СЛУЖЕНЕТО НА ХРИСТИЯНИНА ЗА БЛАГОТО НА ЧОВЕШКОТО ОБЩЕСТВО – продължение и край*

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

И така, за изпълнение на Божията воля и за прослава на Божието свето име, за Ivan PANCHOVSKIзасвидетелстване и удостоверяване на своята вяра, за осъществяване на своя религиозен и нравствен дълг за дейно братолюбие и за разкриване себе си като нравствена личност, като ползотворен член на обществото и като съработник Божи (1 Коринтяни 3:9) в изграждане Царството Божие на земята християнинът днес е призван:

1.Да служи на делото на световния мир, за затвърдяването и укрепването на мира – това велико и въжделено земно благо, което обуславя съществуването на живота, съхраняването на материалните и духовните ценности и развитието на съзидателните сили на обществото. От многото свещени имена, които се дават на Бога в Откровението, важно място заема мирът (Римляни 15:33; 16:20; 1 Коринтяни 14:33; 2 Коринтяни 13:11; Ефесяни 2:14; 1 Солуняни 5:23; 2 Солуняни 3:16; Евреи 13:20). Иисус Христос е Княз на мира (Исаия 9:6) и наш мир (Ефесяни 2:14). Той дарява с Божия мир, „който надвишава всеки ум“ (Фил. 4:7). Призовава вярващите да бъдат миротворци, защото само така ще постигнат блаженството да се нарекат синове Божии (Матей 5:9). Повери им словото и служението на помирението (2 Коринтяни 5:18-19). Като благовестник на мира, служител на помирението и миротворец християнинът е длъжен със слово и дело да се труди за укрепване мира във всички кътчета на земята, между всички племена и народи, по цялата планета, като най-активно се включва в световното – секуларно и християнско – движение за мир и подкрепя всички негови акции. В миротворното си служение християнинът отхвърля стария, измамен и отречен от логиката и историята девиз „Si vis pacem, para bellum“ и се ръководи от девиза „Nisi vis bellum, para pacem“ или още по-добре „Si vis pacem, pага pacem“. Служенето на мира днес заема важно, първостепенно място в служенето на християнина за благото на човечеството, за въдворяване Царството Божие на земята, което според думите на св. апостол Павел е мир заедно с правда и радост в Светия Дух (Римляни 14:17).

2.Да служи на каузата за разоръжаване, понеже растящата надпревара във въоръжаването, в натрупването на смъртоносни термоядрени, бактериологически и химически оръжия и произвеждането на нови оръжия за масово изтребление и за разрушения в планетарен размер са реална опасност за мира и сигурността в света, заплаха за унищожение на цялото човечество, за превръщането на изпълнената с живот и красота Земя в мъртва и грозна пустиня. Демоничната диалектика на въоръжаването не само обуславя войната, но и води към нея; надпреварата във въоръжаването като правило винаги е била зловещ предвестник на войни. От друга страна, надпреварата във въоръжаването поглъща огромни средства и се отразява гибелно върху материалното положение на трудещите се и върху световния прогрес. Миналата година за въоръжения са изразходвани в света 300 милиарда долара. Тази година сумата за въоръжаване ще бъде далеч по-голяма! Пентагонът продължава да създава още по-разрушителни системи въоръжения. Според изчисленията на Стокхолмския международен институт за изучаване проблемите на мира световният запас на ядрено оръжие от всички категории съставлява повече от 50,000 мегатона, тоест повече от 15 тона тринитроуол на всеки човек. Следователно разоръжаването означава гарантиране мира и използване всички ресурси на света не за смърт, разорение и унищожение, а за живот, съществуване и благополучие. То е миротворна повеля и общочовешки дълг, екзистенциална нужда и условие за бъдещето на човечеството. Християнинът мотивира участието си в борбата за мир и разоръжаване още със своята устремност към предсказаното бъдно време, когато хората ще прековат военните оръжия в инструменти за мирен и съзидателен труд и народите не ще се учат на война и не ще вдигат меч един срещу друг (Исаия 2:4; Михей 4:3). Заедно със световното движение за мир, конкретизирало своите искания по най-прецизен начин на Световния конгрес на миротворните дейци в света (Москва, 1973 година) и на Световната конференция за прекратяване на въоръжаването, за разоръжаване и разведряване (Хелзинки, 1976 година), християните настояват да бъде свикана в непродължително време Световна конференция по разоръжаването под егидата на ООН и да се направи бързо крачка напред към всеобщо и пълно разоръжаване. В този съдбовен за човечеството момент те присъединяват силите си към всички миротворни дейци в света за разрешаването на „най-важния въпрос на съвременността“ – разоръжаването в следните конкретни мероприятия: да бъдат създадени безядрени зони; да се забрани употребата на ядрени оръжия; да се изтеглят ядрените оръжия от територията на други държави; да се разтурят военните бази на чужда територия, като разположените на чужда земя войски бъдат изтеглени и разформировани; да се преустановят всички опити с ядрено оръжие; да се съкратят и в крайна сметка унищожат запасите от ядрено, бактериологическо и химическо оръжие и да се прекрати неговото произвеждане; да не се допуска изследователска дейност, разработка и произвеждане на нови видове оръжие и системи за масово изтребление, както и нови системи за пренасяне на такова оръжие; военната индустрия постепенно да се насочи към производство за мирни цели; да се намалят военните бюджети и освободените по такъв начин средства да се използват за разрешаване належащи социални проблеми и за помощ на развиващите се страни; да се разтурят военните блокове; да се спре търговията с оръжие.

