Пътят на младия Симеон от „спокойната тишина на манастира“ до възкачването му на българския трон*

Лиляна Симеонова

За детството на цар Симеон (893-927) няма никакви сведения, а за младежките му години отпреди възкачването му на трона се знае твърде малко, и то от чужди източници. По тази причина за ранния етап от живота на бъдещия владетел са изказани различни хипотези. Наличният изворов материал обаче е толкова оскъден, че не позволява на нито една от тях да бъде потвърдена. За първи път срещаме името на Симеон в една приписка в така нареченото Чивидалско евангелие, което днес се пази в град Чивидале дел Фриули, откъдето произлиза и името му[1]. През Средните векове обаче това евангелие принадлежало на манастира в градчето Сан Канциан д’Изонцо (днeс Сан Канциано), който бил подчинен на патриаршията в Аквилея. Затова в науката въпросното евангелие е известно и като Codex Aquileiensis. Смятало се, че това е ръкописът, който е излязъл изпод перото на самия Евангелист Марко, тоест това е оригиналът на Евангелието от Марко[2]. Тази „светиня“ още през Ранното средновековие станала обект на засилено поклонничество: в манастира в Сан Канциано заприиждали пилигрими от Аламания и Бавария, Моравия, Карантания и Панония. Разположен на морския бряг в Триестския залив, Сан Канциано бил и естествена спирка за дипломатическите пратеничества от крайдунавските земи по пътя им за или от Рим. Отсядайки в манастира, поклонниците и дипломатическите пратеници гледали на неговото евангелие не само като на свещен предмет, но и като на liber memorialis: в полетата на неговия текст откриваме като маргинални бележки над 1,500 имена, датиращи от края на VIII-ми до края на Х-ти век[3]. Сред тях обаче не се срещат италиански или лангобардски имена; според издателя на приписките в Чивидалското евангелие Конрад Бетман имената са предимно германски и славянски[4].

Приписките, в които се споменават българи, са две: едната съдържа имената на българския „крал Михахел“ и неговите близки (двама братя, съпруга, четирима сина и две дъщери)[5], а другата – имената на група български пратеници, повечето от които са роднини помежду си и са били предвождани от Сондоке[6]. В изследването си върху маргиналните бележки в Чивидалското евангелие Бетман отбелязва, че двете приписки, в които се споменават българи, са дело на една и съща ръка и се явяват на две последователни, огледално разположени страници, като по всяка вероятност не става дума за хора от едно и също българско пратеничество: по-напред в манастира пристигнала групата на Сондоке и затова нейните имена са записани на по-голямо пространство в горния край на втората страница, а групата на „краля на българите“ дошла по-късно и затова нейните имена са вместени в малкото свободно пространство в долния край на предишната страница и дори името „Михахел“ е изписано сбито и с по-дребни букви под друго, по-ранно записано име „Георгиус[7]“. Едва ли княз Борис и неговото семейство са пътували до Рим. За такова пътуване не откриваме сведения в нито един друг извор от епохата. Не се знае обаче кой, кога и – не на последно място – защо е поискал от някой местен писар-монах да впише имената им в евангелието в Сан Канциано. В нито една от двете приписки с имена на българи не се споменават дати, няма име на писаря, който е записал тези имена в евангелието, не са назовани и поръчителите на приписките. В случая е важно, че в едната приписка са споменати поименно синовете на българския крал: Rasate, Gabriel, Simeon, Jacob. За втория и четвъртия син на краля (Гавраил и Яков) няма по-сетнешни известия в изворите. Може те да са починали млади. Що се отнася до „Расате“, това може да е по-скоро прякор, а не лично име на първородния Борисов син, когото добре осведоменият Константин Порфирогенет нарича Владимир или който, според аналите на абатствата в Айнсиделн и Фулда, се наричал Laodemur или Laodomur[8]. Той е наречен Владимир и в един старобългарски паметник – „Чудото на св. Георги с българина“, за който ще стане дума по-нататък.

