НЮ ЕЙДЖ*

От протестантизъм към Ню Ейдж и новоезичество: един български феномен

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Отношението към различните религии и религиозните общности у нас и по света най-общо може да бъде сведено до 3 основни вида:

– Безразлично отношение, базиращо се на религиозна неграмотност и духовна индиферентност.

– Безкритично и либерално отношение, одобряващо съществуването на всякакъв вид религии и движения на религиозна основа.

– Осъзнат и последователен плурализъм, отчитащ правото на всеки човек да изповядва дадена вяра при условие, че тя не засяга интересите, правата и свободите на останалите хора и на обществото като цяло.Dr. Desislava Panaiotova-PulievaКато неделима част от вселенското православие Българската православна църква споделя плуралистичната нагласа спрямо съществуването на различните религиозни вярвания. Не е необходимо да правим историческа ретроспекция, за да илюстрираме добре известната толерантност на православните християни, които – без да изпадат в религиозен релативизъм – съзнателно се стремят да виждат преди всичко Божия образ в другия, в различния по вяра човек. Същевременно Православната църква ревностно отстоява и пази догматичната, етичната и литургичната устойчивост на своето учение и духовен живот. Последното е особено важно за личностния и духовен интегритет на всички православни хора, съдейства за оздравяване и стабилизиране на духовния климат в обществото и безусловно подпомага цялостното развитие на народите по земята. Ето защо православието с тъга констатира отклоненията от пълнотата на Свещеното Писание и Свещеното Предание и с тревога се отнася към религиозните деформации, до които тези отклонения често водят.

В този пореден брой на нашия бюлетин се илюстрира именно рискът от смесването на православната духовност с други религиозни традиции. Подчертава се също и опасността от пълното отричане на православните догмати и канони, които за Църквата Христова са щит срещу всички „Троянски коне“, търсещи начин да я превземат, ако е възможно, отвътре и в края на краищата да я разрушат. За обществото православните догмати и канони винаги играят ролята на фактори, които носят благословение на съответния народ, поощряват отговорността, градивността и  цялостната стабилност на социалния му живот.

Настоящата статия се базира върху конкретни данни и свидетелства на пострадали хора, които са се измъкнали от здравата „прегръдка“ на  новопоявила се секта с български произход. Нейната деструктивна дейност беше извадена на светло в последните два месеца[1] благодарение на общите усилия на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“, наши видни учени и доблестни представители на национални медии като Би Ти Ви, ежедневниците „24 часа“ и “168 часа“ и други.

І. EPOCH (Ecclesia Protestanto Orthodoxa Catholico Hebraica), Градът на Христос или The City of Christ, Нови Ерусалим, Съборна църква, богомили, Институт по трансцендентна наука, Сдружение „Академия Орфика“, Тракийска църква са част от имената, зад които се крие една и съща българска секта. Тези имена също така отразяват и „еволюцията“, която изживява тази общност в периода от 1994 година до днес.

Създатели на общността.

ЕПОХ или Градът на Христос е създадена от двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски. Техните родители са протестанти, които дълги години посещават ІІ-ра Евангелска Петдесятна църква в София. Стефан и Цветан израстват в същата среда, а по-малкият брат Цветан за известно време дори е ръководител на младежката секция на тази протестантска общност, което не му попречва по-късно да работи и като псалт (църковен певец) в православния столичен храм „Св. Неделя“.

Цветан завършва музикалната консерватория „Професор Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно пеене и не спира да търси пресечни точки между изкуството, душевната екзалтация и религията. Около 1992 година Цветан заедно със свои приятели и съмишленици гравитират около сектата на Георги Бакалов Слово на живот и активно участват в динамичните процеси,свързани с оформянето и разпадането на най-различни групи от протестантски тип.

По-големият му брат Стефан завършва у нас медицина, но в самото начало на демократичните промени емигрира в САЩ и заживява в Калифорния, където се бори за оцеляване и попада в различни религиозни групи, между които е и така наречената Мелхиседекови братя. Най-вероятно там у него се запалва идеята да основе собствена религиозна общност в България и за целта използва своя брат Цветан. Стефан е идеологът, Цветан е лицето на новата секта.

Възникване на сектата.

В средата на 90-те години на ХХ век Цветан Гайдарски е главен пастор на Нови Ерусалим. Впоследствие започва да действа чрез други лица. Така през 1998 година в Троян е регистрирано местното поделение 11 на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ на името на Димитър Дакашев, съпругата му Мариела Дакашева и Мария Гайдарска, майка на двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски.

Междувременно Стефан дава насоки от Америка, а групата в България вербува нови членове сред всички християнски деноминации, включително и сред православните. Около 2000 година Цветан за пръв път споделя с Димитър Дакашев възхищението си от посланията, закодирани в иероглифите на гробните камери в египетските пирамиди, на които „се подчинявали дори и ангелите“. Цветан Гайдарски започва да се държи все по-безпардонно и да внушава на всички свои съмишленици, че е Божи пратеник, призован да поведе посветените в тайната общност, а на следващ етап да завладее и душите на всички вярващи от останалите деноминации.

През 2003 година започват радикални промени в идеологията и оформянето на култовите пространства на сектата, която провежда своите събрания в апартаменти в София на улица „Московска“ № 27, на площад „Славейков“ № 8, в Зона „Б-5“ (блок 5) и други[2]. Междувременно се правят опити за сформиране на групи и в градове като Троян, Бургас и други.

Сдружение „Академия Орфика“ е най-новото и обществено приемливо лице на сектата. Сдружението представлява класическа форма на сектантска мимикрия чрез културно-образователна дейност за „възраждане“ на древната тракийска култура. Директор на „Академия Орфика“ е Цветан Гайдарски; той, както и брат му не пропускат да изтъкнат, че са официално вписани в регистъра за меценати на Министерството на културата на Република България. Очевидно чрез някаква схема за дарения или сътрудничество това сдружение си е „закупило“ формално обществено признание в лицето на министерски чиновници, които или не подозират какво се крие зад този „меценат“, или проявяват непростимо безразличие. Така чрез „Академия Орфика“ братята Гайдарски работят в три главни направления: институционализиране на идеите и присъствието на сектата в българското общество; развиване на дейност, която им носи финансови приходи от представянето на „тракийски“ спектакли в читалищата из страната, от продажбата на книги, аудио- и видеоматериали и т. н.; и най-вече – „зарибяване“ за сектантските идеи на Гайдарски на нищо неподозиращите младежи и девойки, които с ентусиазъм се включват в живота на групите, ангажирани с музикално-поетични и танцови занимания по проектите на „Академия Орфика“. Изкуството е най-прекият път към сърцата и умовете на младите хора, които са много важна за братята Гайдарски целева група, от която те имат жизнена нужда за набиране на свежи, наивни и себеотдайни членове за тяхната секта.

Учение

Тръгвайки от либералното протестантство, свързано с „кръщаването със силата на Светия Дух“ и „говоренето на езици“ (евангелистко петдесятничество), сектата на братята Гайдарски с всяка измината година се отдалечава все повече от християнството. Постепенно или пък с решителна авторитарност Стефан и Цветан въвеждат в учението и практиките на общността окултно-масонски идеи и символи, кабалистични подходи, египетски езически елементи, медитация. След 2003 година братята все по-безцеремонно натрапват вярвания, уж свързани с тракийско-орфическите мистерии от древността. Без съмнение това е свързано с изобилието от археологически открития по нашите земи през този период. Стефан и Цветан Гайдарски добре се ориентират в културно-пазарната ситуация и се опитват да извлекат лични материални изгоди, флиртувайки с потребността на българина да се почувства наследник на велико минало, пък било то и безвъзвратно изживяло времето си езичество.

Ако дотогава водачите на сектата са се обличали в одежди, сходни с тези на православните и римокатолическите свещеници, и са се наричали „пастири“ и „епископи“, то през последните няколко години Цветан Гайдарски започва да използва и думата „жрец“.

Библията вече не е върховен авторитет за лидерите. Те се вдъхновяват от от окултистка и езотерична литература, от египетската „Книга на мъртвите“, от „древни тракийски писмена“, уж разчетени от Стефан Гайдарски и т. н.

Личността на Христос започва да се замества с образите на Орфей, с египетското слънчево божество Хорус с глава на сокол, и с някакво хибридно божество, което „Божиите пратеници“ наричат Тион Иисус, тоест слагат знак на равенство между вакханския езически бог Дионис и Спасителя на човечеството Иисус Христос. Също така се пропагандира божествеността на мъжкото и женското начало, което води и до обожествяване на човека.

Кулминация на идеологическото си видоизменение сектата изживява с публикуването на книгите на Стефан Гайдарски „Тракийски послания“, „Тракийски мистерии“ и най-новата „Тракийското Писмо Декодирано – ІІ“ (2006 година). Те излизат под авторското име – д-р Стефан Гайд. Днес тези книги са настолни за членовете на сектата и играят роля на „свещено писание“. Основната идея в тях е, че Орфей е пророчествал за Христос още преди Рождество Христово и че тракийското писмо предшества египетското и стои в основата на всички древни тайни религиозни знания, включително и в основата на Моисеевия закон, съхранен в Стария Завет.

Тук е мястото да напомним, че някои от най-видните български учени-траколози активно заявиха възмущението си, както от ненаучните публикации на Стефан Гайдарски, така и от факта, че чрез тях той разпространява сектантски идеи. Профeсор Валерия Фол, ст. н. с. д-р Георги Китов, профeсор Димитър Овчаров, профeсор Кирил Йорданов са някои от личностите, които през последната една година защитиха българската наука от поредното посегателство на самозванци и манипулатори, каквито, извън всякакво съмнение, са братята Гайдарски.

Практики

В началото сбирките на ЕПОХ преминавали в типично протестантски стил – молитвени събрания с пеене на протестантски химни, някои от които лично написани от Цветан Гайдарски. Към тях започнали да се прибавят и чисто инструментални изпълнения предимно на студенти от консерваторията в София, чрез което на последните се давало поле за изява, което допълнително ги привличало към членуване в сектата.

