А. Креси Морисон
I. Най-великата лаборатория в света
Много томове са писани върху физиологията на храносмилането, но всяка година носи открития, толкова изненадващи, че предметът си остава вечно нов. Ако си представим храносмилането като преработка в една химическа лаборатория, а храната, която приемаме, като сурови материали, веднага виждаме, че то представлява удивителен процес, който може да смеле почти всичко, което влиза в стомаха, освен самия стомах.
Преди всичко, ние поставяме в тази лаборатория храната като суров материал, без ни най-малко да мислим за самата лаборатория, или пък как химията на храносмилането ще се справи с него. Ние ядем печено месо, зеле, царевица, пържена риба, хляб, боб, заливаме ги с доста вода, и отгоре на всичко прибавяме и алкохол Понякога прибавяме и сяра, и сироп като лекарства. От цялата тази смесица стомахът подбира онова, което е полезно, като разтваря в химическите си молекули всяка частичка храна, отстранява ненужното и преобразява кашата в нови протеини, които се превръщат в храна за разните клетки. Храносмилателната система подбира калций, сяра, йод, желязо и всяко друго вещество, което е нужно, полага грижи да не се изгубят молекули от съществено значение, да се произвеждат хормони и въобще да се осигурят всички жизнени потребности за живота в правилни количества, годни да задоволят всяка нужда. Складират се мазнини и други запаси, за да могат да се справят с неочаквани нужди, като глад, и всичко това се извършва без участието на човешката мисъл или разсъдък. Ние изливаме това безкрайно разнообразие от вещества в химическата лаборатория, без почти никак да мислим, какво вкарваме вътре, разчитайки, че вътрешният автоматически процес ще поддържа живота ни. Когато тези храни се смелят и бъдат съответно приготвени, те се предават на всяка от милионите клетки, на които броят далеч надминава броя на всички човешки същества на земята. Всяка отделна клетка трябва постоянно да приема храна, и то само такива вещества, от които тя има нужда, за да бъдат преработени в кости, нокти, плът, коса, очи, зъби. Тука имаме, следователно, химическа лаборатория, която произвежда повече вещества едновременно, от която и да е лаборатория, изобретена от човешкия гений. Това е една снабдителна система, много по-сложна от каквато и да е организация на транспорт и разпределение, каквато можем да си представим, и всичко това се ръководи в съвършен ред. Общо взето от рождение до около петдесетгодишната възраст на човека тази лаборатория не прави никакви сериозни опущения, макар самите вещества, с които тя има да се справя, да произвеждат буквално над милион разни видове молекули, някои от които са смъртоносни. Когато каналите на разпределението се поизхабят от дълга употреба, ние вече забелязваме намалена способност, и най-после идва старата възраст.
Когато бъде погълната подходящата храна от всяка клетка, тя още не е нищо друго освен необработен материал. Във всяка клетка по-нататък се започва един процес, подобен на горене, който дава топлината на цялото тяло. А не може да има горене, без да има запалване. Трябва да се запали огън, затова природата се погрижва да достави нужното химическо съединение, което подпалва съответно управляван огън за кислорода, водорода и въглерода, които се намират в храната на всяка клетка, и по този начин се произвежда необходимата топлина, и както е при всеки огън, в резултат се получава водна пара и въглероден двуокис. Въглеродният двуокис се занася чрез кръвта в белите дробове, където той влиза в състава на онова, което издишваме, за да поддържаме живота си. Един човек произвежда около един килограм въглероден двуокис дневно, и се освобождава от него по чудесен начин. Всяко животно поглъща храна и всяко трябва да получи онези химически вещества от нея, от които то лично има нужда. Химическият състав на кръвта се различава дори до малки подробности в различните видове животни. Има, следователно, особен подборен процес у всяко животно.
За случаи на нахлуване на вредни микроби в организма, поддържа се постоянна будна армия, която се отправя на заразеното място, бори се и обикновено побеждава и спасява цялото тяло на човека от преждевременна смърт. Подобно съчетание на чудесна съобразителност не съществува и не може да съществува никъде и при никакви условия в природата без присъствие на живот. И всичко това се извършва при съвършен ред, а редът е нещо, което изключва по абсолютен начин случайността. Няма ли тогава разумност във всичко това?
