Разбиране за Словото според християнската и ислямската традиции*

Здравко Кънев

                           „Със словото си поучи езичниците
 на Божията вяра
” (из тропара)

Надсловът на тазгодишните докторантски четения[1] отправя мисълта ни, с признание и благодарност, към св. Климент Охридски, който успя със „словото си да наставлява човеците“ и така, на разбираем език, да бъде прославено истинското Слово, чрез Което всичко е станало (Иоан 1:2).

Настоящата статия е опит накратко да се открои какво е разбирането за словото в трите монотеистични религии (наричани също и Авраамични) – юдаизма, християнството и исляма. Също накратко ще маркираме и осмислянето на словото в юдейската религия, която ги предхожда и, в която, както е видно още от първите редове на ТАНАХА[2], то (Словото) има изключително място и значение.

Макар предложената статия да има въвеждащ за проблематиката характер, тя цели да изведе и подчертае базисните семантични разлики между трите монотеистични религии относно разбирането за словото, от една страна, а от втора – да проследи разбирането за логоса на древните философски школи, тъй като те значително влияят върху последващото развитие и осмисляне на това понятие, а именно – като слово с живително действие.

Още повече, че ако в исляма словото се възприема като две константи – калима Аллах (Иса ал-Масих) и Коранът (като низпослано слово от Аллах), то в християнството – Словото Божие е Господ Иисус Христос – Второто Лице на Светата Троица, чрез Когото всичко е станало и нищо от онова, което е станало, не е без Неговата сила и творческо действие. Свещеното Писание се нарича – Божие Слово, то е дадено чрез боговдъхновени мъже; Духът Господен е говорил чрез тях (Старият Завет), а в новозаветното време[3] – Словото оживя и благовести в личността на Богочовека Иисус Христос.

Разбирането на юдаизма – словото като творчески акт на Бога

В начало беше Словото – за всеки читател на eвангелието според св. евангелист Иоан Богослов е безспорна смисловата връзка на това в начало с другото в началото от първа глава на книга Битие и изобщо от целия библейски корпус: В начало Бог сътвори небето и земята. Битиеписателят ни казва именно как Бог е сътворил битието от небитие – чрез Словото Си. „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Битие 1:3). Творецът извежда творението Си в битие, обръщайки се към нещата и те започвали да съществуват[4], Бог по думите на отец Иоан Майендорф, е „не само изначалният двигател и цел на сътворението, но и крайният смисъл…“[5]. Юдаизмът и християнството използват семантичното разбиране за словото не просто като действаща причина, според аристотелистко-схоластическата терминология, но и като функционална причина – времево начало на световния процес, а също така е и „формална”, и „целева” причина на съществуващото.

Когато говорим за Слово Божие, религията, която първа получава и разпространява това слово, е юдаизмът. Разбирането за словото в Древен Израил е, че то, като слово от Господа, поражда живително действие, защото е „изпълнено със сила и могъщество, и изречено веднъж, то така сигурно ще се сбъдне, че сякаш събитието вече се е състояло“[6]. Тук се откроява представата, че изреченото слово, поражда и съответно действие; разбиране, което е не само по отношение на Божиите слова, но и по отношение на човешкото слово, което изречено веднъж, е като обет пред Бога (Яхве), който трябва да се спази. Интересно за юдейската религия е, че, често словото се отнася не само към случващото се в Израил, но и до бъдещите събития, които предсказват и известяват идването на обещания Месия[7].

Авторът Здравко Кънев

Древноегипетското разбиране за словото е, че поражда творческо действие, но, за разлика от разбирането в юдаизма, то тук, освен творческа способност, се наблюдава магическа сила и природа, като по този начин се явява еманация на божеството. Следователно разбирането е, „че съответното божество, което изрича словото, има отчасти магично, натуралистично и до някаква степен пантеистично отношение към света“[8].

