Ескизи върху раннохристиянската надежда*

Ивелина Николова

Раннохристиянската надежда съзрява бавно и далеч не безпроблемно в многопластовите недра на две големи епохи: древната и зараждането на новата епоха. Същинските трудности в процеса на нейното реализиране са предизвикани от една парадоксална идея, която в исторически план формира и драматичния сблъсък между тези епохи – става въпрос за месианската идея. В своите недра тя е дълбоко парадоксална за древните, защото както никоя друга, крие тайната на един от най-големите парадокси в световната история – този на богочовешкото единство. Още по-парадоксалното е, че тя изниква на почвата на еврейския национализъм, подхранвана е от един народ, който има претенциите да се нарича богоизбран и, който в името на надеждата и очакването на Месия, отхвърля идването на Бога в лицето на Богочовека. Отхвърлянето на Богочовека е престъпление, с което рано или късно започва и посегателството спрямо човека. В историческата памет на човечеството са запечатани множество груби посегателства спрямо човешкото достойнство тъкмо заради Бога и в името на Богочовека. Следователно в паметта на Църквата посегателствата върху християните са отглас и реминисценция от посегателството спрямо главата на тази Църква.

В старозаветната епоха истината за отхвърлянето на Богочовека в името на очакването на Бога и главоломното преследване на Неговите последователи, се интерпретира своеобразно: един избран от Бога народ намира достатъчен мотив да унищожи тези, които имат дързостта да видят еврейската надежда по различен начин. Парадоксалното тук е, че тези дръзки хора произлизат от дванадесетте колена на Израил и следователно са техни братя „по плът“. „По дух“ обаче те са напълно различни. Отвека роденият от плътта гони родения по дух. Но поведението на евреите е разбираемо и от още поне три гледни точки: първо, в живота на хората в суровия античен свят, какъвто е светът преди Рождество Христово (а и в първите няколко века след това), няма място за мислещите различно, чието поведение не хармонира със стереотипното. Второ, в една консервативна и маргинализирана общност като древноеврейската, всеки опит за разчупване на стереотипните възгледи и поведение се наказва жестоко; още по-категорично това се отнася до външна намеса в устеновените от Закона стил на поведение и начин на мислене вътре в общността. Третата гледна точка е може би най-съществената за нас: в нито един друг народ или религия надеждата не се свързва пряко с Бога и националното самосъзнание, както у евреите. Във всички старозаветни книги тя присъства на фона на историческата драма на Израил, която постоянно води към есхатологичното бъдеще на богоизбрания народ. Съзнанието на евреите конструира не просто своята есхатологична история, а концепция за надеждата като оптимистична проекция за бъдещето на евреите тъкмо като народ.

Предвид тези обстоятелства е разбираемо защо новия заряд, който носи раннохристиянската надежда, дори извън идеята за месианизма, е обречен: той попада в културния и законнически климат на старозаветните ревнители на Закона. И както често пъти в срещата между старото и новото сблъсъкът помежду им е почти неизбежен, така в случая този сблъсък не просто се случва, но поражда един от най-опасните синдроми, които не просто сриват достойнството на човека, но разяждат неговата онтологична плазма – синдромът на фанатизма. Евангелията са изпълнени със ситуации, в които старозаветния фанатизъм, облечен в традиционния облик на скования дух на старозаветната религия, обрича на провал всяка проява на новата надежда – в духовния подем и в тържеството на свободата. Този фанатизъм си служи с лукави средства – той подмамва, подлага на изпитания, използва хитрост и действа подмолно. Така верните служители на Закона се оказват първите гонители на раннохристиянската надежда, които заплашват да унищожат дори родената в плът Надежда. Парадоксът „плът, която гони Плътта“ отново е типичен пример за фанатизъм, защото фанатикът никога не разпознава в другия своето, родното, защото гледа през маската на злобата и ревността. Другият не може да бъде ближен, а ближния е друг.

Ревнителите на Закона следят всяка чужда проява, улавят всеки, който изповядва новата надежда, заплашват го и всяват смут. Тяхната земна и упорита човешка ревност е парадоксална, защото преследва новата надежда с буквата на Закона, потъпквайки духа и пренебрегвайки любовта към човека и към неговия Законодател. Човешката им ревност стопява духовното равновесие, премахва баланса и такта в мислите и делата им. Тяхната обсебеност от желанието да разрушат новата надежда достига кулминация при съда над Спасителя, когато всички крещят: разпни Го, разпни!” (Лука 23:18-21). Убийството на „Началника на живота” (Деяния на светите апостоли 3:15) е резултат от незнание (3:17), защото, ако Го познаваха „не биха разпнали Господа на славата” (1 Коринтяни 2:8). Това „всички“ говори за легион. В редки случаи в Евангелията фанатизмът и законничеството на старозаветните водачи е описан в индивидуални черти; в повечето от случаите те действат по двама, в колектив и винаги заедно. Те имат общи намерения и цели и са обединени от злобата срещу този, който ги застрашава. Те нито разбират, нито желаят да разберат защо постъпват така, но чувстват остра жажда за мъст и първосигнален пристъп на злоба. Фанатичното въставане срещу това, което не разбират, е същинско похулване на надеждата, скрито в законническия консерватизъм.

