеш да направиш нищо, то поне раздели с нас нашите страхове и умри с нас.“ Не по този ли начин постъпваме и ние по всяко време? Съмняваме се, че Бог ще ни помогне; не сме уверени, че Бог може да ни помогне, но ако Той нищо не може да направи, поне да би страдал заедно с нас, поне да би споделял нашия ужас.

В Свещеното Писание има не малко места, в които Бог като че ли се обръща против нас и, по същество ни казва: „вие обвинявате Мен, но сега Аз ви поставям noд въпрос – къде сте вие? Къде съм Аз и къде сте вие? Аз Съм в сърцето на бурята. А вие (например Иов 38:40)?“ Ние казваме често, хората казват често – „как да се молим на Бог, Който се изплъзва от отговорност, на Бог, Който се скрива, на Бог, Който няма грижа, Който се отстранява?“ Кой е безотговорен – Бог или ние? Ние през цялото време се стараем да се изплъзнем от отговорност. Бог е взел върху Себе Си отговорността веднъж и завинаги, и никъде не отива извън нея. Ние се включваме за миг, а после, когато се уморим, отиваме да отдъхнем – до следващия път. Когато някой е болен, ние седим с него, но в определени моменти отиваме и да поспим. Когато някой е в тревога, ние оставаме заедно с него, но понякога отиваме и да отпочинем. Ако нечия нужда е твърде продължителна, ние започваме да губим търпение. Готови сме да направим всичко, само ако нуждата не би продължавала твърде дълго.

Ето вече петнадесет години в нашата енория ние се молим за двама души, страдащи от множествена склероза. Веднъж някой ми каза: „Колко време ще се молим за Елена и Екатерина? Уморих се всяка неделя да чувам имената им!“ Аз му отговорих: „Как мислиш, тези двете не са ли се уморили по седем дни в седмицата да се наричат Елена и Екатерина и да носят болестта си?“ Ето как ние поемаме отговорност и се оттегляме от нея. Даже промеждутъкът от шест дни между службите ни е недостатъчен, за да ни даде време да си отдъхнем и да се върнем, с определен порив, за десет секунди към имената на Елена и Екатерина.Сурожски м-т Антоний 5Бог е влязъл в отговорността съвсем иначе. Въплъщението означава, че Той е приел върху Себе Си отговорността напълно и за веки веков. Мисля, че в края на девета глава, Иов лице в лице с Бога, Когото не разбира и не може да приеме при условията, с които Го приемат приятелите му – като Властелин, имащ всички права, Властелин, пред Който винаги сме виновни, тъй като по самото Си определение Той винаги е прав – възклицава: „Кой е онзи, който ще застане между мен и моя съдия; кой ще сложи ръка на неговото и на моето рамо (вж. Иов 9:33)?“ Иов е осъзнал, че работата не е в това да се намери посредник, който да би казал по няколко думи за успокоение на единия и за утешение на другия, за да се поддържа между двамата търпимо равновесие. Иов очаква някой, който ще направи крачката и ще застане в сърцевината на ситуацията; който ще протегне ръце и ще съедини двамата, ще ги удържи в единство. Онова, което той е търсил пророчески в своя дух на синовна любов и на синовно зрение, ние намираме в Христа: Синът Божи е станал Син Човешки. Той прави крачка, която Го въвежда в сърцевината на конфликта и още по-точно – Той Сам става сърцевината на конфликта, защото в Него се срещат всички елементи на конфликта: човекът и Богът се събират докрай в своето противостоене. Той носи върху Себе Си осъждането. Той става не само проклетият, Той става „клетвата,“ както казва Писанието (Галатяни 3:30). Отвергнат Бог, Той бива изведен от града човешки, Той бива разпънат вън от Иерусалим. В Него се събират всички елементи на конфликта и от това Той умира. Ето какво взима върху Себе Си Бог по отношение на човека. Ние Го поставяме под въпрос – но не трябва ли Той нас да постави под въпрос? И когато аз говорих за бурята: та в сърцевината на бурята е Той. Ние се борим, стараейки се да избегнем от нея максимално. Ние се стремим да достигнем брега, ние се мъчим да намерим защита, макар и временна, макар и толкова нестабилна защита в лодката си. Той обаче стои в това бушуващо море, Той е в сърцето на разбушувалия се вятър. Той е там, където в равновесието на пределното напрежение се сблъскват всички бушуващи сили, разбивайки всичко, върху което се стоварват.

Ето как, струва ми се, стои проблемът, когато ние поставяме под въпрос Бога и създадените от нас Негови образи.

Може да се зададе въпросът докъде се простира тази Божия солидарност? До какъв предел стига тя? Той е станал човек, Той се е съгласил на тази двойна солидарност – с Бога и с човека, но къде се спира Той и, значи, къде трябва да се спрем ние в тази солидарност? Струва ми се, че ние виждаме ето какво: виждаме, че Той е направил тази стъпка – стъпката на предстателството. Ние често си мислим, че предстателството се състои в това да призовем Бога на помощ, да Му кажем: „Господи, ето нуждата ни, ето трагедията. Ела!“ Предстателството обаче започва не в този момент, когато ние произнасяме нещо; то започва в момента, в който правим крачката. Да предстателствуваш това означава да направиш крачка, която ще те постави в центъра на проблема, в сърцевината на конфликта. Бог е направил тази крачка. Той е станал човек. И на първо място: Той е станал човек веднъж и завинаги. Той не излиза от тази ситуация. Разпнат и възкръснал, Той все още и завинаги носи следите на Своето разпятие. Даже във възкресението Си и в славата Си, Той не се е освободил, тъй да се каже, от Своето разпятие. Страданието преминава, но ранеността от страданието завинаги остава някъде в нас.