Според юдейското разбиране Божието слово не само твори, но също и изцерява, избавя човека от загуба, извършва чудеса, възкресява и избавя всички, които му се уповават и, които се вслушват в него. Словото на Господ (Яхве) не се разбира само като посредник на Божието творческо слово, а, че самото то твори (Битие 1:3; Битие 1:26-27; Битие 2:7 и други).

В екзегетическата мисъл, когато се набляга върху смисъла на творческото Божие слово, множеството тълкуватели от равинската традиция, а също така и на светоотеческата православна традиция, отправят поглед към обещанието за идването на Месията, Който ще спаси света от греха и ще помири творението с Твореца. „Следователно Словото Божие се очаква и на него човек изцяло се уповава“. Тук се разбира словото като откровение, а смисълът е отправен пророчески към въплъщението на Бог Слово и Неговите благодатни слова (Лука 4:22[9]).

Възприемането на Словото Божие според Стария Завет е като за живително творческо слово, което има силата да твори. Чрез верността към словата Господни религията на праотците Авраам, Исаак и Иаков е насочена към Онзи, Който в последните дни се облече в благодат и истина в лицето на обещания Спасител на света: Иисус Христос Господ, Който е въплътеното Слово Божие, Откровението на Отца и Второто лице на Единосъщната Троица, „Чрез Когото всичко е станало“ (Иоан 1:2).

Словото според ислямската традиция (калима)

На въпроса какво представлява това Откровение, това Слово на Бога, юдаизмът и ислямът ще отговорят еднозначно: Откровението е текст, книга на книгите, съответно ТораТанах като цяло) и Коран.

Коранът е свещената книга на мюсюлманите, която, според ислямската традиция, съдържа низпосланото от Аллах Откровение (Коран 2:23). Словото на Корана е получено само от Мохамед в продължение на около двадесет и три години (от тях десет в Медина и тринадесет в Мека)[10]. Мохамед само приема словото на Аллах и го изразява в проповедите си, което означава, че „от една страна, неповторимостта на Корана заема централно място в доказателствата на средновековните ислямски екзегети за чудото на пророчеството и неговата безспорна правдивост, а от друга се явява главно свидетелство за пророческия статут на Мохамед“[11].

Авторът Здравко Кънев

Повечето сури (глави) на Корана са дадени чрез посредничеството на архангел Джибрил (Гавриил), а някои – направо от Аллах. Сподвижниците на Мохамед учат кораничното слово наизуст и го препредават устно, което е неизменно правило за изповядващите исляма, като в ново време за наизустяването на кораничния текст се дава специална титла – хафъз. При разпространение на кораничния свод първоначално са правени записи върху палмови листа и каменни плочи. Още по времето на Абу-Бакр, който е имам след Мохамед, негов сподвижник, а по-късно и халиф, текстовете са обединени и този първоначален вид на Корана, не се различава много от сегашния. Унифициран текст на Корана се установява окончателно по времето на третия халиф Осман (управлявал през 644-656 година), като всички прочити, които не съответстват на установената по реда и формата си книга, са унищожени[12].

Има още

Проблеми на словото в публичното пространство*

(богословски анализ)

Любомир Трайков

Настоящият опит за анализ има за цел да разгледа проблема за употребата на словото в публичното пространство. Въпросът е много важен, защото словото е най-същностната характеристика на човека. Човешкият живот е немислим без комуникация. Той целият е комуникация. Колкото по-развито е общуването чрез словото, толкова по-съвършени са носителите на словото, тоест, хората. Когато обаче комуникацията се наруши, означава, че и с човека нещо се случва. Връзката между тях е взаимозависима. Именно затова проблемът е от изключително значение.

Словото има свещен произход. Евангелието на св. апостол Иоан Богослов започва с думите: В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото (Иоан 1:1). Следователно речта, мислима като дар от Бога, има свой особен, сакрален смисъл.

Сведена обаче до средство за ежедневната човешка комуникация, тя губи от висшия си смисъл и се профанизира. Особено, когато с нея се спекулира, изказват се неистини, лъжесвидетелства се, изговарят се неправди.