3.Да служи за опазване на природната и жизнената среда и пестеливо използване ресурсите на Земята, за възпроизводство и обогатяване на природата и за разрешаване екологическия проблем, наречен основателно „проблем на века“, за да бъде предотвратена надвисналата над света катастрофа с всички нейни гибелни последици за живота на планетата, за благополучието и бъдещето на човечеството, дори за неговото съществуване. Според учението на Свещеното Писание човекът е предназначен да бъде владетел и разпоредник над цялото творение, но не произволно и безотговорно, а в съгласие с високото си призвание и с вграждане труда си в Божия промислителен план за това творение – за неговото запазване, развитие, обогатяване и преобразяване с оглед на домостроителството на спасението, в което са включени всички твари (Римляни 8:19-22). Чрез тази дейност човек ще пази и поддържа своя голям дом – Земята, която е източник на съществуването, развитието и осъществяването му, ще запазва Божия образ в себе си и все повече ще се уподобява на своя Творец и Небесен Отец, Който според думите на Псалмопевеца подхранва Земята и подновява лицето ѝ, произвежда от земята „храна и вино, което весели сърцето на човека, и дървено масло, от което блести лицето му, и хляб, който укрепва сърцето на човека“ (Псалом 103:13-15 и 30). Особено характерни са изразите пοдхρанвa Земята и обновява лицето ѝ, които имат определено екологическо значение и възлагат на човека задължението да възстановява и обогатява природата – това Божие наследие и наша майчинска основа – и да я предаде на идните поколения пълна със съкровища и блага, годна за плодородие, извор на живот и съзидание. Ако човек подхвърля Земята – този оазис във вселената – на опустошение и разрушение и експлоатира природните богатства егоистично, той се провинява пред братята си, сегашните и идните поколения, но още повече пред Бога, техния Небесен Отец, Който ги е сътворил за живот и благополучие. Екологическият проблем е извънредно актуален и задачата за опазване, преобразуване и обогатяване на природната и жизнената среда е екзистенциално неотложна и жизнено необходима и трябва да бъде превърната във всенародно, общочовешко задължение. Християните се подтикват към неговото Изпълнение също от своята вяра и от евангелския нравствен и обществен дълг, понеже за тях природата е храм и работилница, а човекът в нея – и активен съработник Божи, и неин почитател като прекрасно Божие творение, и понеже това задължение е Божия повеля и проява на универсалната евангелска любов: в опазването на природната и жизнената среда се манифестира истинска грижа не само за природата, но и за човеците, понеже те само в нея могат да живеят, да разкриват творческото си призвание, да се осъществяват като личности и да постигат временното и вечното си назначение.