Разпни Го, разпни! (Лука 23:21)

Най-опасното в законническия (религиозен) фанатизъм е, че той винаги се проявява и действа чрез човека и никога не е резултат от празна идеология или утопия. Следователно човекът се оказва най-мощното оръжие срещу Богочовека, най-яростния противник на свободата, скрит под маската на ревността. Ревнителите на Закона пазят съкровено фанатичната си надежда и, когато почувстват че по някакъв начин е застрашена, стават по-яростни, а помраченото им съзнание е сляпо за „личбите на времената” (Матей 16:3).

Има още

„Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“: Християнските етически идеи на професор д-р Иван Панчовски и тяхното измерение днес*

(Представяне на приложно-етичен модел за духовна подкрепа на онкологично болни и техните близки в град Русе)

Огнян Узунов, Русенска света митрополия

„Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ е изградена на базата на богословския труд на професор д-р Иван Панчовски „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“(1944)[1]. Програмата се осъществява с благословията на Негово Високопреосвещенство митрополит Наум в сътрудничество между Русенска света митрополия и Комплексен онкологичен център (КОЦ) – Русе.

Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието. Борба за смисъл в живота

Още в началото на своя труд „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието[2]“ Иван Панчовски обръща внимание върху това, че съвременният човек се е вкопчил в живота и за него не съществува друга ценност и идеал освен собствения му живот. Обаче подобен възглед отрича човешката личност. Методите на точните науки са свързани с разделянето и разлагането. Но по този път човек също не може да постигне цялостност. Панчовски не се задоволява с решението, което ни предлагат представителите на „философията на живота“ и тези на точните науки. Не се задоволява и с възгледите на Соломон, че висшата цел в живота на човека са удоволствията и насладите, които той може да получи в краткия си престой на земята. А още по-малко с тези на Гаутама Буда, който след сблъсъка си със старостта, болестта и смъртта стига до извода, че животът е най-голямото зло.

Възможност за изход от подобно безнадеждно състояние има в учението на Сократ, според когото смисълът на живота се състои в увеличаването на знанията, което води към добър, нравствен и щастлив живот. А така също и неговото развитие от Платон, според когото знанието и доброто са цел на живота. За да се стигне до Кант, който, за да завърши своята етика се видял принуден да „постулира“ Божието битие, към което се отнася човешкият разум. Така Панчовски стига до извода, че животът има цел, следователно има и смисъл. А щом има смисъл, нашата задача е да го търсим и осъществяваме. Затова твърди, че „човек, ако иска да разбере смисъла на живота си, трябва да се вглъби в себе си и да намери онази тайнствена нишка, която го свързва с Безкрайното и Абсолютното[3].“ Оттук се налага изводът, че в човека съществува тайнствена сила. Тази тайнствена сила е съвестта, чрез която Бог говори на човека и тя се проявява чрез религиозното преживяване.

Религиозното обръщане променя личността не само от неверие към вяра, но и цялостното отношение към света и живота. Борбата за придаване на смисъл на живота е борба за осъществяване на вечна ценност, а щом е вечна, значи е безсмъртна. Ето защо човек, след като се бори за осъществяване на нещо вечно, той неминуемо вярва и в безсмъртието. Така че вярата в безсмъртието спасява човека от безсмислието и сочи в какво се състои истинският смисъл на живота. Тя е тази, която  побеждава смъртта и затова единствено религията утвърждава вярата на човека в смисъла на живота. Тя му сочи в какво се състои истинският смисъл на живота и му дава сили за да го постигне. Само религията може да победи най-големия враг на живота и неговия смисъл – смъртта. Само чрез нея човек може да премине от времето във вечността. „Без религията животът се превръща в призрачен образ, загубва всеки смисъл и потъва в нищо[4].“

Човекът пред живота

Всяко поколение си има свой прочит на религията, който, от една страна,  е обусловен от културното и нравственото развитие на обществото, а от друга страна, на отделния човек. Затова Панчовски казва, че „коренът, изворът на религията не се крие в никаква външна причина, а в естествената насоченост на човешката душа към абсолютното, към Бога[5].“ Най-добър пример за религиозната функция на душата и естествената насоченост към Бога е обращението на Разколников от романа „Престъпление и наказание“ на Достоевски.  Чрез отношенията между Разколников и Соня Достоевски сочи, че естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена. В трагични и съдбоносни моменти, когато рационалните доводи губят всякаква стойност, човек може да чуе гласа на своята съкровена природа. И тогава неговата религиозност се проявява за изненада дори и на самия носител. Също така и тези, към които животът е жесток, от своя опит и размисъл са достигнали до извода, че не могат да живеят без религия, тоест без вяра в Бога. За тях религията и вярата са от особена жизнена необходимост. Нещо повече, вярата е силата, която в най-тежките моменти ги предпазва от самоубийство. Ето защо понасянето на страданието в живота е възможно единствено чрез вярата в Бога.

