Чудесата в Църквата*

Петър Стоилов

„Ти си Бог, Който прави чудеса” (Псалом 76:15)

Чудесата обикновено се дефинират като необикновени свръхестествени действия или събития, непосредствено осъществени от Силата Божия, за постигане на религиозните цели[1]. По своята същност „чудото се проявява във видимата природа и има своята причина извън нейните естествени сили и закони. То свидетелства за действието на висша свръхестествена Сила и доказва Божията власт над природата [2]”. Така например, старозаветните чудеса са имали за цел да възпитат еврейския народ като народ Божи и да се съхрани и разпространи истинското богопознание, преданията, очакванията и надеждите. В Новия Завет чудесата на Иисус Христос се интерпретират от повечето богослови с помощта на понятията сила (δύναμις) и знак (σημετα). Те са средство за откриване на неочаквани събития, предизвикващи у човека учудване и удивление[3]. На места в Библията чудесата се наричат дивни дела (вж. Исаия 25:1; Псалом 144:5), а на друго място пръст Божий (вж. Изход 8:19). Чудесата на Спасителя са израз на голяма сила и хармония между думите и делата Му (срв. Матей 4:23). Чудесата са знаци за пратеничеството и пълномощничеството Му. Той не е само Месия на словото, а и на делото, но никога не демонстрира месианското Си достойнство посредством чудесата. Иисус Христос е творил малко чудеса там, където е оскъдна вярата в Него, защото по този начин се изгубва нравственият смисъл и значението им за хората: „И не извърши там много чудеса поради неверието им” (Матей 13:58). Чудесата на Иисус Христос трябва да подтикват към вяра в Него, защото са знак на вярата и предполагат вяра. Те имат христологично, сотирологично и есхатологично значение (вж. Иоан 2:11, 4:53; Матей 14:22-33; Марк 6:47-56).

Тогава възниква въпросът нарушава ли чудото естествения ход на природните закони и има ли чудеса и днес?

На първо място трябва да се изясни, че тази Сила, която може да промени нормалния ход на човешкото или природно естество, произхожда от Бога.

Ученият фарисеин Никодим изповядва: „Рави, знаем, че си учител, дошъл от Бога, защото никой не може да прави тия чудеса, които Ти правиш, ако не бъде с него Бог.” (Иоан 3:2), а в Стария Завет четем: „Кой е като Тебе, величествен със светост, многопочитан с похвали, творец на чудеса?” (Изход 15:11). И наистина, дори и в наши дни няма как да се обясни превръщането на вода във вино, ходенето по вода, възкресяването на мъртви без намесата на свръхестественото и Божеството. Чудесата са се случвали в името на Бога както в Стария, така и в Новия Завет. След укротяване на бурята от Иисус Христос „човеците се почудиха и рекоха: какъв е Тоя, та и ветровете и морето Му се покоряват (Матей 8:27)?”

Като цяло може да се каже, че чудесата са част от изкупителното дело[4]. Те са съпроводени с дела на любов и милосърдие към падналия човек: „Кое е по-лесно да кажа на разслабения: прощават ти се греховете ли, или да кажа: стани, вземи си одъра и ходи?” (Марк 2:9). В старозаветно време велики чудеса са извършвани от св. пророк Моисей Боговидец, св. пророк Илия и св. пророк Елисей. Те са възкресявали мъртви, изцерявали са болни и са въз¬действали върху природата по необикновен начин (вж. 3 Царства 17:21-22; 4 Царства 1:10). „Ще си спомням за делата на Господа; ще си спомням за Твоите древни чудеса” (Псалом 76:12) – казва псалмопевецът. За това, че Господ Иисус Христос е извършвал чудесата заради нас, а не заради Него, говори фактът, че е нахранил хиляди души, като преумножил малко количество хлябове (Матей 14:14-21), а Сам стоял гладен в пустинята, отказвайки да превърне камъните в хлябове (Матей 4:3-4). Чрез чудесата мнозина са повярвали и са Го последвали: „Подире Му вървеше множество народ, защото виждаше Неговите чудеса, които правеше над болните” (Иоан 6:2). Чудесата съпътстват живота на Христос и живота на Неговите ученици, а в по-късно време и на Неговите по¬следователи – приятелите Христови – светците. Светите апостоли придобили дарбата да чудотворят. Христос им дава власт: „болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте” (Матей 10:8). Ако през първия век чудесата са били средство и за разпространяването на Евангелието (вж. Деяния апостолски 8:6), то в по-късно време са били плод на силна вяра от страна на светеца, който ги е извършвал като съработник на Бога в помощ на хората по пътя им към спасението. „Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши” (Иоан 14:12). Така например чрез чудеса Господ запазвал и обгрижвал верните Му чеда. Тримата момци – Ананий, Азарий и Мисаил[5], опазил невредими в огнената пещ[6], а на св. пророк Данаиил изпратил ангел, който затворил устата на лъвовете в дълбоката яма (вж. Даниил 1-6). Макар и да не можем да си обясним рационално такива събития, трябва да знаем, че вярата е тази, която допринася това да се случи. „Вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евреи 11:1). Цялата история на Християнската църква в продължение на повече от две хилядолетия е изпълнена с различни чудеса, които са творили нашият Господ и многочислените светии[7].

Изцеления

Синът на един царедворец от Капернаум бил тежко болен. Като чул за Христа, царедворецът помолил Иисус да дойде и да излекува сина му. Христос изцерил сина на царедвореца, защото видял неговата вяра (вж. Иоан 4:46-54). В Иерусалим има къпалня, наречена Витезда. В нея лежали много болни с различни заболявания. Ангел Господен слизал в къпалнята и раздвижвал водата. И който от болните пръв влизал във водата, оздравявал от каквато и болест да бил обхванат. Тук бил и един схванат човек, който лежал тридесет и осем години. Всеки път, когато водата се раздвижвала, други влизали преди него в къпалнята и се изцерявали, а той все си оставал прикован на своя болничен одър. Един ден Христос дошъл във Витезда, смилил се над болния и го изцерил (вж. Иоан 5:1-14). Удивително е било търпението, което не се е изчерпало след тридесет и осем години очакване. Така Бог възнаградил болния заради неговата непоколебима вяра и търпение. Като вървял веднъж за Иерусалим, Христос видял един човек, сляп от рождение. Господ се смилил над него и го изцерил, а слепецът веднага прогледнал. Това чудо удивило всички, които познавали слепородения (вж. Иоан 9:1-38). Когато Христос минавал през Галилея и Самария, срещнали го десет души, болни от проказа. Като ги видял, Иисус се смилил над тях и ги отпратил очистени (вж. Лука 17:11-19). Когато Христос дошъл с учениците Си в околностите на градовете Тир и Сидон, една жена хананейка вървяла след тях и молела за помощ, понеже дъщеря ѝ била обладана от бяс. След като изпитал вярата на жената, Христос изцерил дъщеря ѝ (вж. Марк 7:24-30). Горепосочените примери имат отношение към чудото на изцелението.

Възкресяване на мъртви

В Библията срещаме и друг вид дивни чудеса – възкресяване на мъртви. Дошъл при Иисус един виден човек, началник на синагога, казвал се Иаир. След като паднал при нозете на Христос, казал, че дъщеря му е на умиране, и помолил Господ да дойде и да възложи ръка върху нея, и тя ще оздравее. Христос веднага се отзовал на молбата на този нещастен баща и тръгнал към неговия дом. По пътя ги срещнали близките на Иаир и му съобщили лошата новина, че дъщеря му вече е умряла. Щом чул тия думи, Христос казал на бащата да не се бои, а само да вярва. Като дошли вкъщи, чули плач и нареж¬дания. След като отпратил всички други навън, а оставил само родителите на момичето и тримата Си ученици – Петър, Иаков и Иоан, Христос хванал детето за ръка и извикал:

– Момиче, стани!

Момичето веднага станало и започнало да ходи. То било на дванадесет години. Като видели детето възкръснало, всички се смаяли (вж. Марк 5:22-43).

Друг път Иисус отивал в един град, наречен Наин. След него вървели учениците Му и множество народ. Когато наближили градските порти, срещу тях се задало погребално шествие, носели за погребение единствения син на майка-вдовица. Шествието било голямо и всички били потънали в голяма скръб. Като видял нещастната майка, Христос се смилил над нея. Доближил се до носилото, допрял се до него, спрял носачите и казал на умрелия:

– Момко, тебе думам, стани!

При тия думи мъртвецът се повдигнал, седнал и почнал да говори, а Иисус го предал на изумената от радост майка. Страх обхванал всички присъстващи, те славели и величаели Бога (вж. Лука 7:11-16).

В близкото до Иерусалим село Витания живял един човек на име Лазар. Той имал две сестри – Марта и Мария. Христос обичал Лазар и често ходил на гости у него. Веднъж Лазар се разболял тежко. По това време Христос се намирал в Галилея. Когато Иисус тръгнал за Витания, Лазар бил вече умрял. Когато пристигнал в дома му, той лежал вече четвърти ден в гроба. Всички се запътили към гроба, който бил в една пещера. Иисус заповядал да вдигнат камъка от отвора на пещерата. След това Христос отправил поглед към небето и се помолил на Своя небесен Отец. Като свършил молитвата Си, Той извикал с висок глас:

– Лазаре, излез вън!

И за обща почуда Лазар наистина излязъл с повити ръце и нозе и забрадено лице. Христос заповядал да го разповият, за да може да ходи. Тогава мнозина от присъстващите юдеи, като видели това необикновено чудо, повярвали в Христос. Слухът за възкресяването на четиридневния мъртъв Лазар се разнесъл с голяма бързина из цялата околност, в близкия град Иерусалим и по цяла Юдея (вж. Иоан 11:1-45).

Възкресението на мъртвите е непостижимо за нас явление. Много велики личности са се замисляли по този въпрос. Така например „големият учен Нютон бил поканил гости у дома си. В разговора станало дума и за възкресението на мъртвите. Някои изразили съмнение, че това може да стане. „Кой ще събере пръснатия прах от умрелите тела, за да направи нови тела за душите?” – запитали те. Нютон мълчаливо взел една шепа железни стърготини, смесил ги с пясък, и попитал: „Кой от вас ще може да отдели железните стърготини от тая смес?” При общото недоумение ученият мъж взел един голям магнит и разбъркал с него сместа. Изведнъж железните стърготини станали чувствителни, раздвижили се и полетели към магнита. Скоро по него се полепили всички железни частички. Тогава Нютон сериозно изгледал присъстващите и рекъл: „Онзи, Който е дал такава сила на този метал, нима не може да извърши нещо по-велико чрез нашите души, когато дойде времето те да се облекат в предишните, но обновени вече тела при възкресението[8]?” Така е станало с Лазар от Витания; след като бил четири дни в гроба и тялото започнало да се разлага, Христос го е възкресил и с обновено тяло Лазар е продължил да живее. След това чудо, за четиридневния Лазар животът не бил същият. Той отплавал за остров Кипър и се заселил в град Китион. Според историка Евсевий Кесарийски Лазар е бил на 30 години при възкресението му и е живял още 30 години до втората му смърт[9]. Апостолите Павел и Варнава го срещнали на пътя от Саламин за Пафос и го ръкоположили за пръв епископ на Китион. Днес може да се види в град Ларнака мраморната гробница от второто му погребение със саркофага, на който било написано: „Лазар четиридневен, приятел Христов[10]”.

За вярващия човек няма невъзможни неща. Голяма сила има вярата, „ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно.” (Матей 17:20) И още: „да имахте вяра колкото синапово зърно, щяхте да кажете на тая черница: изтръгни се и се пресади в морето, и тя би ви послушала.” (Лука 17:6) Така ни учи Спасителят.

Чудеса, свързани с животни

Чудеса се случват и в нашето съвремие. Така например риби сами идват в ръката на монах. Тази случка е разказана от Боголюб Кирковик.

Преди Втората световна война Боголюб Кирковик е бил преподавател в семинарията в град Битоля, също така е преподавал църковно-славянски език в Богословския факултет в Белград. Около 1935 година група преподаватели от семинарията заявили посещение до манастира на св. Наум. Групата много закъсняла. Монасите чакали дълго, помислили, че посещението е отложено и си легнали да спят. Около полунощ групата пристигнала пред заключени¬те врати на манастира. Викали дълго, докато разбудят монасите. След като им отворили вратите, игуменът, знаейки, че са гладни, им предложил да се подкрепят. Преподавателите се съгласили. Тогава игуменът повикал един монах, който имал мълчаливо послушание. Монахът не можел да пита нищо, не трябвало да говори, а само да слуша и изпълнява каквото му кажат. Игуменът наредил на монаха да иде до водата и да донесе за вечеря. Преподавателят Боголюб поискал разрешение и той да върви с монаха. Игуменът му казал, че няма нужда от придружител, макар че е нощ, но след дълго настояване получил разрешение. Когато пристигнали на брега при потока – там, където се влива в Охридско езеро, монахът запретнал ръкава на едната си ръка до лакът и я потопил във водата. Веднага хванал една малка риба. Целунал я и я пуснал обратно във водата. После пак потопил ръката си в реката и извадил голяма риба. И нея целунал, но я оставил в кошницата. Това направил неколкократно, докато се събрало нужното количество риба за гостите. Така преподавателят Боголюб Кирковик става очевидец на това чудо, което стига и до нас[11].