Въвеждането на нехристиянски практики като медитация и повтаряне на „тракийски мантри“ не закъснява. Бивши членове на сектата разказват, че по време на сеансите им се давали за повтаряне тракийски изрази, чието енергийно въздействие върху действителността било „преоткрито“ и „доказано“ от жреците на общността. Към подобни занимания са принуждавани и децата на членуващите в сектата, а това води някои от малолетните до психически отклонения и асоциалност, както свидетелстват техни загрижени близки[3].

Свидетелите потвърждават, че в „Градът на Христос“ широко се използва хипнозата, вследствие на която някои по-лабилни последователи получават пристъпи на холерична еуфория, пълно отчаяние или неуправляема агресивност. Там се практикува и така наречения ритуал „Оракул“, който – от гледна точка на православния духовен опит – представлява опасна смесица от хипнотично въздействие и демонично обсебване. Вследствие на участието си в този ритуал през 2005 година скулпторът Руси Русев полудява, след което напълно изчезва. И до ден днешен родителите му и семейството му – жена с две деца – нямат никаква открита следа и продължават да очакват неговото завръщане в дома им във Владая (близо до София).

С цел пълно контролиране на живота в сектата лидерите ѝ нарушават принципа за съхраняването на изповедната тайна. В съвета на „епископите“ на ЕПОХ се обсъжда всичко, което е научено за болките, дилемите и проблемите на членската маса. Така става възможно безпардонното направляване на отделните човешки съдби, както и на процесите в сектата като цяло.

Без да информират последователките си какво точно означава носенето на бели забрадки, гурутата в сектата заставят част от жените да изпълняват това предписание безпрекословно. Едва след напускането на сектата Зорница (32-годишна) разбира, че това я е задължавало да живее в безбрачие, за което личното ѝ мнение не е било потърсено.

Братята Гайдарски и техните най-близки сътрудници-„епископи“ никога не събират заедно всички свои последователи, а ги ръководят в отделни групи, които нямат никаква връзка помежду си. Те се състоят от около 10 човека и по правило дори не подозират за съществуването на останалите. Когато се появят недоволни или питащи членове, те биват пренасочвани към групата на вербовчиците, които всъщност вече не участват в никакви „богослужения“, а са натоварени със задачата да привличат нови членове към сектата. Осъзнаването на този факт от страна на някои вербовчици и духовната им неудовлетвореност са направили възможно излизането им от тази тоталитарна религиозна общност.

Когато някой член напуска сектата, се събират заседателите на Небесното Съдилище и издават присъди, които имат двойно действие – проклинат и унижават прогледналия човек и поддържат чувството за страх у заслепените последователи. Във връзка с напускането си на „Тракийската църква“  преди няколко години Димитър Дакашев и други хора като него са „осъдени“ от Небесното Съдилище по  следния абсурден и човеконенавистнически начин: „Понеже вашият съюз е без Божия Дух, неговото резцепление ще се разраства докако се разпръснете съвсем в сърцата и пътищата си. /…/ Това ще продължи докато останете сами, изоставени от всички близки и родственици около вас… /…/ Бог ще ви предаде на враговете ви и ще ви се случва това, от което се страхувате[4].“

Светилищата

Първоначалните домашни събрания на сектата на Гайдарски се организирали в помещения с украса, съчетаваща символични елементи с православен, римокатолически и протестантски произход. С времето обаче вътрешните пространства придобиват все по-ярък езически облик. В светилището на площад „Славейков“ и в други апартаменти започнали да се появяват египетски иероглифи и божества, окултни и масонски символи. Зад двата реда завеси, делящи „простосмъртните“ от лидерите на сектата, има две псевдоправославни изображения – на Христос и на подкупващо „свенлива“ жена, която трябва да представя св. Дева Мария. И двете изображения напомнят на православни икони, но нито Христос е с вписан кръст в нимба и със съпътстващите го букви Сый (гръцки O ΩN, ο ων =Вечносъществуващият), нито жената е посочена изрично като Майка Божия чрез църковнославянски или гръцки абревиатури. В капищата си жреците-“епископи“ имат тронове, а също и меч под ръка: вероятно за по-голям авторитет. Те кощунствено употребяват  хляб и вино като заблуждават последователите си, че това има нещо общо с Христовите Тяло и Кръв и с православното св. тайнство Причастие. Всъщност символиката е свързана не с Христовите изкупителни страдания, а с митовете за смъртта на Орфей и Озирис като метафора на сезонните цикли, плодородието и възраждането на земята.

Негативен опит на бивши членове на сектата

Зорница, Димитър и Мариела Дакашеви, Г. И. М., С. Г. и други бивши членове на сектата споделиха с нас, че в тази общност се извършат не просто неправославни и нехристиянски ритуали, но и неща, които заплашват цялостта на човешката личност и на семействата, тяхното благополучие, физическото и духовното им здраве.

–  Цветан Гайдарски изисква безпрекословно подчинение спрямо личната си воля. Има случаи, в които Цветан пита последователите си дали са готови да скочат от прозореца, например, ако той им нареди.

–  Някои от „епископите“ и редовите членове са изключително агресивни. Не са рядкост физическите, психически и съдебни заплахи с цел обезсърчаване на решилия да се избави от сектантската си зависимост. Случвало се е син да бие майка си и да я сваля на земята затова, че е напуснала общността и че не се поддава на манипулациите, внушаващи ѝ да припише цялото си недвижимо имущество на детето си, тоест на сектата. Оказването на натиск за приписване на жилища (бъдещи капища) в „името на Господа“ продължава и досега.

–  Заповядано е на Зорница да напусне работата си, както и да спре следването си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Вследствие на това тя, която е самотна майка, вече четвърта година с труд изкарва прехраната си чрез наемна работа, която стои далеч под образователния ѝ ценз[5] и професионална квалификация[6].

–  Разваляни са семейства заради безплодието на един от партньорите.

–  Приятелският кръг на членовете на сектата е бил строго ограничаван само до съответната членска група. Лидерите категорично са забранявали лични контакти извън общността.

–  По време на „молитвите“ малките бебета са в отделна стая и майките им нямат достъп до тях, дори дечицата да посиняват от плач.

–  Зорница споделя, че повече от година след напускането си се е намирала в тежка депресия и не е можела да се грижи адекватно за дъщеря си; дори наливането на една чаша вода я е претоварвало извънредно много.

–  Синът и снахата на Г. И. М. не ѝ разрешават даже да погали внучето си, тъй като е напуснала „Тракийската църква“. По време на даваните от нас консултации други семейни двойки също споделиха, че законното им право да общуват с внучетата си е нарушено – системно им е отказван достъп до тях, децата са настройвани срещу бабите и дядовците им чрез внушението, че последните са техни най-страшни врагове.

–  В сектата се толерира доносничеството.

–  Даването на ежемесечен десятък от заплатата е задължително.

–  Доброволният труд в полза на сектата достига размери, застрашаващи оцеляването на цели семейства.

Анализът ни ще стане твърде дълъг, ако трябва да предадем всички болки, проблеми, раздели и разочарования, които сектата е причинила на свои бивши и настоящи членове. Затова ми се струва, че е уместно да спрем тук, предлагайки на вашето внимание някои изводи, които касаят сектантството въобще и сектата „Гайдарски“ в частност.

ІІ. Изводи

„Градът на Христос“ е пряко следствие от либералното протестантско схващане за легитимността на частното мнение и свободата да решаваш извън съборното съзнание и без съгласието на едната света, съборна и апостолска Църква – Православната.

Деформациите, до които се стига в сектата, в много голяма степен се дължат на протестантското отричане на Свещеното Предание и църковната иерархия.

Сектата е плод на мегаломанските и користни цели на своите създатели.

Сектата вербува млади хора, хора на изкуството, хора в нужда, възрастни жени, които не са богословски подготвени и нямат солиден духовен опит.

Сектата заплашва физическото, психическото и духовното здраве на своите членове.

Сектата разстройва семейния и професионален живот на своите членове.

Сектата създава синкретично учение от Ню Ейдж и новоезически тип, който днес е много популярен.

Лидерите не се колебаят да си служат с лъжи. За целта Стефан Гайдарски без свян лансира съчинени от него самия псевдонаучни теории за наличието на тракийско писмо и за значението на тракийската култура.

Сектата развива пропагандна дейност в София и страната като работи с местните читалища, които – без да подозират – стават домакини на нейната общественоопасна активност.

Мимикрията зад паравана на културното Сдружение „Академия Орфика“ (Удостоверение №3/04.09.2006 година; София, булевард “Евлоги Георгиев” № 72[7] – представлявано от Цветан Гайдарски), подпомагащо дейността на Министерство на културата, цели институционално признание, както и създаване на влиятелен кръг от спонсори и лоби сред обществения елит.

Сектата „Градът на Христос“ нарушава основни човешки права, поради което следва да бъде поставена под наблюдението и контрола на компетентните държавни органи.

В заключение трябва да подчертаем, че зачитането на религиозните права и свободи на българските граждани никога не бива да бъде прилагано механично и безкритично, защото подобен подход би могъл да заплаши други техни неотменими права: правото на личен и здравословен начин на живот, правото на образование, правото на труд, правото на свобода и щастие[8].

Обществото ни ще покаже зрялост, ако не допуска в недрата си влиянието на религиозност, която се самопревъзнася и безчинства. Всички сме отговорни за това в живота ни да вирее и процъфтява жизнеутвърждаващата вяра, която действа чрез любов. А истинската любов е „дълготърпелива, пълна с благост, … на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Коринтяни 13:4, 6). Такава вяра, такава надежда и такава любов Бог да дари на всички ни, за да прославяме достойно името Му и да наследим вечно спасение! Амин.

_______________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. Става дума за периода май-юни 2007 година.

[2]. За новоезическите капища на групата става дума по-нататък.

[3]. Изпълняваме изричната молба на свидетелите да запазим пълната им анонимност, за да не бъде навредено на техни близки, останали в сектата.

[4]. Вж. пълния текст на присъдата в неправославния, но поучителен линк на пострадалите от сектата – http://www.lozata.info/svideteli.php?action=2

[5]. Зорница все пак завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“, но след като се разделя със сектантите.

[6]. За определен период от време Зорница е работила като адютант на един от генералите в Генералния щаб на Българската армия.

[7]. На този регистрационен адрес не съществува приемна, офис или сграда с така посоченото име на сдружението.

