Досието ми в бившата Държавна сигурност*

(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“, и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при Софийския университет, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при Българската православна църква. От 1991 г. е отново в състава на Софийския университет с името Богословски факултет“)

Иван Денев

В далечната 1982 година, по агентурен път, в Шесто управление на Държавна сигурност се получават данни, че сред преподавателите в Духовната академия е оформена опозиционно настроена неформална група, „обединена на базата на общи възгледи за мястото, ролята, целите и задачите на религията в социалистическата държава. Идеологическата им платформа е назад към чистото богословие, за неучастие на Българската православна църква в световните миротворчески религиозни форуми, против икуменизма и непоставяне религията в услуга на комунистите[1]”. Същите преподаватели отправяли злостни критични бележки по адрес на атеизма, марксистко-ленинската идеология и политиката на  българското правителство[2].

Предвид на горното „с цел пълното разкриване, документиране, предотвратяване и пресичане дейността на групата”, Държавна сигурност предлага:

В Духовната академия да бъде открито „Групово дело за оперативна разработка”(ГДОР) с окраска „Идеологическа диверсия” от религиозни позиции, под псевдонима “Паяци”, срещу доцент Николай Иванов Маджуров, преподавател по „Християнска апологетика”, свещеник Анатолий Младенов Балачев, старши асистент по „Пастирско богословие”, Георги Димитров Шумов, преподавател по „Нравствено богословие” и Иван Денев Георгиев, главен асистент по „Омилетика”.

Делото да се регистрира под № 14010 от 29.10.1982 година на името на старши лейтенант Йордан Гюдуров, разузнавач в отдел 03, отделение 01 на Шесто управление на Държавна сигурност[3]”.

За водач на групата е посочен доцент Николай Иванов Маджуров.

Оперативният работник (о. р.) старши лейтенант Йордан Гюдуров изготвя специален план за работа по отношение на Групово дело за оперативна разработка “Паяци”, както следва:

І. Агентурни мероприятия.

1. Да се използват възможностите на агент Антон.

1.1. Придобиване на информация относно коментари, изказвания и заявления по актуално-политически и международни мероприятия.

1.2. Начин на преподаване и интерпретиране на преподавания материал от Георги Димитров Шумов.

1.3. Мнението на студентите и другите преподаватели относно преподавателските качества и нивото на преподавания материал от разследваните.

1.4. Изказвани становища по икуменически въпроси.

1.5. Какви теми се разглеждат в кръжока по Систематическо богословие, ръководен от доцент Николай Маджуров, кои са активните участници и коментарите, които се водят там.

Срок за изпълнение: 30.05.1983 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

2. Чрез агентите Балкански и Стойнов да се решат задачите по:

2.1. Възпиране и недопускане прокарването на техни решения, мнения и предложения в Академическия съвет.

2.2. Да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент.

2.3. Да се ограничава участието им в международни мероприятия извън и в страната.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров

3. Чрез агентите Максим и Стойнов да се изясняват намеренията им да поместват свои материали в периодичния църковен печат, с оглед предварително запознаване с тях и провеждане на оперативни комбинации, целящи разобличаването им.

Срок: постоянен

Отговорник: К. Котов

4. Да се използват връзките на агент Стефанов с тях за внедряване в групата и придобиване на информация относно техни намерения, изказвания, коментари и прочее, с оглед създаване вътрешни противоречия и разлагане на групата.

Срок: 30.04.1983 година

Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров

5. На агентите Ленко, Ангелов и Пешо да се поставят задачи за наблюдение поведението и реакциите им от провежданите спрямо тях агентурно-оперативни мероприятия, с оглед насочване към най-подходящи форми, средства и методи за въздействия.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорници: К. Котов и Йордан Гюдуров

6. На агентите Костадин, Октавиан, Марио и кандидат-агента Ангел да се разработят следните задачи:

6.1. Редовно да информират за техни изказвания и намерения по време на лекции, с оглед по-пълното изясняване на мирогледните и идеологическите им позиции.

6.2. Начин на интерпретиране на преподавания материал и показване записки от техни лекции, с оглед компрометиране, дискредитиране и изразяване на официално недоволство от тях.

6.3. Изясняване характера и начина на провежданата агитация и пропаганда сред студентите за приемане монашеско звание и оставане на обучение в Академията, с цел недопускане обработката и увеличаването на студентите към активен религиозен живот.

6.4. Разкриване и установяване на техните симпатизанти и поддръжници сред студентите, с оглед разколебаването им, или отстраняване от Академията.

6.5. Да посещават кръжока на Николай Маджуров и информират за коментарите и разглежданите теми там.

6.6. Да се изяснява поведението им извън лекции, с оглед установяване на неофициалните им становища, прояви, връзки и прочее.

Срок за изпълнение: 30.05.1983 година

Отговорник Йордан Гюдуров

ІІ. Оперативно-технически мероприятия

1. Да се поставят задачи по мероприятие (М.) Вихрен (контрол на личната и служебна кореспонденция), с оглед установяване и изясняване характера на връзките им и вземане на оперативно отношение.

Срок за изпълнение: 08.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

2. По целесъобразност да се провежда мероприятие Пирин (подслушване на телефона), за установяване кръга  и характера на връзките им.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорник: ЙорданГюдуров

3. При необходимост, да се провежда мероприятие Родопи (подслушване по домовете), с цел изясняване характера на разговорите, кръга на участниците и симпатизантите на групата, коментари за постигнати резултати в тяхната дейност, намерения и предстоящи задачи.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорник: Йордан Гюдуров

ІІІ. Други мероприятия

1. Чрез агент Пешо да се установи на кои курсове преподават разследваните, с оглед придобиване на агентура от средата на студентите за по-успешно решаване на задачите.

Срок за изпълнение 20.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

2. Своевременно да се изучават засечените връзки на разработваните, с оглед оперативно подхождане, документиране и легализиране на получените информации.

Срок за изпълнение: постоянен

Отговорник: Йордан Гюдуров

3. Разследваните да се заложат в системата „Искра” за срок от една година, с оглед получаване на съобщения при постъпване на информация от други поделения на МВР.

Срок за изпълнение: 10.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

4. Да се изучи обстановката и обкръжението на разследваните по местоживеене, с цел:

4.1. Придобиване на агентура и поверителни лица за изучаване участието им в провежданите на обществено-политически мероприятия, коментари и заявления сред съседи, изграден авторитет, посещения в домовете им и от какви лица и прочее.

4.2. Изясняване възможностите за монтиране и експлоатация на мероприятие Родопи (подслушване на домовете), провеждане на мероприятие „Г” и други.

Срок за изпълнение: 15.12.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

5. Да се изготви аналитична справка за досегашната дейност на разследваните.

Срок за изпълнение: 30.11.1982 година

Отговорник: Йордан Гюдуров

6. След изясняване на задачите по плана, да се анализира и направи оценка на получената информация въз основа на което да се излезе с нов план за по-нататъшна работа с разследваните.

Срок за изпълнение: 15.06.1983 година

Отговорник: Йордан Гюдуров[4]

За осъществяване на така изготвения оперативно-агентурен план, Йордан Гюдуров прибягва официално до услугата на следните лица:

1. Агент Антон, регистриран под № 56311, идентифициран от Комисията по досиетата по чл. 1 от ЗДДБДС като Димитър Станков Киров[5].

2. Агент Стефанов, идентифициран лично от мене като свещeник П. Д. Б. по съдържанието на доносите, регистриран под № 41162 от 1975 година.

3. Агент Стойнов, който остава засега неидентифициран, регистриран под № 119385 от 1968 година.

4. Агент Балкански, неидентифициран, регистриран под № 17193 от 1967 година.

5. Агент Максим, неидентифициран, регистриран под № 5129 от 1964 година[6].

От 102 документа в досието ми, 18 са на агент Антон, 11 на агент Стефанов, 2 на агент Стойнов, 1 на агент Балкански и 2 на агент Максим.

Допълнително агентурни донесения правят: кандидат-агент Митко – 1 бр., агент Емил – 4 бр., агент Октавиан – 1 бр., агент Костадин – 1 бр., кандидат-агент Орлов – 3 бр., кандидат агент Велко – 1 бр. и агент Рудомир – 2 бр. Всичко 47 броя. Повечето студенти от горните курсове.

Прави впечатление, че агент Рудомир се движи във висшите ешелони на църковната власт, видно от доносите му.

Останалите 55 документа са различни справки, рапорти и предложения на оперативния работник, служебна документация.

Но да прeминем към съдържанието на документите.