На друго място, в село Аргиня[12], известно с това, че в периода от 6 до 15 август се появяват така наричаните от местните жители „Богородични змии”. Тези змии се появяват от каменисто място, където е била старата църква до 1953 година, когато силно и опустошително земетресение разрушава почти всички сгради на острова. Сега новата църква е построена непосредствено до старата. До празника на Успение Богородично тези необичайни „енориаши” спокойно реагират на човешкото присъствие, в този период на пребиваване в храма не хапят, познати са на науката като котешка змия (Telescopus fallax). Змиите пълзят по иконите и без притеснение преминават по ръцете на хората, когато те ги протягат. На 16 август, около 18:30 часа, малкото останали местни хора заедно с църковния служител взимат змиите от църквата и ги поставят на мястото, откъдето са дошли. Тогава змиите, сякаш под някаква команда, възвръщат своята природа и започват да се крият в дупки и ниши, отдалечавайки се бързо. И така до другата година в неизвестност, докато се появят пак за Богородичния празник. В съседното село Маркопуло, в храма пребивават друкамъните под камбанарията. Държат се по същия начин, дружелюбни и кротки, разхождат се по ръцете на много хора, дошли да видят това дивно чудо. Местният свещеник показва иконата на Богородица, която била тук през 1705 година и на която монахини се молели на Богородица да спаси тях и тогавашния манастир от набезите на Барбадоски пирати. Тогава вместо монахини пиратите намерили змии и като ги видели, се уплашили и побягнали. Оттогава в памет на това чудо всяка година се появяват „Богородичните змии”, а иконата, при която са се чули молитвите на монахините, е наречена „Света Богородица Фидуса[13]”. Херпетологът Андрей Стоянов[14], който е запознат с този случай, е категоричен, че не е обичайно това поведение на змиите по няколко причини. Появата на „Богородичните змии” в този период на годината не е характерен за тях, както и да пребивават спокойно на такива места, на които са обезпокоявани от много хора, всичко това няма научно обяснение.

Благодатният огън

Едно от най-големите чудеса, което се случва всяка година на Велика Събота, е слизането на Благодатния огън на гроба Господен в Иерусалим. То е съпроводено с много илюминации часове преди самото събитие. Откъде идват тези светлини? Повечето са като малки мълнии със светъл оттенък. Някои скептици свързват тези светлини със светкавиците от фотоапаратите на многолюдното присъствие. Необикновените светлинни явления са се наблюдавали далеч назад във времето, когато модерните фотоапарати не са били познати[15]. През 2006 година такива мълнии видях и аз, даже и успях да заснема на видео някои от тях. Друг необясним факт е скоростта на разпространяване на Благодатния огън. През 2006 година вътре в храма „Възкресение Христово” в Иерусалим, както и около храма, събралото се множество наброяваше около петнадесет хиляди души. От слизането на Благодатния огън до запалването на свещите на всички поклонници бяха минали около две минути. По друг начин казано, на всяка секунда сто души са успявали да си запалят снопчето от 33 свещи. Друг интересен факт е по-ниската температура на огъня в първите минути от появяването му. Това е причината за възможността поклонниците да задържат ръката си в пламъка за няколко секунди. Физически измервания са провеждани под ръководството на професор А. Г. Хунджуа от физическия факултет при МГУ[16].

Явяване на Богородица

За друг вид чудо е писано много. Данни за явяване на Богородица има на много места. Най-известното е на 14 октомври 910 година над Влахернския храм в Константинопол. До днес това събитие е запазено в църковния календар като Покров на пресвета Богородица[17]. Най-удивителното доказателство, че нашата Дева Мария може да общува с нас, е явяването в Цейтун[18]. От 2 април 1968 година до 29 май 1971 година Богородица се появява многократно над тамошния храм. Тя се появява пред хора от всички раси, религии, убеждения. Нейното присъствие е предимно духовно. Явяванията са заснети с тогавашната техника – фотоапарати и снимачни камери. Черквата „Света Богородица” в Цейтун е била построена през 1925 година. На това място се пази легендата за преминаването на светото семейство по време на бягството си от Юдея. Г-н Уейди Тадрос Шъмбо по това време работел в петролната компания „Мобил” в Египет и бил очевидец на много от явяванията на Дева Мария там. Ето какво разказва той за едното появяване на Богородица: „В 9,50 часа видяхме светлина над черквата, много по-силна от светлината на фенери. Усещах, че нещо ще се случи. На небето се появи тънка светла черта и след няколко секунди се оформи образът на Богородица. Не можех да говоря. Хората около мен възкликнаха: „Не е възможно.” Всички мюсюлмани се разплакаха. Образът се задържа пет минути. След това фигурата се издигна нагоре и изчезна. Различавах само цвета на кожата на лицето и ръцете, и на воала, докато тя ходеше напред-назад. Когато изчезваше от нашата страна на черквата, хората от другата страна възкликваха, че я виждат. Когато отидох до колата за нещо, беше невъзможно да се върна на мястото си заради тълпата. Хората крещяха. Видях Светата Майка в цял ръст над централния купол пред кръста. Не мога да опиша какво почувствах. Около нея имаше шест или седем гълъба[19]”.

Евхаристийните чудеса са друга Божия проява, както и кървавите реликви, мироточивите мощи и икони и така нататък.

Чудесата са такива извънредни и необясними по естествен начин събития, които човек може да възприеме със сетивата си и не може да обясни, освен с пряко Божие въздействие. Всички чудеса имат религиозен характер и имат за цел да помогнат на човека в делото на спасението му[20]. Чудесата са действителни факти от такъв характер, че не само специалист, но и всеки човек вижда в тях именно чудо, а не някакво естествено явление. Чудото има пряко отношение към Божието домостроителство, то доближава човека до Бога.

_______________________________

*Публикувано в Християнство и философия, т. 2, издателство Парадигма, с. 11-23, С., 2014. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Святая Русь. Большая Энциклопедия Русского Народа. Русское мировоззрение. М., 2003, с. 942.

[2]. С. Р-в. Трябва ли да вярваме в чудеса? Списание Духовна култура, кн. 48-49, С., 1932, с. 114

[3]. Срв. Каспер, Валтер, Иисус Христос, С., 2005, с. 146.

[4]. Срв. Липеровски, Лев, Чудеса и притчи Христови, Париж, 1962, с. 9.

[5]. Тези момци били преименувани по халдейски на Седрах, Мисах и Авденаго. Памета им се чества на 17 декември.

[6]. За това чудо виж повече в списание Духовна култура, кн. 5, 1950, с. 27-31.

[7]. Срв. Лега, В., Основное богословие или христианская апологетика. – Във: http://www.mpda.ru/data/205/628/1234

[8]. Николай, Макариополски епископ д-р, архимандрит д-р Серафим, Нашата вяра, С., 1986, с. 222-223.

[9]. Срв. Kasper, W., Lexikon fuer Theologie und Kirche, 1997, с. 698.

[10].Θρησκευτικής και Ηθικής Εγκυκλοπαίδειας, А, том 8, с. 60.

[11]. Срв. Ристески, С., д-р, Чудата на свети Наум, Охрид, 2009, с. 118-119.

[12]. Малко село в южната част на Кефалония с популация около 30 жители.

[13]. Виж повече по въпроса The Virgin of the Snakes, Kefallonia, 2007.

[14]. Андрей Стоянов е херпетолог към отдел „Рецентни и фосилни земноводни и влечуги” при БАН.

[15]. Вж. Сказание о странствии и путешествии по России, Молдавии, Турции и Святой Земле, М., 1855, с. 118-119.

[16]. Вж. Колчуринский, Н., Чудо или поделка? М., 2009, с. 61-65.

[17]. Този празник се чества на 1 октомври.

[18]. Цейтун е предградие в Кайро, Египет.

[19]. Рого, Д., Чудесата – опит за научно обяснение, С., 1997, с. 202.

[20]. Срв. Никодим, епископ, протоиерей Цв. Христов, Учебник по апологетика, С., 1943, с. 184.

Изображение: авторът Петър Стоилов. Източник: личен архив.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-51B

ДАЛЕЧ ЛИ Е БОГ ОТ НАС*

Сурожски митрополит Антоний

Като започваме да се учим да се молим, искам ясно да изтъкна, че под „учене да се молим” не разбирам опита да търсим теоретични оправдания или обяснения за това. Понеже самият аз съм неопитен, приемам, че и Вие сте неопитни. И така, да се осмелим заедно да предприемем опита! Аз не говоря на такива, които се стремят към мистическата молитва или към висшите степени на съвършенството. На такива неща не можем да учим. Когато при изключителни обстоятелства Бог се докосне до нас или ние до Него — или понеже ни се разкрият неща в една дълбочина, която досега никога не сме възприели, или понеже ненадейно открием в себе си една дълбочина, в която е налична молитвата или от която тя може да бликне — в този случай молитвата не е проблем. Щом осъзнаем Бога, ние стоим пред Него, покланяме Му се или говорим с Него.

Още в началото се поставя важният въпрос: Какво да се прави, когато изглежда, че Бог отсъства? Тъкмо за това искам да говоря сега. Ясно е, че аз не говоря за действително отсъствие, понеже Бог никога не отсъства действително, а за чувството за отсъствие, което преживяваме. Тогава ние стоим пред Бога, но отправяме вик към празно небе, от което не идва никакъв отговор. Обръщаме се към всички посоки, обаче не намираме Бога. Какво да правим в такова състояние?

Преди всичко важно е да имаме предвид, че молитвата е среща и вътрешно отношение; такова отношение, което не може да бъде създадено по принудителен начин нито от нас, нито от Бога. Обстоятелството, че Бог довежда до съзнанието ни близостта Си или позволява да почувстваме отсъствието Му, принадлежи към това живо и действително отношение. Ако бихме могли по механичен начин да подтикнем Бога за среща и да Го принудим да ни срещне само понеже тъкмо тези момент сме избрали за среща, тогава не би произлязло нито действително отношение, нито среща с Него. Ние можем да поставим на мястото на Бога образи, идеи или различни идоли. Обаче за живия Бог няма заместител, както и за живата личност. Живо отношение започва и се развива само при взаимна свобода. Ако разгледаме думата „взаимна”в такова отношение, ще забележим, че Бог има повече основание да се оплаква от нас, отколкото ние от Него. Ние се тъжим, че Бог не ни се показва в малкото минути, които отделяме за Него. Как стои обаче работата с двадесет и трите часа и половина, в които Бог почуква на сърцата ни, а ние Му отговаряме: „Съжалявам, но аз съм толкова зает”? Често въобще не даваме отговор, понеже не долавяме, когато Господ докосва нашето сърце, нашия дух, нашата съвест, нашия живот. Затова нямаме право да се оплакваме за отсъствието на Бога, понеже ние много по-често отсъстваме, отколкото Той.

Моментът, в който срещнем Бога лице с лице, означава винаги също съд. Ние не срещаме Бога нито в молитвата, нито в размисъла, нито във вглъбяването, без същевременно да изживяваме спасение или погибел. Тук аз не мисля за големите изрази като вечно проклятие и вечно спасение. Все пак срещата с Бога винаги е критичен момент, криза. Думата „криза” е гръцка и означава „съд”. Ние винаги се намираме в критично положение, когато в молитва стоим пред Бога лице с лице. Да благодарим на Бога, че Той не ни се явява често, когато искаме да Го срещнем! Може би не бихме могли да понесем тази среща. Да помислим за многото места от Св. Писание, които ни казват, че е страшно да гледаме Бога непосредствено, понеже Бог е Сила, Истина, Чистота. Затова ние трябва да сме благодарни, когато не възприемаме осезаемо Божието присъствие. Бог е милосърден; Той не идва в неподходящо време. Той ни дава възможност сами да се съдим и познаем, за да не се явим пред лицето Му, когато това би послужило за осъждането ни.

Ще Ви разкажа един пример. Преди много години ме посети един човек. Той ме помоли да му покажа Бога. Аз му казах, че не мога да сторя това.

Дори ако бих могъл, той не би бил в състояние да види Бога; понеже аз бях и още съм на мнение, че човек трябва да има нещо общо с Бога, за да може да Го срещне. Първо трябва да имаш очи, за да виждаш и усет, за да възприемаш. След това човекът ме запита защо мисля тъй. Предложих му да помисли малко и тогава да ми каже дали някое място от Евангелието му е направило особено впечатление. По него исках да позная отношението му към Бога.

Той каза: „Особено ме интересува онова място в осмата глава на Евангелието от Иоан, където се говори за прелюбодейката”. Аз му отговорих: „Добре.

Това е едно от най-хубавите и най-вълнуващи места. Върнете се назад и се запитайте каква позиция ще вземете при тази случка. Господ ли сте Вие или най-малкото на Неговата страна ли сте, изпълнен от милост, с разбиране и вяра, че тази жена може да се разкае и да стане нов човек? Или сте против прелюбодейката? Или може би сте от по-старите мъже, които веднага се разотидоха, понеже мислеха за собствените си грехове, или пък сте един от по-младите мъже, които чакаха?” Той помисли няколко минути и каза: „Не, аз мисля, че съм единственият евреин, който не би си отишъл, но би убил жената с камъни”. Аз му отговорих: „Благодарете на Бога, задето не Ви е удостоил да Го видите лице с лице”

Това вероятно е необикновен пример. Все пак колко често настъпват такива обстоятелства в живота ни. Ние не отхвърляме Божието Слово или Божия пример направо, но постъпваме често като войниците през време на Христовите страдания. Как на драго сърце бихме завързали очите на Христа, за да Му нанесем удари, без да ни забележи! Не правим ли това, когато забравяме близостта на Бога и се отдаваме на нашите желания и прищевки, които противоречат на Божията воля? Ние искаме някак да угодим на Бога, но най-често мамим себе си. Как бихме могли в такива мигове да дойдем при Него? Само с искрено разкаяние и със съкрушено сърце можем да се приближим до Бога, а не с изискването, че Той трябва да ни приеме с обич и приятелство.

