Кристофър Доусън

Въпросът в заглавието е един от жизнените въпроси на нашето време. Необходимо е да си зададем този въпрос, макар и самият факт на неговото поставяне да е симптом за състоянието на съмнение и несигурност, в които живее модерният човек. Обикновеният човек в миналото не си е задавал този въпрос. Всеки е приемал, макар и погрешно, че е наясно с това, що е християнска цивилизация, никой не е поставял под съмнение нейното съществуване, а и повечето хора от онези времена биха отговорили, че християнската цивилизация е единствено възможната за западния човек.Това е било валидно за християнския свят до XVIII век; дори и само фактът, че използвам израза християнски свят и приемам, че читателят ще разбере какво имам предвид, е достатъчно доказателство за това. Но това престава да бъде валидно за европейския континент след XVIII век и от този момент нататък концепцията за християнската цивилизация се превръща в предмет на спор. Тази промяна не е настъпила в еднаква степен в Америка и в Англия. Така например англосаксонското мисионерско движение от XIX век, представено от хора като Дейвид Ливингстън[1], приема за даденост, че експанзията на християнството е неделима от експанзията на западната цивилизация. За тези хора западната цивилизация е продължавала да бъде християнска цивилизация, сравнена с езическите варварски или нехристиянските цивилизации на античните народи.

Днес ние лесно можем да видим тяхната грешка и да осъзнаем трагичните последици от нея. Днешната опасност обаче се състои в това, че ние отиваме в другата крайност, отричайки социалното или културно значение на християнството. Човек като Ливингстън не би могъл да изпълни своята мисия, ако не беше отгледан и възпитан в християнска среда. Той е бил наследник на християнското общество, а съставна част от християнското общество е християнската култура. Защото въпреки днешното дълбоко разделение на Словото от света, на християнската вяра от светската активност, на Църквата от държавата и на религията от бизнеса, никой и днес не може да отдели вярата от живота или живота на вярващия човек от живота на общността, от която той е част. Където има християни, там трябва да има и християнско общество и ако християнското общество е имало достатъчно дълга история, то е развило обществени традиции и институции, християнска култура, а в крайна сметка – и християнска цивилизация.

Изглежда, че вече отидох твърде далеч, като допуснах наличието на съгласие по употребата на термини, които далеч не са толкова ясни, колкото изглеждат на пръв поглед. Защото термини като „цивилизация”, „култура” и „християнски” е много вероятно да са натоварени с голям емоционален и морален заряд. Думата „християнски” е използвана или поне е била използвана в близкото минало в смисъл на морално превъзходство; „цивилизация” обикновено включва в себе си оценъчен елемент за наличие на висше обществено и интелектуално развитие; докато думата „култура” се използва в два много различни смисъла, но обикновено под този термин се разбира наличието на развита образователна система.

За целите на настоящата дискусия ще се опитам да използвам тези термини в строго описателен смисъл, като изключа всякакви морални оценки от тях, тоест оценки за тяхната стойност. Думата „култура” е използвана в смисъла на социалните антрополози – като описание на всеки начин на живот, който притежава постоянна институционална или организирана форма, което дава възможност да се говори за култура на едно племе или за култура на невежите канибали. Под термина „цивилизация” разбирам всяка култура, която е усложнена до степен, че е създала градове или държави. А когато използвам думата „християнски” за отделни хора или общества, имам предвид, че те изповядват християнска вяра или определена форма на християнската вяра, а не че те са хора и народи, които се държат по начин, които смятаме за подобаващ за християните.

Нека започнем с кратко описание на това какво включва културата – всяка култура, дори и най-низшата. Никоя култура не е толкова низша, че да е лишена от някакъв принцип на морален порядък. В действителност смятам, че можем да отидем още по-далеч, като кажем, че същността на културата е моралният порядък и именно той я превръща в култура. Дори тези социолози, които са склонни в най-голяма степен да отрекат или омаловажат значението на духовния елемент в културата и гледат на нея по чисто бихейвиористки начин – подобно на покойния професор Уилям Греъм Съмнър[2] – признават, че културата е модел или система от „народни традиции” или „нрави”, и смисълът, в който те използват този латински термин, води до заключението за наличие на фундаментално съгласие по концепцията за културата. Думата „mores” означава както морал, така и маниери, а днешното строго разграничение между етика и традиции има много скорошен произход. Римляните, които са били запознати с етическата проблематика и са притежавали автентична морална философия, са означавали тези две концепции с една дума и докато под „boni mores” те са разбирали това, което ние разбираме под „добър морал”, със същите думи са описвали и добрите маниери. Дори и днес ние трудно можем да пренебрегнем връзката и близостта между моралното образование и обучението на добри маниери и децата не могат да различат вината от моралната простъпка от срама от погазването на добрите маниери.

Обръщайки се към примитивните общества, не можем да очакваме от тях да правят ясна разлика между етика и обичаи, която ние приемаме за даденост. Това не означава, че етиката е маловажна, тъкмо обратното – тя покрива значително по-широко пространство във всички посоки – както навътре в посока към религията, така и навън в посока към обществото. Всички примитивни култури са обвързвали етиката с множество други концепции, които днес са разграничени, но които в древността са съставлявали различните части на една морална цялост, която е включвала закона и религиозните ритуали, както и морала и социалните традиции. Да вземем например закона – разграничението между моралния и юридическия кодекс е сравнително модерно явление както в по-примитивните култури, така и във великите цивилизации на древността. Големите юридически кодекси са включвали всичко и са притежавали свещен характер, благодарение на който те са осигурявали крайна санкция върху перцепциите, които, от една страна, ние приемаме за секуларни, обществени или политически, а от друга – които ние свързваме с морала, религията и или ритуала.

Пример за подобна унификация на стандартите е юдейската Тора, където единството на религия, етика, закон, ритуал и церемонии е особено ясно и където виждаме, че този свещен закон е приеман за основа на националната култура и за самата основа на човешкото съществуване. Подобна връзка между религия, закон, морал и ритуали е налице във всички велики световни култури на Китай, Индия, при исляма в не по-малка степен, отколкото в примитивните култури.

Така например в Китай можем да забележим, че конфуцианската етика заляга в основата на китайската култура в продължение на повече от две хиляди години, така че който и да било аспект на китайската култура не може да бъде разбран без нея. Конфуцианската етика, от една страна, е свързана с китайската религия и ритуал, а от друга – с китайския политически и социален ред. Тя е неделима също и от китайското образование и традицията за ученост. Погледната по този начин, китайската култура представлява неделимо цяло – това е цялостна и неделима мрежа от социални и морални връзки.

Сега вече можем по-добре да разберем що е християнска цивилизация. В миналото християнството е имало за западната цивилизация същото значение, каквото е било значението на конфуцианството за Далечния изток или на исляма за Близкия изток. Християнството е създало принципа на моралното единство и е предоставило на западните народи духовните ценности, моралните стандарти и концепцията за Божествен закон, от който извличат своята санкция и валидност всички човешки закони. Ако християнството отсъстваше, на Запад без съмнение щеше да съществува друга цивилизация, но тя щеше да бъде много по-различна от тази, която ние познаваме – защото племената, народите и нациите на Запада придобиват общо съзнание и чувство за културно и духовно единство точно благодарение на християнството. Това не е само теория на един християнски апологет. В същата степен това се признава и от историци, които не изпитват симпатия към християнството. Това е мнението например и на Едуард Гибън, известен с критичното си отношение към цялата християнска традиция. Той никога не отрича, че Европа е създадена от Църквата, и дори завършва своя критичен преглед на произхода на християнството, заключавайки, че влиянието на религията и „нарастващата власт на папството циментира единството на християнската република и постепенно води до появата на сходни маниери и общо право, които отличават днешните независими и дори враждебни нации на модерна Европа от останалия свят[3]”.

Използвания от Гибън термин „маниери” трябва да разбираме в широкия смисъл, за който стана дума по-рано. Това, което отличава новите християнски народи на Европа от техните езически праотци, е възприетата от тях нова система от морални стандарти и идеали. Няма съмнение, че тези нови стандарти са били приложени от тях на практика много несъвършено, но същото вероятно е валидно за приложението и на старите морални стандарти, защото винаги съществува дълбока пропаст между моралните стандарти на обществото и моралната практика на отделните хора, а тази пропаст е толкова по-дълбока, колкото по-високи са тези стандарти, така че е естествено ние да очакваме в случая на християнството контрастът между моралните принципи и социалното поведение да бъде много по-ярък, отколкото в езическото общество. Но това не означава, че моралните и духовните ценности са социално пренебрежими. Те оказват влияние на културата по всички възможни начини – чрез институциите, символите, литературата и изкуството, както и чрез личното поведение. Да вземем за пример трансформацията на варварския крал или военен вожд, която се извършва чрез ритуала на освещаването, практикуван в цяла Европа през Средните векове. Очевидно това не превръща обикновения феодален монарх в св. Луи или крал Алфред, но така се установява една идеална норма, спрямо която владетелите са оценявани и която оказва морализиращо въздействие върху самата институция. Същото може да се каже и за институцията на рицарството, още по-вярно е това за същинските християнски институции като свещенството, епископата и монашеството. Християнската цивилизация със сигурност не е съвършената цивилизация, но тя е цивилизация, която приема за норма християнския начин на живот и която формира своите институции като олицетворение на християнския ред. Тази цивилизация е съществувала на практика повече или по-малко от хиляда години. Тя е била жив и растящ организъм – истинско дърво на културата, дало изобилни плодове. Както казах, тя по никакъв начин не е била съвършена цивилизация. В ранния си период това е цивилизация на покръстени варвари и тя съхранява определени варварски елементи, които търсят мястото си в хода на нейната история.

Нашата модерна западна цивилизация в Европа и Америка е пряк наследник и продължител на тази християнска цивилизация. Модерната цивилизация никога нямаше да се появи без предходната. Но нашата модерна цивилизация не е християнска. Тя е резултат от двеста години прогресивна секуларизация, в хода на която изключително християнски институции и социални стандарти постепенно бяха отхвърлени. Това е бил сложен процес. На европейския континент, особено във Франция, това е станало чрез насилствена и катастрофална промяна, включително чрез политическа революция и религиозни преследвания. От друга страна, в Англия този процес се е развил постепенно и дори и днес там продължават да съществуват някои от типичните институции на стария християнски ред като държавното утвърждаване на националната църква и тържественото религиозно освещаване на монарха. Случаят на Америка или по-конкретно на Съединените щати се различава и от двата типа. Това беше първата държава от християнския свят, установила пълно разделение между държава и Църква. Но това не включваше незабавна и пълна секуларизация на културата. През по-голямата част от XIX век именно църквите, а не държавата бяха движещите сили на образованието и културата, особено в новозаселените територии на Средния и Далечен запад. Пълната секуларизация на публичното образование е сравнително ново явление и нейното влияние върху американската култура започна да се проявява едва наскоро.

В крайна сметка резултатите от това двестагодишно развитие са сходни във всички страни на Запада. Традиционната християнска цивилизация днес вече е част от историята и може да бъде разбрана след полагането на значими изследователски усилия или напрягане на въображението, след като целият днешен западен свят представлява секуларна технологична цивилизация, която той разпространи или разпространява и из целия останал свят – както сред старите цивилизации в Азия, така сред новите народи на Африка и Океания. Тази секуларна цивилизация както в Европа, така и в Америка, все още носи белезите на своя християнски произход и съхранява християнски традиции и институции, макар те вече да са пръснати и да не са интегрирани в органическата структура на цивилизацията.

Мненията за значението на тези християнски елементи се различават в зависимост от личния опит на индивида. Към края на XVIII век вече е имало територии и социални пластове, в които християнската религия не е била практикувана, докато в други тя продължава и до днес да бъде приемана за основа на социалния живот и образованието. И сега ние дискутираме именно този пречупен модел на християнската култура, това е и причината за повечето от нашите практически трудности при намирането на ясни отговори и задоволителни решения на проблема. От една страна е налице гледната точка на Т. С. Елиът, представена в неговите дълбоки и провокативни студии върху християнската култура.

В първата от тях, Идеята за християнското общество, той пише: „Обществото продължава да бъде християнско, докато не стане някакво друго. Смятам, че днес нашата култура е основно негативна, но доколкото тя въобще е позитивна, тя продължава да бъде християнска. Не мисля, че тя може да остане само негативна, защото негативната култура престава да бъде действена в свят, в който икономическите и духовните сили са доказали действеността на позитивните култури, дори и те да са били езически; затова смятам, че ние сме изправени пред избора между създаването на нова християнска култура или възприемането на езическа. И двете предполагат радикална промяна, но аз вярвам, че по-голямата част от нас, ако изведнъж осъзнаем всички промени, които биха се случили в рамките на няколко поколения, ще предпочетат християнството[4]”.

Макар и да съм съгласен с избора, който трябва да направим, ми се струва, че тук е подценена степента, в която модерната цивилизация е придобила позитивни секуларни характеристики, и се съмнявам, че мнозинството от модерните хора имат нещо против това състояние. Християнска цивилизация беше установена след приемането на Кръста като символ – In hoc signo, vinces[5]. Символ на модерната цивилизация вече не е Кръстът, а знакът на долара и точно това е движещата сила на западната цивилизация. Съмнявам се, че мнозинството от днешните хора биха отхвърлили този символ. Доларът е нещо много хубаво посвоему и има много добри християни, които са готови да го приемат за символ на нашата цивилизация. Наистина, те едва ли разбират какво би означавала пълната секуларизация на нашата цивилизация. Те са готови да възприемат секуларната държава и секуларното образование, но същевременно искат да запазят християнските етически стандарти и не разбират до каква степен и по какъв начин духът на цивилизацията оказва влияние върху моралните ценности на отделните хора.

В миналото беше възможно църквите и други малцинствени групи да съхраняват своите етически стандарти срещу тези на доминиращата култура. Но те платиха за това висока цена. В случая на ранните християни това е означавало смъртоносна битка между Църквата и езическия свят, в края на която християнството триумфира след дълги векове на преследвания. В случая на евреите в Европа това е било свързано с живот в гетото, довел до ограничаването и изтощаването на тяхната култура; а в случая на малцинствените групи в модерния християнския свят, като менонитите и квакерите, то е произвело паралелна култура под формата на сектантство, отделила тази група от по-широката национална култура.

След като християнските стандарти в живота на семейството и на религиозните групи са успели да се съхранят, вероятно цената си е струвала, макар и това да е било съпроводено с известна загуба на социални предимства. Но във високо организирания живот на модерната секуларна държава за тези отделни групи става все по-трудно да поддържат собствения си начин на живот под формата на подземен религиозен свят или на субкултура. Тъй като модерната държава, независимо дали е демократична като Съединените щати, комунистическа като Съветския съюз, фашистка като предвоенна Италия и Германия или националистическа като новите държави в Азия и Африка, вече не се задоволява да се придържа към ограничените функции на либералната държава от ХІХ век. По същество всички модерни държави са тоталитарни, доколкото те се опитват да контролират икономиката, културата и политиката. Те не се занимават само с поддържането на публичния ред и защитата от външни врагове. Те са поели отговорност за всички различни видове активности на общността, които преди са били предоставени на инициативата на индивида или на независимите социални организации като църквите, и сега те надзирават благоденствието на своите граждани от люлката до гроба.

Модерната демократична държава, дори и в Америка, е нещо много по-различно от формата на държавно управление, предвидено от създателите на Американската конституция. Най-общо може да се каже, че те са били противници на държавната намеса и са се стремили да създадат система, която да съхрани свободата на индивида или на общността да ръководи собствения си живот или да формира културните си институции. Модерната демократична държава е иззела и част от функциите на Църквата. Тя е учител и духовен водач на гражданите и всяко влияние, което води до излизането на гражданите и особено на техните деца извън това универсално ръководство, се приема за нежелано, ако не и за откровено нелоялно.

Очевидно тази ситуация крие редица опасности за християнското общество. В Съединените щати тази опасност все още не изглежда толкова остра. Докато огромното мнозинство от членовете на Американския конгрес поне номинално членуват в Църквата, малко вероятно е държавата да възприеме активна антихристиянска политика. По-тревожна е обаче перспективата за бъдещето. Защото публичното образование става все по-секуларно, а поради растящите разходи за образование държавата започва да придобива образователен монопол, християнският елемент в нашата култура е обречен на изчезване, а победата на секуларизацията като действена религия, или по-скоро като контрарелигията на американския народ, изглежда все по-вероятна. Днес вече училището всеобщо е приемано не като образователна институция в смисъла на XIX век, тоест като общ увод към литературната, научната и културната традиция, а като морално обучение на гражданите, като инициация и индоктринация на американския начин на живот, а тъй като публичното образование е в същността си секуларно, това означава, че като валидни в него се разпознават само секуларните аспекти от американската култура. Разстоянието от това състояние до момента, в който християнският начин на живот ще бъде отхвърлен и поставен извън закона като отклонение от стандартния начин на обществено поведение, е много малко.

Християните, подобно на евреите преди тях, приемат, че страхът от Бога е началото на мъдростта, така че истинското образование без познаването на Бога е невъзможно. Не беше такова решението на нашата модерна секуларна цивилизация. Както наскоро отбеляза бившият ръководител на ЮНЕСКО д-р Джулиан Хъксли[6], „Бог днес се налага като грешната хипотеза за всички аспекти на реалността, включително и за духовния живот на човека[7]”. Очевидно е, че сегашното състояние на постхристиянския свят, на света, който вече не е християнски, а само съхранява смътна симпатия или сантиментална привързаност към християнските морални идеали, е по същността си временно състояние. Ако не бъде постигнато възраждане или връщане към християнската култура, към социалния живот на християнската общност, очевидно модерната цивилизация ще става още по-позитивно или агресивно секуларна, отколкото тя е днес. За отделния християнин ще бъде все по-трудно да живее и практикува своята религия в една подобна безбожна цивилизация в сравнение с миналото, в сравнение дори с епохата на преследванията. В миналото, например в Римската империя, семейството е формирало самостоятелна и почти независима от държавата общност, така че то е имало възможността да се превърне в първична клетка на непризнатото християнско общество или култура. Докато днес всеобхватното влияние на държавата и на секуларната масова култура поставя под съмнение самото съществуване на семейството като социална единица. Без християнското семейство не може да съществува християнски общностен живот, всъщност не може да съществува и Църква в традиционния смисъл на думата – те остават само разпокъсани индивидуалности, поддържащи изолирано пророческо свидетелство, подобно на Илия в пустинята.

Всичко това поражда въпроса дали идеята за връщане към християнската цивилизация е въобще възможна в условията на модерния свят, какъвто той е приеман днес както от секуларистите, така и от християните? Със сигурност днес не може да става дума за възстановяване на стария съюз между Църква и държава или за връщане към църковната доминация над обществото. Но това не означава да отричаме идеала за християнска цивилизация или за необходимостта от връщане към духовното единство. Царството Божие е универсално Царство – няма аспект от човешкия живот, който да може да остане извън него или който да може да се освободи от неговото подчинение. Християнството по природа е световно трансформиращо движение. То променя човечеството и в хода на този процес променя обществата и цивилизациите. Преди половин век Пий Х написа: „Целта на Църквата винаги е била да възстанови всичко в Христос, да възстанови не само това, от което пряко е зависела мисията на Църквата да води душите към Бога, но също и всичко онова, което естествено следва тази мисия, тоест на християнската цивилизация във всичките елементи, от които тя се състои”.