4.Да служи за зачитане достойнството на всяка човешка личност и за спазване нейните права и основни свободи, както те са юридически формулирани и международноправно санкционирани от ООН в следните документи: „Универсална декларация за правата на човека“ (1948 година), „Конвенция за политическите права на жената“ (1953 година), „Декларация за правата на детето“ (1959 година), „Конвенция за гражданските и политическите права“ и „Конвенция за икономическите, социалните и културните права“ (1976 година), понеже „признаването на човешкото достойнство, присъщо на всички членове от човешкия род, на техните равни и неотстъпими права, съставлява основата на свободата, справедливостта и мира в света“ (Преамбюл на „Универсалната декларация“). За християнското съзнание спазването на човешките права и основните свободи е свещено задължение, понеже всеки човек е сътворен по Божи образ и е обично чедо на Небесния Отец, изкупен е чрез пречистата кръв на Спасителя, предназначен е за благополучен земен живот и за блажена вечност и понеже по този начин се извършва служение не само на човека-брат и сестра, но и на Бога, Който ни е удостоил с дара на братството и с честта на братолюбието. Откликвайки се на апостолската поръка „Всекиго почитайте, братството обичайте“ (1 Петр. 2:17), на изискването на своята съвест и на призива на църквите днес, християните се стремят сами да зачитат най-добросъвестно и дейно човешките права и основните свободи, сами и съвместно с всички прогресивни организации, обществени, народни и международни движения, с всички хора с будно нравствено и обществено съзнание и с добра воля отстояват човешките права и свободи, остро осъждат всяко тяхно погазване, трудят се за тяхното възстановяване и за изграждане световна общност със социално справедливи структури, в която всеки човек да бъде уважаван и зачитан, да се радва на свобода и благополучие, да може да разкрива творческите си способности и да се осъществява като личност и пълноценен член на обществото. Зачитането на правата и свободата на всеки човек и тяхното насърчаване влиза в християнското служение на ближния и обществото и в дейното следване на Христа, Който дойде на света и продължава да действа в него като брат и помощник, освободител и закрилник на всеки човек и на първо място на обезправените и унижените, на угнетените и страдащите, на отхвърлените и преследваните.

5.Да служи за въдворяване социална справедливост за всеки човек, във всяко общество, в целия свят, понеже само така той ще следва Господа Иисуса Христа, ще участва в изпълнението на Неговата мисия на земята, в която между другото влиза да лекува ония, които имат съкрушени сърца, да проповядва на пленените освобождение, да пусне на свобода измъчените (Исаия 61:1-2; Лука 4:18), и ще изпълни Божията поръка да търси правда, да избавя угнетен, да защищава сирак и беден и да ги изтръгва из ръката на нечестивите, да се застъпва за вдовица (Псалом 81:4; Исаия 1:17), да нахранва гладен, да напоява жаден, да облича гол, да се грижи за болен и да приема странник (Матей 25:35-45). Пребродвайки пътищата на световната история и проследявайки съдбата на народите от най-дълбока древност до наши дни, ние навсякъде намираме безчет наши братя, оковани в робските вериги на социалната неправда, пъшкащи под ярема на експлоатацията на човек от човека, обречени на изнурителен труд или безработица и умиращи от глад. Те надават вик, който не може повече да бъде отминаван безчувствено и безсърдечно. Той тревожи човешката и християнската съвест, понеже е вик на наш брат и на наша сестра, достига до ушите на Господ Саваот (Иаков 5:4) и за това ние ще отговаряме пред Него и ще си навлечем гнева Божи, който „се открива от Небето върху всяко нечестие и неправда на човеците“ (Римляни 1:18). Колкото и да са прекрасни и удивителни делата на християнското милосърдие и на християнската индивидуална и колективна благотворителност, те не могат да разрешат социалния въпрос – това е безспорна истина, потвърдена от историята. Социална справедливост за всички хора и народи може да се изгради единствено чрез радикално преобразяване социалните отношения, като се изостави пътят на капиталистическото обществено строителство и се тръгне по пътя на социалистическото развитие, като се скъса със старите социално несправедливи структури и се създадат нови социално справедливи структури.