В съвременността, във време на девалвация на ценностите, словото е в много трудна, да не кажем, окаяна позиция. Налице е парадокс – с най-святото нещо се извършва дезинформация, манипулира се общественото мнение, нерядко се стига до словоблудство. Нарушен е не само изказът, но и смисълът. Загубена е дори профанната функция на словото – да бъде средство за нормална комуникация, да служи за доброто общуване между хората…

Обезценяването на стойностите расте главоломно и обхваща цялото общество. Стига до висшите прослойки – институции, парламент, правителство, президентство, съд, прокуратура. Стана като че ли нормално депутат да говори с апломб арогантно от трибуната на Народното събрание; партийни лидери да се надговарят с неприемливи, да не кажем, нецензурни изрази; министри от предишни и настоящи правителства грубо да си прехвърлят вина, като намесват съдии и прокурори. Последните, от своя страна, също не остават длъжни. Една непрекъсната словесна баталия без победители. И тук не става въпрос за свобода на словото – най-важната характеристика на демокрацията, а за откровена липса на човешки ценности като възпитание, етика, култура.

Жалкото обаче е, че в епохата на медиите всичко това се чете, слуша, наблюдава от всички. Репродуцира се един модел на говорене и поведение, който обхваща всички останали прослойки.

За самите медии като носители на словото, като че ли най-важно е да са първи в скандала, да са първи с новината преди останалите. Но дали са проверили добре информацията, не е толкова важно. Така лесно се стига до информационно затъмнение и словото се използва за откровена манипулация.

Огромна е отговорността на журналистите, чиято работа се гради на словото. Като пазачи на демокрацията, те не бива да я използват за параван, а трябва да я защитават. Не са редки случаите на информационна война чрез медиите, когато се прави компромис с истината, със словото. Медиите винаги трябва да са в опозиция на официозното слово, ако то е неистинно; да са на достатъчна дистанция от него.

В областта на медийното говорене не трябва да има теми – табу, особено ако засягат основни национални, политически и икономически интереси. Недопустимо е журналистите да бъдат страна в конфликтите, да подпомагат предизборни кампании, да бъдат уличавани в незаконни обвързаности с хора на властта. При съмнения за конфликт на интереси, те първи трябва да сигнализират обществото и прокуратурата. Дори под страх от уволнение, от смяна на медията, хората на словото трябва да са израз на гражданския натиск. Прагът между истина и неистина за всеки служител на словото е неговата съвест. Със словото не бива да се прави компромис, то трябва да назовава истината.

Има още

Въплъщението и изкуплението в светлината на Богородичната икона*

Георги Чочев

Пресвета Богородица заема изключително място в Църквата. Почитта към Майката Божия е особено голяма. Тя се основава на нейната роля за въплъщението на Логоса. На всяка ектения по време на литургията се изпросва нейното застъпничество, а църковните песнопения ни откриват различните ѝ имена, чрез които бива описвана: Богородица, Приснодева, Пренепорочна, Пречиста.

Всеки християнин изпитва неминуема радост от факта, че в спасителното явяване на Бога взема участие и човекът в лицето на Богородица. Логосът слиза от небесата и приема човешко тяло, за да изкупи човека и да го съедини с Бога вовеки. Решаващо значение, за да бъде реализирана тази теофанѝя на Бога има Богородица. Нейният отговор: „нека ми бъде според думата ти“ (Лука 1:38), позволи Словото да се въплъти.

Най-голямата радост на християнската вяра несъмнено е въплъщението на Словото. „Синът Божий стана Син човешки“[1] – в тези думи на св. Ириней Лионски се съдържа смисълът и целта на човешкото съществуване. Чрез въплъщеинието на Логоса човешкото битие приема преизобилно благодат и встъпва в единение с троичното Божество. Това въздигане на човешкото битие според светите отци е начало на изкупителното дело на Христос. Факт, който е засвидетелстван в песнопенията на Рождество Христово: „Небето и земята се съединяват днес, защото Христос се ражда. Днес Бог дойде на земята и човекът се възкачи на небето“[2]. Според епископ Калистос Уеър въплъщението е спасителен Божий акт, който ни възвръща към изгубеното общение с Бога. Боговъплъщението е отправна точка на всяка икона и иконата е свидетелство за въплътеното Слово: „създаването на живописни икони служи като потвърждение за това, че Бог Слово реално, а не въображаемо се въчовечил“[3]. Иконата ни разкрива въплътеното Слово, а Словото даде възможност иконата да бъде реализирана.

