Професор протопрезвитер д-р Радко Поптодоров

Покръстването на Русия е голямо ис­торическо събитие. То има както мест­но – руско, така и общославянско и световно-историческо значение.

За покръстването на Русия има огром­на литература. Някои западни автори прокарват тенденцията, че християнс­твото било разпространено в Русия от норманите-варяги, след като те стана­ли князе на киевските и новгородските славяни; някои от тези варяги изповядвали западното, други – източното христи­янство. Повечето руски, някои българс­ки, гръцки и други автори твърдят, че Киевска Русия е приела християнството от Византия и гръцки мисионери покръс­тили княз Владимир и руския народ. Рус­кият учен професор Михаил Георгиевич Попруженко счита, че християнството е дошло в Русия от Кирило-Методиевския център във Великоморавия. Това становище, без да отрича участието на Византия, има и д-р Алберт Раух в доклада си, четен през месец юли 1986 година в Регенсбург no noвog 1000 години от пок­ръстването на Киевска Русия. През 1913 година, руският учен Михаил Дмитриевич Присельков изказа мнение, че Киевска Русия е приела хрис­тиянството и църковна иерархия от Ох­ридска България. Това гледище поддържа и немският учен Ханс Кох; не стои далеч от него и професор Валерий Погорелов.

Обективно преценено, във всичките тези становища се съдържат „зърна на истината“! Защото, ако под покръства­нето на Киевска Русия разбираме не само кръщението на киевския княз Владимир и на върхушката около него в 988 година, а пок­ръстването на многобройните славянс­ки маси – което е и капиталният истори­чески факт, то трябва да отчетем, че към тези маси, не само десетилетия, но и век и половина по-рано са се насочвали ми­сионери и от Рим, и от Константинопол, и от България, и от разни други места и са припечелвали за своята проповед мно­го души измежду местното население.

Справедливостта изисква да признаем:

1) че проповедниците на източното хрис­тиянство обаче са имали много по-зна­чителни резултати, отколкото разпрос­транителите на западното;

2) че учас­тието на Византия в този процес се пре­увеличава, а на българите се омалова­жава, подценява или даже съвсем премъл­чава от повечето автори.

*

Твърдението, че Киевска Русия и княз Владимир били покръстени от византий­ци-гърци, и при това категорично изра­зено, намираме в домашните руски изво­ри – в руските летописи. И в тази ста­тия – в първата част аз ще дам кратка ин­формация за най-важните от тези извори и за критичното отношение на учените към тях, тъй като това има важно зна­чение за изясняване реалното участие на византийците и на българите в делото на покръстването на Киевска Русия, а във втората ѝ част ще приведа други много важ­ни факти, които говорят, ако не за по-големия, то поне за равния дял на бълга­рите с византийците в покръстването на братския руски народ!

I.

Първият най-древен и най-важен извор за историята на Русия е известен под името „Повест временных лет“ и се приписва на монаха от Печерския манастир Нестор. Счита се, че монах Нестор го е написал през 1112-1113 година. Оригиналът на този писмен паметник не е дошъл до нас: ние имаме само негови преписи. Най-ста­рият му препис, и същевременно и редак­ция, е направил монах Лаврентий през вторатa половина на XIV-ти век (1377 година) и се нарича „Лаврентиева летопис“. Следващата е от началото на XV-ти век и се нарича „Ипатска летопис“. Съществуват и по-късни: Радзивиловска, Троицка, Новгородска ле­топис и прочее.

В началната част на стигналите до нас преписи на „Повест временных лет“ има едно „Сказание о изпытаний верь“. В това „Сказание…“ се разказва, как при ве­ликия Киевски княз Владимир идват посланици от различни народи, като му предлагат да приеме тяхната вяра. След това князът изпраща свои посланици до различните народи, за да се запознаят на място с различните вери. На първо мяс­то винаги са поставени българите, пос­ле немците, след тях хазарите и най-пос­ле гърците. В разказа главна роля играе един, изпратен от гърците, философ, на име Кирил, който в пространна реч изяснява вярата на гърците, а накрая му показва и картината на Страшния съд, ка­то му изяснява, кои стоят отдясно, кои отляво. Най-лоша отвратителна и, до­ри скверна, е представена вярата на бъл­гарите; после по-добра на немците; такава, като на немците, неприемлива е и тази на хазарите (юдаизма), а несравнено по-добра – византийската вяра! Всич­ко това става през 986 и 987 година. Владимир избрал от всичките предложени му вери най-добрата – гръцката.