Човекът пред смъртта

Проблемът за смъртта е един от най-важните проблеми в живота, ако не и най-важният. За жалост в нашето общество темата за смъртта, съзнателно или не, бива избягвана. Единствено в най-критичните моменти в живота на човека тази тема се налага от само себе си. В такъв момент, както казва Панчовски, човек „бързо отклонява лице от строгия образ на „царя на ужаса“, иска да го прогони от себе си…“[6] Друга крайност, в която изпада човек по отношение на възгледа за смъртта, е тя да не му прави никакво впечатление. Той гледа на смъртта като на обичайно явление. Този нихилистичен възглед, подобно на предходния, също е осъдителен, тъй като не води до никакъв размисъл. Напротив, води до отричане и несъзнателно отношение на феномена на смъртта. Трети възглед за смъртта е, че тя може да бъде възприемана като желано избавление, като „необходимост, която се желае и прегръща като истински утешител, освободител и спасител[7].“ Този възглед среща подкрепа и в думите на Соломон: „Обърнах се и видях всякакви угнетения, които стават под слънцето: и ето сълзите на угнетения, а утешител нямат; силата е в ръцете на потисниците им, те утешител нямат. И казват: блазе на мъртвите, умрели отдавна, повече, отколкото на живите, които живеят досега; а по-блажен от едните и от другите е онзи, който не е още съществувал, който не е видял още лошите работи, що се вършат под слънцето [8].“

Парадоксът на смъртта се състои в това, че тя е едновременно и зло, и добро, защото „смъртта, от една страна, придава ценност и смисъл на земния живот, тоест че той е кратък и идва неговият край. А, от друга страна, тя е единствената врата на пълния с бедствия и страдания земен живот за вход във вечността[9].“ Панчовски разрешава този парадокс като казва, че смъртта е най-значителният и смислен факт на живота, който издига човека над ежедневието му и придава смисъл на самия живот. „Без смъртта земният живот в тази негова ограничена и несъвършена форма не би имал никакъв смисъл. И ако този наш живот не би имал край и би протекъл в проста безкрайност, той не би имал смисъл. Смъртта, бидейки най-върлият и всепояждащ враг на живота, същевременно е единственият факт, който го осмисля[10].“

Следователно смъртта не само, че не е най-страшното зло за човека, а, напротив, тя го избавя от най-страшното зло – „безсмислието на простиращото се до безкрая съществуване“. Така че мисълта за смъртта е и критерий за ценностно осмисляне и оценка, тъй като ни учи да различаваме преходно от непреходно и временно от вечно. Затова християнинът трябва да пази живота си и да се грижи за неговото развитие. Но същевременно не трябва да забравя, че един ден смъртта ще дойде и трябва да е готов достойно да я посрещне. „Мисълта за смъртта стои пред очите на християнина и го учи на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Той нито си затваря очите пред нея и се стреми да я забрави, нито изпада в ужас и паника пред нея [11].“

И така, смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегвана и може да бъде и желан изход от страданията в живота. Обаче смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване и, най-вече, тя е учителка. Панчовски учи, че смъртта трябва да ни бъде учител, защото ни учи кое е същностното в живота и какъв трябва да бъде той. Нещо повече, „смъртта може да бъде наречена истински пътеуказател към великото и доброто в живота и истински преоценител на всички ценности[12].“ Тези думи на Панчовски ни навеждат на мисълта, че с възгледа за смъртта е свързана и надеждата.

Човекът пред безсмъртието

Темата за смъртта неминуемо ни изправя пред въпроса: дали тя е край и унищожение, или е преход от една форма на живот в друга, тоест има ли живот след смъртта, има ли вечен живот? Отговорът на този въпрос е определящ за ценностите и поведението на човека.

Професор Панчовски пише, че „въпросът за вечния живот е най-съдбовният въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство[13].“

Оттук и отговорът на въпроса дали ще убием за пари или ще се хвърлим в морето след давещо се дете, зависи от това, дали възгледите ни за смъртта се съотнасят към думите, които стоят пред входа на Дантевия ад:

О, вий, които пристъпвате този праг,

Надежда всяка тука оставете!“ –

или към думите на апостола: „Надеждата не посрамя![14]“

И така, основната концепция на Панчовски за смисъла на живота, е свързана с това, че човек трябва да се бори за него. Той трябва да го търси с всички сили. Обаче единственият начин за осмисляне на настоящия живот е вярата във вечния живот. Тогава ценностите стават вечни, а не временни, а човекът става милосърден и търпелив, а не дребнав и егоист.