Тази идея се прокрадва през цяла поредица от социални енциклики от времето на Лъв ХІІІ до днес и аз не допускам някой да отрече, че това е нормалното прието учение на Католическата църква. Може да бъде отговорено, че това не се приема от протестантите и че това е една от основните разграничителни точки между католици и протестанти. Със сигурност това не се приема от някои протестанти и в наши дни отричането на концепцията за християнската цивилизация се е превърнало в основополагаща концепция за школата на екзистенциалисткото неокиркегорово християнство, което оказва огромно влияние върху религиозната интелигенция, ако може да се употреби този израз. Но поне според моето разбиране това никога не е било характерна черта на протестантизма като цяло. Един от най-влиятелните английски протестантски мислители на миналия век, Фредерик Денисън Морис[8], превърна в център на своето учение позитивното утвърждаване на всеобщото Христово царство върху всеки аспект на човешката култура и върху всяка форма на човешкия живот, а един от неговите съвременни ученици, каноникът Ален Видлер[9], в своите лекции, изнесени преди няколко години тук в САЩ, защити тезата, че макар и Морис да е изглеждал изолиран и почти маргинален мислител, възгледите му са оказали влияние върху мнозина от най-важните библейски и догматични теолози на нашите дни.

Не е трудно да открием представителите и на другата позиция – особено в Съединените щати, където съществува стара и влиятелна традиция на религиозен индивидуализъм и малцинствени движения, които не проявяват интерес към проблема за цивилизацията в нейните религиозни аспекти. Ако разбирам правилно тази традиция, тя се дължи на две различни влияния – едното е на влиянието на Калвинистката доктрина за избраното малцинство, а другото е връщането към идеята за определен вид интензивно религиозно преживяване. Но със сигурност това мнение не следва Калвинистката доктрина в нейната чиста форма. Тъй като никой протестант повече от Калвин не е настоявал на спазването на християнските стандарти в живота на общността и на християнските задължения на християнската държава, това е напълно валидно и за пуританите от Нова Англия. Всъщност реакцията срещу пуританите в Англия от XVII век и в модерна Америка се дължи на съпротивата срещу опитите на пуританите да наложат прекалено стриктната калвинистка етика и култура върху обществото. Но тази атака не е проведена от теолозите, които не вярват във възможността за съществуване на християнска цивилизация, а от хуманистите, или секуларистите, които биха искали да еманципират културата от църковния контрол.

Тази съпротива продължава да бъде силна и днес. Съпротивата на обикновения човек срещу християнската цивилизация не е съпротива срещу средновековната култура, която е включвала всички страни от човешкия живот в свещения ред на сакраменталните символи и литургични традиции – тази култура се намира толкова далеч от нашия опит, че не може да провокира нашите емоции по какъвто и да било начин – тази съпротива се дължи на страха от моралния ригоризъм, от забраната на алкохола или от цензурата върху книгите и филмите, или от фундаменталната забрана на учението за биологичната еволюция.

Защитниците на християнската цивилизация обаче не искат подобно ограничаване на културния хоризонт, а тъкмо обратното – те искат да бъде възстановено духовното измерение на социалния живот, чието отсъствие осакати и затъмни културата на модерния свят. Ние притежаваме нови ресурси на могъщество и познание, за които старата християнска цивилизация едва ли дори е мечтала. Но същевременно ние изгубихме духовната визия, притежавана от човека в миналото – чувството за вечен свят, от които зависи преходният свят на човешките дела. Тази визия не е изключително християнска, тъй като тя е характерна и за великите цивилизации на Древния изток, както и на езическия свят, така че под въпрос е поставена не само самата християнска цивилизация. Според мен е полезно тук да се възползвам от полезното разграничение, което Джон Байли[10] прави в своята малка книжка Що е християнска цивилизация по отношение на ползването на термина „езически” при описанието на доминиращия дух на секуларното общество. Думата „езически” (отбелязва той) често е ползвана без съзнание за нейното съдържание, сякаш чрез нея се обозначава човек, лишен от всякакво религиозно чувство и който отрича боговете въобще. Всички истински езичници обаче са споделяли религиозно чувство и тяхната фундаментална грешка се състои по-скоро в това, че те са почитали прекалено много божества. Дилемата днес не се състои в това да бъдеш християнин или езичник, а в това дали да бъдеш християнин или да не бъдеш фактически никакъв, тя не се състои в това дали да бъдеш част от Църквата или от някакво духовно общество, което изисква същото пълно отдаване, а между това да принадлежиш на Църквата или да не принадлежиш на нищо. Тази трагедия е обхванала до такава степен нашия живот, че той вече не принадлежи на нищо, той няма свой духовен дом, лишен е от крайни отправни точки и от малко основополагащи концепции за посоките, в които той би искал да се развива [11].

Приемам това за вярна диагноза за нашата съвременна цивилизация. Обществото обаче не може да продължи да стои статично в тази духовна ничия земя. То неминуемо ще се превърне в плячка на нечистите духове, които се опитват да направят изпразнената човешка душа свое обиталище. Секуларна цивилизация, която няма друга цел извън собственото си задоволяване, е нещо чудовищно – канцерогенен тумор, който разрушава себе си. Единствената сила, която може да освободи човека от Царството на мрака, е християнската вяра. Модерният свят не предлага алтернативни решения, не предлага избора на други възможни религии. Изборът е между християнството и нищото. А християнството остава жива възможност. Разпокъсаните елементи на християнската традиция и християнската култура продължават да съществуват и днес в модерния свят, макар и те да изглеждат временно забравени или пренебрегнати. Възстановяването на християнската цивилизация не означава създаването на чисто нова цивилизация, а по-скоро културното събуждане или реактивиране на християнското малцинство. Нашата цивилизация е станала секуларна най-вече защото християнският елемент е застанал в пасивна позиция и е позволил културата да бъде водена от нехристиянското малцинство. Тази културна пасивност не се дължи на дълбока екзистенциална загриженост за човешките трудности или на страха от Божествения съд, а тъкмо обратното – на стремежа към социално удобство и прекаленото разположение към приемането на ценностите на секуларизираното общество. Същинската пречка пред възстановяването на християнската култура е интелектуалната и социална инертност на християните. Повече от половината от населението на тази страна членува в Църквата и християните не могат да твърдят, че са лишени от възможността да влияят върху обществото. Липсва не сила, а воля.

Превод от английски: Момчил Методиев

________________________________________

Източник – http://www.hkultura.com. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Дейвид Ливингстън (1813-1873) – шотландски мисионер и изследовател. – Б. а.

[2]. Уилям Греъм Съмнър (1840-1910) – американски учен, известен преподавател в Йейл, автор на редица книги и есета по история на Америка, икономическа история, политическа теория, социология и антропология. – Б.пр.

[3]. Decline and Fall, ch. XXXVII, ii, “The Conversion of the Barbarians“. – Б. а.

[4]. The Idea of a Christian Society [New York: Harcourt, Brace and Co., 1939] p. 13. – Б. а.

[5]. С този знак ще победиш (латински). Фраза, която император Константин чул заедно с видението на Кръста непосредствено преди битката с Максенций през 312 година – Б. пр.

[6]. Сър Джулиан Хъксли (1887-1975) – английски еволюционен биолог, хуманист и международен деец. Защитник на идеята за естествения отбор и водеща фигура в еволюционния синтез от средата на ХХ век. Първи генерален директор на ЮНЕСКО (1935-1942). – Б. пр.

[7]. New Bottles for New Wine [New York: Harper & Brothers, 1958], p. 272. – Б. а.

[8]. Фредерик Денисън Морис (1805-1872) – английски теолог и християнски социалист. – Б. пр.

[9]. Александър Видлер (1899-1991), по-известен като Алек Видлер – известен английски либерален теолог и историк на религията. – Б. пр.

[10]. Джон Байли (1886-1960) – шотландски теолог, пастор от Шотландската църква, преподавател по богословие в Университета в Единбург. – Б. пр.

[11]. John Baillie, What is a Christian Civilization? [New York, Oxford University Press, 1945], p. 39. Б. а.

Изображение – авторът, Кристофър Доусън (1889-1970). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-54B

(правен, социологичен, библейски и екслисиологичен анализ)

Бисер БожковЗа да говорим за основни човешки права, националното и европейското законодателство в сферата на брака и половите отношения, в светлината на учението на Православната църква, е нужно да направя кратко въведение. Защото като богочовешки организъм Църквата притежава не само тайнствена същност, но е подвластна на стихиите на този свят и исторически обусловена същност, влизаща в съпрекосновение и взаимодействие с външния свят, включително и с държавата като субект на правото. Държавата от своя страна е тази, която съществува заради нуждата от устройство на човешкия живот и също влиза в съприкосновение и вазимодействие с Църквата, ако погледнем в ретроспекция 1150-годишната история на християнска България. Правото във всичките му отрасли е призвано да бъде проявление на единия божествен закон на мирозданието в социалната и политическата сфера. Същевременно всяка правна система (от времето на Римската империя досега на развитието на Европейския съюз), създавана от човешкото съобщество, представлява продукт на историческо развитие, носи върху себе си печата на ограничеността и несъвършенството. Правото е особена, различна от свързаната с него етическа сфера, защото правото като юридически иструмент за регулация на отношенията в обществото не определя вътрешните състояния на човешкото сърце, доколкото всички ние знаем, че единствен сърцевед е Бог. Поведението и действията са обект на правно регламентиране, което от своя страна представлява съдържанието на законодателството. А то включва и нормите за семейните отношения и брака, тъй като семейството е „основна клетка на обществото” съгласно член 16 от Европейската социална харта (в ревизирания вариант), ратифицирана със закон от 38-то Народно събрание на 20.03.2000 година – Държавен вестник, брой 30 от 2000 година, в сила от 01.08.2000 година, обнародвано в Държавен вестник, брой 43 от 04.05.2000 година. Според същата европейска норма: „Семейството като основна клетка на обществото има право на подходяща социална, правна и икономическа закрила, за да се осигури неговото пълно развитие и съществуване.” Правото също така предвижда предприемане на мерки за принудително подчинение на закона. Предвидените от закона санкции за възстановяването на нарушения ред правят закона надежден крепител на обществото до момент, в който, както много пъти се е случвало в историята (при нравствено-духовен упадък), не рухне цялата съществуваща правна система. Впрочем никое общество не може да съществува без право и затова на мястото на разрушения правен порядък, винаги възниква нова законодателна система. Преди да навлезем в съществото на доклада ще спомена също, че – правото съдържа в себе си определен миниум от нравствени норми, задължителни за всички членове на обществото. Тоест задачата на светския закон не се състои в това лежащия в зло свят да се превърне в царство Божие, а в това, да не се превърне той (земния свят) в ад. Основополагащ християнски принцип в правото е „не прави на другите това, което не искаш да бъде правено на теб.” Правата на човека и основните свободи са присъщи на всяко човешко същество от момент на раждане и го съпътстват през целия му живот независимо от това, къде се намира. С формирането на първите човешки общности е започнало и формирането на правата на личността. С развитието на човешката цивилизация са се развивали и взаимоотношенията в държавата, а паралелно с това са се развивали и правата и свободите, което до голяма степен е от специфични за времето си фактори. Преди всичко следва да изясним какво се включва в понятието права на човека, тъй като в съвременните идеи за семейните отношения и института на брака се злоупотребява с това понятие. Правата на човека са свързани главно с достойнството на всяко лице да се чувства наистина homo sapiens, което практически е свързано с осигуряването на равни възможности на всяка отделна личност да проявява своите човешки качества като разум, талант и съзнание, а също така да може да удволетворява своите духовни и други потребности. Тъй като всяко лице от момента на раждането придобива обем от права, присъщи на всяко човешко същество (така наречените естествени права) например „правата на човека”, за да бъдат гарантирани, то всяко лице не само трябва да съблюдава правата на другите, но и да изисква от другите също така да съблюдават правата на другите. Не може едно лице, прилагайки своите права, да нарушава правата на другите. В тази връзка е необходимо да се изясни съдържанието на термина „универсални права на човека.” Универсални означава всеобщи (не общи) права, отнасящи се за всички човешки същества, а не засягащи само някаква група хора, нация, народ или гражданите на една държава. Всички хора без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален или социален произход, имотно състояние, рождение или всякакви други признаци имат равни права и не трябва да бъдат дискриминирани или ограничавани юридически по изброените признаци. Но нека направим още някои пояснения. Според статистически данни на Организацията на обединените нации (ООН) около 60% от българските граждани не знаят, че съгласно ратифицираните от Република България международни договори, те имат право да разполагат и е задължително да им бъдат предоставени, и гарантирани упражняването на всички права, предвидени в Международната харта за правата на човека и Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. В тази връзка ще спомена в правен и исторически аспект, че:

Три години след Втората световна война на десети декември 1948 година Генералната асамблея на Организацията на обединените нации приема Универсалната декларация за правата на човека (УДПЧ). Това е документът, който определя най-важните неща, от които всеки човек на планетата има нужда, за да може да живее нормално и достойно. УДПЧ е приета и провъзгласена с резолюция 217А (III) на Общото събрание на Организацията на обединените нации от десети декември 1948 година. Тя е първият всеобщ международноправен акт в областта на правата на човека, който е приет и провъзгласен от една универсална международна организация. Правни последици и политическо значение – УДПЧ не е договор. Тя е приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации като резолюция без правна сила. Целта ѝ е (съгласно преамбюла) да осигури “обща мярка” за правата на човека и основните свободи и да служи като стандарт, към чието постигане не трябва да се стремят всички народи и държави. С времето обаче Декларацията променя характера си. Декларацията представлява своеобразен стандарт, който е еднакъв за всички хора по света. Тя съдържа тридесет права, всяко от които съответства на човешка потребност. Декларацията за правата на човека на Организацията на обединените нации се основава на ценности като справедливост, достойнство, честност, равенство и уважение. Това са ценности, които са близки на всеки човек и които съществуват от столетия. В тази връзка човешките права имат няколко основни характеристики: Човешките права са еднакви за всички хора, винаги и навсякъде по света. Затова ги наричат универсални. Те са и неделими. Никой не може да отнеме някое право, защото е по-маловажно. На всяко от човешките права съответства и отговорност. Това е отговорността да се зачита правото на другите. Затова човешките права са взаимни, а когато взаимно пазим правата си, ние сме солидарни. Приета от Генералната асамблея на Организацията на обединените нации, Декларацията представлява само израз на намерение на отделните държави, тъй като решенията на Генералната асамблея нямат характера на закон. За да може Декларацията за основните човешки права да влезе в сила във всяка отделна държава, така че хората да знаят, че тези техни основни права са защитени е необходимо тя да бъде включена в законите на всяка страна, защото тя е първото значително постижение на световната организация в тази област и първото записване на световно ниво на права, чиито носители са всички човешки същества. Тя се състои от 30 члена, които са доразвити в последващи международни споразумения, регионални инструменти за защита на човешките права, национални конституции и закони. Не всички държави, обаче, са приели тази Декларация в своите закони. Веднага след като приема Декларацията, Организацията на обединените нации кани всички държави да информират за нея своите граждани и най-вече, учениците в училищата. В много страни по света тя се изучава в училище, тъй като се смята за изключително важна в нашето ежедневие. Така идеята за оснoвните неотменими човешки права за пръв път е прогласена от школата на естественото право. Сега тези права са закрепени в конституциите на държавите и в редица международни актове. Така се защитават най-важните ценности – живот, свобода и други.

Основните права и свободи на гражданите, според най-разпространената класификация са разделени в три групи:

1.Лични – създават условия за свободно съществуване и развитие на личността. Те очертават ограниченията за вмешателство на държавата в личния живот и свобода на гражданите; значителна част от тях са взаимствани от Всеобщата декларация за правата на човека и други международни актове.

2.Политически – създават правна възможност на гражданите да участват в политическия живот и преди всичко в осъществяването на държавната власт. Част от тях са формулирани в съответствие с Пакта за граждански и политически права.

3.Социално-икономически – създават възможност за задоволяване на материалните и духовни потребности на гражданите. Те са съобразени с Всеобщата декларация за правата на човека и с Пакта за икономическите, социалните и културните права.

Изхождайки от темата на доклада ще кажа няколко думи за развитие на семейното право в националното ни законодателство. Принципно, няма да се връщаме преди Освобождението. До 1945 година (до действието на Търновската конституция) брачните отношения са били уредени от църковния канон. За нашите прабаби и прадядовци е действал Уставът на Българската православна църква.

Законодателството по отношение на произхода се е регламентирало от Закона за извънбрачните деца, а въпросите, относно осиновяването – от Закона за децата. След 1945 година се издава Наредбата за брака. С приемането на Закона за лицата и семейството през 1949 година е била дадена една обща уредба на семейните отношения. Закона за лицата и семейството е претърпял редица изменения преди да се стигне до 1968 година, когато е приет първият семеен кодекс. Той се свързва, най-вече, с въвеждането на съпружеската имуществена общност (СИО) и имуществените отношения. Либерализират се разводът и осиновяването. Може да се каже, че Семейния кодекс от 1968 година не се отличава много от сега действащия, приет през 1985 година. Промените от 1985 година не са от такъв характери обем, че да се налага изработването на цял нов Семеен кодекс. Но въпреки това през 2009 година е приет нов Семеен кодекс.

Задължително трябва да кажем няколко думи за тенденциите в новия Семеен кодекс. Първо, във връзка със сключването на брака се въведе така нареченият брачен договор[1]. Този договор доведе до промени само в имуществените отношения. Второ, известни промени се очакват и по отношение на развода. Трето, осиновяването бе значително реформирано. Появиха се така наречените приемни семейства. В предложения проект, за съжаление, няма никакви по-сериозни промени на отношенията между родители и деца. Прокадна се идеята за Закон за защита на детето, която слава Богу не се реализира, защото един такъв закон противоречи по същество на учението на св. Православие. Тук ще споменем, че според нас:

Основно понятие в семейното право би трябвало да е „семейството“ като малката „домашна църква. Но уви…

Изненадващо откриваме, че в Семейния кодекс няма легална дефиниция на това понятие. По принцип, ако не следва друго от целта на нормата, смята се, че семейството обхваща съпрузите и ненавършилите пълнолетие деца.

В Закона за държавния служител и в Закона за общинската собственост във връзка с наемните отношения дефиницията на понятието „семейство“ е пак същата и в същия смисъл, тоест съпрузи плюс ненавършили пълнолетие деца. Това е понятието „семейство“ в тесен смисъл. В по-широк смисъл семейството може да се разглежда по отношение на уредбата на издръжката – задължени да дават издръжка са и бабата, дядото, внуците и така нататък, и то без оглед на възрастта.

За „джендър идеологията”, трансексуалността и интерсексуалността:

Това са идеи, които се „базират” на така наречените „индивидуални права”, които уж по същество влизат в парадигмата на основните човешки права. Но подчертавам, че тези идеи имат за цел да разбият института на хетеросексуалния брак и традиционното европейско семейство базиращо се на християнските нравствени ценности. И така се цели в обозримо бъдеще хомосексуалните отношения и „бракове” да станат норма на поведение – законодателно, независимо, че това е узаконяване на содомския грях.

Законното положение на хомосексуалността в Европа има различен характер, в зависимост от държавите. Така например, седем от общо десет страни, които са узаконили еднополовите бракове, се намират в Европа (към 2011); други 14 европейски държави са легализирали граждански съюз или друга форма на еднополово съжителство. Невиждана демографска криза бушува в Европа. За това алармират европейски демографски доклади, авторитетни учени и издания като „Икономист”. Нарастването на европейското население вече изцяло се дължи на продължаващата имиграция от Африка, арабските страни и Азия, както и на имигрантския бейби бум на придошлите нови „европейци”. На този фон недоумение предизвикват безнравствените според православието законодателни инициативи на европейските политици, насочени към сриване на значението и ролята на традиционното европейско християнско семейство, което хилядолетия наред е осигурявало съществуването на автентичните европейци и възпитанието на децата.