В своя трактат-ръководство по управление на империята, посветен на неговия син и престолонаследник Роман, Константин Порфирогенет отбелязва, че в една българо-сръбска война сърбите успели да вземат в плен Владимир, сина на българския архонт Михаил-Борис, заедно с дванайсет велики боили. Притеснен за сина си, Борис против волята си сключил мир със сърбите; след това, за да се гарантира безопасността им на сръбска територия, българите били придружени от синовете на сръбския княз Мутимир чак до пограничната крепост Рас[9]. Възможно е пристигането на Владимир в тази крепост да е било събитието, ознаменувало освобождението му от сръбски плен и затова той да се е сдобил с прякора ‘Расате’[10].

Авторът Лиляна Симеонова

В трактата „За управлението на империята“ не са посочени конкретни дати за тази българо-сръбска война[11], не се споменават и по-сетнешните войни на Симеон с Византия. По всяка вероятност Константин VII е възнамерявал да напише отделен труд, в който да разгледа отношенията на Византия с нейните основни съперници – арабите и българите, та затова и едните, и другите не са застъпени в DAI[12].

Точно в двора на Константин Порфирогенет обаче един чужденец можел да научи куп интересни неща от биографията на Симеон – някои от тях верни, а други изопачени от имперската пропаганда. Пратеникът на северноиталианския крал Лиудпранд, по това време дякон в Павия, прекарал една чудесна година в императорския двор (вероятно през 948-949 година). Така например Лиудпранд научил, че по времето на император Лъв Мъдри „начело на българите стоял силният воин Симеон – християнин, но непримирим враг на съседните гърци[13]“; че „след като великият император Лъв се бил преселил при Христа, споменатият доместик [Лъв] Фока, главнокомандващ сухопътните войски, излязъл с армия срещу краля на българите Симеон, който искал да стигне до Константинопол, и със сила го отблъснал“[14]; и че „като дал дъщерята на сина си Христофор за жена на неговия син Петър, който и сега царува, Роман [Лакапин] прекратил наченатия тормоз и го умиротворил, като го обвързал с договор за приятелство“[15]. За младежките години и образованието на Симеон Лиудпранд съобщава следното: „за техния Симеон казват, че бил emiargon[16], понеже още като момче бил обучаван във Византион [тоест Константинопол] на риториката на Демостен и логиката на Аристотел. Казват, че след като изоставил изучаването на изкуствата, той надянал монашеското расо. Но по-късно, подмамен от жаждата да управлява, преминал от спокойната тишина на манастира към бурния светски живот, като следвал завета по-скоро на Юлиан Отстъпник, отколкото на св. Петър, ключаря на Небесното царство“[17]. Във византийската столица Симеон по всяка вероятност е изучавал (или завършил?) тривиума, тоест долния курс на обучението по така наречените свободни изкуства[18], който включвал изучаването на граматика, риторика и логика. Не се знае кога и на каква възраст младият Симеон е пристигнал в Константинопол, така че по този въпрос отново навлизаме в сферата на хипотезите. Запазено е едно писмо на Фотий до „монаха-исихаст Арсений“, което издателите на Фотиевата кореспонденция – Василиос Лаурдас и Леендерт Вестеринк – датират в периода 873/75 година: това е времето, когато Фотий, вече завърнал се от изгнание, е бил учител на децата на император Василий I в двореца Магнаура[19]. В писмото си до Арсений бившият патриарх споменава за някакви българи, които били пристигнали във Византия и искали да станат монаси[20]. По-нататък в това писмо не се споменава нищо повече за тези българи, не се знае и в кой манастир – в столицата или другаде – са щели да постъпят те, най-вероятно като послушници. Възможно е препоръка за тях да е дал Фотий по молба на гръцкото духовенство, намиращо се по това време в България. За това, че – макар и свален от патриаршеската катедра – Фотий е продължавал да поддържа контакти с тези духовници, научаваме от едно ядовито писмо на папа Иоан VIII, писано между декември 872 и май 873 година. В него папата заплашва с отлъчване от Църквата и последваща анатема всички онези гръцки духовници в България, които продължавали да поддържат контакти с Фотий и да му симпатизират[21].

Има още

Стани и ходи!

„А в Иерусалим, при Овчи порти, се намира къпалня, по еврейски наричана Витезда, която има пет притвора; в тях лежеше голямо множество болни, слепи, хроми, изсъхнали…“(Иоан 5:2-3)

Тази пролет беше третата поред, откакто – по време на консулството на Марк Тулий Цицерон и Гай Антоний (63 година преди Христа, б. а.) – легионите на Гней Помпей завладяха Иерусалим.