С кого, обаче, се е отъждествил Той? Не се е отъждествил с човека въобще, не се е отъждествил просто с порядъчните люде, със светците и праведниците. Той се е отъждествил с блудницата и с блудния син, Той се е отъждествил с всички, които са се нуждаели от спасение. Онези, които са се оказали неспособни да живеят в Неговата област, са открили, че техният Бог е дошъл и живее там, където са се оказали те. Уязвим Бог, беззащитен Бог, Бог, погубил цялата Своя слава; Бог, победен и презрян в очите на онези, които вярват единствено в силата и славата – Той се е съгласил да раздели с нас човешките ограничения – глад, жажда. Съгласил се е да раздели с нас смъртта. Но до какви предели е достигнал?

Ако Той би се съгласил просто на физическата смърт, не тъй много хора биха Го приели. Та колко просто е за Онзи, Който е безсмъртен, да умре физически. Трагедията, единствеността на смъртта на Христос съставлява именно това, че на кръста Той възкликнал: „Боже Мой, Боже Мой, защо Си ме оставил?“ (Марк 15:34) Той е разделил с нас не само физическата смърт. Единственото, поради което човек умира, това е изгубването на Бога. Умират, изгубвайки Бога, и смъртта е не просто увяхването на цвета. Цената на греха е смърт, а грехът – това е отделеността от Бога. И Христос разделя с нас изгубването на Бога. Той е измерил, както никой в тварния свят не би могъл да измери, какво е да изгубиш Бога, да бъдеш без Бога, какво значи това атеист. И ние изразяваме това в апостолския Символ на вярата, когато четем „Той слезе в ада“. Този ад не е Дантевия ад, това е адът, за който се говори например в псалмите (срв. Псалми 15:10 и 29:4): мястото, където Бог няма, мястото на Неговото радикално, невъзпълнимо отсъствие. Той слиза там заедно с всички, изгубили Бога. И това е адът, който открива, че като е пленил човек, в действителност е приел Бога. И ад повече няма, защото адът като място на отсъствието е напълнен сега от присъствието на Живия Бог. Ето я мярата на солидарността Божия, ето я мярата на Божията отговорност. И когато ние Го поставяме под въпрос, съзнаваме ли до каква степен сами се отказваме от отговорност и до каква степен Той е в самата ѝ сърцевина? Сурожски м-т Антоний 4Би ми се искало да ви кажа колко разнообразно ние биваме поставяни под въпрос и сами поставяме въпроси. За различните аспекти на това въпрощаване може да се каже още много. Но аз бих искал да ви оставя с този проблем, да ви оставя с редица проблеми, тъй че да се замислите над тях. Да се замислим над тях по такъв начин, та все някога да престанем да бъдем деца по разум, оставайки си деца по сърце. Може би тогава ще настане християнското обновление; обновлението, което ще достигне измерението на интелектуалната новост, което е било свойствено на първите векове. Ще израстне според мярата на онези люде, които са умеели да мислят, имали са мъжеството да мислят, имали са мъжеството всичко да поставят под въпрос: на първо място себе си, своите богове, всичко. Те са намерили, те са проповядвали, възвестили са истините – истините, на които ние станахме пленници, тогава, когато тия истини трябваше да бъдат за нас отворени прозорци, отворени двери; трябваше да ни помогнат да прозрем и да видим, а не да оставаме пленници на чужди мисли и чужд опит, да живеем от заимстваното, вместо просто да живеем.

Превод от руски: Калин Янакиев

Публикува се по: Митрополит Сурожский, Антоний, Труды , М., „Практика”, 2002.

___________________________________

Източник – http://svvasiliy.jusoft.net/. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Митрополит Антоний Сурожский (роден като Андрей Борисович Блум) (1914-2003) е роден в семейство на руски дипломати. Революцията заварва семейството в Персия, откъдето то с много трудности се добира до Париж, където остава да живее. Във Франция бъдещият епископ се дипломира като геолог и лекар, но първият му практически опит в професията е като фронтови хирург от френската армия през Втората световна война. По време на германската окупация продължава да лекува, бидейки член на Нелегалната съпротива. Още през 1939 година обаче – непосредствено преди заминаването на фронта, дава монашески обети и е постриган за монах под името Антоний в разгара на съпротивата през 1943 година. След войната, до 1948 година продължава да е лекар, а след това е ръкоположен в свещен сан и изпратен от Църквата за служение в Англия. През 1957 година става епископ на Руската православна църква, а от 1966 година е митрополит и патриаршески екзарх за живеещите в Западна Европа православни под юрисдикцията на Руската (Московската) патриаршия. През цялото време на своето епископско служение митрополит Антоний неуморно проповядва и изнася беседи за сънародниците си в Русия по радио „Свобода”. След 1974 година официално е освободен от служебни обязаности и се посвещава изцяло на проповед и словесно труженичество.

Митрополит Антоний не е написал за печат нито ред през живота си. Всичките му книги са сборници, събрали устните му беседи и разговори. Митрополит Антоний е бил в близки изповеднически отношения с редица от големите руски интелектуалци-дисиденти. До края на живота си служи и работи в Англия.