Комитетът за правата на жените в Европейския парламент е подготвил доклад, в който се предлага понятието „гендерни стереотипи” (социален вид пол), производни от понятията „мъжки пол” и „женски пол” да бъдат заменени с „нова идентичност”. По този начин се планира да се заличи разликата между баща и майка, която е в основата на всяко нормално човешко семейство. Дебатите по подготовка на доклада бяха съпроводени със съждения за нивелиране на пола на хората и изчезване на неговата първична природна същност.

Според вносителите, стереотипите на дължимо мъжко и женско поведение в семейството водят до комплексиране на младите жени и създават проблеми в избора на бъдещата им кариера. „Традиционните приказки могат да нанесат вреда на възможностите за кариера на жените в Европа, поради което те трябва да бъдат забранени” – се казва в доклада. Ако докладът бъде приет от Европейския парламент, то тези приказки, с които са израснали поколения европейци, трябва да бъдат официално забранени за изучаване в европейските училища. Политнекоректните стереотипи на работливия татко и грижовната майка ще трябва да бъдат безвъзвратно заличени от съкровищницата на европейската литература и култура и да престанат да бъдат пропагандирани от филмовия и телевизионен екран. Предлага се „новата идентичност” да бъде въведена в „специални образователни програми” и учебни материали, които да залегнат в училищните програми. Констатира се „крайна необходимост от приемането на ново законодателство в областта на детската литература”.

Най-скандален е опитът за „убийство на семейството”, заложен в законопроекта на новоизбрания френски президент Франсоа Оланд, записан под № 31 в предизборните му обещания. Въпреки, че законопроектът се нарича „Брак за всички”, в него става дума за легализацията на брака само между хомосексуалисти. Брачните отношения на нормалните французи отдавна са регламентирани в Гражданския кодекс на Франция. При това следва да се има предвид, че вече 10 години в страната официално е регламентирано съжителството на еднополовите двойки, с една-единствена забрана – да осиновяват деца. Законопроектът „Брак за всички” разрешава на мъжете-хомосексуалисти да осиновяват момченца, а на лесбийките да осиновяват момиченца. В мотивите на законопроекта е посочено, че по този начин той привежда брачните отношения в съответствие с „принципите на справедливостта и равенството” и като цяло допринася за „прогреса на обществото”. За да се приведе Гражданския кодекс на страната в съответствие с новия законопроект, се предлага от кодекса да бъдат премахнати думите „мъж” и „жена”, за да не се засягат правата на приравнените към тях бисексуални, хомосексуални и транссексуални индивиди.

Занапред в свидетелството за осиновяване ще се записва например, че детето е родено от татко „А” и татко „Б”. Заличава се самият факт на раждането, в качеството му на основа за самоличността на детето. Предварително е ясно, че психиката на това дете ще безвъзвратно накърнена. То ще има изопачена, перверзна представа за семейството и едва ли някога ще бъде в състояние да съгради свое нормално семейство. Така става ясно, че зад законопроекта се крие стремежът да бъдат радикално променени възгледите към човешката природа, традиционния брак и семейство. Нормалното се превръща в несправедливо!, а патологията се регламентира като прогрес и норма на поведение. Неслучайно секуларна Франция бе залята от протести, в които участваха представители на всички религиозни конфесии.

Същинската цел на законопроекта на Оланд е да бъде взривена институцията на брака. Унищожаването на брака разкрива невъобразими перспективи пред извратената фантазия на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди. Така например то води до възможността впоследствие да се разреши многоженството или многомъжството в едно „семейство”. Да се регламентира брак в едно голямо групово семейство, брак между братя и сестри или близки роднини.

От предприемчивия политик Оланд не изостава и неговия английски колега – премиерът Дейвид Камерън, който обеща да подкрепи законопроект, разрешаващ църковно освещаване на браковете между британските хомосексуалисти (мъже и жени). Транссексуалните в Англия вече от 2005 година имат правото да сключват граждански брак, уеднаквяващ техните права и задължения с нормалните хора. За правата на бисексуалните, хомосексуални и транссексуални индивиди отдавна са се погрижили в скандинавските страни.

Така например във всички детски заведения на Норвегия е въведено „алтернативно” обучение, отразяващо свръхлибералния подход на властите към удивителното сексуално разнообразие на норвежкото общество. Вместо изживелите времето си традиционни ”майка” и „татко”, „момче” и „момиче” са въведени гендерно неутрални понятия и персонажи. Хомосексуализмът се преподава като начин за придобиване на нов опит и знания. Изискването е „сексуалното разнообразие” да стане ясно за децата, за които да бъде нормално техните родители да са педерасти или лесбийки. За целта с бюджетни средства е финансирано издаването на съответна „литературна” продукция, в която се разказва за взаимно влюбени щастливи принцове и крале, имащи прекрасни „нетрадиционни” отношения със своята свита и невръстни пажове. По инициатива на Audun Lysbakken, открит хомосексуалист и вече бивш министър на норвежкото Министерство на децата и равенството, предвидливо е създаден „Фонд за пропагандиране на сексуалното разнообразие” и „Ресурсен център на мъжете”, изцяло финансирани със средства на данъкоплатците. Веднага трябва да поясним, че министърът е бил принуден да подаде оставка не поради откритата пропаганда на хомосексуализма, а вследствие участие в корупционна афера.

Какво е църковния брак и семейство според св. Православие?

Днес през ХХI век психолози и социолози анализират безрадостния семеен живот и са разтревожени от неустойчивостта на брака и от болката, която тази неустойчивост причинява както на съпрузите така и на децата. Това е така, защото изначалния смисъл на брака днес се оказва неразбираем за хората. Мнозина разглеждат брачната институция просто като частен договор и му придават утилитарен характер. Някои разглеждат брака от чисто социално-държавна гледна точка. При нея семейството се превръща в малка частица, клетка от държавния организъм, натоварена с голяма тежест, често не по силите ѝ.

Но психологията и социологията изхождайки от своите области, които са ограничени от постановката на проблемите, и областите на изследване не могат да достигнат до пълнотата на брака и неговото предназначение както това е разкрито в опита на Църквата.

Водена от спасителната си мисия в света, едната, свята, съборна, вселенска и апостолска Църква отрежда на брака специално място, дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, особено благословение наречено “тайнство”, а тайнство по думите на св. Николай Кавасила е вратата, през която Христос се връща отново, за да пребивава в Своята Църква. Изхождайки от това, тайнството не е религиозна форма на “регистрация”, а живо общение с Христос.

Смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога. И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата (Ефесяни 5:20-33). Именно за това св. апостол Павел нарича брака „тайна” имайки предвид, че бракът се запазва в царството на вечността. Следователно в светото тайнство Брак на първо място е преживяването на реалността на царството Божие в светата Евхаристия, а на второ място са биологичните отношения, които се изграждат в резултат на любовта между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния. В тези биологични взаимоотношения, Църквата се намесва, за да даде истинните измерения на сексуалната любов, да освободи силата на любовта в човека от подчинението ѝ на природната необходимост и за да разкрие образа на Църквата и дара на новия живот в единството на мъжа и жената.

Православието учи, че единственото място, където половите отношения могат да бъдат физически осъществявани, като са насочени към добро и целесъобразност, е моногамния (μονογαμια), хетеросексуалния, благословения и съпружески живот. Бракът следователно изисква изключително и пълно задължение и вярност на двама души един към друг.

Бракът е хетеросексуален поради това, че Бог „ги създаде мъж и жена” с ясната цел да имат потомство, да се „плодят и множат” (Битие 1:28) тоест да продължат Неговото творческо дело чрез съединяването на два живота в едно общо любовно единство, съюз който е ново творение, правещ двамата „една плът”. Следователно от еротична и страстна, любовта трябва да се преобрази в αγαπη (безкористна, себеотдаваща любов), която е съединяваща любов и която въвлича душата във вечно общение с Бога. Чрез взаимния отказ от лична воля и приемането на волята на другия, единството на мъжа и жената започва да се изгражда не върху природните основи на сексуалния нагон, а върху основите на църковното общение, които предполагат себе-преодоляване и себепринасяне. Бракът получава облика си не от природните връзки, а от връзките в Небесното Царство Така християнското семейството става „малка църква[2]”. Сексуалните взаимоотношения извън брака не могат да достигнат изконната си цел, а днешните брачни съжителства – конкубинати[3] опорочават брака и не са „дори начало на брак[4].”

За да станат една плът в смисъла, вложен от Бога, мъжът и жената трябва да приемат в отношенията си един към друг същия вид и качество на верността и саможертвата, която Христос прие за Своя народ, тоест по подобието на кръстната и спасителна любов на Христа. Съпружеския живот изобразява съюза между Христос и Църквата[5]. В брака се изграждат отношения на любов между мъжа и жената в семейството, които ги водят и съпътстват в настоящия им живот към вечния.

Според православното предание целта на брака е самия брак. Децата са негова съставна част, а не цел. Може съпрузите по някаква причина да нямат деца или да ги изгубят, така че хората би трябвало да се събират в семейство, за да изживеят живота си във взаимна любов, тоест в преодоляване на индивидуализма и егоизма си, в разширяване границите на личността и подготовка за вечния живот.

Бракът е динамично явление, цялата му сила е в движението, целеустремеността, в неговото общочовешко явление. Бракът е и символ на мъченичеството, а мъченик е онзи, който свидетелства пред целия свят някаква ценност – в случая любовта, за правдата, истината, красотата – и който пред нищо не се спира, за да доведе свидетелството си до онези, които се нуждаят от него. Заради това Църквата призовава всеки жених и невеста да вярват в любовта, да вярват един в друг с такава сила, че да свидетелстват – каквото и да им струва – за любовта, за единството, за това че истинската любов може да победи всичко.

Днес обаче всеобща констатация е, че модерния човек е силно секуларизиран, дори в съвременното европейско и американско общество се говори за постхристиянска култура, заменят се старите ценности с нови като днешния човек се стреми повече да произвежда и повече да консумира, както материални така и духовни продукти. Това се отразява, върху взаимоотношенията между мъжа и жената и върху брака и техните последици върху децата. В последните десетилетия драстично са се увеличили разводите, трафика на хора с цел сексуална експлоатация, а производството на порнографски материали носи милиарди долари годишен приход на създателите си.

Лесният достъп до тях чрез интернет допълнително формира образа на едно консуматорско отношение към мъжа и жената и загубването на личностното отношение към тях. Изневярата (прелюбодеянието) се приема за нещо нормално и разводите, породени от егоизма стават факт, който има тежки последствия най-вече върху децата и тяхната психика.

Православната църква обаче смята, че неразторжимостта е едно от съществените свойства на брака „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва” (Матей 19: 6). Разтрогването на брака се явява самò по себе си тогава, когато между съпрузите е унищожена основата на брака – любовта.

Заради това църковната власт не разтрогва брака, а само юридически констатира печалния факт, че законния брак е изгубил своята основа[6].

Разводът една от най-големите и чести трагедии, които могат да сполетят съвременния човек. Той представлява не само край на любовта, която е обусловила брака, но и край на надеждите за един цялостен живот, пълен с радост, дълбочина и смисъл.

Защо се стига дотам, че двама души обичали се доскоро, изведнъж откриват, че помежду им любовта им се е изчерпала и че им остава само да се разделят? Причината е в това, че твърде много бракове се сключват от недостатъчно зрели хора, които нито защитават брака си, нито се грижат за него. В такъв брак ние откриваме духа на индивидуализма. Ето защо ние православните християни, отчитайки, че човешкото сърце бива жестоко и кораво (Матей 19:8), твърдо и неустойчиво, считаме че развода е възможен, въпреки, че го възприемаме като една от най-големите трагедии в съвременния ни живот. Нещо повече – приемаме това върху себе си, защото отговорност за разводите носи и цялата Църква, тоест ние православните, трябва да възпитаваме хората при това не само с думи и проповеди, но най-вече с пример.

А що се отнася до съвременното разбиране за допустимостта на аборта, това самò по себе си говори за изумителното безчувствие на човека и въобще на обществото към живота на отделната личност. Диво и нечовешко е да се мисли, да се говори за святост на самия човешки живот и в същото време да се разрешава и узаконява убийството, наречено аборт. И наистина парадоксално е, че в страна, където абортът е узаконен, никой – започвайки от правителството и свършвайки с обикновения гражданин – няма право да говори, че човешкия живот е светиня, защото абортът е убийство. Брак, в който децата са нежелани, е основан на повредена егоистична и похотлива любов. Давайки живот на друг, човекът подражава на творческия акт на Бога и, отказвайки се от това, той не само отхвърля своя Творец, но изкривява и своето собствено естество, защото без желание да подражава на Твореца на живота и Отца, по всякакъв начин човекът престава да бъде “образ и подобие Божие”.

Абортът, извършващ се от двойка или от жена, допуснала да зачене нежелано от нея дете и искаща да се отърве от него – не е нищо друго, а престъпление – предумишлено убийство. Жените извършили аборт, не знаят какви ще са последствията – и психични, и физиологични[7]. Но се случва човек да се опомни, да дойде в себе си (Лука 15:17) и след като сме извършили грях, трябва така или иначе да поправим този грях. Злото което сме сторили другиму може да бъде изгладено, но да отнемеш живота на живо същество е непоправима загуба. Единственото, което можем да направим е, да молим Бог да даде вечен покой на тази душа, на която ние не сме дали възможност да се осъществи и да бъде жив човек, било то поради лекомислие, нецеломъдрие, поради някаква душевна или телесна алчност. С аборта семейството се лишава от най-великата радост на детераждането и възпитанието на децата си, което е Божие благословение. Не съществува християнски брак без чистото и горещо желание на двамата родители да притежават тази радост и да я споделят помежду си.

Както виждаме пред съвременното семейство съществуват много предизвикателства, на които ние трябва да отговорим със съборния глас на Църквата. Трябва да подчертаваме абсолютната уникалност на брака, пред обществото и, че чрез св. Евхаристия любовта в брака се проектира във вечното царство Божие. Това означава, че ние православните не можем да се съгласим, че бракът съществува само „докато смъртта ни раздели“, а вярваме във вечността му, тъй като е венчаване със слава и чест в Христа Възкръсналия истински Бог и истински Човек. Ние сме длъжни да свидетелстваме, че в тайнството на брака, човешката природа без да губи пълнотата на човешкото естество, участва в по-високата реалност на Светия Дух. Човечеството става още по-човечно и изпълнява своето изключително предназначение да бъде свещеник и медиатор между Бога и творението, че това е дара на новия живот в единството на мъжа и жената. „Смисълът на брака се състои в придобиването на духовно единство на двете личности, встъпващи в него, а раждането на деца е естествено следствие от него“. Смисълът на брака е да създаде духовен съюз между две личности. Раждането на деца е естествено следствие от брака, а не условие, нито цел.

Старозаветната заповед за раждането на деца се явява вторична и от богословска, и от пастирска, и от психологическа гледна точка. Смисълът на брака е възстановяването на това единство, което е било дадено на Адам и Ева от Бога в рая. Да бъдат двамата една плът, това със сигурност няма нищо общо с детераждането. Ако целта на брака се явяваше раждането на деца, то бездетният брак трябваше да бъде определен като несъстоял се. Съпрузите, които са достигнали любов, разбирателство, щастие се оказва, че не са изпълнили своето предназначение. Бездетието не е признак за несъстоятелност на брака. Многодетността сама по себе си, не се явява показател за духовност и християнско отношение към брака. Ако децата са мерило за брака, то би следвало да признаем, че най-успешният брак е задължително този на многодетното семейство. Тогава за такива трябва да считаме и тези, които не водят духовен живот, а асоциален и безнравствен и благодарение на това са станали многодетни.

Смисълът на брака е в това, да носи радост. Подразбира се, че съпружеският живот е най-щастливият живот, пълен, чист и богат. Това е установено от Господа за съвършенство. Божественият замисъл е бракът да носи щастие, за да стане животът на мъжа и жената по-смислен, за да не го проиграват сами, а да бъдат заедно в пълнота. Ако бракът не води до щастие и не прави живота богат и пълен, то вината не е в самите брачни връзки, а в самите хора, които са съединени с тях. Бракът – това е Божествен обряд. Той бил част от Божия замисъл, когато Бог е създавал човека. Това е най-близката и най-святата връзка на земята.

Православната църква за еднополовите отношения

„В Основи на социалната концепция на Руската православна църква”, в частност е казано: „Свещеното Писание и учението на Църквата недвусмислено осъждат хомосексуалните полови връзки, разглеждайки ги като порочно извращение на създадената от Бога природа на човека. „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия” (Левит 20:13). Библията разказва за тежкото наказание, на което Бог подложил жителите на Содом (Битие 19:1-29), според тълкуванието на светите отци, именно заради греха на мъжеложството. Апостол Павел, характеризирайки нравственото състояние на езическия свят, определя хомосексуалните отношения като „най-срамни страсти” и „непотребства”, оскверняващи човешкото тяло: „Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда“ (Римляни 1:26-27). „Не се лъжете… нито малакийци, ни мъжеложници няма да наследят Царството Божие” – пише апостолът до жителите на развратения Коринт (1 Коринтяни 6: 9-10).

Светоотеческото предание също толкова ясно и определено осъжда всякакви прояви на хомосексуализъм. „Учението на дванадесетте апостоли”, творенията на светителите Василий Велики, Иоан Златоуст, Григорий Нисийски, блажени Августин, каноните на свети Иоан Постник изразяват неизменното учение на Църквата: хомосексуалните връзки са греховни и подлежат на осъждане.

Православната църква изхожда от неизменното убеждение, че установеният от Бога брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставен с извратените прояви на сексуалността. Тя смята хомосексуализма за греховна повреденост на човешката природа, която се преодолява чрез духовно усилие, водещо до изцеление и личностно израстване на човека. Хомосексуалните стремежи, както и другите страсти, терзаещи падналия човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и творенията на светите отци, както и с християнско общуване с вярващи хора, готови да окажат духовна подкрепа. Отнасяйки се с пастирска отговорност към хората, имащи хомосексуални наклонности, Църквата същевременно се противопоставя на опитите за представяне на греховната тенденция като „норма”, а още по-малко, като предмет на гордост и пример за подражание.

Именно поради това Църквата осъжда всяка пропаганда на хомосексуализма. Без да отказва на никого основни права на живот, уважение към личното достойнство и участие в обществените дела, Църквата обаче смята, че лицата, пропагандиращи хомосексуален начин на живот, не трябва да се допускат до преподавателска, възпитателна и друга работа сред деца и младежи, както и да заемат ръководно положение в армията и изправителните учреждения за разлика от древността[8].

Понякога извращенията на човешката сексуалност се проявяват под формата на болезнено чувство на принадлежност към противоположния пол, в резултат на което се прави опит за смяна на пола (транссексуализъм).

Стремежът към отказ от принадлежността към този пол, който е даден на човека от Създателя, може да има само пагубни последствия за по-нататъшното развитие на личността. „Смяната на пола” посредством хормонално въздействие и извършване на хирургична операция в много случаи не води до разрешаването на психологическите проблеми, а до тяхното задълбочаване, предизвиквайки дълбока вътрешна криза. Църквата не може да одобри такъв „бунт против Твореца” и да признае за действителна изкуствено променената полова принадлежност. Ако „смяната на пола” е станала с човека преди Кръщението, той може да бъде допуснат до това Тайнство, както и всеки грешник, но Църквата ще го кръсти като принадлежащ към този пол, в който е роден. Ръкополагането на такъв човек в свещен сан и встъпването му в църковен брак е недопустимо. Следва да отличаваме от транссексуализма неправилната идентификация на половата принадлежност в ранното детство в резултат на лекарска грешка, свързана с патология в развитието на половите признаци. Хирургичната корекция в този случай няма характер на смяна на пола.

