И. Хабарин

Християнинът посреща и започва Нова година с два велики празника – Рождество Христово и Кръщение Господне. Тези два празника отбелязват две Божии явявания (Богоявления), две велики „начала“. Първото от тях това е явяването на Бога в нашия земен свят. „И Словото стана плът, и живя между нас“ (Иоан 1:14); второто – явяването на въплътилия се Бог на света; Рождество – това е началото на земния живот на Господ Иисус Христос; Кръщението – началото на Неговото обществено служение.От раждането на Христа във Витлеемската пещера до Неговото кръщение във водите на Иордан изминали тридесет години. Свещеното Писание почти нищо не ни съобщава за тези години от земния живот на Иисуса Христа. От непосредственото свидетелство на Евангелието ние знаем само, че чудесно роденият от Дева Мария „Младенецът растеше и крепнеше духом, като се изпълняше с мъдрост; и благодат Божия беше върху Него“ и по-нататък, че „Иисус пък преуспяваше в мъдрост и възраст и в любов пред Бога и човеците“ (Лука 2:40, 52).

Евангелията от Матей и Лука разказват за четири събития в най-ранното детство на Иисуса Христа: за обрязването, приношението в храма, поклонението на мъдреците и бягството на Светото семейство в Египет.„Като се изпълниха осем дена, за да бъде обрязан Младенецът, дадоха Му името Иисус, наречено от Ангела, преди да се зачене Той в утробата“ (Лука 2:21). Дошлият не да наруши Закона, но да го изпълни…, за да ни научи на необходимостта за изпълнение на Закона.

След поклонението на мъдреците и занасянето на Младенеца Иисуса в храма, „Ангел Господен се явява насъне Иосифу и казва: стани, вземи Младенеца и Майка Му, и бягай в Египет, и остани там, докле ти кажа; защото Ирод ще търси Младенеца, за да Го погуби. Той стана, взе Младенеца и Майка Му нощем, и замина за Египет; и там стоя до смъртта Иродова“ (Матей 2:13-15). Така прочее в самото начало на Своя земен живот Този, Който дойде при човеците, за да ги спаси, се подхвърля на гонения от човеците.След смъртта на Ирод Иосиф се връща по указание свише в земята Израилева (Матей 2:19-21) „и след като получи откровение насъне, замина за пределите Галилейски и, като дойде, засели се в един град, наричан Назарет“ (Матей 2:22-23), тоест в предишното свое и на св. Дева Мария жилище. Там, в отдалеченост, и неизвестност, Светото семейство живяло последващите години.

Тук някак пада завесата и скрива от нашия духовен поглед Спасителя на света тридесет години. Само един-единствен път тая завеса се повдига за момент, а именно: св. евангелист Лука съобщава за посещението на дванадесетгодишния юноша Иисус в Иерусалимския храм. Четейки евангелския разказ за това събитие ние срещаме и първите дошли до нас думи на Иисуса Христа: „Защо сте Ме търсили? Не знаехте ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“ (Лука 2:49). Вече с тези думи юношата Иисус посочил Своето божествено достойнство. „Но – отбелязва евангелистът, те не разбрали казаните им думи“. Унижилият Себе си, приемайки нашата плът заради нашето спасение, проявява Своето смирение и тук: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше“ (Лука 2:51).Дошъл в Назарет… и преживял още осемнадесет години, за които Словото Божие не ни съобщава никакви подробности. Но в Евангелието има едно драгоценно споменаване, което много говори на вярващото сърце. Именно: в Евангелието от Mapк е изразено недоумението на народа: „Не е ли Той дърводелецът” (Марк 6:3), Тази забележка говори за това, че Господ и наш Спасител Иисус Христос през целия си земен живот… бил беден провинциален труженик, занаятчия. През тази епоха провинциалните занаятчии, а Назарет въобще Галилея били тогава глуха провинция даже за Палестина, – имали съвсем скромно положение и твърде малко доход. Този, Който дошъл в нашия свят за да ни, спаси, Този „Царуващ Цар и господаруващ Господ“ доброволно избрал такъв начин на живот, който бил участ на болшинството хора – живот на бедняка – работник. Синът Божи и Синът Човешки в  Своя земен живот за всички времена и за всички хора осветил честния труд, достойнството на трудещия се, като показал, че истински достойно и угодно Богу е това съществувание на човека, което се заключава не във външния, а във вътрешния живот.

***

И ето, когато „Иисус… беше на около тридесет години“ (Лука 3:23), Той яви Себе Си на света „Когато начеваше служението Си“ (Лука 3:23). Завършил тихия живот в неизвестност в глухото провинциално градче, започнал нов период в земния живот на Спасителя на света. Тридесет години, прекарани в неизвестност, в трудове на бедния занаятчия, далеч от житейския шум, се сменили от трите години на напрегнат подвиг в открито служение на хората, на непосредствено съприкосновение с непостоянното, променчиво в настроенията си множество, години на упорито преследване от страна на озлобените врагове.Идването в света на Спасителя на света било предел на крайно смирение, самоунижение: пещера и ясли на Този, Който „е образ на невидимия Бог“ (Колосяни 1:15). Така и излизането Му на служение на света било представено с образа на смирението: „И в ония дни дойде Иисус от Назарет Галилейски и се кръсти от Иоана в Иордан“ (Марк 1:9). В тия дни „Иоан кръщаваше в пустинята и проповядваше покайно кръщение за опрощаване грехове“ (Марк 1:4) и при него отивали хиляди множества хора „и излизаха при него цялата Иудейска страна и иерусалимци, и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си“ (Марк 1:5). И ето заедно с всички тези, които се кръщавали и изповядали своите грехове се кръстил и Този, който Сам бил безгрешен, но Който взел върху Себе си греховете на света.

Евангелието ни повествува, че когато Иисус Христос дошъл при Иоан, последният, както сам той свидетелства, още „не Го познавах“ (Иоан 1:33). Но пророческият поглед видял в Дошлия предвъзвестения от пророците Месия – Христос, за Когото Иоан е пратен да възвести на света, – Този, по-Силния от него, за Когото той говорил на народа и на Кбгото Той се считал за недостоен да развърже ремъка на обущата Му и Който ще кръщава с Дух Свети и огън (Матей 3:11; Марк 1:7-8; Лука 3:16).