Изображения – авторът, + Сурожски митрополит Антоний (1914-2003). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-58J

СЪВРЕМЕННИТЕ СУЕВЕРИЯ*

Свещеник Иван Латковски

Окултизмът – основа на съвременните суеверия

priest John LatkovskyСуеверието е понятие, чието съдържание е твърде широко и не строго формулирано. То определено насочва към вяра в някакви извънрационални сили, но същността му е много по-дълбока и се корени в самия човек като психофизическо същество. Той чувства необходимост от вяра в свръхестественото, разбира, че не е сам в разумното си битие и желае да влиза в досег с други разумни същества. Последните имат различни имена в зависимост от религиозната насоченост на отделния човек, от неговите религиозни представи. Това са божества, духове, извънземни, изобщо същества които имат личностни характеристики. Те са обект на човешките мисли и представи, които по-често са изопачени и неправилни поради липсата на всякакъв критерий и авторитет по тези въпроси.

В това кратко изложение няма да се засягат някои повърхностни форми на суеверие (например фатални числа, петък 13-ти и други), а ще се посочат твърде разпространените и претендиращи за сериозност прояви на вяра в свръхестественото, като астрология, хороскопи, посещаването на екстрасенси, гледането на карти, вярата в НЛО и окултните явления.

Преди всичко трябва да се уточни какво означава думата “суеверие”. Най-общо това е празна, неправилна, безсмислена вяра, която не носи спасение на човека, а го отклонява в неправилна насоченост на духовния живот. За съжаление, твърде често явление е смесването на вяра и суеверие. Лишеният от здравата опора в Бога човек счита повечето християнски догмати, обреди, тайнства за суеверия, които са канонизирани от Църквата. Това е доста повърхностен възглед, който трябва да бъде преодолян чрез ясно разграничаване на вяра и суеверие. За атеистическия мироглед разлика няма – дори вярата в Бога е предразсъдък, суеверие поради “липсата на правилно, научно обяснение на явленията в природата и обществото[1]”. Науката обяснява процесите в областта на естественото, докато в свръхестественото тя трудно би могла да съди правилно. Там на предно място в отношението на човека излиза неговата духовност, която може да се разграничи образно на болна и здрава. Здравата духовност има своята основа във вярата в единия Бог, осъществявана в Христовата Църква. Вярващият е убеден, че единственият Уредник на творението е Бог и че без Неговата воля нищо не се случва. За всичко има Божи промисъл, който понякога е неразбираем за нас, но премъдро направлява събитията и явленията. Християнската вяра е насочена към Бог Отец Вседържителя, към Бог Син – Спасителя и към Бог Дух Свети, Който животвори и освещава всичко.

Болната духовност, към която се числи и суеверието, също има насоченост към “висше” битие, към онова, което е невидимо за очите, но се усеща чрез душата. От православна гледна точка, нейния извор се състои в окончателно отпадналото от Бога състояние на злите духове, които активно действат в живота на човека и непрестанно се опитват да го погубят и отклонят от неговото предназначение – богоуподобяването. Тези същества имат простор на действие в душите на хората, които са се самолишили от благодатния живот в Христовата Църква, където единствено е възможно да се води истинска борба с тях. Спасителят разруши делата на дявола чрез Своите изкупителни страдания и даде на хората сили да се противопоставят на злото. Но там където Христос бива отхвърлян се развиват в действия всички внушения на злите духове. Основна тяхна цел е отклоняването от истинската спасителна вяра в Триединия Бог. Това се постига не само чрез директно богоборчество и отхвърляне съществуването на Бога, но и чрез заместители на вярата, каквито са суеверията. За съжаление съществуват безброй смесвания на вяра и суеверие. Вярващи, които наред с християнския си мироглед, приемат за истина и много суеверни постановки са често срещано явление. Разпространени са всевъзможни поверия, магии, гадаене, еретични представи за тайнствата и обредите в Църквата[2]. Много са и хората, които прибягват до методите на астрологията, нумерологията, до помощта на самозвани “природни” лечители и екстрасенси. Всички тези прояви на псевдодуховност са симптоматични за нашето време и се нуждаят от разглеждане и задълбочено осмисляне. В това изложение ще се посочат само някои аспекти на съвременните духовни заблуди, които тровят душата на човека и служат за угасването на истинската вяра.

Силно застъпена днес е вярата в зодиите, положението на звездите и тяхното влияние върху човешкия живот. Хората са склонни към възприемане данните на науката астрология, която се дефинира като изкуство за предсказване на бъдещето или тълкуване на събития от човешкия живот според позицията на небесните тела[3]. Тя има древен произход, който може да се открие в езическите култове към звездите (астролатрия, сабеизъм). Същевременно астрологията е тясно свързана с окултизма, съчетавайки в себе си древни и нови учения[4]. В наши дни се наблюдава изключително нарастнал интерес към астрологията в световен мащаб. Почти няма печатна или електронна медия, която да лишава своите читатели и зрители от подобна информация за тяхната зодия и какво казват звездите за всеки ден от живота им. Астрологическите рубрики са задължителни за всяко издание, което желае да постигне успех на пазара. Отделно от това се издават целогодишни хороскопи, които също се радват на голяма популярност. Съвременният човек, постоянно засипван с “познания” за зодиите и звездите, постепенно възприема всичко това за истина и като напълно нормално. Подменят се обектите на духовните му стремления и той загубва ясно понятие за свръхестественото. Човекът, който приема астрологията и всичко свързано с нея без съмнение е суеверен. Той всъщност приписва на творението (звезди, планети) божествени качества – тяхното съдействие в момента на раждането му определя неговата съдба, характер, щастие или нещастие в живота. Ако се вярва на астрологията, небесните тела са някакви властелини на вселената, от които зависи всичко.

