Първо, добре правим, че честваме паметта на един духовник, който бе убит преди двадесет години. Бе отнет животът на един свещеник в разцвета на неговите сили – на петдесет и пет години. Сигурно ви е направило впечатление, от информациите в мрежата, колко много свещеници биват убивани, и то особено в Русия. Служението на свещеника е изключително рисково. И ако споменаваме думата риск днес, когато поне официално няма червен терор, който да е насочен пряко срещу Църквата, представете си как са изглеждали нещата през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ-ти век, когато протича служението на отец Александър. Изобщо възможно ли е свещеникът в подобно време да изпълнява своя пастирски дълг? А възможно ли е и да богословства? На какво ниво, от гледна точка на автентичното предание? На какъв език? Та нали комунизмът поизчисти и езика и създаде специална терминология, а да не говорим за лозунгите. Тези въпроси стоят като шило в ребрата и днес, но в по-различен смисъл. Успяват ли свещениците да изпълняват своя пастирски дълг? Богословстват ли? Какво им пречи? Колко близо са до автентичното предание? Какъв език използват? Чува ли се словото им? Успяват ли да надрастат комунизма?
Днес, в Деня на богословието, в Богословския факултет не може да не говорим и за богословските приноси на отец Александър, за това което в крайна сметка остава вечно в неговия житейски подвиг. „Всеки богослов в известна степен е ограничен от частичните, временни и местни задачи“, отбелязва отец Софроний Сахаров в едно писмо до отец Георги Флоровски (от 2 май 1958 година) във връзка с еклисиологията на вече починалия Владимир Лоски[1]. За да успеем да погледнем максимално задълбочено и обективно на една личност и на неговото творчество е необходимо да погледнем най-малкото от двете перспективи: първо, през погледа на неговото собствено време, и второ, през погледа на днешния ден, тоест от дистанцията на изминалото време, в което са се случили безброй много неща, които ние нямаме право да игнорираме. Християнството знае за времето и още повече знае, че времето не трябва да се подминава – все едно не се е случило. Въпросът за епохата, за времето на отец Александър, пък и за съвременността двадесет години по-късно е пряко свързан с комунизма като преобладаваща, господстваща културна, дори и религиозна среда. В този смисъл ще се опитам да намеря богословското свидетелство и богословските приноси на отец Александър по-скоро в неговия контекст, отколкото в неговия текст.
В размисли по подготовката на днешното честване се сблъсках с един интересен феномен, който ние рядко регистрираме и който най-вероятно ще бъде приложен и към нашето поколение, а това е: каква е и каква ще бъде оценката за делата, подвига и наследството на православното свидетелство от времето на комунизма и след това в посткомунизма? Труден е отговорът на този въпрос. От една страна, трябва да бъде отчетена сложността на времето и необичайната ситуация, когато в продължение на няколко поколения е загубена автентичната духовна и културна традиция, а от друга страна, това време и свидетелство трябва да бъдат оценени в светлината на хилядолетното свидетелство. По отношение на първото ние можем да бъдем субективни, емоционални, наивни, възторжени или разочаровани, но по отношение на второто, обективността и реализмът са задължителни.
Шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на ХХ-ти век, когато отец Александър разгръща своето свидетелство, са доста интересно и сложно време, особено в Съветския съюз. Като че ли е преминало времето на кървавите репресии срещу Църквата, а и те вече не биха били и необходими. Вече е минал половин век от времето на болшевишкия преврат. Две поколения са израснали в рамките на новата „религиозна“ ритуалност и церемониал. Почти не са останали хора от предишното време. Дефицитът на християнство е очевиден. Църквата, по човешки казано, е прекършена. Твърде тихо е вече на този фронт. Официално Руската православна църква продължава да съществува и да се надява на по-добри времена, като целта е оцеляване и пренасяне на автентичното предание, апостолска приемственост и поне минимум каноничност за бъдещето. Трудна и достойна задача. Проблемът е, че в тази си дейност, особено ако тя продължи по-дълъг период, Църквата обикновено се клерикализира и затваря. Докога може да продължи това? Времето не ни ли притиска? Очевидно трябва да има духовници, които да говорят на хората – по възможния начин.
Комунизмът е своеобразна „държавна религия“ и понякога е склонен да включи и Църквата, особено ако тя е готова да стане „по-религиозна“. Църквата обаче не е религиозна, тя е живот в Христа, тя е Откровение на живия Бог. Самата религия и религиозността обаче винаги изключват, не приемат Христос. Във връзка със събитията около преврата през октомври 1917 година и непосредствено след това, с разразилия се терор и масовото избиване на хора, само с идеята, че трябва „да се пусне кръв“, да се изчисти обществото, св. патриарх Тихон[2] пише в свое послание: „Опомнете се, безумци! Прекратете вашите кървави разправи! Наистина това, което вие правите, не е само жестоко дело, това действително е дело сатанинско, за което подлежите на геената огнена в бъдещия живот и на страшно проклятие от потомствата в този земен живот. С властта, дадена ни от Бога, ви забраняваме да пристъпвате към Тайните Христови, анатемосваме ви, ако все още носите християнски имена, макар и по рождение да принадлежите към Православната църква. Заклеваме и всички вас, верни чеда на Православната Христова църква, да не встъпвате с такива изверги на човешкия род в каквото и да е общение“[3] Следва да се почертае, че на 22 януари 1918 година това послание на св. патриарх Тихон е прието от Поместния Събор като съборен документ, тоест още през месец януари 1918 година Поместният Събор от името на цялата Руската православна църква дава най-рязката от всички оценки, които може, и то само Църквата може да даде, на тези православни християни, които участват в осъществяването на политиките на току-що установилия се в Русия болшевишки режим. Решение от подобен род на Събор, който умеел, както знаем, да бъде достатъчно умерен по някои въпроси, свидетелства за това, че още тогава много от неговите участници и, преди всичко, самият св. патриарх Тихон осъзнават цялата опасност от ставащата в Русия промяна на властта както за Църквата, така и за цялата страна.
Възприемането на Българската православна църква като предимно национална институция е една от най-широко разпространените гледни точки към Църквата в момента. По същество тази представа е част от секуларизирането на публичния образ на Църквата, в резултат на което от нея се очаква изпълнението на редица чисто светски задачи. Едно от тези очаквания е Църквата да бъде предимно социална или благотворителна институция, друго е тя да бъде консервативна сила, призвана да „съхранява” различни ценности, заплашени от изчезване – като „обществения морал” или „българщината и националния дух”. Макар тези очаквания да са чисто светски по характер, стремежът на Църквата да удовлетвори някои от тях биха ѝ дали по-голяма обществена видимост и биха повишили доверието в нея, което само може да допринесе за изпълнението на централната ѝ мисия. Тяхното удовлетворение обаче крие и редица рискове. По-конкретно изпълнението на изискването Българската православна църква да бъде предимно национална институция крие в себе си опасността от нейното провинциализиране и изолиране от останалия православен свят, а и от диалога с другите християнски изповедания.
Проблемът за възприемането на Православната църква като предимно национална институция може да бъде погледнат както от богословска, така и от историческа гледна точка. Богословската би се концентрирала върху проблема за възникването на етнофилетизма и неговите проявления в православния свят, докато акцентът в историческата гледна точка е повече върху произхода на самата представа за Църквата като национална институция, причините за нейното налагане, както и до каква степен българският случай може да се възприеме като нещо специфично в контекста на класическата теория за секуларизма. Настоящата статия възприема именно втората гледна точка към този проблем.
Класическата теория за секуларизацията допуска като изключение възможността при определени условия Църквата и религията да бъдат превърнати в инструмент за съхраняване на националната идентичност. Макар и да е много оспорвана, класическата теория дефинира секуларизацията като „прогресивната автономизация на отделните обществени сектори от доминацията на религиозния смисъл и институции[1]”. Секуларизацията е възприемана като пряко следствие от модернизацията с важното уточнение, че този процес не води до атеизъм, а до „отслабване на социалната роля на религията[2]”. Модернизацията стимулира процесите на диференциация и индивидуализъм, които променят начина на организация на обществото. В резултат на това здраво интегрираните до този момент малки общности губят своето влияние, тъй като са изместени от големите индустриални предприятия (в икономическата област), от модерните национални държави (управлявани от безличната бюрократична машина) и от градовете. Резултатът е загубата на общия и доминиран до този момент от религията обществен морал, заменен от конкуриращи се концепции, вследствие на което религията запазва влиянието си само сред определени обществени групи. Казано накратко, религията вече не е въпрос на необходимост, а на личен избор и предпочитание[3].
Ключово място в парадигмата на секуларизацията заема индивидуалният отговор на процесите на диференциация, социализация и плурализъм. Един от възможните отговори е търсенето на по-високо ниво на интеграция на религиите, което намира израз в твърдението, изказано в една или друга степен, че те са еднакви. Другата възможност (която не изключва първата) е обвързването на личната вяра с определена сфера на социалния живот. Там където културата, идентичността и ценностите са подложени на натиск, идващ от чужда религия или краен секуларизъм, е възможно да бъде наблюдавано възраждане на религията. В този контекст най-често посочваните примери са тези на Гърция, Кипър, Полша и Ирландия, където Църквата и религията са разбирани като носител на националната идентичност, довело до възникването на „неразривен съюз между Църква и държава[4]”.
Православните църкви изглеждат много по-податливи на идеята да бъдат възприемани като носители на тясно национални ценности, доказателство за което е и фактът, че в името на повечето от тях на първо място стои тяхната национална характеристика, а едва след това конфесионалната (единственото изключение от това правило сред създадените през модерната епоха църкви е Православната църква в Америка). Обвързването на дадена православна юрисдикция със съответната национална държава увеличава изкушението на съответните правителства да се опитат да превърнат Църквата в национален инструмент. За разлика от православните, Католическата църква със своята строго централизирана (може да се каже и монархическа) структура, която е в много по-малка степен зависима от националната държава, я прави много по-труден обект на манипулации от страна на националните държави.