И Иоан, изпълнен с най-дълбоко смирение пред Иисуса Христа, се преклонил пред Неговата нравствена сила, величествена простота и святост. „Аз имам нужда да се кръстя от Тебе, а Ти ли идваш при мене?“ (Матей 3:14), казал Предтеча. При тези думи последвал величественият отговор на Отхвърлилия силата на властта заради смиреното служение: „Остави сега: защото тъй нам подобава да изпълним всяка правда“ (Матей 3:15). Това второ нам известно изречение на Иисуса Христа и първо от времето на Неговото обществено служение съдържа дълбок смисъл. Безгрешният Син Божи и истин-ският Син Човешки и тук показал, че е дошъл не да наруши Закона и пророците, но да ги изпълни (Матей 5:17), – „Желая да изпълня волята Ти, Боже мой“ (Псалом 39:9), и тук Той „Смири Себе Си, бидейки послушен“ (Фил. 2:8). Нека обърнем внимание на това, че нашият Спасител не казал на Своя Предтеча „Аз съм длъжен“, но „тъй нам подобава“ и отстранил недоумението или колебанието на Иоан (кой от кого трябва да приеме кръщение) с думите  и мисията на Иоан, като действителен Предтеча на идването на Христа. „Тогава, както повествува Евангелието, – Иоан Го допуска“ (Матей 3:15), и Иисус Христос „се кръсти от Иоана в Иордан“ (Марк 1:9). „Троическое явися поклонение“ (тропар на празника Богоявление), И Иоан казва: „И аз видех и свидетелствувах, че Този е Син Божий (Иоан. 1:34). Иоан, последният и най-велик син на Стария Завет, станал първият вестител на Новия Завет. Пророк „и повече от пророк“ (Матей 11:9), той получил знамение, че при него дошъл, кръсти се от него („и като се кръсти, се молеше“ (Лука 3:21) е действително „Този, Който има да дойде“ (Матей 11:3). Този, пред лицето на Когото той (Иоан), бил пратеният ангел, за да приготви пътя Му (Марк 1:2), „да свидетелствува за светлината“ (Иоан 1:8). Ако до този момент Иоан, говорейки за идващия Месия, употребявал такива думи, като „Идващият след мене“ (Матей 3:11), „След мене идва по-Силният от мене“ (Марк 1:7), „след мене идва Мъж“ (Иоан 1:30), сега на питащите го юдеи той казва: „посред вас стои Един, Когото вие не познавате“ (Иоан 1:26), защото той (Иоан) Го познава; „приятел на Младоженеца“, той можал да каже: „Тая ми радост, прочее се изпълни“ (Иоан 3:28).Всички, тия събития са особено задължение да се припомнят на християнина в дните на рождественско-кръщенските празници. Светата Църква през време на тези две седмици – святи, свещени седмици… – говори за тези събития и в богослуженията Си, и в установените евангелски четива. Мисленият взор на вярващия християнин през тия дни трябва особено живо да види Витлеемската пещера с лежащия в яслите Богомладенец и наведената над Него Божия Майка; смирените пастири, имали „голяма радост, която ще бъде за всички човеци“, за раждането в града Давидов на Спасителя „Който е Христос Господ“ (Лука 2:10-12); мъдреците, дошли от Изток да се поклонят на родения Младенец Христа и на Неговата Майка, бързащи за Египет; юношата Иисус в Иерусалимския храм, Който „седи между учителите… слуша и запитва“ (Лука 2:46). През тези дни се изправят пред духовния взор на вярващия величествените картини от бреговете на Иордан: той вижда проповядващия, поучаващия и кръщаващия Иоан, както и народа, дошъл в множество при него и към когото Иоан, и особено към фарисеите и садукеите, се обръща с гневни изобличителни думи: – „Рожби ехидни! кой ви предсказа да бягате от бъдещия гняв?“ (Матей 3:7; Лука 3:7), призовавайки ги да сторят „плод достоен за покаяние“ (Лука 3:8; Матей 3:8), без който любимите привилегии на юдейския народ, неговата гордост с произхода му от древните патриарси, избраници Божии, нямат никаква цена, защото „Бог може от тия камъни да въздигне чеда Аврааму“ (Матей 3:9; Лука 3:8), – ревнителите само за външна, формална обрядност нека знаят, че „секирата лежи вече при корена на дърветата; затова всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън (Матей 3:10; Лука 3:9). Ще види най-после вярващото сърце, как е „дошла и се явила Непристъпната Светлина“ тоест кръщаващия се в Иорданските води Иисус Христос, Спасител на света.

Като празнуваме Кръщението Господне (Богоявление) вярващият християнин, благоговейно настроен в това празнично време следва със своя духовен взор кръстилия се в Иордан Спасител. Вярващата душа, преживявайки с тържество празника Богоявление и встъпването на Господа Иисуса Христа на обществено служение на света, чувства благочестиво желание мислено да види началото на това служение.Светата Църква дава възможност и за това: както е известно, след празника Богоявление в Православната църква са установени още три специални празнувания, а именно: Събор на св. Иоан Предтеча и Кръстител Господен, събота след Богоявление и Неделя след Богоявление, и евангелските литургийни четива на тия дни повествуват за началото на общественото служение на нашия Господ Иисуа Христос.

Светата Църква ни подканва духовно да присъстваме с Христа през първите седмици и месеци след Неговото явяване на света, да си представим в ума и сърцето си картините на събитията, които са станали през тези дни и за които ни разказва Словото Божие. Да се вслушаме в гласа на нашата Μайка – Светата Църква и благоговейно да разтворим Светото Евангелие и вникнем в неговите повествования.

***

„Иисус, изпълнен с Духа Светаго, върна се от Иордан, и поведен беше от Духа в пустинята“ (Лука 4:1). Там, в пустинята Той „пости четирийсет дена и четирийсет нощи“ (Матей 4:2). По живописното и трогателно отбелязване на евангелист Марк, „беше със зверовете“ (Марк 1:13) и те не Му вредили… „И полските зверове са в мир с тебе“ (Иов 5:23).

Тези четирийсет дена на пост и усамотение в пустинята за Сина Човешки били време на особено нравствено и духовно подемане и напрежение – „Там Той биде изкушаван четирийсет дена от дявола“ (Лука 4:2). Обикновените телесни нужди в такъв момент или стават крайно умерени, или пък съвсем престават – „и нищо не яде през тия дни“ (Лука 4:2).Но човешката природа, доброволно приета от Сина Божи, най-после, заявила своите изисквания, – Той „най-сетне огладня“ (Матей 4:2; Лука 4:2). В Този критичен момент духът на злобата с особена сила връхлетял на Спасителя на света. „И приближи се до Него изкусителят (Матей 4:3). Евангелист Матей (Матей 4:3-11) и Лука (Лука 4:3-13) повествуват за това трикратно изкушение на Христа. Синът Човешки бил подхвърлен На силно и твърде изкусно изкушение от врага на спасението. Този, Който „макар и да е Син… се научи на послушание“ (Евреи 5:8), победи изкусителя, превъзмогна съсредоточените срещу Него сили на злото, като остави завинаги пример на хората и радостна надежда, „Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне“ (Евреи 2:18).

***

Първите трима евангелисти веднага след повествованията за поста и изкушенията на Христа в пустинята разказват за началото на Неговата проповед в Галилея – „И върна се Иисус със силата на Духа в Галилея“ (Лука 4:14). Но евангелист Иоан в своето Евангелие съобщава събитията, предшестващи всенародното Галилейско служение на Христа. Последното, разбира се, започнало не веднага след пребиваването на Иисус Христос в пустинята. Освен ясното свидетелстване на св. апостол Иоан това се разбира и при четене повествованията на евангелист Матей (Матей 4:12-17) и Марк. – „А след като бе предаден Иоан, Иисус дойде в Галилея, проповядвайки благовестието за царството Божие“ (Марк 1:14).