Хронологията на легитимиране на хомосексуализма извън психопатологията и като норма на „нормално поведение”

През 1992 година Световната здравна организация е изключила „хомосексуализма“ от списъка на диагнозите. Но постъпвайки така, тя просто е последвала Американската психиатрична асоциация (АПА), която е изключила хомосексуализма от своя „Справочник по диагностика и статистика“ (DSM), тоест от списъка на психологическите разстройства. Ето какво всъщност се е случило: За да разберем действията на Американската психиатрична асоциация, трябва да си представим САЩ през 60-те и 70-те години на миналия век. Това е било време на бунт против всякакви авторитети, в пълен ход е вървяла така наречената „сексуална революция“. В тази атмосфера неголяма група радикално настроени американски хомосексуалисти разгърнала политическа кампания за признаването на хомосексуализма за нормален начин на живот. И на това „лоби“ се удало да извоюва победа в комитета, занимаващ се с преразглеждане на „Диагностичния и статистически справочник“ на Американската психиатрична асоциация. През 1963 година Ню-Йоркската медицинска академия дала поръчение да се подготви отчет по въпроса за хомосексуализма, тъй като хомосексуалното поведение ставало все по-разпространено. Комитетът стигнал до следните изводи: „Действително, хомосексуалността е заболяване. Хомосексуалистът е индивид с нарушения в емоционалната сфера, неспособен да формира нормални хетеросексуални отношения“. В отчета било казано и следното: „Някои хомосексуалисти излизат от рамките на чисто отбранителната позиция и започват да доказват, че такова отклонение представлява желан, благороден и предпочитан начин на живот“. Обаче под натиска на хомосексуалното „лоби“, а не ръководейки се от научни заключения, Американската психиатрична асоциация гласувала за признаването на хомосексуализма за нормално явление. Професор Р. Байер по-късно разказвал как лидерите на фракцията на хомосексуалистите в психиатричната асоциация сривали опозиционните изказвания на своите колеги, отстояващи различни позиции. На заседание на Американската психиатрична асоциация през 1970 година доктор Ървинг Бибер, известен американски психиатър, представил доклад за „хомосексуализма и транссексуализма“. Бибер бил подложен на остра критика. Опитите на Бибер да отстоява своята позиция били посрещнати с оскърбителен смях. В следващата по ред комисия през 1971 година, разглеждаща този проблем, влезли хора, които откровено ратували за хомосексуализма. През 1973 година противниците на хомосексуалната фракция в психиатричната асоциация в САЩ вече били малцинство. На първия етап Американската психиатрична асоциация решила, че за в бъдеще диагнозата „хомосексуалност“ трябва да се прилага само в случаите на „егодистоничен“ хомосексуализъм, тоест в случаите, когато хомосексуалната ориентация води до „видими страдания“ за пациента. А ако пациентът от своя страна се чувства нормално с тази сексуална ориентация, сега се смятало за недопустимо да му се поставя диагноза за психични отклонения. На втория етап думите „хомосексуализъм” и „хомосексуалност” вече били изключени от „Справочника“, тъй като, както се казва в коментарите към десетото издание, тази диагноза била призната за „дискриминираща”. През 1978 година, пет години по-късно, след като Американската психиатрична асоциация решила да изключи „хомосексуализма” от „Справочника”, било проведено гласуване сред 10 хиляди американски психиатри, които били членове на Американската психиатрична асоциация. 68% от тези психиатри, които попълнили и върнали анкетата, както и преди, смятали хомосексуалността за психическо разстройство. Сега, след като са минали много години, виждаме още по-тревожни промени. Джозеф Николози в своята статия: „Педофилията не винаги е психическо разстройство” пише следното: „В последното издание на „Справочник по диагностика и статистика”, издаван от Американската психиатрична асоциация, ние виждаме тревожни промени по отношение на определението за педофилията. Съгласно DSM-IV човек вече не се смята за педофил, ако просто се привързва към деца или фантазира на тема интимен контакт с тях. Той се смята за педофил само ако осъзнава, че постъпва лошо и изпитва тревога от това, или ако педофилията пречи на неговия нормален живот…”. Содомията, безусловно, е тежък грях. А на нас ни натрапват търпимост към това явление, а след това се опитват да го представят като норма. Излъчват се предавания, игрални за еднополови бракове, устройват се гей-паради. Авторите на тези проекти не се спират пред нищо.

Хомосексуализмът, половите отношения и библейският възглед за човека

Човекът като венец на творението е сътворен по Божи образ (Битие 1:27-28). Това означава, че у всеки, независимо от неговия пол, националност, психофизическа характеристика се съдържа Божия образ, към който не може да се добави или отнеме нещо. Разделението на мъжки и женски пол в човешката природа е израз на Божието домостроителство за човечеството. За Бога мъжът и жената са равни, тъй като само прилепването им един към друг ги прави едно цяло, една плът.

Аргументи против хомосексуализма, педофилията или идеите за „трети пол”:

1.Половият хатактер на човешката природа е дар от Бога „от начало”.

2.Затова неприемлива е тезата, че полът не притежава духовно измерение и онтологическо значение. Важността на пола се простира отвъд физическото удоволствие. Вярно е, че в средата на ХХ век започна така наречената сексуална революция, която тръгна от Америка и постепенно доведе до нравствено разложение и духовна деградация милиони хора по света. Резултат от нравствената разруха е все по-масовото разпространение на хомосексуализма. В последните години в обществото се постави въпросът за хомосексуализма, който исторически е отхвърлен, както от самото общество, така и от Библията. Но хомосексуализмът не може да бъде разбран извън биологичните, психичните и социологически рамки на общата сексуалност. И в това е разковничето за разбиране на хомосексуализма – тук не става въпрос за любов или ерос, а именно за сексуалност – прави се секс, без да се изпитва нито любов, нито радост, нито удоволствие. И това е един трагичен еротизъм, който е лишен от дух на любов и красота, тоест е лишен от Божието благословение. Вън от брака, където тялото е принизено до животинско отдаване, жертва на разложението става не плътта, а духът. Това характеризира една пълна безпътица – на власт е бездушната плът, но тя не може да бъде опора. Когато се прекъсне връзката между любовта и духовното, от нея остават само тела без душа, носещи вътрешно опустошение.

Социалните и духовни последствия от насаждания от Запад хомосексуализъм и лесбийство са много тежки. Социалният проблем е в унищожаване на семейството и свързаните с това ценности. Теологичният проблем е в прокарване на нехристиянски доктрини и насаждането на погрешна представа за Бога. Хомосексуалните действия брутално се противопоставят на библейското разбиране за назначението на човешката личност. Сътворената по Божи образ човешка личност постепенно трябва да разкрива и усъвършенства духовните си заложби и да се уподоби на Него. Сам Господ Иисус Христос подчертава, че единствената цел на човешкия живот, включително телесното му битие е да прослави Бога. „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесния ваш Отец” (Матей 5:48). Тази заповед се допълва с увещанието на св. апостол Павел „прославете Бога в телата си” (1 Коринтяни 6:20). Това означава, половите сексуални действия да се ограничат само в рамките на благословения хетеросексуален съюз. Църквата не може да благослови хомосексуалистите, които искат да живеят и изразяват сексуалността си заедно, както не може да благослови прелюбодеянието и разврата.

Хомосексуалистите трябва да направят своя избор – да продължат да живеят по начина, който са си избрали в грях, или да прекъснат всяка връзка и общение с Тялото Христово. Хомосексуализмът отдалечава човека от Бога, издига преграда между човека и неговия Създател. Но хомосексуализмът не само отчуждава от Бога, но постепенно убива и вярата в Него. Хомосексуалистите стават безчувствени за Божиите заповеди, сърцата им огрубяват. Те умират духом, защото живеят вече само с тялото си и за тялото си. Начинът на мислене се променя и те стават скотоподобни. Така те сами се отдалечават от истинското човешко съвършенство и слава, защото сами се уподобяват на тварното и се отдалечават и отричат от онова, което ги свързва с Твореца.

Друг много важен аспект за хомосексуалния акт е, че е вреден за онези, които го осъществяват. Този акт не се опитва да излекува и поправи нарушенията в междуличностните отношения, а само засилва болестта и я прави неизлечима. Някои се опитват да запазят дълго време отношенията с „любимия приятел”. Но тези отношения са повредени от една страна от нарцистичен еротизъм, а от друга, от онова, което светската психология нарича „оковите на нарцистичната двойка”. Мощта на тези окови се изразява в онзи аспект на хомосексуалността, който става вътрешно необходим и води до пристрастие. Този аспект не позволява на единия „участник” в „двойката” да се отнася към другия именно като личност, на която човек отдава себе си чрез външно изявена и безусловна любов. Типично в случая е крайно безразборно и неуважително в сексуално отношение поведение на хомосексуалистите. Трябва да се отбележи, че хората с хомосексуална ориентация са също носители на Божия образ и са призвани към духовно израстване за постигане на Божието подобие. Това е най-вече, когато осъзнаят окаяното си положение и се стремят да изоставят този начин на живот и се преориентират към хетеросексуални отношения. Тогава те имат нужда от пълна подкрепа и любов. Покаянието в случая е онова лекарство, което дава възможност на хомосексуалистите да се очистят от своя страшен грях.

Юдаизмът, християнството и ислямът считат хомосексуализма за грях, докато будизмът, шинтоизмът и други не осъждат това поведение. Но нито една религиозна норма или закон не коментират хомосексуалността сама по себе си като вътрешна характеристика на личността, или като емоционална проява на любов между хора от еднакъв пол.

За Православната църква хомосексуалните действия са нравствено греховни, а такива специфични действия като аналните сношения, оралния, както и анално-оралния секс предизвикват сред мнозина чувство на отвращение и погнуса. Това усещане е изразено в редица библейски и светоотечески откъси, осъждащи хомосексуалните действия. Много показателна е страшната история за унищожаването с небесен огън на градовете Содом и Гомор. Оттам е останало и нарицаемото содомит и содомия, макар че съвременното разбиране на содомията е по-скоро в посока на сексуален контакт с животни. Двата града са изгорени с огън, за да се изчисти земята от хомосексуализма. В Стария Завет не само мъжеложството е посочено като престъпление, за което се полага смърт (убиване с камъни), но и всеки сексуален контакт между мъже (Левит 18:22 и Левит 20:13). В книга Второзаконие (срв. 23:17) категорично се забранява да има мъжеложник от израилевите синове.

В периодите, когато начело на Израилевото царство е стоял цар, който пази строго закона, често са предприемани строги мерки срещу мъжеложците. И обратно, винаги, когато тези престъпления са се преумножавали, Господ е наказвал избрания народ (например 3 Царства 14:22-24). Именно за този срамен грях Господ предава Иерусалим и съкровищата на Господния дом на египетския цар Сисак. Ситуацията се стабилизира, когато на трона застава цар Аса, който „премахна мъжеложците от земята и вдига всички идоли, направени от баща му” (3 Царства 15:12).

Подобно на цар Аса, и цар Иосия събаря къщите на мъжеложците, които са в Господния дом. Но въпреки това Господният гняв пламва и Господ предава Израил в робство. Всъщност, мъжеложството (хомосексуализмът) принадлежи на култури, племена и разбирания, които Бог е отхвърлил като нещо гнусно. Св. апостол Павел го свързва с идолопоклонството и това е най-тежък грях. Затова и Бог се гневи на езичниците и „ги предава на срамотни страсти” (Римляни 1:26-27), предава ги на волята на техните противоестествени пороци. Преди те са оставени на похотите, а сега на страстите, които унижават човека. С отвращение апостол Павел говори, че и мъжете, и жените се предават на сладострастие и неистова любов, „вършат срамотии”, а така поругават природата. Те нямат оправдание затова, че презират естествения начин за наслаждение и прибягват към противоестествения. Те не хранят взаимна любов, но „разпалиха се с похоти един към други” (Римляни 1:27). Всичко това, което прекрачва законите, установени от Бога, храни пожелание към необикновеното и незаконното. Така самите хора стават врагове на самите себе си и започват жестока война, която е по-беззаконна от всяка междуособица. Разбира се езичниците не считат мъжеложството за безсрамно, но за нещо почетно и голямо, тоест с това могат да се занимават само свободните в Римската империя. И това мисли Солон, най-мъдрия сред атиняните. Но няма друг грях равен на това беззаконие и поругание, тоест тези хора погубват и душата, и тялото. И св. апостол Павел подчертава, че който почита Бога облагородява самия себе си, а който Го отхвърля, пада по-ниско и по-ниско в нравствено отношение и става по-низък от животните. Затова и така наречения „независим” морал Апостолът не признава. Грехът води до смърт, а самата смърт е отделяне от Бога. И съвсем естествено апостол Павел използва градацията, за да покаже покварата на езичниците. Те не само служат на идолите и са далеч от Бога, но дори и не се опитват да Го познаят, да стане Той ръководно начало в техния живот. И именно тук се разкрива в пълнота второто проявление на Божия гняв – да остави езичниците с напълно потъмнено нравствено съзнание: „А понеже не се опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум – да вършат това що не прилича” (Римляни 1:28). Те са лишени от всякакво оправдание, защото тяхната греховност зависи не от незнанието, а от силата на склонността. Това са грехове на ума и на порочното желание.

Църквата определя хомосексуализма като страст, болест и неестествено състояние, вследствие на грехопадението, като предлага и пътя за изцеление от този грях. За да помогнем на своя ближен да се излекува от това тежко заболяване на душата, ние сме длъжни с молитва да се обърнем към Спасителя – да ги обърне в правия път. Ако презираме тези хора, допринасяме за по-нататъшното им затъване в бездната на греха и осъждаме себе си. Затова нека погледнем с любов на тях и се молим за спасението им. Така на дело ще изпълним целия Закон – любов към Бога и към ближния.

Ще заключим с това, че св. Православна църква разглежда интимните отношения между хората само между мъж и жена, единствено възможни в рамките на църковния брак след тайнството Венчание, което поставя началото на „малката домашна църква.”

Или смисълът на брака като тайнство е прославянето на нововенчаните и на тяхното потомство в царството Божие. Църквата благославя младоженците за раждането на деца и умножаването на човешкия род, което е заповед, дадена отначало на прародителите, но ги вижда и като прославяне пред Бога „И ще бъдат двамата една плът. Тази тайна е велика, но аз говоря за Христос и за Църквата” (Ефесяни 5:20-33).

Разбира се европейското и национално законодателство най-малко от 40-50 години се е отклонило сериозно от християнските принципи на брака и семейството, но в тази връзка ние православните знаем, какво е казал Спасителят на св. апостол Петър: „Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят” (Матей 16:18). Това с пълна сила се отнася и за „малките домашни църкви”.
_________________________________

*Доклад, четен на 12 септември 2014 година, когато в рамките на Седмицата на православната книга (Варна 8-14 септември 2014) се проведе обществена дискусия на тема „Християнството и семейните ценности в Европа днес”. Материалът е предоставен от автора.

[1]. Брачен договор като понятие днес в семейното право е аналог на „предбрачния договор”, който може да се сключи по време на брака.

[2]. Св. Иоан Златоуст, Омилия 20 (към Ефесяни 5: 22-24).

[3]. Конкубината в римското право е бил трайно съжителство между мъж и жена без намерение установяване на брак, поради законни пречки за сключването му или различното социално положение. Бракът между тях бил нежелан и неподходящ. Днес много двойки, нямащи тези пречки, живеят под такава форма. За повече информация виж: доц. Дилян Никочев „Брак, развод и последващ брак в Православната църква”, София, 2006.

[4]. Св. Василий Велики, 26-то правило: «Блуд не е брак, нито начало на брак; за това ония, които са се съединили чрез блуд, по добре е да се разлъчват, ако е възможно; а ако упорито продължават съжителството си, нека се накажат с епитимия, определена за блудство, и да се оставят в брачно съжителство, за да не би да стане нещо по-лошо.”

[5]. Най-съвършения образ на тази пълнота е даден в така наречената сватба на Агнеца, представящ Църквата като Невеста на Агнеца (Откровение 21:9), а Агнеца е Христос дал живота Си за нея. Двата образа на Агнеца и Невестата говорят за любовта: съвършена, жертвена докрай, ликуваща.

[6]. Никодим Милаш, епископ, Православно църковно право, Белград, 2004, с. 669.

[7]. Св. Василий Велики в своето второ правило разсъждава за реалната опасност и за живота на жената, правеща аборт.

[8]. Независимо от факта че еднополовите отношения са широко разпространени в древна Гърция, Римската империя и сред езическите келтски племена, щом християнството получава статут на официална религия в Римската империя, се появяват закони строго осъждащи хомосексуалното поведение. Чрез указ издаден от император Теодосий I през 390 година са осъдени всички „пасивни“ хомосексуални мъже на смърт чрез публично изгаряне. Тази мярка е последвана от Corpus Iuris Civilis на Юстиниан I през 529 година, който налага публична кастрация и екзекуция за всеки, извършил хомосексуални отношения, без значение дали е активен или пасивен. Юстиниановия законов кодекс служи за основа на законодателствата на повечето европейски държави, осъждащи хомосексуалните за следващите 1400 години. Хомосексуалното поведение или содомия, се е смятало за върховно престъпление и хиляди хомосексуални мъже биват екзекутирани в Европа след интензивно преследване през тези векове. Лесбийките по-рядко са подлагани на наказания, но и те също изпитват преследванията и екзекуциите, макар и в по-малка степен. По време на Френската революция, през 1791 година, Народното събрание на Франция изработва нов наказателен кодекс, който не споменава хомосексуалността, с което се счита, че тя е декриминализирана. По време на Наполеоновите войни, хомосексуалността бива декриминализирана в териториите, попадащи под френски контрол, като Нидерландия и част от германските държави (по-късно отново криминализирана, при обединението на Германия към 1867, съгласно Пруските законодателни традиции). Въпреки декриминализирането (1932 в Полша, 1933 в Дания, 1940 в Исландия, 1942 в Швейцария, 1944 в Швеция), социалното неодобрение към хомосексуалността не позволява на гей хората да заявяват открито сексуалната си ориентация. През 1989 Дания става първата държава, в която се появява форма на граждански съюз за еднополови двойки. През 2001 Нидерландия открива гражданския брак за еднополови двойки. По-късно, това правят Белгия (2003), Испания (2005), Норвегия, Швеция (2009), Португалия и Исландия (2010).

Изображение – авторът на доклада, Бисер Божков. Източник – http://www.bg-patriarshia.bg

Кратка връзка за тази публикация –http://wp.me/p18wxv-4Hg

/християнско-социологичен и каноничен анализ/

Бисер Божков

Затова начините на детерождение, които не са в съгласие със замисъла на Твореца на живота, не могат да бъдат считани за нравствено оправдани от Църквата. (Ако мъжът и жената са неспособни да зачеват деца, а терапевтичните и хирургически методи не помагат на съпрузите, те следва да приемат своето бездетство със смирение като особено жизнено призвание. Пастирските препоръки в тази връзка и в тези случаи трябва да предвидят възможността за осиновяването на дете по взаимно съгласие на съпрузите).

Към допуснатите средства за медицинска помощ предвид горното във връзка с бездетството може да се отнесе и изкуственото оплождане с полови клетки от съпруга, доколкото така не се нарушава целостта на брачния съюз.

Тоест няма принципна разлика между изкуственото оплождане и естественото зачатие, които се осъществяват в контекста на съпружеските отношения, като тук изключвам изрично презумпцията на оплождане – инвитро[19]. В тази връзка ще спомена също така, че според мен с манипулациите, свързани с донорството на половите клетки, се нарушава целостта на личността и изключителността на брачните отношения, като при тези интервенции се допуска намесата в тях на трета страна (но кой трябва да просвети хората за тези духовни проблеми, водещи до патологични – греховност и страдания!?)

