(Към 1600-годишнината от блажената му кончина – 397/1997)

+ Главиницки епископ Иоан Стойков

Светите отци на Църквата се явяват със своя живот истински Христови последователи за всички времена. Те са високи образци на нравствен подвиг, непоколебима вяра в Господа, самоотвержено, близко на ума и сърцето учение за вяра в Бога и светост на Църквата. Освен учението за вярата и нравствеността, в техните творения се съдържат дълбоки изследвания за съзерцателни предмети,  сведения „по разни науки”, „свято изкуство в словото” и пастирското служение. Болшинството от тях по дарбите на ума и по познанията превъзхождат съвременните им учени. Затова техния високонравствен живот и литературно наследство предизвикват голям интерес от страна на верните синове на Христовата Църква и предимно от страна на нейните пастири.

Светител Амвросий принадлежи към числото на тези знаменити пастири, отци и учители на Западната Църква, които със своите трудове, подвизи и личност представляват украшение не само на своето високо звание, но и на целия християнски свят. От неговото учение се ръководи Пастирското богословие.

Свети Амвросий, като Христов първосветител, привлича към себе си погледите на всички, които обичат Христа и Неговата Църква. Той е известен като забележителен иерарх на Западната Църква и всестранен учен на своето време. Той е първи от отците и учителите на Западната Църква, който внася своето учение в богатата съкровищница на пастирския опит, като има и творения, които се ползват с безпределно уважение не само към най–близкото към него време, но и след това. Своето пастирско учение този свети отец излага в книгата „За задълженията на свещенослужителите”. Учението на св. Амвросий за пастирското служение, се съдържа в тази знаменита книга, в която по–обстойно и систематически са изложени неговите пастирски възгледи във вид на обширна система. Неговият възглед за пастирското служение, личното осъществяване на пастирския идеал, неговите възпитателни методи, пастирско въздействие на пасомите, трогателна грижа за устройването не само на религиозно-нравствения, но и битовия живот на духовенството, самоотверженост, покорно носене на различни скърби и болести – се явяват паметник на неговия  живот и дълбоко православно учение.

Свети Амвросий, епископ Медиолански, се прославя със своя живот и  богословски трудове, затова е канонизиран не само от Западната, но и от Източната Църква, което се явява важен фактор в работата на икуменическото сближаване.

Учението на св. Амвросий за пастирството е неоценим бисер за православните пастири на всички поколения: бивши, настоящи и бъдещи, а особено за младите пастири, които нямат дължимия жизнен опит.В тази книга се съдържа неизмеримата висота на образа на пастирството и се разкрива цялата пълнота на отговорността на пастира пред Бога и хората и неговото пастирско служение. Всичко това трябва да чувства и съзнава съвременния пастир. За да достигне това, пастирът трябва да знае, как учи за пастирството св. Амвросий.

Доколкото животът на св. Амвросий и неговата пастирска дейност са неотделими от учението за пастирството и се явяват негова съставна част, то настоящата статия се излага с биография на светителя.

Свети Амвросий, епископ Медиолански е роден около 340 година в Трир[Ioann 1995:15; Иоан 1991:19]. След ранната смърт на баща му, майка му се завръща в Рим. Тук младият Амвросий получава образованието си. Изучава риторика и право, за да се посвети след това, верен на традициите на рода, на държавна служба. Като адвокат той проявява голямо красноречие, което му спечелва завидна известност и почит. По препоръка на префекта на Италия – Проб, той е назначен около 370 година от император Валентиниан I  за управител на провинциите Лигурия и Емилия (Горна Италия), със седалище в Милано.

Благодарение на своите високи нравствени качества и образцова служба младият Амвросий спечелва благоразположението на всички. Наскоро починал миланският епископ (арианин) Авксентий. Между православни и ариани възниква остър спор във връзка с избора на нов епископ. За да предотврати нежелани последици, в качеството си на управител на провинцията, Амвросий присъства, в храма, където са  били събрани клирът и народът, за да изберат нов епископ. Неочаквано, според свидетелството на Павлин, се чува глас: „Амвросий да бъде епископ”. И за православни, и за ариани това е Божие указание. Единодушно те решават, че новият милански епископ трябва да бъде Амвросий, защото те знаят, че в негово лице ще имат честен, твърд и способен иерарх. Приема св. Кръщение и, след като в продължение на осем дни преминава съответните иерархически степени, е ръкоположен, вероятно на 7 декември 374 година, за епископ и заема миланската епископска катедра [Ioann 1995:19; Иоан 1991:23]. Това избиране на Амвросий за епископ Медиолански е признато от западните светители и одобрено от източните. В числото на първите лица, явно съчувстващи на избора на св. Амвросий за епископ бил св. Василий Велики, архиепископ на Кесария Кападокийска. Той му пише приветствено писмо: „И така, Божи човече, понеже ти не от човек си приел Христовото Евангелие, или си се научил на него, но сам Господ от съдиите на тази земя те е изкачил на катедрата на апостолите, то подвизавай се с добрия подвиг, лекувай недъзите в хората, ако се е докоснала до някого болестта на арианското безумие; … Ние можем да бъдем близки помежду си с духа, макар по местото на живеене на земята да сме твърде отдалечени един от друг”[Василий Велики1902:35.50].

Вярващият народ не остава измамен в своите надежди, че добрият управител ще бъде още по–добър като епископ. Миланската епископска катедра получава твърд и непреклонен във вярата епископ, смел и неуморим защитник на православието и учител на вярващите, любвеобилен закрилник на бедните и непоколебим стълб на Църквата. Свети Амвросий почива на 57-годишна възраст на Великата събота, 4 април, срещу нощта на светлия празник Великден в 397 година[Ioann 1995:30; Иоан 1991:42].

Въпреки голямата си заетост като архиепископ, св. Амвросий ни оставя много съчинения. Повечето от тях са плод на проповедническата му дейност, като след произнасянето им са преработвани и разширявани. Те са представляват отделни книги.

Своя възглед за пастирството св. Амвросий е изложил в своето съчинение: „За задълженията на свещенослужителите” (De officiis ministrorum)[Ambrosii 1977:21,358; Иоан 1988]. В него той дава на свещенослужителите подробни наставления, относно техния живот, поведение и служение. Особено внимание обръща той върху качествата, външността и развлеченията на църковните пастири.

Пастирите, преди всичко, трябва да притежават истински християнски качества. Като проповедници на любовта Божия, те трябва да се отличават с благопристойност, скромност, умереност и предпазливост. И то не само в делата си, а и в думите си. На християнския пастир е прилично скромното мълчание, когато то е потребно; а то е потребно, когато говоренето е безполезно[Ambrosii 1977:I,2,5; I,3,9]. Езикът му да пази най-строга дисциплина: да знае, кога да каже дума и кога да замълчи [Ambrosii 1977:I,5,18-20].Туй последното особено е потребно, когато го завладява гнева, а още повече при разгневен неприятел. Който съумее да запази мълчание в гняв, или кога го злословят, той ще се научи да говори благоразумно и благопристойно [Ambrosii 1977:I,3,13;I,5,17].Самото наше мълчание, във време на което другите добродетели като че бездействат, трябва да бъде следствие и действие на скромността. Ако то произлиза от малоумие и гордост, то е порок и безчестие; но ако е плод на скромността, то заслужава от всички похвала и одобрение.Пастирът и в разговора трябва да пази приличие, та да не би из устата му да излезе нещо срамно [Ambrosii 1977:I,2,6-8]. Защото това най–много унижава и осквернява човека. Дори и в Евангелието е казано, че не храната осквернява човека, а онова, що излиза из устата го осквернява (Матей 15:11). Понеже това у простия народ се счита безчестие и срамно, то още по–прилично е за проповедника на чистотата и светостта. Разговорите на свещеника трябва да бъдат тихи и приятни [Ambrosii 1977:I,2,6]. Съдържанието им – поучително и доброжелателно. Целта им – възраждането и нравственото съвършенство на събеседниците. Гордостта да бъде чужда за него. Шегите, при сериозни предмети, да се избягват, особено неуместните, които могат да унизят предмета на разговора [Ambrosii 1977:I,23,102-103]. През думите се вижда тежестта и силата на ума. Затова пастирът трябва да подбира думите си и да избягва излишното в разговора. Речта да бъде ясна, разделна, приятна, не груба[Ambrosii 1977:I,22,99-101]. Гласът трябва да бъде естествен, нито твърде висок, нито твърде тих: „Какво да кажа за гласът, как не това, че, по моето мнение – съветва св. Амвросий, – той трябва да бъде естествен и искрен; (което се касае) до мелодичността на гласа, то тя, (както на мен ми се струва), е дар на природата, а не плод на изкуството. Произношението трябва да бъде ясно, а гласът в достатъчна степен енергичен. Трябва да се избягва грубата и необратимата реч, макар да не следва да се ползва с артистически прийоми”[Ambrosii 1977:I,23,104;I19,84].Гласът „не трябва да бъде слаб, отпуснат и женствен (какъвто го, обикновено, нарочно правят мнозина заради особената важност), но трябва да притежава всички качества на мъжкия глас. Защото красотата в живота и се състои, да се държи за това, което съответства (на познатия) пол и (на познатото) лице. Този принцип на дейност е най–добрият; това украшение не стеснява никаква дейност”[Ambrosii 1977:I,23,104]. Гласът трябва да бъде приличен за важността на званието и съответен на светостта на служението: „(Въобще пък е нужно да се погрижим за това), тонът на речта да съответства на светостта на тайнствата”[Ambrosii 1977:I,23,104].