Как се вписва България в тази парадигма? Погледнато в исторически план, тя също може да бъде вписана сред споменатите изключения, като се има предвид ролята на Православната църква през Възраждането и нейното активно участие в реализацията на българския национален проект. Според наблюдението на професор протопрезвитер Стефан Цанков борбите от времето на националното Възраждане оставят траен отпечатък върху начина, по който Екзархията е била възприемана в обществото непосредствено след Освобождението[5]. През този период Православната църква продължава често да бъде виждана като инструмент за реализирането на националната идея, като на нея са възлагани надежди да съхрани идентичността на останалите под чуждо господство етнически български територии. Казано накратко, появата на идеята за Църквата като пазител на националната идентичност през Възраждането и след Освобождението се вписва в класическата теория за секуларизацията, доколкото това е и периодът на първоначална модернизация на българското общество.
В този смисъл комунистическият режим стъпва на силно застъпена в българското общество традиция, когато се опитва да инструментализира Българската православна църква като „национална институция”. За разлика от предходния период обаче пропагандирането на тази представа е резултат от целенасочена държавна политика, а не на спонтанна реакция срещу външна инославна заплаха (подобно на случаите на Полша, Ирландия или Кипър), както предполага класическата теория за секуларизацията. Единствената прилика в това отношение между теорията и българската практика от комунистическия период е, че тази държавна политика е провеждана в контекста на един форсиран модернизационен проект, както често е определян комунистическият. Преобладават обаче разликите с класическата теория, най-важната от които е липсата на външен натиск от страна на иноверска държава, която реално да поставя под съмнение националната идентичност. Друга важна разлика в сравнение с класическата теория е липсата на свободен избор, което напълно обезсилва възможността Православната църква спонтанно да се е наложила като „пазител на българщината”. Всичко това води до хипотезата, че превръщането на Църквата в национален инструмент преследва чисто светски цели, крайната от които е вписването на църковната институция в институционалната рамка на комунистическата държава, паралелно на обезличаването на нейната религиозна мисия.
През епохата на комунизма могат ясно да бъдат разграничени два периода по отношение на възприятието на Църквата като носител на тясно национални ценности, като те са пряко свързани с равнището на нейното обществено влияние и с основанията, върху които комунистическият режим се стреми да изгради своята легитимност. Първият период е времето на налагане на комунистическата власт от средата на 40-те до края на 60-те години. Тъй като в този период религията не се вписва в декларираните атеистични принципи на новата държава, заслугите на Църквата за съхраняване на националната идентичност през Възраждането са използвани като аргумент в полза на възможността на Църквата да ѝ бъде признато (макар и маргинално) право на съществуване в комунистическата държава. Същинската причина е значителното обществено влияние на Църквата и нейните архиереи и нежеланието на държавата да отчужди голяма част от населението, чрез крайни мерки като закриване на Светия Синод, на отделни епархии или пенсионирането на отделни архиереи (каквито мерки са сериозно обсъждани). Тази насока на възприемане на Църквата е зададена още в прочутата реч на Георги Димитров в Рилския манастир през май 1946 година, където той от една страна заплашва с разправа църковните архиереи, но същевременно им дава възможност да се интегрират в „новото общество” именно заради възрожденските заслуги на Църквата. В тази реч Георги Димитров признава, че
„Нашата православна църква за разлика от някои други църкви има исторически заслуги за съхранение на националното чувство и самосъзнание на българския народ. През вековете на най-тежки изпитания, в борбата за освобождението на нашия народ от чуждото робство българската църква е била хранител и покровител на националния дух на българите[6]”.
Същата линия по отношение на Православната църква може да бъде забелязана и в приетия през 1949 година Закон за изповеданията, където само пред нея е открита възможността „по форма, съдържание и дух” да бъде „народно-демократична църква[7]”. Тази линия продължава да бъде широко експлоатирана и през следващите години, включително и в атеистичната литература, като дори най-активните автори на този тип литература признават националните заслуги на Православната църква от възрожденския период. Спорове сред тях предизвиква единствено проблемът дали тези заслуги могат да бъдат приписани на Църквата като институция или само на отделни нейни представители. Пример за същото възприятие е резолюцията на неизвестен държавен служител върху предложението на Свeтия Синод от 1961 година да бъде издаден кратък очерк за Паисий Хилендарски, написан от професор Михаил Арнаудов, която допуска издаването на очерка само ако той е написан „в патриотичен дух[8]”.
В същия период Църквата по принцип е разглеждана като „отмираща” институция, а паралелно на извършващите се физически и административни репресии над духовенството, държавата провежда мащабна атеистична кампания, чиято цел е маргинализирането на нейната социална значимост. В целия този период акцентирането от страна на държавата върху националните заслуги на Църквата има по-скоро предпазни функции. Този исторически принос се възприема като даденост, като минали заслуги, за чиято защита Църквата не е необходимо да полага каквито и да било активни усилия, а и те напълно кореспондират с мнението за нея като за „отмираща институция”. Казано по-просто, от Църквата не се изисква да доказва своята патриотична роля, тъй като дори и такава активност има опасност да бъде възприета от режима като „религиозна пропаганда”.
Промяната настъпва в периода на „зрелия социализъм” под въздействие както на чисто църковни, така и на политически фактори, а крайният резултат е, че Църквата започва да заема все по-значимо място в комунистическата пропаганда, като от нея се изисква реално сътрудничество именно за съхраняването на националната идентичност на българите, особено извън страната. Основната причина за това е, че от началото на 70-те години комунистическият режим се обръща все повече към „националните” или „патриотични ценности”, като компенсация за неговата намаляваща обществена легитимност. Чисто формално, тази политика намира най-видим израз в подготовката и мащабното честване на 1300-годишнината от българската държава, като в честванията участие взима и Църквата. През този период се създават и специфичните характеристики на Църквата като национална институция, които продължават публично да бъдат експлоатирани и до момента.
Кои са основните характеристики в този публичен образ, наложен през 70-те и 80-те години? Може да се обобщи, че това е представата за Църквата като „национален музей”, натоварен от държавата със съхраняването на произведения на изкуството или паметници на културата, чиято цел е да съдействат за „патриотичното и родолюбиво възпитание” на обществото. Видимият начин, по който става налагането на този образ, е превръщането на действащи църкви и музеи в паметници на културата. Това е централен момент в държавната политика към Православната църква през целия комунистически период, а зад нейната реализация прозират няколко различни мотива. На пропагандно равнище тя има за цел именно патриотичното възпитание на обществото. На прагматично равнище тя представлява и извинение за меките или твърди репресии, на които е подложена Църквата, тъй като тази политика винаги може да бъде представена като доказателство за грижите, полагани от държавата за нея. Тази линия има и чисто финансов аспект, тъй като през втората половина на 70-те години започва да се използва като извинение за ограничаване на финансовата субсидия за Църквата. До средата на 60-те години парите за поддържане на църквите и манастирите са част от държавната субсидия за Църквата и са разпределяни от местните епархийски архиереи. След това тези пари продължават формално да се водят част от субсидията за Църквата, но са превеждани от Комитета по църковни въпроси директно на Националния институт за паметниците на културата, който от своя страна ги разпределя заедно с местните власти, без въобще да се допитва до църковните власти. През втората половина на 70-те години парите за паметниците на културата стават все повече за сметка на субсидията за Църквата, като един документ от 1977 година изрично отбелязва, че това е косвен начин за нейното ограничаване[9]. Най-радикалното предложение по отношение на паметниците на културата датира също от 1977 година и принадлежи на Комитета за култура. Тогава Комитетът оглежда и описва всички църковни и манастирски сгради в страната и ги разделя на три групи в зависимост от тяхното състояние, като предлага поетапното „одържавяване” на първите две групи, съставени от сгради, които не са в добро състояние[10]. Това предложение е отхвърлено от Комитета по църковни въпроси, който акцентира върху нeблагоприятните международни реакции, които ще предизвика едно такова решение, и припомня, че „още не са свършили коментарите по взимането на Рилския манастир през 1961 година”.
Рилският манастир е най-добрият пример за това как най-важният манастир може да бъде превърнат в „паметник на културата”, а след това и в туристическа забележителност, без това да е съпроводено с активизиране на „религиозната пропаганда”. През 1961 година манастирът е национализиран и е превърнат в национален музей. През 1968 година година малобройно монашеско братство получава възможност да се завърне в манастира, но между монасите и музея е сключен договор, който регламентира отношенията между тях. Този договор задължава братството да извършва богослужения само в тези часове на деня, в които манастирът не е посещаван от туристически групи, а в следващите години са много чести споровете между музея и монасите дали в манастира могат да бъдат извършвани кръщенета и други богослужения. В едно от поредните обяснения, които трябва да дава в отговор на отправените от музейните работници обвинения, игуменът на манастира епископ Йоан отбелязва:
„Ние можем много по-добре да представиме нашата Родина пред външния свят, отколкото мъртвите музейни експонати[11]”.
Сходно е и положението в храма „Св. Александър Невски” в центъра на София. След като още от средата на 60-те години са наложени ограничения на посещенията на богослуженията за Великден, през 1967 година предстоятелят на храма се оплаква, че туристическите групи, посещаващи храма, не се съобразяват и пречат на богослуженията[12]. Превръщането на манастири в национални музеи продължава и в следващите години. През 1984 година тази съдба сполетява Роженския манастир, където също е сключен договор за отношенията между братството и музея[13], а през 1981 година дори се стига до комичния на пръв поглед опит на общинския съвет в Асеновград да превърне Бачковския манастир в музей. В официалното си предложение съветът поема ангажимента в замяна да предостави на монасите подходяща сграда, която е „паметник на културата[14]”.
Превръщането на храмове и манастири в музеи, поддържани от местните или централните светски власти, дава възможност Православната църква да бъде представена едновременно като „отмряла институция” и като един голям национален музей, който изпълнява определени патриотични функции. Това допринася за изграждането на публичния образ на Православната църква като една по същество секуларна институция.