Разработването на групата започва през 1979 година. Още тогава кандидат-агентът Станков (бащиното име на Димитър Киров) характеризира доцент Николай Маджуров като „консервативно религиозен”, а отец Анатолий Балачев като човек с „90 процента вяра и 10 процента разум[7]”. След вербуването му за агент на 07.02.1980 година от капитан Бончо Станоев Асенов и регистриран на 13.02.1980 година в Шесто управление на Държавна сигурност, отдел 03, отделение 01, под псевдонима Антон, през всичкото време на проучването на групата, той е най-ревностен доносник, ръководен в агентурната си дейност от капитан Бончо Асенов и оперативен работник Едуардо Денчев[8].

Трудно можем да кажем същото за агент Ангелов (Иван Желев Димитров), който е вербуван за агент и секретен сътрудник на Първо главно управление на Държавна сигурност, отделение 14 (“Културно-историческо разузнаване”), на 28.03.1973 година като специализант в Гърция и повторно като агент на Шесто управление на Държавна сигурност, отдел 03, отделение 01, от оперативен работник Едуардо Денчев Денчев на 06.01.1982 година, под псевдонима Ангелов и регистриран на 08.01.1982 година, от когото в моята лична преписка няма нито едно донесение срещу мене. Не говоря за неговото лично досие. В агентурната си дейност той е ръководен от полковник Христо Маринчев, старши лейтенант Йордан Гюдуров, старши лейтенант Едуардо Денчев Денчев и оперативен работник Данаил Петлешков[9].

И двамата не са снети от отчет като сътрудници на Държавна сигурност след 10.11.1989 година.

За сведение на читателите, от 1242 учени в комисиите на Висшата атестационна комисия 183 се оказаха агенти на Държавна сигурност, което означава, че за тоталитарните служби са работили близо 15%. Към 17.VІ.2011 година средният процент на агентите на Държавна сигурност в институциите са около 10%. Не са обаче постъпили в Комисията по досиетата данни от Министерския съвет и Висшата атестационна комисия за 128 души, които подлежат безспорно на допълнителна проверка[10]. Не по-малко са агентите и в Президиума на Висшата атестационна комисия.

Но да се върнем към доносите на агентите.

И така, първият донос на агент Антон от 24.11.1982 година (регистриран в Шесто управление на ДС под № 19420 на 25.11.1982 година).

Същият съобщава, че в Духовната академия функционира кръжок по Систематическо богословие, ръководен от доцент Николай Маджуров. Свещеник Анатолий Балачев бил постоянен курсов ръководител на Въведителния курс и имал възможност да проверява „предаността на студентите към Църквата”, както и тяхната „религиозност” и да ги насочва към дяконско и монашеско служение. Доцент Христо Стоянов „неофициално бил заявил, че няма да напише рецензия на хабилитацията на Иван Денев”. Георги Шумов пък бил продавал ксерографски записки на студентите по „История и анализ на етическите системи” за 16 лева екземпляр.

И най-важното: когато в Академията се обявявало конкурс за аспирант, асистент или доцент от Светия Синод, означавало, че конкурсът ще спечели протежето на някой от митрополитите. Ако пък инициативата за конкурса излизала от Академията, предполагало се, че победителят ще бъде избран и одобрен от Академическия съвет. Вторият случай не криел изненади. Академическият съвет можел да избере по-добрия от кандидатите за доцент, например, и да го предложи за утвърждаване от Светия Синод[11].

Имало предложение на мястото на Георги Шумов да бъде назначен Дамян Стойнов.

Все дребни интрижки.

Пита се, агент Антон чий кандидат е – на Светия Синод, на Академията или на Държавна сигурност? Имаме всичките основания да смятаме, че той е кандидат на Държавна сигурност. В документ № 54 от страна на Държавна сигурност се предлага „да не се допусне назначаването на Дамян Стойнов на мястото на Георги Шумов; за преподавател по Нравствено богословие да се предложи Димитър Киров[12]”.

В друг донос от 05.01.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 292 на 10.01.1983 година) агент Антон съобщава за проведен разговор с Георги Шумов и отец Анатолий Балачев по повод негова статия за „семейството”, в която твърдял, че „семейството е честно дело, както у християните, така и у езичниците”. Групата на Маджуров била против неговите концепции и остро била реагирала. Иван Денев (като редактор) имал желание да спре негова статия в списание „Духовна култура”. По наша преценка „било предателство на Църквата един богослов да прави “мили очи” на комунистите, които желаели да унищожат Духовната академия и Църквата, като приписват висок морал и достойнство на нехристиянските семейства”. Били сме решени активно да се борим срещу „антирелигиозните тенденции на нашето време”. Смело сме заявявали, „че няма сила на този свят”, която да ни застави „да се боядисаме” и да рушим Църквата и Академията. Някои от владиците тайно ни били подпомагали и по този начин връзвали „ръцете на Ректора и професор Коев”. На тоя етап групата била много силна „и в много отношения парирала Ректора и професор Коев[13]”.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Интересно, тук агент Димитър Киров навлиза в областта на политиката и се мъчи да говори от името на ръководството на Академията. Работели сме за утвърждаване на християнския морал. А той какъв морал мисли да преподава на студентите – християнски или марксически, или нещо средно. Може би някакво ново еклектично откритие?

В доноса си агент Антон популяризира взаимоотношенията между преподавателите в Академията. От една страна, Ректорът протопрезвитер Николай Шиваров и Тотю Коев, от друга, групата на Маджуров. Агентът сам определя себе си към групата на „победителите” –  Шиваров-Коев.

Немислимо е едно малцинство, каквото е „групата” на Маджуров, да бламира дейността на Академическия съвет и Ректора. Тук съзирам стратегическа цел за бъдещи репресивни действия срещу групата, която агент Антон (Димитър Станков Киров) се мъчи да лансира. И донякъде успява, подкрепян от „прогресивното” крило на преподавателите.

В доноса си от 15.03.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3838 на 24.03.1983 година) агент Антон, който, за съжаление не можа да създаде свое семейство, се възмущава от това, че нашите семейства, както и семейството на Славчо Вълчанов, сме били винаги със съпругите си, тъй като те били религиозни и произхождали от религиозни семейства. Изключение правел Георги Шумов, който бил ерген.

Какво лошо и какво досадно има във всичко това? А къде е неговото семейство и неговата съпруга? И изобщо имал ли е той,… тъй като ние нито веднъж не го видяхме с негова съпруга?

Важното в този донос е това, че в едно от мероприятията, които се предвиждат за реализиране от страна на оперативния работник касаят моя милост. Мероприятието буквално гласи: „Чрез агентурата в Духовната академия и Светия Синод да се забави процедурата по избирането на Иван Денев за доцент![14]”.

Любезният читател навярно си спомня, че още в началото на своя план за агентурно-оперативното и техническо проучване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” старши лейтенант Йордан Гюдуров бе предвидил, чрез агентите Балкански и Стойнов, „да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент”. Сега тук сме свидетели на изпълнение на предвиденото оперативно действие. Нямам спомен, доколко Йордан Гюдуров бе успял да препятства избирането ми за доцент чрез горецитираните агенти Балкански и Стойнов. Спомням си обаче, че и двете рецензии на моя труд („Проповедта през епохата на Българското възраждане”) бяха положителни и при гласуването в Академическия съвет получих абсолютно мнозинство. По-трудно обаче стана избирането ми за професор, но за това ще разкажа, при благовремие, друг път.

В друг един донос от 29.06.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9034 на 01.07.1983 година) агент Антон съобщава на оперативен работник Йордан Гюдуров за дейността на отец Балачев и Николай Маджуров по възстановяването на Челопеченския манастир. В този донос е вмъкнат и един пасаж за моето отношение към възстановяването на манастира: „Иван Денев имал по-специален курс, за разлика от останалите трима. Това нещо се забелязвало отстрани. По думите на Анатолий аз съм постъпвал така, понеже трябвало да бъда избран за доцент и щял съм да помълча, докато стана професор[15]”.

Дължа да заявя, че никога не съм посещавал Челопеченския манастир и не зная къде точно се намира.

В следващия си донос от 23.08.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 11512 на 31.08.1983 година) агент Антон се занимава със студентските бригади и по-специално с ръководителите на тези бригади. По време на есенна бригада аз и командира на бригадата Николай Маджуров, освен полагащото ни се възнаграждение, сме си били подсигурили „богато зимовище”. По наше нареждане студентите „събирали най-добрите плодове” и с „кашони ги изпращали по пощата” на домашните ни. За Иван Денев били изпратени около 500 килограма ябълки, а за командира Николай Маджуров 150 килограма орехи. Интересно как агент Антон не ги е закръглил на 5000 и 1500[16].