6.Да служи за изграждане международните отношения върху принципите на мирното съвместно съществуване и братството, на разбирателството и солидарността, на сътрудничеството и взаимопомощта, понеже всички народи съществуват по Божия воля (Второзаконие 32:8; Деян. 17:26), включени са в Божия план за световното развитие и в домостроителството на спасението, реализират в него възложените им специални задачи и само съвместно могат да разкриват самобитните си творчески сили, да изпълняват историческото си призвание и да допринасят за всеобщия прогрес и за общочовешкото благо. Тези ползотворни хуманни и социални принципи, основани върху естествения нравствен закон и естественото право и върху евангелската заповед за универсално братолюбие и човеколюбие, са намерили днес международноправно признание и валидност на първо място в Хартата на ООН и сетне в Заключителния акт на Общоевропейското съвещание за сигурност и сътрудничество. Като членове на вселенското човешко семейство и граждани не само на „Божия град“ (civitas Dei), но и на „земния град“ (civitas terrena), християните според думите на древнохристиянския литературен паметник „Послание до Диогнет“ (глава 6) са получили от Бога високото предназначение „да държат света в съгласие и хармония… и за тях е незаконно да се отказват от изпълнението на това назначение“. Тържествено поетите от европейските народи в Хелзинки задължения се посрещат с най-голямо удовлетворение и се прегръщат с ентусиазъм от християнските църкви, изповедания, общности, организации и вярващи, понеже те отговарят изцяло не само на нравственото и общественото им съзнание, но и на най-дълбоките им религиозни разбирания и чаяния и чрез тях се осъществяват светлите надежди на човечеството и се откриват пред него обещаващи перспективи. В своето обществено служене християните допринасят последователно и неуморно да се осъществяват на дело принципите на Хелзинското съвещание, чрез което ще се установи сигурност в Европа, взаимно доверие, зачитане и разбирателство, всестранно сътрудничество и братска взаимопомощ.

7.Да служи за материалното и културното издигане на народа си, за неговия всестранен подем и прогрес чрез високо патриотично съзнание, чрез спазване на законността и дисциплината, чрез отдаване на честен, производителен и съзидателен труд и чрез вграждане във всенародния трудов процес, понеже тези ценности и блага са угодни в очите на Бога и са залог не само за временно благополучие, но и за вечно спасение. Чужд както на личния и национален егоизъм, на шовинизма и национализма, така и на космополитизма, християнинът всецяло се отдава на служене: в семейството, в производството, в обществените отношения, във всички сфери на народния живот – служене чрез молитва и чрез дела, извършвани с вяра, надежда и любов. Истинският, добрият християнин всякога е предан член на семейството и се труди за неговото процъфтяване и благополучие; той по-нататък е доброжелателен и отзивчив съсед, образцов работник в производството, учреждението, института; усърден научен, технически и културен труженик; и накрая той е доблестен защитник на Родината, на нейната цялост и суверенитет. И да не се забравя: служенето на християнина в рамките на народната общност се проявява не само във велики дела и в изключителни мероприятия, но и в изпълнение на нравствения и обществен, на гражданския и патриотичен дълг в най-обикновените условия на живота.

***

Многолика и необозрима е сферата на християнското служене за благото на човешкото общество. Затова тя не може да бъде изчерпана в една схема, нито за нея може да се очертае програма, валидна за всички християни и за всяко време. Важно е да се проникнем от евангелската идея за служенето, да се вдъхновяваме от примера на Спасителя и да Го следваме, като с богоозарения си разум разпознаваме „личбите на времената“ (Матей 16:3) и във всеки момент от историческия процес и нашия живот узнаваме Божията воля и повеля (Ефесяни 5:15-17), като скъпим определения ни малък земен дял от време и внимателно постъпваме, като го изпълваме със служене на Бога и ближните с любов, на обществото и човечеството „не с думи или с език, а с дела и истина” (1 Иоан 3:18). И да помним, че Синът Божи, „Чиито очи са като огнен пламък“, знае нашата вяра, любов и търпение, нашите дела и служба (Откровение 2:18-19) и според тях ще ни въздава в този и в бъдещия век (Матей 16:27; 2 Коринтяни 5:10; Евреи 6:5).

_______________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 1, с. 14-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987).