[8]. От името на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ и на обществото като цяло благодарим на всички бивши членове и свидетели по случая за проявената доблест и активност в осветляването на вредната дейност на сектата „Градът на Христос“. Информираността е важна предпоставка за намаляване на отрицателното въздействие на сектантството в национален и международен мащаб.

Изображение: авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://novinar.bg.

ХРИСТИЯНСТВО, ОКУЛТИЗЪМ И МАГИЯ. ЦЪРКВАТА И ЕЗИЧЕСКИТЕ РИТУАЛНИ ПРАКТИКИ*

Доц. Костадин Нушев

Разгорещените спорове и публични дебати, които бяха породени от някои по-резки и категорични изказвания на православни свещеници относно съвременните „феномени” на окултизма, ясновидството, прорицателството и лечителските практики на екстрасенсите, поставиха отново Българската православната църква, или поне някои нейни „по-ревностни” клирици, пред лицето на един особен тип „духовност” и „религиозност”, които носят  белезите на старото езичество, което в днешно време е загърнато в модните дрехи на интереса и вкуса към необичайното и свръхестественото.Костадин НушевДали тези православни свещенослужители, подели своята духовно-мисионерска кампания в началото на Великия пост с нагласата да прогласят анатеми срещу магьосничеството в Неделята на Православието, ще съумеят да насочат процесите, които отприщиха в обществото, в здравото русло на мисионерското и пастирско просвещение, или тяхната акция ще се превърне в медийна истерия, която провокира поредния „скандал” около Българската православна църква, предстои да видим в близко бъдеще.

Във всеки случай явлението срещу което се изправят, и което набира страшна сила през последните години в България, не е за подценяване и дано Бог да им е на помощ в мисията, с която са се нагърбили! Екзорцистките заклинания и заклеймяването на оокултизма и окултно-магичните явления, обаче, следва да се съпровожда и със задълбочено изучаване и добро познаване на това, което се отхвърля. За подобно задълбочено познаване на теософски възгледи и окултни феномени някои от радетелите за чистотата на вярата дават известни заявки, че го притежават. Но все пак не е излишно да си припомним отново някои основни и азбучни истини.

Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и многопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно  с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията, отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната просвета и силата на вярата.

Християнството и старите религиозни вярвания в миналото и днес

В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на езическите народи – траки, славяни и прабългари, образували  през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични и магични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и практикуването на християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи, се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие[1].

Подобно съжителство на стари езически обичаи и ритуали, привнесени в системата на църковните празници, е документирано от множество исторически свидетелства – хроники, проповеди и слова, агиографска и химнографска литература. Тази средновековна система на светогледно преплитане на разнородни културни и религиозни елементи в народното благочестие се признава като културно-исторически факт и многопластово антропологично явление от богословието, етнографията и историята на религията. Този своеобразен религиозен синкретизъм е предмет на сериозни и задълбочени научни изследвания в различни области на хуманитарното знание.

В “Отговорите на папа Николай по запитванията на българите” ясно се визират практики от старата езическа религия, свързани с култа към слънцето – обичаите за палене на огньове на Сирни заговезни, съвпадащи с времето около астрономическото определяне на пролетното равноденствие. Тези славянски стари народни обичаи, запазени и у християнизираните българи, макар и без своето религиозно ядро на “огнепоклонничество” и езическо обожествяване на природни стихии, остават устойчиви и до днешно време в народния бит и се срещат в народния календар при празнуване на споменатите християнски празници преди Великден.

Случаен ли е фактът, че този спор и сега възникна във времето между Неделя Сиропустна и Неделята на Православието? Време на християнски пост и практикуване на стари ритуали, време на провъзгласяване на Победата на Православието над заблудите и ересите!

Но какви са пътищата за духовната победа на Православието над мрака на езичеството и как може да се превъзмогне това явление?

От някои духовни наставления на “Заветът на свети Иван Рилски” можем да заключим, че към края на ІХ век и средата на Х век, сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължавали да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Св. Иван Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на християнската вяра, защото сред народа “поради незнание”, а не от упорство, се срещат още някои стари суеверия. Това е много важно указание за съществуването на остатъци от старата езическа култура, но и за оценката на Църквата, в лицето на великия Рилски светец и духовен наставник на българския народ, за причините на това суеверие и начините на неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение. Суеверията са често пъти плод на незнание и заблуда, а не на упорство в езичеството и най-верният път на Църквата е този на духовното просвещение, а не на инквизиторските напъни и църковните наказания!

Тези остатъци от древни народни вярвания, са проникнали много дълбоко в бита и културата на българите и те се адаптират постепенно към новата християнска религия като образуват един своеобразен пласт на така нареченото “народно християнство” или “народно благочестие”. Някои изследователи са склонни дори да разглеждат това като една паралелна “народно-митологична вяра”, която е своеобразна алтернативна на християнството светогледна система, но по-скоро става дума за различно равнище или пласт на средновековната християнска народна култура.

Като свидетелство за това че не става дума за алтернативна религиозна система служи фактът, че тези народни обичаи лесно се приспособяват към новата християнска религиозно-светогледна система и литургичната практика на Църквата. Те нямат свое собствено религиозно ядро и виталност сами по себе си, а са като своеобразна обвивка или традиционна ритуална форма на практикуването на християнството. Старите култови практики и обичаи постепенно се свързват с някои аспекти на християнската религия или се приспособяват към определени църковни форми на молитвата, почитането на светците или празнуването на църковните празници[2].

Богословски и доктринално-вероизповедни аспекти

Според християнската философия на религията и Православното богословие за да разграничим по-ясно чистотата на християнската вяра от остатъците на езически вярвания е необходимо да направим ясна разлика между религията и вярата, които изповядва и практикува Църквата и митологията и магията. Християнската религия се изгражда върху духовното общение на човека с Бога, основано на вярата в Иисус Христос като Изкупител и Спасител на човешкия род. Чрез духовното обновление на живота, възприемане дара на изкуплението и участие в благодатното лоно на Църквата – чрез светите тайнства, се постига мистично единение с Бога, спасение и освещение.

Митологията и митологичният светоглед ни представят предимно в символична форма тайните на космогенезиса или разкриват космическите сили на природата, а чрез ритуалните форми на старата предхристиянска религия се прави опит за мистериално възпроизвеждане или участие в космическите тайни на природата. Сходно е равнището и на магията, при която се цели предпазване или използване на скрити (окултни) космически и природни сили и опити за човешко въздействие върху тях.

Според професор Иван Панчовски за да се ориентираме в тази сложна проблематика и да разбираме по-добре начините и формите на съжителство на християнската вяра и старите езически обичаи е необходимо да прокарваме принципно разграничение между религиозното и митологичното (магичното) като два различни и несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека със света и Бога. Тези различни равнища на духовност и култура – религията и митологичните представи, могат да съжителстват външно помежду си и да си взаимодействат. Определени елементи от тях могат да се проникват взаимно и да си влияят като различни културни и светогледни системи, а така също и да образуват синкретични или смесени форми. Като две равнища в религиозно-светогледната култура религията и митологията или религията и магията дори могат да съществуват и съжителстват паралелно без дълбока вътрешна и органична връзка помежду си, защото са израз и на различни степени и форми на религиозно съзнание. Типовете връзки и модели на взаимодействие между тях в рамките на народната култура и народното благочестие или в структурата на съзнанието на отделния човек се обуславят от множество културни, исторически и духовни фактори.

В своите изследвания по История на религиите и по-специално в областта на историята на славянските езически религиозни вярвания архимандрит Евтимий Сапунджиев[3] и професор Иван Панчовски предлагат една важна систематизация на типовете езически елементи или “категории остатъци от езически религии на прадедите ни”, които участват в назованите културни процеси и практики:

1.“Езически елементи, които Православната църква е намерила за възможно да използва за единение с народните маси и за популяризиране на някои християнски празници”. Тук наред със споменатия подход към празника Рождество Христово може да се включат и много елементи на фолклорния комплекс от обичаи за коледните празници, съпътстващ Рождественско-Богоявленския празничен цикъл от църковния календар на Православната църква. Използването на елементи от старото предхристиянско изкуство, което има религиозен или култов характер, за конструктивни или декоративни цели при изграждането на християнски храмове също може да се разглежда в този контекст. Например случаите на използване на пластични каменни изображения на тракийския конник като барелефна икона на св. Георги Победоносец в някои християнски параклиси или църкви в ареала на Странджа и Южна България или митологични образи и сюжети в декоративните елементи за украса на православните иконостаси. Примерите, които показват използване на символични или митологични образи и сюжети за декорация или като средство за културна комуникация, съвсем не означават някакво религиозно сливане или съчетаване на християнските верови истини с езически елементи в практиката на Църквата.

2.”Езически елементи в бита и обичаите на народа ни, които са се запазили благодарение на това, вече без участие на Църквата, че самият народ ги е приспособил към някои християнски празници, или ги е вмъкнал в не чисто религиозните си умотворения.” Тук могат да се посочат различни стари гадателски обичаи или жертвени практики, които имат чисто натуралистичен характер и се свързват от народа по външен начин с християнските празници. Това може да става и чрез съвпадението им по време или заради сезонни дейности от народния бит.

3. Езически остатъци, които при приспособяването им от страна на народа не се свързват органично с някои светец, макар че постоянно се практикуват в определени дни и понякога се поставят във външна връзка с името на празнуваните през тези дни християнски светии[4]”. Към тази група синкретични форми и ритуални практики вероятно следва да причислим и обичаите на нестинарството, при които се използват иконите на св. св. Константин и Елена. Макар, според изследователите, да става дума за обичаи, свързани с древни тракийски соларни култове или жречески практики, иконата на християнските светци е станала част от този ритуал. Като най-далечни и напълно несъвместими с християнството следва да разглеждаме кукерските обичаи, които произлизат от древната тракийска езическа религия и имат отношение към природните сили и периодичната смяна на сезоните.

Във връзка с посочения трети модел – на паралелно съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи или магични представи без вътрешна органична връзка помежду си, професор Иван Панчовски в своето богословско-систематично изследване върху езическата религия на славяните дори допуска и постулира наличието на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция след покръстването. Този религиозно-светогледен дуализъм или синкретизъм между “народно-митологична вяра” и християнството като “църковно православие” в рамките на народната религиозност е определен като религиозна система на “двуверие”. Въпреки наличието на подобни връзки между езически елементи и практикуването на християнството, което е засвидетелствано сред славяните през средновековието, все пак старите религиозни вярвания си остават митологични или магични по своя характер и не могат да се свържат и идентифицират напълно с християнската религия, изповядвана от Църквата.