Победоносно издържал напрегнатата борба със силата на злото, Иисус Христос отново се върнал на мястото на Своето кръщение, на Иордан. И там „Иоан вижда Иисуса, че отива към него, и казва: ето Агнецът Божий, Който взима върху Себе Си греха на света“ (Иоан 1:29) с тези и следващите след тях слова, пълни с голям и тайнствен смисъл, Иоан Кръстител дал ясно всенародно свидетелство за Иисус, че Той е истинският Месия: – „И аз видях и свидетелствувах, че Този е Син Божий“ (Иоан 1:34).Това свидетелство, изглежда, в първия ден, когато е било произнесено, не е имало забележимо близък резултат. Но „на другия ден пак стоеше Иоан и двама от учениците му. И като се вгледа в Иисуса, Който вървеше, рече: ето Агнецът Божий. Като чуха от него тия думи, двамата ученици отидоха подир Иисуса“ (Иоан 35-37). Очевидно, и думите на Предтеча и самата личност на Иисус Христос произвели на тези Иоанови ученици дълбоко впечатление, и като се подчинили на властния вътрешен глас, те последвали Христа. На въпроса на Иисуса Христа: „Какво търсите”?, „те му казали: „Рави (което значи: учителю) де живееш?“. „Казва им: дойдете и вижте. Те отидоха и видяха, де живее; и престояха оня ден при него“ (Иоан 1:28-39) – вероятно в някаква лека, временна шатра каквито могли да си построят идващите на Иордан поклонници. Били при Него и се убедили, че пред тях е Месия.

„Един от двамата, които бяха чули за Иисуса от Иоана и бяха тръгнали след Него, беше Андрей, брат на Симона Петра“ (Иоан 1:40). Той получил след това в Църквата названието „Първозвани“. Другият не е назован по име – той бил самият повествовател на тези събития, любимият ученик на Господа апостол и евангелист Иоан.

Заедно с Андрей в числото на учениците на Предтеча бил и Неговият брат Симон. И Андрей не закъснял да покаже достоен пример на братска любов: „Той пръв намира брата си Симона и му казва: намерихме Месия (което значи Христос); и заведе го при Иисуса“ (Иоан 1:41-42). Сърцеведецът Иисус веднага видял в доведения при Него прост галилеянин едновременно и слабия човек, и превъзходния мъж и казал: „Ти си Симон, син Ионин; ти ще се наречеш Кифа (Което значи Петър – камък)“ (Иоан 1:42).

С тези трима галилеяни не се ограничило числото на първите учецици на Спасителя. „На другия ден Иисус поиска да отиде в Галилея, и намира Филипа и му казва: върви след Мене.“ (Иоан 1:43). Това кротко и кратко поканване  било достатъчно за простия и чистосърдечен Филип да последва Христа.

Както Андрей извършил акт на братска обич, като довел при Иисус Христос своя брат, така и Филип намира Натанаил и му казва: намерихме Иисуса, сина Иосифов, от Назарет, за Когото писа Моисей в закона, и говориха пророците“ (Иоан 1:45). Натанаил помислил и очаквал, че това е някой равин или може би иродиански княз, или асмонейски първосвещеник, или воинстващ последовател на Иуда из Гамала… Но Филип го „разочаровал“: той му казал „Иисуса, сина Иосифов от Назарет“. Със съмнение и не без ирония Натанаил забелязал: „От Назарет може ли да излезе нещо добро?“. На това Филип уверено отговорил: „Дойдѝ и виж“ (Иоан 1:46).

Натанаил тръгнал… И достатъчни били само видът и няколкото думи на Иисуса Христа и Натанаил, този простодушен „израилтянин, у когото няма лукавство“ (Иоан 1:47), от дълбочината на повярвалото сърце да възкликне: „Рави, Ти Си Син Божий, Ти си Цар Израилев!“ (Иоан 1:49).Тъй скромно започнало общественото служение на Иисуса Христа. Неговите ученици, твърдо убедени в това, че с тях е Месия, може би са очаквали, че Той няма да закъснее да изяви Себе Си в слова и великолепие на света. И  „Иисус… яви славата си“ (Иоан 2:11), но я явил не така, както мислили тогавашните юдеи. „На третия ден имаше сватба в Кана Галилейска, и Иисусовата Майка беше там. Поканен беше на сватбата също Иисус и учениците Му“ (Иоан 2:1-2). И ето тук, в глухото провинциално място, на небогатото сватбено празненство Иисус Христос извършил първото Си чудо. „Така Иисус тури началото на чудесата Си в Кана Галилейска и яви славата Си и учениците Му повярваха в Него“ (Иоан 2:11).

Недълго престоял Иисус този път в Галилея. „След това слезе в Капернаум Сам Той и Майка Му, и братята Му, и учениците Му: и там престояха не много дни“ (Иоан 2:12). Това било пред великия старозаветен празник – „Приближаваше Пасха иудейска и Иисус възлезе в Иерусалим“ (Иоан 2:12).

***

Несъмнено, като бил в Иерусалим на празника Пасха, първата Пасха по време на Неговото обществено служение на света, Иисус Христос извършил немалко славни дела. „И когато беше в Иерусалим на празник Пасха, мнозина като гледаха чудесата, които Той правеше, повярваха в Неговото име“ (Иоан 2:23). И Никодим, обръщайки се към Христа, казва: Никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с Него Бог“ (Иоан З:2).

Какви били тия чудеса ние не знаем; в евангелското повествование те не са изброени. Но пък там се разказва за следващите две забележителни събития, станали по време на празника. Иисус Христос като дошъл в храма Господен, в дома на Своя Отец, „намери в храма продавачи на волове, овци и гълъби, и менячи на пари седнали” (Иоан 2:14). Възмутеният от такава кощунствена пренебрежителност към светото место Синът Божи изгонил от храма търгуващите „и парите на менячите разсипа, а масите им прекатури“ (Иоан 2:15). А на продавачите на гълъби казал, макар и по-малко сурово, но властно: „Вземете това оттук и дома на Отца Ми не правете дом за търговия“ (Иоан 2:16).Когато юдейските старейшини високомерно и не без злоба попитали Иисуса: „с каква личба ще ни докажеш, че имаш власт тъй да постъпващ?“, Той отговорил: „Разрушете този храм, и в три дни ще го въздигна“ (Иоан 2:18-19). И евангелистът добавя: „Той обаче говореше за храма на тялото си “ (Иоан 2:12).

Друго бележито събитие било беседата на Xриста с Никодим (Иоан 1:1-21), в която Спасителят с първите Си слова му казал: „Истина, истина ти казвам: ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие“ (Иоан 3:3), а с по-послешните Си слова пояснил, че става дума не за обикновеното плътско раждане, а за духовното, защото „роденото, от плътта е плът, а роденото от Духа е дух“ (Иоан 3:6).

И по-нататък Господ Иисус Христос като укорил с мъка този известен и влиятелен мъж (един от началниците юдейски, мъдрец и член на Синедриона) в неразбиране на духовните неща, му открил, че чрез страдания, и прославяне на Сина Човешки ще се извърши спасението на човеците, защото „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който повярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Иоан 3:16), че „слезлият oт небето Син Човеческий, Който пребъдва на небето“ (Иоан 3:13) е дошъл в света не за съд, а за спасение: „Защото Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него“ (Иоан 3:17).