Даже нещо  повече. Свети Амвросий изиска от пастира на Църквата особено внимание и приличие в изкуството на пеенето. И в него, както „във всеки род на речите, – за пастирите, по думите на светия отец, – първо правило се явява скромността, да започва тихо, за този който пее под акомпанимент или без акомпанимент[1], а така също и за този, който излиза с реч, да даде на него по такъв начин скромното излизане право на продължение”[Ambrosii 1977:I,18,69]. На друго място светият отец съветва пастира: „Който иска хубаво и приятно да пее, този предварително трябва постепенно да развива своя глас. Подобно на този, който с позволени методи в борбата се стреми (да получи) венец за физическото развитие, този, укрепявайки своите членове с ежегодното управление на игрището, с голямо търпение приучва себе си към труд”[Ambrosii 1977:I,10,32].

Сериозно внимание трябва да се обръща и върху външното телодвижение и движение на пастира. То трябва да е съответно на пастирското смирение и кротост. В движението на тялото се изразява състоянието на душата и сърцето. „В движенията на тялото,  – казва св. Амвросий, – се проявява състоянието на (нашата) душа. Оттук скритото сърце на нашия човек (1 Петр. 3:4) (гледайки по неговото показване на вън) се признава (от другите) ту лекомислено, самохвално, лошо, ту, обратното, сериозно, постоянно, непорочно и благоразумно. По такъв начин, движенията на тялото се явяват глас на духът.”[Ambrosii 1977:I,18,71]. По външните действия може да се заключава и за вътрешните свойства на нашата природа. И ние, без да виждаме човешката душа, за едни казваме, че са „известни”, а за други – че са достойни; едни наричаме горделиви и високомерни, а други смирени и кротки; у някои подозираме хитрост и коварство, а у други искреност и чистосърдечие; с една реч ние съдим за другите най–вече въз основа на техните външни постъпки, телодвижения и други. Само въз основа на такива неприлични телодвижения св. Амвросий не приема в своя клир двама кандидати. По това той познава, че в тях няма пастирски души и сърца. И неговите предположения скоро се оправдават. Те и двамата по–късно отпадат от Църквата. Външните им неприлични качества са отражение на вероломството на вътрешните им духовни такива. „Вие помните, деца, – пише той, – един близък на нас човек, който, макар че изглеждаше, и препоръчваше себе си с особено усърдие, обаче от мен не беше приет в клира изключително затова, защото неговите телодвижения бяха твърде неприлични; (след това) когато в клира аз забелязах още един, който със своята горделива походка бодеше моите очи, то заповядах му да не ходи пред мене. Така аз се разпоредих, не лишавайки (обаче) него след (този) неприятен случай от длъжност: аз само му забраних да ходи пред мен. Обаче аз не се измамих в моето решение, така както и този и другия отстъпиха от църквата; по такъв начин, което откриваше походката, това се потвърди и от вероломството на техния дух. Защото през време на арианското гонение единият отстъпи от вярата, а другият, заради сребролюбие и от боязън от духовен съд над него отказа от нас. В тяхната походка ясно проникваше някакво лекомислие и самите те изглеждаха като премазани готованци.”[Ambrosii 1977:I,18,72]. Вървежът на пастиря трябва да бъде скромен. Бързо да върви, аз считам, че не е прилично за него, освен когато това изисква безотложно работата. „Не считам така също за прилично твърде бързата походка, ако към това не подбужда опасност или действителна необходимост”, – казва св. Амвросий. „Защото мнозина, запъхтели се, изкривяват, както ние можем да забележим, устата; това изкривяване на устата, – щом у тях няма настойчива необходимост (да върви така бързо), – се явява знак на тяхното озлобление. Аз нямам представа тези, които ходят бързо само в изключителни случаи, а тези, при които бързината в походката е толкова постоянна, че се обръща в привичка. Аз не одобрявам нито тези, нито другите: първите на мен се представят подобия на статуи, а вторите – летящи облаци.”[Ambrosii 1977:I,18,74]. Но има и такива, които и при тихо и плавно ходене подражават на комедиянти. „Има и такива, – казва св. Амвросий, – които в своите бавни движения подражават на комедианти, (представяйки себе си) като че ли изображения на богове на триумфални носилки или движения на клатещи се статуи, защото те на всяка крачка, като че ли, наблюдават съразмерност.”[Ambrosii 1977:I,18,73]. Простото и естествено ходене е добро и благопристойно. То изключва всяка престореност, и изразява степенност и спокойствие на духа. Престореността и неестествеността винаги са неприятни. ”Има, нали, походка, заслужаваща одобрение, – учи св. Амвросий, – това е тази, в която се проявява достойнство, степенност и важност, – признак на спокойното състояние на духа; такава тя, впрочем, бива само в този случай, ако в нея няма нито изкуственост, нито престореност, и движението (се извършва) съвършенно естественно; нали всяка престореност е неприятна. Нека движенията на тялото да управлява самата природа, а не изкуството. Ако пък в нея самата бъде забелязан какъв да е недостатък, то нека го изправи упоритият труд не заради, разбира се, изкуството, а заради самото изправяне.”[Ambrosii 1977:I,18,75].