Този основен постулат на астрологията влиза в директен конфликт с библейския възглед за Бога като Вседържител и Творец на всичко съществуващо. Бог е сътворил вселената и премъдро управлява творението Си. Той не е оставил на небесните тела ролята, която им се приписва от астрологията, роля на “сляпа съдба”, а е дал на човека свободна воля, за да изпълнява предназначението си. Как можем да примирим астрологията със свободата на човека? По никакъв начин. Защото, ако приемем, предопределеното от звездите не остава място за личен избор и свободна воля. Освен тези явни противоречия, които християнинът открива между религията и астрологията, в Свещеното Писание също могат да се посочат текстове, които потвърждават убедеността, че съществува абсолютна непримиримост между веровите християнски истини и заблудите на астрологията[5]. Бог чрез пророческото перо на Исаия, се обръща към Вавилон с думите: “Нека излязат ония, които наблюдават небесата, звездобройци и предсказвачи по новолуния, и да те спасят от онова, що трябва да ти се случи. Ето те са като слама: огън ги изгори; не избавиха душата си от пламъка”(Исаия 47:13-14а). В този текст ясно е указано отношението на Бога към хората, които са потънали в заблудите си и се осланят на звездите. Нито те, нито обожествяваните от тях творения могат да окажат някаква помощ на прибягващия до техните лъжемъдрувания[6].

В основата си астрологията е гадаене[7]. В Свещеното Писание това действие се квалифицира като зло и не бива да се практикува от вярващите: “Не бива да се намира у тебе… предсказвач, гадател…, защото всеки, който върши това е гнусен пред Господа“ (Второзаконие 18:10-11). Св. апостол Павел също предпазва християните от влиянието на езическия мироглед, отразен напълно в астрологията: “Гледайте, братя, да не ви увлече някой с философия и празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Колосяни 2:8). Несъмнено всичко сътворено от Бога е полезно, има място във вселената и свое предназначение. Творението е премъдро устроено, то е “космос”, тоест “ред”, в който всяка частица има значение. Сътворените неща са в неразривна и постоянна връзка помежду си, влияят се едно от друго и така осъществяват и поддържат реда и законите в природата, определени от Бога. Човекът – венец на творението, изпитва върху себе си влиянието на времето, природните явления, космическите процеси и всички други обективни фактори, формиращи условията на неговия живот. Но те не определят нравствения му облик, не могат да предопределят неговия свободен избор.

Мнозина наши съвременници са увлечени от интригуващите предсказания на астрологията, съобразяват с тях личното и общественото си поведение и по този начин считат, че удовлетворяват духовните си търсения. Астрологията е мит, в който вярват милиони. Също както някога хората са вярвали, че небесните тела са божества, и днес вярват, че звездите влияят на съдбата им[8]. На това всеобщо явление християните са длъжни да дадат отпор, като не допускат да бъдат увлечени в астрологичните заблуди и където е възможно да разобличават това суеверие. Друга форма на суеверие, илюстрираща още по-ярко духовната атмосфера на днешния ден, е “нашествието” на различни лечители, екстрасенси и врачки. Общото между тях е ”загрижеността” им за телесното и духовното здраве на човека, което те подпомагат със своите необикновени способности. Нашата страна е особено засегната от това явление, което ясно проличава от безбройното множество на тази армия “доброжелатели”. Те запълниха част от духовния вакуум, създаден през изминалите десетилетия на атеизъм, и допитването до тях стана вид модерно увлечение.

Нерядко в живота се налага да се взимат трудни решения, да се реагира на неочаквани събития и човек има нужда от помощ в такива тежки моменти. На драго сърце тя му се оказва от тези лечители и екстрасенси, които претендират, че притежават свръхпознания в областта на духовните и телесните процеси. Те могат да демонстрират невероятни способности, граничещи с фокусничество и магия, които окончателно убеждават дошлия при тях човек в техните възможности да му помогнат. По този начин се злоупотребява с човешкото страдание и доверие, което се използва за трупане на пари, слава и известност. Мнозина от екстрасенсите парадират с християнската си вяра, в домовете им има икони, ходят на църква и така нататък. Те твърдят, че са вярващи, но онова, което вършат съвсем не показва истинска православна църковност. Напротив, Църквата не приема техните действия за произтичащи от Божията благодат, а недвусмислено ги определя като имащи своя източник в друга духовна сила. Православният християнин не бива да се смущава от демонстрираната “духовна” мощ на тези самозвани лечители и да се подлъгва относно истинската им същност. Когато здравето му е застрашено той трябва да положи усилия, съчетавайки молитвите към Бога и светиите с търсенето на квалифицирана лекарска помощ. Ако медицината е безпомощна, утехата, която дава Църквата е незаменима. Св. тайнства са най-добрите лекарства за човека. Преди всичко те са спасителни за душата, но по Божията милост служат и за телесно изцеление. Посещаването на всякакви други психотерапевти, лечители и екстрасенси показва недоверие към единствения източник на живота – Бога, загърбване на изобилието от духовна благодат, която Той дарява в Църквата и в крайна сметка – неверие в Неговия промисъл.

Някои от екстрасенсите, гадателите и врачките (тук не говорим за обикновените шарлатани и измамници) имат необикновени способности да лекуват, да предсказват, да знаят миналото на конкретния човек, но почти никой не се пита кому дължат тези дарования. Редовна практика са гледането на карти, на кафе, на зърна и други, и лековерния човек е убеден, че наистина те показват съдбата му. Това всъщност не е вяра, а истинско суеверие, което заедно с убедеността в “богоизбраничеството” на гадателите и екстрасенсите се превръща в пълно отричане на всичко християнско. Вярата в Бога и принадлежността към Църквата са несъвместими с врачуването, баенето и други подобни дейности. Хората занимаващи се с тях нерядко изобщо не подозират кому служат с необикновения си талант. Други напълно осъзнават източника на своите способности и активно работят в това “хуманно” поприще.