***

„След това дойде Иисус с учениците Си в земята Иудeйска, и там живееше с тях и кръщаваше. А Иоан тъй също кръщаваше в Енон, близо до Салим“ (Иоан 3:22-23). Тъй като кръщението се разглеждалο тогава като символ на покаяние и очистване, това кръщение е на учениците Христови – „Сам Иисус… не кръщаваше, а учениците Му“ (Иоан 4:2) Това очевидно е като подготовка, като преходна степен към Неговото всенародно служение, което, като проповедта на Иоан Кръстител започнало с призива „Покайте се!“ (Матей 3:2; 4:17).

Когато „дойдоха при Иоана и му рекоха: рави, оня, Който беше с Тебе отвъд Иордан и за Когото ти свидетелствувà, ето, Той кръщава, и всички отиват при Него“ (Иоан 3:26). Предтеча със Своя възвишен отговор проявил истинското величие на своя богопросветен дух. Той казал:. „Не може човек да приеме нищо, ако не му бъде дадено от небето. Вие сами сте ми свидетели, че рекох: не съм аз Христос, но съм пратен пред Него” (Иоан 3:27-28). Иоан казваше, че той не е Младоженецът, а друг е Младоженеца и „радва се твърде много на гласа на Младоженеца“ (Иоан 3:29). Радостта на Иоан се изпълнила: той съзнава, че неговата светлина е светлина на утренна звезда, вече помръкваща при възхода на евангелското Слънце: „Той трябва да расте, пък аз да се смалявам“ (Иоан 3:30).Така смирено, и в същото време величествено завършва своята мисия великият Предтеча. Занапред – затвор и мъченическа кончина…

***

Започвайки от това време – след събитията на празника Пасха – иерусалимските фарисеи почнали враждебно да следят Иисуса Христа (Иоан 4:1) и, изглежда, по това време „Ирод четвъртовластник, изобличаван от него зарад братовата си жена Иродиада и зарад всичко, що бе лошо направил. Ирод, прибави към всичко друго и това, че затвори Иоана в тъмница“ (Лука 3:19-20). И, като желаел да избегне преследвания от страна на юдейските началници и то в началото на Своето обществено служение, и като не искал да „замени“ Иоан Кръстител в Юдея, Иисус Христос „остави Иудея и отиде пак в Галилея“ (Иоан 4:3).

„А трябваше да мине Той през Самария“ (Иоан 4:4)… Юдеите, особено при връщането си от Иерусалим след празника Пасха, обикновено избягвали да преминават през Самария и отивали по околен път,… боейки се „да не се осквернят“ при съприкосновение с нечестивите и презирани от тях самаряни. Такива чувства били, разбира се, чужди на Този, Който дошъл в нашия свят, за да спаси всички хора, Който заповядал на Своите последователи да считат всички хора за братя, деца на един Отец, да не изпитват вражда, ненавист или презрение към някой народ, да не считат ни един народ долен, недостоен или „нечист“.Събитията, станали по пътя на Господа и на Неговите ученици през Самария (Иоан 4:5-42), по нагледен начин научават последователите на Христа на голямата Христова истина, че никакви вероизповедни, национални или расови различия сред хората, не трябва да възпрепятстват християнина да гледа на всички хора, на всички народи от каквато и да са раса, като на свои братя, чеда на един Отец – Бога, и да живее с тях в мир и любов… Завършвайки Своя път, Иисус Христос и Неговите ученици преминали „близо до землището, което Иаков бе дал на сина си Йосифа… Там беше Иакововият извор. Уморен прочее от път, Иисус седеше си тъй при извора“ (Иоан 4:5-6)… И ето тук Той, Спасителят на света, открил Своето месианско достойнство на обикновена жена самарянка, като встъпил с нея в разговор и постепенно възвел нейните мисли във висшата област. Той казал думи, чието слушане трябва да се последва само от благоговейно затаено поемане на дъха и като преклони колена: „Аз съм, Който говоря с тебе“ (Иоан 4:26)… Самарянката „отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко; да не би Той да е Христос? Тогава те излязоха из града и идеха към Него“ (Иоан 4:29-30). А „когато самаряните дойдоха при Него, молиха Го да постои при тях; и Той престоя там два дена“ (Иоан 4:40).

По такъв начин, в самото начало на Своето обществено служение на света Иисус Христос дал на Своите ученици да разберат, както и на всички Свои последователи, че вероизповедната и националната вражда трябва да изчезне, като недостойно за човека явление и всички хора трябва да живеят във всеобщо, във всечовешко братство, в мир и любов един към друг…„А след два дена Той излезе от там и отиде в Галилея“ (Иоан 4:43) „проповядвайки благовестието за царството Божие“ (Марк 1:14). „И пръсна се мълва за Него по цялата околна страна. Той поучаваше в синагогите им, прославян от всички (Лука 4:14-15)… „И подире Му тръгнаха много тълпи народ от Галилея и Десетоградие, от Иерусалим и Иудея и изотвъд Иордан“ (Матей 4:25).

Всенародното служение на Спасителя на света се започнало с цялата си сила…

____________________

*Публикувано в Духовна култура, 1980, кн. 12, с. 1-9. Превод от руски език (Журнал Московской Патриархии, 1964, № 1, с. 57-64). Превел архимандрит Горазд. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

Христо Попов

Известно е, че на прародителитe след грехопадението, за да не паднат в отчаяние, още в рая им било дадено обещание за идването на спасител. Проклевайки змията, Бог ѝ казал: „ще всея вражда меж­ду тебе и жената и между твоето се­ме и нейното семе; семето на жената ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Битие 3:15), тоест ще има борба, борба за живот и смърт, между злото и между по­томството на жената, и в тази борба ще победи семето на жената, което ще порази злото в главата, а злото ще гледа него да ужили, и ще го ужили, но без вреда, защото ще го ужили в петата, чрез която не ще може да вкара отрова в кръвта. Под „семе“, като се вземе прекият смисъл на тази дума, би могло да се подразбира потомство, потомството на Адам и Ева, цялото човечество. Ала по-нататъшните откровения и обещания за това семе не допускат такова раз­биране. Нататък, както ще видим, под „семе на жената“ се подразбира едно потомство, лице от мъжки род. Затова и 70-те тълкуватели, които превеждали Библията от еврейски на гръцки, това място превели изтълкувателно: „ще всея вражда между тебе и жената и между твоето семе и ней­ното. Той (вместо то – семето) ще те поразява в главата…“ В славянската Библия, която е буквален превод от гръцки, това място стои: _пИ враждy положу между тобою и между женою, и между семенем твоим и между семенем тоя: Той твою блюсти будет главу, и ты блюсти будеши его пяту” (Битие 3:15). С тази дума 70-те тълкуватели ясно показа­ли, че „Семето на жената“ е лице, мъж. А това лице, по думите на апостол Павел (Галатяни 3:16), е Иисус Христос, Който е „Семе на жената“, а не семе на мъжа, защото се е родил от неомъжена жена.Могло да се предполага, че това Семе (Христос) ще се роди скоро, до­като още раните от rpexa на праро­дителите били пресни, неподлютени, докато отровата на греха не успяла още да проникне така дълбоко. Така предполагала и нашата прародителка Ева. Като се родил първият ѝ син, тя се зарадвала, понеже помислила, че той е обещаното „Семе“ – мъжът, който ще поразява змията въ главата, и му дала името „Каин”, което значи придобивка. Но сама видяла, че се из­лъгала, защото Каин бил недобър. И когато се родил вторият ѝ син, за да изрази своето разочарование, тя му дала името „Авел“, което значи суета, пустота. При все това Адам и Ева продъжавали да чакат обеща­ния потомък.