II. Контрол и равновесие
Каква чудна система на съобразителност и равновесие владее в природата се вижда и от това, че тя е взела предпазни мерки така, че никое животно, колкото и свирепо, или колкото и голямо и хитро да е било то, не е могло да вземе връх и да овладее земята още след епохата на трилобитите, пък и преди това. Само човекът е нарушавал това равновесие на природата, като е пренасял растения и животни от една местност в друга, но затова скоро той е получавал строго наказание, като е предизвиквал да се развият животински, насекомни и растителни епидемии.
Следният факт е поразителен пример, който показва, от какво голямо значение е това правило на равновесие в живота за съществуването на човека. Преди доста години бил пренесен в Австралия един особен вид кактус като защитна ограда. Кактусът не е имал там никакви неприятели-насекоми и в скоро време се разрастнал в грамадни размери. Кактусът шествал победоносно, като успял да покрие едно пространство, голямо колкото територията на Англия, изтикал жителите вън от градовете и селата, разорил земеделските им стопанства, като направил невъзможно обработването на земята. Всички средства, които били опитани, за да се спре неговото разпространение, се оказали безсилни. Австралия била застрашена да бъде покорена от една мълчалива, необуздана, шестваща растителна армия. Ентомолозите обърнали наопаки света и най-после намерили насекомо, което се храни изключително с кактус и което нищо друго не яде, бързо се размножава и няма неприятели в Австралия. И ето, животното победило растението, и днес кактусовата епидемия се е оттеглила, а заедно с нея се е запазил само ограничен отбранителен остатък от насекомото, достатъчно, за да държи кактуса в равновесие завинаги. Тоя вид контрол и равновесие е бивал предвиждан и е бил постоянно в действие. Защо, например, маларичният комар не е завладял земята до такава степен, че нашите прадеди през вековете да са или загинали, или пък да са придобили имунитет? Същото може да се каже и за комара, който причинява жълтата треска, който през едно лято бе стигнал на север чак до Ню-Йорк. Комари има много и в Арктика. Защо мухата цеце не се е размножила дотолкова, че да може да живее не само при тропическите условия, но и в други части на света и да умори човешкия род? Достатъчно е да споменем чумите и смъртоносните бацили, срещу които доскоро човечеството не е имало никакво средство и при това, подобно на добитъка, то е живяло в пълно невежество относно здравеопазването, за да разберем, колко чудно е, че човек е могъл все пак да оцелее.
Рибите и насекомите преживяват, като снасят хиляди яйца, от които някои избягват смъртната участ, която виси постоянно над беззащитните. Тези странни явления в природата заслужават да се споменат, макар че те по самосебе си може би не могат да послужат, за да се правят изводи за Божествен промисъл. Но ето, че човек е оцелял! Някой може да възрази, че и мекотелото е оцеляло; но на човека са били необходими много повече защитни приспособления, и той е бил снабден с тях.
Насекомите нямат бели дробове, каквито притежава човекът, а дишат чрез тръбички. Когато насекомото израства, тръбичките му не могат да растат пропорционално на нарастващото тяло. Ето защо никога не е могло да се появи насекомо по-голямо от няколко сантиметра на дължина, и малко повече от това с разперени крила. Поради механизма на устройството и поради начина на дишането си, никога не са могли да се появят насекоми с едри размери. Това ограничение в растенето им е държало всички насекоми под контрол и не им е давало възможност да овладеят света. Ако това физическо ограничение не е било предвидено, човек не би могъл да съществува. Представете си, каква би била съдбата на първобитния човек, ако е трябвало да се справя със стършели, големи колкото лъвове, или паяци от същата големина?
