Тотю Коев

През последните десетилетия ръко­водни християнски дейци и бого­слови от различни църкви и изпо­ведания все по-често и по-настойчиво се спират върху думите на Иисуса Христа от Първосвещеническата Му молитва: „Да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, – та да повярва светът, че Ти си Ме пратил“ (Иоан 17:21). Често тези думи са мото на цели богословски трактати, на междухристиянски срещи, конференции и симпозиуми. Това, от една страна, е свидетелство за непреходността на словото Божие, което е „живо и действено“ (Евреи  4:2), от друга – това показва, че съвременните хри­стияни дълбоко осъзнават необхо­димостта от единство – единство във вярата и в живота. Само по пътя на единомислието и единодействието може да се служи на Истината – на Иисуса Христа, Който е въплъте­ната истина (срв. Иоан 14:6; 18:37).

Повече от девет века христия­ните живеят в дълбоко разединение. През тези векове са се натрупали планини от предубеждения, отчужденост и взаимно неразбиране. Тру­паното в течение на векове не може да се заличи за десетилетия. Цен­ното днес обаче е това, че има искрен стремеж да се търсят пътища и сред­ства към единство по същество.

Този стремеж към единство във вярата доведе съвременните църков­ни и икуменически дейци до заклю­чението, че основните верови истини трябва да се разглеждат така, както те са формулирани от древната Църк­ва и по-конкретно в Никео-Цариградския символ на вярата. Така въпросът за този символ, за него­вото място, роля и значение в единителните стремежи днес придобиваподчертана важност.

Въпросът за съвременното освет­ление на Символа на вярата във връзка с бъдещите перспективи изи­сква той да се постави в контекст с неговото историческо минало и по такъв начин да се разгледа в три направления: 1. минало, 2. настоя­ще и 3. бъдеще.

1. Въпросът за симво­ла на вярата в неговото историческо минало

Символите като кратки словесни формулировки или образци на вя­рата са били в църковна употреба още от ранно християнско време. Те се използвали при кръщението, при богослужението и при катехизическите беседи. Изповядването им било белег за християнска принад­лежност и църковно съзнание[1]. През IV-ти век, когато нуждите налагали и условията вече позволявали да се срещат представители на цялата Църква, бил съборно изработен и приет общ за всички християни символ – именно Никео-Цариградският сим­вол на вярата.

Названието „Никео-Цариградски“ показва местопроизхождението на то­зи символ – Никея (град в Мала Азия) и Константинопол (днешният Цариград). Текстът му е разделен на 12 члена. Първите седем и нача­лото на осмия са формулирани в Никея на Първия вселенски събор (325 година); на Втория вселенски събор в Константинопол (381 година) бил разши­рен осмият член и формулирани останалите четири. Този символ като дело на вселенски събори е израз на гласа на цялата Църква и безпог­решно отразява нейното учение по основните въпроси на вярата. За­това той е известен повече с името „Символ на вярата“.

Текстът на Никео-Цариградския символ гласи:

1. Вярваме в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и неви­димо:

2. И в единия Гòспод Иисус Хрис­тос, Божия Син, единороден, Който е роден от Отца преди всички веко­ве: Светлина от Светлина, Бог ис­тински от Бога истински, роден, несътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало;

3.Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от не­бесата и се въплъти от Духа (Све­ти) и Дева Мария, и стана човек,“

4.(Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан;

5.И възкръсна в третия ден, според Писанията;

6.И възлезе на небесата, и седи, отдясно на Отца;

7.И пак ще дойде със слава да съ­ди живите и мъртвите, и на Кого­то царството не ще има край;

8.И в Духа Свети, Господа, Жи­вотворящия, Който от Отца из­хожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Кой­то е говорил чрез пророците.

9.В едната, света, съборна (все­ленска) и апостолска Църква.

10.Изповядваме едно кръщение за опрощаване на греховете.

11.Чакаме възкресението на мърт­вите.

12.И живота в бъдещия век. Амин[2].

По въпроса за произхода на Никео-Цариградския символ има богата, литература както на Изток, така и на Запад. По-голямата част от тази литература е от края на миналия век до наши дни. До 70-те години на XX-ти век е било общо убеждението, че Символът на вярата е дело на Първия и Втория вселенски събори.