Интерес от изграждането на този образ на Църквата има и още една институция, която настоява Църквата да ѝ оказва съдействие именно „на патриотична основа”. Това е Културно-историческото разузнаване, добило известност с приетата за благозвучие абревиатура РИК, създадено през 1973 година като отдел 14-ти в Първо главно управление на Държавна сигурност[15]. Отделът има за цел да издирва и събира документи, свързани с българската история, а един от основните източници, от които се очаква те да бъдат набавяни, е чрез установяването на контакти с „патриотично настроени” представители на българската емиграция. От работата на действащата Комисия по досиетата може да се заключи, че този отдел е разчитал на сътрудничеството на едни от най-известните имена в българската историческа наука. Църквата също се оказва един от „обектите за проникване” на Културно-историческото разузнаване, доказателство за което е, че работещият под прикритие от края на 70-те години като заместник-началник на Комитета по църковни въпроси Христо Маринчев всъщност е заместник-началник на отдел 14-ти в Културно-историческото разузнаване[16].
Важната роля, която Христо Маринчев играе по отношение на определянето на политиката към Църквата не означава, че той лично или Културно-историческото разузнаване са се занимавали с привличането на отделни свещенослужители за сътрудници на Държавна сигурност. Това е запазена територия на Трети отдел (Националистически прояви, духовенство и секти[17]) на Шесто управление, което през 70-те и 80-те години се ориентира все повече към привличане на сътрудници именно на „патриотична основа”, а не на „зависимост”. В интерес на истината това е само техническо разграничение, въведено от Държавна сигурност, което дава възможност редица хора, привлечени под заплахата за спиране на кариерното им развитие, да бъдат представени като убедени и доброволни сътрудници. Служителите на Църквата не правят изключение от това правило, като дори и ограничените до този момент данни дават възможност да се направи заключението, че именно по този начин са били привличани и немалко от българските свещеници, изпратени на работа в Америка или други западни държави.
В лицето на Христо Маринчев отдел 14-ти на Първо главно управление има възможност да въздейства върху формирането на държавната политика към Църквата, като в най-голяма степен от нея се очаква съдействие по линия на българските емигрантски общности, а и в политиката към Зографския манастир в Атон. Христо Маринчев е един от авторите на „Основни положения за работа с българските църкви в САЩ, Канада и Австралия[18]”, утвърдени на 23 юли 1979 година, които регламентират статута на българските свещенослужители в Америка и Австралия и приоритетите в тяхната работа. Текстовете в този документ приближават статута и приоритетите на свещенослужителите в Америка до този на българските дипломатическите представители, а между техните задължения са записани включително и такива, като:
„Изолиране на вражеската емиграция от влияние в българските църковни общини в чужбина…
Подпомагане издирването, придобиването и връщането в България на изнесени или произведени в чужбина български културни и исторически ценности, както и чуждестранни такива, отнасящи се до историята и културата на нашия народ и нашата страна… Издирване на наши сънародници в чужбина с възможности за извършване на патриотични жестове, предразполагането им и подтикването им към извършване на такива под формата на дарения, завещания и други на Народна република България, на родното място и прочее”.
По редица причини този документ никога не е приложен напълно, но е показателен за начина на мислене на държавата по отношение на духовенството и очакванията, възложени на него от страна на държавата.
Същото е валидно и за политиката към Зографския манастир. Всъщност това е единственият действащ манастир през комунистическия период, за който е разрешено да се говори в публичното пространство, а причините за това отново са „патриотични”, поради съществуващите опасения от загубата на неговия български характер. Тясното разбиране на понятието „патриотизъм” става причина за споровете между манастира и българската държава през 70-те години. Тъй като държавата възприема понятието „патриотизъм” като равносилно на лоялност към съществуващия в страната режим, тя настоява монасите изцяло да възприемат водещата ѝ роля и дори остро се възпротивява, когато игуменът на манастира приема за послушници представители на българската емиграция. В отношението към манастира също може да бъде забелязана сянката на отдел 14-ти на Първо главно управление, дори и само заради факта, че откраднатият от манастира оригинал на „История славянобългарска” накрая беше предаден на директора на Националния исторически музей Божидар Димитров, оповестен също като бивш сътрудник на същия отдел на Държавна сигурност[19].
Цитираните примери по никакъв начин не изчерпват всички аспекти на държавната политика, която вижда в Църквата национална институция. Тези примери също така не означават, че както ръководството на Църквата, така и отделни нейни свещенослужители, не са правили опити да се възползват от това държавно разбиране. Единственият начин, по който Църквата през комунистическия период може да привлече вниманието на държавата за решаването на конкретни църковни проблеми, е като бъдат изтъкни патриотични съображения. Един такъв пример е пространното писмо на патриарх Максим до Тодор Живков от 1974 година, в което той подробно аргументира необходимостта от активна държавна политика към Зографския манастир, като акцентира именно върху историческата стойност на манастира и на съхраняваните в него паметници на културата[20].
Въз основа дори и само на тези примери може да бъде направено заключението, че изграждането на публичния образ на Православната църква като национална институция по същество се явява средство за подчиняване на Църквата и религията на държавните интереси и средство, чрез което комунистическата държава се стреми да превърне Църквата във фактически казионна институция. Докато възприемането на Църквата като пазител на националната идентичност в началото на българската модернизация действително се вписва в класическата теория за секуларизацията, през комунистическия период тази представа за Църквата обслужва конкретни държавни интереси, които косвено имат за цел обезличаването на църковната институция. Поддържането на същите представи в посткомунистическия период лесно може да бъде обяснено с тоталитарното наследство, но отхвърлянето на тази представа от страна на самата Църква представлява и един от начините за гарантиране на нейната автономност и самостоятелност в демократичната държава, което е необходимо условие дори и само за частичното изпълнение на нейната християнска мисия. Казано накратко, експлоатирането на тази визия от страна на църковната иерархия може да донесе краткосрочни ползи и временна обществена популярност, но също така дългосрочно да съдейства за нейното провинциализиране и за задълбочаването секуларната гледна точка към нея.
____________________
*Публикувано в Християнство и култура, 2010, бр. 49, с. 54-61. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Bruce, Steve. God is dead. Secularization in the West. Blackwell Publishing, 2002, p. 2.
[6]. Димитров, Георги. Ролята и задачите на българската църква. – Във: Съчинения. Т. 12, Издателство на БКП, С., 1954 г., с. 186-187.
[7]. Закон за изповеданията (приет от ВНС на 24. II. 1949 г., обн. ДВ, бр. 48 от 1. Ill. 1949 г.), чл. 3; АМВнР, ф. 10, оп. 4, а.е. 78, л. 1.
[8]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а. е. 255, л. 1-2.
[9]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а.е. 312, л. 5.
[10]. АМВнР, ф. 10, оп. 13, а. е. 257, л. 1-15.
[11]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а.е. 1073, л. 3.
[12]. АМВнР, ф. 10, оп. 10, а. е. 277, л. 2
[13]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 1119, л. 1-8
[14]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а.е. 246, л. 2.
[15]. АМВнР, Историческа справка на ф. 151 (Културно наследство).
[16]. Архив на ПГУ, ДС. дело 3602, том. IV
[17]. АМВР, Историческа справка на ф. 22
[18]. АМВнР, ф. 10, оп. 14, а. е. 103 а, л. 12-22.
[19]. Божидар Димитров многократно е бил огласяван като сътрудник на отдел 14-ти на Държавна сигурност. За последен път това стана с решение № 101 от 25 ноември 2009 г. на действащата Комисия по досиетата. – http:// http://www.comdos.bg/images/stories/reshenia/101.doc.
Като имаме предвид тази практика на комунистите, ние можем да кажем, че ако ролята на полицията в една нормална държава е да гарантира спокойствието и сигурността на гражданите, то ролята на Държавна сигурност в условията на диктатура е да пази спокойствието и сигурността на управляващите и да премахва всички, които застрашават тяхната власт.
Ако трябва да правим сравнения на Държавна сигурност с оглед на Българската история, трябва да кажем, че това бяха българските еничари. Те бяха платените слуги на Партията, които не само нямаха българско съзнание и патриотизъм, но мразеха и унищожаваха всичко българско и родно. Загубили всичко човешко, те бяха изпълнени със злия дух на разрушението, разрушение, което имаше единствената цел да унищожи всичко човешко у човека, да го обезличи и да го направи свое оръдие. Отправяха към хората фалшиви обвинения и им внушаваха да мислят себе си виновни за страданията на близките си, като не признаваха тези обвинения.
Каква е същността на този репресивен апарат?
Ще си послужим с мнението на Асен Манов, юрист и журналист:
„Да си припомним как Прокуратурата чрез Държавна сигурност и Главно следствено управление „разкриваше” тежки престъпления за „измяна”, „предателство” и „шпионаж”, преди те да са били запланувани и извършени. Държавна сигурност беше възприела теорията на Вишински[1]: Ако случайно сте допуснали грешка и сте арестували невинен човек, не допускайте втора грешка, като го освободите. Ако заподозреният е направил своите „самопризнания” в Народната милиция, не е необходимо да се води съдебен процес, затова има трудово-възпитателни общежития, тоест изградените от комунистите концлагери. По това време в малка България и при мирна обстановка имаше 65 трудово-възпитателни общежития. Но ако се наложеше да има съдебен процес, а подсъдимите се опитваха да отричат своите „признания”, направени пред органите на Държавна сигурност, тогава пак се вземаше под внимание „признанието”, направено пред Държавна сигурност или Народната милиция. Такава беше аферата с д-р Георги Михов Димитров (Гемето), ръководител на БЗНС[2], осъден на смърт преди 9.IX.1944 година, и също осъден на смърт след 9.IX.1944 година. Такава беше и жестоката съдба на Трайчо Костов[3].”
Любопитно е личното свидетелство на Стефан Богданов, който от началник отделение „Б” при Държавна сигурност става жертва на същата тази Държавна сигурност. Той е имал куража още като началник да отиде при Георги Чанков, секретар на ЦК, и да му каже: „Ако ти и Партията не вземете мерки да погледнете какво става в Държавна сигурност, аз ще взема тебе, ще взема и Вълко[4] и 6 месеца ще ви разпитвам, както разпитват там и каквито искате шпиони ще ви изкарам.” Тези думи, изречени от висш служител на Държавна сигурност, са неоспоримо доказателство за същността на Държавна сигурност, за жестоките методи, които използва и за мъките, които са преживели евангелските пастири, за да изтръгнат от тях исканите „признания”.