Освен това, така порочната бездуховна съвременна практика през XXI век поощрява безотговорното[20] бащинство или майчинство, като явно освобождава анонимните донори (на генетичен материал за създаването на деца) от всякакви задължения спрямо тези, които са „плът от плътта”им.

Така използването на генетичен материал от донори подронва основите на семейните връзки, доколкото предполага наличието освен на „социални”!, така и на т. нар. биологични родители.  Затова „сурогатното майчинство”, тоест износването на оплодена яйцеклетка от жена, която след раждането връща детето на „поръчителите”, е противоестествено и недопустимо (за Православието) дори в случаите, в които не се извършва с комерсиална цел. Защото тази описана методика на детераждане предполага деструктивно и умишлено разрушаване на дълбоката емоционална и духовна близост, създаваща се между майката и младенеца (детето в утробата) по време на бременността.

Отделно от казаното дотук, „сурогатното майчинство” травмира, както износващата жена, чийто майчински чувства (стоящи дълбоко в душата ѝ) се разрушават, така и детето, което впоследствие може да изпитва криза на самосъзнанието, водеща до сериозна психопатология. Затова от православна гледна точка са нравствено недопустими и абсолютно неприемливи също и всички разновидности на екстракорпоралното (извън телесното) оплождане при формите на бездетие, което предполага изготвяне, консервация и преднамерено унищожаване на „излишните” ембриони, както при инвитрото.

Предвид горното ще отбележа и че моралната оценка на осъдения от Православната църква аборт (според каноните на вселенските събори) се основава именно върху признаването (което включва и гореспоменатите биоетични проблеми, обусловени от невежество, материализъм, страсти и „прогреса” през XXI век) на човешкото достойнство дори при ембрионите[21], създадени без брак. Следователно, трябва да приемем, че оплождането на самотни жени с използването на полови клетки от донори или осъществяването на „репродуктивни права” на самотните мъже, също както и на лицата с т. нар. нестандартна сексуална ориентация лишава бъдещето дете от правото да има баща и майка. Следователно, употребата на репродуктивни методи извън контекста на благословеното от Бога семейство е форма на богоборчество, осъществявано под прикритието на защитата на човешката автономия, тоест антропоцентризма, разбиращ превратно свободата на личността в съвременния свят през XXI век (криворазбрания либерализъм).

В този ход на думи, накратко ще се спра и на проблемите на биоетиката,  свързани с наследствените заболявания, които са значителна част от общия брой болести (а всички православни почти, знаят, че в основата на всяка соматична болест лежи грехът). Развитието на медицинско-генетичните методи на диагностика и лечение може да помогне за предотвратяването на тези болести и да облекчи страданията[22] на много хора.

Същевременно е важно да помним, че генетичните нарушения нерядко са в резултат на забравянето на нравствените начала и законен завършек на порочния начин на живот, в резултат на който страдат потомците[23].

Греховната повреденост на човешката природа се побеждава чрез духовни усилия и ако порокът властва с нарастваща сила от поколение в живота на потомството, се сбъдват думите на Свещеното Писание: „Ужасен е краят на неправедния род…” (Прем. 3:19).

Или обратното: „…Блажен е оня човек, който се бои от Господа и който крепко обича Неговите заповеди. Неговото семе ще бъде силно на земята; родът на праведните ще бъде благословен…” (Пс. 111:1-2). Във връзка с това, генетичните изследвания само потвърждават духовните закономерности, които са открити на хората преди много векове чрез Божественото Откровение в Словото Божие (Свещеното Писание).

Предвид нравствения закон (съвестта – Божият глас в хората), заложен трансцендентно у човека, Православната църква обръща внимание на верните си и върху нравствената причина за недъзите, като приветства усилията на медиците да лекуват наследствените болести. Сиреч, целта на генетичните вмешателства обаче не бива да бъде изкуственото „усъвършенстване” на човешкия род и намесата в Божия план за човека.

Затова генната терапия може да бъде извършвана само със съгласието на пациента (реципиента) или неговите законни представители и изключително по медицински показания.

Така генната терапия на половите клетки е крайно опасна, тъй като е свързана с изменение на генома (съвкупността от наследствените особености) в редица поколения, което може да доведе до непредсказуеми последствия като нови мутации между човешкото общество[24] и околната среда.

В тази връзка по-надолу ще се спра накратко според биоетиката и върху проблемите на методите на пренаталната (предродилна) диагностика, която позволява да бъде определен човешкия недъг на ранен стадий от вътрешното развитие, които методи също имат двойствен характер. Защото някои от тези методи могат да станат заплаха за живота и целостта на тествания ембрион или плод. Откриването на трудно излечимо генетично заболяване нерядко става причина за прекъсването на зараждащия се живот. Известни са и случаи, когато на родителите е бил оказван и натиск от лекари или държавната власт (в диктатурни форми на държавно управление) за прекъсване на зараждащия се живот. В този смисъл пренаталната диагностика може да се счита за нравствено оправдана, ако има за цел да подготви родителите за особената грижа за болното дете.

Или по-точно казано, всеки човек има право на живот, любов и грижа, независимо от наличието на „застъпник на немощни” едни или други болести при него.  Според Свещеното Писание Сам Бог е застъпник на немощни (Иудит 9:11); св. апостол Павел учи да се поддържат слабите (Деян. 20:35; Сол. 5:14), а като уподобява Църквата на човешко тяло, той казва, че „…ония членове… които ни се струват по-слаби, са много по-нужни”, а по-малко съвършените се нуждаят от по-голяма грижа (1 Кор. 12:22-24). Сиреч, според Православната църква прилагането на пренаталната (предродилната) диагностика с цел избор на желания от родителите пол на бъдещето дете е съвършенно неприемливо и недопустимо деяние – грях.

В този ред на мисли (за генетичните научни опити) но в друг контекст, ще се спра на осъщественото от хуманитарните учени клониране (получаване на генетично копие), което поставя въпроса за допустимостта и възможните последствия от клонирането на човека, което пък може би ще доведе до огромни по обем страдания на хората, съпроводени от природни и духовни катаклизми. Защото осъществяването на тази идея, която среща протест от страна на много хора и правителства по целия свят, може да стане разрушителна за обществото, тъй като клонирането открива в още по-голяма степен в сравнение с другите репродуктивни технологии възможността за манипулиране на генетичния състав на индивида и води до по-нататъшното му обезценяване.

Човек няма правото да претендира за ролята на „творец на себеподобни същества” или да подбира за тях генетически прототипи, данни и материали и да определя личностните им характеристики по свое усмотрение.

Така замисълът на клонирането на хора несъмнено е предизвикателство към самата природа на човека и на заложения в нея Божи образ, от който свободата и уникалността на личността са неотделими. Сиреч, „тиражирането” на хора със зададени предварително параметри може да бъде желано единствено от привържениците на тоталитарни идеологии[25] (което е и реално бо- гоборчество).

Ще се спра накратко и на съвременната трансплантология[26], позволяваща да се окаже ефективна помощ на много болни, които иначе биха били обречени на неизбежна смърт или тежка инвалидност. Развитието на тази област на медицината обаче увеличава „потребността от нужните човешки органи”, което пък поражда определени нравствени проблеми и може да се превърне в опасност за обществото, обществения ред, та дори за националната сигурност.

Така недобросъвестната пропаганда на донорството и комерсиализацията на трансплантационната дейност създават предпоставки за търговия с части от човешко тяло, като поставят под угроза живота и здравето на хората. Затова Православната църква (макар малко поместни църкви да са изразили ясната си позиция и концепция относно проблемите, свързани с биоетиката), счита според нейните учение и канони, че органите на човека не могат да бъдат разглеждани като обект или предмет на закупуване, продаване и търговия.

Присаждането на органи от жив донор може да се осъществява единствено чрез доброволна жертва в името на спасението на друг човек. В този случай съгласието за експлантация (изваждането на орган с цел трансплантация) е проява на любов, милост и състрадание според Свещеното Писание. При такова съгласие за донорство деянието на потенциалния донор е морално недопустимо. Отделно от това най-разпространена практика на вземането на органи е тяхното изваждане от току-що починали хора. В тези случаи трябва да бъде изключена неяснотата за момента на настъпване на смъртта.

Съкращаването на живота на един човек, в това число и чрез отказването от животоподдържащи процедури с цел продължаването на живота на друг, е недопустимо според православния възглед относно такива случаи[27]. Сиреч,  посмъртното донорство на човешки органи и тъкани може да бъде проявление на любов, продължаваща и в отвъдното. Такова даряване или завещание на органи не може да бъде считано за задължително. Затова доброволното съгласие на донора приживе е условие за правомерността и нравствената приемливост на експлантацията.

В случай, че волята на потенциалния донор не е известна на лекарите, те са длъжни да изяснят волята или умиращия човек, като при необходимост се обърнат към неговите близки. Така наречената презумпция за мълчаливо съгласие за взимането на органи и тъкани от тялото на потенциалния донор, което е фокусирано в законодателството на някои страни, е недопустимо нарушаване на правата и свободите на човека според Православната църква.

Това е така, защото донорските органи, генетични субстанции и тъкани се усвояват от възприемащия ги човек (реципиент), като се включват в сферата на неговото личностно душевно (духовно) и телесно единство. Поради това при никакви обстоятелства не се препоръчва трансплантация, която може да доведе до заплаха за идентичността на реципиента, като засегне неговата уникалност като личност и представител на рода си. Тоест неетичната трансплантация не може да бъде нравствено оправдана или обоснована.

Като в такива случаи особено важно е да се знае, че това условие важи най-много, когато лекарите-хирурзи решават въпроси, свързани с присаждането на тъкани и органи от животни върху човешки индивиди[28].

Ще се спра и на практиката на взимане на пригодни за трансплантация човешки органи, а също така и на развитието на реанимацията, обстоятелства в биоетиката, които пораждат проблема на правилната констатация на смъртта, тоест смъртта се превръща в неконстантна величина. Защото преди (според биоетиката) настъпването на смъртта се е считало необратимото спиране  на дишането и кръвообращението. Благодарение на развитието на реанимационните технологии, обаче, тези жизнено важни функции могат да бъдат поддържани в течение на дълъг период от години. По такъв начин актът на смъртта се превръща в дълъг процес на умиране, зависещ от решенията на лекаря, което налага качествено нова отговорност в съвременната медицина[29].

Затова предвид гореказаното, православното разбиране на непосрамваща кончина включва и подготовката към смъртния изход, който се разглежда като духовно значим етап от живота на човека, тъй като болният, обкръжен с християнска грижа през последните дни на земното си битие, е способен да преживее благодатна промяна, свързана с ново осмисляне на изминатия път и покайно пребъдване пред прага на вечността.

За родствениците на умиращия и здравните работници (според гледната точка на биоетиката) пък търпеливата грижа за болния е възможност да служат на Самия Господ според думите на Спасителя: „…Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя; Мене сте го сторили..” (Мат. 25:40). Затова укриване на информация за тежкото състояние от пациента под предлог за запазването на неговия душевен комфорт, нерядко лишава умиращия от възможността да се подготви съзнателно за кончината си и да получи духовно утешение чрез участието в тайнствата на Църквата[30], а също така и може да помрачи с недоверие отношенията между него и близките и лекуващите лекари. Затова например Православната църква оставяйки вярна на спазването на Божията заповед „не убивай” (Изх. 20:13), не признава за нравствено допустимо разпространените днес в светското общество опити да се легализира и легитимира, респективно легитимира така наречената евтаназия[31]. Защото евтаназията е абсолютна и най-обективна тъждественост на убийство и самоубийство, в зависимост от това, дали пациентът взема участие в нея.

В случаите на евтаназия с оглед зададената тема, ще отбележа, че от гледна точка на църковното право са приложими съответните канонически правила, съгласно които преднамереното самоубийство, както и оказването на помощта за неговото извършване, се оценяват като тежък смъртен грях. Сиреч умишленият самоубиец, който „е сторил това било от хорска обида или от малодушие”, не се удостоява с християнско погребение и литургично споменаване (Св. Тимотей Александрийски, правило 14). Ако самоубиецът несъзнателно се е лишил от живот, намирайки се „вън от себе си”, тоест в пристъп на душевна болест, се разрешава църковна молитва след разследване (съобразено с устава на дадената поместна църква) на случая от епархийския съвет, респективно архиерей. Същевременно е необходимо е да се отбележи, че околните често поемат вината на самоубиеца, оказвайки се неспособни да проявят действено състрадание и милосърдие, като тук трябва да си спомним за думите на апостол Павел: „..Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов…” (Гал. 6:2). В заключение, ще се спра на еднозначното учение на Православната църква, съобразено със Свещеното Писание и Свещеното Предание, които осъждат недвусмислено всички форми на хомосексуалните връзки, защото в тях се вижда извращаване на богосъздадената природа на човека[32].Визиите и дискусиите за положението на така наречените сексуални малцинства в съвременния свят клонят към това да не се признава хомосексуализма за полово извращение[33].

В този смисъл, днес съвременният светски свят през XXI век, признава официално, дори законодателно, че хомосексуализмът не е полово извращение и душевно заболяване, а е „сексуална ориентация”, тоест хомосексуалните хора притежават равни права на публични изяви и „уважение” в обществото. Тези обстоятелства са недопустими и нетъждествени с учението и каноните на Православната църква. Защото Православната църква по отношение на хомосексуализма изхожда от неизменното убеждение, че богоустановеният брачен съюз между мъжа и жената не може да бъде съпоставим с извратените прояви на сексуалност. Сиреч Църквата смята, че хомосексуализмът е греховно и тежко духовно увреждане на човешката природа, което се преодолява с много духовни усилия, водещи до изцеляването и личностното израстване на конкретния (духовно болен) човек. В тази връзка, ще отбележа, че според учението и Свещеното Предание на Православната църква, хомосексуалните стремления, както и другите свързани с тях страсти, терзаещи падналия (духовно) човек, се лекуват чрез тайнствата, молитвата, поста, покаянието, четенето на Свещеното Писание и светоотеческите творения, а също така и чрез християнското общуване с вярващи хора, готови да окажат духовна поддръжка на духовно падналия човек (в хомосексуални отношения със съответния пол). Следователно предвид пастирската отговорност към хората, които имат хомосексуални наклонности, Православната църква решително трябва да се противопоставя постоянно на опитите да бъде представена греховната тенденция като „норма”, и още по-малко предмет на гордост и пример на подражание.

Затова Православната църква трябва да осъжда всякаква форма на хомосексуална пропаганда, без с тази позиция да се оспорват жизнени права, уважение на личното достойнство и участието в обществени дела. В този смисъл, Православната църква (в лицето на поместните църкви) трябва заедно с всяка една православна държава да направи всичко възможно (в рамките на закона), по отношения на лицата, пропагандиращи хомосексуалния[34] начин на живот – да не бъдат допускани до преподавателска и възпитателна работа сред деца и младежи, а също така такива лица да не се допускат да заемат командни постове в армията и местата за лишени от свобода, в т. ч. и изправителните институции. Предвид последното ще отбележа, че понякога извращението на човешката сексуалност се проявява под формата на болезнено (раздвояване на личността) „чувство” за принадлежност към противоположния пол, което води до опит за смяна на пола (състояние на транссексуалност).

В тази връзка, ще отбележа, също че стремежът за отказване от пола, с който Създателят е дарувал човека, може да има само пагубни духовни и душевни последствия за по-нататъшното развитие на личността на човека. Сиреч, „Смяната на пола” посредством хормонално въздействие и провеждането на хирургическа операция в много случаи води не до разрешаване на психологическите проблеми (на конкретния духовно болен човек), а до тяхното задълбочаване, като поражда дълбока вътрешна криза за идентификация на самоличността и почти винаги води до шизофренни състояния на тежка психопатия и сериозно разстройство на личността.

Затова Православната църква не може да одобри такъв „бунт против Твореца” и да признае изкуствено сменената полова принадлежност за действителна. Ако „смяната на пола” се е случила на човека преди Кръщението, Православната църквата трябва да го кръщава като принадлежащ към пола, с който е роден. Ръкополагане на такъв човек („със сменен пол”) в свещен сан и встъпването му в църковен брак е недопустимо!!! според 79 Апостолско Правило.

Като тук трябва да се прави внимателна разлика между неправилната идентификация на половата принадлежност в ранното детство, свързана с патология в развитието на половите признаци в резултат на лекарска грешка и обективната транссексуалност. Хирургическата корекция в такива случаи не е смяна на пола!

Изброените проблеми на биоетиката във връзка с църковното право са дълбоко свързани и със смисъла на човешките страдания поради следното:  Страданията могат да утвърдят у човека, съзнанието на пълната зависимост от неизчерпаемата Божия любов и милост. Защото като никое друго лично преживяване, страданието съсредоточава вниманието ни върху нашата слабост и уязвимост и върху Бога като единствен източник на милост, благодат и окончателно изцеление. В този смисъл страданието може да породи високото съзнание и познание за нашата ограниченост като личности. Болката и страданието като никой друг могат да разкрият обстоятелството, че не ние сме онези, които могат да направляват живота. Това е дълбоко преживяване, водещо до отчаяние или до непознати по-рано висоти на вярата и надеждата в духовния живот на човека. Страданието може също така да породи[35] очистване и пречистване на страстите, тоест на желанията, мечтанията и заблудите, които нарушават отношенията ни с Бога, с другите и със самите нас. То същевременно привлича вниманието ни към настоящия момент и ни кара да подредим своите неща, заставя ни да търсим преди всичко „потребното нам” (Лука 10:42); Страданието ни връща към съзнанието, че сме смъртни. Затова предвид феноменологията на страданията в монашеската християнска традиция виждаме да се отправя молитва, която започва с увещанието: „Помни смъртта!”. Защото няма нищо ужасно или отвратително в мисълта за смъртта. А напротив, тя е радостен израз на надежда, основан върху убеждението, че чрез смъртта си Иисус Христос веднъж и завинаги е унищожил властта на смъртта. Това е така, защото страданието може също така да усили връзките ни с църковното общество и с другите, от които зависим. От своя страна, тяхното и нашето духовно израстване, обусловено в църковния живот може да се усили чрез споделянето на болката на болния чрез молитвите им/ни и грижите за него, което е възможност да участваме в живота и спасителната мисия на разпнатия и възкръснал Наш Господ Иисус Христос[36].

В заключение в секуларен план може да се каже накратко, че с промените на нормите през XX-XXI век в съвременния свят в семейното право – областта на съвременната юриспруденция са легитимирани огромен по обем права на жените, като личности, майки и съпруги. Закрепени са и права на отделната личност. При това законовите права, гарантиращи статуса на семейството като основна социална клетка на обществото, са силно стеснени и приложното им поле е минимизирано. Това са обаче факти и обстоятелства, противоречащи на църковните канони – правила, макар че те по презумпция не са константна величина. Следователно,  според мен, при тази очертана юридическа обстановка със сегашното статукво на семейното право, регулиращо нормите на поведение, нравствеността и идеалите на семейството и института на брака, са се обусловили обстоятелства, влизащи в съществено противоречие със Свещеното Писание.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Брек, Дж., Свещеният дар на живота, София, 2002; Основи на социалната концепция на РПЦ, София, 2006; Библия, СИ, 2005; Арх. Карелин, Р., Изобличителни слова, Атон, Зограф, 2005; Уаят, Дж., Проблеми на живота и смъртта, София, 2006; Стаматова, Клара, Въведение в Православното догматическо богословие, 2007; Преп. Иустин Попович, Догматика на Православната църква, Атон, 2006; Боян Станков, Криминология, Теоретични основи, Варна, 2008; Стаматова, Клара, Мюсюлманката между традицията и модерността, София, 2004; Зографски манастир, Атон, Правила на Вселенските и поместни събори,2006.