Малко се каза относно другите чудесни приспособления във физиологията на живия свят, без които нито едно животно, нито растение би могло да продължи съществуването си. Обаче тези факти са от такава, голяма важност, че трябва да се споменат. В последно, време светът разбра, че е имало такова нещо като витамини. Липсата на витамини, предизвиква пелагра, берибери, скорбут и други болести, причинени от непълноценно хранене. Човекът е преживял може би милиони години, без да е имал някаква представа за тези неуловими същества, които са му били необходими, за да живее. Дългите пътешествия без съответната диета, са довеждали до скорбут, а когато е било открито, че калциевият сок е лекувал тази болест, моряците от големите кораби в миналото били назовавани, „смукачи на варовит сок“. Старите моряци не са знаели причината за скорбута. Простото му лекарство било открито от Васко да Гама, когато моряците му умирали в Мадагаскар. Трябваше да измине още едно цяло столетие и повече, за да се разбере връзката между лимоновите плодове и липсата на скорбут, и така да бъде премахната тази смъртоносна болест от далечните морета. Трябваше да мине едно столетие и дори повече, за да разбере човек ценността на витамините в лимоновите плодове, но и тогава той не беше още разбрал, какво всъщност съдържа този плод. Също така човек е просъществувал милиони години преди да може да разбере значението на малките химически лабораторийки, известни под името ендокринни жлези, които го снабдяват с химически вещества, които са от съществено значение и са му абсолютно необходими, понеже те обуславят дейностите на организма му. При това, тези вещества, които притежават такава мощ, че една милиардна частица от тях може да предизвика дълбоки изменения в организма, са така нагласени, че взаимно се регулират, контролират и уравновесяват една друга. Знае се вече добре, че, когато тези удивително сложни излъчвания изгубват равновесието си, предизвикват се умствени и телесни разстройства от най-тежко естество. Ако тази опасност станеше всеобща, цивилизацията щеше да престане, и човечеството щеше да бъде сведено до положението на животните, ако въобще можеше, наистина, да оцелее. Но като изтъкваме и подчертаваме само тези контроли, уравновесявания и управления, без които животът в този му вид не би могъл да съществува, ние са натъкваме на един математически проблем пред факта, че човек е могъл да оцелее, и този проблем заслужава особено сериозно внимание от страна на онези, които се явяват в защита на случайността.
Не случай, а висш Разум!…
_________________________
* Публикувано в Духовна култура, 1948, кн. 9-10, с. 35-38. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
За да съществува животът на нашата Земя, е необходимо да съвпаднат толкова съществени условия, че математически е невъзможно всички да се стекат случайно в едно и също време, в правилни съотношения и на едно и също място във вселената. Ето защо в природата трябва да има някакво разумно направляващо начало. Ако това е така, трябва в нея да има и някаква цел. Нека разгледаме някои факти!
Поначало трябва да смятаме, че Земята се състои от елементи, които се срещат в слънцето, а не другаде. Τези елементи се намират в известни пропорции и доколкото се касае за повърхността ѝ, те са добре установени. Масата на Земята днес е вече известна със своите затвърдени измерения и нейните размери се знаят. Скоростта ѝ по орбитата около слънцето е напълно постоянна. Нейното кръгообръщение около оста ѝ също така е толкова точно определено, че, ако се допусне дори една секунда разлика в едно столетие, би объркало астрономическите изчисления. Земята се придружава от един спътник, известен под името Луна, чиито движения са определени и чиито последователни видоизменения се повтарят през всеки 18 и 1/3-та години. Ако масата на Земята беше по-голяма или по-малка, или ако скоростта ѝ беше по-друга, тя щеше да бъде по-далеч, или пък по-близо до слънцето, а това различно условие щеше да има за последствие дълбоки изменения в живота във всичките му видове, включително и върху човека. Дотолкова дълбоко би се отразило, наистина, ако Земята беше по-различна в едно или друго отношение в някаква по-значителна степен, че животът, такъв, какъвто ние го познаваме днес, не би могъл да съществува. Доколкото се простират нашите знания, Земята е единствената измежду планетите, която има такива отношения спрямо слънцето, че животът в този му вид да бъде възможен.
Меркурий, поради астрономически закони, се върти само с едната си страна обърната към слънцето и извършва своя кръговрат около оста си само веднъж през времето на пълното си завъртване около слънцето. Това е Меркуриевата година. Поради тази си особеност, едната страна на планетата Меркурий представлява нажежена пустиня, а другата е скована от лед. Масата и гравитацията ѝ са толкова малки, че не могат да задържат никаква атмосфера. Или пък ако има някаква атмосфера, тя се раздира от страхотни бурни течения от едната към другата страна на планетата. Венера представлява загадка, с гъста пара, вместо атмосфера и се смята абсолютно необитаема от каквото и да е живо същество. Марс е едно изключение и би могло да се допусне, че произвежда живот подобен на нашия, било в неговия начален стадий, или при неговото замиране. Но за живота са необходими и други газове, особено водород, а не само кислород. А такива липсват там. Вода не може да има на Марс. Температурата му е ниска, и няма условия за растителност като нашата. Луната не може да задържи атмосфера и сега е абсолютно необитаема. През своята нощ тя е извънредно студена, а през дългия си ден представлява нажежена пепел. Другите планети са много отдалечени от слънцето и живот не би могъл да се завъди на тях, а така също и поради ред други непреодолими пречки живот не може да се поддържа в тях под никаква форма. Изобщо, днес е възприето мнението, че не е имало никога и не може да има никога живот под каквато и да е форма на никоя планета, освен на Земята. Така че, още от самото начало човешките същества са имали за свой дом една малка планета, която след редица превратности в продължение може би на милиарди години е станала удобно място за съществуването на растителност, животни и човека.