Да разгледаме някои места от Евангелието!  Много по-забележителни хора, отколкото сме ние, се колебаеха да приемат Христа. Да помислим за стотника, който молеше Христа да изцери слугата му. Христос му каза: „Ще дойда у дома ти”. А стотникът отговори: ”Господи, не си прави труд. Кажи само една дума и слугата ми ще оздравее”. Не постъпваме ли така и ние? Не се ли обръщаме към Бога с думите: „Ти няма нужда да ставаш за мене доловим, осезаем. За оздравяването ми е достатъчно, ако кажеш само една дума. Кажи една дума и ще настъпи това, което очаквам. В този момент не се нуждая от повече”. Или да помислим за Петър в кораба след големия улов на риба. Той падна на колене и извика: „Господи, отиди си от мене, понеже съм грешен човек!” Той молеше Господа да напусне кораба му, понеже се чувствал твърде малък. Тази мисъл го обзе, понеже изведнъж позна величието на Господа. Правим ли ние същото? Когато четем Евангелието и ни увлече образът на Христа с неговата красота, когато се молим и съгледаме величието и светостта на Бога, не казваме ли тогава също: „Аз не съм достоен да дойдеш при мене!”? За многото случаи, при които Бог не може да дойде при нас, понеже не Го приемаме, не е необходимо дори да говорим. Ние искаме само да имаме нещо от Него — Самия Него не желаем. Нарича ли се това взаимно отношение? Така ли се отнасяме с нашите приятели? Мислим ли при приятелството само за това, което то ни дава, или обичаме приятеля? Означава ли това да бъдем верни на Господа?

Да помислим сега за нашите молитви: Вие за Вашите, а аз за моите. Каква топлота, дълбочина и съкровеност усещаме при моленето, когато се отнася до някого, когото обичаме, или когато се касае до неща, които са свързани с нашия живот! Тогава сърцето ни е отворено и вътрешното ни битие е съсредоточено в молитвата. Показва ли това, че Бог означава нещо за нас? О, не. Това само означава, че предметът на молитвата ни се отнася до самите нас.

Ако усърдно, дълбоко и усилено сме се молили за обичано лице или за изясняване подтискащи обстоятелства и изведнаж загубим всякакъв интерес към молитвата и преминем към нещо друго, което не се касае така много до някого — какво се е променило? Нима Бог е станал безчувствен? Нима си е отишъл? Съвсем не. Това само означава, че молитвата ни и нейната интензивност не са произлезли от близостта Божия, от нашата вяра, от нашия копнеж, от нашето внимание към нея. Напротив, те са продиктувани от нашия интерес за определен човек или за определен предмет. Следователно защо се учудваме, че Божието отсъствие ни докосва? В момента, когато Бог вече не ни интересува, ние се отдалечаваме от Бога, изстиваме за Него. Защо това е така? Понеже Бог означава твърде малко за нас.

Още и в друга форма Бог може „да отсъства”. Докогато познаваме себе си и стоим в истината, Бог може да ни се покаже и да предприеме нещо с нас. Обаче щом се опитаме да се представим за други, отколкото сме, загубва смисъл и няма цел всяко говорене и постъпване. Тогава ние играем роля и не сме вече истинни. До такова привидно съществуване Бог не може да се приближи.

За да можем да се молим, трябва да бъдем в състоянието, което се нарича „Царство Божие”. Ние трябва да познаем, че Бог е Господ и да се отдадем в ръцете Му. Най-малкото трябва да се стремим да следваме волята Му, дори ако още не сме способни да я изпълним. Ако постъпваме другояче, ние се отнасяме към Бога като юношата, който не можеше да последва Христа, понеже беше твърде богат. Ние често се стремим да получим в молитвата, във въжделената среща с Бога не нещо друго освен някакво ново щастие. Ние не желаем да продадем всичко, за да придобием скъпоценната перла. Тогава как трябва да получим тази перла? Нямаме ли действително друго желание? Не. Става ли и тук същото като при една човешка среща? Когато мъж и жена се обичат, тогава другите хора не загубват ли за тях значение? В древността казаха сполучливо:”Когато мъж има невяста тогава той не е заобиколен вече от мъже и жени, а от човеци”.

Не би ли трябвало да стане същото и с нашите богатства, когато се обърнем към Бога? Те би трябвало да избледнеят и да станат безцветни, да бъдат само общ фон, пред който се извисява единственият интересуващ ни образ. И тъй, в живота ни, в който има толкова много тъмни места, да задържаме погледа си в една светла точка! Бог е готов да бъде пренебрегван от нас, да вземе нашия живот върху себе си като кръст. Обаче Той не се съгласява да бъде само нещо в живота ни.

Не следва ли да започнем със себе си, когато се заловим да хвърляме вината върху някого за отсъствието на Бога? Ние прехвърляме вината винаги върху Бога и Го обвиняваме или направо, или пред хората. Упрекваме Го, че остава далеч, че никога не е при нас, когато имаме нужда от Него, че никога не отговаря, когато Го призоваваме. Понякога сме привидно благочестиви и казваме богопредано: „Бог изпитва търпението ми, вярата ми, смирението ми”. Ние намираме много начини, за да претълкуваме Божия съд над нас в похвала за нас. Толкова сме самонадеяни, че дори си позволяваме да се мерим с Бога.

Не е действително така? Като млад свещеник държах проповед, една от многото проповеди, които произнесох в енорията. Тогава дойде при мене една девойка и каза: „Отец Антоний, Вие трябва да сте ужасно лош.” Аз отговорих: „Наистина съм лош. Обаче Вие откъде знаете това?” Тя отвърна: „Вие описахте греховете ни така добре, че сам трябва да сте ги извършили”. Затова искам да обърна вниманието Ви, че шокиращото описание на лоши мисли и постъпки, което Ви предлагам сега, произхожда от собствения ми опит. Но може би и Вие поне малко ще разпознаете себе си в него.

Ако искаме да се научим да се молим, трябва да започнем със съзнанието, че сме грешни. Ние имаме нужда от изкупление; отделени сме от Бога, а не можем да живеем без Него. Същевременно непреодолимо копнеем Бог така да ни преобрази, че да може да ни приеме. Обзети сме от искрено разкаяние и сме дълбоко благодарни, понеже Бог има милост и обич към нас. Началото на моленето винаги е смирено възвисяване към Бога, миг, в който се обръщаме към Него, боязлив стремеж да бъдем близо до Него. Ала нека ни е известно, че, ако Го срещнем твърде бързо, тази среща с Него ще стане съд за нас. Ние следва да се приближаваме до Него само със страхопочитание и преклонение, със спасителна боязън, внимателност и сериозност и да Го молим така да ни преобрази, че непосредната ни среща с Него да ни послужи не за осъждане, а за вечно спасение.

Искам да Ви припомня притчата за митаря и фарисея. Митарят стои най-отзад в църквата. Той знае, че е отхвърлен. От гледище на справедливостта за него няма надежда. Той не принадлежи към Царството Божие, към царството на справедливостта и любовта; той е извън неговите стени. Обаче в суровия, брутален и лош живот, който е водил, той е научил нещо, за което привидно праведният фарисей няма понятие. Той е разбрал, че в един свят на конкурираща борба, на грабителство, на жестокост и на коравосърдечие човек може да се надява само на един акт на състрадание, на съчувствие. Това напълно неочаквано състрадание, което не се корени нито в дълга, нито в естествените отношения, превъзмогва жестоките, бруталните и безсърдечните дела на този свят, в който живеем. Митарят разбира, че той, макар да е лихвар, заемодавец, крадец и т. н. познава мигове, в които без да може да приведе основания за това, защото светът не мисли така — може да прости, понеже сърцето му е кротко и уязвимо: че той в някакъв случай не е в състояние да хвърли някого в тъмница, понеже едно лице или един глас са му спомнили за нещо, което докоснало сърцето му. За това няма логика. Светът не мисли така и митарят не постъпва обикновено така. Обаче нещо го осенява, което изглежда напълно безсмислено; той не може да разбере това Нещо. Навярно самият той знае колко често е бил запазен от окончателна катастрофа, понеже това неочаквано, невъзможно — милосърдие, съчувствие, прошка — у него и в други е победило. Така митарят стои отзад в църквата. Той знае, че в Църквата е Царството Божие. То е царство на справедливостта, на божествената любов, към което той не принадлежи, в което не може да влезе. Но същевременно той знае от опит, че невъзможното може да настъпи. Затова говори: „Боже бъди милостив към мене, разчупи законите на справедливостта… Слез при нас, пълен с милост, понеже ние нямаме право на извинение, на прошка”. Мисля, че при такова състояние на духа ние винаги трябва да започнем нов живот.

Навярно си спомняте две места у св. апостол  Павел, където той казва: „Силата се проявява в немощ”. Тази немощ е нещо друго, отколкото когато от немощ съгрешаваме или забравяме Бога. Тази немощ означава: да бъдем податливи, възприемчиви и предани на Божията воля. Ние искаме винаги да се представяме за силни и по този начин възпрепятстваме на Бога да открива мощта Си.

Помислете за времето, когато като дете сте се учили да пишете! Майка Ви е сложила молив в ръката Ви, хванала я е и я движила. Тъй като Вие не сте знаели какво трябва да прави ръката Ви, сте я предоставили напълно непринудително на майчината ръка. По подобен начин се проявява Божията сила в нашата немощ. Можем да помислим и за корабното платно. То улавя вятъра. И понеже е слабо, с него може да се управлява кораб. Ако заместим платното със здрава дъска, не би се постигнало нищо. Крехкостта на платното го прави способно да се нагажда към вятъра. Същото важи за бойната ръкавица в сравнение с операционната ръкавица. Колко силна е първата, колко слаба е втората! Обаче в сръчните ръце на операционната ръкавица извършва чудеса, понеже е тъй нежна. Бог непрестанно ни казва — на мястото на нашата въображаема, нищожна сила да поставяме немощта на нашата преданост, на нашето упование в Него.

Да приведа един пример! Преди 25 години един от моите приятели, който имаше две деца, бе убит при освобождаването на Париж. Децата не ме обичаха, понеже ревнуваха, че баща им има приятел. Обаче когато баща им умря, те се обърнаха към мене, понеже бях негов приятел… Едното от тях, 15-годишна девойка, се привърза към мене и отвори душата си за Бога, Който ѝ даде дара да преживее Неговата близост. След известно време я налегна неизцерима болест. Тогава аз бях свещеник в Англия. Тя ми изпрати писмо със следното съдържание: „Откакто тялото ми отслабна и бавно умира, духът ми е толкова по-буден. Лесно и радостно долавям присъствието на Господа”. Отговорих й: „Ако отслабнеш още повече, не ще можеш вече да се обръщаш към Бога, не ще намираш вече достъп до Него”. След непродължително време тя ми съобщи: „Действително, аз съм станала толкова слаба, че не мога вече да се напрягам да срещна Бога или да копнея за Него. Бог не е вече при мене”. Отговорих й: „Направи нещо друго! Опитай се да бъдеш смирена, в най-дълбокия смисъл на думата!”

Думата „смирение” идва от латинския език (humus) и означава земя, плодородна почва. Обаче за мене смирението е нещо друго, отколкото ние често го представяме. Смирението не е простодушно убеждение, че ние сме най-лошите от всички хора, и опит да изтъкваме другите за мъдри. Смирението не е и такова престорено поведение, когато само си мислим, че сме смирени. Смирението прилича на почвата. За нас е самопонятно, че има земя; затова не мислим за нея. Всеки ходи по нея или хвърля върху нея отпадъци, които не са му вече нужни. Земята винаги мълчи, всичко приема. Въпреки гниенето тя по удивителен начин превръща отпадъците в нови богатства. Тя претворява разваленото в жизнена сила, в нови творчески възможности. Разтваря се за слънце и дъжд и е готова да приеме семето, което засяваме, и от всяко семенце произвежда 30-кратен, 60-кратен и 100-кратен плод. Затова писах на болната жена: „Бъди пред Бога като земята: отворена, предана, готова да приемеш всичко от Бога и от хората”. Действително, тя трябваше твърде много да понесе от хората. След шест месеца мъжът ѝ не можеше повече да търпи да има умираща жена и я напусна. Тя преживя голямо унижение. Обаче Бог изпращаше светлината Си и изливаше дъжда Си. След малко време жената ми писа: „Аз съм в края на живота си. Не мога вече да се възвишавам към Бога, но Той снизхожда към мене.”

Не Ви разказах тази история като обяснение. Тук става дума за нещо съществено. В немощ открива Бог силата Си и при такива обстоятелства отсъствието на Бога се превръща в Негова близост. Бог не позволява да бъде уловен. Ако като митаря и тази девойка стоим извън царството на справедливостта и се намираме само в царството на милостта, тогава можем да Го срещнем.