В интерес на истината, както ние, така и студентите получаваха от ръководствата на Аграрно промишления комплекс известен брой плодове. Но да стоиш в София и да злорадстваш е по-лесно, отколкото да ходиш по полетата на България и да работиш. Защо агент Антон, след като се пише такъв голям патриот, не дойде нито веднъж на бригада и да види как се работи там? По-лесно е да стоиш в кабинета си и да пишеш доноси. В крайна сметка искам да му припомня библейската мъдрост: „Работникът заслужава своята награда” (Лука 10:17).

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Що се касае за възнагражденията на доцент Маджуров и моето, те са в рамките на закона. Едва ли има счетоводител на Аграрно промишления комплекс, който да раздава пари на ангро, без основание. Това е приоритет на други хора, които разполагаха с безотчетни и раздаваха на агентурата. Това бе приоритет на агентите на Държавна сигурност.

Как отреагирва Йордан Гюдуров на този донос на Димитър Киров? – Ето как: „В чест на деветосептемврийския празник агент Антон да се награди с предметна награда на стойност 20 лева[17].” Отначало в текста е било изписано 10 лева, а след това преправени с химикал на 20 лева. Иуда получи 30 сребърника за своето предателство, а наш Димитър само 20 лева. Жалко!

Вторият активен сътрудник на Държавна сигурност по делото Групово дело за оперативна разработка „Паяци” в Духовната академия е агент Стефанов. За него вече казахме, че е наш бивш ученик от Семинарията, чието име не мога да обявя.

Първият му донос срещу мене е от 9.12.1982 година.

На 7.12.1982 година агент Стефанов бил разговарял с мене в Академията, пред когото съм изказал недоволство от Николай Маджуров, когото съм обвинил в самохвалство. В доклада си до Светия Синод за дейността на студентската бригада, той „изтъквал повече личните си заслуги и не признавал качествата на останалите ръководители”. Нямам спомен да съм говорил точно така пред агент Стефанов, но не отричам, че съм изразявал недоволство от поведението на Николай Маджуров.

На агента от страна на оперативния работник е поставена следната задача: „В разговор с Денев да се стреми да засилва отрицателните настроения у него спрямо Маджуров. Задачата да изпълни, като, между другото, споделя мнение, че последният е грандоман и се стреми към професура по нечестен начин – не дава научна продукция, а си приписва големи заслуги при организиране на бригадите[18]”.

Вторият важен донос на агент Стефанов срещу мене е от 21.12.1983 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 488 на 10.01.1984 година). Касае мое изказване пред него по случай отзоваването на преподавателя Георги Шумов от Академията.

„Задъхан” съм го бил помолил: „Бягай при митрополит Филарет и му съобщи, че снощи Академическият съвет взе решение да се помоли Синода за освобождаването на Георги Шумов от Академията. Положението е критично!” Само два часа след това съм бил отишъл пак при доносника. Този път обаче съм бил „настоявал да не се съобщава решението на Академическия съвет за Шумов, понеже всичко било предрешено и нямало смисъл да се шуми[19]”. Смятам, че добре съм постъпил, защото колегата Георги Шумов бе отстранен от Академията по искане на Държавна сигурност. И това го показа гласуването в Академическия съвет. Тогава аз, Николай Маджуров и професор протопрезвитер Радко Поптодоров го защитихме. Всички останали членове на Академическия съвет гласуваха против него. Не е тайна за никого, че Видинският митрополит Филарет го подкрепяше преди това.

Между доносите на тези двама „юнаци” се мъдрят и доносите предимно на студентите: Митко, Емил, Октавиан, Костадин, Орлов, Велко и Рудомир. В съдържанието си, най-общо, те са насочени главно срещу отец Балачев и за негови разговори с различни хора по най-различни проблеми, срещу Георги Шумов, както и срещу техни колеги – студенти. Затова тук ще ги почетем с мълчание.

Решаващо значение за операция Групово дело за оперативна разработка „Паяци” обаче имат рапортите на старши лейтенант Гюдуров. Тук ще се спра само на някои от тях.

В първата си справка за Групово дело за оперативна разработка „Паяци” от 16.02.1983 година (регистрирана в Шесто управление на Държавна сигурност под № 2018) Йордан Гюдуров прави кратки характеристики за всеки член на групата на Николай Маджуров.

Николай Маджуров – „Произхожда от заможно селско семейство. Баща му починал отдавна и бил отгледан от майка му, която била много религиозна. Основно образование завършил в родното си село. След това гимназия (семинария) … и Духовна академия в София. През 1968 година бил назначен за преподавател в Духовната семинария. Завършил и аспирантура в Академията към катедрата по апология на християнството. Оттогава е засичан, че обича да злослови по адрес на социалистическата действителност и Съветския съюз. Проявявал се като интригант и клюкар. Посещавал атеистични беседи, на които правил опити да осмива докладите и лекторите. През 1973 година, вече като асистент в Духовната академия, бил задържан и разпитван… за разпространено послание от Александър Солженицин до руския патриарх, засягащо въпроси за религиозните свободи в Съветския съюз. По време на фашисткия преврат в Чили правил злостни политически коментари с антисъветска и антикомунистическа насоченост. Целият му съзнателен живот е свързан с християнската апология и критикуване на марксистко-ленинската теория и практика[20]”.

Анотолий Младенов Балачев – „Негов най-близък съидейник… През 1961 година завършва Духовната академия, след което работи като преподавател в Черепишката семинария, счетоводител при Софийската митрополия и възпитател в Академията до 1978 година. От тогава е асистент по „Пастирско богословие”. По убеждение е силно религиозен. Защитава ревностно религията и църквата… Обработва в религиозен дух студенти и ги приканва да стават свещеници и монаси… Религиозната му фанатичност и нетърпимост към атеизма са причина да се отнася отрицателно към политиката на партията и правителството и да коментира от негативни позиции международните и вътрешно-политически събития. Счита, че държавата прекалено се намесвала в работата на Църквата[21]”.

Авторът Иван Денев (1937-2014)

Георги Димитров Шумов – „Произхожда от бедно селско семейство. Родителите му са аполитични, силно религиозни. Има трима братя, от които единият е свещеник, а другите двама работници, като единият е също силно религиозен, а другият е член на БКП. Завършил Духовна семинария през 1960 година, след което работил като касиер на Сливенската митрополия до 1965 година и общ работник в Кремиковци. По-късно въз основа на протекции от митрополит Никодим, бил изпратен на богословска специализация в ГДР… След завръщането му известно време преподавал в Черепишката семинария и служил в Икуменическия отдел на Светия Синод. През 1977 година бил изпратен на богословска специализация в Загорск – СССР, където станал кандидат на богословските науки. От 1980 година е преподавател по „Нравствено богословие” в Духовната академия… Силно религиозен и ограничен, с антикомунистически настроения[22]”.

Иван Денев Георгиев – „Произхожда от средно селско аполитично семейство. Под влияние и с материалната издръжка да дядо му и баба му завършил Духовна семинария и Духовна академия. Работил като секретар, като служител във Великотърновската митрополия и преподавател в Духовната семинария. С постъпването му на работа в Академията станал близък приятел с Николай Маджуров[23]”.

Що се касае до Плана на Йордан Гюдуров за разработката на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, на страница 14 той предписва: „Да се възпрепятства избирането на Иван Денев за доцент[24]”.

Във втора справка за Групово дело за оперативна разработка „Паяци” от 30.06.1983 година, (регистрирана в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9391 на 10.07.1983 година) старши лейтенант Йордан Гюдуров отчита дейността си за полугодието на 1983 година по отношение на групата на Маджуров, като преповтаря в много отношения своята първа справка и тук-таме вмъква някои нови подробности. В края на изложението си за дейността на групата той прави следните изводи:

„1. Дейността на групата е насочена срещу икуменическото движение и участието на Българската православна църква в движението за мир.

2. Провеждат активна религиозно-пропагандна дейност сред студентите.

3. Възстановяват манастири и активизират религиозния живот без знанието на Комитета по вероизповеданията и Светия Синод на Българската православна църква[25].”

Следва…(виж тук)

___________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, бр. 3-4, с. 55-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г. на ГДОР “Паяци”, л. 1-3.

[2]. Там.

[3]. Пак там, л. 1-3.

[4]. Пак там, л. 12-18.

[5]. Решение на Комисията по досиетата № 230 от 16.06. 2011, л. 41-42.

[6]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г. по ГДОР “Паяци”, л. 5.

[7]. Вж. Момчил Методиев. Държавна сигурност в Духовната академия. –Християнство и култура, 2011, бр.7 (64), с. 33.

[8]. Решение на комисията по досиетата № 230 от 16.06.2011, л. 41-42.

[9]. Пак там, л. 55-56.