СЛУЖЕНЕТО НА ХРИСТИЯНИНА ЗА БЛАГОТО НА ЧОВЕШКОТО ОБЩЕСТВО*

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Принципът на служенето

Какво означава да бъдеш християнин днес?

Това очевидно не ще да е прост въпрос, щом като един бележит богослов на Ivan PANCHOVSKIнашето време Ханс Кюнг трябваше да напише обемист труд (от 676 стр.) под надслов „Да бъдеш християнин“ (Цюрих-Мюнхен 1974), за да му даде отговор. Естествено тук не е нито потребно, нито възможно да се навлиза в разискване дали даденият отговор е верен или поне донякъде сполучлив, но е напълно достатъчно само да се отбележи, че той се оспорва и дори се счита за незадоволителен от най-видни представители на съвременното богословие. Макар в никой случай да не може да се отговори на този въпрос в едно изречение и дори в по-дълго изложение, ще се доближим значително до истината, ако кажем: да бъдеш християнин означава да следваш Христа в живота и поведението си, в отношенията и дейността си според мъдрите указания на св. Църква и в благодатната ѝ среда, понеже extra ecclesiam nullus christianus. Разбира се пълнотата на християнския живот не се изчерпва в този отговор, но все пак в него е отбелязан един съществен и необходим белег, без който този живот не е възможен.

В следването на Христа важно място заема провеждането на живота в служене на ближния в индивидуалното и общественото измерение на неговото съществуване и осъществяване. Добре известно е, че Спасителят определил цялата Си дейност, на първо място спасителната Си мисия, като служене на хората: „Син Човечески не дойде, за да Му служат, но да послужи“ (Матей 20:28; Марк 10:45). Очевидно е, че Иисус Христос е ценил високо служенето като важен, съществен и градивен принцип на живота, поради което неотклонно го е следвал и е гледал на Себе Си като на „Дякон“ (Лука 22:27), разбира се в най-широк, а не в иерархичен смисъл, а също така настойчиво го е препоръчвал на последователите Си. Още тук е уместно да се отбележи, че чрез новата мотивировка и обосновка на този принцип и още повече чрез прилагането му в дейността Си Той го е очистил от всичко, което унижава и принизява служещия. Освен това Той е разширил принципа на служенето на ближния, като го е превърнал в универсално начало на личния живот на човека и на обществената му дейност. Дълбокото етично съдържание, вдъхновяващата сила, възвишената мотивираност, обсега и приложението на принципа на служенето Иисус Христос извежда от безспорно най-висшата ценност – любовта като същностна проява на Божия живот (вж. 1 Иоан 4:8 и 16) и като основно начало на нравствеността. Принципът на служенето е конкретизирана и оделотворявана в практиката на живата християнска любов. Ако служенето на ближния не е мотивирано от любовта и не е нейна проява, то загубва ценността си и дори може да се превърне в грях, понеже тогава не се уважава личността на служещия, подрива се неговото достойнство и се накърняват неговите човешки права и основни свободи.

Прокламираният от Иисуса Христа принцип на служенето е бил възприет изцяло от светите апостоли и осъществяван непрекъснато от тях. Целият им живот бил посветен в служене на Бога, на светата Му Църква и на ближните – за физическото и духовното им насищане, за религиозното и нравственото им обръщане, за възхода им по пътя на добродетелното усъвършенстване и вечното им спасение. Светите апостоли виждали съдържанието на призванието си и смисъла на дейността си да бъдат слуги на вярващите заради Иисуса Христа (2 Кор. 4:5), показали нравствената красота и възвишеност на служенето на ближните и станали сияйни образци на християнско служене на човека и обществото. Те учредили първия диаконат и придали на служенето на хората за благото на човешкото общество институционен характер, който естествено е отговарял на тогавашната структура на човешкото общество и е бил пригоден за нея, но съдържа в себе си стимул за търсене и създаване нови форми на християнско обществено служене – съответно на изменените и постоянно изменящи се условия на човешкото съществуване. Опитът на първата християнска община – Иерусалимската, в която „никой нищо от имота си не наричаше свое, но всичко им беше общо… помежду им нямаше нито един, който да се нуждае“ (Деян. 4:32 и 34), е поучителен и за нашето време, в което почти половината от човечеството е обречено на трагедията да гладува или да не си дояжда.