Първи, които отрекоха този про­изход, са англичанинът Fenton John Anthony Hort и немецът Adolf Harnack[3]. Пос­ледваха ги и други протестантски учени, които търсеха допълнителни аргументи в подкрепа на тази теза. Естествено, не закъсня и реакцията от страна на православни изследо­ватели, които изтъкваха контра­аргументи и защитаваха предишна­та теза, че Символът е дело на спо­менатите два вселенски събора. Въп­росът и досега не е намерил оконча­телно и дефинитивно разрешение по­ради това, че древността не ни е оставила достатъчно ясни свидетел­ства в полза на едното или другото мнение. При все това трябва да се отбележи, че в най-ново време пре­обладава мнението, поддържано от православните изследователи. Лите­ратурата по този въпрос се обогати значително през 1981 година, когато по­чти целият християнски свят отбеляза по подобаващ начин 1600-го­дишнината на Втория вселенски събор.

Без да се спирам тук на въпроса за произхода на разглеждания сим­вол, считам за необходимо само да отбележа, че измежду оскъдните све­дения от древността заслужават спе­циално внимание и са от решаващо значение известията, които ни дават следващите два вселенски събора: Третият (431 година) в Ефес и Четвъртият (451 година) в Халкидон. Със седмото пра­вило отците на Ефеския събор за­бранили да се пише и съставя друга вяра освен Никейската[4]. Вярно е, че в това правило се споменава само Никейският символ, а за разшире­нието, направено в Константинопол, не е казано нищо. Не е трудно обаче да се предположи, че тук става дума за целия символ. В противен случай отците на Ефеския събор, като за­браняват да се съставя друга вяра, не биха пропуснали да споменат и дори да отхвърлят изработеното в Константинопол вероопределение, ко­ето включва в себе си и Никейското. Всъщност те забранили съставя­нето на такива нови изповедания, които не са в съгласие с Никейското или пък го отричат. Двадесет години по-късно, на петото заседание на Халкидонския събор текстът на Никео-Цариградския символ бил търже­ствено прочетен и приет от всички като правило на вярата и бил впи­сан в актовете на събора[5]. И днес в много богословски съчинения, пре­димно западни, Символът на вярата се именува „Никейски символ“. С това се подчертава мисълта, че в Символа е запазена вярата от Никея. Разширението и допълнението, направено в Константинопол, е вър­ху тази вероизповедна основа и се отнася до въпроси, които по време­то на Втория вселенски събор са били предмет на разгорещени спо­рове, главно въпросът за Светия Дух.

Така изработеният в Никея и Константинопол символ, приет и санкциониран в Ефес и Халкидон, по­степенно получил всеобщо призна­ние в цялата Източна църква, вклю­чително и в оформилите се на монофизитска почва народностни църкви, известни днес под името „Древни източни църкви“. Този символ за­менил дотогавашните символи, които били в употреба в отделните поместни църкви. В 474 година Антиохийският монофизитски патриарх Петър Фуло (470-471, 476-477, 485-488) въвел Символа в богослужебна употреба[6]. По времето на византийския импе­ратор Юстиниан I (527-565) този символ на Изток бил всеобщо упо­требяван като кръщален символ[7].

В 565 година император Юстин II (565-578) наредил Символът да се чете при всяка Литургия[8]. С този акт Никео-Цариградският символ окон­чателно и завинаги проникнал в религиозния живот на Изтока и станал критерий за църковна при­надлежност и православно съзна­ние.

Значително по-различно стоял въп­росът с приемането на този символ в Западната църква. Отначало при­чини от чисто човешки характер за­бавили там разпространението и при­емането му. Известно е, че на­ред с вероопределението съборът в 381 година в Константинопол изработил и няколко правила (канони), регу­лиращи външната страна от живота на Църквата. В случая внимание за­служава третото правило, което гласи: „Епископът на Константинопол да има първенство по чест след римския епископ, защото този град е новият Рим“[9]. Позовавайки се на това пра­вило и съобразно тогавашната кон­юнктура (църковна и държавна), Халкидонският събор в 451 година изра­ботил, против волята на папските легати, друго правило (28-мо). Съг­ласно това правило на Константинополския престол се давали пре­имущества, равни с тези на Римския заради „царя и синклита“; в негово каноническо подчинение минавали областите Понт, Асия и Тракия[10].По-късно това правило било из­тълкувано в смисъл, че на предстоятеля на Константинополската ка­тедра се дават права не само по чест, но и по власт. На Запад в една или друга степен реагирали срещу спо­менатите две правила, особено срещу Халкидонското[11], поради което тези два събора и техните вероопределения там не станали така бързо по­пулярни, както на Изток. Докато процесът на възприемане и популя­ризиране на Никео-Цариградския символ на Изток завършил през VI-ти век, на Запад този процес тогава всъщ­ност започнал. Той завършил там едва в началото на XI-ти век. Счита се, че отначало Символът бил възприет в Галия и оттам постепенно влязъл в богослужебна употреба в Запад­ната църква. Важно е обаче да се отбележи, че този символ на Запад никога не е получил такава популяр­ност и широка употреба, каквато е имал и има на Изток. Още от древ­ност и досега в Западната църква като кръщален символ и предмет на катехизически занимания се упо­требява така нареченият Апостолски символ, който се ползвал и сега се ползва с висок авторитет. Освен него от VI-ти век насетне се ползвал с извест­ност и друг символ, който в история­та е влязъл с името на св. Атанасий Велики, макар че не е негово дело.