Когато Трайчо Костов е обявен за враг на Партията, Стефан Богданов е арестуван като негов привърженик. През 1956 година се разкрива истината, че всички обвинения срещу Трайчо Костов са неверни и изтръгнати с насилие, а процесът – фалшифициран. Неговото обесване е обявено за „съдебна грешка”, а Стефан Богданов и всички арестувани по този процес са освободени. В Протокол № 47 на заседанието на Комисията по разследване на процесите от 7 юни 1956 година са записани сведенията, които Стефан Богданов разкрива – как е бил измъчван от своите вчерашни подчинени, превърнали се в негови палачи:
„Основната тема на побоищата и инквизициите беше аз да скалъпя материал срещу Трайчо Костов – 23 страници цветущи, най-мръсни клевети аз бях заставен да напиша. Аз ще ви кажа как написах тези страници. Аз не съм допущал за нас, че системата за такива побоища съществува. Казаха ми, че са ми загрявали ставите. Паднах в безсъзнание и се събудих целият увит в бинтове. Всичко беше съсирена кръв. Имах чувството, че съм в някакъв казан и нищо не помня.
Известна е системата на безсънието. Аз съм прекарал веднъж 11, после 17, 44 дена без сън. Непрекъснато ме тласкат, будят ме, за да не мога да заспя. Виждам разни полицаи, бият ме защото виждам хора в стаята, а то няма никой. Изгубил съм съвършено чувството, въобще нямам представа какво съм правил аз в това положение. Дворянов и Стоилов[5] оформят фразите[6].”
„В моите показания няма нищо вярно. От това, което е написано, всички показания са лъжа. Тогава почна нов бой. Пак почнаха да ме държат без сън. 100 дена седях в карцер в милицията, зимно време, бос по сандали. Не съм допускал, че човешкият организъм може да издържи толкова нещо. Имайте предвид, че по-голямата част от времето съм с белезници отзад[7].”
„Когато стана въпрос да измислям за Трайчо Костов тези 23 страници мръсни клевети аз казах: това ви излага. Ако за Трайчо имате малко доказателства, защо ме карате да пиша тези мръсни клевети, защо ме биете, за да бъда лъжесвидетел? И цената, на която можех да получа хляб, това беше да лъжа срещу Трайчо Костов[8].”
Виждаме зловещото лице на Държавна сигурност, която има едно единствено задължение – да осигурява властта на Партията, като не подбира средства да унищожи тези, които тя е обявила за врагове, дори от своите редици. Това беше един огромен апарат, който крепеше Партията, но разрушаваше обществото и унищожаваше човешката личност. Държавна сигурност се стремеше да вербува и оплете в своите мрежи колкото може повече хора.
Защо правеха това? Защо харчеха толкова много средства и поддържаха такъв голям апарат?
Целта беше да се обезличи човешката личност, да загуби тя своето достойнство, да се превърне в пионка, да живее със съзнанието, че е напълно зависима от тях. За да постигнат тази своя цел, органите на Държавна сигурност не се спираха пред никакви средства. Умело и хитро те изплитаха своите мрежи, показваха властта си и зависимостта на хората от тях.
Най-напред използваха заплахата, че може да останеш без работа. Следваше заплахата за сигурността на твоето семейство, за бъдещето на твоите деца. Това беше изборът, който ти оставяха.
Исках да разбера как са постигнали толкова много успехи в тази своя дейност. След промяната имах няколко срещи с Бончо Асенов. Той работеше в Шести отдел на Държавна сигурност и ръководеше идеологическия отдел за борба срещу църквите. Веднъж, между другото, му зададох въпрос: „Господин Асенов, как успявахте да вербувате толкова много доносници в църквите?” А той ми отговори: „О, пастир Куличев, това става толкова лесно.” За мене беше ясно, че това ставаше „лесно”, поради слабата вяра и голямата наивност на вярващите в Църквата, а също и големия натиск, който Държавна сигурност упражняваше върху тях и семействата им. Нямам предвид хората, които Държавна сигурност изпращаше, за да ги внедри в църквата и които „проявяваха” духовни интереси, а хора от самата църква, които бяха служители в църквата и изповядват своята вяра в Иисус Христос.
Освен поставянето на всеки човек в пълна зависимост, комунистите искаха да посеят недоверие между хората. Никой да не вярва на никого в църквата и да не му се доверява, защото може да е доносник.
Ще се поддадеш ли на техните заплахи и ще станеш зависим от тях, или ще се довериш напълно на Бога?
Ще оставиш ли себе си, семейството си, децата си в Божиите ръце, или ще разчиташ на „благоволението” на управляващите?
Изборът е твой и това е изпит на вяра!
Какво означава за тебе вярата в Христос?
На кого се доверяваш повече?
Кого обичаш повече?
Само този, който се отрекъл от себе си и е предал напълно всичко – и себе си, и семейството си в Божиите ръце, ще бъде готов да жертва всичко заради Христос.
Да казвам, че вярвам в Христос, а да не съм готов да жертвам всичко за Него показва, че за мене има нещо по-скъпо от Христос и не съм възлюбил Бога с цялата си душа, ум и сърце. Може би в сърцето си съм поставил моето семейство и близките си като по-скъпи от моя Спасител и Господ. В това е моята голяма грешка. Тревожа се за моите най-близки хора, когато съм в затвора, но не съм поверил на Бога да се грижи за тях. Къде е моето доверие и упование във Всемогъщия Господ? Нима Той няма да се погрижи за семейството ми по-добре от мене?
Ние се безпокоим за много неща, понеже не сме подготвени да се срещнем с изпитанията, не сме се отрекли напълно от себе си и не сме се доверили напълно на Бога.
Но защо някои хора ставаха жертва на сътрудничество с Държавна сигурност?
1.Обикновеното оправдание е: „Такова беше времето.”, „Нямах избор.”, „Бях принуден, страхувайки се за сигурността на своето семейство и за бъдещето на децата си.”
2.Другото оправдание е плод на наивността на някои хора, които казват: „Аз не лъжа!”, „Аз казвам истината!”
3.Третото оправдание, което се практикуваше предимно от ръководителите на църквите беше, че искат да „запазят” църквата, че правят това за доброто на църквата. Нима се опазва стадо, като се предава на „грижата” на вълците? Никой не може да служи на двама господари. Никой не може да служи на църквата като става слуга на враговете на църквата.
Трябва да отбележим, че комунистите умело използваха стихове от Божието слово, така както дяволът ги използваше, когато изкушаваше Иисус в пустинята. Тяхното увещание беше: „Нали трябва да давате кесаревото на кесаря и Божието на Бога. Нали в Евангелието пише, че „всяка власт е от Бога” и „покорявайте се на властите”. Ние не искаме от тебе нищо нередно. Искаме да казваш истината: „Кои посещават църквата? Кои проповядват? Какво проповядват? Идват ли в църквата гости от провинцията и от чужбина?”
Наивният християнин се успокоява, че казва само истината и не върши нищо лошо. Той знае, че „всяка власт е от Бога”, но не е разбрал, че не всяка власт е Божия и по този начин става предател и причина за страданията на много свои братя от църквата.
Какво е предателство?
Предателство е да кажеш истината на враговете на истината.
Когато Юда посочи Иисус, той каза истината. Но я каза на враговете на Истината, на тези, които искаха смъртта на Иисус.
Когато един войник е попаднал в плен и разкрие всичко за своята част – кои са командирите, какъв е численият състав, къде е нейното разположение, какво е нейното въоръжение, той казва истината, но я казва на своите врагове и става предател.
Разбира се, проявената в началото наивност, впоследствие става напълно съзнателна активност, поради създалата се зависимост. Такъв човек не може вече да се освободи. Но ако този човек разбира, че не трябва да се хваща на такива уловки, служителите на Държавна сигурност прибягват до заплахи за него, децата и съпругата му. Тук вече не става въпрос само за морал. При християнина се засяга неговата вяра, поставя се на изпитание неговата вярност и служение на Бога.
Единици са тези, които не са били викани и увещавани да станат сътрудници и да бъдат вербувани. В досието си авторът прочита един Рапорт за непроведена вербовка от оперативния работник Трифонов. В него между другите неща пише: „Куличев се очерта като страхотен фанатик, като човек непоправим. Той не може да бъде сътрудник на службата по моя преценка, поради което не му се предложи такова”. В замяна на това, той предлага авторът да бъде привлечен под след-ствие и даден под съд.
Това не беше времето след 70-те години, когато политическият климат беше станал „по-мек”. Този рапорт е с дата 19.04.1951 година, а това са само две години след големия Пастирски процес от март 1949 година.
Истината е, че те искаха да имат колкото може повече „такива хора”. А тези, които отказваха да станат сътрудници или доносници на Държавна сигурност, плащаха скъпо. Другите, които тогава са станали сътрудници, макар да им е крайно неприятно, плащат днес за това. Макар да се опитват да отричат или се оправдават, да съжаляват или да се разкайват, едва сега те разбират колко скъпо струва достойнството на човека и колко евтино са го продали. В затвора много се употребяваха думите на унгарския поет Шандор Петьофи: „За любовта давам живота си, но за свободата давам и любовта си.” Но ние можем да допълним: „За честта давам и свободата си.” Мнозина, за да запазят свободата си, даваха не само любовта си, но и честта и достойнството си. Тези хора трябва да бъдат особено благодарни, че не плащат с равностойна цена, а само с това, което те отдавна са загубили. Бог предлага единственото лекарство на всички – покаянието. Само то може да възстанови мира с Бога, мира с ближния, мира в Църквата. Всички вярващи знаят това, но единици са тези, които са готови да го направят. В своето досие авторът вижда, че много хора са правили доноси за него, но само двама от тях са му изказали своето съжаление и единият от тях е невярващ.
Болно е да знаеш, че хора, които са били ръководители в църквата, на които си вярвал и си ги смятал за свои братя, общувал си с тях, заедно си се молил на един Бог, приемал си ги като гости и заедно сте се хранили на една маса – са идвали при тебе не за братско общение, а са изпратени от своите господари с предварително зададени въпроси, и на които те да докладват със свои подготвени отговори. Това, което споделя авторът, не е плод на предположения или чути мнения, а на факти от личното си досие. Но той не иска да посочва техните имена. Такива хора имаше във всяка църква – от обикновения посетител, който се „интересува” за спасението на своята душа, до пастиря на църквата и ръководителя на деноминацията, който „се грижи” да не затворят църквата му. Те проявяваха голям интерес за всичко, което се върши в църквите. Искаха да знаят кой го върши, кога се върши, къде се върши, но не за да помогнат, а за да докладват на своите господари. Днес те може да се „гордеят със своя героизъм”, че през това тежко комунистическо гонение, са проявили „благоразумие” и са „успели да запазят” църквите. Те не мислят на колко хора са послужили за съблазън и колко хора са страдали заради тяхната „грижа” за Църквата.