[10]. Пак там, л. 1; в-к “Труд” от 17.VІ.2011, с. 18.

[11]. Оперативно дело № 21237 от 1982 г., л. 19-20.

[12]. Пак там, л. 148.

[13]. Пак там, л. 30-33 срв. л. 35-40.

[14]. Пак там, л. 60.

[15]. Пак там, л. 87.

[16]. Пак там, л. 97-99.

[17]. Пак там, л. 98.

[18]. Пак там, л. 22-24.

[19]. Пак там, л. 149-151.

[20]. Пак там, л. 7-8.

[21]. Пак там, л. 8-9.

[22]. Пак там, л. 9-10.

[23]. Пак там, л. 10-11.

[24]. Пак там, л. 14.

[25]. Там.

Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6l7

Църквата загуби от мълчанието за сътрудничеството с Държавна сигурност*

Диана Петрова

След като изчетох разсекретените досиета на вла-диците, работили за Държавна сигурност, смятам, че Църквата пропусна откровения разговор с миряните за ролята на политическата полиция и БКП в жи-вота, устройството и управлението в БПЦ през тоталитарния период. От това загуби цялото българско общество, но най-вече Църквата. Планът на ДС бе изпълнен на максимум – ре-зултатът е недоверие към висшия клир и съмнения, че всички негови позиции са лицемерие.

Благодарение на разсекретените архиви вече сме наясно с двой-ствения живот на висшия клир по време на комунизма. Четох досиетата на ДС с ужас и дори на моменти съжалявах, че като журналист няма как да си спестя тази одиозна тематика. Не можех да повярвам как Видинският митрополит Дометиан е докладвал за скулптора Атанас Далчев, а митрополит Симеон Западноевропейски буквално е съобщавал имена на свещеници и „вражески емигранти”, на членове на техните семейства, които ДС трябва да наблюдава, посочвал е маршрутите, по които са бягали от България, и в резултат на това може би мнозина са намерили смъртта си на границата. И срещу това постоянно е искал пари, за да има възможност да живее в САЩ със стандарт, достоен за общуване с „лошите” американци; и с възторг е написал в писмо до офицера от ДС и основен вербовчик на повечето духовници, наричайки го „другарю” Христо Маринчев, поздравление за 9-ти септември. Чуйте откровението: „Горд и щастлив съм, че съм член на авангарда на социалистическата ни родина – славната комунистическа партия!”. Гаврата на ДС е стиг-нала дотам, че да приеме един монах за член на компартията. И въпросът днес е: само един ли?

Има още

Съветските паралели в политика на българската държава към Църквата в първите години на комунистическата власт*

Венцислав Каравълчев

Настоящата статия има за цел да проследи основните характеристики на държавната политика към Църквата в България след деветосептемврийския преврат през 1944 година, съпоставяйки го с тази в Русия след Октомврийската революция през 1917 година. Обемът на настоящето изследване не позволява пълното обхващане на този много интересен и комплициран въпрос, нито изчерпването на акцентите, които ще бъдат поставени в него. Целта е по-скоро да се маркират някои от основните моменти в развитието на отношението на съветската власт в Русия през първите години веднага след Октомврийската революция и неговото продължение по времето на Сталин и заимстването на модела в България след завземането на властта от комунистите. Няма съмнение, че много от съветските практики в това отношение са пряко наложени и изискани директно от Москва, но трябва да отчетем „творческия“ подход на българските власти при прилагането им[1]. За да не бъде това твърдение лишено от фактологическа подкрепа, ще споменем само, че малко повече от месец след деветосептемврийския преврат през 1944 година в България, на 17 октомври 1944 година в Москва пристига правителствена делегация от България, която моли да ѝ бъдат предоставени сведения за „положенията, определящи взаимоотношенията държава и Църква в Съветския съюз“. Нещо повече, искането продължава със следното уточнение от страна на домакините: „Този въпрос интересува българското правителство във връзка с това, че то е издало декрет за отделянето на Църквата от държавата…“ Тук трябва да отбележим, че формалното отделяне на Църквата от държавата в България става едва с приемането на Димитровската конституция през декември 1947 година[2]. Като черпят от „богатия” близо тридесетгодишен опит на съветските си другари (1917-1944 година), българските комунисти го прилагат в кратки срокове и до голяма степен изцяло, като се стремят да задушат и маргинализират Църквата. Говорим за маргинализация, а не за унищожение, тъй като в действителност с малки изключения като, например, управлението на Хрушчов в СССР[3] и на Енвер Ходжа в Албания[4] комунистическите лидери и партии не са си поставяли пряко за цел заличаването на Църквата (и въобще на религията), а превръщането ѝ в една обезличена, послушна парадна институция с декоративни функции[5], която да служи за издигането на международния престиж на комунистическия режим и за смекчаване критичния тон на западните държави. Същевременно се счита, че в така поставените условия и контекст Църквата и въобще религията сами ще се изчерпят от съдържание и ще изчезнат[6].

Веднага след Октомврийската революция от 1917 година в Русия започват масови репресии срещу представителите на Руската православна църква, в резултат на което милиони вярващи християни, в това число стотици хиляди духовници са разстреляни, изпратени в концентрационни лагери или принудени да напуснат родината си[7]. Като формален повод и оправдание за терора срещу Църквата комунистите използват встъпителното слово на патриарх Тихон (Белавин) от втората сесия на Всерусийския събор на Руската православна църква, произнесено на 19 януари 1918 година[8]. В това свое знаменито слово св. Тихон предава на анатема враговете на Църквата, безумците, които извършват „кървава разправа“ със своите опоненти. В България комунистите, които извършват преврат с помощта и подкрепата на съветската армия, още от първите часове на своето управление започват също кървав терор срещу Църквата. В новообразуваното правителство комунистите взимат под свой контрол силовите министерства (на вътрешните работи, на правосъдието…) и с тяхната помощ ликвидират всички свои противници[9]. За репресиите срещу духовниците в България свидетелства едно писмо на Софийския митрополит и бъдещ екзарх Стефан до министъра на вътрешните работи с дата 16.ІХ.1944 година. В писмото митрополит Стефан протестира срещу произвола на комунистите и задържането на духовници от ОФ-властите, което се явява грубо нарушение на българската конституция и Екзархийския устав[10]. Това писмо не само, че не води до благоприятна промяна в отношението към българския клир, но след него репресиите срещу Църквата стават още по-агресивни. Въпреки че то не съдържа религиозна оценка за новия режим, както е в писмото на патриарх Тихон, то упреква новата власт в толериране на беззаконие. Ясно е обаче, че нито липсата на публично обявената анатема от патриарх Тихон в Русия, нито липсата на реакция от страна на митрополит Стефан за случващото се с българските клирици щяха да променят политиката на комунистическата държава срещу Църквата. Това са само формални поводи за оправдаване и още по-голямо ожесточаване на политиката на терор срещу Църквата. Материалистична идеология на комунизма, която е тоталитарна по своя характер, не може да се съвмести с никаква религия, а още по-малко с такава, която претендира за цялостно обхващане на личностния и обществен живот в държавата, както е православната. Това автоматично превръща Църквата, съответно православието като основно изповедание в Русия и България, в главен идеологически противник. Този противник няма място в идеалната комунистическа система и светоглед, затова или трябва да бъде премахнато, или превърнато в безопасен атрибут, съпътстващ по снизхождение държавата. Към идеологическата несъвместимост са добавени, съответно, в Русия обвиненията към Църквата като съюзник на царизма и монархията, а в България – като съюзник на монархията и фашизма. Тези обвинения се отправят независимо от факта, че и в Русия, и в България Църквата в желанието си за диалог с новата власт подкрепя и спомага за свалянето на монархията[11]. Физическата разправа с много от най-видните членове на Църквата е само малка част от мерките, които комунистическите власти предприемат и които трябва да подкопаят както икономическите устои на Църквата, така и влиянието ѝ в обществото[12]. Национализирането на банките в комунистическите страни води автоматично до загубата на огромен финансов ресурс от Църквата, тъй като църковните авоари в Русия, а в последствие и в България, биват национализирани[13]. Веднага след 9.IX.1944 година започва заграбването на църковни имоти за нуждите на държавата. Сградата на Софийската духовна семинария е „национализирана” първоначално за нуждите на съветската армия, по-късно за други правителствени нужди. По подобен начин, без никаква финансова или друга компенсация са заграбени от държавата манастирски и други църковни сгради и имоти[14]. С приетия на 12 март 1946 година Закон за трудовата поземлената собственост и с допълнителното постановление № 8 на Министерския съвет от 27 юни 1947 година са отнети близо 2/3 от притежаваните от Българската православна църква земи[15]. С тези закони буквално се пренася и прилага в България съветския опит на създадените в СССР совхози[16]. Издаването на горните закони е изключително сериозен удар върху Църквата, те са последвани от Закона за национализацията на частните индустриални и минни предприятия, приет на 24 декември 1947 година, с който се отнемат всички предприятия и фабрики на Църквата, включително и свещоливницата[17]. Това, което комунистите в България частично спестяват на Църквата е масовото разрушаване на храмове и манастири, познато ни в Русия най-вече от Ленинския период, но в някаква степен продължено и при Сталин и Хрушчов[18]. В България комунистите също разрушават храмове, но в повечето случаи имат по-различно, макар и не по-малко нихилистично отношение към тях[19]. Вместо да разрушават храмовете, те просто ги отнемат от Българската православна църква и ги превръщат в музеи, галерии, често и в складове, обори и така нататък, с което ги „десакрализират“ и изваждат от култовото им предназначение, като ги превръщат в средство за бюджетен приход, без да се правят каквито и да е отчисления в полза на Българската православна църква[20]. Като лишава Църквата от всякакъв собствен доход и възможност за набавянето на такъв, държавата де факто я превръща в заложник на своята политика, като ѝ подхвърля един минимален бюджет, който дори в силно орязаната си част рядко се изпълнява[21]. Това лишава от възможност Църквата да води нормален живот и да изпълнява пълноценно своята мисия. В същото време Църквата е принудена от обстоятелствата да прави множество „доброволни“ пожертвования в полза на различни каузи и мероприятия на комунистическата власт[22]. Така например Руската православна църква още в началото на големия глад в Поволожието през 1921-1923 година започва да събира и изпраща средства в помощ на гладуващите. Нещо повече, патриарх Тихон с послание от 19 февруари 1922 година разрешава да се жертват в полза на гладуващите небогослужебни предмети от храмовете[23]. Това, разбира се, издига неимоверно престижа на Църквата, което е в ущърб на комунистическата пропаганда. Ленин е недоволен от този акт и решава да използва момента, за да омаломощи и компрометира съществено Църквата и духовенството. По негово разпореждане ВЦИК (Всерусийски централен изпълнителен комитет) излиза на 23 февруари 1922 година с постановление за масова конфискация на църковните ценности[24]. Решението предизвиква масови протести и недоволство сред народа и духовенството, но властите, следващи препоръките на Ленин, не се спират пред нищо в осъществяването на декрета на ВЦИК и избиват осем хиляди и сто свещеници и монаси[25]. В началото на Втората световна война Руската православна църква внася в специален фонд над триста милиона рубли и организира допълнително набиране на средства в специални сметки за подпомагане на армията[26]. Моментът е избран много подходящо от тогавашния патриаршески местоблюстител и по-късно руски патриарх Сергий (Страгородски), който благодарение на тези си действия и най-вече на сложната военновременна обстановка в СССР успява да спечели редица облекчения в отношението на комунистическата власт към Църквата[27].