Не само Адам и Ева чакали обе­щаното Семе. Него го чакали, чакали го с нетърпение и всички техни по­томци, всички народи в продължение на дълги векове. Изминали се били пове­че от 3,800 години, а „Чаянiе языков“ (Очакваният от народите), както патриарх Иаков нарекъл обещания Спасител, все още не идвал. Вековете продължавали да си текат, и човечеството продължавало да очаква и да се пита, защо Изкупителят се бави, защо още не идва. И едва след 55 столетия от сътворението на света, в началото на 56-тото столетие, Иисус Христос се явил на зе­мята да спаси човечеството.Човечеството в продължение на хиляди години чакало и си задавало въпроса – защо се бави да дойде обещаният Потомък? И ние също така недоумяваме – защо Спасителят дошъл така късно на земята? На този въпрос, на това недоумение дава ясен отговор св. апостол Павел. Егда nрiидe кончина лета (когато се изпълни вре­мето) – казва той, – посла Бог Сына Своего Единороднаго (Галатяни 4:4). Тайна­та на изкуплението, според неговите думи на друго място, била извършена, когато настъпило изпълнението на времето (Ефесяни 1: 10), и Иисус Хри­стос умрял в определеното време (Римл. 5:6).

Ще рече, у Бога Промислителя имало божествена икономѝя, смотрение, домостроителство или, казано на съвременен език, план за спасение на човечеството, план дивен, мъдър и съвършен, в който всичко било предвидено и наредено и за кой­то ние постоянно Му благодарим, ка­то му пеем: слава смотренiю Твоему, Человеколюбче.

В какво се състоял този мъдър план, какво е било това определено време и кога се то изпълнило? Кому е би­ло нужно то, и защо е било това прота­кане, тази отсрочка на спасението?

***

У Бога не липсвали нито сили, нито средства да извърши изкуплението вед­нага след  грехопадението, като по­даде на падналия човек ръка и го издигне от бездната, в която се бил той сгромолясал. И ако това не ста­нало, не е станало по вина на самия човек. Разговорът между Бога и прародителите в рая веднага след грехопадението напълно подтвърждава това. Ако Адам и Ева, вместо да бягат и се крият между райските дър­вета, бяха веднага се явили с разкая­ние и изповед пред Бога, ако бяха паднали на колене със сълзи да Го молят за милост и прощение злото, навярно не е щяло да бъде така голямо и страшно. Милостивият Бог направил всичко, за да предизвика у тях разкаяние, но те не били спо­собни да оценят Божията любов, по­неже грехът опустошил у тях всич­ко: и ума заслепил, и съвестта притъпил, и сърцето ожесточил, като го направил нечувствително. В своето умопомрачение и сърдечно оже­сточение те, както знаем, взели Бога да обвиняват за своя грях. Необходими били, значи, мъките и страдания­та, в края на които чакала смъртта, за да ги вразумят, за да ги направят да се опомнят и убедят в своя­та виновност, та да се обърнат ис­крено към Бога за помощ и спасе­ние. А за тази цел е било необходимо време, дълго време – столетия и хилядoлетия.

Но за да поиска човечеството спасе­ние от Бога, най-напред нужно му е било предварително да знае – как­во е това спасение, в какво ще се състои то, и кой ще го извърши и кога. Поради това именно благата вест, дадена на прародителите в рая, че семето на жената ще смаже главата на змията, се е нуждаела от по­яснение, от определение, от допъл­ване с конкретни черти.

Това и било правено през тече­ние на определеното време.

Така в обещанията, дадени на патриарсите на еврейския народ, Се­мето на жената, под което, по пре­кия смисъл на думата би могло да се разбира, както казахме, целият чо­вешки род, който щял да произ­лезе от първата жена – майка на всички живеещи, в обещанията на па­триарсите това Семе на жената по­точно се определя не като семе на всички Адамови потомци, а като Семе на Авраам, Исаак и Иаков, с при­бавка, че в него – в това семе – и чрез него ще получат благословение всички народи на земята (Бит. 12:3, 18:22, 18:26, 4:28, 14;), а след то­ва туй семе се определя като потомък само на един от Исааковите синове – на Юда (Битие 49:10).Още по-голяма определеност по­лучава това благословено семе в обе­щанието, дадено от Бога на един от Юдините потомци – Давид: „ще въздигна след тебе твоето семе – казва Бог на Давид – и ще закре­пя царството му. Ще утвърдя престо­ла на царството му довека. Аз ще му бъда баща, той ще Ми бъде син, и престолът му ще пребъде довека” (2 Цар. 7:12-14; 1 Парал. 17:11-14).

Това величествено обещание на свой ред величествено се разкрива в псал­мите, наречени месиански. По изображението на Давид, Месия (Христос) е най-прекрасният от синовете човешки, Който излива благодат от устата Си, обича правдата и мрази без­законието (Псалом 44:3-8). Но заедно с това Давид Го признава за свой Гос­под (Псалом 109:1) и направо Го на­рича „Син Божи“ в изключителенъ смисъл (Псалом 2:7).

По-пълно и по-ясно благовестието за Месия се разкрива в пророческите писания. Пророците едва намират думи, образи и багри, за да изобразят величието на бъдещия Давидов Потомък и на Неговото царство. Според техните предсказа­ния, в този Потомък по някакъв чудесен начин се съчетават небето със земята, божественото с човешкото. Той е младочка от Иесеевия пън (Исаия 11:1), младочка от Давид (Иеремия 33:15), но заедно с това е младочка Господня (израстваща от съществото на Самия Бог), младоч­ка прекрасна и величествена (Исаия 4:2). Името на този потомък е: „Господ – оправдание наше“ (Иеремия 33:16). Негова майка ще бъде земнородна Де­вица, но Той ще носи божественото име Емануил (Исаия 7:14), заедно с други имена, приличащи само на Бога: Чуден, Съветник, Бог крепък, Отец на вечността, Княз на мира (Исаия 9:5-6). Негова родина ще бъде Витлеем, но заедно с това произходът Му е от край-време, от вечни дни (Михей 5:1-4), тоест Него­вото битие е безначално, вечно. Той е „Син Човешки“, но в същото време като Бог, шества на облаци небесни, окръжен от десетки хи­ляди служебни ангели. Нему е дадена власт, слава и царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и царство­то Му не ще се разруши (Даниил 7:13-14).Без да се пускаме в подроб­ности, ще забележим, че по изобра­жението на пророците, Месия ще съвмести в Своето лице всички теократични достойнства, ще бъде и цар, и първосвещеник, и пророк. Всич­ки високи черти на нравствено служение у органитe и представителите на старозаветната теокрация в Него едничкия се сливат и взимат характер не само идеален, но и свръхестествен, издигат се до свръхчовешки свойства.