От християнска и богословска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към космоса и природата и скритите – окултни, сили на природата, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание са космоцентрични, а не теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света и скритите природни сили, а не религиозното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на християнството. Митологичните представи и магичните преживявания са израз на елементарен религиозен натурализъм и религиозен утилитаризъм – те представляват примитивна форма на религията, свързана преди всичко със страха пред свръхестественото и стремежа за утилитарно отношение към него. От богословска и етнографска гледна точка е безспорно, че тази народно-митологична вяра е остатък от по-древните и примитивни форми на религия, свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството[5].

Въз основа на научните изследвания на езическата религия на славяните (Б. Рибаков, Н. Державин и други) професор Иван Панчовски дефинира древната славянска религия като “анимистичен пантеизъм” с ясно изразени елементи на религиозен натурализъм, дуализъм, антропоморфизъм и зооморфизъм[6]. В своето задълбочено изследване на култа и ритуалите на славянското езичество той анализира и ролята на магията, видовете магия и магичните практики в религиозните представи на древните славяни и тяхната езическа вяра.

Някои стари народно-митологични вярвания или магични представи се свързват с християнски обреди или църковни празници[7] като се приспособяват към църковното почитане на определени светци[8]. По своя характер, обаче, независимо от външната ритуална близост или преплитане с християнството, тези стари митологични или магични представи си остават дълбоко чужди на християнската религия.

Християнството и старите езически вярвания

Съжителството между християнската вяра и някои елементи на старите езически вярвания в историята и религиозната практика на българския народ, според духовно-пастирския опит на Българската православна църква, ни дават основание да направим следните по-важни изводи и заключения:

1.Под “народно християнство” в средновековната старобългарска култура или под “народно благочестие” и „битово християнство” може да се разбира, от една страна, своеобразното възприемане и пречупване на догматико-вероучителни истини, християнски нравствени ценности или култово-богослужебна практика на Църквата в ритуалните форми на богопочитание, характерни за традициите на българския народ. От друга страна, обаче, това може да обозначава и по-низшия пласт религиозно-митологични или магични представи в народната култура, които не се съгласуват напълно с Православната християнска вяра и учението на Църквата. Тук народните традиции и религиозни ритуали примесват с християнството магични и суеверни представи, гадателски и прорицателски практики или в търсенето на изцеление и свръхестествена помощ и закрила прибягват до такива форми на молитвено и култово благочестие, които не са приети в каноничните норми и литургичната практика на Църквата.

2.“Народното християнство” и официалното църковно изповедание на вярата в традиционния бит не се възприемат като две напълно и същностно различни едно от друго и не се противопоставят като две алтернативни религиозно-светогледни системи. Те по-скоро съществуват паралелно или се допълват като две различни равнища на “висока” и “низова” (народна) култура или като два културни пласта на единната средновековна или традиционна народна християнска култура. В такова своеобразно отношение може да се види странното понякога синкретично съжителство между християнската вяра и църковното благочестие с извънцърковни или суеверни практики и в днешно време. Феномени като храма в Рупите или някои форми на битиво християнство днес са напълно идентични с по-старите традиционни или средновековни представи и обредно-ритуални системи.

3. По своята характеристика “народното християнство” не носи и не изразява в пълнота и чистота доктриналното съдържание на християнската вяра, но и не може да бъде по същеиство алтернативна религиозно-светогледна система на вярата, изповядвана от Църквата. То по-скоро представлява синкретичен синтез на различни елементи и остатъци от стари народно-митологични представи, които се свързват с християнската църковно-обредна система и битуван във връзка с нея. Откъснати от духовната сърцевина на християнската вяра и нравственост и загубили значението и смисъла на християнските празници и събития, празнувани в църковния календар – затворени само в природната цикличност на своята натурална религиозност или ограничени в битовото измерение на обичаите – тези остатъци от древното езичество лесно се превръщат в “суеверие” или “обредоверие”, което не носи нито чистотата на християнството, нито изразява пълнотата на религията.

4.Някои елементи на “народното християнство”, които изразяват религиозното съдържание на старата езическа светогледна система, преминават естествено в дуалистичните вярвания на богомилството или могат да бъдат основа за възраждането на неопаганистични, окултни и теософски учения, на магични култове и псевдорелигиозни практики. Засиленото присъствие на заклинателните и гадателни езически практики в това равнище на възприемане и преживяване на религията, връзката с традицията на апокрифните молитви и гностико-дуалистични възгледи, е предпоставка за лесното преминаване на подобни стари езически суеверия към нови религиозни синкретични движения и окултни  “ню ейдж” практики.

5. В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения чрез една своеобразна експлоатация на “дълбоката езотерична” традиция на Балканите, която идва от “тракийския орфизъм”, преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на нео-езичеството и съвременните нео-гностически секти и “ню ейдж” култове. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на “Орфей”; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на “халдейската мъдрост” и гностическата теософия; приемане че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически представи; приемане на своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството, желанието за бързо просветление и достигане до “нова духовност”, увлечението по лечителските и “ведически” практики. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовния опит на Църквата, събран от християнските духовници и църковни учители в тяхното свидетелство за вярата и срещата им с изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа “мъдрост”. Мъдростта на “този сват”, която периодично се възражда в различни сектантски учения, а днес ни се предлага и в различните нови религиозни или псевдорелигиозни движения.

____________________________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Акад. Иван Дуйчев. Духовният живот в Българската държава след Покръстването. – в: Рилският светец и неговата обител.(1947), С.,1990,с.с.5-29; Димитър Ангелов. Основни моменти в развитието и облика на средновековната българска култура. – в: Из Средновековното ни минало. Държава, народност, култура. С., 1990,с.с.356-376.

[2]. Н.Шиваров, Д.Киров. Народни традиции и обичаи: приспособяване на обичаи към християнски празници; по-слабо християнизирани обичаи. – в: Беседи по Религия. С.,1992,с.с.87-100; Вера Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С.,1997.

[3]. Архим. Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по История на религиите в Богословския факултет. – ГСУ, БФ, Т. ХVІІ, С.,1940.

[4]. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.10.

[5]. В. Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С., 1997, с.5;

[6]. Ив. Панчовски. Пантеонът на древните славяни….., с.с.15-29.

[7]. Срв. Маргарита Николова. Езически християнски мотиви в коледните песни за раждането на “Млада бога” – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С., 2002,с.с.69-76.

[8]. Срв. Стефан Мутафов. Светците – покровители на професиите, социалния статус и здравето. Стара Загора, 2002.

Изображение: авторът на статията, доц. Костадин Нушев. Източник ТВ СКАТ.

ОБРАЗЪТ НА СИБИРСКАТА АНАСТАСИЯ*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

През последните тридесет години сред атеистите, агностиците, “свободомислещите интелектуалци” и последователите на такива религиозни и псевдорелигиозниозни движения като Ню Ейдж и новоезичеството например все повече и повече се налага тенденцията за лукаво отбягване на задълбочените доктринални дискусии. Вместо категорично отстояване на конкретни системи от вярвания и ценности, повечето новопоявили се религиозни групи предлагат най-вече алтернативен начин на живот, с което привличат вниманието на модерния човек, който е психически претоварен и духовно объркан. Стига се дотам дори, че много от съвременните религиозни общности с ненужна свенливост или с фалшива категоричност заявяват, че не се занимават с религиозна дейност, сякаш религията въобще или техните вярвания в частност, са срамни явления.

Такъв е случаят и със създадения от руснака Владимир Пузаков-Мегре сибирски култ “Анастасия”, който енергично навлиза и в българското духовно пространство.

Атанас Панчев, един от учредителите на Българска родна партия, нагърбила се със задачата да стане политически защитник на анастасийските идеи у нас, казва следното: “В България никой не ни нарича секта … Ние сме екологично движение, което се занимава с опазване на околната среда, с екология. … Това всъщност не е учение – Мегре описва един нов начин на живот[1].”

Макар и религиозният му пласт да не може да се сравнява със силата и интегритета на вярата на онези, които изповядват някоя от световните религии например, по-нататък ще видим, че този “нов начин на живот” съдържа елементи, които ни дават пълното основание да определим култа “Анастасия” като новоезическо движение с религиозни функции. Освен това фактът, че Анастасия във всичко е абсолютният авторитет за анастасийците и че те живеят в изолирани от останалия свят родови имения, недвусмислено разкрива ултрасектантския характер на тяхното движение. Поради това у нас възниква основателна тревога за психо-физическото и духовното състояние на анастасийците, както и за социалното им бъдеще въобще.

Това налага да разгледаме в детайли образа на АнастасТака ще можем да си изясним основните характеристики на движението и да набележим някои от най-важните опасности, застрашаващи неговите членове.

Предлагам на вниманието ви следните акценти:

І. Родословието на Анастасия.

ІІ. Външните качества на Анастасия.

ІІІ. Анастасия като майка.

ІV. Вътрешните качества и философията на Анастасия.

V. Сибирската Анастасия и християнската светица великомъченица Анастасия.

VІ. ”Богинята” Анастасия и Пресвета Богородица.

VІІ. Новоезическата “спасителка” и християнският Спасител.

І. Родословието на Анастасия

Логично е още в самото начало да се запитаме коя всъщност е Анастасия и дали тя наистина съществува?Като всяко лъжливо учение култът към Анастасия съдържа фрапиращи противоречия. Самият произход на този култ се дължи на първата книга на Владимир Мегре, носеща заглавието “Анастасия: Съществувам за тези, за които съществувам”[2], което е достатъчен повод да се усъмним в реалността на описваната там повелителка на природата. Нещо повече, самият Мегре заявява, че образът на Анастасия е художествена измислица със символично значение, което признание би трябвало да озадачи всички почитатели на сибирската красавица и да ги накара да се запитат дали практикуваният от тях начин на живот не е манипулиран с користна цел.