Митрополит Стефан, в качеството си на наместник председател на Св. Синод на Българската православна църква също прави опит да спечели разположението на комунистическите власти, като изпраща специално писмо до маршал Фьодор Толбухин, в което изразява признателност към воините от Червената армия, които на два пъти – през 1877-1878 година и през 1944 година, освобождават България. Писмото е придружено от съобщение за даряването на един милион лева от страна на Българската православна църква за лечение на ранените и болни съветски войници[28].

Независимо от опитите за балансирана политика и диалог от страна на Църквата спрямо комунистическото управление в Русия и България, това се използва от комунистическите режими само и единствено да печелят време, за да затвърдят своите позиции. В момента, в който комунистите са се разправили с политическите си опоненти, завзели са всички ключови постове в държавата и са укрепили своята власт, те преминават към едно вече узаконено настъпление спрямо Църквата. В Русия още през 1917 година започва отстраняването на Църквата и църковните преподаватели от училищата[29]. На 20 януари 1918 година е приет, а на 23 януари 1918 година публикуван декретът на Съвета на народните комисари в Русия „За отделянето на Църквата от държавата и на училищата от Църквата“. Този декрет поставя основите на бъдещото безправно положение на Църквата в съветското общество. С него, освен че Църквата се отделя от държавата, се забранява на религиозните общности да притежават имущество, лишават се от правото да бъдат юридически лица, национализира се имуществото на Църквата. Този декрет естествено предизвиква огромна вълна от недоволство сред духовенството, миряните и интелигенцията, в резултат на което се засилват неимоверно репресивните мерки на държавата и хиляди нови мъченици за вярата просияват на църковния небосклон. Комунистическата власт използва протестите и недоволството на Църквата, за да ограничи още повече правата ѝ. Закрива печатниците на Църквата, забранява църковните печатни издания, разрушава църкви и манастири, забранява всякаква религиозна пропаганда и разгръща широка атеистична такава[30]. През 1922 година в Русия се забранява въобще преподаването, дори и в храмовете на вероучение на лица, ненавършили 18 години[31]. Едно от първите активни мероприятия на Министерството на народното просвещение в България е също да издаде заповед (окръжно) за изваждането на вероучението от учебната програма в училищата. Окръжното под номер 396 е от 6 октомври 1944 година[32]. Острата реакция на Църквата в лицето на Св. Синод на Българската православна църква[33] принуждава министерството да поправи и смекчи малко текста на това окръжно и през януари 1945 година е издадено второ такова, в което се разрешава факултативното изучаване на вероучението в училищата[34]. В България, както се вижда, комунистите планират и предприемат същите мерки още от първите дни след завземането на властта през 1944 година, но сложната външна и вътрешна политическа обстановка ги принуждават понякога да изчакват с тяхното прилагане. Комунистическият режим в България използва това време, за да подготви почвата за безпрепятственото им осъществяване, като се разправя физически с едни от най-видните представители на Българската православна църква, а други подхвърля на изтезания, мъчения и унижение в арестите и затворите. Като всява непрекъснат страх и несигурност сред духовенството и миряните, новата власт постепенно изсмуква съпротивителните им сили.

Същевременно, комунистите не се свенят да покажат открито по какъв начин ще се развиват отношенията между държавата и Църквата и как държавата ще има грижата да „демократизира“ Църквата, като я превърне в „народна и републиканска“. Ярък израз на тази политика виждаме в превърнатото от комунистите във фарс тържество в Рилския манастир по случай 1000-годишнината от успението на св. Иоан Рилски[35]. В своята реч на това тържество завърналият се нарочно за събитието от Москва лидер на Коминтерна и на БКП и бъдещ министър-председател на България Георги Димитров, като величае Русия и Октомврийската революция, сипе зле прикрити обвинения и закани спрямо Българската православна църква и духовенство[36][37].

Заедно с репресиите и терора в Русия, комунистическата власт се опитва да създава и насърчава разколи в Църквата. Един от най-печално известните опити в това отношение, нанесъл големи страдания в Руската православна църква, е така нареченият „обновленчески разкол“. Този разкол е единствената призната от съветската власт в периода 1922-1926 година официална православна религиозна организация в Русия[38]. В България комунистическата власт се опитва да използва „Свещеническия съюз” и „Съюза на църковните служители“, в които членуват и редица „прогресивни свещеници“, тоест такива, които са направили компромис със съвестта си и са станали членове на Отечествения фронт и дори на Българската комунистическа партия[39]. Позволявам си да цитирам един интересен пасаж от този документ, който съдържа потресаващи данни за влиянието, което комунистическата власт добива в Църквата благодарение на тези свещеници: „Ръководени от своята организация, свещенниците станаха активни участници в комитетите за мир, като десетки дори бяха председатели на тези комитети, а църковните амвони се бяха превърнали в трибуни на мира.

Ако речем да изразим всичко това в цифрови данни, картината би била следната: от общо 2200 души свещенници, към датата на закриването на Съюза, в Отечествения фронт са членували 1810 свещенници, в българо-съветските дружества – 2008, в кооперативни сдружения – 1605, от които в ТКЗС – 717, в БЧК – 1956, в народните читалища (93) – 1810, а в борбата за защита на мира – всички свещенници, с изключение на отделни единици. Сега свещенството е дезорганизирано, нещо повече: някои архиереи отпочнаха да притискат и заплашват част от дезориентираното свещенство да се оттегли от всякаква обществено полезна дейност и да се занимава, което не е било никога досега изключително само с реакционна религиозна агитация [40].“

Документът е от 1957 година, тоест малко след като Св. Синод на Българската православна църква е взел решение и закрил въпросните организации, които явно вече са се били превърнали в сериозни скрити оръжия на комунистическата власт и са се стремили да насочват Църквата в желаната от партията насока[41].