Великата римска държава, разпростряла властта и силата си по цялото Средиземноморие, се сдоби с ново владение – Палестина. Вече трета година от тази хубава и богата земя идваха само добри неща: здрави роби и робини, жито, пурпур и плодове, муселин и злато, благовония, ливански кедър и скъпоценни камъни. Обикновено техният превоз се осъществяваше по море от пристанището Яфа.

***

Пред Яфските порти денонощно стояха на стража римски войници. Носеха железни ризници, каски и къси ножове, а в ръцете си държаха копия. Винаги изправени, почти неподвижни, те изглеждаха да са изковани от желязо. Хора с вързопи на гръб и кошници на главата влизаха и излизаха през портите, просяци седяха под сводовете, продавачи на плодове и вино слагаха своите произведения близо до войниците. Но те дори не обръщаха глава да ги погледнат.

През деня обикновено целият път от Яфа до Иерусалим бе задръстен от двуколки. Те ежеминутно спираха движението по тясното шосе и римските конници, които сновяха между двата града, трябваше да вървят пеша или въобще да изчакват. Колите бяха натоварени с пушена треска, бурета с дървено масло, маслини, вино, плодове и какво ли не още; колите, теглени от бикове, магарета, мулета, скриптяха и пъплеха към Иерусалим и Яфа.

Нощно време беше спокойно. Нямаше движение и опасност от оглед на началниците. Войниците си позволяваха да се разхождат насам-натам и да разговярат. А когато се случеше да е студено, палеха и огън. Понякога пееха тихо песни и си спомняха за военните успехи. Това тяхно поведение – в разрез с дисциплината – се знаеше от центуриона Волтигий. Но той си затваряше очите. Само когато идваше на нарочна проверка – обикновено един път седмично, – той предварително ги предупреждаваше. И когато минеше и ги завареше неподвижни, пълни с достойнство, вперили тежък поглед някъде напред, не скъпеше похвалите си пред трибуна Лукиан – от втори легион, отговарящ за Юдея. Лукиан се намираше в Кесария или в Аполония и от време на време правеше посещения в Иерусалим.

***

Беше ужасно горещ ден и слънчевите лъчи, които падаха върху каските и броните на войниците, ги нажежаваха толкова много, че им се струваше като да са облечени в огнени дрехи.

Всичко живо се изпокри още от сутринта на прохладна сянка. Нямаше никакво движение на хора, коли и добитък в двете посоки.

Двама от легионерите пазеха близо до един от сводовете на портите. Очите им, изпълнени с кръв, като че ли излизаха от орбитите си, а устните им бяха пресъхнали. Но войниците, свикнали с африканските пустини, мислеха, че това е дребна работа и през ум не им идваше да напуснат поста си.Напротив, приятно им беше да се показват на четиримата юдеи, които седяха недалеч от тях. Струваше им се, че те ги хвалят за силата и издръжливостта им срещу слънцето.

Но юдеите не им обръщаха никакво внимание. Те оживено разговаряха помежду си, като най-възрастният от тях приказваше повече, а другите го слушаха напрегнато и съсредоточено. Войниците, вече трета година тук, говореха арамейски добре. Отначало те не дадоха ухо на съседите си. Но после заслушаха по-внимателно.

– Луций, какви ги говори онзи старик? – наруши мълчанието единият от войниците. – Как си представя той времето, когато хората няма да си правят зло един на друг?

– Нямало дори да смеят да унищожат една пчела и едно цвете – каза Луций.

– Чувал съм ги тези приказки. Това е едно древно пророчество, което научих като малък. Щяло да се роди едно Дете. Занапред хората ще имат Неговия характер. Няма да има геройски подвизи, никакви славни победи. Ще съществува мир.

– Мир?! – повиши глас другарят на Луций. – На мен ми омръзна да стоя всеки ден на пост! Кога ще вземем участие в нови войни? Аз копнея да спечеля с подвизи сила и богатство, да мина като победител по Виа Апиа и да се изкача на Капитолия.

– И аз, Виниций, мечтая да нося пред победилия във важна война легион сребърния орел; остриетата на хиляди копия да стърчат към небето, а металните шлемове да блестят; да кънти тежката стъпка на кохортите и да ечи военната тръба и песните на легионерите…

– Ех, кой не мечтае! – въздъхна Виниций. Неочаквано той обърна глава към Луций: – Да отидем по-близо до тях!