______________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[19]. При оплождане инвитро, се оплождат между 8-10 яйцеклетки на жената (които са взети при овулация) със  семенна течност на мъжа, като една или две оплодени яйцеклетки се „имплантират” в матката на жената (майка), а другите „излишни” оплодени яйцеклетки, стоящи в стерилно-креационна среда се терминират – след определено време.

[20]. Някои или повечето родители (най–вече съвременните) не осъзнават едно много важно нещо, че те не са създатели на своето дете – те извършват същото, което прави сеячът и земята, която ражда плодове от посятото в нея семе. Ако Бог не бе вложил в земята такъв закон, тя не би била способна да произвежда живот. Така и родителите са просто извършители на Божията воля за създаването на нов живот, а не преки негови създатели. „…Твоите ръце са се трудили над мене и са ме образували цял околовръст… Спомни си, че си ме изработил като глина… Не Ти ли ме изля като мляко, и ме сгъсти като отвара, с кожа и плът ме облече, с кости и жили ме стегна, живот и милост ми дарува, и Твоята грижа пазеше духа ми” (Книга Иов 10:8-12).

[21]. Според римското право, залегнато в основата на гражданските кодекси на повечето съвременни държави, бракът е съглашение между две свободни със своя избор страни. Църквата обаче е възприела това определение за брака и го е осмислила, изхождайки от свидетелствата на Свещеното Писание. Християнството е допълнило езическите и старозаветните представи за брака с възвишения образ на съюза между Христос и Църквата. „..Вие, жените, покорявайте се на мъжете си както на Господа, защото мъжът е глава на жената както Христос е Глава на Църквата и Той е Спасител на тялото. Но както Църквата се покорява на Христа, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие, мъжете, обичайте жените си както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водна баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, но да бъде свята и непорочна. Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си; който обича жена си, себе си обича. Защото никой не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както Господ – Църквата, понеже ние сме членове на Тялото Му – от плътта Му и от костите Му… „.. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат една плът..”. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за Църквата, тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си…” (Еф. 5:22-33). Предвид изразеното, унищожението на ембрионите е унищожение на собствената плът и кръв, дори и да няма законни брак и семейство!

[22]. Смисълът на страданията според Свещеното Писание и Предание на Православната църква, има много дълбок духовен смисъл (заложен например в Добротолюбие, 5-те тома, Лествицата, св. Иоан Синаит и др.), непонятен за секуларния свят, защото човешките страдания са дар от Бога, който е безкрайно милостив и не иска смъртта на грешниците, а иска тяхното обръщане и вразумление според Божиите наредби и закон, а това обръщане, наречено в психологията метаноя, става именно чрез страданията в дълбок душевен катарзис, след което следва духовен катастасис – духовно изкачване – обръщане на ума и мирогледа с една цел (спасението на душата в земния живот).

[23]. В тази връзка много хора (родителите и децата им) през XXI век  не могат лесно и логично да осъзнаят и осмислят страданията, които ги сполетяват ненадейно, без видима причина дори по времето на праведен (земен) живот. Тоест светското мислене и човешката логика не са тъждествени на Божиите логика и промисъл.

[24]. Успехите в разшифроването на генетичния код създават реални предпоставки за  широко генетично тестване с цел намирането на информация за природната уникалност на всеки човек, в това число и за генетичната му предразположеност към определени заболявания. Създаването на „генетичен паспорт” би помогнало при разумното му използване, но и навредило. Генетичния паспорт е свързан може би с идването на антихриста. Тоест с генетичния паспорт се цели да се коригира своевременното развитие на възможните заболявания при конкретен човек. Но при такава практика съществува реална заплаха от злоупотреба с генетичните сведения, когато те биха могли да послужат при различните форми на дискриминация. Освен това, притежаването на информация за наследствена предразположеност към тежки заболявания може да стане непосилен душевен товар. Затова генетичната идентификация и генетичното тестване могат да се извършват единствено въз основа на свободата на личността.

[25]. Клонирането на човека е способно да изврати естествените основи на раждането, кръвното родство, майчинството и бащинството. Детето може да стане сестра на майка си, брат на баща си или дъщеря на дядо си. Психологическите последствия от клонирането на също са крайно опасни. Появилият се в резултат на такава процедура човек може да не възприема себе си като самостоятелна личност, а само като „копие” на някой от живите или по-рано живели хора. Необходимо е също така да се вземе предвид, че експериментите с клониране на хора биха дали като „страничен резултат” множество несъстояли се животи, и, което е твърде вероятно, раждането на голям брой нежизнеспособно потомство (което може да доведе до‘’генетична катастрофа”). Същевременно обаче клонирането на изолирани клетки и тъкани от организма не е посегателство върху достойнството на личността и в редица случаи се оказва полезно в биологическата и медицинската практика.

[26]. Теория и практика (регулирана от закони вече в по-голямата част на света) за присаждането на органи и тъкани.

[27]. Опирайки се на Божественото Откровение, Православната Църква изповядва вярата си в телесното възкресение на мъртвите (Исаия 26:19; Римл. 8:11;  1 Кор. 15:42-42, 52-54; Филип. 3; 21). Затова в обряда на християнското погребение (което е отделно тайнство според Византийското Богословие, заедно с монашеството и водосвета) Църква изразява подобаващо почитание на тялото на починалия човек.

[28]. В тази връзка Православната църква, счита за безусловно недопустимо прилагането на методите на т. нар. фенатална терапия, в чиято основа стои взимането и използването на тъкани и органи от човешки зародиши, абортирани на разни стадии от тяхното развитие заради опитите, свързани с лечението на различни заболявания и „подмладяване” на човешкия организъм. Защото осъждайки аборта като смъртен грях, Църквата не може да намери оправдание (според каноните на вселенските събори) за него и при случаите, в които някой вероятно ще получи полза за здравето си от унищожението на зачатък (ембрион) на човешки живот. Тази практика (дори ако нейната хипотетична в днешно време ефективност би била научно доказана), неизбежно способства за още по-широкото разпространение и комерсиализация на абортите, превръща се в пример за нечувана безнравственост и има престъпен характер според Материалните Наказателни Закони на всички държави в съвременния свят през XXI век.

[29]. В Свещеното Писание смъртта се представя като разлъчване на душата от тялото (Пс.145:4; Лук. 12:20). Следователно, може да се говори за продължаване на живота дотогава, докато дейността на организма се осъществява като едно цяло. Сиреч продължението на живота с изкуствени средства, при което функционират само отделни органи, не може да се разглежда като задължителна и желана във всички случаи задача на медицината. Защото отлагането на смъртта понякога само продължава мъките и страданията на болния, като лишава човека от правото на достойна, „непосрамваща и мирна” кончина, която православните християни измолват от Господ Иисус Христос по време на богослужението. Тоест когато активната терапия стане невъзможна, на нейното място трябва да дойде палиативната помощ – придружена с духовната подкрепа на свещеник (обезболяване, духовна грижа – събеседване, изповед, ако е възможно, социална и психологическа поддръжка), а също така и пастирската грижа за която вече споменах. Всичко това трябва да има за цел да осигури истински православен и човешки завършек на земния – човешки живот, сгрят от милосърдие, любов, състрадание според учението на Православната Църква.

[30]. Предсмъртните физически страдания не винаги се подтискат ефективно с помощта на обезболяващи средства от лекуващите физическата болест лекари. Знаейки и съобразявайки това, в такива случаи и моменти Православната Църква се обръща към Бога с тази молитва: „..Облекчи нетърпимите болки и съдържащата се в тях тежка немощ на този Твой раб и го упокой с праведните…” (Православен требник, Молитва за продължително страдащи…). Защото единствено Господ има власт над живота и смъртта (1 Цар. 2:6). „…В Неговата ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът…” (Иов 12:10). Поради това, а и по принцип Православната църква, оставайки вярна на спазването на Божията заповед „не убивай” (Изх. 20:13), не може да признае за нравствено приемливи разпространените днес в светското общество опити да се легализира така наречената евтаназия, тоест преднамерено умъртвяване на безнадеждно болните, в т. ч. и по тяхно пожелание. Защото молбата на болния да се ускори смъртта на болния, често е обусловена от депресия и апатия към живота, което го лишава от възможността прецени правилно своето физическо и духовно положение. Сиреч признаването на евтаназията за законна, би довело до намаляването на достойнството и извращаването на професионалния дълг на лекаря, който е призван да съхранява, а не да прекъсва живота. В този ред на думи, ще отбележа, че „правото на смърт”, обективирано в евтаназията, би могло лесно да се превърне  в заплаха за живота на пациент, за чието лечение не достигат парични средства.

[31]. Евтаназията е наречена и вече законодателно (например в Швейцария) – асистирано самоубийство, но към „тази услуга” (в противоречие с Божия Закон) могат да прибягнат, само живущите повече от 1-2 години в страната.

[32]. Според Стария и Новия Завет на Свещеното Писание : „Ако някой легне с мъж като с жена, и двамата са извършили мръсотия” (Лев. 20:13).  В книга Битие (19:1-29), виждаме как Бог наказва жителите на Содом, именно поради греха на мъжеложството, според тълкуванията на св. отци. Св. апостол Павел, описвайки нравственото състояние на езическия свят, включва хомосексуалните отношения в числото на „срамотни страсти” и „заблуди”, оскверняващи човешкото тяло : „Жените им замениха естественото употребление с противоестествено; също и мъжете, като оставиха естественото употребление на женския пол, разпалиха се с похоти един към други, и вършеха срамотии мъже на мъже, та получаваха в себе си отплата, каквато подобаваше на тяхната заблуда” (Римл. 1:26-27). „Не се лъжете … нито малайзийци, ни мъжеложници… няма да наследят Царството Божие ..” (1 Кор. 6:9-10). В тази връзка светоотеческото предание също ясно осъжда всякакви форми и прояви на хомосексуализъм. „..Учението на дванадесетте апостоли”, творенията на св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св.Григорий Богослов, блаженни Августин и каноните на св. Иоан Постник изразяват неизменното учение на Православната Църква, според което хомосексуалните връзки подлежат на осъждане. В този смисъл акцентирам, че замесените в тях хора, нямат право да бъдат по никакъв повод в църковния клир (св. Василий Велики, прав.7; св. Григорий Нисийски, прав. 4; св. Иоан Постник, прав. 30). Обръщайки се към опетнилите се с греха на содомията, преп. Максим Грък възкликва : „..Осъзнайте, окаяни, на какво скверно наслаждение сте се предали !… Постарайте се по-скоро да станете от това най-скверно и смрадно ваше наслаждение и да го възненавидите, а който ви уверява, че то е невинно, предайте го на вечна анатема като противник на Евангелието на Христос Спасителя и развратител на Неговото учение. Очистете се с искрено покаяние, топли сълзи, милостиня според силите ви и чиста молитва … Възненавидете от цялата си душа това нечестие, за да не бъдете синове на проклятието и вечната погибел…

[33]. До 1989 година в Енциклопедията по Психиатрия на ООН (Организацията на Обединените Нации), хомосексуализма е третиран и дефиниран, като тежко психиатрично заболяване, в т.ч. в много държави по света, деянието – хомосексуализъм е било инкриминирано в наказателните  материални закони, като престъпление от общ характер.

[34]. „…Обикновено, когато се обсъжда релативността на наказателно-правните норми в съотношение със социалните норми, се сочат деяния като: аборт, хомосексуализъм, проституция и други. Въпреки доказаната си социална (обществена) опасност, по думите на Ст.Хурвиц, тези деяния в някои законодателства са приети и легитимирани за престъпления, а в други – не, при едни социални условия те биват криминализирани, а при други – декриминализирани, без общественото мнение да ги оценява като деяния с отпаднала социална опасност…” . Криминология. Теоретични основи, проф. д. ю. н. Боян Станков.

[35]. В книгата ”Духовна ливада” на Иоан Масх се разказва: „ …Как веднъж след кръщение едни хора се връщали с бебетата си вкъщи. По пътя ги хванали разбойници. Какво могло да очакват нещастните ? Най–вероятно, смърт. Но главатарят, като видял младенците, които току–що били приели Свето Кръщение, заповядал да пуснат всички, без да причиняват вреда на никого. Минало време. Главатарят бил заловен и осъден на смърт. Но всеки път назначената екзекуция кой знае защо се отлагала. И ето, разбойникът вижда насън или наяве (сънува или вижда видение): бебетата, които той някога спасил от смърт, се молят за него на Бога, или пък това били не самите бебета, а техните ангели пазители. Така впоследствие неочаквано за всички, този разбойник бил помилван. Това, че той спасил живота на невинните деца, надвишило мярката на всичките му предишни престъпления…”. Превода на бълг. език на книгата е под заглавието: „Духовни полета”, Иоан Масх.

[36]. За умиращия християнин, това означава от гледна точка на православната биоетика, „Вземане на Кръста…”

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник http://bg-patriarshia.bg.

/християнско-социологичен и каноничен анализ/

Бисер Божков

„…Съпрузите трябва да се обичат с чиста и непорочна любов, за да намират утешение един в друг и да могат да извършват духовните си задължения. За да живеят хармонично, е нужно още от самото начало да положат като основа на своя живот любовта, искрената любов, която се намира в духовното благородство, в жертвеността, а не в лъжовната, светската, плътската любов. Ако има любов, жертвеност, винаги единият ще влиза в положението на другия, ще го разбира, ще му съчувства. А когато човек приема в състрадаващото си сърце своя ближен, тогава приема в себе си Христа, Който го изпълва с неизказано веселие. Когато има любов, дори двамата да се окажат далеч един от друг по някаква нужда, пак ще са близо един до друг, защото Христовата любов не се влияе от разстоянията. Когато обаче, да пази Бог, между съпрузите няма обич, може да са и един до друг, но всъщност да са на голямо разстояние. Затова трябва да полагат усилия през целия си живот да запазят любовта, да се жертват един за друг. Плътската любов съединява външно светските хора и то само доколкото са налице светските качества, а когато тези качества престанат да съществуват, тя ги разделя, тъй че и те се погубват. Докато, когато има духовна, чиста любов, ако случайно единият от съпрузите изгуби светските си качества, това не само не ги разделя, но ги съединява още повече. Когато има само плътска любов, тогава, ако например жената научи, че мъжът е погледнал към някоя друга, ще хвърли в лицето му сярна киселина, за да го ослепи. Докато, когато е налице чиста любов, тогава повече ще я боли за него и деликатно ще търси начин да го върне отново в правия път. Тогава и Божията благодат идва на помощ. Друго, много важно в брака и християнското семейство: ако един от двамата съпрузи живее духовен живот, тогава и да има право, всъщност няма право! Защото духовния човек трябва да приеме по духовен начин една несправедливост. Да постъпва във всичко според божествената справедливост, да гледа как да угоди на другия! Защото ако една слаба душа сгреши, има някакво оправдание. Другият обаче, който е в по-добро духовно състояние, а не показва разбиране, греши много повече. Когато и духовните хора постъпват по-светски, според светската, човешката правда, какво остава за другите? Трябва ли съпрузите непрестанно да ходят по светските съдилища?! Затова хората се измъчват. Човекът сам може да превърне живота си в рай, ако приеме Бог като благ Баща да го направлява. Трябва да има доверие в Бога, да се надява на Него за всичко, което възнамерява да прави и да Го слави за всичко. Да не се тревожи. Тревогата причинява едно пречупване на душата, парализира я. Когато човек търси Царството Небесно, всичко останало идва само. В Евангелието се казва: “Първом търсете Царството на Бога” (Мат.6:33), но и “царството небесно бива насилвано, и насилници го грабят” (Мат. 11:12). Хората днес са направили живота си труден, защото не се задоволяват с малко, но постоянно преследват материалните блага. Обаче, който иска да живее истински духовен живот, преди всичко трябва да се задоволява с малко. Когато животът му е опростен, без много грижи, той ще е свободен от светския дух, а и ще му остава време за духовни занимания. Иначе ще се съсипва от умора, опитвайки се да следва модата и кариерата си, ще се лиши от спокойствие и мир в душата си и ще трупа тревоги и душевен смут…” (Стареца Паисий, Атон, „За семейния живот”).

Воден от казаното и предвид поставената тема, ще отбележа, че според мен статусът на жената в християнското семейство е еднозначно изразен в Новия Завет на Свещеното Писание в книга Ефесяни от св. апостол Павел. Така нагледно и дидактично е описан нравствения модел на жената: съпруга и майка, обичана от съпруга си и децата си, равна по човешки права с мъжете, но живееща в покорство и любов спрямо главата на семейството (мъжа) в името на Господа Иисуса Христа. В този смисъл не е случайно, че именно този апостол се чете в чина на тайнството венчаване (църковен брак) в Църквата. Сиреч според учението на Православната църква, жената трябва да бъде обезателно майка и съпруга, освен ако не се посвети на Бога чрез монашески живот, обстоятелства които в съвременния секуларизиран свят изглеждат почти на 100% неприемливи. Защото съвременния свят е динамичен, либерален и има висок интегритет на еманципация във всички социални сфери на социалния и политическия живот по отношение на статуса на жената в периода XX–XXI век. Но дали това е в синхрон и съгласие с Божия закон, дали статуса и института на християнското семейство е „остаряла” форма на нравствени поведение, критерии и форми на възпитание на децата? Дали всъщност християнското семейство (домашната църква) е реално основна клетка на развитото гражданско общество в развитите демокрации в Европа и света?

На тези въпроси, ще се помъча да отговоря по-надолу чрез няколко метода, сравнителен, исторически, библеистичен и правния (според църковните канони) и други правни източници и учението на Православната църква.

„Вие, жените, покорявайте се на мъжете си като на Господа, защото мъжът е глава на жената, както Христос е Глава на Църквата и Той е Спасител на тялото. Но както Църквата се покорява на Христос, така и жените да се покоряват на мъжете си във всичко. Вие мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водна баня чрез словото (тоест кръщенето), за да бъде Неговата Църква славна като невеста, която няма петно или бръчка, но да бъде свята и непорочна. Така и мъжете трябва да обичат жените си, както телата си. Този, който обича своята жена, себе си обича. Защото никой никого не е намразил плътта си, а я храни и се грижи за нея, както и Господ – за Църквата, понеже сме части на тялото Му – от плътта Му и от костите Му. Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат една плът. Тази тайна е велика и аз я отнасям към Христос и Църквата. Тъй и всеки един от вас така да обича своята жена, както обича себе си, а жената да почита мъжа си. (Еф. 5:22-33). Вие, децата, бъдете послушни към родителите си в името на Господа, защото това е правилно. Почитай баща си и майка си – това е единствената заповед обещание, за да ти бъде добре и да живееш дълго на земята. И вие, бащите, не дразнете децата си, а ги възпитавайте с поука и съвест според онова, което Господ е установил. (Еф. 6:1-4). Ето в тези думи и изречения накратко апостолът на езичниците – св. апостол Павел е дал обективно накратко характеристика на християнското семейство, статуса на жената, децата и мъжа – главата на това семейство („домашната църква”). В тази връзка от гледна точка на библеистиката предвид зададената тема може да се отбележи, че по съдържание посланията до ефесяни и до колосяни са много сходни. Защото църковния живот в малоазийските общини протичал при еднакви условия, мнозинството от вярващи били доскорошни езичници (Еф. 2:11; 3:1; 4:17), а юдеохристияните били малцинство. Затова апостолът чувствал нужда да пише на ефеските християни за единството на Църквата, възглавявана от Иисус Христос, Който е Глава както на земната, така и на небесната Църква. Защото тъкмо в Църквата се заличават всякакви различия между юдеи и езичници, между мъжа и жената, но при определени условия. Тоест в Свещеното Писание не е налице пълна еманципация на жената, а обратното подчертано е „благото иго” – покорство в любов изразяващо се в църковния живот в едната Църква. И именно в нея всички стават членове на Божието семейство (Еф. 2:19). Следователно чрез кръщенето вярващите са избавени от властта на мрака и са съединени с Христос (Еф. 2:1-10). В този смисъл св. апостол Павел е бил Божие оръдие в изграждането на Църквата сред езичниците (Еф. 3 гл.). А в Еф. 4-6 гл. се правят изводи за нравствения живот на християните. Преди всичко се набляга върху съхраняването на единството и усърдието при различните служения в Църквата (Еф. 4:1-16). Защото пак акцентирам, че с кръщенето християните отхвърлят от себе си подчинението на греха и започват нов живот, просветен от Иисус Христос (Еф. 4:17; 5:20). Този нов живот трябва да се проявява преди всичко в брака и в семейството (Еф.5:21-6:9).