Църквата Божия, имайки Самия Иисус Христос за крайгълен камък и утвърдена върху основата на апостолите (Еф. 2:20), е богочовешки институт за служене на Бога и ближните. Мисията на Църквата, на ръководната ѝ иерархия и на благочестивото ѝ изпълнение е да служи всестранно на ближните, на всички хора, на цялото човечество, понеже Господ Иисус Христос се принесе в жертва за изкуплението и спасението не на отделен човек или народ, а на целия човешки род, на цялото човечество във всичкото му историческо съществуване. Тази мисия на Църквата блестящо са изпълнявали нейните най-предани и вдъхновени представители. В лицето на св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Иоан Златоуст на Изток и на св. Киприан Картагенски, св. Амвросий Медиолански и блаж. Августин на Запад принципът на християнското служене за благото на човешкото общество намерил изрядни проповедници и удивителни осъществители. В емпиричния образ на Църквата, особено след нейното разделяне и раздробление, естествено има и сенки в това отношение, именно отстъпления на нейни мними представители и вярващи (израз на Евсевий Кесарийски) от принципа на служенето, борби за първенство и властване, които са намерили израз и в някои иерархически титли. Обаче отраден е фактът, че днес не само Православната църква, но и инославни църкви виждат назначението си в дейната диакониа по отношение на човека и обществото. Определението „служеща Църква“ все по-често се среща в официални църковни документи и в богословски изследвания в най-ново време и по-специално се налага в съвременната еклезиология, икуменика и практика. Илюзията за учредяване някаква религиозно-политическа теокрация или съблазънта да се проявява външна сила вече окончателно се превъзмогват и дори, може определено да се каже, са надживяни и отстранени от съвременните църкви. Шансът на Църквата днес се вижда не в изграждането на някаква теократична духовна или християнска „империя“, а в упражняването на всеотдайно служене, диакониа или министериум, като Църквата по-ефективно се застъпва и се грижи за обществено пренебрегнатите или презрените групи, за всички унижени и оскърбени, обезправени и прокълнати, експлоатирани и подтиснати, преследвани и прогонени от родните им огнища, измъчвани и избивани. Въз основа на дълбоко познаване природата и призванието на Църквата, на досегашното ѝ историческо развитие и осъществяване, както и на знаменията на нашето време е станало напълно очевидно, че Църквата ще остане вярна на себе си, ще запази достойнството си и ще продължи да осъществява вечната си мисия в света, ако последователно и безкомпромисно изпълнява завета на божествения си Основател и невидим Глава да служи на човеците: за тяхното освобождение и благополучие, за превъзмогване тяхното отчуждение и изолиране, за тяхното духовно издигане и спасение; да служи безкористно и всеотдайно на обществото, на цялото човечество, включително на своите отрицатели и противници – за превръщането му в единна братска общност от равноправни личности, отдадени на мирен и съзидателен труд за всестранен прогрес и общочовешко благополучие.

Личност и общество

Евангелският принцип за служене на ближния като основан върху универсалната любов и като нейно конкретизиране и оделотворяване е дълбоко персоналистичен и хуманистичен. Той е насочен към всяка човешка личност, която поради богоподобието и предназначението ѝ за неспирно усъвършенстване и за вечен живот заслужава да бъде ценена, уважавана и обичана или, с други думи казано, да се проявява към нея безпределна, дейна и ефективна хуманност. В Новия Завет понятието „ближен“ включва в себе си всички човеци и то взети не само в индивидуалното им битие, но и в обществената им вкорененост и обвързаност, понеже християнската антропология в противоположност на номинализма, солипсизма, индивидуализма и субективизма е дълбоко социална: всички хора са ближни един на друг, понеже са синове на един Небесен Отец и братя помежду си, следователно цялото човечество представлява едно голямо семейство. Оттук да служи на ближния си за християнина означава да служи на всеки човек като на Божи син и свой брат, като на Божия дъщеря и своя сестра, но не изолирано от обществото и още по-малко в противоположност на неговите интереси, в ущърб на общественото благо и на общочовешкото благополучие.