На 10 февруари 1947 година е подписан Парижкият мирен договор, който урежда статута на България след края на Втората световна война. Подписването на този договор лишава западните сили от основното им средство за оказване на политически натиск върху правителството в България. Комунистическата партия веднага се възползва от това и още през лятото на 1947 година депутатите от опозицията са арестувани. Само седмица след влизането на договора в сила е екзекутиран лидерът на опозицията Никола Петков. С изключение на Земеделския съюз, другите партии от Отечествения фронт са закрити[42]. Веднага след това, на 4 декември, е приета новата, така наречена Димитровска конституция на България, която е направена по образец на съветската от 1936 година[43]. Въпреки че в продължение на повече от година между Св. Синод на Българската православна църква и лидерите на Българската комунистическа партия са водени разговори за това, какво място трябва да заеме православието и Българската православна църква в новата конституция[44], както и от факта, че лично Георги Димитров на срещата си от 15 юни 1947 година със синодалните архиереи поема ангажимент да се съобрази с някои от исканията на Църквата[45], в новата конституция нищо от тези искания не е включено. Църквата в България по подобие на случилото се в Русия през 1918 година е окончателно отделена от държавата, с всички произтичащи от това последици. Новата конституция и смазаната опозиция окончателно утвърждават тоталитарния режим на комунистите в България. Липсата на политическа опозиция в страната дава възможност на тоталитарната власт да се съсредоточи още по-внимателно върху единствената опозиция в идеологически план – Църквата. Парижкият мирен договор включва и клаузи, които трябва да гарантират религиозните свободи в България. За съжаление, срокът на тези клаузи е осемнадесет месеца. Веднага след изтичането на този срок, на 1 март 1949 година комунистическата партия в България приема и обнародва „Закон за изповеданията“, с който напълно ограничава религиозните свободи на българските граждани[46]. Интересно е да се отбележи, че първоначалният вариант на този Закон е бил толкова ограничителен спрямо Българската православна църква, че дори Москва реагира много остро на него и дори съветва да бъде отстранен директора на изповеданията Д. Илиев за множеството допуснати груби грешки в политиката му спрямо Църквата в България[47]. Нещо повече, от документа се вижда, че Д. Илиев е оправдавал своите действия с Москва, тоест, че оттам е било наредено нещата да се случват така. Дали поради факта, че с тези си действия той компрометира Москва или поради явна некомпетентност, от СССР са настоявали и преди за смяната му, но благодарение на роднинската му връзка с Трайчо Костов и зам. министъра на външните работи Владимир Топенчаров, това не се е случило[48]. Следващата стъпка на комунистическата партия е да наложи и нов устав на Българската православна църква. Още в края на 1950 година и началото на 1951 година той е изготвен и Св. Синод след дълги спорове, на 3 януари 1951 година, е принуден да одобри и приеме. Самият устав е официално приет и гласуван на 9 май 1953 година от Третия църковно-народен събор, проведен в София[49]. Междувременно с активната подкрепа на комунистическото правителство и на Москва през 1945 година е вдигната схизмата между Българската православна църква и Вселенската патриаршия и след тридесетгодишно прекъсване е избран нов екзарх – екзарх Стефан, за предстоятел на Българската православна църква[50]. През 1953 година също с активната помощ и намеса на комунистическата власт е официално възстановено патриаршеското достойнство на Българската православна църква и е избран първият български патриарх в новата ни история – патриарх Кирил[51]. Всичко това обаче се върши от комунистическата власт не поради някаква загриженост или любов към Църквата, а от политически интерес и с користни цели. Особено голям е интересът в това отношение на правителството на СССР и Московската патриаршия, която по това време се е превърнала в „духовен“ придатък на съветската политика. Целта е да бъдат използвани славянските православни църкви, за да се изземат функциите на Вселенския патриарх и да се прехвърлят те върху Московския патриарх и Руската православна църква. Желанието е с подкрепата на славянските църкви Москва да се превърне в трети Рим, а Московският патриарх – във Вселенски[52]. За целта е свикано и Московското съвещание от 1948 година, което обаче не може да изпълни тези задачи. Малко след завръщането си от това съвещание екзарх Стефан е принуден да подаде оставка, която веднага е приета и той е заточен в село Баня[53].

По същия начин помощта, оказана от комунистите за възстановяването на патриаршеското достойнство на Българската православна църква и избора на патриарх Кирил, е ръководено само и единствено от користни подбуди[54]. Да бъде концентрирана духовната власт в ръцете на един човек, който да носи пряката отговорност пред правителството, и така да бъде контролирана по-лесно Църквата, да бъде възпрепятствана всяка възможност за намеса отвън в работите на Българската православна църква, тъй като само патриаршията гарантира пълната независимост на Църквата и, разбира се, издигнатият авторитет на Българската православна църква да бъде използван на международното поле и най-вече срещу Ватикана, както може да се види в решението на БРП (к) от 10 ноември 1948 година:

„Изхождайки от необходимостта да се засили общественият авторитет на Българската православна църква, което е необходимо от гледна точка на организиране борбата на православните църкви против Ватикана и неговата реакционна политика, ЦК дава съгласие българската Екзархия да бъде въведена в Патриаршия[55].“

В заключение можем да кажем, че комунистическото правителство в България, което превръща със завземането на властта на 9 септември 1944 година страната ни в сателит на СССР, следва във всичко указанията на Москва. По отношение на Църквата политиката му също не прави изключение. Всички по-съществени и важни стъпки в отношението си към Българската православна църква, комунистическото управление съгласува с Москва и всичко се осъществява след предварително одобрение оттам. Същевременно, когато разглеждаме политиката на комунистическата власт в Русия по отношение на Църквата трябва да кажем, че тя сама по себе си не е нещо ново. Идеолозите и ръководители на болшевишката революцията в Русия в по-голямата си част идват от Западна Европа. За разлика от българските „революционери“, които стават партизани и ятаци буквално в последните часове на 9.ІХ.1944 година, руските са добре запознати с опита на европейските революции, с философските идеи на френската, немската и английска утопична мисъл, със социалните идеи на тази мисъл. В редиците на руските болшевики се включват мнозина от „интелигенцията“, хора, формирали се в различните философски кръгове и кръжоци, широко разпространени в предреволюционна Русия. Много от тях са възприели западните утопични идеи и модели за строителство на ново общество и за създаването на нов човек, на ново време. В това ново общество няма място за религия, за Църква. В това общество, както възкликва Ницше „Бог е мъртъв“, Бог трябва да умре, за да може човек да насочи погледа си надолу, към самия човек, към самия себе си. Да издигне собствения си живот като абсолютна ценност. Тоест, необходимо е едно цялостно преобръщане и преосмисляне на живота и на ценностната система и понеже „няма Бог“, всички средства за превъзпитание и формиране на този нов човек са позволени и трябва да бъдат използвани в името на бъдещото ново общество… Изведени до крайност от идеолозите на болшевизма, тези мисли и идеи започват да придобиват плът, с цената на много кръв. Но всичко в Русия е програмирано, макар и понякога да не липсва стихийност, идеолозите си дават добре сметка, че непрестанният терор, непрекъснатият натиск над Църквата само би я укрепил повече. Затова и настъплението срещу нея се води поетапно, заимства се „европейският опит“. Терорът се сменя с периоди на „покой“, с рестрикция, с агитация, с компрометиране, с всичко, което би могло да омаломощи и обезсили Църквата. Един от двигателите на революцията в Русия, Луначарски, пише: „Религията е като гвоздей: колкото повече го удряш, толкова по-дълбоко се забива…[56]“ Затова и използваният подход към Църквата е проверен, тестван в Европа. Известният познавач на Френската революция Алфонс Олар, като сравнява политиката към Църквата и религията от времето на Френската революция и случващото се по време на Октомврийската революция в Русия, намира много общи неща, най-важните от които ще изброим: обявяване свобода на всички изповедания и култове, отмяна на църковните бракове, премахване на религиозното образование в училищата, конфискация на църковните ценности, унищожаване на мощите на светците, съставянето на пародии и заменянето с тях на църковните празници, затварянето на храмовете и превръщането им в клубове и кръчми, въвеждане култа към мъчениците на революцията, на революционните герои, смяна имената на населените места, смяна на григорианския календар и въвеждането на революционен такъв (да не се бърка със смяната на юлианския календар с григориански), забрана за празнуването на Рождество Христово и Пасха, замяна на седмицата с такава с пет, шест или повече от седем дни, с цел християните да не могат да почитат неделята и други[57].

