Георги Бакалов

Появата на християнството в една от провинциите на космополитната Римска империя в началото на новата ера поста­вя редица въпроси относно произхода, характера и същността на това ново ре­лигиозно-философско учение. Законо­мерно ли е възникването на християнска­та монотеистична религия тъкмо в Па­лестина? Явява ли се християнството отрицание на многообразните политеистични култове в гръко-римския свят или е естествена еманация на религиоз­но-философското развитие на тези об­щества? Така поставен, проблемът се нуждае от историческа аргументация, ко­ято да насочи вниманието към причини­те, породили постепенната подмяна на езическите религии. В този контекст ар­гументите на вярата няма да бъдат обсъ­ждани, тъй като те дават еднозначен и незадоволителен от гледище на позити­вната наука отговор.

Християнството несъмнено е само­битно религиозно учение, но въпреки то­ва, то не е могло да се развие независимо от влиянията и натрупаната опитност на предшестващите го религиозни култове. Исторически е доказано, че нито една идеология, система и още по-малко ре­лигия, не се е радвала на добър прием и е била обречена, ако се яви в името на пълното отрицание на идейните си пре­дшественици. Съвсем друг е въпросът за преосмислянето, задълбочаването и обо­гатяването им. Това християнството бе­зусловно прави, но то не може да зачер­кне обичаи и модели на поведение, фор­мирани с векове.

Каква е религиозно-философската и нравствената атмосфера на гръко-римс­кия свят в навечерието на обсъжданото събитие?

Около началото на новата ера в духо­вния живот на античния свят господства елинизмът. Зад това обобщаващо поня­тие с право и основание могат да се поставят всички характерни за епохата процеси и явления в областта на култура­та, политическите идеи, философията и религиите. Неслучайно раннохристиянската книжнина ще представи елинизма като антипод на своето религиозно уче­ние, водена от разбирането, че той е вси­чко онова, което предшества християнс­твото – онова, което то отрича, но и от което заимства при философското офор­мяне на собствените си доктрини.

През елинистическата епоха се наб­людава силно проникване на сирийски и персийски религиозни учения в духовна­та сфера на гръко-римския свят. То става особено забележимо в епохата на римс­ките Антонини (96-192 година). В значителна степен тези култове се доближават до християнското религиозно учение, което е добра предпоставка за неговото въз­приемане и широко разпространение. Все по-нарастващият интерес към мисти­цизма е съпътстван от упадък на точните науки и засилено търсене на откровения и чудеса. И нещо по-малко обичайно за миналото – прави се рязко разграниче­ние между душата и плътта, с предпочи­тание към душата. Същото се прави и по отношение на Бога и света, които в пре­дставите на езическите религии са едно цяло. Наред с това сред обилието от определения се уточняват понятията за Бога. Оформя се становището, че Бог е наричан с много имена, но Той все пак е Един. Назованите с различни имена бо­гове са само отделни проявления на един­ствения Бог.

Тежненията към мистицизма и окултизма довеждат до пренебрежително отношение към тялото и въобще към материята. На тялото се гледа като на „тъмница за душата“, в търсенето на спа­сението и истината то трябва да бъде унизявано и пренебрегвано. Спасението и вярата във вечния или „отвъдния“ жи­вот се свързва неизбежно с пречистване­то. Това е отклик на старата гръцка идея за катарзиса (пречистването). Оттук става ясно защо най-сакраменталното тайн­ство в християнския култ е Евхаристията (тоест пречистването или приобщението).

Характерен е и друг факт от социал­но-политическа гледна точка. Епохата на елинизма поставя началото на космопо­литните монархии, които заличили на­ционалните граници и създали възмож­ности за общуване на народите, в това число и религиозно. Последното довеж­дало религиозен синкретизъм, при кой­то се смесват и взаимно се преплитат множество древно-източни и гръко-римски религиозни учения. При това изоби­лие от божества в пренаселения римски пантеон закономерно се явява необхо­димостта от синкретизъм в култовете, което предпоставя създаването на монотеистична религия. Гърците били безс­порни водачи в духовната сфера на анти­чния свят. Те не само съставлявали ядро­то на елинистическата култура, но би­ли и главните ѝ разпространители. С Платон и Аристотел древногръцката фи­лософия достигнала ненадминати от ни­кого в древността върхове, но като че ли с това изчерпила творческия си гений. В епохата на римското владичество у гър­ците рязко намалява интересът към ста­рата митологическа религия. Сред об­разованите хора нейното място заела фи­лософията, която постепенно придобила религиозна окраска. И нещо много важ­но. Ограниченото политическо влияние на гърците в рамките на Римската импе­рия стеснило кръгозора им в ойкуменето и насочило погледа им към вътреш­ния свят на човека. Проблемите на лич­ността, а не на полисния колектив, ста­ват главна цел на съществуването. Това ново усещане и различно от миналото мислене се осъществило във формира­нето на три основни философски школи, които станали изразители на настроени­ята, вярванията и нравствените ценнос­ти на обществото – това са школите на епикурейците, стоиците и скептици­те. При тях самодоволството на епику­рейците, апатията на стоиците и недо­верието на скептиците имат като край­на цел блаженството в личния живот. Християнството също цели блаженство, но постигнато чрез спасението и с други средства, различни от философията на езическия свят. Независимо от това, тези школи и направления подготвили почва­та за християнската проповед.

Основател на първата от споменатите философски школи е Епикур (341-270 година преди Христа). В същината на философията му лежи материалистическия атомизъм, почерпен от учението на Демокрит. По­ради това Епикур съветва да се изучава физиката като сигурно средство, предпа­зващо от „ужасите на суеверието“.

Според Епикур единственото безус­ловно благо е удоволствието. Негови ан­типоди са скръбта и унинието, които фи­лософът определя като Зло. Главно условие за удоволствието е спокойствието на духа, което трябва да се постигне на вся­ка цена.

Епикур не прави много съществена разлика между душата и тялото. Те се различават, според него, само по броя на атомите. „Душевните атоми“ са извънре­дно тънки и ефирни, за разлика от по-грубите телесни.

Има още →