Православна програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки

„Православната програма за подкрепа на онкологично болни и техните близки“ се осъществява в два модула. Първият е социално-информативен и е свързан с даване на обща информация за възможността за явяване пред ТЕЛК и какви са ползите за болния от това. Също така се дава информация за възможности за помощ от община и програми за хора в неравностойно положение към социалните служби. Вторият е свързан с подпомагането на болните и техните близки в изграждането на нов духовен светоглед за живот с онкологично заболяване. Тук водещ модел е учението на Панчовски за християнското гледище за живота, а именно как на онкологично болния и неговите близки да се предостави подкрепа в борбата за придаване на смисъл на живота. Те се изправят пред въпросите за смисъла на живота, пред смъртта и пред безсмъртието чрез следните задачи и въпроси:

Борба за смисъл в живота

Панчовски  Православна програма  

-„Животът за модерния човек е върховна ценност, а в що се състои смисъла на тази ценност – не знае и не се интересува да знае.“                                              

-Човек, може и трябва да схваща живота си като ценен и изпълнен със смисъл.                       


-Гласът на съвестта като нравствен закон.                    

-Вяра в безсмъртието на душата.

-Научаването на диагнозата е криза – и за физическото състояние, и за ценностната му система. „Защо на мен?“                                         

-Онкологичното заболяване е преломен момент – повод за промяна, тоест за придобиване на нов смисъл в живота.                                                         

-Със или без „рак“ в крайна сметка ще е победен от  смъртта.                                           

-Борбата на болния и близките му: не срещу заболяването, а за осъществяването на вечна ценност.  

ПанчовскиПравославна програма  

-Естествената насоченост на човешката душа към Бога никога не може да бъде изкоренена безследно.                

-В трагични и съдбоносни мигове от живота, неговата религиозност се проявява незабелязано и изненадващо дори и за самия ѝ носител.

-След като тялото е заболяло, много е вероятно това да доведе и до заболяване на душата.                                                      

-Цел: заболяването да стане мотив за смислено действие, тоест за творчество.                                          

-Средство: изграждането на нов светоглед, основан на творчество, тоест „възстановяването на религиозната заложба“.

Панчовски  Православна програма  

-Смъртта може да бъде най-страшен ужас, може да бъде пренебрегван, може да бъде и желан изход от страданията в живота.                                  

-Смъртта може да бъде и критерий за ценностно оценяване.         

-„Смъртта трябва да ви бъде учител“ на самовдълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда.

-Диагнозата „рак“- смъртна присъда и обреченост.    

-Подпомагаме болните да намерят начин да изградят и да водят смислен живот с оглед на предстоящия край, който никой не знае кога ще настъпи.        

-Онкологично болният трябва да се учи не да унива и да трепери от страх пред смъртта, а да цени живота си и то повече от другите хора, защото има съзнание за неговия край.

Панчовски  Православна програма   
-Въпросът за вечния живот е най-съдбовния въпрос за човека. Той засяга човека толкова дълбоко, че този, който е равнодушен към него, трябва да е загубил всяко човешко достойнство.

-Пред болния се поставя въпроса: Ами ако със смъртта не свършва живота? Ами, ако след смъртта душата се изправя пред Божия съд?

-Никой не знае дали със смъртта настъпва истинския край на човека, тоест на неговата душа. Затова Вие се подгответе да отговаряте достойно.

 

Изводи

1.Борбата, която водят болният и неговите близки, трябва да бъде не „против“, а „за“, тоест не срещу заболяването, а за смислен живот, тоест за идея и вечна ценност.

2.Не бива да се допуска физическото заболяване да стане причина за психическо. В това отношение вярата в Бога е фактор, който подпомага болния срещу негативните мисли и емоции и подкрепи неговите близки в изтърпяването на страданията от  заболяването.

3.Съзнанието за смъртта може и трябва да бъде мотив за изграждането на нов светоглед, а не за отчаяние. Мисленето за смъртта, е мислене за смисъла на живота. Човек сам решава кой от двата възгледа да избере – на момента или на вечността, да се ограничи във временното или приеме с вяра безсмъртието и вечния живот с Бога.

______________________

*Публикувано в Костадин Нушев (съставител) – „Богословското творчество на професор Иван Панчовски и духовно-просветната традиция на Българската православна църква“, университетско издателство „Св. Климент Охридски“, С., 2018, с. 133-138. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Узунов, О. Модел за здравно училище за онкологично болни и техните близки. Варна, 2013.