– Добре! – кимна Луций.

Двамата напуснаха поста си.

Точно по това време трибунът Лукиан, в колесница, теглена от два силни коня, летеше откъм Яфа. Оставаха още десет стадии до портите. Затворил очи, той си представяше Рим: Форумът, рострите, баща си – старият сенатор Плиний, Субура, Есквилинската порта, огромните градини, в които сред кипариси, пинии и платани се издигат храмове. Тук, пред светилището на древната фригийска богиня, наречена в Рим Кибела, той обича да идва. Малък прекрасен храм със стройни колони с коринтски капители. Жрецът с бяла тога; на главата с венец от бръшлян. Бронзовата статуя на Великата майка. Молитва от неразбираеми думи, придружена от стройното пеене на юноши, скрити под небесносиня завеса зад статуята на богинята. Дворът на храма; в него е олтарът, където се пали огън; храмовият роб води на връв украсена специално за жертвоприношението, овца. Димът се издига бавно нагоре. Започва освещаването на животното: поливане на главата му с вино, смесено с изворна вода; след това посипване челото на овцата с осолена ярма; отрязване кичур вълна и хвърлянето му в пламъците. После замахване с чука и убиване на овцата; разрязване гърлото на овцата със специален нож; паничка напълнена с малко кръв, която се смесва с вино и ярма под звуците на скрити кларнети и китари; жрецът пръска с тази смес олтара и около него…

Лукиан потрепера. Отвори очи. Колко потоци кръв бе гледал в Сирия, Понтийското царство и къде ли не още. Седем години вече. Кръв, кръв, кръв… А като си представи това малко ручейче на олтара при любимата си богиня, го побиха ледени тръпки. Трибунът разтърси силно глава и картината, от която го прониза хлад, изчезна. Изведнъж той се усмихна… Скоро, само след няколко седмици ще види Града; ще се срещне с приятелите си и – разбира се! – храма на Кибела. Ех, само още двайсетина дни!

Трибунът почувства инстинктивно, че наближават. Той бързо обу и стегна бронята си, сложи сапфиреното си наметало.

Но Лукиан не можа да изненада поста. Предупреден навреме, центурионът Волтигий пристигна минути преди трибуна. Той се разпореди на легионерите да заемат по-стегнато обичайните си пози. Но…  не видя никъде двамата войници Луций и Виниций. Разтрепери се от гняв.

– Къде са Луций и Виниций? Къде са? – ревна той към един от пазещите.

– Не мога да кажа – вдигна рамене войникът.

– Ах, мерзавци! Напуснали са поста! Кълна се в Марс, че ще ги убия! – продължаваше да се гневи Волтигий. – Ето го Лукиан, идва! А двама от хората ми ги няма! Какво ще му кажа сега?

В това време се чуха викове под единия от сводовете. Изведнъж се показаха двамата изчезнали войници, които  водеха един много възрастен юдеин. Той беше с бледо лице, което беше много изтощено. Но гледаше с твърд поглед.

Точно в този момент пристигна колесницата на Лукиан. Той излезе от нея: строен, млад мъж, среден на ръст, със светлоруси коси, подстригани късо повоенному. Бронята му блестеше с изковани върху нея слънце и лъчи, а вятърът развяваше наметалото му. Сините му раздалечени очи гледаха студено. Лукиан сложи шлема си, който блесна на слънцето, а пурпурният кичур пера затрептя от вятъра.

– Каква чест е за мен, благородни трибуне, че посещаваш поверената ми да пазя земя – каза почтително Волтигий, като се поклони. Мислеше: „Ако сега ме попита кой е този старец, не мога дума да обеля!“ А гласно продължи: – Ще моля Ескулап да те поддържа винаги здрав!

– Благодаря ти, Волтигий. Дойдох неочаквано и за сетен път се уверих, че си блестящ войн на Вечния град. А какво става тук?

– Тъкмо се канех да попитам двамата легионери, които бях изпратил под сводовете, за да доведат този юдеин – излъга Волтигий. – Той нарушава обществения ред. Но така и не можах да разбера, в какво точно се е провинил, защото ти, подобно на вятъра Борей, долетя. Позволи ми, о, славни Лукиане, пред теб да извърша разследването.