Развлеченията и тяхното място не са безразлични за свещенослужителя на Църквата. Защото дори и най–невинните такива могат да породят нарекания на пастира. Затова той трябва да бъде много строг и внимателен при избора им. Най-безопасното и полезното в случая е свещеникът да има близко познанство със стари и опитни хора, познати по своята честност и ползващи се с всеобщо уважение и почит[Ambrosii 1977:I,20,85]. При свободното си от служебни занятия време, той може да се среща с такива приятели, ноникак не в кръчмите. Неприлично за свещеника е да играе несъответни на сана му игри. Неприлично е тъй също да участва в буйни пиршества и веселби, дето под влияние на виното може да бъде унизен от един и съблазнен от други, освен там, където ще бъде между свои и почетни хора и където повод за укори и съблазни няма да има. На такива пиршества и веселби често пъти се говорят нескромни думи за съблазнителни предмети. Пастирът тук не може нито да не ги слуша, нито да ги спре със съответна поука. Нито времето, нито мястото му позволяват това. Най–добре е той да не бъде тука. По-удобно е за него да даде скромно угощение на отбрани приятели у дома си, отколкото да присъства на чужди пиршества[Ambrosii 1977:I,20,86]. У дома си той е господар и може да дава добър пример, като такъв. Но у чуждата къща той ще бъде ограничен от етиката и волята на домакина. За развлечение на пастира могат да служат: четенето, пението, другарските беседи и духовната музика. „Защо ти – се обръща към пастира светият отец – не употребяваш за четене (Свещеното Писание) това време, когато ти биваш свободен от църковни дела? Защо ти не посещаваш Христа, защо ти не беседваш с Христа, защо ти не слушаш Христа? С Него ние беседваме, когато се молим, Него ние слушаме, когато четем Божествените Писания. Каква за нас работа до чужди домове? Един е домът, който обхваща всички. Нека по–добре (сами) да идват при нас, в когото има до нас работа? Каква е наша работа до приказки? Ние сме се задължили да служим на Христовия жертвеник, а не на хорската угодливост”[Ambrosii 1977:I,20,88]. Но празните посещения той трябва да избягва. Как на лицата, с които на пастира е безопасно и даже с полза за себе си може да има запознанство, той указва на хора „по–старши, т. е., или с епископ, или, в случай на крайна нужда, с презвитери”[Ambrosii 1977:I,20,87]. По-чести визити, съветва св. Амвросий, да се правят на Христа Господа в храма.

Относно вътрешните качества на пастирите, св. Амвросий учи, че пастирът във всичко трябва да се отличава с благоразумие; тъй като и Сам Спасителят съветва апостолите да бъдат мъдри. Благоразумието е най–необходимо качество за ръководене на паството към спасение. Пастирът трябва благоразумно да съобразява обстоятелствата на живота със своята задача и мъдро да прокарва началата на Евангелието в живота на своите пасоми. Благоразумието – това е висока и превъзходна добродетел на свещенослужителя на Христовата Църква [Ambrosii 1977:I,24,115], състои се не в практическа, житейска мъдрост или умение да живее, а в Евангелска мъдрост – в търсене на истината и познаването на Бога – Твореца на вселената[Ambrosii 1977:I,24,118]. Той трябва да е проникнат и със справедливост и любов, която въздава всекиму своето и заслуженото; която „чуждото не присвоява и презира собствената си полза, за да запази обществените права на всекиго”. Справедливостта обхваща всички отношения на пастира към обществото на хората[Ambrosii 1977:I,27,130]. Като разбира не в смисъл на езическа сурова и хладна законност тя отдава на всекиму дължимото – и е неразделна с честността и християнската любов. Вярата служи за нейно основание; Христос – е нейния образец, храмът – нейното огнище, свещенството – нейната школа[Ambrosii 1977:I,29,135-34,174]. Трябва да възпита в себе си мъжество, та ревностно да защищава вярата и радостно да търпи скърби и страдания от хората в света за името на Христа. Мъжеството на пастира не е във физическата мощ, но в нравствената сила на духа, полето на битката на което – това е ветхия човек с неговите страсти и похоти [Ambrosii 1977:I,35,175-178]. Тя се появява в миролюбието, самообладанието, в радостното приемане на страданията, в търпението и кротостта и даже самата смърт заради Иисуса Христа, в търпението и кротостта против развратения свят, в твърдото упование, че за всичките скърби на този свят се очаква награда на блаженството в Бога [Ambrosii 1977:I,36,178-40,208]. Свещенослужителите трябва да бъдат предани на Бога и с цялото си същество да Му се подчиняват до самата смърт. „Така наречената свобода на духа от огорчение, – по думите на св. Амвросий, – се състои в това, да не отслабваме ние в скърби, а в радости да не се превъзнасяме. И ако такива наставления дават на онзи, когото убеждават да приеме управлението на държавните дела, то колко пък по-старателни ние, призоваваните към служение на Църквата, трябва да вършим това, което е угодно на Бога? За да може нас да осенява силата Христова, за да можем ние да бъдем предани на нашия воевода в такава степен, за да могат (самите) наши членове да бъдат оръжие на справедливостта, – оръжие не телесно, в което царства грехът, но оръжие крепко при Бога, с което (оръжие) се унищожава грехът. Нека да умре нашата плът, за да умре в нея всяка вина и ние, като че ли станали от мъртвите, да възкръснем чрез нови дела и нрави! С такива в действителност са пълни от честно и от прилично служение подвизите на храбростта.”[Ambrosii 1977:I,37,185-186]. Да бъде въздържателен във всичко и да не се поддава на светските удоволствия и мирска суетност, дето би пострадала неговата нравствена чистота и добро име. Но особено трябва да бъде обладан от любовта на Господ Иисус Христос, Комуто той е служител. Тя може да допълни всичко у него. Към хората тя се изразява в благотворене словом и делом. „Колкото по–често те вижда народа да правиш добро – казва св. Амвросий, – толкова повече те обиква; аз знам тези, които, колкото повече раздаваха, толкова по–много имаха”[Ambrosii 1977:II,16,78].

Четвърти век в историята на християнската Църква справедливо се нарича „тържествуващ век, хубав век, бляскав век”. Никога, освен апостолския век, нито преди, нито след четвърти век, в Христовата Църква не са се появявали едновременно толкова велики светилници на вярата, учението и благочестието, както през този век. Между великите църковно–обществени дейци през четвърти век, на които човечеството е задължено за тържеството на истинската вяра над ересите, светлината над тъмнината, видно място заема св. Амвросий, епископ Медиолански. Той е съвременник на Василий Велики, Григорий Богослов, и, отчасти на Иоан Златоуст. Свети Амвросий спечелил за себе си почти такава слава между епископите на Западната Църква, каквато тези светители – между епископите на Източната Църква. Неговият живот е ознаменуван с енергична и мъжествена борба със силните врагове и притеснители на християнската вяра и благочестие. Сред всеобщия нравствен упадък, св. Амвросий остава непоклатим пастир и подвижник на Христовата Църква. Вътрешният мир на св. Амвросий произлизаот горещата любов към Бога, а неговата външна дейност се предизвиква от потребността на неговата ревностна душа.

От деня на своето епископство св. Амвросий се отличава с вярност към пастирските задължения и тяхното строго изпълнение, строгост към самия себе си и снизходителна любов към ближните. Той има голяма любов към Бога, която при него никога не се колебае. Като размисля, от каква кал (това е негово собствено изразяване за своето минало) го извлича Господ, за да го постави сред „князете на своя народ”, св. Амвросий разбира, че само отричането от своята грешна воля и братска любов към ближните, може поне с малко да Му заплати своя дълг на признателност.

Целта на живота на св. Амвросий е да обича и да служи на Господ Иисус Христос, да вярва в Него, да почита Неговото име и да страда за Него със с радост. Но любовта и вярата в Господа при него се съчетава преди всичко не заради собственото само спасение, но за назиданието и спасението но своето паство.

Целият пастирски живот на св. Амвросий преминава в размишление за божественото, в изпълнение на светите задължения и в молитвословие. Неговото слово, както и словото на светителите на Източната Църква, е просто, дълбоко назидателно и многоплодно. Неговото влияние върху християнската литература, семейния, обществения и политически живот и особено „на вътрешното устройство и външния порядък на Църквата и клира” – е твърде обширно. За миланските християни в края на IV-ти  век той е също такъв, какъвто Цицерон за римските езичници през златния век. Свети Амвросий служи е център за духовен живот, около когото се групирацялото по–добро и по–мислещо християнско население на Медиолан. Но неговият добродетелен живот, блестящо красноречие и християнско мъжество са известни не само в Италия, и не само на Запад, но и на всички на Изток и Юг. В Галия, Гърция, Мала и Предна Азия, Египет и Либия познават св. Амвросий по неговите съчинения или по слуха за неговата пастирска мъдрост и смирено величие.