В този ред на мисли се опитвам да обясня и маркирам една богооткровена истина, закрепена в Свещеното Писание, че семейството е домашна църква, която е основана в любов и е скрепена с тайнството на брака чрез Духа Свети. Така по-надолу ще се опитам да маркирам и разтълкувам биоетичните проблеми в съвременния свят, които са причина за разрухата на института на семейството, обстоятелства водещи до неописуеми за човечеството страдания, имащи преди всичко духовен смисъл. Интерпретацията на които проблеми и обстоятелства ще направя естествено през призмата на каноните и учението на Църквата.

„Не пренебрегвай, синко, наказанието от Господа, и да не ти е тежко от Неговото изобличение; защото, когото Господ обича, него наказва и към него благоволи, както баща към сина си…” (Притч. 3:11; 12; Евр. 12-6).

Феноменологията[1] на страданията е много труден духовен въпрос (свързан с биоетичните проблеми на съвременното човечество), защото към него трябва да се подходи духовно, а не само схоластично или академично. В тази връзка, ще отбележа, че мнозина хора се питат: Защо ни е създал Бог да страдаме на тоя свят от разни болести, скърби, нещастия, неприятности и несполуки, от страстите вътре в нас, от лоши хора вън от нас, от завистта на близките, от злобата на враговете и т. н.? За ония, които не вярват в Бога, този свят е безнадеждна долина на скърбите; животът за тях е тъжна симфония от вопли и плачове. Някои дори в отчаянието[2] си казват, че няма друг ад зад гроба, че адът е тук на земята. Тъй земните скърби, неозарени от надеждите на небесното Откровение водят към пълен песимизъм. И най–страшното в такива случаи е, че страданията не крият тогава в себе си никакъв (духовен) смисъл, който да ги омекоти, затова те двойно тежат! Така възниква въпроса: За мъка или за радост сме създадени? Но за нас – хората (венеца на Божието творение) трябва да е ясно едно: Бог ни е създал не за скръб, а за радост! Къде виждаме ние най–напред човека? В рая! Според свидетелството на Свещеното Писание (Библията), особено на Новия Завет, човекът е предназначен за рая, а не за ада. Това, че мнозина гинат, още не значи, че такива са били Божиите намерения за човека. Защото Бог е любов (1 Иоан 4:8). Той не иска смъртта на грешника (Иез. 33:11), а тъкмо обратното – „да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (1 Тим. 2:4). Многознаменателно е следното обстоятелство: на страшния съд Спасителят ще каже на праведните: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира”. А на грешниците ще рече: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели”(Мат. 25:34, 41). Оттук ясно се вижда, че по Божия благ план, раят е бил приготвен за човеците, адът за демоните.

Това е така, защото Бог не наказва[3] приживе ония, които са продали душите си на лукавия, за да получат от него всички земни радости и удоволствия! Сиреч Бог само онези не наказва, които не са Негови, както и всеки баща не е загрижен за изправлението и възпитанието на чуждите деца. Всеки баща наказва своите деца. Затова ако Бог ни праща изпитания и наказания, ние хората не трябва да скърбим безутешно, а да се радваме, че сме Негови синове (деца), че Той се грижи за нашето спасение! В такъв момент трябва да поскърбим! Това не е грях! Ако скърбим, трябва да е с вяра, като излеем скръбта си чрез молитва, без да роптаем: „Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи!” (Пс. 54:23). „Надявай се на Господа, бъди мъжествен, и да укрепва сърцето ти; надявай се на Господа!”(Пс. 26:14). Защото чрез страданията ни Бог ни лекува духовно и душевно и вероятно ни подготвя към голяма бъдеща слава! Така най-великите мистици на вярата са ценели страданията като Божии милувки, изрази на неизразимата Божия воля и любов, бащински Божии промислителни грижи, които ние в тоя свят не можем още напълно да разберем, но които (страдания) погледнати от бъдещия живот, ще ни изглеждат като благословение Божие. В този смисъл древните християни са гледали на страданията – като на посещения Божии и са скърбели, когато нямали скърби. И ако те са се нуждаели от изпитания в живота, за да не забравят Бога и да не охладнеят към Него, колко ли повече са нужни и спасителни страданията за нас, днешните християни, които сме затънали в грехове? Следователно Бог не би ни пращал скърбите в живота, ако те нямаха силата да ни спасяват от вечните скърби и мъки в ада, защото страданията са горчиви лекарства  с благи последствия. Те лекуват разните грехове, а особено гордостта и ни смиряват[4]. Мотивиран от казаното дотук, ще се спра на проблемите на биоетиката през XXI век, обстоятелства свързани пряко със смисъла и генезиса на страданията според учението на  Православната църква.

Развитието на медицинските технологии от гледна точка на биоетиката според Православието значително изпреварва осмислянето на възможните духовно-нравствени и социални последствия от безконтролното им прилагане. Защото бурното развитие на биомедицинските технологии, вземащи активно участие в живота на съвременния човек от раждането до смъртта му, а също така и невъзможността да се даде отговор на възникналите при това нравствени проблеми в рамките на традиционната светска (секуларна) етика, предизвиква сериозна загриженост за обществото и Православната църква. Следователно, влиянието на греха (от проблемите на биоетиката) върху историята човечеството не може да бъде обяснено по логичен път в светлината на светските хуманитарни науки, а това може да стане само в светлината на учението на църквата (в еклизиологичен и нравствено-духовен  аспект), тоест на базата на догматите и каноните на Вселенските събори и учението на едната Православна църква в симфония със Свещеното Писание и Свещеното Предание.

Защото днес, през XXI век, човешкият ум (без духовното зрение), дори опиращ се на огромната памет на компютрите, не може да разкрие и да определи факторите, от които се формират историческите и духовни процеси в света. В историята и духовния свят съществуват надзаконови – необясними (духовни) явления, които не са подчинени на причинно-следствена връзка. Те могат да се проявят в най-критични периоди и да променят хода на събитията във времето.  В този смисъл най-същественият и важен фактор е духовният план на историята; това е отношението на човечеството към Бога и Божественото.

Това е обусловено в нравственото състояние на света, това е и невидимата за соматичните (физическите) човешки очи обратната, духовната страна на човешкия живот във връзка със свещения дар на живота[5].Защото в духовния план на историята на света се съдържат и се сумират деянията на цялото човечество и така се определя неговото бъдеще (вр. свободната ни воля).

В тази връзка, преди световния потоп (по времето на Ной и събитията около него) на тази метафизична плоскост и основа човечеството е изчерпало, меко казано, себе си в духовен аспект. Образно казано, тази сфера на битието се е оказала празна, хората са се превърнали в плът, тоест действали са по влечението на сляпата си извратена плът. Така Божият Промисъл е осъдил човечеството на гибел (обаче съобразена с Божия Промисъл) именно поради това, че в него не са се оказали сили и възможности за възраждане.  Съвременното състояние на света и човечеството не може да бъде сведено до икономически, политически и други условия. Тези фактори оказват своето влияние, но все пак са маргинални (второстепенни) в духовен план и аспект.

Обратите на историята са непредсказуеми за тези, които се занимават с икономика и светска социология; евтиният им футуризъм никога не се е оправдавал. Защото животът е „скъсвал” всички хартиени прогнози на икономистите и социолозите, които са искали да предскажат историята, както прогнозират времето. Човекът си остава тайна и затова за нас историята е необяснима. В историята на човечеството присъстват светли и тъмни космически сили. Грехът, като тежък духовен (деструктивен психологически) порок, е поразил самата природа (мирогледа и духа) на човечеството; той, подобно на заразена кръв, е проникнал във всички клетки на човешкия организъм. Така се опитвам полусхематично, мимоходом да маркирам предпоставките за проблемите, свързани с биоетиката през XXI век – според учението на Църквата за греха и грехопадението. Защото грехът, като духовно явление, е присъщ на човечеството още във времената и трагедията в Едем.  В тази връзка периодът XX-XXI век е особено белязан с невиждани досега размери на греха и грехопадението, сякаш печатът на Каин е легнал като ‘огнено клеймо’ върху челото на земята.

Понастоящем грехът на детеубийството е станал почти глобален: обстоятелства, обективирани от милионите аборти по света[6], зачеването инвитро, науката евгеника[7], противозачатъчните и контрацептивните способи, свързани пряко с фактическата бременност, които факти и обстоятелства предизвикват миниаборт, детерминиране или реална гибел на ембрионите.

С какво може да бъде обяснена тази продължаваща ескалация на човешка жестокост, които обстоятелства между другото са наречени  „прогрес”? Като например в каноните и цивилните наказателно-материално правни норми и закони на повечето християнски държави са били и продължават да са считани за тежки грехове и са инкриминирани като обществено опасни деяния, тъждествени на убийството, тоест като престъпление от общ характер. Главната причина за казаното според учението на Православната църква е нравствената деградация (предвид християнската социoлогия и етика) на човешкия мироглед в съвременния свят като цяло, неговата емоционална студенина и дефицитът на любов през XX-XXI век. Защото именно винаги любовта разширява битието на човека, в което се включва кръгът от обичаните  на него хора, които стават частици от неговото сърце, стават източници на неговата радост, смирение, кроткост, милост и страдание. Любовта прави човека духовно по-дълбок. Сега обаче през XXI век виждаме друго в модела на поведение на съвременните хора – затвореност в себе си (ярка депресивност и апатия), при която човекът става ценност сам за себе си, сякаш целият свят е създаден сам за себе си, сякаш целия свят е създаден само за него[8]. Оттук възниква прагматичното отношение към другите хора: дали те са полезни, или не? Това става главното условие за взаимоотношенията в съвременните условия на съществуване. Към такъв егоизъм (обективна форма на антропоцентризъм) довеждат, според мен, два главни гряха: гордостта и блудството, а след това и техните „по-малки братя” – леността и „любовта към удоволствия”. Така тези душевни страсти пресушават любовта в човека, отначало духовната, след това – душевната, която се заменя със спорадични избухвания – истерии на страстите, а това пак води до апатия и депресии. Сиреч, похотта (във всички форми и разновидности на блудство и прелюбодейство) и гордостта (в егоизма, тщеславието и завистта) образуват в душата някакъв постоянен мъртвешки глад. Така човек губи чувството за състрадание, милост и съчувствие (наречено от светската психология – емпатия), дори това, от което не са лишени животните.

Така чуждото нещастие не опечалява вече съвременния човек, а чуждото щастие дори само под формата на временен успех, не го радва, а по-скоро го огорчава[9] и ценностите  на чуждия човек се губят за такъв човек или за такива хора. И ако днес през XXI век хората престават да се радват един на друг, то това означава, че утре ще им бъде тясно на земното кълбо; макар и да са разделени един от друг от пространството, тези човеци стават като жителите на пустинята. При което във връзка със зададената тема възниква въпросът: за какво са му на съвременния човек деца? Те стават пречка за него!?

Човекът вече не вижда в съвременния живот и в децата (в създаването и отглеждането им) своя образ, повторение на собствения си живот, не преживява с тях отново детството си; той вече дотолкова е замърсил живота си с разврат, че чувството на дете вече му е недостъпно. А по-рано, в миналото, човекът е обичал неродилото се още дете, сякаш стопляйки го и обгръщайки го с топлината на душата си. Сега човекът подсъзнателно гледа на детето като на бреме, като на враг, мисли за неудобствата и грижите, за излишния труд, който ще му донесе младенецът, а в замяна, както му се струва, не ще му даде нищо. И затова съвременният човек вече е потенциален убиец (де факто и де юре) на собствените си деца, за което има и още един фактор – това е безнадежността. Децата обаче се асоциират с бъдещето. А човекът (родител) няма собствено бъдеще, то сякаш се е затворило за него. По-рано хората са имали надежда (в миналите векове), няма да говорим -правилна или лъжлива. Бъдещето им се представяло като блещукаща напред светлина, сега то е покрито от мъгла. Затова съвременният човекът живее с днешния ден, макар този ден да не му дава нищо. Но у хората съществува инстинкт (на подсъзнателно – неосъзнато ниво в психиката – душата им) за размножаване, тоест за предаване на живот на друго същество. И така, когато половото общуване се е отделило от инстинкта за раждане, станало самоцел, човекът се е деформирал духовно (умът и разумът му се извратил в противоречие със заложения му Божи образ).

Така за човека похотта се е оказала достатъчна самоцел, която може да бъде задоволявана извън детераждането, затова самото раждане на деца е станало духовно противодействие на похотта. Но човекът не само избрал похотта, нещо повече – той станал „лакомец” на похотта, а лакомниците (във всяка сфера на живота) дори според светската психология губят здравия вкус. Затова например науката „сексология” води винаги до психопатология[10]. Защото според тази светска „наука” – семейството решава няколко задачи: 1) раждане на деца;2) задоволяване на инстинкти, които при човека са съединени с цяла гама от чувства; 3) и може би взаимопомощ. А християнското семейство според учението на Православната църква, освен гореказаното (но в друг контекст, най-вече духовен) решава също и духовни задачи: 1) това е съдействие един на друг в делото на спасението; 2) общност във времето и вечното, в материалното и духовното; 3) общност в молитвите, която прави семейството малка домашна църква.

Сега обаче, през XXI век, всичко това (с изключение на православния свят или в частност при църковноживеещите) е почти разрушено като социален бит и духовна реалност. Така в наши дни например сексът убива раждането на деца[11]; гордостта – взаимната любов; егоизмът – грижата един за друг. Следователно семейството е създадено от Бога най-вече с цел раждане на деца, а може ли то (семейството) да бъде построено върху похотта, абортите и невинната кръв на неродените (заченати) деца!? Не, разбира се. Защото лекарят-гинеколог „терминира” или разсича тялото на плода – ембрион, а в духовен план разсича тялото на семейството или възможността за съществуването на малката домашна църква. И на практика хората, за жалост, със свободната си воля способстват за потъването в тази греховност.

В този смисъл, формулирайки отношението на Православната църква към широко обсъжданите в съвременния свят проблеми на биоетиката – на първо място ще се спра на онези от тях, които са свързани с прякото им въздействие върху човека и основната клетка на обществото – семейството. Тези актуални проблеми на биоетиката ще се опитам накратко да разгледам по-долу. Защото Православната църква трябва да изхожда от основаващата се на Божественото Откровение представа за живота като безценен Божи дар, за неотменимостта на свободата и богоподобното достойнство на човешката личност, призвана „към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:14), към достигане на съвършенството на Небесния Отец (Мат. 5:48) и към обожение, тоест причастност на Божието естество (2 Петр. 1:4). Предвид казаното, ще отбележа, че от най-древни времена Православната църква разглежда умишленото прекъсване на бремеността (аборта) като тежък духовен грях и тежко престъпление (според Ветхия завет – това е едно и също). Каноническите правила от апостолско време и от вселенските събори също приравняват аборта към убийството.  В основата на такава оценка лежи необоримата презумпция, че появата на човешкото същество е Божи дар, поради което всяко посегателство върху живота на бъдещата човешка личност от момента на зачатието е недопустимо и тежко престъпление[12] (в духовен, каноничен и наказателноправен аспект).

Предвид гореказаното, Православната църква трябва да се обяви и се е обявявала категорично против абортите (за които вина имат и мъжете, а не само жените), като проявява снизхождение само към изключително тежките случаи, при които абортът е неизбежен (по икономùя и по преценка на духовния наставник според каноните и църковното учение).

В много писмени паметници е отразено твърдяното по–горе в синхрон с  позицията на древната ранна Църква, като е интересно да се отбележи, че в оригиналния текст на Хипократовата клетва (V век преди Хр.) абортът също се заклеймява като  престъпление чрез клетвените думи: „На никоя жена няма да дам абортивен песарий”. В „Учение на 12-те апостоли” („Дидахи”) във ІІ глава откриваме следното правило: „Не убивай, не прелюбодействай, не развращавай деца, не блудствай… не убивай децата в утробата и не умъртвявай родилите се…”  Посланието на св. апостол Варнава е не по-малко категорично: „Не умъртвявай младенеца в утробата и не го убивай, след като се роди.”

Св. Григорий Нисийски, освен че осъжда аборта, осветлява и проблема за началото на живота, като го отнася към момента на зачатието, а не към някой произволен етап от развитието на плода. Сто години преди тях Тертулиан (160-223) пише по въпроса, кога зародишът става човек: „А тъй като на нас действително ни е забранено веднъж завинаги човекоубийството, не ни е позволено дори да изтръгваме зародиш от утробата на майката, откъдето човек черпи кръв, за да се оформи. Възпрепятстването на раждането е предварително убийство – няма значение дали някой изтръгва родена вече душа или я унищожава при раждането. Това, което ще стане човек, е вече човек, както всеки плод вече се съдържа в семето…„. Св. Иоан Златоуст изтъква, че не само жената, извършила аборт, а и мъжът, който я е подтикнал, носи вина за греха.

Св. Климент Александрийски, Лактанций, еп. Калист (ІІІ век), св. Иполит Римски, бл. Августин, св. Амвросий Медиолански, бл. Иероним също заемат такава позиция. Каноническата традиция на Църквата също е ясна в осъждането на аборта. Испанският събор в Елвира, състоял се през 305-306 година взима решение да се изключва от църковно общение онази жена, която абортира детето си, като право на приемане на Причастие ѝ се дава едва на смъртния ѝ одър (Правило 63, 68). Малко по-леко и не така жестоко е наказанието, наложено с Правило 21 на Анкирския събор през 314 година. Точна формулировка на каноническото правило, осъждащо аборта, е дадена от Трулския събор (т. нар. Куинисекст, 692 година), който основава решенията си както на Анкирските правила, така и на каноничните ІІ-ро и VІІІ-мо писмо на св. Василий Велики.

Трулското 91-во правило гласи: „Онези, които дават лекарства за причиняване на помятане, и онези, които приемат отровни билки за умъртвяване на плода, трябва да се наказват като за деяние, заслужаващо смъртно наказание”, което означава най-малко десет години лишаване от църковно общение  (причастие с Тялото и Кръвта Господни). Следователно, в църковното и каноническо право съзнателно извършеният аборт се счита като смъртно деяние, което вменява вина върху жената, която прави аборта, и върху мъжа, който способства за неговото извършване[13]. От друга страна обаче, то не развива докрай мисълта, предлагана от някои църковни богослови от първите векове, според които бащата носи еднаква отговорност с майката за смъртта на тяхното дете.

Така например според 91-во правило на Шестия Вселенски събор: „абортът е равнозначен на убийство” и тежко криминално деяние и за него трябва да бъде назначена десетгодишна епитимия, както и за този който дава „отровни треви и треви за любов“. Като нормативна база по този въпрос остава решението на Константинополския събор от 692 година, в което се казва: „Няма разлика дали някой убива възрастен човек или човешко същество в самото начало на образуването му“.