Да не се тревожим от отсъствието на Бога! Преди да похлопаме, трябва да помислим, че входът за Царството Божие не е някаква врата, а Самият Христос. Който каза за Себе Си: „Аз съм вратата”. Ние трябва да знаем, че който похлопва, стои отвън. Ако пропиляваме времето си да си въобразяваме, че сме в Царството Божие, няма смисъл да почукваме на която и да е врата. Тогава ние се оглеждаме за ангели и светци и търсим в Небето жилището, което е приготвено за нас. Обаче ако видим само стени и тъмнина, да не се учудваме, че раят е напълно неинтересен. Трябва да ни е ясно, че ние още не сме в Царството Божие, че стоим извън оградата му и да се запитаме: «Къде е вратата и как да почукаме на нея?»

_____________________________
*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 4-9.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображенията са от Dr. Ashraf Fekry (http://my.opera.com/AshraFekry/albums)

ПРАВОСЛАВИЕ СИЛА И КРАСОТА – продължение и край

Екзарх Стефан

Това чувство за Бога, което преизпълва всички помисли на вярващите, съставлява „небесната страст” на православната душа, неудовлетворението на която предизвиква понякога отслабване на религиозната енергия в нея. И само благодарение на наситените с религиозни импулси богослужения, душите на православните християни намират необходимата подкрепа и подем. Чувството за Бога е най-трансцендентното и най-сложно чувство в човека, което е достъпно само за богатите и силни души, преминали през огнените изпитания на много страдания, а много често и през страшни грехове, за да достигнат до висотата на това най-дълбоко религиозно преживяване.

Успехът на Православието се състои в това, че То е съхранило „полученото“ в неговата пълнота, широта, богатство и чистота, без да се влияе от духа на земната суета и гордост. Православната Църква е съхранила традицията, предавайки я от един народ на друг – от гърци на моравци, българи, сърби, руси, без да прибавя или изменя нищо. Това съвсем не означава, че в своя консерватизъм православният Изток е загубил пълнотата на църковния живот. Напротив. Външен израз на този живот е развитието на църковното изкуство – живопис, поезия, музика. Така, нашата Църква най-строго е запазила своето единство с духа на християнството от епохата на вселенските събори и винаги ревниво е защитавала пълнотата и невредимостта на църковното предание. Затова заедно с апостола можем да кажем: „Вечен живот влезе в света. Ние видяхме, свидетелстваме и възвестяваме вам за тоя вечен живот, който беше у Отца и се яви нам”.

Много съществен елемент в духа на Православието е неговия аскетизъм, в най-широкия смисъл на това понятие. Аскетическите подвизи в православните манастири, пораждат одобрение и умиление във всяка православна душа, обичаща всичко, което напомня, че „небето е слезнало на земята”. В нашите манастири всичко е молитва, богослужение, благолепие и духовна красота. Тази склонност към аскетизъм и благочестие е намерила израз в едно особено по своя характер явление на Изток (най-вече в Русия), а именно – подвижничеството. Най-живо ехо в сърцата на богомолците-подвижници са предизвикали думите на св. anостол Павел: „защото тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим” (Евр. 13:14). В тях се е запазило най-ясно завещаното от апостолите очакване за края на света и Второто пришествие на Сина Човечески.

Манастирите, подвижничеството и храмовете – това са трите опори, върху които се крепи Православието. Особено ярки, топли и близки до живота на вярващите християни се явяват православните храмове. В тях има светлина, сияние, златни отблясъци, сребърни крила, неземни одеяния, скъпоценни камъни, кандила, свещници, които безшумно са наредени около спокойните образи на светиите. Тази атмосфера представлява пълно отрицание на светския шум, красота и разкош. Където и да се спре погледа на вярващия по църковните стени, навсякъде той среща образите на безплътните небесни сили, пророци, патриарси, апостоли, свети мъченици, а близо до престола и Жертвеника – Сам Спасителя и Неговата Света Майка Богородица, най-чистата и избраната измежду смъртните, за да се въплъти чрез нея Словото и да спаси света.

В православния храм всеки молещ се християнин се чувства „на гости у Бога“ Там той може да води разговор безмълвно със себе си, разсъждавайки не отвлечено, а в образи, пластично. Християнската религия прави човека естет и художник. Слушайки песнопенията, той мислено пресъздава в себе си светите образи, с които душата му заживява като с реалности от невидимия свят.

В борбата с иконоборческата ерес Православието успя да извоюва победа, която Му даде възможност да направи по най-достъпен начин невидимата Църква – видима. При това вярващите така се приобщават духовно към благолепието на своите храмове, че впоследствие те започват да уреждат домовете си по подобие на православните църкви.

Характерна особеност на православното самосъзнание е и това, че поради вродения си аскетизъм и смирение, то дори и чрез молитвите си, не допуска вярващия християнин да се обръща направо (без посредник) към Праведния Съдия. Затова образът на Св. Богородица е един от най-близките и непосредствено възприемащи се от православната душа, виждайки в Него милосърдната Застъпница, която винаги е готова да покрие със състрадание и любов всеки нещастен и каещ се грешник. За тая по-честна от херувимите и по-славна от серафимите, езикът на Православието предлага най-хубавите си думи, обръщения и сравнения, защото чрез Нея вярващия може да се обърне най-лесно към великото сърце на Любовта – Бога.

На Православието е чуждо „абстрактното теоритизиране“ на отделни въпроси. Неговият патос е насочен към „практическото решаване“ на проблемите и затова православната Църква не е отделяла толкова време за разглеждането на такива въпроси, като например тоя за „свободата на благодатта”. По тези въпроси Западната Църква е оставила огромно количество литература, свидетелстваща за рудименти от езическа гордост. Православието не възприема „търсенията“ на Бл. Августин, героизма на Калвин, протестите на Лютер. То се стреми към по-кратки пътища до откровенията на светите апостоли и затова в Неговия дух няма нито казуистика, характерна за католицизма, нито рационализма и индивидуализма на Реформацията. По пътя към спасението Православието утвърждава едно единствено правило – получаването на благодатта, която се дава даром на вярващите и която не търси спорове и логически построения, а открити и чисти сърца, които стоят над всичко друго.

Православната душа е смирена и затова тя никога не се стреми към признание за някакви заслуги и не очаква награди заради тях. Нейната утеха е в това, че не нашата любов към Бога, а Неговата към нас стои в основата на всичко.

Любовта в Православието е преди всичко „жертва”. Тя е смирена и състрадателна, т. е. любов към ближния, но съвсем не в духа на силния, който помага на слабия, а в духа на тоя, който е еднакво безсилен и грешен с оногова, комуто помага. Този нюанс в православното разбиране за любовта се дължи на нашето религиозно самочувствие, което се формира не под влияние на удоволствието, а на страданието и смирението.

Силата на Христовата любов не се измерва с волтажи или създадени материални блага. Нашата любов към ближния най-често се изразява в „носене кръста за другите” и споделяне на техните страдания, което няма нищо общо с онази „хуманитарна филантропия“, лишена от трайно въздействие върху съзнанието на хората.

Това обаче не означава, че нашето християнско чувство на любов към ближния е „голготианско“, т. е. ние сме се спрели по пътя за Голгота и не мърдаме оттам.

Доказателство за това са не само нашите храмове, но и „постоянната ни радост в скръбта”. Всеки от нас си носи кръста, своя или на ближния, но винаги с радостното очакване за празника Пасха, който представлява връхна точка в православното богослужение. Затова под „православие“ ние разбираме преди всичко „благовестие”.

Всяко едно вероизповедание съдържа определена система от догми, но същевременно то отразява и културното творчество на даден народ. Същото се отнася и за Православието, прието от редица народи на Изток. Неговият основен принцип „на взаимната любов в Христа” остава неизменен и като такъв той е запазен в живота на Гръцката, Българската, Руската, Сръбската и останалите национални Църкви.

За католиците най-важният принцип е „авторитета на Църквата“ и затова организацията, дисциплината и властта в Нея са поставени над всичко останало. Това е римският принцип за владичество, от който впоследствие се поражда и идеята за „теокрацията“. Този принцип е възприет без изменение от всички западноевропейски католически народи и тъй като отделни национални католически църкви те нямат, културно-народното творчество в сферата на Църквата при католицизма е невъзможно и недопустимо.

Протестантизмът издига като основен принцип „свободата“, съгласно който вярващият може да търси Бога непосредствено, сам, т. е. в това вероизповедание „личността” е онова творческо начало, което стои в основата на религиозния живот.

Така, ако за католицизма „крайъгълният камък“ е авторитета на църковната организация, а за протестантизма – свободата, то за Православието най-важното си остава „благодатта на всеобщата, взаимна любов на вярващите в Христа”. Ние, православните, смятаме, че както католическата „организация“, така и протестантската „свобода“ биха останали безсилни и безплодни, ако не се подхранват и подкрепят от даровете на Божията благодат. Затова срещу католическото юридическо разбиране на християнството и протестантската етичност Православието противопоставя своето „религиозно-мистическо“ осмисляне на живота. За нас мистичното е „зрим факт за религиозното око на душата“, в който тя открива оная дълбочина на битието, която рационалното съзнание нито може да изследва, нито да докаже. Поради това, ако за протестанта любовта е преди всичко морално задължение, то за православния тя е „чудо, факт с дълбок религиозно-мистически смисъл“, т. е. не просто обикновена любов, а любов в Христа, просветена и предадена чрез „съприсъствието в нея на Божията благодат“. Така, православната любов притежава благодатното свойство да издига отделния човек и неговото съзнание от състоянието на себичност и откъснатост до върховете на съборната общност, чрез което той става член на Вселенската църковна организация.

Тази любов в Христа поражда в съзнанието на човека чувството на „взаимна отговорност за всички” или както Достоевски е казал: „всеки пред всички, за всички и за всичко е виноват“.

Затова докато католицизмът поставя на първо място в делото на спасението посредничеството на Църквата като институция, а протестантизмът издига идеята за личната отговорност и заслуги на човека пред Бога, Православието, изхождайки от общата нравствена и религиозна отговорност на всекиго за всички и за всичко, издига своя глас за съборното взаимодействие т. е. за спасение чрез силата на общи усилия в делото на вярата, молитвата и любовта.

Православието отхвърля католическата теокрация, основавайки се на разбирането, че онова, върху което трябва да се крепи Църквата не е нейната власт, организация, дисциплина, както и каквито и да било други земни стремежи, а благодатната сила на взаимната любов и помощта Божия. Затова вселенският характер на Православието се утвърждава чрез литургическия възглас: „Да възлюбим един другиго, та в единомислие да изповядваме”.

Душевните състояния на православното благочестие, богопознание и богопочитание дават възможност да се разкрият религиозните преживявания на православната душа: съзерцателност, духовна радост, смирено приемане на страданията и смъртта, любов към църковните служби.

За съзнанието на православния християнин Царството Божие не е „от мира сего“ (от този свят) и в своята пълнота ще настъпи само при Второто пришествие на Спасителя на земята. Царството Божие не може да бъде постигнато със земни средства и само с човешки усилия, колкото благородни и гениални да са те. Това обаче не означава, че мисълта за приближаването Му не трябва да вдъхновява всяка една постъпка в нашия живот.

Католицизмът, със свойствената си увереност и владетелски дух, възприема Царството Божие като нещо, което се осъществява непрекъснато в историята на католическата Църква, която Църква се явява като въплъщение на това Царство.

Протестантизмът, със своя рационализъм, разглежда религиозните преживявания отделно от реалната действителност, не допускайки никаква зависимост между тях.

Мнозина на Запад са склонни да мислят, че поради силно изразения мистицизъм Православието има отрицателно отношение към културата и затова не може да бъде духовна опора за държавата. Историята на Източна Европа, обаче дава достатъчно убедителни доказателства за това, че именно Православието е „оплодотворявало“ редица културни начинания и със своето духовно влияние То е било носител на просвета, преобразявайки живота на много народи.

Протестантите отричат значението на аскетическия и мистичен опит на Църквата като средство за познаване на истината. Очевидно те тълкуват неправилно думите на св. anостол Павел: „Ние всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня, се преобразяваме в същия образ от слава в слава, като от Духа Господен”. Православието възприема словата на светия Апостол в смисъл, че процесът на прераждането и преобразяването се извършва в нас непрекъснато и емпирическия свят, в който живеем, с всички негови действия и състояния е само средство за постигане на тази промяна. Това преображение, определящо нашето духовно развитие е невъзможно да бъде осъществено без душевни преживявания и религиозен опит, тъй като само теоретическото познание за това кое е добро и кое зло не може да ни направи по-добри. Нима проповедта в Църквата може да замени литургическата служба? Православното богослужение е проповед, насочена не към ума, а непосредствено към сърцето. Не силогизмите, а емоциите могат да разкрият Истината за човека.

Прекрасните ектении на изправения пред царските двери православен дякон, проникновено молещ се за „мир на целия свят”, за „плаващите, пътешестващите, болните” и пр. или преизпълнената с неземни настроения херувимска песен с призива „всякое нине житейское отложим попечение” въздействат много по-силно върху душата, отколкото и най-добрата проповед.

За Православието първата и най-важна задача е да насочва душите на вярващите към постоянно и живо общение с Истината. Затова един от православните религиозни философи Киреевски смята, че „живите истини не са тия,  които предлагат мъртъв капитал за ума на човека и могат да оказват влияние само върху повърхността на неговия разум, а тези, които дават живот на душата, остават дълбоко в сърцето и по своята природа не могат да бъдат явни и общи за всички. Такива истини, ако са изказани с думи – остават незабелязани, а ако са изразени в дела – остават неразбрани за ония, които не са изпитали непосредствения допир до тях”.

Hue сме убедени, че духовното издигане на личността е немислимо без непрекъснатия религиозен опит в лоното на Църквата – стъпало по стъпало, не отричайки, че първото от тях е приобщаването на истината с разума, а след това със сърцето, душата и духа.