[2]. Панчовски, Иван. Модерният човек през живота, съмртта и безсмъртието. С., 1944.

[3]. Пак там, стр. 36.

[4]. Пак там, стр. 54.

[5]. Пак там, стр. 66.

[6]. Панчовски, Ив. Модерният човек…, стр. 92.

[7]. Пак там, стр. 100.

[8]. Еклeсиаст 4:1-3.

[9]. Пак там, стр. 102-103.

[10]. Пак там, стр. 102.

[11]. Пак там, стр. 99.

[12]. Пак там, стр. 103.

[13]. Пак там, стр. 113-114.

[14]. Римляни 5:5.

Изображение: професор д-р Иван Панчовски (1913-1987). Източник Гугъл БГ.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6hI

Самоубийствените помисли и желания – превратна проява на вярата (пастирско-психологически аспекти на суицидните преживявания според творчеството на професор д-р Иван Панчовски)*

Иво Янев

Професор Иван Панчовски е един от най-изве-стните и даровити български богослови. Както знаем, основният ареал на неговата академична работа е областта на нравственото богословие, но въпреки това много от трудовете и статиите му са интердисциплинарни по своя характер, както в областта на богословието, така и извън него. Целта на този текст е да покаже размишленията на професор Иван Панчовски върху въпро-сите за живота и смъртта в светлината на мислите, желанието и опитите за самоубийство, така както са отразени в неговите трудове, и на второ място да покаже потвърждаване на неговите мисли и идеи от изследователи и специалисти в областта на Пастирското богословие, Пастирската психология и психотерапия от нашето съвремие.

Въпросите за живота и смърта според книжовното наследство на професор Иван Панчовски

В един от своите трудове – „Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието“ (1944),  професор Иван Панчовски разгръща тезата на Християнството за смисъла на живота за човека. Според него съществува една тайнствена и непозната сила, която действа съзнателно или несъзнателно в живота на човека, въпреки доводите на разума за безсмислеността на живота, която ни подбужда да гледаме на живота като на нещо ценно, свято и важно и ни кара да продължаваме да живеем.  „Това е онази първична и непокварена … основна стихия на нашата природа, която поставя нашия ограничен живот в мистичен допир с Безкрайния живот на всемира и с неговия божествен Първоизвор[1].“ Според автора, това е пътят не на научния опит и научното знание, нито на философския размисъл, а пътят на религията, на личното религиозно преживяване. Религията е най-висш и най-интензивен живот, защото довежда човека до непо-средствен допир и лично общение с Бога – тя е съвършения живот[2].

Вярващият човек, според Панчовски, притежава такава жива религия и се намира в лично общение с Бога, като чувства, че неговия личен живот е само една струя от световния и божествен живот. Като такъв и неговият живот има висш смисъл и божествено предназначение. Затова да вярваш в Бога, значи да вярваш и в смисъла на живота, да живееш в Бога, значи да живееш смислен и полезен за другите живот[3].

От друга страна, когато говори за смъртта, професор Панчовски пише, че истинският християнин никога не забравя за смъртта, мисълта за нея стои винаги пред неговите очи и го учи на самозадълбочаване и справедливост, на мъдрост и правда. Според него смъртта е ужасна не заради това, че поставя край на живота и битието ни въобще, защото това не е проблем за християнина и въобще за вярващия, а защото човек се изправя пред най-голямата тайна на битието – пред вечността[4].

Самоубийството според  творчеството на професор Панчовски

В своето творчество професор Иван Панчовски отделя особено внимание на самоубийството, като според него то е „многозначно, странно и загадъчно явление“. Съществуват разнообразни видове самоубийства, които се различават по своята форма и същност. Според автора не могат да се поставят под един общ знаменател самоубийството, продиктувано от егоистични подбуди и причини и доброволната саможертва заради висши ценности. По-голямата част от самоубийствата са причинени от психо-физични разстройства, те често са в резултат от душевно боледуване, а също така голямо влияние оказва пристрастеността към психоактивни и упойващи вещества, както и алкохолните напитки. Само незначителен процент от самоубийствата са предизвикани от съзнателно отвращение към живота (odium vitaе) или от съзнателна досада от живота (taedium vitae). Много от самоубийците, според професор Панчовски, не се бунтуват против живота въобще, а само срещу личното си индивидуално съществуване, против собствения си живот, защото според тях той не е изпълнен с търсения от тях смисъл. Самоубиецът често ненавижда своя безсмислен и нещастен, според него, живот, а не живота по принцип. Пристъпилия към това крайно действие – самоубийството, е подтикнат към него  от неправилно проявена жажда за по-пълноценен живот, от зле разбран и неосъществен копнеж за по-смислено съществуване, от неправилно изявена тъга по „висшите“ цели на живота, която често не е ясно осъзната, а понякога може да действа дори и подсъзнателно[5].