– Добре, да чуем – нареди трибунът.

След като се съвзе от първоначалната уплаха, Волтигий вече държеше положението. Той обърна гръб и за момент погледна към Луций и Виниций: „Ще ви дам да разберете! – очите му излъчваха омраза. – Само този, отзад, да си отиде!“ Попита: – Кой си ти, старче? – Говореше арамейски.

– Наричам се Симеон.

– А на колко години си ?

– Доста над стоте.

– О, богове! – Лукиан се приближи бързо. – Той сериозно ли говори? А какво е сторил? – обърна се към Волтигий.

– Когато разбрахме, че приближаваш, о, великолепни трибуне, заповядах на тези войници да разгонят юдеите. Трябва да бъде чисто, когато такава високопоставена личност идва в Иерусалим! – започна да разказва малко патетично центурионът.

– Добре, добре – отвърна нетърпеливо Лукиан. Той не обичаше много-много ласкателствата. – После?

– Говори, Виниций! – заповяда Волтигий. – Какво се случи после?

– Този старец говореше на още трима души за някакъв Бог. Когато разбра, че искаме да ги изгоним, той каза: „Велики Рим, идва Онзи, Който ще затъмни славата ти!“ Доведохме го, защото каза още много загадъчни думи – доложи Виниций.

– Кой си ти, старче, и какви думи си казал, та си смутил нашите войници? – попита Лукиан.

– Точността изисква да отбележа, че не аз – представител на този народ, който покорихте преди три години, – а вие смутихте нашето спокойствие. Донесохте не само беди и теглила за нас, но и по-страшно: многото богове, на които се кланяте! Те са измислица!

– Какво, какво?! – кипна трибунът. – Ти се осмеляваш да говориш против боговете?! – Лукиан посегна към ножа си, но отдръпна ръка. Този беловлас старец напомни баща му Плиний. Но не можеше повече да търпи подобни изявления. „Този юдеин какви ги приказва? Нима боговете, които почитам – най-вече Кибела – това… всичко е дим, прах, нищо?“ Погледна към стареца: – Ти не вярваш в нашите богове, които са ни дали сила и власт над света и които вечно ще ни дават своето благоволение?

– Младежо – млад си ти още, макар и в облекло на пълководец, и аз мога да те наричам така, – посветил съм повече от седемдесет години от живота си да изучавам науките и всичко онова, което е завещано от древните мъдреци. Макар да съм юдеин, когато бях на твоята възраст, не се увличах от нашия Закон и пророците. Пътувах в близки и далечни земи, запознавах се с много учени-философи и с техните учения. Ужасих се, когато разбрах, че на много богове, мъртви и създадени от човешкия ум, се покланят римляните и всички други народи, които опознах, но на Единия и истински Бог никой не се покланя, никой не знае за Него. Върнах се тук – у нас. Тукашните хора се кланят на един Бог, Творец на небето и земята. Той се открива в нашите – отеческите ни книги – свещената Тора и пророците. Те заемат особено място измежду всички други факти и налични източници, които свидетелстват за Бога. На страниците на тези книги намираме извънредно голям брой ясни, подробни и точни описания на исторически събития, изказани мисли и разнообразни сведения, чрез които Бог е благоволил да се разкрие пред нас – хората. Тук – в Закона и пророците – са обяснени съвършено ясно Божиите мисли, преценки и намерения относно нас – хората – и е изложена Неговата воля спрямо най-любимото Му творение.

– А кое е то? – попита Лукиан.

– Човекът.

– А ти вярваш ли в Този Бог?

– Разбира се. Този Бог ще се прояви тук – у нас – със знамения и чудеса. Скоро идва това време, когато Той ще се прояви в света. И Неговите дела ще бъдат дивни. Той ще събори всичките тези лъжебожества и идоли, на които се въздават чест и хваления. И Този истински Бог ще затъмни славата на Рим!

– Ти, старче, наистина представляваш опасност за държавата! – Лукиан хвана ядосано с две ръце раменете му и го разтърси. – Заслужаваш смърт!

– Няма да ме убиеш. Нито ти, нито който и да е – отговори невъзмутимо юдеинът.