Нека да е ясно, че авторът не проявява лични чувства на омраза; Бог го е освободил от това, като е излял в сърцето му Своята любов и го е очистил от всякаква неприязън. Той предпочита да си остане наивник, който обича враговете си и не може да разбере как тези хора искат да осигурят своето спокойствие върху страданията, които са причинили на другите. Това показва, че лицемерието, неискреността, лъжебратята ще продължават да живеят в Църквата до времето, когато Човешкият Син ще изпрати ангелите Си да съберат от царството Му всичко, което съблазнява, и онези, които вършат беззаконие и ще бъдат хвърлени в огнената пещ (Матей 13:41).
Същественият въпрос към всеки един от нас, които знаем, това е: как се отнасяме към тези факти? Дали трябва да се отнасяме с безразличие към тези факти, за да си спестим неприятностите или открито да изявим тези факти и да кажем, че такива хора нямат място в Христовата църква. Пример за това виждаме в лицето на Иоан Кръстител, който заяви открито на цар Ирод: „Не ти е позволено да имаш братовата си жена” (Марк 6:18).
Не можем да подминем с мълчание примери, които са урок за всяко поколение вярващи, не само в България. Събраните пастири в лагера „Белене” на остров Персин били подложени на тежки условия. Един от пастирите не издържал на жестокия режим в лагера и „станал антена, но си признал пред другите пастири[9]”. Признал си, че е станал доносник. Казал им да се пазят от него. Обрекъл себе си на изолация. Приел да бъде отхвърлен и презиран от най-близките свои братя и съработници в тази сурова среда, но да запази мира в душата си и съзнанието, че е бил честен пред тях. Всички те са запазили името му в тайна.
Силно ще остане свидетелството на един пастир, който в своето падение изповядва: „…нечовешко е да те карат да свидетелстваш срещу най-добрия си приятел. Винаги съм презирал себе си, че съм стигнал до това падение.” Друг изповядва своя страх за жена си, децата си и как е стигнал до пренебрегването на молитвата, извор на сили при всяко изпитание. Трети споделя своето разкаяние с думите: „Никога няма да си простя това, което казах…” (когато в съда е давал лъжливи показания и се е самообвинявал, че е шпионин).
Всички те са вече покойници. Но какво да кажем за тези, които днес искат да скрият своето предателство, като се представят за „герои и спасители” на църквата. Църквата има само един Спасител и Господ и никой не трябва да приписва тази слава на себе си.
Не е ли това урок, който Бог дава на християните, че трябва да осъзнават вината си и да не я скриват. Бог няма да благослови Своята църква, докато в нея има хора, които не изповядат своята вина, както е примерът с Ахан (Иисус Навин 7:11-12).
Ето защо, когато говорим за Държавна сигурност по време на комунистическата диктатура, не трябва да забравяме, че тя е рожба на една партия, която е изпълнена с омраза към Бога и с идеологическо убеждение, че всички Негови служители трябва да бъдат гонени и унищожавани. Това е изразено много ясно от Анатолий Луначарски, първият руски народен комисар на просветата след Октомврийската революция: „Ние мразим християнството и християните. Даже най-добрите между тях са най-големи наши врагове. Християнството проповядва любов, но това, което ни трябва е омразата. Трябва да се научим да мразим, само така ще победим света. Свършихме вече със земните царе, сега остава да се занимаем с небесните.” Нито един от тази партия не е поискал извинение, нито е изказал съжаление за злото, което са причинили на народа ни.
Това, което ние днес научаваме от Комисията по досиетата е само една малка част от множеството сътрудници и доносници на Държавна сигурност и е доказателство за голямото зло, което тази безбожна партия и създадената от нея Държавна сигурност е причинила на църквата. Виждаме го в безверието на нашия народ и погазените християнски ценности и добродетели в нашето общество 23 години след промяната. За да може църквата да изпълни своя дълг пред Бога и пред народа ни, тя трябва да се очисти от това зло наследство, което е внедрено в нея. Дали ще го наречем Пробуждане, Възраждане, Съживление или Реформация, това Очистване трябва да стане. Но то ще стане от хора, които са чисти и посветени на Бога.
Тогава и Бог ще благослови България.
Всеки един, който по някакъв начин е служил на тази партия и на нейната Държавна сигурност трябва да знае, че се е изявявал като враг на Бога и на Неговата църква и да се оттегли в покаяние и молитва. Когато виновните покажат своето покаяние, а невинните покажат своята любов към тях, Бог ще излее Своите благословения над Църквата Си в България. Тогава и мъките, и страданията, през които тя е преминала, ще дадат изобилен плод за Божието царство.
__________________________
*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, кн. 3-4, с. 152-159. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1]. Вишински: министър на Външните работи на Съветския съюз – бел. авт.
[2]. БЗНС: Български земеделски народен съюз – бел. авт.
Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012 година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.
Оповестената проверка на Комисията по досиетата не съдържа цялата истина за отношенията между Държавна сигурност и Българската православна църква. Висшето духовенство попада в обхвата на категорията лица, извършващи „публични дейности” по смисъла на Закона за досиетата, което означава, че на проверка подлежат лицата, заемащи тези длъжности след приемането на Закона през 2006 година, а не след 1989 година, на каквато проверка подлежат лицата, заемащи „публични длъжности”. В случая с висшето духовенство на Българската православна църква това ограничение няма особено значение, тъй като според Закона Комисията по досиетата няма право да оповестява имената на сътрудниците, които са покойници. На практика това означава, че Комисията е проверила и оповестила имената на всички живи сътрудници сред висшия клир на Българската православна църква, заемали тази позиция след 1989 година.
Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънтаДържавна сигурност
„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)
Павел Павлов
„Зависимо” богословие
Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.
През 70-те и 80-те години богословието сякаш напуска мистичната, подвижническа, вътрешна страна на своята специфична дейност и се превръща в булевардно, сервилно, партийно признато занимание. Богословите сякаш се „назначават”, за да изпълнят специални поръчки на полето на икуменизма, да подпомогнат съветските другари в провеждането на политика на прикриване на вътрешните проблеми и скриване на съпротивата срещу режима, която е иманентно присъща на тогавашното църковно общество. Вместо да бъдат пророци, постепенно богословите се превръщат в богословски дейци, в църковни деятели. Постепенно партийно назначените и партийно признати богослови започват да определят критериите за това кой е богослов и какво е богословие[11]. Преданието, върху което стои всяко едно богословие се заменя с целесъобразността на оцеляването. Само че оцеляването има една много измамна страна – оцеляващият винаги заплаща със своя собствен живот. А истинската цел на богословието е изцелението на човека, богопознанието и вечния живот.
„Ако кажем, че имаме общение с Него, а ходим в тъмнината, ние лъжем и не постъпваме по истината” (1 Иоан 1:6).
Вероятно щеше да е много забавен прочита на архива на Държавна сигурност, ако не бяха хилядите унищожени съдби на честни и достойни българи. Справедливостта е привилегия на Господа, но винаги си заслужава човек да се опита максимално да бъде справедлив. Има колеги, които все още смятат за сакрално това пространство и се опитват да омаловажават всеки опит да се надникне зад „иконостаса” на тайните служби. Пропагандират и разпространяват идеята за свещена недостъпност и страховитост, дори „божествена” интелектуална недостижимост („след ченгетата идвала посредствеността”). Защо е този страх от истината за едно минало време, дали пък там (в истината) не се крие тайната на това време, тайната за кариерното развитие на едни и унищожаването на други хора? Да не се окаже, че заедно с тези, които са били репресирани и принуждавани да станат сътрудници на Държавна сигурност има и хора, които изпитват истинска страст и удоволствие, или най-малкото проявяват истински професионализъм в доносите си за свои студенти, колеги, свещеници и епископи на Църквата.
Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].
Посвещавам на всички честни български студенти и преподаватели по богословие, неподдали се на съблазънта Държавна сигурност
„Тогава мнозина ще се съблазнят; и един други ще се предадат, и един други ще се намразят” (Матей 24:10)
Павел Павлов
Въведение
От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”
Предварително искам да отбележа изрично, че не смятам, че само заради Държавна сигурност няма богословие в България. В никакъв случай не се считам и за специалист по темата за досиетата и агентите на Държавна сигурност, но считам, че е изключително важно да се говори по тази тема от страна на богословите. За мен основният въпрос не е този за самото падение и предателство, защото те са очевидни; по-съществен е въпросът: с какво зависимостта от тайните служби разрушава богословието, самият процес на богословстване. Винаги съм свързвал истинското богословие с думите на св. апостол Павел от Посланието му до Галатяните, което се чете на Рождество Христово:
„Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но, когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението. А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче! Затова не си вече роб, а син; ако пък си син, то си и наследник Божий чрез Иисуса Христа“ (Галатяни 4:4-7).
За онзи, който има уши да чуе, тези думи звучат потресаващо в контекста на проблематиката, която ни разтърсва в момента. Светоотеческото Предание ни учи и напътства към разбирането, че първият етап по пътя на богопознанието е очистването. Това очистване не би трябвало да се схваща само като морално възхождане към определени добродетели, а преди всичко като освобождение на целия човек, като надделяване над робството на греха. Цялостността, целомъдрието на човека е освобождение от зависимостите, които по своята природа са страсти. А страстите, според св. Максим Изповедник, се пораждат от използването на човешките природни сили и енергии против богозададените логос, призвание и крайна цел на човешката природа – нейното конкретно оличностяване от всеки един от нас в богообщението. Затова за св. Максим борбата със страстите се състои не просто в борбата за тяхното премахване, а в синергийното усилие за тяхното преобразуване в добродетели.