Отношението на Църквата към този вид дейности е твърде ясно и недвусмислено: Тя забранява на своите членове да посещават гадатели и врачки, а още повече да извършват подобна дейност. Същността, която се крие зад тези практики застрашава духовното здраве, поради навлизането в твърде опасната окултна област. Именно в нея е източникът на сила и познание у екстрасенси, гадатели, врачки. Те са инструменти на падналите духове в борбата им за човешките души. Липсата на достоверна информация за тях прави много хора лесни жертви на окултно влияние. Църквата винаги е предупреждавала за опасността от общуването с тъмните сили и техните представители сред хората. Св. Иоан Златоуст нарича гадателя “зъл демон[9]”, а св. Ефрем Сириец определя като “душевни окови” врачуването и гадаенето[10].

Вярата в НЛО също е твърде характерен белег на духовно-заболялото човечество. Наистина НЛО съществуват, но това не са някакви представители на извънземни цивилизации и “наши космически братя”. Все повече от сериозните изследователи на този въпрос твърдо застават зад позицията, че явяванията на НЛО също имат окултен характер[11]. Тези учени считат, че проявите на НЛО са до голяма степен вариации на демоничния феномен[12]. За съжаление литературата по тази тема в по-голямата си част удовлетворява повърхностния интерес към сензационното, отколкото търсенето на истината за тези странни явления. Въпреки това за православния християнин веднага става ясна приликата между тях и описаните в богатата църковна литература и особено в Житията на светиите, случаи на срещи с бесове – зли духове[13].  Контактите с НЛО са съвременна форма на окултните феномени, съществуващи векове наред[14].

От изложеното дотук се налага извода, че голяма част от суеверията, в които изпада днешния човек, са свързани с окултизма. Той се дефинира най-общо като тайно, скрито учение, насочено към свръхестественото, мистичното и магичното[15]. Окултизмът може да бъде квалифициран  и като задълбочена форма на болна мистика, чиято същност е контактуването с паднали ангели. Неговите разнообразни прояви отразяват пълната му противоположност на благодатното общуване с Бога в Църквата. А съвременната псевдокултура възпитава положително отношение към всичко свързано с окултизма. Според нея няма нищо вредно, а още по-малко грешно, в спиритизма, астрологията, контактите с НЛО. Напротив, всичко това се схваща като откриване на непознати сили и същности, които помагат на хората. Това е една от големите заблуди на нашето време, когато човек лесно отдава своята безценна душа на всякакви окултни ”експерименти”. Той отчаяно се нуждае от превъзпитание по отношение на окултизма[16]. С него е призвана да се заеме Църквата, чиято духовна ограда е спасителна стена от демоничните влияния. Трудността произтича от факта, че хората все по-малко са склонни да разбират и намират истината, която им се предлага от Божията благодат в Църквата. Лъжеученията са много по-атрактивни и забавни; те предлагат изява на неподозирани човешки способности, но в крайна сметка имат една обща цел – отдалечаване на човека от Бога и общение със сатаната[17].

Окултизмът е духовна болест, която се лекува само чрез синергията между човешката воля и Божията благодат. Човекът трябва ясно да осъзнае злата същност на всички суеверия и окултни практики и с цялата си душа да се противопостави на тяхното пагубно влияние. Църквата има сили чрез св. тайнства да разкрие пред търсещия човек необятната Божия любов и милосърдие.

__________________________

*Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Енциклопедия А-Я, БАН, С., 1974, с. 796.

[2]. Архимандрит Лазар, Грехът и покаянието в последните времена, С., 1998, с. 14.

[3]. Penguin Dictionary of Religions, ed. by John R. Hinnells, 1997, c. 52.

[4]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за астрологията, С., 1994, с. 23.

[5]. Пак там, с. 39.

[6]. Толковая Библия, т. 2, Спб., 1911-13, с. 445.

[7]. Акенбърг,… пос. съч., с. 40.

[8].  Пак там, с. 56.

[9]. Православната Църква за окултизма, Сборник беседи, статии и разкази, 1998, с. 72.

[10]. Пак там.

[11].  Йеромонах Серафим Роуз, Православие и религия будущего, Москва, 1992, с. 76 сл. сл.

[12]. Акенбърг, Дж. и Уелдън, Дж., Факти за окултизма, С., 1994, с. 10.

[13]. Роуз,… пос. съч., с. 108

[14]. Пак там, с. 102.

[15]. Акенбърг, пос. съч., с. 11.

[16]. Пак там, с. 50.

[17]. Православната Църква за окултизма…, с. 184.

Изображение – авторът на статията, свещеник Иван Латковски. Източник – http://vseh-svjatih.blogspot.com.

СУЕВЕРИЕТО УБИВА ВЯРАТА*

Полина Спирова

Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона. (Мат 6:24)

Днес българинът живее притиснат между традиционната си представа, че е православен, и различни езически практики: ходи на църква, но посещава и екстрасенси, кръщава децата си, но им връзват и червен конец срещу уроки. Повечето млади двойки сключват брак в храма, защото ритуалът е по-тържествен и вярват, че така повече ще „им върви в брака”, а децата се кръщават преди всичко „за да са здрави”.

