ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ГРУЗИНСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА – продължение 11

3.2. Иверски манастир

Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци. Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в Северна Гърция. Основан е през последната четвърт на Х в. от св. Иоан Иверски и Иоан Торникий, който е придворен на грузинския цар Давид и византийски велможа. Сотириос Кадас предполага, че тези две имена са всъщност на един и същ човек[285]. Торникий се замонашва в македонски манастир и се подвизава в друг манастир на Олимп – две места, където несъмнено общува с българи. Храмът на Ивер първоначално е построен през първата половина на ХІ в. от грузинския монах св. Георги Варасваци, но е възстановен през 1513 г. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема трето място в иерахическата подредба на 20-те атонски манастира. До 1357 г. е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда Ивер да мине в гръцки ръце. Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ в.[286]. Последният грузинец в манастира умира през 1955 г.

Стенописите в църквата на Ивер датират от ХVІ-ХІХ в. От иконите най-известна е „Св. Богородица Портаитиса”, която има много копия в православния свят. Ивер притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с повече от 2000 ръкописа. От тях 123 са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 г.[287]. Други 100 пергамента са на грузински език. В Ивер се пазят и 19 славянски ръкописа от ХV-ХVІІ в., повечето от които са от български произход[288]. Един ръкописен Псалтир е писан от трима души – монах Даниил в църквата „Св. Никола” в София (1598), който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян, който умира, и дяк Владко в църквата „Св. Богородица” „в горе Боуковику”[289]. Библиотеката притежава и 15 000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветено едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия – „Слово об Иверском Афонском монастьІре”[290] или „Слово о Светогорском монастьІре зовомьІй Иверский”[291].

Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверския манастир с Българската църква, е удостоверение за имоти от 982 година, дадено от жителите на Иерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от „Гиорги поп”[292]. Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра[293].

Иконата „Христос на трон” от Несебър е дарена през 1603 г. от грузинец с фамилното име Иверопулос[294]. Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 г., сега се намира в Свищов[295]. В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на иеромонах Акакий Иверски през 1697 г.[296]. Параклисът „Св. Архангели” в Иверския манастир е декориран през 1812 г. с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (дн. Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис „Св. Иоан Кръстител” през 1815 г.[297]. До средата на ХІХ в. манастирът има много метохи из българските земи: в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и др. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метохите са затворени и разпродадени.

Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи, е иконографията. Чудотворната Иверска икона на св. Богородица (Портаитиса) е спомената в житията на светците, например на св. Иоан Кукузел и др., и често се интерпретира в иконографията. На нея Младенецът обикновено държи свитък – символ на евангелското учение[298]. В някои икони към св. Богородица с Младенеца се добавя цикъл с чудесата, извършени от нея, и пано с изглед на Иверския манастир[299]. През ХІХ в. се произвеждат атонски и руски гравюри с Иверската икона. Нейната известност води до недоразумения. Като „Богородица Портаитиса” се окачествяват изображения, които изобщо не спадат към този тип. Ранен пример са стенописите в кипърската църква „Св. Богородица Асинска” от ХІV век, където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а Христос в медалион), но придружаващият надпис е „Портаитиса”[300].

В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено „Сказание о иконе Богоматери Иверской”[301]. Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест: 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 г.) и вторник на Светлата седмица[302].

Иверската Св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти на нашата история. Нейното изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. св. Кирил и Методий[303].

3.3. ХІV в.

През 1978 г. Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни надписи в Северната пещера на масива Саръкая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури. С тях са запознати грузнски учени, които ги разчитат. През ХІV в. Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България.

До надписите са изобразени 12 схематични фигурки на апостолите. Самите надписи са четири:

1)    Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!

2)    Това са светите апостоли.

3)    Микаел [Михаил] грузинеца – мене грешния в молитвите си поменувай.

4)    Свети Георги.

Провадийските надписи доказват, че грузински монаси посещават България през втората половина на ХІV в. и общуват не само с големи

манастири като Бачковския, пряко свързани с грузинската история, но и с по-малки, и то отшелнически обители[304]. Грузинските традиции в анахоретството са още от V в., докато българските започват от ІХ в. Грижливото издълбаване на тези надписи предполага по-продължителен период на пребиваване на отец Михаил у нас. Неговото гостуване може би е свързано с факта, че в Провадия съществува стара арменска община.

3.4. ХХ в.

Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война.

След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 година, Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе). Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от силната религиозност на грузинския народ [305].

Патриархът католикос Ефрем ІІ (Сидамонидзе), който възглавява Грузинската църква от 1960 до 1972 г., е награден  и с български църковен орден. Той му е даден от патриарх Кирил.

Грузинско-българските църковни връзки стагнират при ръководството на патриарх Максим (1971).

Заключение

В историята на християнската Църква епохата на гоненията и досега се отличава с особен ореол. Трябва да се признае, че до средата на ІІІ в. тези гонения са епизодични и ограничени. Едва оттогава до Миланския едикт през 313 г. те стават тотални, задължителни и безкомпромисни. Пролята е кръвта на хиляди мъченици, която по израза на Тертулиан става „семе за нови християни”. В най-ново време не липсват цели поместни православни църкви като Руската и Албанската, които мъченически отстояват вярата.