Великите мистици и учители на Православието ни учат, че ние трябва да се извисяваме „нагоре“ не като издигаме отделни наши понятия, съобразно изискванията на вярата, а преди всичко като усъвършенстваме самия разум. Това означава, че нашия начин на мислене трябва да бъде в съзвучие с вярата, или както е казано „да сложим главата в сърцето си“ и тогава да живеем.

Православието учи, че Божествената истина не може да бъде схваната от обикновения разум и за нейното усвояване е необходимо висшо духовно зрение, което може да се получи не чрез „външна ученост“, а чрез духовно осмисляне на вътрешната пълнота на битието. Православието учи също така, че и самият образ на разумната човешка дейност се изменя в зависимост от равнището, до което е достигнал самият разум. Това е така, защото „духовната просвета“, в противоположност на логическата или чувствената просвета, съставляващи отделни части от разума, представлява онова познание, което наистина може да бъде наречено „живо“. По своята природа това познание е динамично и неговото постигане е резултат на постоянен подбив и непрекъснато носене на Кръста Господен с Неговата реално-мистична сила.

Това страстно търсене на Истината и живо общуване с Нея поставя в центъра на живота православния храм с неговото благолепие и литургическа красота, разкриващи „Словото, приело плът и Словото-Истина”.

Православието има многовековен религиозен опит, намерил израз най-вече в неговото богослужение, което по своята същност е „богожитие“. Православната вяра може да бъде осмислена само чрез това „богожитие”, при което Небето слиза на земята и чувствата на вярващите, че всеки един от тях стои изправен пред Бога, изпълват целия храм. Тези срещи с Него, както и призоваване на името Му, засилват това чувство с такава последователност, каквато може да предложи само православната литургия. Името Божие и това на Св. Троица звучат непрекъснато под сводовете на нашите храмове, с тях диша молитвата и бие сърцето на всеки вярващ християнин. За непосветените това постоянно повтаряне на Божието име се възприема като някакво неразбираемо, еднообразно и механично упражнение. За православните, обаче, това е може би най-възвишения миг в живота им. При кръстното знамение всеки миг се превръща не във вечност, а в „безвремие“, защото в просторите на православното богослужение няма време. Когато то се свърши и небето започне да се отдалечава от земята – има само едно „пробуждане“.

Диалогът в православното богослужение между видимия и невидимия свят достига до своя драматизъм в края на литургията, когато в храма като светкавица проблясва призива: „Со страхом Божим, верую и любови приступите” и когато вярващите, в зависимост от своята подготовка и чистота, пристъпват към Чашата с Божествения Огън. В тоя момент чувството на общение с Бога става пълна реалност, съпроводена първоначално със страхопочитание и смирение, а след това с радостта на Възкресението.

Заедно с името на Господа Иисуса Христа, православният храм се огласява и с името на Св. Троица. Догматът за Св. Троица, относно който съществува различие между нас и католиците определя до голяма степен духа на Православието, изпълвайки го с яснота и задълбоченост.

Св. Троица, единосъщна и неразделна, обърната към света с човешкия лик на Сина Божий, се открива на този свят чрез Св. Дух. Тая ипостасна същност на Единия Бог Отец – свят и страшен, благ и милосърден, познаван от нас чрез Бог-Син и Бог-Дух Свети, се отразява ясно в съзнанието на православните и е достъпна и за най-несъвършените от тях.

Християнството се гради върху вярата и живота на човешкия образ на Бога – Иисуса Христа. От това не следва, обаче, че Православието има нещо общо с ония, които учат, че Иисус е бил пророк, дошъл да покаже на хората Бога и Неговия път. Такъв Иисус, равин от Назарет, Православието не познава. За православните Иисус Христос е Син Божий, Единосъщен с Бог Отец и Бог Дух Свети. Иисус ни открива Бога-Отца и твори волята Му. Нашите молещи сърца непрестанно чувстват Отца чрез Сина и затова към Него се обръщат с молитвата си „Отче наш“. Иисус Христос не закрива Бога Отца, а Го разкрива: „Аз и Отец сме Едно”

Като религия на изкуплението, Православието е същевременно и религия на третата Ипостас – Св. Дух, приобщаването към Когото представлява висша цел на християнския живот. Тайнствата и обредите в православните бозослужения са дарове на Св. Дух. Патосът на Православието се поддържа от Св. Дух и затова ние, православните, се намираме в постоянна Петдесетница: в нашите храмове „непрекъснато слизат езици“ и се раздават благодатни дарове.

Централно място в църковните служби заема четенето на Евангелието. Вън от храма, както за вярващи, така и за невярващите, Словото Божие (Стария и Новия Завет) се възприема като книга за изучаване и поучения. В храма, обаче четенето на определените за всеки ден откъси от Евангелието представлява литургически акт, т. е. в Него освен материал за ума, То предлага и „общение с невидимото“. Когато православният християнин слуша Евангелието на Рождество Христово, самото събитие от разказа се обръща в действие: Господ наистина се ражда. На Богоявление Бог наистина се кръщава и Дух Свети във вид на гълъб се явява под църковния свод. Чрез Евангелието вярващите преживяват и Благовещение, и Преображение, страдат заедно с Иисуса Христа през Страстната седмица, влизат В Иерусалим, възкръсват. Така при четенето на Словото Божие емпирическото състояние се преобразява, както при в тайнството Евхаристия: хлябът става плът Христова, виното – кръв, словото – събитие, живот! Затова Евангелието е книга за живота, блага вест и всякакви критики, мъдрувания и тълкувания за православното религиозно съзнание представляват вредно излишество.

Това обожествяване на самото Евангелие се дължи на съзвучието в православната душа между видимото и невидимото. Неговите думи имат особен тайнствен живот и това е така, защото „Словото стана плът и се всели в нас”. В това се състои целият живот  на Православието: слабата човешка природа се докосва до Великото и страшно тайнство на това боговъплъщение и преображение, проникната от мисълта, че Църквата е действително тяло Христово и че всеки неин член заживява в Христа и с Христа. Затова православните тайнства, особено Евхаристията, представляват средоточие на религиозните действия, най-празничната и свята част на всяко богослужение. В тях освен възпоменание и приобщение, има и един напълно метафизичен акт – преображение. Евхаристията, като най-велико тайнство, не може да бъде достъпна всекиму. В нея може да участва само тоя, който е подготвен и сам се явява носител на известно тайнство, чрез което е получил някаква благодат. В тая област, където витае Св. Дух – пред лицето на Спасителя, между сонма от безплътни духове, църковната служба не може да бъде поверена в ръцете на човешки избраник. За да може свещеникът да извършва тайнства, той трябва задължително да е получил приемствено дара на Св. Дух. От тази гледна точка, за тези, които вярват в преображението на тайнствата, изборното свещеничество при католицизма и протестанството е религиозен абсурд.

За разлика от протестантизма, Православието е всецяло литургично. Освен седемте тайнства, признати и от католическата Църква, Православието е установило и неопределено число тайнодействия, които нямат догматичен характер, но сами по себе си представляват също така тайнства. Такива са погребението, освещаването на св. храм, св. Престол, водата и др., благодарение на които православните християни се намират в постоянния поток на Божията благодат.

Православието е стълба между земята и небето, на всяко стъпало от която гледат към нас светите Божии угодници. „Дивен Бог во святих Своих“, пее Църквата, изпълвайки храмовете си с образите на тия, които съставляват Божията свита.

Горе в далечината, огряна в ослепително сияние, стои Престола на Тоя, до Когото достигат по високата стълба нашите молитви и душевни излеяния. На най-горното стъпало е Майката Господня, Тая, Която е вместила в Своето човешко естество Духа Светаго – „честнейшая херувим и славнейшая без сравнения серафим”.  В Нейния акатист се вижда и богатството и безсилието на човешкия език в желанието си да Я възнесе и прослави. Култът към Божията Майка в Православието е дотолкова възвишен, че мнозина враждебно настроени наблюдатели говорят, че То не е религия на Христа, а на Богородица. Разбира се, че подобно твърдение няма никакъв разумен смисъл. Почитанието, което Православната Църква отдава на Майката Господня е неразделно с Иисуса Христа, както са неразделни Те в боговъплъщението и в иконата, която стои на иконостаса до самите царски двери на св. Олтар.

Майката Господня е Царица Небесна, превъзнесена и прославена от Бога по-високо от всяко създание, застъпница пред Божия престол за всички грешни, достигащи до нея с молитвите си, Майка на човешкия род, за всички скърбящи радост – Одигитрия или пътеводителница, звезда надзвездна. Тя, която явява себе си при изключителни случаи в живота в Своите чудотворни икони, каквото съкровище православните църкви имат в изобилие.

След Св. Богородица по стълбата следват светиите, някои от които още докато са били живи, са били посещавани от Нея и затова са тъй скъпи на православните сърца. Тоя сбор от свети образи, изпълващ пътя от небето до земята, наистина съединява Горната безкрайност – небето с долната – човешките души, премахвайки незабелязано разстоянието между тях.

Може ли при това съдържание на Православието да се поставя въпроса за необходимостта от еволюция в Него? И кой от елементите Му би подлежал на някаква еволюция? Ние поставяме този въпрос, тъй като от Запад все по-често се отправят упреци към Православната Църква, отнасящи се най-вече до нейната консервативност. На тези упреци ние отговаряме така: Същността на Православието няма нищо общо с онези организации и институции, които се раждат, живеят и умират. Неговата основа се намира извън обсега на историята, вън от потока на времето. И с историята, и с времето То е свързано така, както е свързан вечния живот с тях, тоест историята и времето текат и отминават, а животът остава. В своята дълбочина времето има само едно измерение – и това е вечността. Православието е живот вечен, преживян от нас в границите на времето.

Пристъпвайки към разглеждането на въпроса за красотата на Православието, изразена в литургията и иконописта, следва да изясним най-напред разликата между общия смисъл на понятието „красота“ и религиозно-духовната красота.

Православието притежава преди всичко ”умна красота” и това определение разкрива може би най-точно смисъла на онова, което искаме да изразим. Земната красота, която ние всички знаем и „умната красота“, която се стремим да опознаем чрез вярата, са две различни неща. Земната красота е двусмислена и демонична, тъй като тя не е очистена, както всичко съществуващо на земята от елементите на злото. Поради тая причина тя е придобила характер на „красивост“ и небесното в нея се покрива със земното. За да можем да видим обаче „умната красота“, трябва да „ослепеем за земята“, т. е. да сме усвоили аскетичния метод на възприятие и действие, да овладеем способността да творим разумни молитви и да бъдем „пронизани“ от аскетичната страст към безстрастие. Под „умна красота“ трябва да разбираме търсенето и намирането на Св. Дух в самите нас и в обкръжаващата ни действителност. „Умната красота“ отговаря на Божия замисъл за света преди грехопадението, докато земната носи отпечатъка от ръката на дявола. „Умна красота“ е литургическото действие, което ни разкрива образите на светите Божи угодници, които грехът не е докоснал така, както ръждата не докосва златото.

Вниквайки в самата същност на иконата Св. Дионисий Ареопагит я определя като свещен символ на възвишени съзерцания, за които няма думи в човешкия език, като нещо „видимо в невидимото“. Нейното създаване е резултат на духовно творчество, в което човек не участва сам. Както Бог се открива чрез мисли в богомъдрие и богословие, така Той може да се открива и чрез „красота в боговиждане”

Православната икона е „богословие, изразено в багри”. Иконописецът се различава от обикновения художник по обекта и метода на своето творчество. Художникът рисува „лице“, а иконописецът – „лик“. Художникът избира своите обекти от емпирическия, видим свят, иконописецът от духовно достигаемия невидим свят. Първият рисува образи след грехопадението – плътски, чувствени, вторият – първообрази, очистени чрез святост земни богоугодници.

Всеки земен образ има свой пърбообраз, достъпен за активно религиозно съзерцание. Затова истинският иконописец-аскет не е нищо друго, освен пътник-поклонник в Горния Иерусалим, който чрез четката и кипарисовото дърво ни „разказва“ за своето духовно пътуване.

Св. Иоан Дамаскин с основание установява, че всяка икона е откровение, защото тя ни открива чрез видимия образ невидимото, като същевременно този абсолютен образ, недостъпен за нашето зрение, си остава тайна.

За да се разбере същността на иконата и нейната богослужебна функция, трябва да се приеме факта на Въплъщението на Словото. За рационалистите, които не вярват във Въплъщението и Възкресението на Спасителя, иконата е чужда така, както за слепия е чужда и непозната небесната дъга.

Както лицето на сътворения от Бога преди грехопадението Адам представлява „лик“, който може да бъде предмет на иконописно пресъздаване, така и Иисус Христос, втория Адам, в пълнотата на своето телесно и духовно съвършенство, се явява за иконописеца „лик на Божеството“. Същото се отнася и за другите икони, всяка от които е живущ във видимото тяло невидим дух, който може да бъде изобразяван дотолкова, доколкото това е постижимо за иконописеца.

Иисус Христос не е напълно постижим, а следователно и изобразим в цялата Си истина и слава, в Неговата абсолютна същност. Както на всеки вярващ, така и на иконописците, Бог се открива многократно и многообразно по достойнство и в мярка.

Св. Богородица, която не всеки иконописец може да изобразява, се открива също така многообразно: като „Застъпница”, Всях скорбящих радость”, „Утоли мои печали”, „Неопалимая Купина” и др. Във всички тези образи Майката Господня е изобразена съобразно православния дух и традиция и те нямат нищо общо с онзи вид „икони“ в западната иконопис, в които се чувства „прекрасната дама“.