Така обещанието за Месия, да­дено в самото начало на човешкия род, постоянно и постепенно се уяснявало, разкривало и допълвало с течение на времето. Най-накрая в пи­санията пророчески ние имаме пълно предочертание на евангелската исто­рия – кога ще дойде Спасителят да спаси човечеството, в какво ще се съ­стои това спасение и как ще бъде извършено, имаме предочертание даже и на историята на църквата в най-съществените нейни моменти, понеже пророцитe говорят не само за таки­ва бъдещи събития, които ще станат в края на старозаветните вре­мена и в началото на новозаветните, но и за такива, които ще се извършат в продължение на цялото новозаветно време или даже само в края му. В съзнанието на пророците епохите като че ли се сливат; в слят вид те представяли бъдещето, както у нас се сливат предметите, даже далеч намиращи се един от друг, когато ние гледаме в далечината.

***

Ако многострадалният еврейски народ не е паднал под бремето на бедствията, които го измъчвали цели векове, ако е запазил вярата си в Бога чиста, това той дължи на благовестницитe на Сион – пророцитe: той живеел с надежда в бъдещия възстановител на теокрацията; далеч в бъдещето му е сияел светлият образ на Месия и Него­вото царство, начертан от пророци­те. Когато обещанието за Месия би­ло разкрито в необходимата яснота и пълнота, пророчеството замлъкнало. Но минават повече от 400 години преди да се яви на земята Месия. Тези години се дават на избрания на­род, за да проникне той по-дълбоко в пророчествата и да се сближи с тях, а от пророческите книги да ги пренесе в своето съзнание и живот, да се прилепи към тях с вяра, с упование, с желания.Така и станало. Към времето на Христовото идване очакването на Месия между юдеите било всеобщо, и било толкова по-живо и по-напрег­нато, колкото по-печално било вън­шното тяхно политическо състояние: Давидовият дом отдавна вече се бил лишил от престола; Юдея била под повече или по-малко теж­ко за тяхното патриотическо чувство покровителство на езически царе, до­като, най сетне, тя станала една от провинциите на Римската империя. Затова именно, когато се явил Иоан Кръстител, при него веднага отишли пратеници да го питат – не е ли той Месия? Ето защо за скорошно­то идване на Месия (Христос) знаят даже и самаряните (Иоан 4). Едно от обикновените, общоупотребителни в онова време названия на Месия било „Грядый“ (ό έρχόμενος), Оня, Който има да дойде, Чието идване от всички се очаква. „Ти ли си Оня, Който има да дойде – пи­тали Иисуса Иоановите ученици, – или другиго да чакаме?“ (Матей 11:3; Лука 7:19; Иоан 6:14; Евреи 10:37).

***

Но още преди Син Божи да се роди от Дева Мария и да се яви на земята като основател на Новия завет, Той вече се бил явил в сила и действие във времената на Стария Завет. Цялата старозаветна история в своята най-съкровена същност е история на постепенното слизане на Сина Божи към човечеството. Всич­ки богоявления, за които разказва Старият Завет, са явявания на Сина Божи; цялата старозаветна теокрация (богодържавие) е Негово дело. Той давал законите, ръководел съдбините на Израил; чрезъ Неговата сила се извършвали чудесата. С Неговия Дух, Духът „Христов“, били изпъл­нени пророците (1 Петр. 1:11). Напра­во за Сина Божи не се говори в Стария Завет в този смисъл, в който за Него се говори в Новия: това щяло да бъде неблаговременно и могло да доведе до страшни недо­разумения. Напротив, в Стария За­вет настойчиво се прокарва мисълта за безусловното единство на Бога_, също както и за Неговата невидимост и непристъпност. От Моисей до Давид посредник между Бога и хората, устроител на старозаветната теокрация се явява Ангел Господен. Той много пъти вече се бил явявал на патриарсите на еврейския народ, постепенно ръководел избрания на­род, поразявал враговете на Из­раил, приписвал на Себе Си сключ­ването на завета с израилския на­род, направо се е наричал глава на старозаветното богодържавие. Този Ангел, според тълкуванието на св. От­ци, е Син Божи на път към Свое­то въплотяване, явяващ се предвари­телно в очертанието на бъдещото Свое въплъщение в човекообразен вид. Че Той не е служебен тварен дух, се вижда от това, дето Той явно се отделя от сонма на служеб­ните ангели по Своята природа, власт и достойнство, представя се техен Началовожд (Навин 5:14; 6:1; Битие 28:11-12; срв. 31:11); нещо повече – уеднаквява Себе Си с Господа, винаги говори и действа, както сам Господ, и направо нарича Себе Си Бог и Господ (Иехова), има божествени свойства и извършва бо­жествени действия. Обаче Той не се слива с Иехова в една ипостас, но има отделно от Него самостоя­телно битие. Ясно е, че този отличен от Иехова, но в същото време равночестен Нему устроител и ръководител на старозаветната теокрация, е Христос – Син Божи. Затова евангелист Иоан, като говори за Сина Божи (Словото) преди въплъщаването Му, казва, че Той дошъл „у Своите Си“ (Иоан 1:11), а апостол Павел (1 Кор. 10:9) казва, че Христос предводителствал евреите, когато те отивали в Обетованата земя, и бил изкушаван от тях в пустинята.По такъв начин свещените книги на Стария Завет ни представят постепенното приближаване на Сина Божи към човечеството: отпърво, в началния период на теокрацията, Той се явява на старозаветните праведници отвън в образ на човек, чиято природа Той щял да възприеме при въплъщението, а после, в пророческия период, Духът на Христа се вселява у пророците и говори чрез тях. Ако си спомним още, че целият състав на старозаветното богослужение имал значение не само символическо, но и предобразователно, служел като „сянка и образ на бъдещето” (Евреи 10:1, 8:5; Колосяни 2:17; 1 Петр. 1:12), че целият закон водел към Христа, възпитавал в него (Галатяни 3:24), то ясни ще ни станат бележитите думи на бл. Августин: novum testamentum in vetere latet, vetus in novo patet (Новият Завет се крие в Стария, а Старият се изяснява в Новия).

Нa постепенното слизане на Божеството към човечеството съответствало постепенното възхождане на човечеството към Божеството в лицето на „светото семе” (Исаия 6:13), което се съхранявало сред избрания народ и заради което бил запазван този народ. Пророк Исаия (1:9) го­вори: аще не бы Господ Саваот оставил нам семене, яко Содома убо были быхом и яко Гоморру уподобилися быхом. Бог от векове виждал всички безчислени родове на синовете на падналия Адам и предвидил и избрал един род, който, ако не във всички свои лица бил достоен, поне в някои запазил останките на първосъздадената доброта, по-малко се поддавал на греховната зараза, пре­димно разположен бил към прие­мане и вярно пазене благодатта, способен бил, най-после, при постепен­ното благодатно очищение, да отрасти чистата Девица, която да може да бъде _„прiятелище“ (вместилище) на въплотяваното Божество. Когато тази цел била достигната, изпълнило се, дошло предопределеното време – npiидe кончина люта – и Бог пратил Своя Син, раждан от жена (Галатяни 4:1).