Всичко гореказано за учението на св. Амвросий за пастирското служение ни убеждава в това, че съчинението на св. Амвросий „За задълженията на свещенослужителите” представлява възможно пълно изложение на практическата страна на пастирското служение. Положението на пастира на Църквата в обществото, сред  хората, – ето главната цел на пастирските наставления на св. Амвросий. При това неговият поглед на общежителните отношения на пастира открива дълбоко разбиране на интересите на обществения живот. Тук той се явява не само голям богослов–моралист, но и забележителен публицист на IV-ти век. С обхвата и разнообразието на своите практически съвети за свещенослужителите, св. Амвросий рязко се отличава от всички предшестващи го отци на Църквата – източни и даже западни. Може да се каже, че за пастира на Църквата всяко негово слово има дълбок практически смисъл и жизнено приложение. Неговият идеал за пастира на Христовата Църква е живият човек, действащ също сред живи хора. Учението на св. Амвросий не е отвлечена теория за пастирското служение. Тук, което е слово, е опит, което е съвет,  е и факт. Тук пастирът на Църквата не се откъсва, а се въвежда в живота, в обществото на хората. Свети Амвросий само се старае да му укаже тези граници в живота и неговите отношения към другите, които той, като Божий служител, не трябва да престъпва, ако не желае да унижава своето звание и високо служение.

Накрая, св. Амвросий първи от отците на Църквата сполучливо определя чертите на външното благоповедение на свещенослужителите на Църквата. В своя трактат „За задълженията …” той с отеческо търпение отбира всички условия на обикновения живот, в които се открива поведението на пастира, и с логическа, даже научна основателност го убеждава, че той нищо не трябва да пренебрегва в своето външно поведение, – че за него, като Божи служител, не съществуват действия и постъпки нравствено безразлични; че ако направо не открива в него свещено приличие, то самия непременно го изтръгва от очите на обществото и оскърбява носения от него свещен сан.

Запознаването с пастирския живот и творенията на св. Амвросий и с неговото учение за пастирството, във висша степен е полезно и назидателно за всеки пастир на Христовата Църква. Пастирите могат да го приложат в работата на пастирската практика, в края на краищата, то да послужи за слава на Православието, за Божия слава.

Библиография

Василий Велики 1902: Василий Велики, архиепископ Кесарии Каппадокийская, св. Письмо 197 к Амвросию, епископу Медиоланскому. Творения. Издание четвертое. Часть 7. Троице–Сергиева Лавра 1902.

Ambrosii 1977: Ambrosii Episcopi Mediolanensis, Santi, Opera. De officiis ministrorum. Libri Tres. Krabinger, Jo. Georgius. Mediolani. Biblioteka Ambrosiana. Milano/Roma 1977, 21-358.

Иоан, (Стойков) 1988: Амвросий, епископ Медиолански, св. За задълженията на свещенослужителителите. Превел: Иоан, (Стойков), архимандрит, к. б. (Машинопис). София 1988.

Иоан, (Стойков) 1991: Иоан, (Стойков), архимандрит, к. б. Св. Амвросий, епископ Медиолански и неговото учение за пастирското служение. (Към 1600 годишнината от неговата блажена кончина – 397/1997).  (Машинопис). София 1991.

Ioann, (Stoykov) 1995: Ioann, (Stoykov), archimandrit. Ambrosius von Mailand und seine Lehre uber den Hirtendienst. Anlaslich des 1600 Jahrestages seines Todes (397-1997). Magisterarbeit (Computerschreiben). Gustav – Siewert – Akademie. Weilheim-Bierbronnen, Kreis Waldshut. Deutschland 1995.

__________________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 181-190. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Тук, трябва да се предположи, че св. Амвросий разбирал антифонното пение в Църквата, прието от него от Изток.

Първо изображение – авторът на статията, + Главиницки епископ Иоан Стойков. Източник – Гугъл Бг. Второ изображение – св. Амвросий Медиолански (340-397). Източник – http://www.yandex.ru.

Струмишки митрополит Наум

Роля и функции на религиозния ръководител в Православната църква

Позицията на лидерство в Христовата Църква се основава външно на йерархичната поставеност и на властта на свещенството, а вътрешно, което е още по-важно условие, – на духовнaта зрялост и подготовка на носителя на свещенически сан. Ще се опитаме, доколкото е възможно, да обясним това понятие. Но бъдете внимателни! Всичко онова, което ще прочетем в следващите редове, ще ни се стори като метафора, но всъщ­ност не е. Това е само богочовешка, християнска онтология.

Съществуват три степени на духовно развитие:

а) очистване на сърцето от страстите;

б) просветляване на ума;

в) „обожение“ (theosis) на личността в цялост: на човешката душа и тяло.

Най-висока е степента на „обожението“.Степените на духовното развитие най-лесно се определят от качеството на личната молитва:

– Този, който има само устна или умствена молитва, се намира в степента на очистване.

– Този, който е възраснал до аскетико-умносърдечна молитва, се на­мира в степента на просветляване.

– Възвисилият се до непрестанна или благодатна умносърдечна мо­литва се намира в степента на „обожение“.Съществуват и три свещенически степени или санове: дяконска, презвитерска и епископска. Между тях най-голям е епископският сан или степен. Според Свещеното предание на Православната църква на всяка от степените на духовното развитие съответства определен свещениче­ски сан: на степента на очистване съответства дяконският, на степента на просветляване съответства презвитерският, а на степента на „обожение“ (theosis) – епископският сан.

Правилно и идеално би било, ако всеки носител на свещеническа степен отговаря и вътрешно духовно на тях, т. е. ако неговият свещени­чески сан отговаря на съответната степен на духовно развитие. Това е теоретичната постановка на нещата. Но в действителност в живота на Църквата много рядко се случва носителят на определен свещенически сан да притежава и съответното за сана си вътрешно духовно състояние. Колкото повече се върви към по-висшите свещенически санове в Църк­вата, толкова е по-голямо отстъплението от идеала. Например: може да се срещне дякон, който по някакъв начин върви по пътя към очистване на сърцето от страстите, просветлен презвитер е вече истинска рядкост, а „обожен“ епископ е истинско чудо. Положението е малко по-добро, поне за първите два свещенически сана – дяконския и презвитерския, сред свещенството от монашеските редове. Последното се отнася особено до някои манастирски общности от Света гора, Атон.

По своето място и функция епископът е върховен лидер (водач) в Църквата.Но поради отстъпване от посоченото правило и от светоотече­ското Предание – именно поради липса на вътрешно духовно покритие при носителите на този висок свещенически сан – днес в Православната църква съществува криза на ефикасно институционално лидерство.От една страна, кризата в лидерството (освен в останалите сфери от цър­ковния живот) се проявява като грешки (във всяко едно отношение) в действията на висшия клир на Църквата, а от друга страна, като генерал­но изразявано недоверие на народа в свещенството, както и в Църквата, разбирана като институция. Например как да се вярва на проповедта за свобода, любов, равенство, единство и общност между хората и народи­те от страна на Православни църкви, които помежду си не се признават. Или как да се вярва в проповедта за въздържание, прошка, молитва, ми­лост, подпомагане на страдащи и т. н. от страна на свещени лица, които не живеят според нормите, които проповядват? Проблемът не е толкова в обстоятелството дали нещата са видими и познати, колкото в това, че хората духовно усещат нещата.

В началото бе посочено, че позицията на формално лидерство в Църквата се базира на йерархичната поставеност на свещенството и че между свещеническите санове най-висок е епископският. Налага се оба­че да се направи едно кратко богословско пояснение.

Там, където вярващите се събират на едно място около своя епис­коп, за да се постигне евхаристийна (литургична) общност, там се осъ­ществява и Тялото Христово в цялата Му пълнота. Именно там се осъ­ществява тайнството на Божественото домостроителство, а в цялост и на Царството Божие. На това място и по този начин се извършва Тайнството на Църквата.Събирането на народа Божи на едно място е необходимо за същест­вуването на Църквата, но средоточие на това събрание може да бъде само личността Христова.Епископът, който възглавява това събрание, е икона на есхатологичния (вечния и единствения Първосвещеник) Хрис­тос. Понеже Христос е Глава на Тялото, на Църквата, а тази Глава е в по­стоянно отношение и насоченост към Бог Отец, затова и епископът като икона Христова оглавява светата Евхаристия, която се възнася и принася към Бога, т. е. на Неговия престол.Следователно епископът благодатно, светотайнствено осъществява това възглавяване на Църквата, тъй както осъществява това Самият Господ Иисус Христос.Така епископът, може да се каже, е икона Христова и се намира на мястото и в образа на Хрис­тос.