Създаването на иконата е сложен духовен акт, предшестван от предварителна аскетическа подготовка. По своята същност той е теургически акт, защото чрез него става съединение на земното с небесното т. е. чрез този акт, посредством образите на познанието, се дава „видима идея на свръхпознание”. Специфичният творчески процес в иконописта е съпроводен с много силно молитвено-аскетическо напрежение, вследствие на което всяка една икона представлява не само произведение на изкуството, но и религиозен подвиг.

Православната иконопис е идеален реализъм, постигнат със средствата на високохудожествената символика, композиция, ритъм и багри, съответстващи на основните духовни тонове на Православието: смирение, кротост, духовна енергия. Всеки плътски образ в православната икона е дематериализиран, включително на животните и растенията, докато при католицизма, особено творбите на Ренесанса, иконописта е натуралистична. И тъй като дематериализацията в скулптурата е трудно постижима, Православието не си служи с нея, в което се състои и основното различие между православната и католическата иконопис.

Съществува хармонично единство между иконите, литургията и самия стил на православните храмове – всичко в тях е одухотворено и със силно изразен стремеж към Христа. В произведенията на Остроухов има икони от XVI век, в които особено ясно се чувства примирението на противоречията в лоното на православната красота.

Такива са православните икони: всяка молеща, търсеща душа вижда чрез тях това, което желае – бедният страдалец и постник – неземен разкош на божествена трапеза, попадналият в буря – спасение, плачещият – утеха. Дори най-силните на земята – царете и те, възнасяйки се с молитвата си към небесата се освобождават от оная тежест, която незабелязано ги подтиска и не им дава покой – тежестта на земната власт и богатство. Молейки се пред образите на иконите те се преобразяват, добивайки желаната възвишеност на духа.

В това „свято горение” на душата се състои цялата тайна на православните иконописни багри. Иконописците, благодарение на Божията благодат и на своите очистени души, умеят чрез багрите си да ни накарат да почувстваме двата свята на съществуване: земния и духовния. Те се явяват проницателни наблюдатели на „небето“, в двете значения на това понятие: земното небе те откриват с телесните си очи, а отвъдното с очите на „умни“. Както във всяко православно изкуство, така и в иконописта, художниците предават неизречимата красота на „отвъдното“ със земни средства, като всяка багра и отсвет добиват особен смисъл и значение. Срещат се православни християни, които не могат да уловят дълбоката красота на иконата, което се дължи на отслабналия им религиозен дух.

Върху палитрата на православния иконописец горят всички багри на земята, озарени от лъчите на Голямото Слънце и затова иконописната мистика е преди всичко „слънчева“, във висшия духовен смисъл на тази дума. „Златото на пладненското слънце“, когато светлината пада отвесно, е „цвят на цветовете и чудо на чудесата“. Всички останали багри върху иконописната палитра са негови подчинени или „чин“.

Със своя тънък мистичен усет иконописците са успeли да вникнат в откритата по-късно тайна на слънчевия спектър. Те са улавяли багрите на дъгата като многоцветни пречупвания на един, единствен слънчев лъч на Божествения живот. Този божествен цвят на православната икона носи името „ассист”. Това не е някакво тежко земно злато, а ефирна въздушна „паяжинка“ от фини златни лъчи, изхождащи от „ранната усмивка на Слънцето“. С ассист са рисувани от старите иконописци възнасящата се към небето Пресвета Богородица в успение, както и ангелските крила, за да искрят и църковните сводове, напомняйки ни, че са „малко небе“. Това божествено злато предава на иконите жива, горяща светлина.

Пурпурът и ассиста играят най-голяма роля в иконописта. Ассистът е най-подходящ при противопоставянето на двата свята, а пурпурът, който понякога е загадка, се използва като отражение на пламъка, светещ отвътре: това е пурпурът на Божията зора, която се пука сред мрака на небитието.

Трябва обаче със съжаление да отбележим, че новото време със своя дух на материално и духовно пресищане е дало негативно отражение и върху иконописта, превръщайки я в една подражателна и лишена от благодат дейност. Пресъхването на всякакво творчество в областта на религиозната мисъл и чувство е световно явление и Запада страда може би по-силно от това изчерпване на духовните източници.

Възрастващата сила на материализма, алчната борба за земни блага, комфортът – цялото това преходно, предкатастрофално състояние в света, премахва всякакви условия за утвърждаване на религиозния живот. Голяма част от днешното човечество е намерило уют в неутралитета по отношение на доброто и злото, преживявайки от ден за ден, необезпокоявано от никакви въпроси за смъртта, вечността, правдата, като самият въпрос за смисъла на живота е разрешен в духа на мнимата яснота на оголените инстинкти.

Не е вярно твърдението на мнозина, че светът се намира пред прага на пропастта. Ние може би вървим към нея, но тя не е неотвратима. Изглежда, че злото все още не е достигнало до своите крайни прояви, за да предизвика срещу себе си силите на Небето. Ние знаем, че предстои да бъдат дадени висши откровения на човечеството и може би ни е отредено сами да видим как духа на ситостта ще изгори в огъня на предстоящата космическа буря. Може би пълната пустота в изкуството свидетелства за това, че сроковете са близки.

Въплъщението на дявола става все по-тъмно. Благополучието и рая на земята се изграждат без Бога. А там, където Църквата и иконата не са поругани, те са забравени и голяма част от човечеството е в огън. Ако не дойде гръм, едва ли ще има пробуждане. Борбата за ситост ще доведе до нова война, до нови ужаси и това, което става около нас са далечни гръмотевици от настъпващата грозна епоха за цялата всемирна история.

Изглежда, че „наближава утро, но е още нощ?” (Ис. 21:12)

Както иконопочитанието, така и богослужението се отхвърлят не само от повечето вероизповедания на Запад, но и от известни „свободни“ християни и всевъзможни „боготърсители“ в средите на самото Православие. Те разглеждат въпросите на култа и вероизповеданието в духа на самоуверения си рационализъм, на който придават абсолютно значение. В тези „лъжехристиянски среди“ на православния Изток, като идеолог на отрицанието на култа и догматиката, се изяви един от най-големите художници на перото граф Лев Толстой. В своите релизиозно-философски произведения той създаде оная съблазън, която разклати вярата на голяма част от руската интелигенция и подготви тържеството на днешната богоборческа руска власт. Сам той завърши своя живот на станция Останово в горчиво покаяние, като скитник, търсещ праведната земя и Новия Град. В предсмъртния си час Толстой казал на своя приятел Чертков с въздишка: „Как леко умират, благодарение на вярата си, руските мужици!… А аз?!“ И Вероятно той би пожелал да се причасти със Св. Тайни, ако не беше обкръжен от своите ученици-фанатици, изявили се като „по-монархисти от самия цар“

Многообразието и динамичната красота на богослужението разкриват най-добре силата на Православието. Чрез него вярващите преживяват онази пълнота на битието, която другите суетно и напразно търсят извън стените на храма. Единствено чрез това богослужение жадната за абсолютно знание човешка душа може да получи това, което търси всеки от нас. За да се разкрие обаче цялата красота в църковните служби, думите и действията в тях трябва не само добре да се разбират, но и да се „постигнат“. Затова по своята дълбока същност православното богослужение представлява едно реално-мистично и молитвено общение на човека с Бога. Без подготовката и приемането на Св. Дарове присъствието на богомолците в храма остава външно и безблагодатно. Чрез тайнствата покаяние и причастие ние приемаме непосредствено Бога в себе си, лекуваме своята греховна природа.

Православните църковни служби са иконописно-литургически творения на Св. Отци, създадени по Божие вдъхновение. В тях събитията оживяват и въздействат непосредствено върху душата. Главната цел на многообразното православно богослужение е да постави вярващите в пряка връзка с всички евангелски събития, църковни възпоменания и традиции, както и да ги приобщи действено към живота на светите Божии угодници, преодолявайки преградите на времето и пространството.

В началото службите са били денонощни, в постоянно пребиваване с Бога. По-късно обаче животът и историята оказват своето влияние върху тях, вмествайки ги в удобно за човека време.

Главната служба, в която се извършва най-голямото тайнство – Евхаристията, е св. Литургия, разкриваща по един  символистично-мистичен начин целия живот на Спасителя и на основаната от Него Църква.

По своето съдържание Вечернята и Всенощното бдение представляват подготовка към св. Литургия. Бдението се извършва вечер и неговата тайнствена красота наподобява залеза на слънцето в далечната синева на хоризонта и настъпващия след това тъмнопепелян здрач. Най-великият литургист на Православието, св. Василий Велики, обяснява произхода на тази божествена служба така: „Нашите бащи не желаеха да получават в мълчание благодатта на вечерната светлина и затова, веднага след нейното настъпване те са принасяли своите благодарствени молитви”.

Същевременно Бдението ни пренася към дълбоката древност на първоначалните катакомбени служби, съпроводени с вечерна трапеза в памет на мъчениците, наречени „агапи”, което означава „вечеря на любовта“. При тези служби има допълнителни части или „часове“, които свързват бдението със св. Литургия.

Всички служби се извършват върху една и съща мистично-символична основа, върху която според различните случаи се допълват подходящи красиви детайли. Те са вдъхновени от един първоначално установен „неподвижен смисъл“ съобразно който, „всички служби имат единство в многообразието и многообразие в единството“.

Всеки антифон, псалом, ектения, тропар или благословение, всяко безмълвно кадене, когато димът се издига на облаци към небето и отнася към него нашите помисли, всяко „алилуйя“ и „амин“ – всичко това са думи, които сърцето трябва да ги чуе и разбере, за да види какви чудни божествени шевици изплита православната служба от тях!

А светлините на нашите православни храмове – тоя отсвет от топлите пламъчета на „разговарящите се“, заедно с молитвите восъчни свещници!

А блестящо облечените свещенослужители – с тоя отблясък, с който просия някога хитона на въплътилия се наш Бог на планината Тавор!

А отварянето и затварянето на царските двери, символизиращо нашето грехопадение и спасение.

А стотиците благоухаещи молитви, които разцъфтяват като евангелски лилии по устните и сърцата на вярващите християни.

Каква изумителна дълбочина и красота се крие в една молитва, когато слухът се гали от далечния звън на православната камбана и до обонянието се докосва сладкия мирис на тамяна, а погледът се губи в далечината на св. Олтар, като тази: „Боже, велики и всесилни, един безсмъртен, един живущ в непристъпна светлина и мъдър създател на всяка твар. Ти, Който отдели светлината от мрака и даде слънце на деня, а на нощта – месец и звезди и удостои нас, грешните, в тоя час да принесем пред лицето Ти хвала и вечерно славословие! О, человеколюбче, приеми молитвата ни, както димът кадилен, приеми я като приятно благоухание, дай ни сили да прекараме в мир и тая вечер и в настъпващата нощ. Облечи ни в оръжието на светлината. Избави ни от нощните ужаси и от всичко, което ни носи тъмнина.

О, Владико, подателю на всички блага! Дай на нас, опечалените от греховете си, незаспиващи и помнящи името Ти, просвещавани от заповедите Ти, помогни да станем от постелите си с душевна радост и да славословим Твоята благост, поднасяйки пред Твоето милосърдие молитви за прошка на нашите грехове и на всички Твои хора, които Ти милостиво посети, заради молитвите на Пресвета Богородица”.

Никъде другаде молитвата не е така силна, както в православните храмове. „Творете умна молитва”, съветва св. Теофан Затворник, което ще рече: „Слушайте св. Евангелие и когато се молите, действайте! И кога стоите на молитва, прощавайте, ако имате нещо против някого!”

А какво да кажем за красивия и дълбок смисъл на ектениите, които дяконът произнася с излизащия от дълбините глас и хорът отеква с помислите на всички богомолци в храма?

„О, свишнем мире, о спасении душ наших”, тоест за мира пратен отгоре и за спасението на нашите души, Господу да се помолим!

За предложените честнѝ дарове, Господу да се помолим!

За този свети храм и за влизащите в него с вяра, благоговение и страх Божий, Господу да се помолим!

За да бъдем избавени от всяка скръб, гняв, беда и нужда, Господу помолимся!

Защити, спаси, помилуй и ни запази, Боже, с Твоята Благодат!

За кого и за какво се моли само Православната Църква? „За милост в живота, за мир, здраве, спасение и прощаване на греховете, за плодоносящите и добродетелните, но най-вече за мира, защото това е най-висшата ценност на земята, заради която и Сам Господ слезе на нея и пострада”.

Като най-важна ектения, обаче трябва да посочим следната: „Християнски, безболезнен, непосрамен, мирен завършек на живота и добър отговор на страшния Христов съд, от Господа да просим!” В това прошение са събрани по смисъл всички останали прошения.

Силата и красотата на Православието не могат да бъдат нито разказани, нито доказани, те могат да бъдат само показани: в нашите красиви, въздушно леки, радостни, наподобяващи небето или гигантски пламъци храмове, призоваващи всички отрудени, скърбящи и обременени със сладкия камбанен звън към молитва и преображение при Тайната Вечеря Господня в дома на вечния Иосиф Ариматейски, до живоносния Гроб Господен, озарен с лъчите на Неговото Възкресение.

Ние сме убедени, че на Православието е отредено да играе решаваща роля във възраждането на духовно обеднелия и тънещ в преситеност и материализъм свят.