Обвързаността на отделната личност с обществото, в крайна сметка с цялата човешка общност, и обусловеността на нейното съществуване, развитие, разкритие, себеосъществяване, благополучие и щастие от тази общност са безспорни истини на християнската социология. В християнски социалноетически аспект човечеството представлява органична цялост, схваната, разбира се, не като натуралистическа даденост, нито като прост биологически организъм, а като социален организъм, в който индивидът не се претворява и обезличава в общността, нито общността е сбор или сума от индивидите. Както Църквата, така и човечеството, разбира се, в основната си структура и с други специфични отлики, представлява тяло, което има много членове. Между членовете на тялото, също на социалния организъм, няма разцепление, а взаимодействие, сътрудничество и взаимопомощ. Според думите на св. апостол Павел обхванатите в църковната общност, в разширен смисъл и в човешката общност, по Божи замисъл и предназначение съставляват едно тяло, а поотделно са негови членове. В тялото има много членове, но всички членове вършат не една и съща работа. За да няма разногласие в тялото, Бог е разпоредил членовете на тялото „еднакво да се грижат един за други. И когато страда един член, страдат с него всички членове; когато се слави един член, радват се с него всички членове“ (Римл. 12:4-5; 1 Кор. 12:12-26). Подобно на мистичното тяло Христово социалният организъм на човечеството трябва също да бъде стройно сглобен и свързан чрез всички дарувани свръзки и при действието на всяка част според силите ѝ, да нараства И да се съзижда в любов (Еф. 4:15-16). Християните са призвани не само в тесния кръг на църковната общност, но също така в национален, регионален и световен мащаб да понасят един другиму теготите (Гал. 6:2); „никой да не търси своята полза, а всеки – ползата на другиго“ (1 Кор. 10:24). С оглед на разглежданата тук тема от най-голямо значение е поръката на св. апостол Петър: „Служете един другиму, всеки с оная дарба, каквато е приел като добри разпоредници на многоразличната Божия благодат“ (1 Петр. 4:10). При това не бива да се забравя, че при необходимата диференциация на социалното служене често се случва, че „ония телесни членове, които ни се, струват по-слаби, са много по-нужни“ (1 Кор. 12:22).

Ако Църквата, респективно човечеството, по аналогия на царство, град или дом се разделят на части, които враждуват помежду си и действат един против друг, те няма да устоят и ще пропаднат (Матей 12:25; Марк 3:24; Лука 11:17). Затова св. апостол Павел предупреждава: „Ако един други се гризете и се ядете, пазете се да се не изтребите един други“ (Гал. 5:15), Следователно служението на ближния, на обществото и човечеството е съзидателен принцип за напредъка, преуспеха и благополучието в света.

Според Божественото откровение и Никео-цариградския символ на вярата Църквата е вселенска, универсална, съборна, понеже нейният Основоположник и невидим Глава е принесъл изкупление за греховете на целия свят, призовава към вяра, покаяние и спасение всички човеци, предлага им освещаващите дарове на Светия Дух и им дава сили да осъществяват себе си като човеци и християни чрез дейна любов към Бога и ближните, проявявана в предано и всеотдайно служене на всеки брат, на обществото и човечеството. Съответно на това християнското си призвание и назначение вярващият може да осъществи само чрез общение с братята и с общи усилия. Дори най-високият акт на християнския подвиг – спасението – не се постига извън църковната и общочовешката общност, а в нея – чрез нейната молитвена подкрепа и чрез нейното съдействие за добродетелен живот, от една страна, и чрез дейното братолюбие към всички човеци и в усърдната работа за тяхното благополучие и спасение, от друга страна. Затова ако мислим за индивидуалното си спасение и единствено за него сме загрижени, ние едва ли ще го получим. Светците най-много са се трудили за благополучието и спасението на братята си и така са постигнали праведност – сигурен залог за индивидуалното спасение. Следователно безпогрешният път към индивидуалното спасение е служенето на човеците и работата за тяхната свобода и благополучие. Разбира се, християнското служене на света се осъществява не само чрез извършване отделни дела на милосърдие, благотворителност и обич, но и чрез социалните структури, чрез участие в обществения живот, чрез сътрудничество с движенията и организациите, които се борят за национално и социално освобождение, за мир в света и общочовешко добруване.