Затова няма и не може да съществува власт над епископа, който е икона Христова и Глава на Църквата, събрана около него на светата Евха­ристия. Както няма власт над Богочовека Христос, така няма власт и над епископа, който е икона Христова. Епископът като глава на своята епис­копия е единствен носител на реална автокефалност, т. е. лидерство, и то както по отношение на своята светотайнстсвена дейност, така и спрямо пастирската си дейност и административната си работа, без при това да е обвързан да попита някого дори и за мнение. Следователно той е Глава на Църквата и няма друга глава над него, която да решава, нарежда и надглежда вместо него. Това накратко обхваща понятието лидерство – и светотайнствено, и пастирски, и административно – в Църквата.

Епископът като пастир е свободен да урежда живота на своята епар­хия съгласно догмите, каноните и устава на Православната църква, от­говаряйки за това само пред Бога. Никой не се меси (нито може да се намесва) в неговата пастирска дейност: нито поместен събор на еписко­пи (Свещен синод), нито вселенски събор. Тук трябва да се припомни и обстоятелството, че и първият по достойнство епископ (архиепископ, патриарх) притежава същите права, както и всеки епископ; това са пра­ва, които той притежава само в своята епархия. Доколкото някога той би поискал да посети друга епархия и да извърши някое действие в нея, това може да направи само с разрешение и благословение на епископа на другата епархия, и обратно.

Съборът на епископите като институционно тяло и учредена кано­нична структура може и е призован да се изяви, да действа и да се наме­си само при положение че някое решение или действие на епископа на Поместната църква са противни на догматите, каноните и на устава на Поместната църква и въздействат негативно и върху живота на остана­лите Поместни църкви.И въпреки тази твърдо установена в богословско и каноническо от­ношение позиция на епископа в Църквата ние все още не можем да гово­рим за негово същинско лидерство.

Защо, когато се говори за позицията на епископа в Църквата, се упо­требява терминът формално лидерство? Защото едно е авторитетът на лидер, който произлиза само от значението на институцията, която пред­ставлява, а друго е авторитетът на лидер като следствие от вътрешното духовно покритие на неговия сан, с който той представлява институ­цията. Истински лидер е този, когото искаме да последваме, а не онзи, когото сме задължени по принуда да следваме. Оттук и заключението: Придобиването на най-високата позиция в Църквата не осигурява самò по себе си и авторитета на лидерството, нито пък липсата на формален свещенически сан и позиция на власт в Църквата сама по себе си предпо­лага невъзможност за лидерство с авторитет. Напротив, в историята на Църквата в случаите, когато тези позиции не са съвпадали, харизматич­ното лидерството винаги е имало по-голям авторитет от институционал­ното лидерство.

Всички светци на Църквата, мъже и жени: мъченици, преподобни и юродиви, които не са имали никакъв свещенически сан, са доказателство за нашата теза – и то най-често още по време на своя земен живот. А най-голямото евангелско доказателство е самият Господ, Богочовекът Иисус Христос, Който по критериите на старозаветното свещенство и Църква не е имал никаква позиция на власт и никакъв формален свещенически сан: „Ето, цял свят тръгна подире Му“ (Иоан 12:19).Да повторим обобщаващо: свещеникът по функция представлява и възглавява Църквата. Свещеникът е този, който, стоейки пред Църк­вата и в името на Църквата, принася даровете на Църквата пред Божия престол, пред Самия Бог. Чрез него се осъществява тайната на съборно­то начало, изразено в литургичния възглас от ектенията: „Самите себе си, един други целия наш живот да отдадем на Христа Бога“, а чрез Него – на Бога и Отца. Същевременно Бог, от Своя страна, ни дарява божествения живот. В историческия период на преходния образ на този свят и век свещеникът е този, който се появява на мястото и в личността Христова, извършвайки Неговото дело до деня на апокалиптичното Вто­ро пришествие. Защото Богочовекът Христос веднъж и завинаги пожерт­ва Самия Себе Си за живота на света, но остана чрез Светия Дух през вековете Глава на Църквата. Епископът преди всичко е свещеник. Това е светотайнственото и институционалното измерение на свещенството. Съгласно Преданието на Православната църква жената не участва в това измерение на светото тайнство Свещенство. Но това измерение няма да съществува в Царството Небесно: няма нужда от преходен образ на света там, където вече присъства Самата Истина.

Свещеникът истински възглавява Църквата, а не само по функция, само доколкото преди това благодатно я е събрал и се грижи за нея в сво­ето сърце. Само очистеното сърце може да приеме в себе си всички, без да изключва и враговете. Само в него може да се извърши великото тайн­ство на съборния живот, на взаимното проникване. Само такова сърце може да изрича молитвата за целия свят, изпълнена в онова неизречимо: „Авва, Оче!“ Само на олтара на отвореното сърце умът може невидимо да свещенодейства за живота в делото за спасениетото на света. Това е аскетико-исихасткото и вътрешно измерение на тайнството Свещенство. Без това измерение се губи персонално-сотириологичният характер на Свещенството като свето Тайнство.Никой не може да отнеме на жената това измерение на свещенството нито в този, нито в бъдещия век. Тя е условие за влизане в Истината, в Царството Небесно и е дар Божи за всеки човек. Това аскетико-исихаст­ко или вътрешно измерение на светото тайнство Свещенство, именно ис­тинското покаяние, е условие за съществуване и на светата Евхаристия и на света. Според Преданието на Църквата за съществуването на светата Евхаристия, а с това и на света, достатъчно е покаянието на трима души. Това могат да бъдат и единствено три жени.

Вътрешното свещенство е това, което има сила да привлича и което остава вечно. Не го ли притежава епископът, той няма нищо.Притежа­ва ли това и най-малкият член на църковната общност –той вече има всичко.Вътрешното или царското свещенство е силата, която привлича и човеци, и ангели; и тези, които правят добро, и тези, които вършат зло, от което всички са уязвими: „Станахме зрелище на света – на Ангели и човеци“ (1 Кор. 4:9). Това е сила, която привлича, без при това да бъде нарушавана нашата свобода. Нормално е да те привлече този, който по­стоянно се грижи за тебе и те има в сърцето и ума си, защото той е напра­вил съдържанието на твоя живот съдържание на своето съществуване. И нормално е да спечелиш за противници тези, за които твоят живот по Бога е пречка. Вътрешното свещенство е сила, а не безплоден морали­зъм, от който изобщо никой не се интересува.

Накратко казано, в процеса на очистване, просветление и обожение пастирите или църковните лидери трябва духовно да ръководят народа Божи, който участва в светите тайнства на Църквата. Духовният отец, пастир или лидер трябва най-първо да очисти своето сърце от греховните страсти, да придобие дара на умносърдечната молитва, т. е. дара на въ­трешното свещенство, и да достигне поне до състоянието на просветле­ние на ума.Така той ще може да ръководи тези последователи, които ще привлече към Богочовека Христос и Неговата Църква, като ги води по пътя на очистването на сърцето и просветляването на ума. По този начин тези вярващи, чиито духовни ръководители успеят да претворят вярата им в опит и знание, никога повече няма да останат извън Църквата.