Суеверието на нашите християни се проявява видимо и в огромния брой хора, които посещават храмовете единствено за да им се четат Киприяновите молитви. Често тези молитви се възприемат като магическо действие, а на свещеника се гледа подобно на жрец – заклинател. Този специфичен вид езическо възприятие често се съчетава с нежеланието на „жертвите на магия” да участват в светите тайнства, за да получат действената сила на благодатта – единствената сигурна защита срещу попълзновенията на злото. (Повече в „Кой ни направи магия” от Благовест Ангелов, Църковен вестник 18/2002.)

В нашите храмове наред с православното богословие и църковното предание живее и преуспява т. нар. „бабешко богословие”. Не са малко младите свещеници, които при въдворяването си в съответната енория откриват там едно „предание”, което бабите са готови да защитават с неочаквана ревност. То е смес от църковната традиция и местни вярвания и суеверия. Тези процеси в църковния ни живот протичат като подводно течение, което обаче завлича мнозина от идващите за пръв път в храма: някои са отвратени от ширещото се суеверие и задълго не стъпват в църква, други го приемат за част от православната традиция. За този образ на православието спомагат и медиите, които на църковните празници обръщат повече внимание на народните вярвания и обичаи, свързани с празника. Те си имат оправдание: от медийна гледна точка те са по-атрактивни в сравнение с богослуженията, които „всеки път са еднакви”.

Така читателят или зрителят остава с впечатлението, че православието е сбор от магични заклинания, бране на билки по Еньовден, питки с късмети, курбани и т. н.

В същото време почти всяка кабелна телевизия има свое специализирано предаване за гадаене, лечение и съвет от съответните „специалисти”. Тези предавания се радват на доста широк интерес и финансови постъпления.

Сливането на суеверията с вярата е един от големите църковни проблеми у нас. Св. Патриарх Евтимий призовава поробения български народ да пази „непорочна вярата си”. Но този завет с пълна сила важи и днес. За да се защитава вярата от друговереца поробител, се изисква самоотверженост и героизъм. Но не по-малко отговорна задача на нашата Църква днес е да опази вярата на народа от суеверните примеси, които незабележимо, постепенно, но трайно изкористяват вярата на българите. Изкореняването на езическите „вярвания” обаче се оказва много по-трудно, отколкото първоначалното въцърковяване.

За да предпази лековерните българи от безсмислените, а понякога и опасни съвети на лечителите, СЕМ забрани излъчването на предавания с участието на ясновидци, лечители и т. н. Новият Закон за здравето забранява всички форми на реклама на алтернативните методи на лечение, а всеки желаещ да лекува чрез алтернативни методи – хомеопатия, акупунктура, акупресура, трябва задължително да има средно образование и да е психично здрав. Това е, което държавата може да направи. Църквата си има свой механизъм за справяне с подобни явления – изграждане на духовен имунитет у хората, на християнски мироглед върху света и процесите в него.

Основният проблем на повечето наши сънародници е в пълното непознаване на православната вяра, истинската духовност, Христовия завет, евангелската свобода и любов. Повечето българи имат объркан мироглед по духовните въпроси. Те не знаят какво да очакват от Църквата, не знаят как тя може да им помогне, каква е нейната роля на земята (**вж. долу под чертата, интервю и направена справка).

Затова вътрешната мисия на нашата Църква днес трябва да е насочена към по-широка просвета сред народа за изкореняване на езическия мироглед. Необходима е сериозна църковно-просветна дейност, и то не просто образование в областта на религията, а истинско просвещаване със светлината на Христовото учение. Днешните православни катехизатори проповядват сред един традиционно православен, но на практика езически народ. Църковната мисия сред българите трябва да започне от самото начало, от личността на Христос и смисъла на Неговото спасително дело, за да се изведе народът от езичеството към живота в Христа.

Тази просвета на първо място е дело на свещеника, който е призван да открива и изкоренява суеверията сред своите енориaши, да ги наставлява в здрав духовен живот. Но в същото време това е дело на цялата ни Църква, чието слово е нужно да достига до всеки дом – чрез проповед в храма или от екрана, чрез книги и брошури, чрез примера на пастирите и обикновените християни, които също са призовани от Спасителя: „Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5:16).

_______________________

*Публикувано в Църковен вестник, бр. 12, 2004. Първа електронна публикация http://synpress-classic.dveri.bg. Тук текстът е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

**Разговор за църковната мисия в Русенската многопрофилна болница

Среща на болния с Лечителя на човешките души

В началото на миналата година „Църковен вестник” писа за освещаването на православен параклис „Св. св. безсребреници Козма и Дамян” в Русенската многопрофилна болница за активно лечение (виж Църковен вестник, бр. 2/2003). Тогава църковната мисия в болницата бе в своето начало. Днес, след повече от една година, разговаряме със свещеник Добромир Димитров, който освен енорийските си задължения е поел и кръста си на болничен свещеник.

Отец Добромир, разкажете ни за църковната мисия в Русенската болница днес, след повече от една година от нейното начало.

– В края на декември 2002 година, с благословението на Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит се създаде болничен параклис към Русенската болница. Тогава именно стартира болничната мисия. Беше ни много трудно, защото това не беше просто създаване на параклис, ние искахме нещо много повече – да пренесем Църквата в болницата. Много е лесно, когато хората идват в храма, много по-трудно се оказа свещениците да отидат при нуждаещите се в болницата, тоест мисията да излезе от храма.