Същевременно авторът на окултно-фантастичната поредица от книги всячески се стреми да убеди читателя в автентичната древност на анастасийските послания и за целта пише, че Анастасия пряко произхожда от ведрусите[3] – измислените от самия Мегре прародители на руската народност. С това той се опитва да придаде достоверност и наукообразност на книгите си, подражавайки на историците, които използват термини като протоиндоевропейци, индоевропейци, протокелти, протогермани, келтибери, монголотатари, тюркотатари и други. Смущението ни става още по-голямо, когато четем, че прародителката на Анастасия се казвала Лилит[4]. Не е трудно да си спомним, че, според юдейската демонология и според шумерските езически вярвания, зад това благозвучно име се крие зъл дух от женски пол, който съблазнявал и обладавал мъжете с цел да роди деца от тях, като на жените носел безплодие[5]. Остава да разберем защо точно Вл. Мегре е избрал това име: за да омаловажи негативната оценка, която юдео-християнската традиция дава на демоничните същества или за да загатне за необикновен произход на Анастасия.

ІІ. Външните качества на Анастасия

Женският образ, който Мегре описва в книгите си е много привлекателен, явявайки се основна причина за образуването на общество от нейни последователи. Анастасия е млада, стройна, красива и жизнена вегетарианка; на едно място Мегре използва по неин адрес дори думата “сексапилна”[6]. Най-често тя ходи полусъблечена или напълно разголена[7]. Тя живее без да работи, в пълна хармония с природата и слабо познава чувството на несигурност, безпомощност и страх[8]. За Анастасия такава категория като първороден грях не съществува. Сибирянката твърди, че родилните болки касаят само жените, които не са открили съзвучния живот със Земята и хармонията с космоса, докато самата тя не е подвластна на това отрицателно явление, тъй като познава и съблюдава всички градивни закони на битието. От това следва, че според Анастасия Божиите думи, отправени към съгрешилата Ева – “Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца” (Битие 3:16) – не са истина и нямат универсално действие… Действителността обаче ни убеждава именно в правотата на библейското свидетелство за последиците от измяната спрямо Бога, които вътрешно отравят и отслабват човешката природа и изкривяват цялостната парадигма на човешкия живот.

Според Анастасия, тоест според Мегре, съществуването ни зависи изцяло от начина, по който използваме свободата си, а тя е неограничена… Всичко това прави Анастасия здрава, самоуверена и радостна; сибирското пространство, което тя обитава сякаш е раят, който никога не е бил изгубван. Тоест Анастасия, която набляга на факта, че е човек, е всичко, което модерният човек не е, но иска да бъде.

ІІІ. Анастасия като майка

Подобно на своята прародителка Лилит, Анастасия уж невинно съблазнява Владимир Мегре и зачева извънбрачно дете от него[9]. Фактът, че Анастасия знае всичко, включително и това, че нейният посетител е семеен мъж с голяма дъщеря[10], няма особено значение за нея. Тя изпълнява желания, които друг не е в състояние да изпълни – в случая дарява Мегре със син. Анастасия твърди, че всяко дете е божество[11] и че в момента на раждането му на небосклона изгрява нова звезда[12]. Очевиден е опитът да се създават асоциации с Богомладенеца Христос и да се имитира Рождественското събитие в небесата над Витлеем отпреди 2000 години. Всичко това несъмнено трябва да служи за омаловажаване изключителността на Рождество Христово и за оправдаване на прелюбодейната сексуална връзка между Владимир Мегре и Анастасия. Последната пък има за цел да подчертае особения статут на Мегре като избраник на тази, която може да “спаси” света. В контекста на казаното с право можем да заключим, че животът на Анастасия не е нито истинско съпружество и свято майчинство, нито истинско и свято отшелничество.Малкият Володя тръгва по стъпките на майка си. Той играе с катеричките, орлите, вълчиците и мечките[13], храни се с горски ягоди, гъби и цветен прашец, изцяло се посвещава на съзерцание и общуване с природата. Космосът и майка му са неговите учители и лечители. Володя не ходи на училище, нито е обект на системно здравно обгрижване. Момченцето се вижда с баща си много рядко, но това Анастасия изобщо не счита за проблем, защото според нея Владимир Мегре би бил истински добър баща само дотолкова, доколкото съумее да превърне целия свят “в Пространство на Любвта” и да го подари на своя син и на всички деца[14]. Зад тези твърде общи и неангажиращи думи прозира нежеланието и неспособността на новия гуру (и неговото “второ аз” Анастасия) да приеме изключително голямата отговорност да бъде родител, готов да се посвети на децата си, както в най-баналните, така и в най-възвишените аспекти на тяхното израстване.

ІV. Вътрешните качества и философията на Анастасия.

Анастасия въплъщава целия спектър от вътрешни качества, лечителски и нематериални умения, които са скъпи на чувствителните и духовнотърсещите, но невъцърковени хора. Описанията на нейната личност създават впечатление най-първо за това, че Анастасия сякаш не е засегната от първородния грях. Тя е човек, принадлежащ на пръвоначалата и притежава пълно познание за сътворението на света[15], за миналото, настоящето и бъдещето. Тя има решение на всеки проблем. Както е представена от Мегре, Анастасия не изпитва трудности при набавянето на информация от природата, духовния свят или Бога. Тя общува и обменя енергия с огъня, светлината, земята, камъните, въздуха, водата, дърветата, растенията и цветята; дава заповеди на животните и умее да контролира инстинктите и импулсите им. Анастасия владее телепатията, визуализацията, психическото въздействие от растояние, хербализма, целия набор от екстрасенски умения, изкуството на отделяне на душата от тялото[16]. Когато търси отговори от Междупланетния Разум[17] тя си позволява да е крайно настоятелна и уверена в правото си дотам, че дори тропва с крак, когато “откровенията” и “напътствията” се бавят.

Философията на Анастасия е представителна за духа на Ню Ейдж-движението, на неопаганизма (тоест новоезичеството) и донякъде на окултизма и шаманизма. Тя съдържа принципа на религиозната толерантност, който обаче съвсем не се съблюдава от анастасийци в отношението им към християнството.

Анастасия пропагандира почитта към и общуването с духовете на починалите предци[18].

Човекът в учението на Анастасия има потенциала на свръхчовек, докато Бог е представен по противоречив начин. Човекът според Анастасия е съвършен син Божи[19], подобен на Бога още при раждането си[20].Човекът е пълен с благодат и светлина[21]; способен е да твори с мисълта[22] и чувствата си – самата слънчева светлина, “която дава живот на всичко земно, се създава от човешката любов”[23]. Последното окултно твърдение е в пълен разрез с ниското мнение, което Анастасия има за количеството и чистотата на любовта у съвременните хора.

Чрез посланията на Анастасия Мегре се стреми да популяризира идеите си като акцентира преди всичко върху хармоничното сливане с природата, способно да съхрани този свят. Парадоксално е, но се оказва, че във времето на високите технологии, когато модерното човечество смята, че трайно се е разделило със суеверията на миналото, един от най-лесните начини за създаване на собствена религия е съчетаването на екологията с езическото преклонение пред творението.

V. Сибирската Анастасия и християнската светица великомъченица Анастасия.

Името на главната героиня в книгите на Владимир Мегре прави впечатление най-малко по две причини. Първо, защото то е християнско и на гръцки означава “възкресение”. Второ, защото това име принадлежи на християнска светица и е много разпространено в целия православен свят.

Никак не е изключено Мегре да е избрал това име с намерението индиректно да внушава, че именно Анастасия е възкресението на духовността и пълноценния живот, че тя е единственият път за спасение на Земята и човечеството.Другият възможен мотив за избора на това име би могло да бъде желанието на руския лъжеучител да обвие образа на своята муза в ореола на светостта. Но сравнявайки сибирянката със св. Анастасия, установяваме, че те се различават във всичко. Първата е измислен персонаж, втората е действително съществувала личност, живяла в Рим през III век. За разлика от сибирската Анастасия св. великомъченица Анастасия не принизявала божественото достойнство на Иисус Христос, а винаги и навсякъде Го славела като свой Спасител и Бог. В отличие от самозваната руска “визионерка” св. Анастасия привеждала в действие вселенската си вяра, като служела на конкретни хора по конкретни начини: на бедните помагала с пари, на болните – с грижи, на слабите духом – с духовна подкрепа. Докато сибирската Анастасия вижда крайната цел на човешкия живот в постигането на хармонично земно съществуване, св. великомъченица Анастасия съзирала смисъла на човешкия път в доближаването и единението с Бога. Докато Анастасия самодостатъчно прекарва дните си, подскачайки и танцувайки в сибирските лесове, св. Анастасия отдала живота си за Христос и била изгорена жива в 290 година, като Господ прославя мощите ѝ с нетление[24].

VІ. ”Богинята” Анастасия и Пресвета Богородица

Познавайки в детайли съчиненията на Владимир Мегре, мога със сигурност да потвърдя, че част от новоезическите му идеи са пряко повлияни от новоезичството с келтски корени. Това течение в нео-паганизма, наред с обожествяването на дърветата и камъните, особено настойчиво застъпва схващането, че съществува женско божествено начало в света и че богинята-майка, богинята Земя се проявява в една или друга степен във всяка жена. За вярно се приема и обратното: всяка жена е богиня, доколкото носи в себе си съзидателните сили на плодовитостта, красотата и любовта, и доколкото те са припознати от нейния съпруг или партньор като божествени качества. Макар Анастасия да заявява, че е човек, на други места в своите словоизлияния тя загатва за възможността да бъде считана за богиня и нарича всички останали жени “прекрасни богини на божествената земя”[25]. Изобразяването ѝ в стил “гола сибирска мадона” – с младенец в скута и на фона на пищна горска зеленина с мечка отстрани – неизбежно ни навежда на мисълта, че се цели подмяна на пресветия образ на св. Дева Мария в съзнанието на хората. И наистина: новоезическото движение като цяло си позволява да ревизира църковното учение за св. Богородица, като или я отъждествява с езическите богини на плодовитостта и природата[26] или напада християнската вяра в нейното приснодевство.За разлика от Анастасия на Владимир Мегре обаче св. Богородица в Новия Завет има комплексни и възвишени черти:

1) Св. Богородица е истинска девица, а не млада жена със свободен сексуален живот, необвързан от съпружески задължения.