– Слушай, старче! Твоите думи са ругатни! Ако продължаваш така, в този дух, ще заповядам да ти ударят петдесет удара с тояги! – Лукиан го гледаше страшно. – Това на какво прилича?

– Благородни трибуне, готови сме да изпълним разпореждането – угоднически се поклони центурионът.

– Добре, впрочем… почакай! Защо си толкова сигурен, че няма да те убием? – попита Лукиан.

– Няма да видя смърт, младежо, докато не пипна с ръка Господа Бога.

Изведнъж Лукиан се затресе от смях.

– Какви ги приказваш, а, старче? – трибунът гледаше весело. – Та това са басни!

– Не е така, млади човече. Чакай! – вдигна ръка старецът. – Не ме прекъсвай. Изслушай ме!

Лукиан го погледна замислено:

– Хайде, говори! Нека чуем какво ще ни каже.

– След като се върнах, започнах да изучавам това, което бях пропуснал на младини – нашите отечески книги.

– Тези, в които се разкрива Този Бог, така ли? – попита Лукиан.

– Да. Когато почувствах, че всичко съм овладял, започнах да проповядвам Единия и истински Бог. Реших да преведа нашите книги на друг език, за да могат да се запознаят с тях и другите народи. Аз бях един от седемдесетте преводачи на Закона и пророците. Докато свърша това уморително дело, започнах да копнея да видя Утехата на Израиля и на света. Дълги, дълги месеци и години аз работих. И когато превеждах книгата на пророк Исаия, и стигнах до текста: „Дева ще зачене и роди Син“, аз се усъмних във възможностите на това пророчество. Много се смутих, защото девойка да роди дете, се счита за тежък грях. Такива у нас биват убивани с камъни. Затова дръзнах и написах „жена“ вместо „Дева“. Но докато още пишех, ми се яви Ангел Господен. Той хвана ръката ми и каза: „Зачеркни „жена“ и напиши „Дева“ и задето се усъмни в изпълнението на това пророчество, няма да видиш смърт, докато не видиш Помазаника Господен“. И ето, оттогава минаха много, много години. Аз няма да умра, докато не Го държа в ръцете си.

– Искаш да кажеш, че ще бъде Младенец ли? Току-що родено Отроче? – попита Лукиан.

– Точно така – кимна старецът. – Аз ще видя Бога, Утешителя и Избавителя на Израиля и Спасител на цялото човечество.

– Няма истина в това, което говориш, старче – каза Лукиан. – Дори съжалявам, че загубих толкова време да те слушам.

– Спри се, младежо, не бързай…

– Няма да те слушам повече, старче. Да, няма! Защото няма друг Бог, освен боговете на които се покланяме. Аз не вярвам в Бога на тези роби!

– Но той все пак е Един и съществува. И ти, младежо, сам ще изпиташ Неговата сила. Той е мощен да смири гордите.

Внезапно лицето на стареца се оживи, а в погледа му просветна някакъв странен блясък. Той вдигна ръцете си към Лукиан, който го наблюдаваше все по-мрачно и по-мрачно.

– Чуй ме добре, какво ще ти кажа, горди трибуне. Дано и ти като мен не видиш смърт!

Изведнъж Лукиан усети как непонятна слабост полази по снагата му и го обхвана. Членовете му се сковаха, а той се строполи неподвижен на земята. Лицето му пребледня. Гледаше ужасèн стареца.

– Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него.

Старецът обърна гръб и си тръгна. Войниците, изплашени, не го спряха, а заобиколиха трибуна, докато той стенеше на земята, опитвайки се напразно да раздвижи неподвижните си ръце и крака.

Не зарадва Лукиан старите си родители. Беше върнат в Рим и остана на легло.

***

Минаха години от това време. Напразно търсеше Плиний лек за своя син. Обиколи много страни. И умря старецът със страшна мъка за участта на Лукиан.

Минаха още години. Един ден Лукиан бе посетен от евреи от Иерусалим. Съобщиха му, че там, при техния храм има къпалня, наречена Витезда; всяка година над нея слиза небесен Ангел; раздвижва водите и онзи от болните, който пръв влезе във водата, тутакси оздравява. Малка вяра вдъхна това известие у болния. Но неговите близки бяха ходили къде ли не за лекарства. Водиха го при много лекари, гадатели и знахари в много градове и страни. Затова решиха да го заведат и в Иерусалим. Оставиха го във Витезда при познати и се върнаха в Рим.