Обикновено се приема, че Църквата е консервативна система, но пряко заблудите на обществото всъщност тя не е нито набор от правила и задължения, нито съкровищница на старини, нито пък институция за религиозни услуги. За нас предизвикателството беше да превърнем присъствието си в Църквата в мисия – мисия, която получаваме на литургията с думите на епископа или свещеника „С мир да излезем”. Затова и центърът на нашата мисия там е св. Литургия. Всяка събота в болничния параклис ние извършваме св. тайнство Евхаристия. Но за да дойдат хората на литургия, ние трябва първо да ги поканим, и това не би било възможно без личен контакт с всеки един от болните.

Русенската болница е доста голяма, с няколко хиляди души персонал и болни. През седмицата ние посещаваме тези болни или те идват при нас в параклиса. Към него сме създали и библиотека с духовна литература. Но по-важно от всичко са грижите, които ние, свещениците, полагаме за тях – да ги посещаваме, да ги питаме от какво се нуждаят, да им помагаме, доколкото можем. Ние едва ли ще смогнем да облечем всички, да нахраним всички гладни или да изцерим всички болни, но това, което можем да направим, е да им дадем Христос. Социалната мисия на Църквата се отличава от социалната мисия на държавата по това, че ние имаме за цел да благовестим, да приобщим тези хора към вечния живот, да ги направим „нова твар в Христа”. Ние сме длъжни да се погрижим за нещо много по-важно от това, което се опитва да направи обществото, като полага усилия да реши материалните проблеми на тези хора. Ние правим възможна срещата на болния, на страдащия с Лечителя на човешките немощи и страдания. Не можем да не си задаваме въпроса кое прави служението на Църквата по-специфично. И тогава стигаме до крайъгълния камък – Господ Иисус Христос.

Ние се грижим за всички в болницата – за мюсюлмани, атеисти, протестанти, католици и не правим разлика между тях. През последната година в болничния параклис се кръстиха четирима мюсюлмани. Естествено сблъскваме се с много пречки и предразсъдъци. Има и изкушения – едно от най-големите е да не превърнем нашата църковна мисия в чисто социална дейност – ако стане това, то тогава държавните социални служби ще вършат много по-добра работа от Църквата.

– Колко свещеници обгрижват болничния параклис?

– Официално аз съм поел това задължение, но работата е много и е непосилна само за един човек. Много ми помагат моите събратя иконом Георги Георгиев, протосингел на Русенска митрополия, ставрофорен иконом Стефан Стефанов, свещ. Кръстьо Милев, както и десетина доброволци. Голяма подкрепа ни оказва и епархийският ни архиерей – Русенски митрополит Неофит.

– Как реагират болните, когато при тях идват свещеници?

– Повечето хора имат нуждата да поговорят с някой. Има такива, които остават в болницата дълго време, губят връзката със своите близки. Оказва се, че единствените хора, с които могат да поговорят, са лекарят, свещеникът, сестрите. С течение на времето ние, свещениците, променихме атмосферата в болницата – сестрите започнаха да ни помагат, да ни насочват към нуждаещите се от духовна подкрепа, лекарите промениха отношението си към личността на свещеника и въобще към Църквата.

– Това означава, че вашата мисията не е само сред болните, а и сред персонала на болницата?

– Да. Постепенно към болничния параклис се обособи своеобразна църковна общност – бивши пациенти, които продължават да идват и след като оздравеят, хора, които просто помагат, сформира се хор към параклиса. Малко е известно, че в тази болница преди е имало параклис „Св. Василий Велики”, който обаче е унищожен през 60-те години и е превърнат в морга. В момента се опитваме да го възстановим, събираме средства. Мястото, което е известно като „старата русенска морга”, всъщност е поруган храм – абсидата, мястото, където е бил олтарът, е превърнато в тоалетна, вътре е сложена маса за аутопсия. Сега целта ни е да го преустроим в място, където да има дневен център, в който да могат да идват хора с различни проблеми.

В момента и директорът на болницата доктор Минчо Вичев и главната сестра Евелина Ванкова ни помагат много за възстановяването на стария параклис. Всъщност тази инициатива малко или много е и тяхна. Те са се мотивирали вътрешно да работят с нас и в бъдеще. Сега те се занимават с набирането на средства за параклиса към болницата. Ако това стане, ще имаме два параклиса – един външен и един вътрешен.

Същевременно мисията ни е и сред близките на болните. Дори когато човек умре, той оставя след себе си хора, които продължават да го обичат. Имах един случай наскоро с една жена на име Мариана, която се лекуваше в болницата. Запознахме се с нея, кръстихме я, грижихме се за нея. Последната ѝ воля преди да почине беше децата и съпругът ѝ да бъдат кръстени и сега духовно се грижим и за тях.

– По време на вашето пастирско служене вие се сблъсквате често със смъртта. Различава ли се християнското отношение към смъртта с това на лекарите и персонала в болницата?

– Ако кажеш на смъртно болния, че има голям риск, има вероятност изходът да е фатален, той може да се замисли. Но съвременната етика е забравила за смъртта, обществото ни отрича смъртта до последния момент, а всъщност смъртта е крайъгълния камък на живота. Митрополит Антоний Сурожки казва, че смъртта осмисля живота. Ако кажеш на някого – „ти ще умреш днес”, той ще промени целия си ден. Но днес хората умират пред телевизорите и когато смъртта ги застигне – не мислят за нищо, нито за децата си, нито за живота си.

Българите сравнително по-трудно преодоляват практиката да мамят болния за състоянието му до края, наричат това „благородна лъжа”. Но когато човек е подготвен за смъртта си и знае, че умира, достатъчно е просто да му хванеш ръката или да му поговориш.