С други думи, отношението на тоталитарните комунистически държави към Православната църква е предварително подготвено в самите общества, които не успяват да мобилизират достатъчно съпротивителни сили срещу заразата на тоталитарния атеистичен строй. В България спорът за намаляване на влиянието на Църквата в образованието започва далеч преди комунистическия преврат, а в Русия силните антицърковни настроения обхващат руското общество още в началото на революционния XX век. Разбира се, в руския контекст тези идеи са много по-ясно артикулирани и са елемент от бурния интелектуален живот на предреволюционна Русия. Тук трябва да се отбележи също, че роля в тези процеси има и самата Православна църква, която в годините преди голямото изпитание на терора и гоненията се оказва недостатъчно готова да разпознае конформизма като църковен проблем, което е особено трудно в периодите на „мир” в отношенията Църква-държава. Този обратен процес – на вписването на църковния живот в ограничителните рамки на един враждебен атеистичен режим е предмет на отделно изследване, което трябва да анализира предпоставките за проникването на тоталитарната зараза в църковната тъкан.

___________________________________

*Източник – http://bogoslovskamissal.wix.com/sofia-university. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж: Власть и Церковь в восточной Европе 1944-1953. Документы Российских архивов (ред. Т. Волокитина), т. 1 и т. 2, Москва, 2009; Петров, Н., По сценарию Сталина: роль органов НКВД-МГБ СССР в советизации стран Централной и Восточной Европы 1945-1953 гг., Москва, 2011;

[2]. ГАРФ, ф.6991, о.1, д.13, л.272, Власть и Церковь в восточной Европе…, т.1, с. 49; Виж също: Николчев, Д., „Разделението” между религията и държавата по време на комунизма – факти и изводи след прочита на досиетата на държавна сигурност. http://svobodazavseki.com/broj-31/306-31-article-4.html. Достъп: 4.01.2015 година.

[3]. Показателни в това отношение са думите на Никита Хрушчов, който обещава да покаже „последния поп по телевизията“. Виж: Душенко, К., Цитаты из русской истории. От призвания варягов до наших дней. Справочник, Москва, 2005, с. 202; Виж също: Степанов, В., Работа по отрыву от церкви, Мирт, 2009, 1 (66); Петров, В., Первым, кто призвал восстановить храм Христа Спасителя, был Юрий Алексеевич Гагарин, Православная газета, 2006, 29 (398).

[4]. Анастасий (Янулатос), „Некоторые замечания по истории Албанской Православной Церкви в ХХ столетии и ее воскресение в 1991 году“. Православная Церковь в Восточной Европе ХХ век. (ред. Шайо, К.), Киев, 2010, с.141-144.

[5]. Сравни: За руското месианство, либералната репресия и „българския духовен модел“ (интервю с д-р Николай Михайлов), Християнство и Култура, 22, 2008, с.8-9.

[6]. Ленин, В., Об отношении рабочей партии к религии, Пролетарий 45, 13 май, 1909 г.; Ленин, В., Полное Собрание Сочинений, Москва, 5-е изд., 1967, т. 17, с. 417-438. Съществува и различно от това мнение, а именно, че Ленин е искал бързото и пълно унищожаване на православното духовенство и въобще на религията, като за целта се привежда и документ, който обаче според мнението на мнозина специалисти е фалшификат. Виж по-подробно: Латышев, А., Рассекреченный Ленин, Москва, 1996.

[7]. Виж по-подробно: Красный террор в годы Гражданской войны: По материалам Особой следственной комиссии по расследованию злодеяний большевиков (ред. Фельштинского, Ю. и Г. Чернявского), London, 1992; Куртуа, С., Верт, Н., Панне, Ж-Л, Пачковский, А., Бартошек, К., Ж-Л. Марголен, Чёрная книга коммунизма. Преступления, террор, репрессии, Москва, 2001.

[8]. Священный собор Православной Российской Церкви. Деяния, Кн. VI, Москва, 1918, с. 4-5; Акты святейшаго Тихона, Патриарха Московского и Всея России (съставител М. Губонин), Москва, 1994, с. 83-85.

[9]. Калинова, Е., Мястото и ролята на Отечествения фронт в годините на „народната демокрация“ (1944-1947). – В: История на Отечествения фронт/съюз в България, т.1, София, 2012, с.47.

[10]. АМВР, ф.1, о. 1, а.е 47, л.1. Съществува и второ подобно протестно писмо на митрополит Стефан с дата 3. XI. 1944 година, адресирано този път до министъра на външните работи и изповеданията, в което отново се цитират членове 161 и 163 от Екзархийския устав, с молба те да се спазват. Виж по-подробно: ЦДА, ф. 791к, о.2, а.е. 210.

[11]. За участието на Руската православна църква в свалянето на монархията в Русия виж: Бабкин, М., „Народовластие от Бога“. Февральская революция 1917 года получила поддержку Святейшего Синода, НГ-религии. (Приложение к „Независимой газете“, 4 (198), Москва, 2007; Бабкин, М., Русская православная церковь в начале ХХ века и ее отношение к свержению монархии в России, Москва, 2007; За участието на Българската православна църква в свалянето на монархията в България, виж специалното изложение на Св. Синод на Българската православна църква до българския народ от 4 септември 1946 година, публикувано в Църковен вестник с призив да не се подкрепя монархията и с обяснение, защо не трябва да се подкрепя: ЦПА, ф. 1, о. 7, а.е. 807.

[12]. За убитите свещенослужители в България от комунистическата власт след 9.IX.1944 година съществуват множество статии и споменавания в различни източници и документи, които няма как да изброим тук. Един добър и сравнително пълен списък съществува в книгата на свещеноиконом Йордан Карагеоргиев. Виж: Карагеоргиев, Й., Благослови неприятелите ни, Господи, Ст. Загора, 2008.

[13]. Шкаровский, М., „Руская православная церковь в XX столетии“. – В: Православная церковь в Восточной Европе ХХ век (ред. Шайо, К.), Киев, 2010, с. 352.

[14]. Това непрекъснато изземване на църковна собственост от страна на новата власт принуждава Св. Синод на Българската православна църква да изпрати специално писмо до министъра на външните работи и изповеданията, с молба тази практика да се прекрати, за да се създадат нормални условия за работата на Църквата. Виж: Протокол № 29 от заседанието на пълния състав на Св. Синод на Българската православна църква от 21 юни 1945 година.

[15]. Стоянов, Лъчезар, „Комунистическият режим в България – противници и жертви“. – В: Съпротивата срещу комунистическия режим в България (1944 – 1989). Сборник материали от национална научна конференция, Нов български университет, 23-24 март 2011 година, София, 2011, с.21.

[16]. По-подробно виж: Мигев, В., „Утвърждаване и разгръщане на Сталинския модел на социализма в България (1948-1953)“. – В: Страници от Българската история. Събития, размисли, личности, т. 2, София, 1993, с.54-70.

[17]. Държавен вестник, бр. 302, 27 декември 1947 година.

[18]. Краснощеков, К., „Гоненията срещу православната вяра в Съветска Русия (1918-1940 г.)“, Богословска мисъл, кн.3-4, 2011, с. 41, 49-51.

[19]. Най-известният случай в България е разрушаването на храма „Всех святих“ в град Русе, но има и десетки други по-малко известни случаи на разрушени от комунистите храмове в България, като например параклисът „Въздвижение на Св. Кръст Господен“ в София (кв. Младост 1), църквата в село Полковник Минково, храмът „Успение Богородично“ в село Попово до Перник и много други.

[20]. Голяма част от църквите в Несебър, църквата в Земен, Боянската църква, Рилският манастир в периода 1961-1968 година и така нататък са превърнати в музеи, Билинският манастир е превърнат в свинарник, Вакарелският манастир в обор, църквата „Св. св. Кирил и Методий“ в Созопол, превърната първоначално след 1944 година в музей, а след това в склад, Гигинският манастир е превърнат след 1944 година в пионерски лагер и така нататък.

[21]. Виж по-подробно Калканджиева, Д., Българската православна църква…, с. 165-179.

[22]. В повечето случаи изземването на църковни средства и ценности от държавата под претекста на благородни каузи е последвано от използване на отнетите сгради по съвсем различно предназначение. Например в случая, споменат тук с големия глад в Поволожието и въобще в цяла Русия в периода 1921-1923 година, средствата не се използват от държавата, за да се помогне на гладуващите, а за покриването на различни празнини в хазната, понеже в този период комунистите са довели „съветската държава“ до банкрут. Виж: РПЦ и коммунистическое государство 1917-1941 г. Документы и фотоматериалы (ред. Я. Щапов), Москва, 1996. с. 67-69.

[23]. Регельсон, Л. ,Трагедия Русской Церкви 1917-1945, Париж, 1977, с. 217.