През 988 година княз Владимир нападнал Корсун (Херсон) – гръцки град на Азов и го превзел. Византийците поискали от Вла­димир мир, а той поискал от императора Василий II (Българоубиец) да му даде сес­тра си Анна за жена. Императорът се съг­ласил при условие, че княз Владимир прие­ме християнството. Между това княз Владимир заболял в Корсун от очна бо­лест и обещал да се кръсти. Щом се кръс­тил станало чудо: оздравял, и, с придаде­ни му много гръцки свещеници, се завърнал в Киев, където заповядал да се кръс­тят всичките му поданици. Кръщението извършили гръцките свещеници в река­та Почайна (днес Днестър).

Още Василий Никитич Татищев – един от първите рус­ки историци (1686-1750) изказал съмнение в това, че „Сказанието за изпитването на верите“ в „Повест временных лет“ не е съставено от монах Нестор. Според Татищев монах Нестор е подправен и интерполиран от автор, намиращ се под силно гръцко вли­яние. Така мисли и Август Лудвиг Шльоцер (1735-1808), П. М. Новоструев, барон Розенкампф, Измаил Иванович Срезневски и други. Михаил Петрович Погодин вижда „много странни и невероятни неща“ в Сказанието…, а най-големият историк на Руската църква Евгений Евсигнеевич Голубински  не намира в „Сказанието“ „никаква ис­торическа истина“ и счита, че негов ав­тор е някой грък, че то „е твърде късен замисъл, по всяка вероятност не руски, а гръцки замисъл“.

Но, чие е авторството на споменато­то „Сказание“? Самото му съдържание ни подсказва, кой е той. Правилно един бъл­гарски автор отбелязва, че две идеи пронизват цялата преработена и интерполирана от гръкофилска или направо от гръцка ръка ’’Повест временных лет“:

а) да се оправдае господството на варягите над руските славяни, и

б) да се оправ­дае духовното господство на византий­ците над Русия. Подобно становище, ма­кар и в малко no-друг вариант, има и академик Дмитрий Лихачов. Професор Валерий Погорелов намира, че в Киевска Русия е съществувала посто­янна борба между славянското и гръцко­то духовенство. И покръстването на княз Владимир и на поданиците му по из­тъкнатия по-преди начин, е наистина „апотеоз на гръцко-християнската ви­зантийска политика“.