Без да проявяваме недостойна гордост ние смятаме, че православния квас може да повдигне тестото на бъдещето, за да се създаде хляба на спасението за хората.

В миналото западните народи бяха слепи и глухи към нашето Православие. Времената обаче се изменят. Голям плуг мина по земята и почвата вече е подготвена да поеме семето на Истината.

Римското начало за владичество и гръцкото за знание ще трябва да отстъпят пред Христовото начало на Жертвата и Любовта. Тогава разликата между православни, католици и протестанти ще бъде преодоляна и всички чеда на Единия Бог Иисуса Христа ще славим Него и Неговото Възкресение.  Амин.

ПРАВОСЛАВИЕ СИЛА И КРАСОТА*

Екзарх Стефан

Нашият Божествен Спасител е казал: „Блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8)

Същото може дa се каже и за Православието: неговата сила, чийто източник е в Благодатта Божия и неговата красота в благолепието на невидимия свят – горния Иерусалим, са достъпни само за сърцето. Външните прояви на тази сила и красота, изразени в багри, звуци и благоухания, съставляващи душата на нашите православни храмове и на службите в тях, не са нищо друго, освен мистични отражения на тоя невидим свят, пред който човешкият ум съвсем се губи и където само сърцето, очистено и приело Бога в себе си, има очите да вижда и слухът да слуша. Но време ли е сега да се говори за сърцето и за неговите обекти, когато живеем в диктатурата на ума, окрилена от стихията на гордостта, когато и най-малките права на сърцето са потъпкани, когато животът се е превърнал в бездушна машина, а хората в бездушни роботи? Може ли в такова време да се говори за „религия на сърцето”, каквато се явява Православието?

Да! Moжe! Може, защото трябва. Защото на Красотата е предопределена да спаси загиващия свят. В това се състои и пророчеството на Великия писател на Православието – Достоевски, защото като всяка религиозна реалност Православието не е област на отвлечени разсъждения и безсмислени спорове, а е Път, Истина и Живот, поради което има правото да напомня винаги за себе си.

Сега, повече от когато и да било друг път, в духовно отношение светът е разделен на две неравни части: една, в която вярващите, независимо от изповеданието (православни, католици и протестанти), изповядват вярата си в общия и единствен наш Господ Иисус Христос и друга, в която останалите хора, независимо в какво и как вярват, изповядват вяра противна на нашата, на която те не разбират същността и отричат нейната спасителна сила. Тази втора част на човешкия свят, в която влизат адепти на всякакъв род атеистични и иманентно-социални религии, засега не представлява интерес за нас. Религиите на тая човешка маса са чужди на всяка трансцендентна концепция. Към тях принадлежи религията на доскоро тържестващия, но сега вече в упадък социализъм, на многоликото масонство, на будизма, теософията, спиритизма, антропософията и др., т. е. всички безбожни религии, представляващи антитеза на положителната религия, каквато безспорно се явява християнството.

Говорейки за Православието, за нас е интересна само онази част от света, в която живее християнския дух, независимо от съществуващите различия. Въпреки очевидните заблуждения и борби, спорещите страни в тая област все пак са близки помежду си именно поради името на Оня, В Когото всички вярват като в Спасител. Затова тези различия рано или късно ще изчезнат, щом всички се доближат до фокуса на божествения синтез и свържат себе си със Спасителя, както дървото се свързва чрез корените си със земята. Нека старателно очистваме зърната във вярата си от чуждите плевели в нея и да избистряме съзнанието си от мъглата, чужда на ясния Христов ден. Така, преодолявайки пречките и раздорите, предизвикани от „малките истини“, трябва да достигнем чрез сърцето си до великата и единствена Истина на Любовта и Жертвата – сърцевината на Православието. Тогава ще се сътвори и чудото, което вековете и хората в тях очакват: стадото да бъде едно, при един свой Пастир. Нека вярваме в изгряването на този ден, защото между спорещите стои самата Истина – Иисус. И между враждуващите самият Мир – сам Иисус Христос.

Затова божествените устни шепнат, имайки предвид както Горното небе, където е престолът Божий, така и Долното небе, където изгарят в тъга душите на вярващите: „Да бъдат всички едно, както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, та да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Иоан 17:21).

Нека славим и прославяме Тоя, Който дава насъщен хляб за духа ни, като примирява различията на нашите малки, земни истини, Който освещава нашите суетни претенции, за да почувстваме тяхното нищожество, Който ни предлага кротка, смирена, всеотдайна вяра, която да очисти и обогати нашите бедни и жалки души и ни учи да утоляваме и най-страшния в себе си глад с хляба на Любовта и да опресняваме нашите посърнали сърца с росата, която свети като елмаз върху осълзените наши молитви…

Преди деветнадесет века всички ние, разделените днес, бяхме едно. Тогава бяхме заедно при Витлеемската пещера, когато Словото стана плът и се разкри пред страха и негодуванието на умиращия свят, бяхме заедно с Него, когато То се отдаде на поругание и кръстни мъки, за да се изпълни „всяка правда“, бяхме също така заедно, когато стана чудото на Възкресението – „крайъгълния камък на нашата вяра“, бяхме най-сетне заедно и на светата Петдесетница, при съшествието на Св. Дух, когато огнени езици възвестиха тайната на Новия Завет и дадоха на Христовото благовестие Всемирно значение.

След тия светли дни, пазейки свято учението и завета, ние, чедата на едни и същи родители, незабелязано се разделихме, изпълвайки времето с вражди, спорове, борби и взаимни гонения и днес, по-скоро вече уморени, отколкото примирени, стоим един до друг, страхувайки се да си подадем взаимно ръце, дори и когато нашият общ враг – безбожието, насочва цялата своя свирепа активност срещу Бога и вярващите в Него. Изглежда, че времената все още не са настъпили и нашите противоречия не са преодоляни, за да ни бъде даден в пълнота хляба Господен.

Нека сега обаче да признаем, че тези противоречия, датиращи от векове и коренящи се в дълбоките особености на човешките души, съставляват антиномии и в самите култури на народите, които представляваме, както и в самия дух на отделните национални истории. Тези антиномии, непревъзмогнати и до ден-днешен в нашата психология, етика и общественост са се превърнали в едно препятствие, което продължава да стои между нас и да ни разделя на православни, католици, протестанти и всички други подразделения към тях.

Кои са тези антиномии и откога датират те?

Три начала живеят в душата на света, подобно на трите начала в отделния човек и всяко едно от тях се стреми да подчини останалите две на себе си. Хармонията между тях и досега не е постигната поради това, че същността на тези начала, както вече бе посочено, се корени дълбоко в самата психология на християнските народи.

Първото, бих казал гръцкото начало, издигна примата на знанието като върховна, самодържавна догма, т. е. с това начало разумът се утвърждава като най-висша инстанция, а Сократовото „познай себе си“- като крайна цел на духовния стремеж на човека.

В декаданса на Елинската култура се издига примата на волевото, римското начало: „владей себе си“ чрез което Законът, като израз на волята, придоби силата на категоричен императив.

В противопоставянето на тези два принципа, като tertium gaudens в Царството на Духа, светна подобно на мълния, освещавайки тъмните бездни на човешката душа, третото начало – учението на Спасителя от Галилея: „жертвай себе си” чрез което сърцето се утвърди като най-висша инстанция, а неговата чистота, като най-висше състояние, доближаващо човека до познанието на Бога.

Докато Христовата църква беше независима от гръцкото начало, изявите на гностицизма, с които св. апостол Павел поведе ожесточена борба, бяха далеч от нея и затова съблазънта на „малкия разум” да подчини на себе си „великия разум” и умът да разбере „безумието на вярата”, не успя да намери място в нея. Римското начало придаде на Христовата Църква стремеж към владичество, което не винаги бе в противоречие с християнската етика, но обезсилваше „вертикалния стремеж“ в полза на „хоризонталния“.

До Първия вселенски събор римското и гръцко начала, представлявани съответно от Александрийската и Антиохийската школи, не успяха да наранят Христовата Църква, която по време на гоненията при Нерон до Диоклетиан формира в себе си духа на жертвеност и излезе готова за борба срещу заговора на иудеи, елини и римляни, чиято морална и историческа традиция бе предадена на всички народи в Европа за цели векове напред.

В стремежа към запазване на Църквата и укрепване на Нейния Дух се създаде и великия институт на аскетизма, в който изгряха вечните светлини на Божиите угодници и светци, между които Антоний Велики, Макарий Велики и цял сонм подвижници, чрез които се разкри непобедимата сила, която дава благочестието и молитвата – сила, наречена благодат Божия.

Заедно с тях пламнаха като светилници отците и учителите на Църквата, светлината от които достигна и до нас. Като най-ясно съзвездие между тях изгря великата тройка на вдъхновените литургисти и проповедници: Василий Велики, Григорий Богослов и Иоан Златоуст, както и цяла плеяда ученици-апостоли. Наред с тях се издигнаха и такива мислители и апологети на християнството като Блажени Августин, Амвросий Медиолански, Тертулиан, Ориген, Юстин философ и много други, родени все под благодатната сила на Църквата. Но всеки един от тези мислители, оставайки верен на някое от посочените три начала създаде своя теория от учението на Христа и с това стана причина за нейното разделяне.

Тук заслужава да насочим вниманието си към Блажени Августин, чието дело има огромно значение за развитието на Христовата Църква, в нейния римокатолически облик. Неговият труд „De Civitate Dei“(3a Божия град) съдържа идеи, които най-добре разкриват зародиша на онова различие между католицизма и православието, което намира израз в по-късното развитие на тези две Църкви. Блажени Августин е започнал да пише своя труд в същата година, когато стените на Рим, изоставени от императора, са били подложени под ударите на Аларих и вестготските пълчища. За св. Августин, който е бил истински представител на своето време и изразител на духа и красотата на античната цивилизация, този момент е бил много страшен и това се чувства от страниците на неговата книга. При тези условия у него възниква идеята за Божия град – за тоя „тесен град”, който се явява като вечно убежище за спасението на малцина, когато другите загиват от катаклизмите на света. И този Божий град не е нищо друго, освен Христовата Църква.

Тази идея се противопоставя на онова, което стои извън нея, противопоставя се на света като негово отрицание, осъждайки го и сякаш радвайки се на неговата гибел. Същевременно като Божи оазис в света тя се обръща в чувство и става основен принцип в организацията на католицизма. Тази идея оказва влияние при създаване института на целибата за целия католически клир и обособяването му в отделна каста, единствено която има право на достъп до „кръвта Христова” като причастие. Въвеждането на неразбираем за народа богослужебен език, учението за държавата като преходна историческа форма, както и за държавните владетели като прости избраници на тълпата, които могат да бъдат отстранени от властта по Божия воля – всичко това се явява като основен мотив у Блажени Августин, който в своята книга „За Божия град” излага заветите за един нов живот, изграден върху развалините на стария. Идеята за Църквата като антитеза на света завладява цяла Европа и оказва влияние върху нейния живот. В същото време обаче тя създаде и идеята за „анти-Църква” за ония, които възприемаха живота въз основа на други начала: политически, културни и рационални. Именно това е и причината за възникналите жестоки борби, водени от западните католически народи, на които борби православния Изток остава почти чужд.

Този стремеж на Римската църква „да се нареди без света и независимо от него” създаде като антитеза психологическите условия за едно ново езичество в епохата на хуманизма, изпращайки кралете на поход срещу Рим и обуславяйки открития атеизъм през XVIII и XIV век, както и дръзкото решение да се урежда живота на земята без Бога и против Бога. Така на тезата на Църквата „без света и въпреки света”, светът отговори с антитезата: „без Бога и въпреки Бога”. По този начин на Запад се сбъдна напълно тайнственото пророчество на Спасителя: „Не мир донесохте на земята, а меч”.

Така Изтокът остана встрани от възникналото на Запад противоречие между Църквата и света и откърми своето Православие на съвсем други начала, както и при коренно различни идеологически предпоставки. Западът заживя при непрекъснати борби, докато в същото време Изтока търсеше спокойно и съзерцателно истината, стремейки се да отхвърли заблужденията. Затова западната църковност винаги се намираше под знака на причинността, а източната признаваше целесъобразността. Именно тези обстоятелства определяха основните различия между западните вероизповедания и източното православие.

Различният дух на католицизма и Православието се вижда ясно при разглеждане на понятието за греха, съответно от едното и другото вероизповедание. Последиците от греха сякаш хвърлят сянката си върху целия живот на католическата църква, изцяло ориентирана към тъмнината на Голгота. За католическото съзнание, както и въобще за съзнанието на Запада, грехът е нещо всеобщо, непоправимо и носещо винаги след себе си една неотменима санкция. Източното православие е проникнато от живото съзнание, че изкуплението над човешкия род е вече извършено и над него не тежи повече проклятието на греха, поради което то съдържа в себе си по-силно чувство на човеколюбие, спокойствие и вечност. Това съзнание внася повече светлина и радост в емоционалния свят на православните, в техните храмове и в църковните им служби – всички ориентирани към радостното Възкресение. За православното съзнание грехът не е фатален нито по произход, нито по цел и затова пороците, както и страданията, причинявани от тях, нямат абсолютна сила и значение. Всеобхватният дух на Православието, на неговата надземност и абсолютна увереност, създаваща не мъчително, а радостно търпение, влизайки в тесните стени на католическия „Божи град”, внася в него потоци от радост и светлина.