***

За да поиска човечеството спасе­ние, не е било достатъчно само да знае – в какво ще се състои това спасение и кой ще го извърши, а нуж­но било и да почувства нужда то само от това спасение, като познае себе си, като се огледа и види своето действително положение, като се убе­ди в своето пълно безсилие и стане способен да получи помощ от Бо­га. Защото, както видяхме, още вед­нага след грехопадението Бог прострял Своята спасителна десница към съгрешилите прародители, но те, зашеметени от грозното падение и лишени от възможност да се огледат и опомнят, отблъснали тази дес­ница. След страшното сътресение, кое­то първият грях предизвикал в духовната структура на човека, и след голямото разрушение, което той е извършил в цялата му природа, необ­ходимо е било дълго време, за да мо­же човечеството напълно да дойде в себе си и да потърси Бога, като стане способно да получи Неговата помощ.Затова, цялата история на човеш­кия род от грехопадението на Адам и Ева до идването на Иисуса Христа не е нищо друго, освен под­готвяне на човечеството да приеме обещания Изкупител и получи от Него спасение. И обещаният Спасител дошъл тогава, когато нуждата от Него се е почувствала, когато очакването Му станало всеобщо.

Месия вече очаквали всички.

Богоизбраният еврейски народ, който се радвал на богооткровена религия, пълна с обещания за идването на Спасителя и ясно изтълку­вана от пророците, очаквал с не­търпение Иисуса Христа. Само че, под влияние на тежките политически об­стоятелства – поробването му от еги­птяни, от сирийци и, най-после, от римляни, по-голямата част от еврей­ския народ преди времето на Христо­вото идване, взели да виждат в обещания Изкупител само необикновен цар-завоевател и освободител на евреите от чуждоземното иго, кой­то ще основе велико земно царство и ще даде слава и блясък на еврейския народ. Горд със своята истинска ре­лигия, която той едничък имал, еврейскиятъ народ очаквал и Месия са­мо за себе си едничък, като народ избран. В такъв смисъл евреите тълкували и разбирали пророческите предсказания за Месия. Явявали се да­же лъжовни пророци, които говорели, че било настанало време да се освободят евреите от чуждото иго. За Месия в унижен вид, за Месия духовен цар евреите не иска­ли и да чуят. Само твърде малка част от тях, които съставяли „све­тото семе“, правилно разбирали проро­чествата и имали истинска представа за Месия и Неговото царство. Но ед­но е положително, че еврейският на­род, въпреки разните религиозни течения и секти в него, очаквал обе­щания Спасител.

Езическите народи, които, без да бъдат изключени от Божия промисъл, били оставени от Него да ходят по свои пътища, с още по-голямо нетърпение очаквали Месия. Отдавна те са нямали истинско богопознание. Понятията за единия истински Бог, предадени на всички хора от първобитната религия, с течение на вековете, окончателно се затъмнили у тях. Езичниците си създали разни религии, по които се обоготворявала цялата природа, или само някои ней­ни части, сили и явления. В гръко-римския свят господстваща рели­гия била тази, която допускала да се обоготворяват хора. Но с развитие на просвещението тази религия взела да се разклаща.Така философията в Гърция под­ложила народната религия на критика и я отхвърлила. А когато възгледите на философите върху религията взели да се разпространяват в народната маса, тогава и в последната се въз­будило недоверие към боговете. На­родната религия постепенно отпадала. Народът изгубил всякаква вяра в боговете си, макар да изпълнявал религиозни обреди, по навик към старината и по привързаност към бляскавите религиозни церемонии, които задоволявали естетичното му чувство.

Същото станало и с религията на римляните. С разпространение на гръцката философия и на философcките възгледи върху религията, и рим­ляните – висши и нисши класи –  престанали да вярват в отечестве­ните богове. Боговете и техните похождения се осмивали на театралните сцени, и театърът се явявал проводник на неверие между простите народни маси. Самите представители на религията – жреците, били зара­зени от общото неверие. Те дотол­кова били изгубили вяра в своите богове, че при извършване на рели­гиозни обреди, не могли без смях да гледат един на друг. Самото римско правителство, в желанието си да господарува над цял свят, под­копало уважението на народа към отечествената религия, като взело и съ­брало в така наречения пантеон ста­туите на боговете на всички завоювани народи и им дало право на гражданство. Това нещо направило римския народ да изстине към собствената религия и да усвои убеждението, че може да държи коя да е религия, по­неже всяка една от тях имала пра­во на уважение.Философията само подкопала на­родните религии, но вместо тях сама нищо положително не могла да даде. Нито една от философските системи, нито епикурейската, нито стоическата, нито тази на платонизма, и неоплато­низма (еклектизма), които рязко се различавали помежду си и отричали ед­на друга, не могли да заместят рели­гията у човека, не могли да удовлетворят вродения в душата му религиозен инстинкт и да унищожат вкоренения в сърцето му стремеж към истината. Мислещите хора, у кои­то идеята за религия била още силна, усещали една вътрешна пустота у себе си и се мятали от една система на друга, но никъде не намирали удовлетворение, и стигали до пълно отчаяние. Народ­ните маси не знаели философия и, при липса на определени вярвания, се хвърляли в противоположната крайност – суеверията. Самият въпрос, който Пилат с един лек и презрителен тон задал на Иисуса Христа – „Що е истина?” – само този едничък въпрос ни говори достатъчно за голя мото разочарование у просветените то­гава хора и за отчаянието им да се доберат до истината.

***

С упадъка на религията паднала в гръко-римското общество и нравствеността. Вярата в Бога и отговорността пред Него за своите дея­ния слагат юзда на низките страсти на човешката природа. Щом из­губи човек религиозната вяра, за проявяване на неговата порочност не съществуват повече никакви прегра­ди. Всички станали роби на своите пороци и страсти. Добродетелите у хората отстъпили място на личния егоизъм, користолюбие, разкош, плътоугодие и крайна изнеженост. Пи­сателите от епохата преди Христа рисуват с най-мрачни бои нравствеността на римското общество. „Навсякъде – казва философът Сенека – толкова много пороци и злодеяния се извършват, че е невъзможно из­правяне; кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват, кой кого да надмине в нечестие. Стремежът към доброто, към това, което тряб­ва да бъде, напълно е изчезнал: похот – ето какво е написано на ли­цето на всеки човек. Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите – всички непозволени неща се извършват публично; всеки е убеден, че невинността не само е рядко нещо, но е неестествено и не­възможно“. Апостол Павел в посла­нието си до Римляни още по-ясно ни рису­ва безотрадната картина на нравствено­то разтление на езичниците. „Те – пише за тях апостолът – са изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба, завист, убийство, разпри, измама, злонравие; те са клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, не­дружелюбни, непримирими, немилости­ви“ (1:28-31).За езичниците било повече от очевидно, че загиват. Повечето от тях, не виждайки никаква надежда в настоящето и загубили всякаква вяра в бъдещето, задушавали се от духовна пустота и търсили за себе си изход или в безумни оргии, или пък в самоубийство, което тогава станало обикновено явление. Изправе­но пред бездната и съзнало напълно своето безсилие, да се освободи от робството на греха, човечеството на­дало тревожен, отчаян вик: „Нещастен аз човек! Кой ще ме из­бави от тялото на тая смърт“ (Римл. 7:24), тоест от това страшно зло – греха?