В този смисъл, 21-то правило на Седмия вселенски събор определя също десетгодишна епитимия при аборт[14] и уточнява, че за отделни групи невъцърковени  миряни (пасоми) тя може да бъде по-малка: две години при плачещите извън Църковната ограда, три години при слушащите до църковните врати, четири години при припадащите зад амвона, тоест тези, които излизат с оглашените, една година с верните. С оглед дотук казаното в областта на каноните (каноничната практика, която, днес почти не се правоприлага по икономѝя в църковния живот), респ. според църковното право в пряка връзка със съвременната църковна биоетика се смята, че определени обстоятелства не само оправдават аборта, но го правят и нравствено задължителен, за което е нужна компетентна пастирска преценка.

Обикновено за това се сочат следните примери: 1) случаите на извънматочна бременност, еклампсия или рак на матката; 2) тежък психологически стрес, на който майката може да бъде изложена по време на бременността, която заплашва здравето ѝ; 3) бременност, получена вследствие на изнасилване или кръвосмешение; 4) диагноза, поставена чрез амниоцентеза или вземане на проба от околоплодната мембрана, потвърждаваща, че детето е генетически увредено и ще се роди със сериозни физически или умствени недостатъци.  Определеното от закона (от каноните и цивилното право) „право” на майката на живот, свобода и стремеж за щастие взема връх над правото на детето на живот като цяло, което е неприемливо !

Съвсем накратко ще маркирам и проблемите с контрацепцията, която също се нуждае от религиозно-нравствена оценка (според църковните канони). Защото някои от противозачатъчните средства фактически имат абортиращо действие, като прекъсват изкуствено (и насилствено, тоест злоумишлено) живота на ембриона в най–ранните му стадии, поради което заключенията относно аборта се отнасят и към тяхната употреба. Обаче по никакъв начин не могат да се приравнят към аборта други подобни средства, които не са свързани с прекъсването на вече започнал живот. Сиреч, като се определя отношението към  не – абортните средства за контрацепция, следва да се напомни на християнските съпрузи, че продължаването на човешкия род е една от главните цели на богоустановения брачен съюз[15]. Умишленият отказ от раждане на деца поради егоистични цели и подбуди обезценява брака и е несъмнен смъртен грях.

Освен това, и съпрузите носят отговорност пред Бога за пълноценното възпитание на децата. Един от тези начини, например, показващ отговорното отношение на съпрузите към раждането на тяхното дете, е въздържанието от определени полови отношения за определено време. Тук обаче е необходимо, впрочем, да бъдат напомнени думите на св. апостол Павел към християнските съпрузи: „Недейте се лишава един от други – освен по съгласие за някое време, за да пребъдвате в пост и молитва; след това бъдете си пак заедно, за да не ви изкушава сатаната, поради вашето невъздържане …” (1 Кор. 7:5).

Очевидно е, че решенията по този горе упоменат въпрос могат да се вземат единствено по взаимно съгласие и от двамата съпрузи, като прибегнат за съвет към духовник.

Но последният трябва да прояви пастирска предпазливост и да обърне внимание на конкретните условия за живот на съпружеската двойка, на тяхната възраст, здраве, степен на духовна зрялост и много други обстоятелства, като прави разлика между тези, които могат да „вместят” високите изисквания за въздържание и тези, на които това „не е дадено” (Мат. 19:11), като се грижат преди всичко за запазването и укрепването на семейството, като малка домашна църква.

Ще се спра и на проблемите на биоетиката с прилагането на новите секуларни биомедицински методи за преодоляване на недъгът на безплодието. С развитието на споменатите в началото – биомедицински „високи” технологии е свързано също така и разпостранението на идеологията на така нар. репродуктивни права[16], които се прокламират на международно ниво през XXI век.

(Тази система от възгледи предполага приоритет на половата и социалната реализация над грижата за бъдещето на детето, над духовното и физическото здраве на обществото и неговата нравствена устойчивост. Така към човешкия живот в съвременния свят постепенно се създава отношение като към продукт, който може да бъде избиран съобразно собствените ни склонности и с който можем да се разпореждаме наравно с материалните ценности. За което статусът на жената в съвременното общество и в съвременните семейства е загубил частично или почти напълно християнските идеали, цели и нравствени добродетели, съдържащи се в Новия Завет на Свещеното Писание. В тази връзка е нужно всеки православен християнин внимателно да вникне с разум и най-вече със сърце в чина на тайнството венчание и в смисъла на апостола –  книга Ефесяни , който се чете по време на църковния брак).

Предвид последното, обаче, ще спомена по-детайлно, че в молитвите от чина на венчанието Православната църква изразява вярата си в това, че рождението на детето (чадото) е желаният плод на законното съпружество[17], но заедно с това не е единствената му цел. Заедно с „плода на утробата за полза” на съпрузите, се измолват и даровете на непреходната взаимна любов, целомъдрие и „единомислие на душите и телата”[18].

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Брек, Дж., Свещеният дар на живота, София, 2002; Основи на социалната концепция на РПЦ, София, 2006; Библия, СИ, 2005; Арх. Карелин, Р., Изобличителни слова, Атон, Зограф, 2005; Уаят, Дж., Проблеми на живота и смъртта, София, 2006; Стаматова, Клара, Въведение в Православното догматическо богословие, 2007; Преп. Иустин Попович, Догматика на Православната църква, Атон, 2006; Боян Станков, Криминология, Теоретични основи, Варна, 2008; Стаматова, Клара, Мюсюлманката между традицията и модерността, София, 2004; Зографски манастир, Атон, Правила на Вселенските и поместни събори, 2006.

______________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[1]. Fenomenologia – учение и наука за явленията и феномените.

[2]. Отчаянието пък води до мисли за суицид в състояние на депривация и аномия (отчужденост на индивида от социума – обществото) – термин от криминологията, факти водещи до противообществени прояви и деяния.

[3]. „Вечни и милосърдни Боже и многомилостиви Отче наш! Мъките и тежките неволи, които ме сполетяха, страшно измъчват душата ми. Но понеже на Тебе така е угодно, аз всичко драговолно понасям. Всички мои телесни страдания и душевни скърби аз търпя и понасям, като отплата за моите грехове и тези на предците ми и за мое спасение. Моля Те, милостиви Боже, дай ми търпение и сила, за да понасям всичко така, както на Тебе е угодно, и да се спася. Амин!” (молитва в скърби и злополуки, стр. 315, Синодален православен молитвеник).

[4]. ”Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!”.

Във всичко това не съгреши и нищо неразумно не изрече за Бога” (Иов.1:21-22).

[5]. Няма и никога няма да има по-обективна гледна точка от тази на Автора на живота – Бога, Който е създал целия свят и нас самите, като висше Свое творение. Така че единствената сигурност за това, кой е правилният и едновременно с това “добрият” за нас и за околните начин на отношение към живота, е това, което Бог ни открива чрез Своето Слово – Библията. А относно решението да живее или да не живее човек, Бог е категоричен – това е единствено и само Негово решение. Категоричен е и за друго – че човек е личност още от зачатието си. Преди да са го видели човешки очи, преди да са го засекли медицински уреди, Бог е Този, Който е направил този изумително уникален и извънредно безценен живот да се появи. Има различни теории за започването на живота на детето: при самото му зачатие; след имплантацията няколко дни по-късно; тогава, когато започва да бие сърцето (тоест около 24-я ден); на шестата седмица от зачеването, когато е налице мозъчна дейност; в двадесетата седмица, когато плодът е в състояние на жизнеспособност и може да оцелее извън утробата след раждането. В литургическата традиция обаче намираме най-ясното свидетелство за това, че Православната църква признава зародиша при самото му зачатие за човек и личност в най-пълна степен. Затова Православната църква празнува не само раждането на Иисус Христос, св. Богородица и св. Иоан Кръстител, но и тяхното зачеване (съответно на 25.03., 09.12. и 23.09.). Освен това, в описанието на св. евангелист Лука на срещата между Богородица и братовчедка ѝ, изпълнената със Св. Дух Елисавета благославя Божията Майка и възкликва: „Щом гласът на твоя поздрав достигна до ушите ми, проигра младенецът радостно в утробата ми” (Лука 1:44). Като се разглежда заедно с разказа за непорочното зачеване на Иисус Христос при Благовещението, описанието на „живота” на св. Иоан Кръстител преди неговото рождение не оставя никакво съмнение, че евангелистът, а също и установената традиция по негово време, счита нероденото дете за човек в пълния смисъл на думата, който е съзнателен и способен да изпита човешки чувства и емоции.

[6]. „Нежелано дете” – това са страшни думи! Отношението към детето като към някакъв предмет, който можеш да желаеш или да не желаеш, е абсурдно, нелепо и крайно цинично. Като че ли някои хора имат право на съществуване само в случай, че някой друг човек благоволи да пожелае тяхното съществуване.

Когато жената е бременна, “изборът” за нея – да стане или да не стане майка, вече не съществува, тя вече е майка, чието дете вече живее и се развива. Единственото, което тя може да избира е начина, по който детето ще напусне нейната утроба – дали ще излезе живо по време на раждане или ще го измъкнат насилствено и умъртвено по време на аборт. Когато човек избира един от два възможни варианта, в повечето случаи решението се взима на база: “кое ще е най-добре за мен?”. Но всъщност според Божия Закон няма и никога няма да има по-обективна гледна точка от тази на Автора на живота – Бога, Който е създал целия свят и нас самите, като висше Свое творение, тоест абортът е убийство (инкриминирано де факто в много материално наказателни закони, дори в ДЧ – държави членки на ЕС/ЕО).

[7]. Евгениката е наука (популярна при тимокрацията и диктатурата като форми на държавно управление) за генетичен подбор на раждане и създаване на „благородни и висши” човешки същества или „висша” раса от пълноценни хора. Така в наши дни най-защитавани са т.нар. евгенически аборти, които са част от политиката на очистване на обществото от „непълноценни” хора, макар че не физическата недъгавост обременява човечеството и го изражда, а чрез нравствената всяко дете  (според Православната църква) оставя след себе си драгоценните плодове на незаменимото си присъствие. Освен това, здравето на едно новородено не е залог за щастлив и стойностен живот.

[8]. Това духовно състояние е наречено: антропоцентризъм от християнската антропология. До психично (духовно) състояние на антропоцентризъм (проява на силен егоизъм) се достига вследствие на атеизма и секуларизацията.

[9]. „..Тъмните сили все повече завладяват душата на такъв човек, а дяволът е хладен..”, Преп. Серафим Саровски.

[10]. Човешкото тяло е дивно Божие създание (защото хората са двухотомни – състоят се от дух и тяло) и като такова е предназначено да стане храм на Светия Дух (1 Кор. 6:19–20).

Осъждайки порнографията, разврата и блудството, Православната църква по никакъв начин не призовава да се гнусим от тялото или половата близост, тъй като телесните отношения между мъжете и жените са благословени от Бога в брака, където те стават източник за продължението на човешкия род и изразяват целомъдрената любов, пълното общуване и „единомислието на душите и телата на съпрузите”, за което Църквата се моли в чина на браковенчанието. А псевдонауката  – „сексология” води до развращаване на човешките ум и природа, като чрез занимаване със сексология човек разболява на подсъзнателно ниво душата си при което се обективират тежки случаи на психопатология, почти нелечими от светската психология и психиатрия.

В тази връзка науката сексология заслужава осъждане, тъй като тя превръща чистите и достойни според Божия замисъл отношения, както и човешкото тяло в предмет на унизителна експлоатация и търговия, предназначени за извличане на егоистично, безлико, безлюбовно и извратено удовлетворение. Поради същите по-горе изразени причини Православната църква неизменно осъжда проституцията и проповядването на т. нар. свободна любов, която съвсем отделя телесната близост от личностното духовно общуване, от жертвеността и пълната отговорност един за друг, които са осъществими единствено чрез пожизнената брачна вярност.

[11]. В тази връзка Православната църква не поддържа „програмите за полова просвета” (които са предпоставка за бъдещите  „нежелани бременности” и аборти). Като Църквата разбира, че училището заедно със семейството трябва да дава на децата и подрастващите знания за отношенията между половете и телесната природа на човека. Защото съвременните „програми за полова просвета” признават за норма предбрачните връзки, и особено различните полови извращения на човешките ум , респективно психика. Натрапването на такива програми на учащите е съвършенно недопустимо и неприемливо според учението на Православната църква.  Защото училището е призвано да противостои на порока (който разрушава целостта на личността), да възпитава целомъдрие и да подготвя юношите за създаването на здраво семейство, основано върху верността и чистота на човешките сърца.

[12]. Псалмопевецът описва развитието на плода в майчината утроба като творчески акт на Бога: „…Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкнал в майчината утроба… Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината… Твоите очи видяха зародиша ми …” (Пс. 138:13, 15-16). За това свидетелстват и думите на Иов, обърнати към Бога: „…Твоите ръце са се трудили над мене и са ме образували цял околовръст… Не Ти ли ме изля като мляко, и ме сгъсти като отвара, с кожа и плът ме облече, с кости и с жили ме стегна, живот и милост ми дарува, и Твоята грижа пазеше духа ми ? И… ме извади от утробата ..” (Иов 10:8-12, 18). „…Преди да те образувам в утробата… И преди да излезеш от утробата, осветих те” (Иер. 1:5) – казал Господ на св. пророк Иеримия. „…Не убивай дете, като причиняваш помятането му” – това повеление се помещава сред най-важните Божии заповеди според „Учението на 12–те апостоли” – един от най-древните паметници на християнската писменост. „..Жената, причиняваща помятане, е убийца и ще даде отговор пред Бога. Защото зародишът в утробата е живо същество, за което Господ се грижи” – пише апологетът от II век Атинагор. „Този, който е човек ще бъде човек, е вече човек” – твърдял Тертулиан в края на II и в началото на III век. „Който умишлено погуби заченат в утробата плод, подлежи на наказание за убийство… Затуй и ония, които дават вражалски пития за помятане на зачатието в утробата, са убийци,както и ония,които приемат детеубийствени отрови” – се казва в 2-ро и 8-мо правила на св. Василий Велики, включени в Книгата на Правилата на Православната Църква и са потвърдени от 91-во правило на VI Вселенски събор. Същевременно св.Василий уточнява, че тежестта на вината не зависи от срока на бременността: „…Ние не правим тънка разлика, дали плодът е добил вече образ, или е още без образ…”.

Св. Иоан Златоуст пък наричал правещите аборт: „по-лоши убийци”.

[13]. Отговорността за греха на убийството на нероденото дете носи и бащата, в случай, че той е изразил съгласие заедно с майката за извършване на аборт. Ако абортът е извършен от жената без съгласието на мъжа, това може да бъде правно (канонично) основание за разтрогване на техния брак.

[14]. Днес (за разлика от времето на вселенските събори) абортът се защитава от мнозина – както невярващи, така и вярващи. В подкрепа на позицията си те изтъкват следните основни аргументи: 1) ембрионът е просто парче месо; 2) той е част от тялото на майката и тя има право да се разпорежда с него; 3) абортът е операция като всички други; 4) той дори е морален и хуманен, предвид жестоката действителност на днешния век; 5) след този акт душите на неродените отиват направо в рая; 6) грешният свят ще бъде изкупен от кръвта на невинните жертви; 7) след аборта се принася покаяние и изповед и с това грехът се изтрива, като да не се е извършвал никога. Може би затова в този ред на мисли, най-защитавани са т. нар. евгенически аборти, които са част от политиката на очистване на обществото от „непълноценни” хора, макар че не физическата недъгавост обременява човечеството и го изражда.

[15]. Семейството като домашна църква е единен организъм, обусловен в брака (две тела, „една душа”), чийто членове живеят и градят своите взаимоотношения върху саможертвената любов (според закона на любовта). Опитът на семейното общуване учи човека да преодолява греховния егоизъм и полага основите на здравата гражданственост в канонично-юридически смисъл  и нравствен аспект. Именно в семейството като школа на благочестието се оформя и укрепва правилното отношение към ближните, следователно към своя народ и към обществото като цяло. Защото живата приемственост между поколенията започва в семейството и намира своето продължение в любовта към предците и отечеството, както и в чувството за съпричастност към историята. Затова е много опасно разрушаването на традиционните връзки между родителите и децата, за което, за съжаление, в много отношения съдейства устройството на съвременните общества в неправославните и в православните държави.

[16]. Тази система от възгледи предполага приоритет на половата и социалната реализация над грижата за бъдещето на детето, над духовното и физическото здраве на обществото и неговата нравствена устойчивост. Така към човешкия живот в съвременния свят през XXI век постепенно се създава отношение като към продукт, който може да бъде избиран съобразно собствените ни склонности – явни страсти (егоизъм, тщестлавие) и с който продукт  можем да се разпореждаме наравно с материалните ценности.

[17]. Законното съпружество се основава на взаимната отговорност между съпрузите, а правилна оценка за това можем да намерим и в Стария завет, където виждаме и разбираме мястото и иерархията на половите отношения, родителството и тяхната възпроизводителна и обединителна, съединяваща функция. Защото Заветът, който Господ Бог сключва с израилтяните, предпоставя съвместна отговорност и съвместно участие от двете страни. Бог заръчва на първия мъж и жена „да се плодят и множат, да пълнят земята и да я обладаят”, като им дава право да господаруват над Божието творение. Както сочи и Псалом 8, тази заръка включва както благославяне, така и отговорност – основни части на завета. В хода на Стария Завет на Свещеното Писание и цялата израилска древна история Бог сключва различни завети с Ной, Авраам, Моисей и Давид. Всеки завет включва безусловно задължение от Негова страна да изпълни дадено обещание или задължение, които имат непреходна ценност. На Ной, а чрез него и на „всичко живо” Бог обещава да запази завинаги творението от водите на първичния хаос (Бит. 9:1-17)). Той обещава на Авраам и неговите потомци земята на Ханаан – тя да бъде тяхна завинаги (Битие 15 гл.), запечатвайки това обещание със заповедта за обрязването, чрез което израилтяните изразяват собственото си задължение по отношение на Завета. Моисей получава договора, който Бог сключва със Своя народ на Синай. Този договор трябва да се спазва чрез съответно нравствено поведение и чрез спазване на определен култ. Чрез пророк Натан Бог говори за Давид : „Аз ще утвърдя престола на царството му довека. Аз ще му бъда баща, и той ще Ми бъде син..” (2 Царств. 7:13-14). Така Бог обещава, че от потеклото на Давид ще произлезе Цар–Спасител на избрания народ. Трагичните обстоятелства около пророк Осия, когато се оженва за блудницата Гомер, нагледно представят Божията вярност към задълженията на завета, както и не-изпълненията им от страна на израилтяните. Накрая Църквата, като истински „Израил Божий” (Гал.6:16), обединяваща юдеин и езичник  в едно Тяло Христово, се явява наследник на „новия договор” в Христовата кръв, която се излива за живота на света (Мат. 26:28; Марк 14:24; Лука 22:20). Във всички тези случаи двете страни на договорното единство се задължават да бъдат безусловно верни по отношение изпълнението на обещанието, което трае вечно. Сиреч в Църквата най-ясен израз на това задължение на завета намираме в тайнството Брак. То се съдържа, разбира се, и в другите тайнства – особено в кръщението и свещенството.

[18]. Тъкмо това виждане за единомислие на телата и душите позволява на св. апостол Павел да обяви, че бракът е „велика тайна”, отнасяща се до Христа и до Църквата (Еф. 5:21-33, апостолско четиво по време на извършване на православното тайнство Брак). Сиреч целта на брака в Православната църква  е да свърже двама души, две личности в обща връзка чрез отговорността и верността на завета, която представя и напомня за вечната връзка на Бога с Неговите избраници.

Изображение: авторът, Бисер Божков. Източник http://bg-patriarshia.bg.

Следва…