Впрочем Евгений Евсигнеевич Голубински  счита, че в то­ва Сказание „се касае за една голословна гръцка измислица“, и неин автор е „… не Руский, а Грек, тоест один из числа многих Греков, живших в Росии в период домонгольский“. Но професор Евгений Голубински  не забелязал в тази гръцка измислица още не­що, именно българофобията на гръцкия съчинител и интерполатор на „Повест временных лет“! Българският наблюдате­лен автор Всеволод Николаев справедливо я отбелязва в своя труд за „Участието на славянобългарският фактор в покръст­ването на Киевска Русия“ (С., БАН, 1949). Наистина, в повечето преписи на „Повест временных лет“ се забелязва една странна тенденция – да се смесват ду­навските българи с волжските българи. В Лаврентиевската летопис четем: „Придоша от Скуф, рекше Козар, рекомии Българе (и) седоша по Дунаеви (и) населници словеном биша“. Не се прави ясна класи­фикация на дунавски и на волжски бълга­ри. Така е и в текста под 858, 898, 902, 915, 941, 942, 967, 971, 985 и така нататък години. Защо е прокарана тази тенденция? За да бъдат заблудени читателите и слуша­телите на „Повест временных лет“, че българите изобщо изповядват една ом­разна, нечестива вяра: трябвало е да се заличи в съзнанието на киевския руски на­род, който е имал немалко контакти с българските славяни, всякаква мисъл за самостоятелна славянска държава, каквато е била тази на дунавските българи, за независима от Византия славянска църква, каквато е била Преславската или Охридската, а също и да се забрави и спо­мена, че от живата някогашна връзка между българи и руси, са дошли в Киевска Русия и християнството, и много духов­ници, и голяма книжнина! Това е единственото обяснение на необузданата стръв, с която интерполаторът-византиец се нахвърля върху българите в своето произведение. И ако към това прибавим, че тъкмо в този период цар Симеон подлага Византия, в лицето на нейния им­ператор и патриарх, на най-голямо уни­жение и притеснение, ще се изясни доня­къде традиционната византийска омра­за към българите, достигнала дотам, че император Никифор Фока (963-969) нари­ча пратениците на цар Петър (според Лъв Дякон) „пратеници на най-бедния и мръсен скитски народ“, а самия Петър на­зовал „Кожогризец, облечен в овчи кожух“! Да не описвам обидното отношение на Иоан Цимисхий към българския цар Борис II, поведението на Василий Българоубиец към Самуиловите войници, или даже да не напомням изразите на Теофилакт Охрид­ски за българите, че са „смрадливи жаби“, „трупове без глава…“ и така нататък. Тази българофобия е забелязана и от руските исто­рици Фьодор Иванович Успенски, Викентий Василиевич Макушев и други.

Според интерполаторът българите имат дотам гнусни и отвратителни оби­чаи, че даже княз Владимир, като изслу­шал българските мисионери, плюл от от­вращение: българите са представени ка­то поклонници на „Бохмита“ или „Бафомета“, тоест божество-идол на сатаната! Но този термин „Бафомет“ е непознат в X-ти, XI-ти и XII-ти век, и е станал известен от инквизиционните процеси на Запад срещу ор­дена на тамплиерите през XIII-ти и XIV-ти век. И ето – и това е доказателство за късния произход на интерполацията в Повестта.

Интересно е обаче и това, че винаги българите са на първо място: най-напред те идват при княз Владимир, най-напред княз Владимир при тях изпраща посолст­во да проучи вярата им и така нататък. А волжски­те българи, които били мохамедани, в сравнение с дунавските били твърде да­леч от Киев. Напротив – киевските сла­вяни, в една своя част, югозападната, така наречените угличи и тверци, по думите на Борис Александрович Рыбаков, даже били „политически зависими от България“! Естествено е да се приеме, че става дума за пратеници на дунавските българи, но интерполаторът ги смесва с волжските, за да заличи и съв­сем унищожи в паметта на руския народ споменът, че християнската религия е възприета от руските славяни чрез българските. При това голяма роля при княз Владимир и киевските славяни играе фи­лософът-грък Кирил, изпратен от Ца­риград да им обясни истинската и най-доб­рата вяра. Интерполаторът, като знаел значението и престижа на св. Кирил меж­ду славяните, е използвал неговото име за своите цели! Но св. Кирил е умрял цял век и четвърт преди княз Владимир, и гъркът е изпаднал в груб анахронизъм. Впрочем, и академик Борис Дмитриевич Греков, като говори за „Повест временных лет“, пише: „Източниците смесват дунавски и волжски българи“.

Че интерполаторът-византиец е край­но необективен и грубо тенденциозен говори и обстоятелството, че според не­го княз Владимир преди покръстването си, е крайно отрицателен тип. Той е: прелюбодеец, чревоугодник, пияница и разв­ратник, има пет законни жени и 800 наложници – повече от Соломон! Тези данни за „ха­ремите на Владимир нямат нищо общо с истината: и у норманите, и у славяните не са съществували такива обичаи и мора­лът им е твърде строг. Сиреч и българи, и руси са за византийския интерполатор „варвари“, „скити“ и стоят на неизмери­мо по-ниско стъпало от византийците.

Има още →