Иконата в православния храм заема особено място. И за илюстрация на този факт можем да направим съпоставка в устройството на православния храм и Соломоновия храм.

Соломоновият храм е бил обграден от два вида стени: външни и вътрешни. Самият храм е имал и два двора: единият външен, а другият вътрешен, така нареченият свещенически: „направи още и свещенически двор и голям двор, а стожерите им обкова с мед“ (2 Паралипоменон 4:9). Във външния стоели богомолците, а във вътрешния са свещениците. Самият храм се състоял от три части. Първата част е притворът, служещ за разграничение между външния свят и свещената част, а във втората – светилището, където е стояла масата с хлябовете на предложението и кадилен жертвеник. Голяма врата е водела към Светая Святих, където е поставен Ковчегът на завета. Цялата структура на Соломоновия храм може да бъде характеризирана като място на отсъствието, като едно безкрайно навлизане в мрака, като отсъствие на Непрестъпния. В него се наблюдава едно отрицание, една непостижимост. Стените и дворовете сякаш ни разкриват неприсъствието на Недостъпния.

Тези характеристики на Соломоновия храм са в ярък контраст с Църквата, с Бащиния дом. Ако в Соломоновия храм има едно покривало, един мрак, отсъствие, едно безкрайно навлизане, то в православния храм е обратното: „За разлика от християнския храм, в който вярващите са в светилището, израилтяните стоят не само извън собствения храм, но и извън неговия двор, в който се принасят жертвите“[4]. В православния храм няма множеството предверия и стени. Тук съзерцаваме присъствието на Непрестъпния, постижимост на Непостижимия. И това присъствие и тази постижимост са засвидетелствани в пълнота в иконата, но най-вече в иконата на Всесветата. В Нейната икона съзерцаваме въплътено второто лице на Троицата и ако в Стария Завет Бог се открива като: „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изход 3:14), то в Новия Завет Бог се открива чрез личността на Логоса, Който прие плът от Богородица.

В иконата на Богородица намираме отговор на два жизнено важни въпроса. Първият въпрос засяга въплъщението на Словото, а вторият – последиците от него. Ликът на Богородица открива в пълнота реалното въплъщение на Второто Лице на Светата Троица. Нейният образ дава вярна представа за общението на човека с Бог в любовта. Кондакът след песен шеста от канона на Неделя Православна разкрива, че Христос е станал човек и може да бъде изобразен: „Никой не може да опише Словото на Отца, но когато Той се е въплътил в плът, о, Богородице, Той благоволи да бъде описан“[5]. Кондакът съобщава и други, не по-маловажни неща. Първо, че църковното учение за Христос и Неговата Майка представляват неделимо цяло. И второ, че Тя е тази, Която прие Христа в утробата Си, Тя стана жилище на Невместимия. И в Нейната икона се съзерцава по най-непосредствен начин въплътеният Логос. В Нейния лик границите между видимото и невидимото, между небето и земята, между Бога и човека, са премахнати.

Относно въплъщението на Логоса иконата на Богородица е проявление – теантропофания. Образът на Всесветата открива, че Синът Божий е станал човек, придобил е плът. В лика на Богородица съзерцаваме въплътеното Слово, но се разкриват и последиците от въплъщението. Въплъщението и изкуплението в иконата на Пречистата са неделимо цяло. Ако иконата на Спасителя ни открива Светата Троица, то в иконата на Св. Богородица съзерцаваме първия човек, постигнал обожението.

Има още