Богословието
„Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека” (1 Коринтяни 13:1)
Светогорецът отец Василий Гондикакис, игумен на Иверския манастир, пише: „Богословът представлява благослов за Църквата със самото си съществуване. Богословието е дар на Духа, посвещение и освещение за човека, богоподпечатано писание, записано върху самото му битие. То храни и обновява богослова и при това прави от него стълб и радост за Църквата: „Оногова, който побеждава, ще направя стълб в храма на Моя Бог, и той няма вече да излезе вън; и ще напиша върху него името на Моя Бог и името на града на Моя Бог, на новия Иерусалим, който слиза от небето от Моя Бог, и Моето ново име” (Откровение 3:12)[1]. Според същия отец, богословието е като храна, с която се храни майката-Църква: самата тя се храни с него и поддържа живота в себе си, а едновременно с това то се претворява в нейния организъм в мляко, в питие за живот, необходимо за новородените ѝ чеда.
(Уведомяваме читателите, че в текста по-долу ще срещнат думи като „Духовна академия“ и „Академията“. Следва да се разбира Богословският факултет при Софийския университет, който от 1923 г. до 1951 г. се нарича по този начин, а от 1951 г. до 1991 г. е Духовна академия при Българската правослравна църква. От 1991 г. е отново в състава на Софийския университет с името „Богословски факултет“)
Иван Денев
Изхождайки от факта, че, по възстановителните работи в Челопеченския манастир, Балачев и Маджуров използвали безплатния труд на студенти и без разрешение ги откъсвали от учебния процес, Йордан Гюдуров предлага:
„1. Чрез Комитета по вероизповеданията да се уведоми Светия Синод на БПЦ за налагане на санкции.
2. Да продължи разработката на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” за пълното изясняване и документиране на дейността им, с оглед провеждане на оперативни комбинации за разлагане на групата, профилактиране или подвеждане под съдебна отговорност”.
Види се, Държавна сигурност тук е в настъпление срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Операцията придобива все повече политическа окраска. Препоръката е, ако е необходимо да се направи „консултация с Главно следствено управление[26]”.
Не закъснява изпълнението на точка 1 от предложението на Йордан Гюдуров. Комитетът по вероизповеданията изпраща анонимно писмо (без изходящ № и печат) до Светия Синод за извършваните ремонти от Анатолий Балачев и Николай Маджуров в Челопеченския манастир, които „използвали студенти, нарушавайки учебния процес”. Проверката на Комитета показвала, че изнесените факти отговарят на истината и ремонтът на Челопеченския манастир е бил осъществен без знанието на Ректора на Академията. Директорът по изповеданията Любомир Попов настоява пред Светия Синод да бъде уведомен „за мерките, които ще се предприемат, за да не се повтарят в бъдеще подобни случаи[27]”.
Следващите два Рапорта на Йордан Гюдуров са посветени на студентската бригада от 1983 година в село Лесичево, Пазарджишко, които донесоха доста неприятности на Николай Маджуров, поради някои неудачи[28].
Следващият голям скандал по сагата „Паяци” е свързан с името на преподавателя по „Нравствено богословие” Георги Шумов, който ксерографирал записки по „История и анализ на етическите системи”, 137 страници, и ги продавал по 16 лева, плюс конспект от 11 страници – за 1,32 лева. Настроение срещу Георги Шумов предизвиква едно анонимно изложение на група студенти от ІІІ курс, адресирано до Тодор Абаджиев, представител на Комитета по църковните въпроси, Патриарх Максим, Главния секретар на Светия Синод и Районно управление на МВР[29].
Като сравнявам шрифта на доноса с този на другите документи в досието ми, стигам да заключението, че са писани на една и съща машина. Борбата срещу Георги Шумов води най-вече агент Антон, който се готви за неговото място, подкрепян активно, както вече споменахме по-горе, от агентурата в Академията и Държавна сигурност. В крайна сметка Георги Шумов е отстранен като преподавател в Духовната академия по един твърде недостоен начин в края на 1983 година.
Следващият интересен документ от досието ми е от 08.02.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 1884 на 08.02.1984 година) – предложение на Началника на 03 отдел полковник Т. Тодоров до Началника на Шесто управление генерал лейтенант П. Стоянов за прекратяване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” чрез профилактиране „с подписване на предупредителен протокол”. След профилактирането, наблюдението на Групово дело за оперативна разработка да продължи за срок от още една година, след което материалите по делото да бъдат предадени в архива на 03 отдел на Държавна сигурност за съхранение и общо ползване[30].
Йордан Гюдуров изготвя специален план за профилактирането ни (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3308 на 22.02.1984 година), който предвижда да бъдем извикани с призовки в ІV Районно управление на МВР – квартал Лозенец, както следва:
„1. На 01.03.1984 година от 10-12 часа да бъде профилактиран Иван Денев и Георги Шумов от 14-16 часа.
2. На 02.03.1984 година от 10-12 Николай Маджуров и от 14-16 Анатолий Балачев[31].”
Планът предвижда разговорите ни с Държавна сигурност да бъдат записани на магнитна лента. И в края на профилактиката, в зависимост от поведението и държанието ни, да се престъпи към вербовка или официално предупреждение с протокол. При оформянето на протокола да се изхожда от член 12 на Закона за вероизповеданията[32].
Профилактирането ни се извърши по специални въпросници за всеки човек поотделно, на които ние трябваше да отговаряме[33].
Дължа да отбележа, че ние не знаехме предварително за тези въпросници и че разговорите ни се записват на магнитна лента.
Пръв бях профилактиран аз на 01.03.1984 година от 10-11 часа. Спомням си, че разговорът ми с Йордан Гюдуров и неговия началник майор К. Котов премина сравнително спокойно. Дадох задоволителен отговор на всички въпроси, за което Йордан Гюдуров в друг свой Рапорт (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 4758 на 22.03.1984 година) съобщава, че като преподавател по Омилетика (християнско красноречие) „чрез многословие съм се опитал да омаловажа своите деяния и тези на групата. Впоследствие съм се бил разграничил от колегите си и съм заел позиция „на толерантност и разбиране”. Въпреки обзелото ме „силно смущение”, успял съм да се овладея и не съм допуснал в отговорите си нито една критична дума „към нито един” от групата. По-скоро съм изтъквал техните положителни качества[34].
Накрая ме приканиха да подпиша предупредителен протокол със следното съдържание: „Да не допуска(м) вражески изказвания и (да не) влиза(м) в конфликт с ръководството на Духовната академия[35]”.
На 02.03.1984 година от 10-11 часа беше профилактиран Николай Маджуров, отново с „протокол за предупреждение“: – „Да не допуска вражески изказвания, (да не) влиза в конфликт с ръководството на Духовната академия и (да не се) занимава със странични дейности, извън служебното задължение”.
Към декларацията му има и едно допълнение: „При неспазване на горното предупреждение лицето ще отговаря по член дванадесети от Закона за вероизповеданията[36]!”
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Преценката на Йордан Гюдуров за поведението на Николай Маджуров при разговора гласи: „На 02.03 1984 година от 10-11 часа бе профилактиран доцент Николай Иванов Маджуров. Същият още в началото започна да изтъква своите качества на патриот и общественик, отдаващ силите си за благото на нашето общество. Направи опит да демонстрира връзки с отговорни служители от държавния апарат и да спекулира с уважението и доверието, с което се ползвал сред обществеността; да възхвалява дейността си като дългогодишен ръководител на студентските бригади и изтъква като положителна фигура, радетел за българщината, трудовото и патриотичното възпитание на младежта [37]”.
Същият този ден с доцент Николай Маджуров се бе случило нещо неприятно и според мене, съдбовно. Волю или неволю, съзнателно или несъзнателно, пред представителите на Държавна сигурност, той бе подписал следната
Декларация
от
доц. Николай Иванов Маджуров, живущ на бул.”Ал. Толстой”, блок № 46, ет.1, ап. 4, София.
Декларирам, че желая да поддържам връзка с органите на Държавна сигурност при тяхно или мое искане.
София, 2 март 1984 г. Подпис: Н. Маджуров[38]
Много се изненадах, когато открих тази декларация на доцент Николай Маджуров в моето досие, приложена към предупредителния му протокол. Дълго време той не сподели нито дума за тази негова декларация. При откриването ѝ се принудих да я ксерографирам и да я оставя на бюрото му в Академията. С това фактически приключи нашето приятелство и кумство.
На 02.03. 1984 година, от 14-15 часа, бе профилактиран отец Анатолий Балачев. В предупредителния му протокол се казва: „Да преустанови да се занимава със странична, несвойствена дейност, която, ако продължи, ще бъдат взети мерки, включително извеждане от Духовната академия”.
И при неговия предупредителен протокол има допълнение: „При неспазване на горното предупреждение лицето ще отговаря по член 12 от Закона за вероизповеданията[39]”.
Преценката на Йордан Гюдуров за държанието на отец Балачев по време на профилактирането гласи: „Още в началото на беседата пролича, че е бил предварително информиран от профилактираните преди него. Без да противоречи на поставените му въпроси, прие всички бележки и направи признание, че е допуснал грешки с възстановяването на Челопеченския манастир. Изказа се положително за ролята на църквата и икуменическото движение. Обеща в бъдеще да се съобразява с порядките в Академията и да не противостои на решенията на ръководството. Относно служението му като ефимерий в манастира „Св. Мина” аргументирано се обоснова, че предметът по който преподава, според каноните на Църквата, изисквал да практикува религиозни служби”.
Види се от съдържанието на предупредителния протокол, че Държавна сигурност подготвя постепенно отстраняването му от Духовната академия, което се случи малко по-късно.
В крайна сметка, Йордан Гюдуров е принуден да направи следното изявление за поведението и държанието ни по време на профилактирането ни: „Характерно и за тримата бе, че в изявленията си не допуснаха лоши изказвания един за друг, представяйки се в положителна светлина. Дори направиха опит да се оневинят, заявявайки, че са наклеветени[40]”.
Профилактирането на Георги Шумов беше отложено за 16.ІV.1984 година, тъй като той вече не беше подръка, а на служба в Рилския манастир. В преписката ми липсва предупредителен протокол за него. В Рапорта на Йордан Гюдуров (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 6697 на 20.04.1984 година) за проведения профилактичен разговор с него четем: „Впечатленията от проведената беседа са, че Шумов има високо мнение за себе си като научен работник. Не е ориентиран и не е способен реално да оценява обективната действителност – резултат от религиозния му мироглед, довел го до антикомунистически позиции”.