Както небето се отразява u в най-малкото парче огледало върху земята, така u разликата между духа на Изтока и Запада може да се види от най-дребните факти на текущия живот. Така например, милостинята е еднаква добродетел и за католика, и за протестанта, и за православния, но има една подробност, която определя духа на самата постъпка, обагряйки я със специфичен духовен цвят. Същността на тази „абсолютна украска“ е свързана с изискването да се прави добро, независимо от това дали и други ще се стремят към същото, тъй като това е въпрос на свободна воля. Правѝ добро! Никога и никого не осъждай! Не проклинай! Не ненавиждай! Никого не преследвай! Това са истини от Новия Завет, които православието внася с много по-голям устрем в своите храмове и богослужения, където вместо външна екзалтация има много повече вътрешен покой и радостни песнопения.

Тайната на православието е в молитвата, такава, каквато тя звучи на езика на св. Ефрем Сирин или в припева на канона на св. Андрей Критски: „Помилуй мя, Боже, помилуй мя”.

В стремежа си да въздигне духовно човека и да го укрепи в борбата му със земните страсти православието е създало множество молитви, които внасят животворна сила в сърцата на вярващите християни. Между тях, молитвата на великия аскет св. Ефрем Сирин заема второ място по значение след Господнята молитва, тъй като в нея е отразен най-силно и ясно духът на Православието: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие. Но дух на целомъдрие, смиреномъдрие, търпение и любов дарувай на мен, Твоя раб.“

За да се проникне в самата основа на онова различие, което съществува между Православието и католицизма, трябва да се изясни преди всичко философската и етичната същност на тези две християнски Църкви, от които едната – Православната, възприема неоплатонизма, а другата, философията на Тома Аквински. Най-точно определение на Православието дава св. Дионисий Аеропагит в неговия труд „За небесната иерархия”, както и преп. Максим Изповедник. Принос за разкриване същността на Православието имат също така св. Григорий Нисийски, св. Иоан Дамаскин, а по-късно Владимир Соловьов, Хомяков, Феодоров и др. Православието приема „примата на идеята”, а католицизмът – „примата на формата”. Етичните измерения на тези философски различия се състоят в това, че Православието се утвърждава предимно като „религия на любовта“ а католицизмът като „религия на закона“. За православното съзнание най-добър християнин е тоя, за когото любовта е жертва, докато за католическото съзнание истински християнин е този, за когото любовта е задължение и закон. Затова патосът на Православието намира най-силен израз в сферата на етиката, а тоя на католицизма в областта на юриспруденцията, собствено в църковното право. Православието, в противоположност на католицизма, възприема и утвърждава Църквата преди всичко като духовен, а не юридически или иерархически организъм. Протестантизмът, като реакция на католицизма, се опита да ревизира елементите на християнската свобода, измествайки богослужението и църковния опит към периферията на духовния живот, изхождайки от разбирането на Мартин Лутер, че фактът на спасението се намира вън от нас и затова може да бъде само предмет на нашата вяра.

Източникът на православното благочестие и основен елемент на православния мироглед е вярата във Възкресението. Централно място в Православието заема идеята за освещаване и преображение на тварите. Проповедта за Възкресението, постоянната мисъл за Него, радостта от тая мисъл, религиозният стремеж на всяка православна душа да се проникне от тая „надземна, чужда на емпиричния свят“ идея представлява неизменна част от Православието. Затова големия руски светец Серафим Саровски винаги е посрещал идващите при него с пасхалния възглас: „Христос воскресе, моя радост!”Вярващите, включително и най-слабите от тях, участват в носенето на животворящия кръст, тъй като ние, православните, за да бъдем приобщени към Възкресението на Спасителя, трябва преди това да сме съединени с Него в смъртта Му. „Всякога ние носим в себе си смъртта на Господа Иисуса, за да се разкрие в нашата смъртна плът Неговия живот”. В тези думи на св. апостол Павел е дадено цялото учение – „бъдете свети, както и свет вашия небесен Отец”, прониква чрез Църквата и в последните клетки на православния организъм, за да го подбуди към постоянна борба със стария Адам в нас, към умъртвяване на плътта и нейните дела. Това означава всекидневно носене на кръста, защото без Христови страдания няма преображение и спасение. „Ако душата ви не вкуси от Христовите страдания, никога няма да има общение с Него”, тоест без Голгота няма Възкресение!

С този неотслабващ призив към подвига, към устрема за преображение, към мъжествена борба със себе си е проникнато цялото учение на Църквата. Но какво може да направи човек сам, без помощта на Бога? Затова Православието отдава изключително голямо значение на молитвата, при това не само като средство за получаване на Божията благодат за спасителни цели, но и заради самата молитва. Това е така, защото нашата немощна душa не може да се изкачи дори по стръмната стълба на молитвата и да отрони сълзите на покаянието без Божия помощ: „Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче.“

Цялата тайна на Православието, неговата сила е в молитвата, в умението да се молим. Чрез нея ние получаваме оная сила, която навсякъде и във всичко преобразява материалната действителност в Божия, немощта в победа. Тая сила е заложена в основата на църковния живот и най-вече в православното тайнство Евхаристия, където присъствието на Бога в храма, пресъществяващ виното в кръв и хляба в плът, става не метафизичен, а реален факт за вярващите, което ги прави истински „христоносци” по душа и тяло. Този величествен и страшен в неизказаната си красота момент в православното богослужение преобразява не само молещите се, но и целия свят. Той отваря небето (кубето на православните храмове) и през него окото на вярващия вижда оня невидим свят, Горния Иерусалим, за който тъгува всяка православна душа.

Това непрекъснато действие в мисли и дела съставлява живота на Православието, което по своята същност не е само учение, но и постоянно боговъплъщение в нас и чрез нас. Така, земният живот на Иисуса Христа, Неговата смърт и Възкресение, чрез непрекъснатото молитвено въздействие върху православната душа, се превръща в основен фактор в живота на Източната Църква, която с очите на вярата и с опита на сърцето насочва своите последователи да живеят постоянно в благодатно общение с този живот на Спасителя, който се разгръща последователно всяка година в църковното богослужение. Православната църковна година, която е отражение на земния живот на Спасителя, празнува Рождество Христово, Кръщение, Преображение, Страстната седмица преди Неговата Смърт и Възкресение, както и много други дни от Неговия живот и тоя на пречистата му Майка, на Неговите ученици, апостоли и свети угодници не като възпоменание, а като живи събития, които „стават” по време на самото богослужение, така че вярващите се явяват не пасивни зрители, а участници в него. Същността на Православието и неговата сила се състои именно в това: ЦЯЛАТА ХРИСТИЯНСКА ДОГМАТИКА И ХРИСТОЛОГИЯ, ВЪРХУ КОЯТО ДРУГИТЕ СЕ СТРЕМЯТ ДА ПРАВЯТ ТРУДНИ И СЛОЖНИ РАЦИОНАЛНИ ИЗЛОЖЕНИЯ И ТЪЛКУВАНИЯ, ПРАВОСЛАВИЕТО ПРЕОБРАЗЯВА В ЖИВОТА ПО ЕДИН НЕПОСРЕДСТВЕН И ДОСТЪПЕН ЗА СЪРЦЕТО НАЧИН. Затова нашите тържествени богослужения, наситени с литургическа красота и благолепие, представляват не само едно „възпоменание“, както мислят мнозина, но те са преди всичко истински тайнствени действия на Бога с хората, истинска хрисофания. На празника Рождество Христово православните храмове се превръщат в истинска Витлеемска пещера, в която действително се ражда Христос, чието светло Рождение славославят ангелите, гласа на които вярващите имат възможност да чуят. През Страстната седмица нашите храмове се изпълват със скръб, а на Възкресение пламтят от радост. Така, когато в тия богоносни дни истинският православен християнин приветства вярващите с „Христос воскресе“ той се явява не обикновен разказвач на тези събития от живота на Спасителя, а „въплътител“, като по този начин православната Църква, с нейните служители и вярващи не престава да изразява своята същност на Тяло Христово.

Ние, православните, знаем добре, че „умът е слаб да победи сам демонското мечтание” и затова нашите упования никога не се основават на така възвеличавания на Запад разум. Ние, естествено го ценим и уважаваме като средство за познание, но както казва руският светител Теофан Затворник „с мярка“, защото гнездото на страшната и пагубна гордост лежи в него и той  е пораждал богоборческите човешки помисли. Православният християнин знае и помни, че истинското възрастване на човека винаги е съпроводено с неговото мъдро „снишаване“ и затова колкото повече се издигаме по пътя на съвършенството, толкова повече трябва да бъдем смирени и да овладяваме дързостта на нашето самоутвърждаване. Всяко по-високо стъпало в стълбата на православното съвършенство посочва ясно на човека неговата слабост и нищожество пред неизтощимата сила и премъдрост на Бога. Освободени от влиянието на плътта и отрезвени духовно, ние православните имаме постоянно открит слух към съвета на нашите свети отци: „Живейте в молитва и духовна трезвеност”. При върховното напрежение на молитвата православните светии, като например св. Серафим Саровски, не само са чували ангелската песен в св. Олтар, но те са виждали и слизащите към Престола, като бели гълъби, ликуващи ангели. Чрез молитвата Православието разкрива пред душите на вярващите тайните на вечния живот, а когато тя постигне предназначението си, получената благодат се отразява дори и върху телата на молещите се. Затова иконите на нашите светии имат върху себе си тези отблясъци и нимбове.

Така, Православието дарява своите последователи с благодатта на Св. Дух, което означава: „живот в лоното на любовта”, в което се състои и същността на Христовата Църква, защото „как можеш да обичаш Бога, Когото не виждаш, ако не обичаш брата, когото виждаш?”

Но възможно ли е човек сам да постигне Божиите тайни и да добие за себе си спасение? Не! Защото Божието присъствие не е там, където човека е останал сам със своята самоуверена гордост, а там, където „двама или трима са събрани в Негово име”, т. е. там, където се чува не молитвата „Отче мой”, а се шепнат дадените ни от Бога думи: „Отче наш…”. Затова православните отшелници, отделени от света по време и пространство се молят не за себе си, а за другите, имайки npegвug страдащия човешки свят. По този начин православният християнин става носител на видимата и невидима Църква, като Христово тяло и общество от вярващи, и всеки един миг от молитвения му живот е проникнат от духа на православието – любовта.

В този смисъл големият руски философ А. С. Хомяков казва: „Ние знаем, че когато някой от нас съгреши, съгрешава сам, но никой от нас не може да спаси само себе си. Спасяват се само тези, които са членове на Църквата, свързани с всички останали нейни членове. Така, вярва ли някой? – той е в общение с вярата. Обича ли? – той е в общение с любовта. Моли ли се? – той е в общение с молитвата. Затова никога не казвай: „Защо да се моля за другия, когато той сам се моли за себе си и когато за него може да се застъпи сам Иисус Христос?” Когато се молиш, помнѝ: в теб се моли духът на Любовта. Не казвай: „Това, което е определено и отсъдено от Бога, все едно не може да се промени”, защото твоята молитва следва Божия промисъл и самата тя е предвидена от Бога. Ако си член на Църквата, твоята молитва е необходима за всички нейни членове. Всеки човек е необходим на Църквата – това е взаимната молитва, а нейният дъх – великото славословие на Божията премъдрост и любов”.

Според Православието не е възможно да съществуват истински добродетели, колкото и очевидни да са те по своя външен израз, без Божия Дух, който е Дух на истината и като такъв може да бъде получен само чрез Църквата. Затова само Тя, като мистично Тяло е непогрешима и отделен член или група вярващи в Нея никога не могат да претендират за непогрешимост. Това е така, защото Истината е достъпна в своята пълнота само на Светостта и никой отделен член на Църквата, каквото и положение да заема в Нея, не може да притежава пълна светост. Тя е достояние само на Църквата, където пребивава Св. Дух и Която е единствена Невеста на небесния Жених, нашият Господ Иисус Христос.

В това именно се състои и едно от най-съществените различия между Православието и католицизма. Ние, православните, проникнати от смирение, сме напълно убедени, че отделният човек, колкото и добродетели да притежава и каквото и високо положение да заема, не може да бъде носител на пълната абсолютна истина, тъй като тя може да бъде достояние само на Църквата. Тази своя убеденост източните православни патриарси изразяват в отговор на едно папско послание през 1848 г.: „У нас нито патриарсите, нито съборите не можаха никога да въведат нещо ново, защото пазител на благочестието е самото Тяло на Църквата, тоест самият църковен народ”.

Затова православната Църква няма такъв авторитет, какъвто има католическата Църква в лицето на непогрешимия папа. Ние имаме Истина, а не авторитет, който може да бъде присъщ само на външния свят.

Ние се съобразяваме не с авторитета, казва Хомяков, а с истината, съдържаща се във вътрешния живот на всеки един християнин, защото както Бог, така и Църквата живеят в него и при това по-реално, отколкото той чувства сърцето си, което тупти в гърдите му, или кръвта, която тече в жилите му. Но Те живеят в него дотолкова, доколкото сам той е съпричастен към живота на Църквата, тоест това е живот изпълнен с любов и единство”.

Затова ние изповядваме: „Словото стана плът и се всели между нас”.

_________________________________

*Публикувана Пловдив, 1998 (второ изд). Първо изд. – 1938.

Тук тази статия и нейното продължение са поставени на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения: + Стефан, Екзарх Български (1878-1957),

Гроба на Екзарх Стефан в Бачковския манастир,

Св. Ефрем Сирин,

Св. Серафим Саровски,

Руският филосов А. С. Хомяков

Следва…