Още дзесетки години изминаха. Побеля косата на Лукиан, остаря много. Губеше вече надежда за оздравяване. И как не? Тридесет и седма година той стоеше вече в тази къпалня. Тук лежаха множество болни, слепи, хроми, изсъхнали. Но те се изцеряваха, а той… чакаше, чакаше, чакаше!

По това време в Палестина от град в град се движеше Някакъв велик Човек и Проповедник. Слушаха болните, слушаше и Лукиан, че Този Човек вършел чудеса: от Неговите докосвания слепи проглеждали, болни оздравявали, глухи прочували, мъртви оживявали!

Цяла година във Витезда за Този велик Човек – Който се наричал Иисус, – се говореха какви ли не неща. И ето, копнеж се породи в душата на болния да види Този Лекар, да се докосне до Него. Може би Той наистина има небесни сили да върши чудеса.

Една вечер Лукиан се вглеждаше във водата и мислеше: „Какъв е Този Проповедник и Лекар, за Когото навсякъде говорят? Ох, как ми се иска да дойде тук и ме докосне! Някога, като млад аз минах през тази страна. А вече тридесет и осем години лежа в тази къпалня! Какъв обрат, какъв обрат. Бях знатен римлянин, облечен със слава и почести, красив. От мен трепереше цял легион! С него летях и обиколих целия Изток. Бях победител. Много народи легнаха под меча ми. А какво се случи? Само от две думи се парализирах! Да, две думи, които ме победиха! И ги каза онзи старец – проповедникът на Единия Бог и „Неговата мощ някога ще ти върне силите и ти ще повярваш в Него“ – тъй рече старецът. Ах, колко години има оттогава! Не е ли Проповедникът в Палестина онова предречено Божество? – Трепет полази по тялото на Лукиан. – Да, това, което каза старецът, е вярно, думите му са истински!“

От тази вечер болният зачака с надежда. Не се чувстваше вече изоставен, самотен в света. Непрекъснато гледаше към входа на къпалнята; трепваше при всеки шум.

Наближаваха дните на Пасхата. Народът в града се раздвижи. Великият Човек беше дошъл в Иерусалим. Потайна надежда обгърна душата на Лукиан. „Ах – мислеше трескаво, – защо не мога да вървя?! Ще отида при Проповедника и ще изповядам вярата си в Него и Той ще ме излекува!“ Сълзи пълнеха очите му…

Една вечер Лукиан лежеше на постелята си. Наоколо много болни издаваха тъжни стонове. Той също бе тъжен. А тялото му, сковано вече деветдесет години, го болеше.

Изведнъж се чу: „Великият Човек идва!“

И наистина – в къпалнята се появи Човек с величествена осанка и в бели одежди. По лицето Му се четеше безкрайна доброта; златисти коси се спускаха по раменете Му. Зад Него следваха десетина мъже. На Лукиан се стори, че Човекът още с влизането Си се взря в него. А може би това е било случайно. Не! Той идваше към него. И един кротък глас, глас като че ли на Божество, се разнесе:

– Как си, Лукиане?… – усмивка се разля по Лицето Му. – Искаш ли да оздравееш?

Внезапно лицето на болния се измени. Хората около него видяха друг човек: очи, които горяха с необикновен блясък, а от сбръчканото лице бликаше възторг. И в това време за секунди пред очите на Лукиан премина картината отпреди толкова много години: Яфските порти, старецът Симеон, войниците и той – младият трибун.

Той погледна към небесносините очи:

– Да…, Господи…, Господи…

– Не се притеснявай. Е?

– Искам да оздравея. Но… си нямам човек, който да ме спусне при раздвижването на водата.

– Стани, вземи одъра си и ходи!

И в този момент Лукиан почувства, че животът потече по жилите му; скованото тяло се раздвижи и той стана. Усети сили у себе си и радост в душата си. Макар и много възрастен, той беше вече здрав. Чувстваше се на тридесет години – на толкова, на колкото се скова. И той падна пред Иисуса Христа – защото Този Човек беше Спасителят – и се докосна с устните си до бялата Му дреха.

– Аз вярвам в Тебе, Единствени Боже!

А Господ Иисус Христос кротко положи ръка на главата му.