2) Мариам не е богиня, а смутена от ангелския поздрав девица (вж. Лука 1:29) смирена рабиня Господня (Лука 1:38), която заради своята духовна чистота, целомъдрие и богоотдаденост се удостоява да стане Богородица. Тя е благодатна, благословена (Лука 1:28) и блажена (Лука 1:45) поради своята вяра и послушание. Мариам е избрана от Светия Дух като чист съсъд, осенена е от силата на Всевишния (Лука 1:35), но самата тя притежава човешка, а не божествена природа.

3) Св. Дева Мария, без да е богиня, е истинска Божия Майка. И тъй като не остава безсилна нито една Божия дума (срв. Лука 1:37), девицата става вместилище на невместимия Бог[27] и ражда Сина Божи, в Когото човечеството намира своя Изкупител и Спасител.VІІ. Новоезическата “спасителка” и Спасителят Христос

Това че култът “Анастасия” не е просто екологична организация или общност от новоезически тип, а движение, водено от силен антихристиянски дух, проличава най-вече в отношението му към Господ Иисус Христос.

По своята благост и търпение Анастасия е сравнявана от Мегре с Иисус Христос[28]. Самата Анастасия пък разяснява на своя ученик и любовник, че Иисус бил само един от многото пророци[29], че християнството не могло да постигне универсална висота и че се изродило в окултизъм, който поробва свободната човешка воля и я тласка в разрушителна посока[30]. Тези безпочвени и враждебни твърдения правят място на внушението, че следването на принципите, проповядвани от Анастасия, може да спаси света от катастрофата, която е надвиснала над него. Рецептата за постигане на подобно “изцеление” на Земята и човечеството съдържа няколко правила: живот в родови имения; превръщане на цялата планета в голямо родово имение; обединяване на положителните мисли и енергии на колкото се може повече хора, което ще “препрограмира” бъдещето в добра насока.

В книгата на Владимир Мегре “Енергия на живота” сходна насоченост има и призивът: “Християни, свалете Иисус Христос от кръста!” Според руския лъжеучител християнската вяра в спасителното значение на Голготската жертва представлява самовнушение със силно отрицателна енергия – то не само, че заблуждава, но и вреди на вярващите, тъй като белязва живота им с изцяло “негативен” знак: знака на провала, страданието и смъртта. Очевидно се прокарват идеите, че първороден грях, Спасител и Страшен съд не е имало и няма да има, от което следва, че човешкият род може да се самоизкупи и самоспаси с колективни усилия. Подобни твърдения не бива да ни учудват, защото анастасийското учение представя Бога наполовина самостоен в Неговите свойства и проявления и наполовина “разпределен” под формата на частички във всеки един от нас[31]. Оттук пък следва, че донякъде ние споделяме еднаква същност с Твореца, което ни прави способни сами да творим съдбата си.

В отношението си към Господ Иисус Христос анастасийците се опитват изцяло да пренебрегнат исторически засвидетелстваната преобразяваща сила на православното християнство, което с благодатната помощ на Св. Троица по безпрецедентен начин обновява и освещава живота на отделния човек, на семействата, на народите и на Църквата като цяло.

След всичко казано дотук можем да направим следните главни изводи:

1. Тоталитарната секта “Анастасия” възниква на базата на фикция и представлява измама от духовен и практически характер.

2. Лъжливото ѝ учение задава в съзнанието на последователите ѝ фалшиви идеи и незрели позиции.

3. Принципите, ръководещи анастасийците, само имитират истинско духовно развитие и богопознание.

4. Манипулирането на членовете на сектата носи финансови изгоди на нейните ръководители.

5. Животът в сектантските родови имения възпрепятства естественото развитие на семейните отношения между съпрузите.

6. Животът в сектантските родови имения заплашва физическото, психическото и духовното здраве на живеещите там.

7. Животът в сектантските родови имения нарушава общоприетите положения, залегнали в изработената от ООН през 1989 година Конвенция за правата на детето. Затова с всички сили и по всякакъв начин трябва да подпомагаме обществото в това то да изгражда умение за адекватно оценяване на многообразните религиозни феномени, с които се характеризира светът, в който живеем.

Позволете ми да завърша доклада си с молитва на св. Константин-Кирил Философ, който, убедена съм и в момента благодари на Бога и ходатайства пред Него за нас като казва:

“Ако Си избрал нас, недостойните, за проповедници на Христовото Евангелие, и ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което Ти е угодно – това ни е Твой дар.”

_____________________________

*Източник http://dveri.bg. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. В-к “24 часа” от 18.03.2006 година, с. 3.

[2]. Вж. оригиналното руско заглавие “Анастасия: Существую для тех, для кого существую” в http://book.anastasia.ru/kniga1.html

[3]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=9

[4]. Вж. http://book.anastasia.ru/sotvor/index.php?page=9

[5]. Вж. повече по този въпрос в: Мифологический словарь. Гл. ред. Е. М. Мелетинский. М., 1990, с. 312.

[6]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=23

[7]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=5

[8]. Вж.http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6; http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=18; http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=8

[9]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=8

[10]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=0

[11]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=0

[12]. Вж. http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=5

[13]. Вж.http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=12; http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=14

[14]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=23

[15]. Вж. пак там.

[16]. Вж. http://book.anastasia.ru/power/index.php?page=23

[17]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=6

[18]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=4

[19]. Вж. http://book.anastasia.ru/power/index.php?page=7

[20]. Вж. http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6

[21]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=14

[22]. Вж. http://book.anastasia.ru/who/index.php?page=2

[23]. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=5

[24]. Вж. подробности за живота на св. вмчца Анастасия в Жития на светиите. С., 1991, с. с. 643-645 /22 декември/.

[25]. http://book.anastasia.ru/sotvor/index.php?page=7

[26]. Вж. Рабан, П., Силата на келтите: Наследството на друидите. С., 1997, с. 77.

[27]. Икос 8, Акатист на Пресвета Богородица /вж. Акатистник. П., 1998, с. 57/.

[28]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=8

[29]. Вж.http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=8; http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6

[30]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=15

[31]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=6

Изображения:

1. Авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://bg-patriarshia.bg. Публикувано с нейно разрешение.

2. Книги от Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

3. Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

4. Фоновото изображение на официалния сайт на Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

5. Св. вмчца Анастасия (източник http://www.yandex.ru).

6. Покров Богородичен (иконописец Галина Котова, източник – http://icons.dir.bg/_wm/gallery/?df=648721&dflid=3)

СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 8 и край*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

III. СЪВРЕМЕННО МЯСТО НА НЕДЕЛНИТЕ УЧИЛИЩА КАТО НАЙ-ВАЖНАТА ЧАСТ ОТ ПРОСВЕТНАТА МИСИЯ НА ЕДНАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА.

Проблемите и състоянието на неделните училища в България показват, че трябва да се намерят решения, които да дадат максимален резултат в осъществяването на просветната мисия на Църквата. Тези решения са свързани, както с изготвянето на подходящи програми, така и с процента на съпричастност на другите институции към проблемите на тази мисия. Важно е хората, които работят и разрешават тези въпроси, да намерят средства да се справят с трудностите и да градят и възстановят нещо, което отдавна е разрушено. Учителите, които са преки съизпълнители на тази важна църковна мисия, трябва да бъдат личности, интересни и обаятелни събеседници, мъдри съветници; хора, които ще оставят в детското съзнание траен отпечатък и ще поставят коректив в детската „съвест”. Но най-важното е те да бъдат част от живия живот на Църквата.

За да стане всичко това реалност, учителят трябва да знае своето място до православния свещеник и да не забравя важните задачи, които следва да изпълни. Целите, които си поставя, трябва да са винаги и изцяло съобразени с духа в Църквата.

1. Енорията – място за осъществяване на тази цел

Енорията (от гръцки език ενορια) е „по-голяма или по-малка по площ територия, на която живеят православни християни, обгрижвани в духовно отношение от канонично ръкоположен свещеник“[143]. Този свещеник (или свещеници) служи в храма, който е „център“ на тази енория. Там се осъществява мисията на Църквата, била тя просветна, пастирска, апологетическа или катехизираща. Нито една от тези мисии не съществува извън богослужението.

Същността на просветната мисия на Църквата, нейната цел и нейния смисъл се съдържат в Литургията на оглашените. В нея откриваме благодатното Божие присъствие, припомняме си защо Христос е дошъл на земята, на какво е искал да ни научи. „…Превъзходството на човека е заложено в знанието и това не търпи никакво съмнение. В него са съхранени много неща, които крале не могат да купят с всичките си богатства, над които не се разпростират техните заповеди, за които техните съгледвачи и доносници не могат да донесат никаква вест, до чийто родни страни не могат да доплават мореплаватели и откриватели.“[144]

Истинското знание, което е проповядвал Христос, в същността си е Любов. Вярата и надеждата в Любовта са нашето спасение, чрез което ние ще влезем в Царството Божие.

Докато в ранните дни на християнството, когато се е оформял църковния живот, „християни се създаваха, а не се раждаха“ по думите на Тертулиан, то в днешно време има православни държави,където е „атракция светото тайнство Кръщение да се извършва над възрастен човек. Например, на остров Кипър, където Църквата е много близо до държавата, където светското образование и енорията дават много предимства на религиозната просвета, няма семейство, което да не е кръстило децата си до една година. Живият живот на Църквата, молитвите и беседите са ежедневие. Дори и в най-малкото населено място има храм, пълен с вярващи християни, които познават богослужението и рядко пропускат да учасват в него. В манастирите живеят и служат по няколко десетки монаси, като на техните служби също присъстват много миряни. Те се причестяват редовно и се грижат за духовното си усъвършенстване. Техния църковен живот има характер на истинско здраво общество от добри християни. А този живот всъщност е самата Църква, чиято глава е Иисус Христос и към който и ние се стремим. Това съвсем не означава, че ние не живеем, или поне, че не можем да живеем така. Външният блясък и средствата, които Кипърската архиепископия отпуска за религиозната просвета са наистина впечатляващи. Но главата на този живот, на тази Църква е Един, Литургията е една, молитвите, които са нашето спасение, са едни и същи. Ние също живеем с вярата и надеждата в Любовта.

Проблемите у нас са много, но навсякъде има такива. Само ще спомена, че много от жителите на остров Кипър, по време на окупацията от турците през 1974 година са изгубили децата и братята си. Повечето от тях още не знаят дали близките им са живи или лежат в турски затвори. Остава им само да се молят постоянно за тях.