Работата за общественото благополучие или за общото благо е екзистенциална потребност, жизнена повеля, обществен императив и свещен религиозно-нравствен дълг. Съществуването, преуспехът и благополучието на отделния човек са възможни само в обществото и са постижими единствено със съвместни усилия. Може ли обществото да боледува и да страда, да изнемогва и да гине, а отделните му членове да са здрави, да се радват на благоденствие и щастие? Може ли човек да бъде доволен, да се радва на добруване и доброчестина, ако заобикалящи го братя умират от глад и болести, ако са лишени от човешки права и основни свободи, ако са оковани в робски вериги, ако са измъчвани и избивани? Днес все по-дълбоко се осъзнава и живо се чувства единството на човечеството, взаимната обвързаност и все по-голямата зависимост на всички от всички и нуждата от тяхната солидарност и сътрудничество за тяхното съществуване и благополучие. Ето защо който търси сигурност и благополучие за себе си, той не може да ги постигне в изолация и отчужденост от другите, от обществото и в егоистична грижа за себе си, а единствено в своята отговорност за обществото, в приобщеност към него и във всеотдайно служене за неговото съществуване и развитие, прогрес и благополучие.

Актуални задачи

Приложението на евангелския принцип на служенето въобще и специално за благото на човешкото общество днес се извършва от всеки вярващ чрез живата му вяра в Господа Иисуса Христа, чрез будната му съвест, чрез чувството му за нравствена и обществена отговорност и чрез волята му за възтържествуване доброто в света и то винаги с оглед на индивидуалните му дарби и способности и с общественото му положение, както и в съответствие със законите на общественото развитие, с неотменните нужди на историческия момент, с конкретните изисквания на обществената ситуация и в сътрудничество с хората със здрав разум, будно съзнание и добра воля. Предвид на това трябва да се признае относителното право на съвременния ситуационизъм и контекстуализъм, развивани както на философска, така и на богословска основа. Вдъхновен и импулсиран от своята вяра, воден от Божия дух (Римл. 8:14) и всемерно насърчаван и подкрепян от Божията благодат, християнинът изцяло е устремен всеотдайно да служи за благото на човешкото общество, като конкретните форми и отделните прояви на това служене творчески определя и осъществява със своя „обновен ум“, чрез който познава „от опит коя е благата, угодна и съвършена воля Божия“ (Римл. 12:2). Той формира поведението и дейността си в служенето на човешкото общество според откритите в св. Евангелие животворни ценности и ръководни принципи не формално, схематично и шаблонно, а винаги, схващайки дадената му от Бога дарба и възложеното му служение (1 Кор. 12:4-5), разпознавайки също личбите и знаменията на времето (Матей 16:3; Лука 12:56) и Изпитвайки духовете (1 Иоан 4:1).

Обаче в историческия процес, в общественото развитие и в неспирно изменящия се образ на съвременната действителност има някои общи закономерности и по-постоянни тенденции, които не само позволяват, но и изискват съсредоточаването на вниманието и усилията най-много върху изпълняването на онези най-актуални задачи, чрез които се движи и ускорява прогресивното движение на обществото, изковава се благополучно съществуване на Неговите сегашни членове и се осигуряват необходимите предпоставки за светли перспективи в бъдещето. Върху такава идейна основа тук ще бъде направен опит за скициране най-актуалните задачи, на които вярващият по преимущество да посвети вдъхновението на своята вяра, патоса на своята надежда и преобразуващата мощ на своята любов в служенето за благото на човешкото общество. Разбира се, християнинът не може да осъществи тези големи задачи сам, нито съвместно с вярващите в Христа Иисуса и християнските организации, а чрез сътрудничество с всички хора с прогресивна мисъл, с будно нравствено и обществено съзнание и с добра воля, без оглед на това дали те споделят неговите верови убеждения. При подбора, подреждането и скицирането на тези задачи тук ще имат предимство тези, които се отнасят до основни ценности, които служат за база на другите ценности и без които последните не са възможни и осъществими.

_____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1977, кн. 1, с. 14-23. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987).

Следва