Грузинската църква с пълно право може да се нарече „църква мъченица”. От създаването си през ІV в. до ХХ в. тя е принудена да води почти непрестанна борба за оцеляване – срещу зороастрийството, исляма, руския шовинизъм, съветския атеизъм. Вулгарната социология не е в състояние да обясни оцеляването на тази църква при крайно неблагоприятни условия. Единственото достоверно обяснение може да се търси само в свръхестествената закрила, с която грузинският народ се ползва в историята. На периферията на християнския свят, при суровите природни условия на Кавказ, обкръжени от врагове, грузинците са синоним на православни християни. Това се признава и от иноверци като османския пътешественик Евлия Челеби през ХVІІ век, който отбелязва, че грузинците особено се гордеят с вярата си[306].

Но църковната история на Грузия има не само светли страни. В нея се откриват и остатъци от езичество, и суеверия, и невежество, и периоди на отпадане от вярата, когато аристократи и интелигенти нерядко се приспособяват към източните завоеватели или западните държави.

След демократичните промени през 1991 година, когато политическите авторитети и икономическата стабилност рухнаха, Грузинската църква остана непоклатим стожер и висш авторитет за своя народ. Но стремежът за отстояване на праотеческата религия  и запазване на обусловената от нея национална идентичност в някои случаи се съпровожда с ексцесии спрямо други църкви и секти, които противоречат на новия обществен климат. Грузинската църква трябва да намери „златната среда” между полюсите на крайното отрицание и вероотстъпничеството, на космополитизма и шовинизма. С мъдростта и разума на своето ръководство тя сигурно ще допринесе за бъдещото мирно обединяване и процъфтяване на страната.

Настоящият труд доказва и вековните задълбочени отношения между Българската и Грузинската църква. Те се проявяват в аскезата, литургиката, агиографията, изкуството, литературата. Духовници и миряни от двете църкви общуват плодотворно в България (Бачковския манастир), Мала Азия (манастира Полихрон на Олимп), Атон (Иверския манастир), Иерусалим. Тези връзки трябва да бъдат подновени и засилени за обща духовна полза.

_____________________________

285. Kadas, S., Mount Athos: An illustrated guide to the monasteries and their history, Athens, 1980, p. 51.

286. Иверският манастир в Св. Гора и гръцко-грузинската разпря, Църковен вестник, № 23, 28 септември 1902.

287. Хаканов, А., Афонский список грузинской Библии 987 г. и значение его для исправления печатного текста, Богословский вестник, т. 3, 1903, с. 418-426.

288. Трифуновић h., Словенски рукописи у манастиру Ивирону на Светоj Гори, Библиотекар (Београд), 1968, № 5, с. 425-431.

289. Иванов, Й., цит. съч., с. 278.

290. Протасьева, Т. Н., Описание рукописей Синодального собрания (не вошедших в описание А. В. Горского и К. И. Невоструева), ч. І, № 577-819, М., 1970, с. 157, № 767.

291. Същата, Описание рукописей Чудовского собрания, Новосибирск, 1980, с. 208, № 355.

292. Иванов, Й., цит. съч., с. 21-23.

293. Цинцадзе, Я., Българска езическа богиня от ХІ в. според един грузински извор, Исторически преглед, 1960, № 2, с. 86-89.

294. Акрабова-Жандова, Ив., Икони в софийския Археологически музей. Датирани икони, С., 1965, с. 30-31, обр. ІV.

295. Стефанов, Ст., Кръст в църквата „Св. Димитър” в Свищов, Известия на Етнографския музей, т. 10-11, 1932, с. 205-208, ил. 1-3.

296. Чилев, П., Надписи по съдове, накити и военни предмети в Народния етнографски музей, Известия на Народния етнографски музей, т. 2, 1922, № 3-4, с. 134, № 14.

297. Иванов, Й., цит. съч., с. 278-279.

298. Николова, Д., Иверската икона на св. Богородица, Църковен вестник, № 13, 28 март-3 април 1994.

299. Койнова-Арнаудова, Л., Икони от Мелнишкия край, С., 1980, № 45-47; Тревненска живописна школа, съст. и ред. А. Божков, С., 1980, кат. № 115.

300. Papageorghiou, A., Masterpieces of Byzantine Art of Cyprus, Nicosia, 1965, pl. XI,2.

301. Словарь книжников и книжности Древней Руси. Вторая половина ХІV-ХVІ вв., ч. 2, Л.-Я., Л., 1989, с. 362-365.

302. Спасский, Ф. Г., Русское литургическое творчество (по современньІм минеям), Париж, 1951, с. 238-240.

303. Ценов, Й., Самарското знаме, изработка, история и значение, Исторически преглед, 1989, № 4, с. 64-78.

304. Шанидзе, А., НовооткрьІтьІе надписи в Болгарии, Известия Академии наук Грузинской ССР. Серия язьІка и литературьІ, 1978, № 3, с. 93-94; Панайотов, Н., Грузински епиграфски паметници, Векове, 1979, № 5, с. 76-77.

305. Кирил, митрополит Пловдивски, Гости на Руската църква, Пловдив, 1949, с. 112-131.

306. Эвлия Челеби, Книга путешествий, т. 3, М., 1983, с. 184.