Задачите, не търпящи отлагане в България, които са нужни за приобщаването и връщането към християнските корени, трябва да бъдат решавани в енорията – най-малката и сплотена част в Църквата.

Какво представлява енорийският живот? Къде е неговата роля в обучението на младите?

Енорийският живот е съсредоточен в Литургията. В нея няма излишни моменти, няма дума, която да няма спасително значение. Всеки член на Църквата има място и важна мисия, която трябва да развива и изпълнява. Свещеникът и учителят са тези, които изпълняват образователната мисия на Църквата в частност. Тя е най-важната и основополагащата, която разгръща същността на истинското знание за Бога. „Какво тогава трябва да бъде християнското образование, ако не въвеждане в живота на Църквата, разбиране на неговия смисъл, съдържание и цел? И как иначе може някой да бъде въведен в този живот, освен с участие в Литургията, от една страна, и с обяснението ѝ, от друга?“[145] Литургията е тази, която превръща енорията в църква, в нова общност, която следва заветите на Спасителя. И макар, че ние не разполагаме със средствата и възможностите на някои от съседните православни държави, можем да направим същото дейно общество от вярващи, живо тяло, чийто глава е Христос. А светлината на Спасителя е една и съща за всички хора по света. Тя е за нас и не се влияе от икономически и политически събития. Ние, хората, се влияем от тези събития, и това дава отражение и изкривява нашите възгледи. Това става повод за безсмислени оправдания и грешни заключения. Много малко от членовете на една енория в България знаят своето място там и работят с ясна цел и конкретни задачи. Съвместната работа в образователната мисия на Църквата, например, е крайно необходима, но хората, които работят в енорията, трябва да знаят много добре своята роля и място. Свещеникът е главната фигура, осъществяваща тази мисия. Това означава, че основите, които той полага, трябва да са стабилни и благодатни. Иисус Христос казва на своя твърд във вярата ученик, на апостолите и техните наследници – епископите и свещениците: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Именно те и изповядваната от тях вяра са основата на новото общество. Свещеникът изпълнява тази важна и благодатна мисия в енорията. Учителят надгражда и осъществява задачите, поставени от него. Педагогът подбира схемата на работа, с която да постига максимални резултати. Количеството на знанията не е толкова важно, защото най-важното при религиозното обучение е практическата богословска страна на образователния процес. Християнската етика е основополагаща, защото може да изгради качествата у детето, от които то ще се ръководи през целия си жизнен път.

Няма по-подходящо от енорията място, което да осъществи образователната мисия на Църквата. Учителят възпитава и изгражда християнските ценности у децата. Свещеникът обаче, най-вече в Литургията, огласява и приобщава младите към истинския църковен живот. Чрез нея децата са богослужебно осветени и са готови за живия християнски живот.

1.1. Свещеникът – наследник на апостолите

Спомена се вече в изложението, че най-важната част в образователната мисия на Църквата се осъществява от свещеника по време на Литургията. Огласителните текстове, например Дидаскалията, преди светото Кръщение са едни от най-ранните свидетелства за Свещеното Предание и за това как Църквата е преподавала истините на вярата. Това оглашение е имало литургичен характер, което ясно говори, че то е било извършвано от свещеника.

Изводът, който трябва да направим, е, че основната личност, този, който създава енорийския живот, е свещеникът. Неговата роля и значение, неговото място в образователната мисия е от първостепенна важност.

След проскомидийният чин следва Литургията на оглашените. Тя е имала учителен характер и там наследникът на апостолската мисия е подготвял непосветените за тайнството на вярата, като разкривал съвършенството и чистотата на Божията същност. Така е и днес.

Ролята сега на православния пастир е също толкова отговорна. Живеем във време, в което отново християните не се раждат, а се създават. Време, в което забравяме какво означава за нас Вечността. Затова отговорността е голяма, а правилният подход е от изключителна важност. Ролята на свещеника е да задържи около себе си хората, влезли в храма. Да разясни смисъла и значението на живота в енорията. Да направи хората съпричастни към проблемите на ближните им и да ги подтикне да живеят според Христовите истини. Трудностите са големи, но целта си заслужава. Без Иисус Христос и живота ни в Църквата, остава само едно безсмислено ежедневие. Спасителят осмисля и освещава човешкия живот, а православният пастир е проводник на Божията благодат. Той за пръв път отваря съзнанието на децата чрез Словото Божие. Това става по време на Литургията, на нейната поучителна част. Там те могат да открият Бога и да възпитат у себе си потребността за истинското знание. Свещеникът е първият учител и наставник, този, който сее и, който по-късно ще жъне плодовете. А учителят по вероучение ще го развие и ще разгърне познанието за Свещеното Писание и за християнската нравственост. Здравите плодове са здрава основа за бъдещ по-добър живот.

1.2. Учителят

„Втората“ важна фигура, необходима за осъществяване на образователната мисия на Църквата, е учителят по вероучение. След казаното пo-горе за ролята на свещеника в тази мисия, става ясно, че учителят не може да изпълнява задачите на православното образование, ако работата му не е свързана с енорията. За да има ясна представа за неговото място и роля. Ще отбележа някои методически моменти от работата му.

Най-важният градивен елемент в процеса на възпитание и обучение в православното неделно училище е учителят да надгражда знанията, дадени от свещеника в богослужението. Ако се работи по учебна програма, която е съобразена с празничния цикъл на Църквата, трябва да се има в предвид конкретната работа на свещеника, конкретния енорийски живот. Както Българската православна църква има своя традиция, така и всяка енория също има традиция, съобразена с живота на своите енориаши. Ако православния пастир, по време на проповед или беседа, подробно разяснява дадена тема и децата са чули думите му, то учителят трябва да преведе фактите и да направи важните изводи. Те могат да се поднесат във вид на игри, задачи, състезания и решаване на казуси, съобразени с възрастта на учениците. Структурата на урока трябва да се спазва, като планът на дъската затвърждава с визия важните изводи. Учителят има право да раздвижва тази установена вече структура, но чрез предварително обмислени и изпитани похвати.

Ако свещеникът кратко и лаконично излага пред вярващите, в това число и на децата, важните моменти от празничната тема или разказа, то учителят трябва да направи анализ пред своите ученици. Разбира се, изворът на знанието е Иисус Христос, но обяснението и беседата в този случай са крайно необходими.

Тук решаващо място имат възрастта, индивидуалните особености на децата, външни и вътрешни фактори (училище, семейство и други), и които са строго характерни за дадената енория.

Вторият момент, важен за постигане на максимален ефект при мисията на учителя е неговата работа с всички членове на тази енория. Без да имат педагогически опит, те могат да направят образователния процес много активен и децата да изпитват потребност да бъдат част от енорийския живот в много ранна възраст. Например, срещите с бивши възпитаници на неделното училище са много вълнуващи и интересни. Разказите за трепетите преди празници, очаквания, неудобни и смешни моменти, карат учениците да съпреживяват и осмислят своето място в енорията. Също така, някой от членовете на енорията може да разкаже на учениците за пътуването си извън пределите на България и за това как живеят по света християните въобще или хората изповядващи различно вярата в Бога. Това разширява мирогледа на учениците, дава им база за сравнение и материал за анализиране на собствените постъпки.

Всеки член от общността може също така да подготви кратка тема за дискусия, която да проведе с децата в определен и подходящ момент. Преимуществата тук са следните: индивидуалните особености на този, които води беседата, ще дадат определен облик на самата беседа. Голямо значение дори има това, дали водещият е мъж или жена, дали има весел или сериозен характер; дали е обстоятелствен в обясненията си или не. Но като се имат предвид всички тези особености, и като обърнем внимание на факта, че всичко това разнообразява и най-вече обогатява енорийския живот, става ясно, че тези инициативи са твърде необходими за пълнотата и ползотворното въздействие на религиозното образование в енорията.

Разбира се, това не са единствените задачи, предприети за решаване. Могат да се споменат много други, които още повече да обогатят енорийският живот. Но както споменах в увода, това е тема на друго изследване и друга наука.

1.3. Мисията на семейството

Като трети важен фактор за енорийското религиозно образование ще поставим семейството. То също има своята важна роля като част от дадената енория. На първо място, помощта, която оказват семействата (независимо дали тя е финансова или морална) на Църквата или на отделни членове от енорията, сама по себе си е възпитателна. Детето се чувства като пълноправен член на това семейство и тази помощ, която родителите са оказали, то чувства като своя помощ и принос в енорийския живот. Наред с това те дават най-важният пример за бъдещите сериозни начинания и постъпки на детето.

Нека не забравяме училището, хората извън енорията, телевизията, интернет и много други фактори които влияят върху изграждането на детската личност. Но ако свещеникът, учителят и семейството осъзнаят призванието си пред Бога и полагат максимални усилия в религиозната просвета, то учениците ще станат добри християни, ще водят достоен живот, в който ще прилагат заветите на Спасителя.

2. Извъненорийска функция на неделните училища в България

Православното неделно училище е част от едно християнско общество, което не е затворено, а съществува според закони, които са приложими и в извъненорийския светски живот. Цялото дело на Спасителя, Неговата жертва и завещаната апостолска мисия иначе губят своя смисъл. Цялото ни духовно битие, любовта ни към ближните ни задължава да имаме съответното отношение и към невъцърковените и неосветени от Словото Божие. Дори част от децата, които възпитаваме в неделното училище също са само огласени и имат нужда от правилна и вдъхновена катехизация. Това са накратко причините,  поради които работата  в енорийското училище се разширява, условно казано, извън пределите на енорията. В тези случаи няма губеща позиция, защото освен че обществото има възможност да отчете реалните резултати от религиозното образование в Църквата, така и децата имат възможност да практикуват своите знания и да посочат добър изход от даден проблем, ръководейки се от Писанието и Преданието на Църквата. Прилагането на обучението в практиката е един дълъг процес на утвърждаване на християнина през всички дни на неговия живот. „Можем с достатъчно основание да приемем, че при църковното обучение също се развиват определени способности в християнина, по подобие на развиването на способности в училището, каквато е една от главните цели на всяко институционално  образование,  готвещо бъдещите граждани на страната. Но за разлика от светското виждане за способностите на човека, в православното образование то е неразделно свързано с развитието на вътрешните сили и духовността на православния християнин“[146]. Тези думи могат да ни дадат достатъчно основание да смятаме, че дейностите в неделното училище ще допринесат много за обогатяването на обществения живот в държавата.