Ето как описва това един от най-големите исихасти и духовни лиде­ри на XX век – светогорският Старец Йосиф Спилеот:

Сам Бог ръководи опитния Старец и духовен ръководител, който е способен да спаси душата и който е минал по същия този път. По-добре казано, Самият Бог обитава в него, говори чрез него и осъществява сре­щата (с духовното чедо). Когато започнат да беседват, настъпва проявя­ване на божествената благодат (в сърцето на духовното чадо). Отецът говори, а неговите думи проникват в дълбочината на сърцето като мъл­ния. Душата е озарена от божествената светлина, а демоните бягат далеч оттам, понеже не са в състояние да стоят пред Стареца. В този момент светият Старец е целият божествен огън, а неговите думи са преизпълне­ни с божествена просветленост. Неговите съвети са субтилни, въздейст­ващи, мъдри, основават се на духовното познание и са преизпълнени със съзерцание, понеже ги съпътства божествената благодат. Щом докоснат сърцето на духовното чадо, те въздигат неговия ум към възвишено вдъх­новение и възхищение, понеже той се поучава в свръхестественото и в онова, което е необходимо, за да се понесе тежкото бреме на демонската злоба.

Сърцето на истинския духовен отец, т. е. лидер, е напълно очистено от страстите, а оттук и благодатно разкрито; в така отвореното сърце неговият ум пребивава с плач и с молитва. Това е дело и подвиг, в който участва цялостната човешка психофизична същност: с ум, с разум и с тяло. Тук, в сърцето, като духовен център на човека се извършва тайн­ството на преобразяването. Благодатта на светото тайнство Кръщение, която ни се преподава от Светия Дух, въздейства върху очистеното сър­це, преобразява и ума, и словото, и личността на духовния лидер. Него­вият ум става просветлен, неговото слово се изпълва със сила, а неговото присъствие се превръща в свидетелство Христово, което привлича въз­действащо и нежно.Духовният лидер е човек, чието присъствие излъчва сила към всички, включително към грешниците и падналите ангели.Той познава пътя към духовния растеж и може да води по него всеки, който иска духовно да расте.Словото на духовния лидер прониква и докосва дълбините на сърцето на духовните последователи и вътрешно ги прео­бразява: дава им светлината на вярата, любов и сила за подвиг, вдъхва им надежда в духовната борба и живот.То духовно ражда и изгражда новия човек в Христа чрез взаимно лично отношение.Свързаността „духовен лидер–духовен последовател“ има тайнствен характер и се изразява във взаимно проникване и възрастване в Христос.

Така, ако личните и църковните дела и действия не бъдат съгласува­ни с учението на Светите отци на Православната църква, не може да се очакват никакви по-добри резултати в нашата пастирска, т. е. лидерска работа и служение. Вместо да бъдат ос, около която да се обединяват човеци и народи, епископите на Православната църква ще продължават приоритетно да се занимават със славолюбие, с борба за власт и човешка слава, с политика и с етнофилетизъм или с лъжлив патриотизъм. Вместо да бъдат извор на утеха и на изцеление, презвитерите ще продължават приоритетно да се занимават със сребролюбие, с борба за пари и имот. Тогава останалият народ, оставен сам на себе си, ще продължава да се занимава или със задоволяване на своите страсти (номиналните христи­яни), или (неправилно духовно ръководените) с одумване и клюки, лъжи и осъждане спрямо първите, вторите или помежду си…Това лошо духовно състояние е свидетелство, че локалните епископ­ски църкви са ръководени от епископи, които все още не са се очистили от страстите си, както и от вътрешната си зависимост от тях, особено от страстта на етнофилетизма и на високото мнение за самите себе си, която рефлектира като вътрешна междуцърковна борба за власт и сила и внася разцепления и разделение. Разбира се, за подобен род духовни лидери не е препоръчително да продължават да прикриват, а с това и да подхранват, вместо да лекуват, своя тревожен вътрешен конфликт и разединение на личността, като създават и поддържат дисхармония, враждебност или раздор сред човеците и народите, а също така и между Поместните църкви.

Трябва да се знае и следната характерна особеност: основният про­блем, който се поставя пред духовните чеда, пред последователите, в пе­риод на духовно събуждане и очистване на сърцето от страстите, не е дали духовният отец или лидер някъде греши, а в обстоятелството дали духовните чеда го слушат, следват и му вярват, след като вече са го про­верили и свободно са го избрали за духовен лидер.В този случай няма опасност от погрешно ръководство, защото, както вече беше посочено, свързаността „духовен лидер–духовен последовател“ има тайнствен ха­рактер и се характеризира с взаимно проникване и растеж в Христос, и то под прекия надзор и промисъл Божи. Приемственността на духовния живот в Православната църква се свързва преди всичко и единствено със светостта на духовните лидери. Ако духовният лидер е свят – това е мно­го добре; но подвигът на ръководения последовател е винаги личен.

Полезни в тази насока са следните размисли и съвети на прославени наставници с проникновен опит при осъществяване на свързаността „ду­ховен лидер–духовен последовател“:

Дори и ако заповедта на Стареца е погрешна, Бог заради послуша­нието ще я преобрази в духовна полза. Ако някой е послушен, тогава дори и заповедта да е лоша, всичко ще се превърне в добро само зара­ди послушанието. Няма никакво значение кой е Старецът, който издава заповедта. Каква полза имаше Юда от това, че Старец му беше Самият Христос? Каква полза имаше Адам от това, че беше в рая и че по някакъв начин Старец му беше Самият Бог? Никаква (Старец Йосиф Пещерник).Всичко зависи от нашето отношение към Бога. Ако имаме доверие в Неговия Промисъл, ще намерим сила да следим словото на нашия ду­ховен отец. Логиката, която е свойствена на всекидневния живот и на нашите размисли, не е достатъчна. Точно обратното – това, което ни се струва съвършено в нашата логика, много пъти не е нищо друго освен отблясък на обхванатата от грях воля, така че Бог няма да бъде с нас. Няма голямо значение дали някое слово на духовния отец е против нас и дали някой съвет ни се струва неразумен според общата логика. Ако сме подготвени да следваме словото и съветите на духовния наставник, ако имаме доверие в него, тогава Бог ще подреди нещата така, че краят да бъде положителен. Тайната на послушанието е една от съществените реалности по пътя към спасението! (Старец Софроний)

***

Въпреки констатациите и твърденията, че днес някои от лидерите на Църквата са виновни за бледото свидетелство на учението и спасител­ното дело на Господ Христос или за съблазните сред народа, все пак не бива и не е оправдано и нормално заради недостойнството и неспособ­ността на някои свещенослужители да се стигне до отпадане от Бога и от Църквата. Лидерите на църковната организация са заменими, но Църква­та остава вечно място на спасението и портите на ада няма да ѝ надделе­ят. Повърхностни са самооправданията от типа: „Виж онзи свещенослу­жител какво прави, а аз да ходя на църква!“ Ако смятаме, че съществува друга, външна пречка за нашите отношения с Бога, тогава ние напускаме личното отношение с Него и личния път до Него.Ако постъпваме и раз­мишляваме по този начин, ние не живеем като личности.

Лидерството в Православната църква е за слава Божия, а не за собст­вена слава и интерес. Това е антиномично лидерство – ръководиш не за да ти служат другите, а за да им служиш с личен пример. Това е лидер­ство на лично и въздействено свидетелство за Христос, което никого не оставя равнодушен. Това е лидерство, което не зависи само от лидера, а и от неговите последователи, от тяхната посветеност. То има съборно, църковно измерение. Отношението „лидер–последовател“ не е веднъж завинаги установена, непроменяема и идолопоклонническа; това е отно­шение, което трябва да създава и да издига нови лидери. Неговата цел е есхатологична – Божественото Царство. Именно на това се основава истинското лидерство в Църквата, т. е. на Христовото лидерство.

Следователно необходими ни са пастири, които ще възобновят пра­вославния духовен живот и ще разгорят огъня на вярата. Такива духовни ръководители, които действено и с личен пример ще актуализират Све­щеното предание, ще се грижат за единството и първенството по чест между Православните църкви, ще пазят достойнството и еклезиологич­ната пълнота на Поместната православна църква, както и пастирския ѝ авторитет и доверието в нея. С една дума в нашето съвремие, страдащо постоянно от разнородни конфликти, са ни потребни свети хора. Появата на такива епископи лидери със сигурност ще обогати комуникацията и диалога на Православната църква с другите християнски църкви, както и с монотеистичните религиозни общности в духа на божественото посла­ние за мир, толерантност и съжителство между всички човеци и народи.