И още: „Поради това, че работата в Рилския манастир не го удовлетворява, а и от началото на тази година (1984) е създал семейство, му бяха посочени две възможности за устройване – да стане свещеник или започне цивилна работа в Светия Синод. Договорено бе да помисли и обещано съдействие[41]”. Отначало той започна работа в Икуменическия отдел на Свeтия Синод, впоследствие стана свещеник в столичния храм „Св. Георги”, след това – в храм-паметник „Св. Александър Невски” и накрая свещеник на българите в Германия, та и до днес.
След така нареченото профилактиране, идва и предложението (регистрирано в Шесто управление на Държавна сигурност под № 70 на 21.03. 1984 година) от страна на полковник Т. Тодоров, Началник на 03 отделение на Шесто управление на Държавна сигурност за приключване на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, с допълнителен наблюдателен срок от една година (регистрирано в Шесто управление на Държавна сигурност под № 70 на 21.03.1984 година)[42].
Но и след него в преписката валят най-различни доноси по адрес на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”. Отново се мяркат с доносите си агент Максим – 3 броя, агент Антон 3 броя, агент Стефанов – 7 броя, агент Рудомир – 2 броя, Рапорти на Йордан Гюдуров за разговори с Николай Маджуров – 5 броя, с Иван Денев – 1 брой, предложения за предаване на преписката в архив и други.
Агент Максим подава на 28.03.1984 година писмено донесение (регистрирано в Шесто управление на ДС под № 5157) срещу общи действия на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, в което не откриваме нищо ново[43]. Вторият му донос е от 12.06.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9446) и се отнася до икуменическо съвещание на Конференция на европейските църкви (КЕЦ) на тема „Човешки права[44]”. И третият от 5.03.1985 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 3296), в който агент Максим съобщава за изказвания на отец Балачев.
В лекции пред студентите бил говорил за преименуване имената на българските турци, което „озадачило студентите, защото този проблем нямал отношение към преподавания материал”.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Отново пред студентите той обсъждал въпроса „за възможни контакти с извънземни цивилизации и така нареченото НЛО. В това отношение той давал свои обяснения за НЛО, като твърдял, че при НЛО били налице изяви на духовни субстанции от друга категория на битието. Така той се обявявал за привърженик на спиритуалистическата хипотеза за произхода на НЛО, хипотеза, създадена и пропагандирана от религиозни теософски кръгове на Запад[45]”.
Отново първенствуващ в доносите си е агент Антон.
Първият му донос е от 11.ІV.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 6105) и има отношение по изказвания на Николай Маджуров и Анатолий Балачев за църковно-периодичния печат, в който редакторите отказвали да публикуват статиите им, понеже „нямали никаква стойност”. „Били засечени в тиха подмолна дейност[46]”.
Вторият му донос е от 05.06.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 9088). На 29.05.1984 година агент Антон се среща с оперативен работник Йордан Гюдуров в явочна квартира „Бреза” и в продължение на 1 час му предава информация за изказвания на отец Анатолий Балачев по адрес на колегията от политически характер.
Интересното в този доклад е предложението, което прави Йордан Гюдуров: „Чрез агентурата в Светия Синод и Комитета по вероизповеданията Балачев да бъде отстранен от преподавателска работа[47]”.
Третият му донос от 27.09.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 14812) е за изказвания на доцент Николай Маджуров по време на кандидат-студентските изпити. Същият защищавал каузата да бъдат приети най-добрите за студенти, дори защищавал свои близки кандидати, завишавайки „изкуствено оценките” им, за да осигури приемането им. Недоволствал от присъствието на Тодор Абаджиев от Комитета по църковните въпроси, който се месел в работата на Академическия съвет[48].
Третият „играч” с най-много доноси срещу Групово дело за оперативна разработка „Паяци” – 7 на брой, давани, на по-високо ниво, пред майор. К. Котов в явочните квартири, „Ропотамо” и „Витоша”, е агент Стефанов, чиято основна задача, като наш близък човек, е да „танцува“ помежду ни, в разговори и посещения по домовете ни, да всява настроение у нас един срещу друг и да създава разделение. Като близък на митрополит Филарет, да го настройва срещу нас и така нататък[49].
За агент Рудомир вече споменахме, че се движи в по-високите етажи на църковната власт – Светия Синод. В първия си донос от 20.06.1984 година по повод молба на Георги Шумов за преразглеждане решението на Светия Синод за освобождаването му от преподавателска работа в Духовната академия, предава следното изказване на Видинския митрополит Филарет, който бил казал, че Синодът неоснователно, прибързано, под давление на външни институции взел това решение, без да проучи щателно въпроса, че това било заговор на няколко души от Академията, които не обичали Шумов и в Комитета създали към него недобра позиция, за да успеят в своите цели да го изгонят от Академията. Митрополит Филарет бил казал: „Учихме го толкова години, а сега поставихме на негово място един гимназист, който не разбира богословие (става дума за Димитър Киров), за да ни се смеят хората”.
Ловчанският митрополит Григорий също взел страната на Филарет и дълбоко подчертал, че в синодалните работи се бъркат външни институции.
Патриарх Максим пък сдържано казал, че наистина трябва да се вземе решение за по-подробно разглеждане на въпросите, но за случая не се заангажирал с това нещо да каже нещо повече[50].
В забележка под черта оперативният работник пише: „Допълнително агентът съобщи, че Синодът на своето заседание не се е произнесъл по направената от Шумов молба и, по нареждане на Старозагорския митрополит Панкратий, тя е оставена в културно-просветната комисия, където отлежава и до днес, без да се обсъжда отново[51]”.
Вторият донос на агент Рудомир е от 28.11.1984 година (регистриран в Шесто управление на Държавна сигурност под № 18963) и е съвсем кратък – само шест реда: съобщение пред Държавна сигурност, че Георги Шумов ще става свещеник[52].
Интерес за читателите представляват рапортите на Йордан Гюдуров, пет от които са за проведени разговори с доцент Николай Маджуров по лични и служебни въпроси[53], един за разговор с от запаса полковник Цоню Койчев[54], един с агент Пешо[55] и един с мене – Иван Денев[56], един с агент Пешо[57], както и една справка за отец Анатолий Балачев[58], 4 официални предложения за защита на данните по Групово дело за оперативна разработка „Паяци[59]” и накрая официалното предложение за предаване в архив делото на Групово дело за оперативна разработка „Паяци” под регистрационен № 21237 от 1982 година [60].
Интересен е първият му рапорт за проведен разговор на великденска трапеза в дома на Николай Маджуров през 1984 година. След един дълъг разговор и великденска почерпка, Йордан Гюдуров дава следната неблагоприятна характеристика за доцент Маджуров: „Впечатленията ми за Николай Маджуров са, че същият психически е неуравновесен, ексцентричен, с бурни реакции, достигащи на моменти до афектни състояния. Цялата му дейност е подчинена на богословието[61]”.
Разговорът му с от запаса полковник Цоню Койчев, съсед и приятел на Николай Маджуров, е на тема „същият да бъде изпращан в командировки в чужбина и утвърден за професор[62]”.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Разговорът пък с мене беше проведен на 10.06.1985 година по повод участието ми в Годишното събрание на „Икуменическия кръг за църковна журналистика” в Европа. Като редактор в „Църковен вестник”, по решение на Светия Синод, и, вероятно, не без съгласието на Държавна сигурност, бях командирован във Виена за участие в годишното събрание. Участието ми беше по искане на архиепископ Питирим от Руската православна църква (РПЦ), завеждащ издателския отдел на Московската патриаршия. Спомням си, че задграничния ми служебен паспорт бе задържан и ми бе даден в последния момент преди заминаването. Получих го от Йордан Гюдуров в отдел „Задгранични паспорти” на бул. „Георги Димитров” в столицата. Запитах Гюдуров: Имаше ли съпротива срещу моето участие в Годишния кръг. Отговори ми: „Да, но го преодоляхме!” Указанието, което получих от него беше да се съобразявам с мнението на РПЦ. В последния момент за наблюдател ми бе изпратен агент Ангелов, който за сведение се държа прилично по време на пътуването. След завръщането си трябваше да споделя как е минало Годишното събрание с Йордан Гюдуров. Смятам, че се справих добре, макар да излизах за първи път на Запад. Следващите години пътувах самостоятелно за ГФР (Хановер), Прага, Варшава и Хелзинки. Всичките ми пътувания преминаваха спокойно и благополучно, за което съм давал официални доклади до Българския патриарх[63].
В разговорите си с Йордан Гюдуров, агент Пешо съобщава за назначаването на професорите-пенсионери Иван Панчовски и Георги Царев за сътрудници на Светия Синод „по икуменически въпроси[64]“.
В справката си за отец Анатолий Балачев Гюдуров повтаря предложението си да бъде освободен като преподавател в Духовната академия. Предложението му буквално гласи: „Изхождайки от гореизложеното, определено може да се заключи, че не е целесъобразно оставането му на работа в Духовната академия”[65]. И наистина той беше освободен от Светия Синод, но по-късно, по време на моето деканство (1992-1999) бе възстановен, за да бъде отстранен наново по времето на декана доцент Иван Желев. Днес той е покойник. Вечна му памет!
Четирите официални бланки за защитата на данните по Групово дело за оперативна разработка „Паяци” в системата „Искра” са официални документи за всеки член на Групово дело за оперативна разработка[66].
В края на досието ми е официалното му предложение за предаване в архив на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, в което четем: „В резултат на проведените агентурно-оперативни мероприятия групата бе разбита като с лидера ѝ Николай Иванов Маджуров се поддържат официални контакти, чрез които се въздейства в желаната от нас насока. По-същия начин се постъпва и с Иван Денев Георгиев. Посредством комитета по вероизповеданията първоначално Георги Димитров Шумов, а впоследствие и Анатолий Младенов Балачев бяха отстранени от преподавателска работа, като Шумов бе назначен за свещеник в църквата „Св. Георги Победоносец”, а на Балачев предстои назначаване също за свещеник в друга софийскацърква.