Към споменатите причини, които препятствали разпространението и популяризирането на Никео-Цариградския символ сред западните хри­стияни, трябва да се спомене още една, която е от чисто догматически характер. В Никео-Цариградския символ е казано, че „Дух Свети изхожда от Отца“ (8-ми член). Тук се говори за вечното изхождане на Дух Све­ти от Отца, а не за Неговото времен­но изпращане в света в името на изкупителното дело на въплътения Син Божи. От V-ти век насетне в западно­то богословие постепенно била раз­вита и оформена идеята, че Дух Свети изхожда не само от Отца, но и от Сина (Filioque). Тази мисъл за двойно изхождане на Светия Дух на­мерила благоприятна почва най-напред в Испания, гдето в 653 година за пръв път в Никео-Цариградския сим­вол била вмъкната добавката Fili­oque[12]. През VIII-ми век Символът на вя­рата с добавката Filioque преминал от Испания в Галия. Римската църк­ва възприела официално учението за Filioque в началото на XI-ти век и вне­сла тази добавка в Символа в 1014 година при папа Бендикт VIII (1012-1024)[13].

Има още →

Иван Денев

Назначението на човека тук на земята е да развива своите духовни и физически сили и да осъществява своето богоуподобяване. Поръката Божия към първите хора била:“Пло­дете се и множете се, пълнете земя­та и обладайте я и господарувайте над морските риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята“ (Битие 1:28).

Бог изисква чрез Моисей: „Бъде­те свети, защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет“ (Левит 19:2).

В Новия Завет Господ Иисус Хри­стос също призовава човеците към съвършенство: В Проповедта Си на планината Той казва: „Бъдете съвър­шени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Матей 5:48).

Нравственото съвършенство, за което говори Спасителят, е идеал, към който трябва да се стремят всички повярвали в Христа, за да достиг­нат спасение и вечен живот.

Как обаче се постига спасение и вечен живот?

На този въпрос Спасителят отго­варя така: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:16). „Който повярва“, тоест този, който приеме евангелското благо­вестие, и този, който се кръсти. Вярата в Христа следователно се явява условие за светò кръщение.  

Но що е вяра?

Св. апостол Павел дава следната де­финиция: „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда“ (Евреи 11:1).

Без вяра не е възможно да се уго­ди Богу. „Всеки, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той същес­твува и награждава ония, които Го търсят“ (Евреи 11:6).

Но вярата не е нещо статично. Напротив, тя е нещо живо, действено. Изявява се чрез слово и дело. „Ако с устата си изповядаш Господа, Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите: ще се спасиш, понеже със сърце се вярва за оправдаване, а с уста се изповядва за спасение“ (Римляни 10:9-10).

За тази динамична страна на вя­рата говори и Спасителят: „Не всеки, който Ми казва: Господи, Го­споди! ще влезе в царството не­бесно, а оня, който изпълнява во­лята на Моя Отец Небесен“ (Матeй 7:21). На бащата на бесноватото мом­че Той казва: „Ако можеш да по­вярваш, всичко е възможно за вяр­ващия“ (Марк 9:23). Нещастният баща изповядва: „Вярвам, Господи, помогни на неверието ми“ (Марк 9:24). Друг път Той казва: «Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен: а който се отрече от Мене пред човеците, и Аз ще се отрека от него пред Моя Отец не­бесен“ (Матей 10:32-33).

Прието е да се казва, че вярата трябва да бъде придружена от добри дела. Този израз е несполучлив. „Всъщност вярата ражда добрите дела и живее чрез тях, а не само се прудружава от тях. Вяра и добро не са само спътници, не са две стихии от различен източник, с различно начало. Доброто дело се ражда от вярата, живее чрез нея… Христи­янското богоугодно дело е дейна вяра[1]“.