_______________________________

* Публикувано в Библия, култура, диалог. Интеррелигиозният диалог в европейска перспектива, София, 2010, с. 17-25. Тук текста е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Росен Миланов

Мнозина от светците на Християнската църква са били същевременно и с високо образование. По този начин те пренасят културните блага (в техните форми) на християнска почва. Един от тези светци е и Амброзий Медиолански.

За живота на св. Амброзий разполагаме със следните извори: неговите собствени творения (особено писмата му), две биографии (едната на презвитер Павлин Медиолански, а другата анонимна) и сведения, които намираме у други автори (например това, което говори за него бл. Августин в Изповеди). Той е роден или в 333, или в 340 г. в семейството на преториански префект. След смъртта на своя баща (през 354 г.) отива в Рим, където изучава гръцка и латинска литература, антична философия, реторика. През 368 г. Амброзий е вече съветник в преторията, а в 373 г. е определен за управител на Емилия, Лигурия и Инсубрия.

С името на св. Амброзий Медиолански е свързано нещо рядко срещано в църковната история – още преди да е приел кръщение, по настояване на вярващите той е избран за епископ и за една седмица преминава всички църковни степени. Оттук нататък св. Амброзий отдава всичките си сили в служение на Църквата. Забележителна е неговата защита на християнската вяра (срещу Симах) пред император Валентиниан I, неотстъпната му борба срещу арианската ерес, както и силата на неговата проповед, с която привличал множество девойки за монашеския път. Впечатляват и разказите на бл. Августин за неговата вглъбеност и величието на духа му.

Св. Амброзий починал на 4 април (тогава – Велика събота) 397 г., оставяйки след себе си светъл спомен и множество съчинения на Християнската църква. Тези съчинения могат да се разделят на няколко групи: екзегетически, нравствени (по-голямата част са монашески), слова, химни и писма[1].

Едно от най-известните творения на св. Амброзий Медиолански е De officiis ministrorum. То е написано във връзка с Цицероновото De officiis, но същевременно се различава от него и излага християнския морал, макар да заимства някои мисли, построения и положения от античния философ. Важно и полезно е да се види какво влага св. Амброзий в понятието officium (неговото образуване, значение и за всичко друго, свързано с него) и това да се сравни с възгледите на Цицерон и с нашето съврменно разбиране.

I. Произход и употреба на думата „officium“

Първата задача на св. Амброзий Медиолански е да покаже, че известната на всички дума officium се среща не само в съчиненията на древните философи, но и у авторите на свещените християнски книги. Той е подтикнат към това от евангелския текст, който е чел същия ден. Става дума по-специално за началото на Евангелието според Лука (1:23), където се казва за свещеник Захария: След като се изминаха дните на службата му, той се върна у дома си[2].

Веднага след споменатото въведение св. Амброзий извежда значението на думата officium – от латинското efficere. Това е глагол от трето спрежение (т.нар. verba, завършващи на -io) и най-често означава правя, изготвям, създавам[3]. При това положение, ако е вярно твърдението на св. Амброзий, производната дума би била, разбира се, efficium, а не officium. Св. Амброзий твърди, че това е по причина на благозвучието[4].

Според един съвременен етимологичен речник твърдението на св. Амброзий не е вярно. Там думата officium се извежда от иначе несъществуващото *opi-faciom и за сравнение се дава новообразуваната дума opificium (изготвяне, направа; творчество; работа). Т.е. първоначалният смисъл, влаган тук, трябва да е бил извършване на някаква работа[5].

Очевидно е, че в речника на св. Амброзий Медиолански officium има значение на служение, като един негов различен (може би дори основен) смисъл – на задължение[6] – се подразбира и се включва вътрешно. Така е и в De officiis на Цицерон. В един руски превод на това съчинение предварително се прави следното уточнение: Терминът „officium“ ние преведохме с думата „обязанность“ или с думата „долг“. Този термин, както и някои други римски политически термини, не се поддава на напълно точен превод на руски език; той означава: задължение, съзнание за своето задължение, чувство за дълг, изпълнение на задължението и дълга, добро и порядъчно поведение и проникнати от съзнание за дълга действия както в политическия живот, така и в частния[7].

II. Християнският смисъл на служението

Св. Амброзий не се притеснява, че това, което пише, може да се окаже излишно при съществуването на Цицероновия трактат De officiis. Обяснението на причината за това той започва отдалеч, като казва, че древните философи са извеждали смисъла на думата officium от понятията почтено (honestum) и полезно (utile). Но понякога се случва така, че в конкретна ситуация трябва да се избира между тези два мотива. По такъв начин officium се проявява в три вида: почтено, полезно и избора на по-ценното между тях. А пък по-нататък философите разделят тези три вида на пет – два вида почтено, два вида полезно и изборът. Първите видове (почтеното) се отнасят до достойнството и почтеността (decus honestatemque) на живота, а другите видове (полезното) – до удобствата, изобилието, богатството, състоянието (commoda, copias, opes, facultates). Изборът се прави именно между първите и вторите видове[8].

Цицерон вече добре е определил голямото значение на „служението“ (officium) със следните думи: Понеже нито една страна от нашия живот – нито обществените дела, нито частните, нито съдебните, нито домашните, нито случаят, когато ти поставяш въпрос пред самия себе си, нито случаят, когато правиш нещо с друг – не може да бъде свободна от дълг…[9].

Разлика между древните философи и християните обаче съществува. Св. Амброзий твърди, че християните не наричат нищо почтено, ако то не се отнася повече към бъдещето, отколкото към настоящето; също така те не определят нищо като полезно, ако то служи за услада сега, а не за радост във вечния живот[10]. И сякаш за да се разграничи от езическия хоризонтален поглед върху живота, светецът изказва на пръв поглед малко смущаващия възглед: И не определяме никаква изгода в състоянието и изобилието на богатствата, но за неизгода смятаме това, те да не се отхвърлят; и трябва да се считат по-скоро за бреме, когато ги има, отколкото за загуба, когато плащаме от тях[11]. Един български изследовател на патристиката като че ли точно по такъв начин определя главната тема на De officiis ministrorum – превъзходството на християнското нравствено учение над стоическото[12].

Иначе, св. Амброзий Медиолански обстойно говори за разликата в служенията на различните възрасти[13]; и Цицерон отделя дълговете на различните възрасти и на магистратите, частните лица, гражданите и чужденците[14].

Ала св. Амброзий още повече усилва различието между християните и езичниците: И тъй, не е излишно делото на нашето писане, понеже ние разбираме нещо различно под думата „officium“ от това, което те са разбирали. Те признават за благо светските изгоди, а ние считаме тях дори за загуба[15]. Временното щастие предполага (много често) вечно нещастие (мъчение) – за това се привежда и евангелският пример на богаташа и бедния Лазар. Първият тук си получава доброто (или: блага – hic recipit bona; ск. м.), а там се мъчи; вторият пък, обратно, тук понася беди, а там намира утеха [16].

Според един много авторитетен курс по латинска литература със съчинението си De officiis ministrorum св. Амброзий дори си е поставил задачата да създаде една последователна християнска етика, която да се противопостави на дотогавашните философски [17].