За всеки от нас е пределно ясно, че според учението на Христовата Църква всяко убийство е зло и смъртен грях. Самоубийството се смята за още по-тежък грях, защото човек сам отнема живота си и по този начин отхвърля дадения му от Бога дар на живота. Животът ни принадлежи на първо място на Бога, нашия Създател, Той е Господар на живота и смъртта, заради това и нашето отдаване на Него трябва да бъде пълно. От друга страна ние дължим изкуплението си на себепожертвователния акт на Спасителя на кръста и чрез само-убийството си извършваме бунт срещу Бога като Творец и Изкупи-тел[6].

Човекът, според професор Панчовски, преживява себе си като ценностно битие и вижда смисъла на живота в създаване на ценности. Ако той загуби вяра в себе си и във Вечното същество това го води до пълен нихилизъм, до отчаяние, чиито логичен край е самоубийството. Нихилистът продължава да живее единствено благодарение на тлеещата в него искрица от вяра в съществуването на нещо ценно, което неминуемо рано или късно ще настъпи, затова все още блещука надеждата за избавление[7]. Някои хора смятат, че самоубийството не е грях, защото човек отнема собствения си живот, а не чуждия, като твърдят, че както когато човек не може да открадне пари или други вещи от себе си, така и спокойно може да отнеме собствения си живот, защото той е негова собственост. Разбира се професор Панчовски напълно отрича тази теза, като доказва, че човек не е сам творец на себе си, а е създаден от Бога, и само Той има абсолютна власт над нашия живот[8].

Има още

Безсмъртието на човешката душа (книга)

Автор: Монах Пахомий Желев (Зографски)монах Пахомий Желев (Зографски) - 4

1. За автора и книгата, предговор, увод, първа глава

2. Втора глава

3. Трета глава, заключение, приложение, библиография

Изображение: авторът монах Пахомий Желев (Зографски). Източник – google.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5IT

Безсмъртието на човешката душа (трета глава, заключение, приложение, библиография) *

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към втора глава)

Трета глава

За възкресението

В този живот, всичко е свързано със служение на тялото, като дом на нашата душа. Но доколко и докъде трябва да му служи, е вече въпрос на свободна воля, на съзнанието за целта на човешкия живот и неговия духовен смисъл – възкресението (Монах Пахомий)

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Възкресението на мъртвите, което ние очакваме, се състои в това, че телата на умрелите чрез Божията всемогъща сила, подобно тялото на Спасителя, ще бъдат възкресени и ще станат духовни, нетленни и безсмъртни. Св. апостол Павел пише: „Бог и Господа възкреси, и нас ще възкреси със силата Си“ (1 Коринтяни 6:14). „Това, тленното, трябва да се облече в нетление, а това, смъртното – да се облече в безсмъртие“ (1 Коринтяни 15:53). „Сее се тяло душевно – възкръсва тяло духовно“ (1 Коринтяни 15:44). Духовното тяло на човека, тъй както тялото на възкръсналия Господ Ииус Христос, ще бъде чуждо на грубата вещественост, ще стане одухотворено и няма да бъде ограничено от пространството; то няма да се нуждае от храна, облекло и от други потребности на сегашния земен живот; като нетленно и безсмъртно то няма да се подхвърля на никакви изменения и на разрушение, а ще живее вечно. Възможността за възкресението на мъртвите има основата си във възкресението на Иисус Христос.

Поради съединението на двете природи (божествена и човешка) на Иисуса Христа човешката Му природа придобила такова достойнство, каквото тя сама по себе си нямала и не е могла да има – тя станала тяло на Бога. Тъй като при Своето възкресение Той взел тази природа във вечно единение със Себе Си, то с това приобщил към вечността и целия човешки род. В Себе Си Христос направил вечна не една индивидуална човешка личност, а всички хора. Св. апостол Павел, след като посочва причинната зависимост между възкресението на мъртвите и възкресението на Христа, пише: „Но ще каже някой: как ще възкръснат мъртвите и в какво тяло ще дойдат? Безумецо, това, що ти сееш, няма да оживее, ако не умре. И когато сееш, не сееш тялото, което има да стане, а голо зърно, например: пшенично или друго някое; но Бог му дава тяло, каквото си иска, и на всяко семе собственото му тяло. Тъй е и възкресението на мъртвите: сее се в тление – възкръсва в нетление“ (1 Коринтяни 15:35-38, 42).

Истината за възкресението въобще и за всеобщото възкресение на мъртвите превишава границите на човешкия разум, но тя е засвидетелствана ясно в Божественото Откровение.

Иисус Христос като Бог ни е открил Божествените истини, а като човек ги е облякъл в достъпна за нас словесна форма. Сам Той е казал: „Иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане“ (Иоан 5:28-29).