Преди възнесението Си Господ Иисус Христос поръчал на светите Си апостоли: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал“ (Матей 28:19-20). И светите апостоли отишли и проповяд­вали Христа (Марк 16:20). Как? По какъв начин? – Чрез слово, чрез проповед, чрез дело. От повярвалите, преди да се кръстят, те изисквали да изповядват устно вярата си в Христа.

В книга Деяния на светите апо­столи (8:26-38) се съобщава как апостол Филип кръстил етиопския вел­можа. Там четем: „А на Филипа Ангел Господен каза: стани и тръг­ни към юг по пътя, който води от Иерусалим за Газа и който е пуст. Той стана и отиде; и ето, един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките ѝ съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и, седнал в колесница­та си, четеше пророка Исаия. А Ду­хът каза на Филипа: приближи се и се допри до тая колесница. Фи­лип се затече и, като чу, че той чете пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писа­нието, което четеше, беше това: „ка­то овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стри­гач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема живо­тът Му от земята“. Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и, като на­чена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и ско­пецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от се сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божи. И заповяда да спрат колесни­цата; па слязоха двамата във вода­та, Филип и скопецът; и кръсти го“.

За апостолския мъж Аполос се казва, че той бил обучен, „наставен в пътя Господен“ (Деяния на светите апостоли 18:25), тоест на него е било проповядвано. Той бил добре запознат със Словото Бо­жие, поради което и правилно поу­чавал за Господа.

Видно е, че още в апостолския век се чувствала нуждата от точно вероопределение, символ, който гот­вещите се за светò кръщение трябвало публично да изповядват.

През II-ри и III-ти век обучението във вярата продължавало от 40 дни до 3 години[2]. В Църквата се появяват така наречените катехизически училища.

Дори и през IV-ти и V-ти век обучението във вярата продължава с неотслаб­ваща сила. Четиридесет и шесто правило на Лаодикийския събор предписва: „Ония, които ще се кръщават, трябва да изучават вярата…“[3]. До нас е сти­гнал цикъл от огласителни слова на св. Кирил Иерусалимски (315-386)[4]. Цикълът се състои от едно предогласително слово, осемнадесет огласителни слова и пет тайноводствени, тайновидни или, както още ги наричат, мистагогични.

Предогласителното слово е увод­на проповед към осемнадесетте огласителни слова. В него са изложени правила­та за живота на оглашените – как трябва да се подготвят за светò кръще­ние[5].

Първите пет огласителни слова имат общ религиозно-нравствен ха­рактер. В първите две се говори за покаянието[6]. Третото разкрива спа­сителните плодове на светòто кръщение[7]. Четвъртото съдържа кратко уче­ние за Бога, за Иисуса Христа, за Светия Дух, за човека, за Божия про­мисъл и други[8]. Петото е посветено на вярата[9].

Следващите тринадесет катехизически про­поведи са посветени на Символа на вярата, който бил в употреба в Иерусалимската църква[10].

Има още →

Станимир Димов

До средата на XI-ти век (1054 година) християните на Изток и на Запад, въпреки някои различия, образували едно цяло. След разрива между Източната и Западната Църква, настъпил след Великата схизма от 1054 година, в християнството се оформили две основни течения: православие – на Изток, и римокатолицизъм – на Запад. Всяко от двете изграждало своя структура и имало свой начин на живот.

Бидейки последователи на Христовото учение, а освен това и приемащи като източник на вярата си едно и също Свещено Писание – Библията, православни и католици несъмнено имат много общо помежду си.

Като основна обща черта между католиците и православните трябва да се посочи това, че те се именуват християни, тоест всички те изповядват вярата в Иисуса Христа като въплътил се Син Божи, като Изкупител на човечеството от греха и смъртта. В тясна връзка с учението за личността и изкупителното дело на Иисуса Христа е учението на Църквата за единия по същност и троичен по лица Бог, тоест догматът за Света Троица (Отец, Син и Дух Свети). Тук има принципно единство между католици и православни.

Православни и католици приемат вярата, дефинирана на Първия и Втория вселенски събори, тоест приемат Символа на вярата, но в интерпретирането на текста на този Символ невинаги са единни.