III. Видове служения

В гл. 11 на книга първа от разглежданото съчинение св. Амброзий прави разделение на всяко от служенията (officia) на „средно“ (medium) и съвършено (perfectum)[18]. Абсолютно същото разделение се среща и у Цицерон – заимствано от стоиците, както сам той казва[19]. Св. Амброзий изяснява това чрез един християнски пример – евангелския разказ за богатия младеж, който дошъл при Иисус и Го попитал какво трябва да направи, за да получи вечен живот (Мат. 19:16–22). Св. Амброзий разделя Христовия отговор на две части. В евангелския текст добре личат двете състояния и съответните усилия от страна на човека за тях. Първото от тези състояния е точно „влизането във вечния живот“. За него от младежа-евреин се изисква пазенето на заповедите – очевдино тези от Декалога, т.е. Десетте Божи заповеди. Това са – казва св. Амброзий – средните служения, на които нещо липсва[20]. Второто състояние е християнското съвършенство. Бог-Отец, небесният Отец е образец за това съвършенство (в пълната му степен) (вж. Мат. 5:44,45)[21], което в християнската религия всъщност е само идеал.

От мисълта за небесния Отец и Неговото милосърдие св. Амброзий преминава (като някакво лирическо отклонение) към милосърдието (misericordia)[22]. Цицерон също на едно място заявява, че от всички качества именно тези (благотворителността (beneficentia) и щедростта (largitas) – ск. м.) са най-свойствени на природата на човека[23].

IV. Изворът на всички „officia“

В гл. 27 на книга първа от De officiis ministrorum св. Амброзий разсъждава за мъдростта (prudentia) като извор на всяко служение[24]. Трябва най-напред да се каже, че думата, която използва той – prudentia, – означава знание само за доброто, за разлика например от думи като scientia и notitia, които обозначават някакво знание изобщо (и за доброто, и за лошото). Неслучайно римските юристи са съзадали термина iurisprudentia – знание, или наука за правото, за справедливото. Можем да бъдем сигурни, имайки предвид високото правно образование на св. Амброзий, че такава словоупотреба не е случайна, а съвсем преднамерена.

Според св. Амброзий мъдростта научава на ревност (studium) и благоговение (reverentia) спрямо Бога. От нея водят началото си останалите добродетели. Като потвърждение на това св. Амброзий казва, че без мъдрост не може да има и справедливост[25]. Понеже, когато трябва да се определи какво е правилно или какво неправилно, ако това стане без посредството на мъдростта, става най-голяма грешка и в двете[26]. От това следва логичният извод, че не съществува и мъдрост без справедливост – всичко това пък се обединява в благочестието (любовта към Бога), която св. Амброзий, правейки една библейска реминисценция, назовава начало на разбирането (вж. Пс. 110:10; Притч. 1:7; 9:10; Сир. 1:16)[27]. Тази истина обаче, макар и да се среща у мъдреците на този век, не е измислена от тях[28].

Тук трябва да се каже, че очевидно Цицерон е един от мъдреците на този век, които има предвид св. Амброзий. В De officiis (кн. I, гл. 41) четем най-много за справедливостта[29]. По въпроса за извора на служенията пък Цицерон на два пъти заявява, че те произтичат от почтеността (honestas), като втория път добавя: … и от всеки вид добродетел (… atque ab omni genere virtutis)[30]. Но и той подчертава голямата важност на мъдростта при извършването на служението, казвайки, че при всяко дело трябва най-напред да се подчиняват собствените стремежи на разума[31].

Заключение

Обобщавайки казаното дотук в тази работа, можем да систематизираме накратко по следния начин. Св. Амброзий Медиолански заявява, че думата officium се среща и в Св. Писание, като извежда тази дума от латинския глагол efficere (нещо, което може би не е правилно), влагайки в нея смисъл на извършване на нещо. По този начин при превода на български на тази дума богатото ù съдържание не може да се предаде, но трябва да се има предвид. Но разлика между езическото и християнското схващане на служението несъмнено има и тя е свързана с насоченото към вечността разбиране за почтено и полезно у християните. Иначе, служенията, според св. Амброзий, са „средни“ и „съвършени“. Изворът на всички служения пък е един – мъдростта (prudentia), без която не може да има и справедливост.

Разбира се, за св. Амброзий Медиолански (както и за Цицерон) officium има много силно нравствено измерение. Това е и една от причините често на български тази дума да се предава като дълг, задължение. Но същевременно officium е понятие, което се отнася до сферата на обществените взаимоотношения – дори като тяхна основа. То е неразривно свързано с понятията почтеност и полза (honestas и utilitas).

Очевдино разбирането за служението (службата, дълга, задължението) на св. Амброзий Медиолански (а и на Цицерон) в много отношения е по-различно от съвременното. Той придава на него голямо значение. И това се отнася до всички негови проявления в живота. Ето защо той му отделя специално внимание, пишейки отделен трактат във връзка с тези „служения“.

_________________________________

*Материала е предоставен от автора. Същият е докторант по догматическо богословие в Богословския факултет при Софийския университет

[1]. Вж. Цоневски, Илия, Патрология, София, 1986, с. 386.

[2]. Лат. текст на това място, приведен от св. Амброзий, е следният: Factum est, ut impleti sunt dies officii eius, abiit in domum suam. – S. Ambrosius Mediolanensis. De officiis ministrorum (Patrologiae cursus completus. Series Latina (PL). Vol. 16, col. 23–184) I,8,25 (PL 16,34).

[3]. Вж. Дворецкий, Иосиф. Латинско-русский словарь. Издание 3-е, исправленное. Москва, 1986. С. 274.

[4]. De officiis ministrorum I,8,26 (PL 16,35).

[5]. Walde, A. Lateinisches Etymologisches Wörterbuch. 3. Neuarbeitete Auflage. Zweiter Band (M–Z). Heidelberg, 1954. S. 204–205.

[6]. Вж. за значението на думата: Латинско-русский словарь, с. 534.

[7]. Марк Туллий Цицерон. Философские трактаты – Об обязанностях. Перевод с латинского. [Електронен ресурс] http://ancientrome.ru/antlitr/cicero/phil/officiis1-f.htm.

[8]. De officiis ministrorum I,9,27 (PL 16,35). Точно така говори Цицерон в De officiis (вж. Cicero. De officiis I,10–11. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[9]. Nulla enim vitae pars neque publicis neque privatis neque forensibus neque domesticis in rebus, neque si tecum agas quid, neque si cum altero contrahas, vacare officio potest… Cicero. De officiis I,4. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[10]. De officiis ministrorum I,9,28 (PL 16,35).

[11]. De officiis ministrorum I,9,28 (PL 16,35).

[12]. Цоневски, И. Цит. съч., с. 387.

[13]. Например за служенията на младежите вж. De officiis ministrorum I,17 (PL 16,46–47).

[14]. Cicero. De officiis I,122,124. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[15]. De officiis ministrorum I,9,29 (PL 16,35).

[16]. De officiis ministrorum I,9,29 (PL 16,35–36).

[17]. Schanz, Martin, Carl Hosius und Gustav Krüger. Geschichte der römischen Literatur bis zum Gesetzgebungswerk des Kaisers Justinian. Zweite, vermehrte Auflage. Vierter Teil: Die römische Literatur von Constantinus bis zum Gesetzgebundswerk Justinianus. Erster Band. Die Literatur des vierten Jahrhunderts. München, 1959. S. 339.

[18]. De officiis ministrorum I,11,36 (PL 16,37).

[19]. Вж. Cicero. De officiis III,14. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[20]. … quibus aliquid deest. De officiis ministrorum I,11,36 (PL 16,37).

[21]. De officiis ministrorum I,11,37 (PL 16,38).

[22]. De officiis ministrorum I, (PL 16,35).

[23]. qua quidem nihil est naturae hominis accommodatius. Вж. Cicero. De officiis I,42. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[24]. De officiis ministrorum I,27,126 (PL 16,65).

[25]. De officiis ministrorum I,27,126 (PL 16,65).

[26]. De officiis ministrorum I,27,126 (PL 16,65).

[27]. De officiis ministrorum I,27,126 (PL 16,65).

[28]. De officiis ministrorum I,27,126 (PL 16,65).

[29]. Вж. Cicero. De officiis I,41. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[30]. Cicero. De officiis I,152; II,1. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.

[31]. Вж. Cicero. De officiis I,141. [Електронен ресурс] http://thelatinlibrary.com/cicero/off.shtml.