[24]. Красная газета, 23 февраля, 1922; Виж също писмото на Ленин до Молотов и членовете на Политбюро от 19 февруари 1922 година, където той предлага да се започне конфискацията на църковното имущество. Много показателен е следният пасаж от това писмо: „…ние можем (и затова сме длъжни) да проведем изземването на църковни ценности с най-яростна (бясна) и безпощадна енергия и да не се спираме пред потушаването на каквато и да е съпротива (с самой бешеной и беспощадной энергией и не останавливаясь перед подавлением какого угодно сопротивления)“. Пълният текст на писмото: „Новые документы В. И. Ленина (1920-1922 г.)“. – В: Известия ЦК КПСС, 4, 1990, с. 191.

[25]. Прот. М. Полски ни дава следните данни за убитите: 2691 свещеника, 1962 монаха и 3447 монахини. Польский, М., Новые мученики российские, т. 1, Джорданвил, 1949, с. 214. Виж също: Поспеловский, Д., Руская православная церковь в ХХ веке, Москва, 1995, с. 106.

[26]. Российский госудаственный архив социално-политической истории (РГАСПИ), ф. 17, оп. 125, д. 93, л. 18; д. 188, л. 1, 4, 8-9, 18-19; д. 261, л. 34.

[27]. Виж по-подробно: Шкаровский, М. Русская…, с.376-377.

[28]. Писмото е с дата 18 октомври 1944 година. ГАРФ, ф. 6991, о. 1, д. 16, л.11. Власть и Церковь в восточной Европе…, т. 1, с. 50-51.

[29]. „Постановление Комиссариата по народному просвещению о передаче дела воспитания и образования из духовного ведомства в ведение Народного комиссариата по просвещению, 11 (24) декабря“. – В: Декреты Советской власти, Т. I. 25 октября 1917 г. – 16 марта 1918 г. Москва, 1959, с. 210-212;

[30]. Полетаева, Т., А., Куренков, „Взаимоотношения Русской Православной Церкви и государства в 1918-1925 гг.“ – В: Православная култура: история и традиция, кн. 2, Белгород, 2012, с. 178-189.

[31]. „Разяснение V отдела Наркомюста № 227 от 8 мая 1922“. – В: Гидулянов, П., Отделение Церкви от Государства в СССР. Полный сборник декретов, ведомственых распоряжений и определений Верховного Суда РСФСР и других социалистических республик, Москва, 1926, с.368-369.

[32]. ЦДА, ф. 28, о. 1, а.е. 27.

[33]. Св. Синод изпраща специално писмо до правителството, в което иска едно по-толерантно отношение към Църквата в България. Виж: Протокол от заседанието на намаления състав на Св. Синод на Българската православна Църква, номер 22 от 17 октомври 1944 година.

[34]. Държавен вестник, бр.7, 10 януари, 1945 година.

[35]. Държавен вестник, бр.7, 10 януари, 1945 година.

[36]. Kalkandjieva, D., The Millenium of the Death of Saint Ivan of Rila (May 26, 1946), Bulgarian Historical Review, vol.3-4, Sofia, 2002, p.188-206.

[37]. Пълният текст на речта на Георги Димитров е публикуван в списание Славянска мисъл, кн.5, 1946, с. 9-11.

[38].Виж по-подробно: Обновленческий раскол. (Материалы для церковно-исторической и канонической характеристики), (Соловьев, И. сост.), Москва, 2002.

[39].ЦДА, ф. 1 б, о. 6, а.е. 3472, л. 89-102. Този документ е много интересен от гледна точка на данните изнесени в него. Независимо от факта, че в търсенето на по-силен ефект са вероятно доста преувеличени, са много показателни за политиката на комунистическата власт и превземането на Църквата отвътре . Относно членството на свещеници в БКП, виж: Доклад от помощник-министъра на вътрешните работи Йонко Панов до министъра на вътрешните работи за политическото състояние на Българската православна църква (БПЦ) от 25 юни 1945 г. – АМВнР, ф. 10, о. 9, а.е. 266а.

[40]. Умишлено е съхранен оригиналния правопис на документа.

[41]. Интересно е мнението на Момчил Методиев, че още през 1944 година Свещеническият съюз е овладян от комунистите и фактически двадесетина свещеници, членуващи в БКП, доминират и командват съюза. Виж: Методиев, Момчил, Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава (1944-1989 година), София, 2010, с.143-145. Виж също коментара по този въпрос на покойния Ст. Чурешки. Трябва да отбележим, че Чурешки изглежда не е бил запознат с документа от ЦДА (Централен държавен архив), цитиран в бележка 38 и за формирането на своето мнение ползва само документи от АМВР (Архив на Министерството на Вътрешните работи).: Чурешки, Ст., Православието и комунизмът в България 1944-1960 г., София, 2004, с.140-141.

[42]. Мигев, В., Утвърждаване и разгръщане…, с.51; Исусов, М., „Политическият живот в България след Втората световна война“. – В: Страници от Българската история. Събития, размисли, личности, т. 2, София, 1993, с.82-83.

[43]. Знеполски, Ивайло, История на Народна република България. Режимът и обществото, София, 2009, с. 115.

[44]. Подробно разбор на тези разговори между Св. Синод на Българската православна църква и държавните институции в България, както и между синодалната архиерейска комисия, осъществяваща контакти с парламентарната комисия, която подготвя новата конституция виж в: Калканджиева, Даниела, Българската Православна Църква и „народната демокрация” (1944-1953), Силистра, 2002, с.117-139.

[45]. ЦДА, ф. 165, о.1, а.е. 4.

[46]. Всъщност Законът е приет на 26 февруари, а е обнародван на 1 март. Виж: Държавен вестник, бр. 48, 1 март 1949 година.

[47]. АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 39-40. Става въпрос за секретен документ озаглавен: „Записка В. А. Лорина в Политбюро ЦК ВКП(б) о проекте закона о вероисповеданиях, внесенном на рассмотрение сессии Великого Народного собрания Болгарии“ от 17 ноември 1948 г.

[48]. Ibid.

[49]. Повече за съставянето и налагането от комунистите на новия устав на Българската православна църква виж в Темелски, Христо, „Българската православна църква пред своята Голгота на 21 век“. – В: Из църковното ни минало, т.2, София, 2009, с.341-359.

[50]. ЦДА, ф. 1Б, о. 7, а. е. 180, л. 1. Този документ е много интересен и поставя редица въпросителни около личността на екзарх Стефан. Става въпрос за радиограма под номер 51 от Трайчо Костов до Георги Димитров с дата 25 декември 1944 година. Там пише: „Куриерът замина днес, взето е решение владиката Стефан да стане екзарх и да присъства в Москва на църковния събор като глава на българската църква“. Показателни са и думите от разпита на архимандрит Калистрат от Рилския манастир, арестуван и измъчван многократно от комунистите: „… изборът на Стефан за екзарх беше психически подготвен от факта, че всички мислеха, че само той може да се справи с трудностите при новата обстановка…“ – АМВР, ф. 3, о. 2, а. е. 454, л. 107.

[51]. Методиев, Момчил, Между вярата и компромиса…, с.147-154.

[52]. Шкаровский, М., Русская православная церковь…, с. 390-391.

[53]. Документите от руските архиви показват една любопитна картина. Решението за приемането на оставката на екзарх Стефан е било взето в София, след което Георги Димитров на 10 септември 1948 година иска одобрението (пост фактум) за действията на София от Сталин. Виж: АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 37. В този документ Георги Димитров съобщава на Сталин също, че въпросът с избора на патриарх още не е решен, но по предложение на Трайчо Костов са решили да бъде издигната кандидатурата на Пловдивския митрополит Кирил. На 16 септември Сталин отговаря, че няма възражение по приетата оставка на екзарх Стефан – АПРФ. ф. 3. о. 64. д. 262. л. 36. Интересно е да се види и личното мнение на екзарх Стефан за причините да подаде оставка и тя да бъде приета, независимо от уверенията на Васил Коларов и други представители на комунистическата власт, че правителството няма да приеме оставката му. Виж откъса озаглавен „Извадки от дневника ми“ с дата 11 септември 1948 година съхраняван в АМВР – АМВР, ф. 3, о. 2, а. е. 455, л. 180-187.

[54]. Виж: Николчев, Дилян, „Патриарх Кирил в плановете на Държавна сигурност (хипотези и документи)“, Християнство и култура, 5 (92), 2014, с.58-67.

[55]. Темелски, Христо, Българската православна църква…, с. 347.

[56]. Луначарский, А., „Политика и религия“, Известия, 129, 8 июня 1929 г.

[57]. По-подробно виж: Олар, А., Християнство и Французкая революция 1789-1802, Москва, 1925.

Изображения – авторът Венцислав Каравълчев. Източник – Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5h1