Земята се завърта около оста си в двадесет и четири часа, или със скорост около хиляда мили в час. Нека да предположим, че тя се въртеше със сто мили в час. Тогава нашите дни в такъв случай биха били десет пъти по-дълги от сегашните. Горещото лятно слънце тогава би изгорило напълно растителността през дългия ден, а през нощта всяка покълнала пъпка би замръзнала. Слънцето, изворът на сили за живот, има температура на повърхността си над 6,500 градуса по Целзий, и нашата Земя е точно толкова отдалечена от него, че „вечният огън” да може да ни топли достатъчно добре, но не и да ни изгаря. Тази температура е удивително устойчива и през милионите години се е изменила толкова малко, че животът, такъв, какъвто го знаем, е имал условия да продължава. Ако температурата на Земята беше се променила с 30 градуса средно на годината, всяка растителност би била унищожена, а заедно с нея и човекът би изгорял, или замръзнал. Земята обикаля около слънцето със скорост повече от 30 километра в секунда. Ако скоростта на това кръгообръщение беше, например, десет километра в секунда, ние щяхме да се намерим премного отдалечени, или премного близо до слънцето – и в двата случая не би могъл да съществува живот като нашия.
Звездите, които знаем, се различават по големина. Има някои толкова грамадни, че ако нашето слънце имаше техния размер, орбитата на Земята щеше да се намери с милиони километра навътре от неговата повърхнина. Звездите се различават и по вида на лъчеизпускането си. Много от лъчите им са смъртоносни за всякакъв вид живот. Силата на лъчеизпускането, както и количеството му, у някои са по-малки от тези на нашето слънце, а у други те са до десет хиляди пъти по-големи от неговите. Ако нашето слънце би започнало да изпуска наполовина от сегашните си лъчи, ние бихме замръзнали, а ако би изпускало двойно повече лъчи, ние щяхме да сме превърнати на прах. Така, нашето слънце, общо казано, отстои на точно разстояние от Земята, докато милиони други слънца не са на такова правилно разстояние.
Земята е наклонена под един ъгъл от 23 градуса. Това обуславя нашите годишни времена. Ако не беше наклонена, полюсите ѝ щяха да тънат във вечен здрач. Водната пара от океаните щеше да се движи в посока към север и юг, би натрупала грамадни купища лед и щеше да остави зад себе си, може би, пустиня между екватора и леда. Ледникови реки щяха да дълбаят с буен рев проломи през покритите със сол легла на океаните и щяха да образуват временни блата от пяна. Тежестта на невероятно грамадните маси лед щяха тъй да натискат върху полюсите, че биха предизвикали екватора да се издуе, или да избухне, или най-малко да си измени пояса. Спадането не океана щеше да извади на показ нови обширни пространства суша, щеше да намали дъждовалежите по всички части на Земята и щеше да доведе до страшни последици.
Ние рядко си даваме сметка, че целият живот се развива в границите между снега по планинските върхове и топлината във вътрешността на Земята. Този ограничен пласт, в сравнение с диаметъра на Земята, представлява само половината от дебелината на лист от една книга с хиляда страници. Историята на всички живи създания е записана в тоя тънък пласт от повърхнина. Ако всичкият въздух се превърнеше в течност, той би покрил Земята на една дълбочина от 11-12 метра или, приблизително казано, около една шестотинхилядна част от разстоянието до центъра на Земята.
Ако материците бяха потопени, средната дълбочина на водата по цялата земя би била около два километра, и животът не би могъл да съществува, освен може би в бездните на океана, гдето би се самоизяждал, докато се свърши. Науката е склонна да поддържа теорията, че такова състояние е съществувало през първичния хаос, преди Земята да се втвърди. По силата на добре известни закони, самите приливи са тласкали Луната все по далеч и по-далеч, а в същото време са намалявали кръговъртенето на Земята, за да стигне от положението, когато денят е траел по-малко от шест часа, до двадесет и четири часово денонощие. Така, кротката Луна най-после се превърнала в очарователна гледка и се е нагодила по един великолепен начин, който ѝ обещава безопасно съществуване, може би, още за милиард години. Астрономите също така приемат, че някога в далечно бъдеще, по силата на същите космически закони, Луната ще се върне на Земята и когато се срещне с нея, ще се разбие и ще увенчае нашия вече мъртъв свят с пръстени, подобни на сатурновите.
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.