Последното осезание, което остава, когато човек се разделя с живота, е слухът – заради това Църквата е създала молебен при разлъка на душа от тяло. Молебенът се чете на глас при умиращия човек и той до последно слуша неговите думи. Те звучат тежко и жестоко за близките – там се молим Господ да освободи душата от тялото и да приеме душата на умиращия. Но колкото и да са тежки, тези думи стигат до смъртника – дори до този, който е в кома, и той чува, че близките му се молят за него, той се подготвя за срещата си с Бога. Отпечатъкът на смъртта е страшен, но Христос победи смъртта и това, което е скъсано, може да се събере в Христос чрез кръщението, чрез Църквата.

Не съществува „благородна лъжа”, важно е обаче как поднасяш истината. Ако тя се каже по безчовечен начин, пациентът може да изгуби всяка надежда. А надежда винаги има, защото всеки ден се случват чудеса и всички, които работят в болниците, признават това.

Важното е всичко да става с много любов, не бива да се превръщаме в морализатори. Болницата е място, в което пациентите постоянно страдат – от болките, от раздялата с близките, от самотата. Това, което може да облекчи страданието им, е любовта, грижата, съчувствието. На болния не трябва да се натяква, че болестта му е следствие от греха му. Целият свят е грехопаднал. Трябва да гледаме на човека като на неповторима личност, а не като на пациент, на когото дори не знаем името. Един американски писател казва: „Ако спасиш една душа, ти спасяваш целия свят, ако погубиш една душа, погубваш целия свят.” В нашата мисия ние не сме максималисти – не можем да обиколим всички и да спасим всички, целта ни са конкретните личности пред нас с техните страдания и нужди.

Какво липсва най-много на болните?

– В болницата се чувства най-силно липсата на другия. Болните имат нужда да споделят, имат нужда от докосване, за да усетят човека до тях. Докосването при болния е нещо невероятно важно – понякога им е нужно просто да ти подържат ръката.

В момента Здравната каса поема и грижите за неизлечимо болни. Така се получава, че някои хора прекарват последните си дни в болницата и понякога последното нещо, което човек вижда преди смъртта си, е или празната стая, или медицинската сестра. И когато близките на болния отидат при сестрата, те питат едно и също: „Какви бяха последните му думи?”

Живеем в невероятна ера – скитане от държава на държава, Интернет, глобални комуникации, но всичко това говори за глада за другия. Затова и търсенето на Христос често започва с търсенето на общение с хората. Но в човешкото си търсене ние ставаме все по-самотни. Дори и Франц Кафка е казал, че когато е бил сред най-много хора, тогава се е чувствал най-самотен, което е парадоксално, но е истина.

Целта на нашата църковна мисия е да донесем Христовия мир на хората. Когато нашият Господ Иисус Христос се явил на учениците след Възкресението Си, Той казал: „Мир вам”. Ненапразно и в литургията Великата ектения започва: „С Мир на Господа да се помолим”. Ние това и правим – даваме на хората мира, защото в човека винаги остава една празнота, която не може да бъде запълнена, освен от Този, Който всичко изпълва, а това е Господ.

– Отец Добромир, служението Ви на енорийски свещеник отнема много време и сили, но в същото време Вие отделяте много усилия и за работата си с пациентите в болницата и в болничния параклис. Каква е Вашата лична мотивация, за да можете да издържите на това физическо и духовно напрежение?

– Правя го заради това, че смисълът на човешкия живот е да даваш любов. А това е и смисълът на църковната мисия – да дадем на хората Христовата любов и мир.

 Анкета:

Отношение към църквата и църковните служители в болницата

Откъс от изследване за първоначалните нагласи в Многопрофилна болница гр. Русе, проведено сред 300 пациенти и представители на персонала. Анкетата е направена от ставрофорен иконом Стефан Стефанов и свещеник Добромир Димитров през август 2002 година, преди да започне църковната мисия там.

Смятате ли, че е необходимо присъствието на духовник в болницата?

Да – 50,2%; Не – 43,3%; Нямам мнение – 6,5%.

Бихте ли били по-спокойни, ако в лечението Ви участва духовник?

Да – 28%; Не – 50,8%; Нямам мнение – 21,2%.

Бихте ли присъствали на богослужения, ако в болницата има параклис?

Да – 45,3%; Не – 36,5; Нямам мнение – 15,7%.

Какво е Вашето вероизповедание?

Православен християнин – 74,4%; Не изповядва (не посочва) – 20,9%; Други – 4,7%.

В какво желаете да се изразява помощта на духовника към болния?

Не са отговорили 53,2%; Окуражаване чрез вярата, повдигане на духа – 14,6%; В нищо – 11,2%; Молитва за оздравяване, за лекаря – 6,8%; Разговор, съпричастност, четене на св. Евангелие – 4,4% ; Душевно спокойствие, утеха – 3,7%; Изповед, причащение – 2 %.

Поради пълно незнание за мисията на Църквата и духовника, половината от анкетираните не са дали отговор на отворените въпроси. Същевременно 74,4% са заявили, че са православни християни.

Изповед и Причастие очакват от духовника само 6 човека, тоест 2% от анкетираните.

Показателно е, че положително отношение към присъствието на духовник е по-силно изразено сред персонала на болницата, тоест мнозинството от медицинския персонал възприема духовниците като свои съработници.

Анкетата показва, че бъдещето на църковната мисия в болниците ще зависи от адекватността на свещеническото присъствие сред нуждаещите се.

Интервюто взе Полина Спирова

Изображение: авторът на статията и интервюто, Полина Спирова