Апостолите възприели от Христа истината за всеобщото възкресение на мъртвите и нея те проповядвали на своите слушатели: „И се надявам на Бога, – пише св. апостол Павел, – че ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни“ (Деяния апостолски 24:15). ״Ето, Христос възкръсна от мъртви и за умрелите стана начатък. Понеже, както смъртта дойде чрез човека, тъй и възкресението от мъртви дойде чрез Човека. Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после, при Неговото идване, ще възкръснат ония, които са Христови“ (1 Коринтяни 15:20-23). Тук думите после ще възкръснат ония, които са Христови, означават, че първо ще възкръснат тези, които ще наследят вечен живот, а след тях – онези, които са заслужили осъждане. Съвсем погрешно е от тези думи да се прави извод, че грешниците няма да възкръснат. Същият апостол с убеденост свидетелства, че „ще има възкресение на мъртви, на праведни и на неправедни“ (Деяния апостолски 24:15). Телата пък на онези, които останат живи до всеобщото възкресение, в един миг ще се изменят в духовни, нетленни и безсмъртни:

Има още

Безсмъртието на човешката душа (втора глава)*

Монах Пахомий Желев (Зографски)

(Към първата част на книгата)

Втора глава

За безсмъртието

Смисълът на човешкия живот е да се подготвим за живота след смъртта. Мислѝ постоянно за Бога, изследвай неговите пътища и Той по великата Си милост в определени от Него времена, ще ти разкрие смисъла и целта на твоя живот (Монах Пахомий)

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Неверието в безсмъртието на човешката душа и във възкресяването на мъртвите довежда не само до разрушаване на вярата в Бога, но и до най-тежки нравствени падения. Християнинът е дотолкова мобилизиран ратник на духовното бойно поле, доколкото искрено и дълбоко вярва в бъдещия си живот. Ако някъде има свята, безкомпромисна враждебност срещу собственото зло, скрито в сърцето, и войната на живот и смърт срещу него; ако съществуват дивни нравствени победи, ако има възвишена любов към враговете, ако се срещат величави духовни постижения, водещи към спасение – това се дължи на непоклатимата убеденост на Христовия войн, че той е пратен на бойното поле на земята, за да спечели небето, че скоро Небесният Цар ще го отзове оттук, за да му даде вечна радост за верността му. Няма ли такава вяра в личното безсмъртие, няма ни борби, нито някакви победи в полето на духа. „Тази е победата, която победи света – нашата вяра!“, пише св. апостол и евангелист Иоан Богослов (срв. 1 Иоан 5:4). Това е вярата в безсмъртието, вярата във възкресението на телата, вярата в задгробното човешко съществуване, вярата в очакващото ни въздаяние – с една дума, в Живота след живота[31]! Ето това е безсмъртието на душата.

2.1. Божи образ и подобие в човека

В „Богочовека Иисус Христос човешката природа е възстановена, обновена, въздигната и съединена ипостасно с Божеството. В това ипостасно единение на човешката природа с Бога в Богочовешката личност на Иисус Христос възприетата човешка природа е обновена напълно с присъщите ѝ естествени свойства и с естествената ѝ природна воля. В Личността на Богочовека природната воля на човешкото естество е изцелена и освободена от властта на греха, който е победен във възприетата от Сина Божи човешка природа[32]“. Новият живот в Христа е обличане в „новата твар“ и освобождаване от греховното състояние на „стария Адам“. Чрез кръщението като съпогребване и съвъзкресяване на вярващия в Христа той се ражда за нов живот в благодатта на Светия Дух и става нова твар, приела дара на изкуплението и осиновлението и участваща в обновлението на живота[33].“ Тези, „които желаят да се съединят с Христос и чрез Иисус Христос с Бог Отец, осъзнават, че това единство се осъществява в Тялото Христово – Църквата. Единство, разбира се, не с Божествената същност, но с обòжената човешка природа на Христос. И това единство с Христос не е външно, нито просто нравствено[34]“. В Църквата, където се съединяваме с Бога, ние преживяваме тази нова реалност, която Христос донесе на света: новото творение.

Това е животът на Църквата и на Христос, живот, който става наш като дар на Светия Дух. В Църквата всичко води към обòжение – св. Литургия, други тайнства, богослужението, проповядването на Евангелието, постът, всичко. Църквата е единственото място за обòжение. Тя не е социална, културна или историческа организация, която може да се оприличи на други светски организации[35]. Тя не е като различните светски институции. В света може би има добри институции, добри организации, добри учреждения и други прекрасни неща. Но нашата Православна църква е уникална, единственото място на Божието общение с човека, единственото място за човешкото обòжение. Човек може да стане бог само в Църквата, никъде другаде. Нито в университетите, нито в социалните служби, в международните институции, нито в нещо друго красиво и добро, което светът може да предложи. Всичкото добро на света не може да предложи онова, което предлага Църквата. Ето защо светските институции и системи никога не могат да заменят Църквата, колкото и голямо развитие да постигнат.