По-добрите измежду езичниците, наблюдавайки от една страна мрач­ните страни на политическия и обществен живот на човечеството, а от друга – всеобщия упадък на рели­гията и нравствеността, съзнавали ясно, че това ненормално положение не може повече да продължи. Под влияние на това съзнание, в езиче­ските среди взело да се съживява преданието, запазено от първобитна­та религия, за златния век, когато човек се намирал в блажено не­винно състояние; явила се дори мисъл, че е възможно да се възвърне, човечеството към това честито време. Но за това нещо, по мнението на по­-добрите хора, се изисквало свръх­естествена, божествена помощ. Та­кива убеждения още повече се закре­пили сред езичниците, когато между тях взели да се разпространяват вярванията на евреите в Месия – на евреите, които Провидението в разни времена било пръснало в раз­лични страни. Идеята за Месия, който щял да избави от всякакви злини и да даде най-добри наредби за жи­вота, била особено привлекателна за страдащите и угнетените, които на брой били толкова много в езиче­ския свят. Под влияние на тези вярвания и очаквания на евреите, бележитият философ Платон, още преди 400 години до Рождество Христово, писал: „На земята може да настъпи ред само тогава, когато някой необикновен божествен случай го въ­двори между хората. Само Бог, скрит под образ на човек, ще ни раз­ясни и нашите отношения към Него, и нашите взаимни обязаности един към друг“. Както свидетелстват римските историци Светоний и Тацит, между римляните и другите ези­чески народи широко била разпро­странена мълвата, че „изток скоро ще получи необикновена сила, и от Юдея ще излезе върховен завоевател на света“. Римските поети възпявали идването на избавителя. Виргилий в бележитата си четвърта еклога възпял младенеца, който тряб­вало да възстанови златния век. Този младенец, според него, щял да слезне от небето, и на земята щял да зацари мир.Всичко това показвало, че било настъпило времето да се яви обещания Изкупител на света. Него Го очаквали евреите, на които неведнъж било давано обещание за Него. Него очаквали и езичниците, които яс­но виждали, че със свои сили не ще могат да излязат от страшната ду­ховна криза. Цял свят очаквал Спасителя и Той трябвало вече да дойде.

***

Месия трябвало да дойде не само затова, защото всички Го очаквали и подробно е било разяснено кой е Той и какво ще извърши, не само затова, защото по-разумните, по-добрите и по-внимателните към себе си измежду езичниците въздишали и се измъчвали, като гледали окаяното нравствено състояние на човека, и изповядвали, че действена помощ за избавяне мо­же да дойде само от небето – ако Сам Бог дойде и донесе спасение, но още и защото били подготвени условията и пътищата за разпростране­ние и приемане на това спасение. Про­роческите предсказания за това вече започнали да се изпълняват. Седемдесетте седмици, тоест 490 години, за кои­то пророк Даниил предсказал, че ще се изминат от указа на персий­ския цар Артаксеркс за построяване стените на Иерусалим до извършва­не на изкуплението от Христа Старейшина, вече били към своя край. Про­рочеството на патриарх Иаков, че царският скиптър няма да се отнеме от Юда, докле не дойде очакваният Примирител, и то било взело да се изпълнява: на юдейския престол от 30 години вече седял чужденец иноплеменик – Ирод идумеянин. Съновидението на Навуходоносор, из­тълкувано от пророк Даниил, сънови­дение за приемственото появяване и изчезване на четирите велики всемир­ни монархии (Даниил, глава 2), отдавна било почнало да се сбъдва.

Това пророческо съновидение в по-голямата си част се било сбъднало към времето на Христа и продължа­вало още да се сбъдва. Мисълта на Навуходоносор за съединение на раз­личните народности, племена и царства по земята в една велика монархия, която да обхваща цялата вселена, вече била към реализация. Чрез Рим­ската империя, която се простирала от индийските реки до Испания и от Ефрат до Рим, отчуждените досега едни от други и враждебно едни срещу други настроени народи се съединили в едно цяло, и между тях се установила една връзка и едно известно взаимообщение, което преминало после и в областта на общата култура. Всичко това способствало да се втълпи и закрепи в духа на човеците идеята за едно-ед­ничко царство, за една монархия, коя­то да събере в едно по-възвишено единство разнообразните народи и нрави, та да подготви човечеството към възприемане великата мисъл на християнството за царството Божие, което със своята вечна нравствена си­ла ще съкруши грубата сила на све­товните царства и чрез една-едничка религия напълно ще обедини разпо­късания човешки род. Същата Рим­ска империя, която цяла се подчи­нявала на едно общо право, изглаж­дала предварително и пътищата, по които Евангелието имало да стигне до западните народи; същите пътища, по които римските чиновници и вой­ски пътували от Рим за провинции­те и, обратно, от провинциите за столицата, както и водните пътища, послужили и на християнските пропо­ведници, за да проникнат свободно с животворното евангелско слово в онези пространни страни, в пределите на които в онова време се развива­ла всемирната история. За това именно, не са без значение тук и думите на евангелист Лука: „през ония дни излезе от кесаря Августа заповед -да се направи преброяване по цяла та земя (по цялата вселена)“ (Лука 2:1); обилна светлина хвърлят върху тази мисъл и думите на една рождестве­нска църковна песен: Августу единоначальствующу на земли, многоначалiе человеков преста; а Тебе вочеловечшуся от Частыя, многобожiе идолов упразднися, под единем царством мiрским грады быша, и во едино вла­дычество Божества языцы вероваши (Слава на вечернята на Рождество Христово).

***

След всичко казано дотук, все­ки може лесно да си отговори на въ­проса: защо нашият Спасител до­шъл така късно на земята? Ако да е зависело само от Него, Той е могъл, както казахме, да дойде веднага или скоро след грехопадението на прародителите. Но без предварител­но точно и подробно обяснение – кой ще дойде, кога и за кого, без пред­варително подготвяне за достойното Му посрещане, човечеството не е могло да Го приеме. С постепенното сни­шаване на небето, нужно било и посте­пенно издигане на земята; с посте­пенното слизане и приближение на Си­на Божи към човека, нужно било и постепенното подготвяне, постепенно­то изкачване и приближаване на са­мия човек към Бога. А всичко това се извършило в продължение на 5508 години. И егда npiидe кончина лета, когато се свършили тези години, когато настъпило определеното време, когато грешният човешки род излъчил от себе си свето семе и в лицето на пресвета Дева Мария приготвил престол херувимски за Не­бесния Цар, прiятелище (приемно мяс­то) Нестерпимаго, вместилише на Невместимия, тогава Бог пратил Сы­на Своего Единороднаго, раждаемаго от жены.

____________________________

*Източници – http://edamjanova.wordpress.com и Духовна култура, 1938, кн. 1, с. 1-17. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.