Освен отбелязаното по-горе сходство между двете направления има и други пунктове в областта на вярата, където е налице принципно сходство между православни и католици. Така например едните и другите са възприели седем тайнства: Кръщение, Миропомазване, Изповед, Евхаристия, Свещенство, Брак и Елеосвещение; имат три йерархически степени: епископ, презвитер и дякон; отправят молитви за починалите и молитви към светиите; почитат светите мощи и иконите; кръстят се (наистина католиците се кръстят с пет пръста и отляво-надясно, а православните — с три пръста и отдясно-наляво); приемат Свещеното Писание и Свещеното Предание като равностойни източници на вярата ; учат, че за спасението на човека са необходими както вяра, така и добри дела.

По отношение на учението за първородния грях, между католици и православни съществуват някои различия.

Според православното учение първият човек е създаден нито смъртен, нито безсмъртен, а е създаден за безсмъртие. Тоест, у него имало заложби да достигне безсмъртие, като постави своята свободна воля в хармония с волята на Бога. Първият човек не сторил това – той се противопоставил на Божията воля и това всъщност е първият грях. Този грях внесъл дълбока, съществена, но не пълна повреда на човешката природа. У човека останали следи от добро, което му позволява, макар и с много усилия, да върши добри дела, които наред с вярата са необходимо условие и предпоставка по пътя на нравственото му усъвършенстване.

Според учението на католиците Бог сътворил първия човек с тяло смъртно и душа безсмъртна, свободна и разумна. За да могат тези две субстанции (душа и тяло) да съжителстват, Бог надарил човека със свръхестествени благодатни дарове. При все това той съгрешил. Първият грях отнел от човека свръхестествените дарове, нанесъл повреда на човешката природа, но тя не била толкова дълбока и съществена. Поради това човек не само може да върши добри дела, които са му необходими, но може да върши дори повече, отколкото са му нужни, тоест да върши свръхдлъжни дела.

В своя самостоятелен исторически път на развитие Римокатолическата църква е допуснала съществени верови нововъведения, които не се възприемат от православните християни.

Едно такова нововъведение е учението за непорочното зачатие на св. Дева Мария. Това учение е догматизирано от папа Пий IX (1846-1878) на 8 декември 1854 година с була „Инефабилис Деус“.

Католиците учат за два вида зачатие: на тялото и на човека. Като тяло св. Дева Мария е зачената от нейните родители праведните Иоаким и Анна. В момента на зачатието си като човек тя получила свръхестествените благодатни дарове, които Адам и Ева загубили при грехопадението. Тъй че тя при зачатието си като човек била в райското състояние на прародителите преди греха. В това се състои нейното непорочно зачатие.

От църковно гледище това учение е неприемливо. То противоречи на библейското учение за всеобщността на изкупителното дело на Иисуса Христа. Щом има плътско зачатие, има и грях и на него са подвластни всички хора. Изключение прави само Иисус Христос, Който не е заченат по естествен път, а по свръхестествен. От това, че Православната църква не приема учението на Римокатолическата за непорочно зачатие на св. Дева Мария, не следва, че тя я тачи по-малко. След Иисуса Христа най-голяма почит Православната църква отдава на св. Богородица. И тази почит тя е заслужила поради нравственото съвършенство и чистота, които е постигнала с лични усилия, а не защото е зачената непорочно.

Друга въведена от католицизма догма е учението за възнесението на св. Дева Мария на небето с тяло. Това учение е възведено в догмат, тоест в официално учение на Римокатолическата църква, от папа Пий XII (1939-1958) на 1 ноември 1950 година с була „Мунифицентиссимус Деус“.

Този последен засега католически догмат е естествена, логическа и неизбежна последица от догмата за непорочно зачатие на св. Дева Мария: щом Божията Майка е зачената без порок, без грях, смъртта не може да има власт над нея; а щом не е умряла, естествено е отминала от този свят и с тялото си се е възнесла при своя Син.

Както и предишната догма, така и тази не се възприема от Православната църква и не може да се възприеме. И тя, както и предишната, противоречи на Божественото откровение – на Свещеното Писание и Свещеното Предание. Вярно е, че завършекът на земния живот на Божията Майка е наречен успение, а не смърт. С това се подчертават два важни момента:

1. За св. Дева Мария с нейната нравствена чистота и съвършенство смъртта не поражда ужас, тя е естествено успение, тоест заспиване, преминаване от едно състояние в друго и

2. Всеки християнин, който в земния си живот подражава на св. Богородица, може да има завършек като нейния – да премине от този в отвъдния живот чрез заспиване.

Има още →