Според учението на светата Библия и отците на Църквата, в Православната Христова църква човек може да достигне обòжение, защото Божията благодат е нетварна[36]. Бог е не само природа (същност, essence), както твърди западната „Църква“, но също е и енергия. Ако Бог бе само природа (същност) нашият съюз, нашето общение с Него нямаше да бъде възможно, тъй като Божията същност е страшна и недостижима за човека: „Не можеш да видиш лицето Ми, защото никой не може да Ме види и да остане жив“ (срв. Изход 33:20). Според православния богословски възглед, Бог е Един в Троица и Троица в Единица. Както казват св. Максим Изповедник, св. Дионисий Ареопагит и други отци, Бог е изпълнен с божествена любов, божествен ерос към Неговите творения. Чрез тази Негова безкрайна и възторжена любов, Той излиза извън Себе Си и търси да се съедини с творението Си. Това е изразено и изпълнено чрез Неговата енергия, или по-точно, чрез Неговите енергии.

Чрез Неговите нетварни енергии Бог сътвори света и продължава да го съхранява. Той дава същност и ипостас на нашия свят със Своите творчески енергии. Той винаги съществува в природата и обгрижва Вселената чрез Своите предпазващи енергии. Той осъзнава човека със Своите просветляващи енергии. Той го освещава със Своите освещаващи енергии. Накрая Той го обожава със Своите обожаващи енергии затова, светия Бог навлиза в природата, света, историята и живота на хората чрез Своите нетварни енергии[37]. Енергиите на Бога са обожествени енергии. Без да бъдат Негова същност, те също са самият Бог. Те са Бог и следователно те обòжват човека. Ако Неговите енергии не бяха божествени и нетварни, те не биха били Самият Бог. Те не биха били в състояние да ни обожават, да ни съединяват с Него. Би имало непреодолима бездна между Бога и човека. Тъй като Бог има божествени енергии, чрез които ни съединява със Себе Си, затова ние можем да имаме общение с Него и единение с Неговата благодат, без да се идентифицираме с Бога, както би станало, ако се съединявахме с Неговата същност.

Има още

Безсмъртието на човешката душа (за автора и книгата, предговор, увод, първа глава)*

Монах Пахомий Желев (Зографски)

За автора и книгата

монах Пахомий Желев (Зографски) - 1Авторът на книгата, монах Пахомий, е роден на 31 август 1957 година в град Сливен, със светското име Людмил Панчев Желев. На четиридесет и пет години постъпва като послушник в Поморийския монастир „Св. великомъченик Георги Победоносец“, след което е преместен на послушание в Бачковския монастир „Успение Богородично“, където пребивава година и половина. След това е послушник в братството на славянобългарския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора, където е постриган за монах. Монах Пахомий завършва Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ през учебната 2014/2015 година

Настоящата книга се издава като студия на тема „Безсмъртието на човешката душа“ с благословението на схиархимандрит Амвросий – игумен на славянобългарския монастир „Св. Вмчк. Георги Зограф“, Света Гора.

Книгата ще бъде полезна за всички, които се съмняват в безсмъртието на човека, и за тези, които просто се интересуват от въпросите за живота след смъртта или по-точно за живота след живота. Авторът прави достъпни чрез разсъждения и тълкувания някои от най-важните истини за вярата, дадени на човека в откровението.

Според монах Пахомий „вярата не се състои само в това безусловно да се вярва, че с Божията благодат на вярващите в Христа са опростени греховете заради заслугите Му, но оправдаващата вяра се състои в искреното приемане на всички истини на откровението, както ги преподава и разбира вселенската Църква. Особено нужно е да се вярва, че има Бог.“ „Защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6). Използвайки умело светоотеческите слова, авторът ни дава нравствени поучения за правилната вяра в Бога и безсмъртието на човешката душа. Ето някои кратки примери: „Вярата приближава човека до Бога и го усвоява за Бога. Тя ще представи човека пред Божието лице и ще го постави в последния ден от живота на този свят – в началото на вечния ден – отдясно на Престола Божи за вечно наслаждение в Бога, за вечно съцарствие с Бога. Вярата в Христа е живот. Хранещият се с вяра вкусва още по време на земното си странстване вечен живот, определен за праведниците след края на това странстване.“ „Когато говориш, ти раждаш слово. Ти произнасяш слово, което никога не умира, а живее до Страшния съд. То ще застане с тебе на Страшния съд и ще бъде с тебе или против тебе.“ В този смисъл написана на основата на светоотеческата традиция и духовния монашески опит, книгата е интересна, увлекателна и е предназначена за широк кръг читатели.

Бисер Божков

Има още