Предвид горното, предлагам: Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, регистрационен № 21237 от 1982 година, да бъде предадено в архива на отдел 03 на Държавна сигурност за съхранение и общо ползване[67]”.
С това фактически приключва цялата сага около операция „Паяци”.
Мисля си, какъв „идеологически диверсант” съм бил аз за бившата Държавна сигурност? Аз съм просто един обикновен български гражданин, който не се е занимавал с политическа дейност. Днес съм почти същият, въпреки така ширещия се в България политически плурализъм. Идеологически враг ли съм на държавата? Каква е била вината ми, за да бъда обявен за такъв? Това, че съм вярващ човек, семинарист, богослов, професор по богословие? Или просто октоподът Държавна сигурност, който бе разпрострял пипалата си по всички отрасли на живота, искаше да ни направи доносници и безропотни роби? Нека читателят сам да прецени това!
Номенклатурата в държавата и Църквата ползваше привилегиите си, за да упражнява контрол върху цял един народ. И днес, когато обсъждаме въпроса за делата на бившата Държавна сигурност, много повече се говори за самата Държавна сигурност и по-малко за жертвите на тази Държавна сигурност. Не говоря за онези люде, които са вършили противодържавна дейност. Става дума за невинните граждани, пострадали несправедливо от действията на тази Държавна сигурност, какъвто е случаят с нас.
Каква беше вината на свещеник Анатолий Балачев? – Никаква! Като свещеник, работил активно за Църквата, възстановявал манастири, подготвял свещенослужители, бил понякога критичен към властта?! Какво от това? Нали това му е задължението като свещенослужител! Днес той е покойник! Мир на праха му! Ако все пак той има някаква вина за отстраняването си от Духовната академия, то това е, че не написа дисертацията си, за да я защити. Но може би имаше и своите съображения и страхове за провал от страна на агентурата.
Авторът Иван Денев (1937-2014)
Георги Шумов бил спечелил 135 лева от продажба на записки по „История и анализ на етическите системи” и „Нравствено богословие”. Голяма печалба, няма що! Изложил академичната общност! А агентурата в Духовната академия не изложи ли учебното заведение с поведението си пред целия свят, когато се разбра за ченгесарската им дейност?! Те бяха ли отстранени както отец Анатолий и Георги Шумов от работа в Академията или някои от тях избягаха по Пловдив и не знам къде?! Други продължават да се спотаяват! Може само да се съжалява, че държавата не разсекрети изцяло досиетата на агентурата, за да има всеки достъп до тях! Не е ли това за учудване, че много старателно все още се крият делата им?!
Георги Шумов можеше да работи в икуменическия отдел на Светия Синод, да бъде български свещеник, даже и в храма-паметник „Св. Александър Невски”, да бъде свещеник на българите в Германия, а да не бъде годен за преподавател в Духовната академия, въпреки солидната му богословска подготовка! Не беше ли цялата тази сага с Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, за да се открие път за агентурата и по-специално за агент Антон?! Видно от документацията, през цялото време на обследването на Групово дело за оперативна разработка „Паяци”, той е един от най-активните сътрудници на Държавна сигурност, наред с другия наш възпитаник – агент Стефанов! Що за морал и възпитание е това?! Камо ли християнски, който господинът, ако може да се нарече господин, преподава на студентите! Не е ли това цинизъм и безбожие?! Да не говорим за дивотиите му като декан (за 10 месеца) и после като ръководител на Практическата катедра до бягството му в Пловдив!
А какво ли да кажа за оперативните работници по делото? Къде са днес? Продължават ли безчинията си, които представят за законосъобразни? Или са „активни демократи” и „влиятелни бизнесмени”? Добре би било да чуем техния глас!
В заключение искам да цитирам думите на св. апостол Павел: „За всичко благодарете, защото такава е спрямо вас волята Божия в Христа Иисуса” (1 Солуняни 5:18).
„Благодаря на моя Бог” (1 Коринтяни 14:18) и на всички, които са ме подкрепяли в трудното ми служение като декан и професор.
Агентите и доносниците трябва непрекъснато да издирваме и да се разграничаваме от тях, за да избегнем нови неприятности! В Евангелието на Господ Иисус Христос е казано: „Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още едного или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако ли пък не послуша тях, обади на църквата; но, ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Матей 18:15-17).
А клеветниците и доносниците да съди Бог!
______________________________________
*Публикувано в Богословска мисъл, 2011, бр. 3-4, с. 55-76. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[26]. Пак там, л. 88-90.
[27]. Пак там, л. 120.
[28]. Пак там, л. 107-111, 114-117.
[29]. Пак там, л. 123.
[30]. Пак там, л. 192-193.
[31]. Пак там.
[32]. Пак там, л. 185-186.
[33]. Виж пак там, л. 197,199, 201, 203.
[34]. Пак там, л. 213-214.
[35]. Пак там, л. 205.
[36]. Пак там, л. 206.
[37]. Пак там, л. 214.
[38]. Пак там, л. 206.
[39]. Пак там, л. 207.
[40]. Пак там, л. 215.
[41]. Пак там, л. 222.
[42]. Пак там, л. 208., срв. л. 213-216.
[43]. Пак там, л. 209-212.
[44]. Пак там, л. 235-236.
[45]. Пак там, л. 266-268.
[46]. Пак там, л. 217-219.
[47]. Пак там, л. 232-233.
[48]. Пак там, л. 244-246.
[49]. Пак там, л. 229-231, 247-249, 256-258, 259-260, 261-263, 269-270, 272-274.
[50]. Пак там, л. 237-238.
[51]. Пак там, л. 238.
[52]. Пак там, л. 250.
[53]. Пак там, л. 224-228, 257-258, 272-274, 276-280,, 281-282.
[54]. Пак там, л. 240-241.
[55]. Пак там, л. 275-277.
[56]. Пак там, л. 275-277.
[57]. Пак там.л. 264-265.
[58]. Пак там, л. 271.
[59]. Пак там, л. 252-255.
[60]. Пак там, л. 283-284.
[61]. Пак там, л 226.
[62]. Пак там, л. 241.
[63]. Пак там, л. 275-277.
[64]. Пак там, л. 264-265.
[65]. Пак там, л. 271.
[66]. Пак там, л. 252-255.
[67]. Пак там, л. 284.
Изображения: авторът Иван Денев (1937-2014). Източник Гугъл БГ.
Конференцията „Дейността на Държавна сигурност и Българската православна църква по времето на комунизма” беше проведена през ноември 2011 година, когато все още имаше съмнения до каква степен Държавна сигурност е успяла да проникне в днешната висша църковна иерархия. Резултатите от проверката бяха оповестени през януари 2012 година и от мнозина бяха приети за изненадващи (дори шокиращи), като е много вероятно тези разкрития да оставят траен отпечатък върху публичния образ на голяма част от митрополитите на Българската православна църква. Настоящият доклад беше подготвен за конференцията, проведена през ноември 2011 година, но беше довършен и преработен след като резултатите от проверката бяха оповестени, поради което той е съобразен и с тези резултати.
Много е важно да разберем кой, как и защо е бил вербуван. Писал ли е нещо и за кого? Нека не за-бравяме, че едновременно с одиозните доносници, които са се захващали да сътрудничат доброволно и по идеологически причини има и много други, които са брутално рекетирани от Държавна сигурност. Историята на съвременното българско богословие е изключително сложна. То е заченато по време на схизма и носи всичките белези и прояви на разделението (тази схизма носи отпечатъка си и до днес и съвсем не е случайно, че „демократичният” удар върху Църквата дойде отново чрез схизма). Въпреки това, до 9.09.1944 година темите и курсовете по различните богословски дисциплини се опитват, според възможностите, да се стремят към синхронизация по отношение на образците. След тази дата, с малки изключения (например отец Стефан Цанков, отец Серафим Алексиев и други), темите и съчиненията, както и богословският метод в тях се маргинализират и провинциализират. Най-тежкият въпрос е абсолютната откъснатост и липса на всякакви преводи, както на светоотеческа, класическа литература, така и абсолютно скъсване с добрите постижения на съвременното православно богословие. Достатъчно е да се погледне богословската продукция от онова време. Изобщо се загубва интересът за всякакво богомислие и разглеждане на богословието като изключително важен елемент на мисията и спасителното измерение на Църквата.
Има и друг съществен момент. В тези подредени папки се крие същинската, правдивата история на това време, тайната, скритата история. Там ясно проличават дисидентите, свободните (въпреки робството), както си личат и сервилните, тези, които за подсигуряване на кариерата си са готови да предадат и най-близките. Трябва да се каже, че тази история, макар и понякога преувеличена, е обективна, най-вече поради факта, че и едните, и другите смятат и твърдо вярват, че това ще си остане в тайна, че никой, никога няма да разбере за разговора, за доноса, за метода, по който са извлечени сведенията и така нататък. В Провалилото се безбожие, Майкъл Новак описва десетки случаи в бившия Съветски съюз на хора, които са на ръба да сътрудничат, но в крайна сметка издържат и създават безброй главоболия и на себе си и на тези, които ги вербуват[12].
От години ме занимава един страшен за мене въпрос: защо в България има криза в богословието, защо няма боговидци, защо е загубен църковния усет за богословието през втората половина на ХХ век. В Румъния, например, една съседна страна с близък до нашия тоталитарен режим, имат отец Думитру Стънилоае, стареца Клеопа, отец Юстин (Първу) и други, все старци, които имат общоправославно признание. В Сърбия имат св. Николай Велимирович и св. Юстин Попович. В Гърция имат св. Нектарий, старците Паисий и Порфирий. Често пъти тези самозадавани въпроси и размисли ме насочваха към още по-дълбоките такива: за силата на любовта, свободата и Истината. Настоящият текст има за цел, по-скоро, да поставя въпроси, отколкото да дава отговори в конкретика. И това не е от обикновена икономийна учтивост или слабодушие; по-скоро „извира” от вярата ми, че Бог има своя промисъл и за нас, наследниците на св. Цар Борис и на св. Патриарх Евтимий Търно-вски. Това е, може би, и един подглас към молитвата на Оптинските старци: „При всички непредвидени случаи, Господи, не ме оставяй да забравя, че всичко е изпратено от Тебе.”
Богословието
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.