2.1. Епархийските празници в неделното училище.

Педагогиката поставя празниците в училище на важна и неотменна позиция при цялостното формиране на детската личност.Емоционалната страна на педагогическия процес, от чисто психологическа  гледна точка, е много важна за религиозното преживяване на  битието. Празниците в неделното училище се организират на първо място според празниците в Църквата.Това са най-вече Господските и Богородичните празници, които в богослужебна светлина са особено тържествени и изпълнени с благодатна радост.Иисус Христос е Създателят на Църквата. Той е установил богослужението, Той и Светата Му Майка са центърът на тези празници. Има езически и светски обичаи, в които е много трудно понякога да открием смисъл. Но в празничния богослужебен кръг на Православната църква всяко последование има не само ясно, но и благодатно значение. Поради тези причини произтичащите празници в неделното училище са богато смислово натоварени, а тяхната емоционална страна е важен елемент в образованието въобще. Защото е много важно, както учителите, така и децата да изпитват радост и да чувстват свободата, която им дават истините на вярата. Ние не проповядваме мрачно покаяние, строг иезуитски морал и спасение на всяка цена. Ние сме духовни свидетели на собственото си спасение в лицето наИисус Христос, ние празнуваме, спомняйки си извънмерната жертва на Богочовека, изключителното смирение на Майката Божия и подвига на апостолите и техните ученици. Това е радостта и смисълът на живота ни, живителните сили на действията ни.

Празниците в неделното училище са предназначени за всички членове на енорията. В тях децата показват своите знания, учат песни и стихове за възхвала на Божието съвършенство, правят драматизации по притчите на Иисус Христос и библейските разкази.

Важен е моментът, когато децата имат възможност да празнуват извън енорията. Целта е да покажат, че във смутните и „благодатни“ за сектите времена, Православието запазва истинските и безценни добродетели, необходими за щастието ни на земята и спасението в последните времена. Така неповярвалите хора ще имат възможност да се докоснат до Бога и да открият в неговата неизчерпаема сила и съвършенство. Това е възможно, ако техни изяви бъдат включени в общинските празненства и чествания.

А когато децата имат възможност да поздравят други деца, които нямат техния шанс в живота, които живеят по домове за сираци или учат в специализирани училища, тогава значението на празниците в неделното училище придобива значимо място не само в общоепархийската образователна мисия на Църквата, но и в самото общество. Не е трудно това значение да стане и общонационално, защото това е въпрос единствено на организация и сътрудничество. А какво по-хубаво от това лишените от нормален живот деца да намерят своето щастие в Словото Божие. Затова значението на празниците както за образованието, така и за обществото са много важна част от цялостната образователна мисия на Църквата.

2.2. Екскурзиите до национални светини и обители

Организирането на екскурзии и поклоннически пътувания за децата  от   неделното   училище   е   съществен   и надграждащ образователен елемент. Срещите с монаси и животът в манастирите, които децата ще посетят при тези пътувания са много ползотворни и не могат да се заменят с нищо. Едно е учителят по вероучение да запознава децата с живота в манастирските обители, друго е човек, отдал живота си на Бога и живеещ откъснат от светската суета да беседва и благо да наставлява малките възпитаници. В България има манастири, изиграли огромна роля в историческото развитие на страната ни в трудните години на робство и кризи. Там учениците могат да научат много неща за християнското изкуство и архитектура, за историята на манастирите и за монасите, работили за съхраняване на духовността и българщината.

Поклонническите пътувания, освен всичко останало, свързано с религиозното образование, учат децата да бъдат организирани, да знаят, че живота в манастирите е по-различен, не защото монасите са решили да спазват някакъв „правилник на вътрешния ред“, а защото това е най-съвършената форма на духовен живот, в която човек може да живее. Монасите се молят за всички нас, за личното и общественото благоденствие и спасението на душите ни. Живеейки в светската суета, ние забравяме за покайната молитва, рядко се сещаме за благодарствената, а те са единствения начин по-който общуваме с Бога и можем да намерим благодатни сили за праведен живот.

2.3. Изложбите на децата от неделното училище

Едно от най-приятните занимания на децата, не само в неделното училище, това са часовете по рисуване. Крехката възраст на учениците е причина за добрата им наблюдателност. Повечето от заобикалящите ги предмети са нови и интересни за тях, като това в особена степен важи за предметите, които те виждат в храма, в църковната библиотека или дома на свещеника.

От личния си опит констатирам фактът, че резултатите са отлични. Например при задачата да нарисуват илюстрация върху библейския разказ  за  Рождество  Христово,  децата  постигнаха  много над очакваните от мен резултати. Не бяха единици тези ученици, в чиито рисунки имаше много подробности, които се изобразяват върху светите икони и които имат важно символно значение там. Това са, да речем, пастирите, тъжния Йосиф, за който бегло съм споменала пред децата, че се изобразява така, защото не може да проумее чудото на боговъплъщението. Изводът е, че не само главните моменти на разказа са останали в съзнанието на децата, но и много подробности, които също имат възпитателно и изграждащо характера значение. Когато изложбата на детските рисунки е организирана около храма на дадената   енория,   много   хора  виждат  реалните   резултати от просветната мисия на Църквата. Защото в детската рисунка ясно се вижда и преживяването на детето. В съвременната психотерапия детската   рисунка   се   използва   като   метод   за изчистване на подсъзнателни огнища и корени на психическото разтройство. Но когато рисунките е възможно да бъдат показани на широката общественост, тогава ефектът, както при празниците е много и двустранно ползотворен.

На 15.05.2002 година новооснованото православно сдружение „Св. Игнатий Старозагорски“ организира в Стара Загора, в сградата на читалище „Св. Климент Охридски“ изложба на децата от всички неделни училища в енориите на територията на града. Събитието беше открито с водосвет, всички родители и приятели на идеята бяха поканени. Целта беше, рисунките да бъдат продадени на символична цена, а децата със собствения си труд и усилия да съберат средства за поклонническо пътуване на края на учебната година. Резултатите от начинанието бяха впечатляващи. На първо място децата изпитаха огромно удовлетворение от факта, че техните рисунки са включени в истинска изложба. Не по малко очаровани бяха родителите, които с радост в очите констатираха, че никога не са виждали изложба с рисунки на собствените си деца и, че всичко е много професионално организирано. Събитието беше отразено в местната телевизия и радио,а самата изява протече много тържествено. Старозагорската общественост беше много изненадана от работата, която се върши в неделните училища и много хора, от различни сфери на живота решиха за в бъдеще да откликват, ако имаме нужда от помощ. Разбира се, децата и учителите изпитаха най-голямо удовлетворение, защото това беше плод на тяхната усилена работа, изпълнена с вяра и надежда за успешни резултати.

От дейността в енориите и извъненорийските начинания става ясно, че хората които работят за изпълнението на образователната мисия на Църквата имат различни задачи и сътрудничеството между тях е крайно необходимо.

„Винаги всички и винаги заедно“[147],казва протопрезвитер Николай Афанасиев и след това разяснява: „Християнското съзнание през II век все още изключвало възможността да се устройва евхаристийно събрание за отделна група членове на местната църква. Винаги били всички и винаги на едно и също (επι το αυτο), тоест евхаристийно събрание. Терминът „επι το αυτο“ започнал да се използва за означаване на самото евхаристийно събрание“[148]

Разбира се, сега не е възможно всички християни да бъдат на едно място, но Самият Иисус Христос – невидимият Глава на цялата Църква е между всички нас.

Оттук следва заключението, че работата която вършим и мисията, която изпълняваме следват цели, които са много по-глобални и надхвърлят много рамките на енорийския живот. Това е така, защото образователната мисия на Църквата има основополагащи задачи за решаване, без които животът в нея е немислим. Не може само да присъстваме на Литургията и да смятаме, че тя е последование единствено от четения и молитви. Трябва да познаваме богослужението и да знаем, че то е най-вече последования от богослужебни действия, които Спасителят е установил за Негов спомен. И след като образователната мисия на Църквата започва от Литургията, то изброените по-горе изпълнители на тази важна мисия трябва да работят върху задачи, които ще разширят тази мисия и най-вече ще се опитат да я превърнат в естествена част от живота на хората. Така процентът на въцърковените деца (и възрастни) значително ще се увеличи и религиозното образование ще стане необходима част от цялостното обучение и възпитание на българските деца.

За да уточним някои от целите, които трябва да следваме и, за да има яснота по въпроса за критериите и максималните резултати на работата в неделните училища, трябва да очертаем част от перспективите, които стоят пред религиозното образование въобще.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[143]. Коев, Т., Киров. Д., 1993, с. 92.

[144]. Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, 1999, с. 20.

[145]. Александър Шмеман, 2002, с. 16.

[146]. Валентин Кожухаров, 2002, с. 266.

[147]. Афанасиев, прот. Николай, 1999, с. 13.

[148]. Афанасиев, прот. Николай, 1999, с. 14.

Изображение: авторът Бисер Божков

СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 7*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

VII. ПРОБЛЕМИ СВЪРЗАНИ С БИВШИ ЧЛЕНОВЕ НА СЕКТИ

1. ВЪЦЪРКОВЛЕНИЕ И ПАСТИРСКИ ГРИЖИ

Изключително важна задача и част от проблематиката, свързана със сектите, е приобщаването към Църквата на бивши сектанти. Обикновено след напускането на сектата, бившият последовател преживява една дълбока духовна и психическа криза. В такива моменти обикновено тези хора са на кръстопът и все още не са скъсали изцяло със старите привички и начин на живот. Там в сектата са останали хора, които са били за тях близки, в някои случаи, дори членове на техните семейства. Изкуственото откъсване от света ги е отчуждило от другите хора, лишило ги е от способността да общуват нормално с тях. В душата им все още е изключително силна нуждата от религиозен живот, защото до вчера той (макар и фалшив) е бил цел и смисъл на съществуването им. Не са редки случаите, при които познати, а дори и сродници на такива хора ги отбягват като прокажени. Разговорите, които са свикнали да водят в сектата, са свързани с религиозна тематика, хората особено, ако са атеисти, са склонни да ги обявят за душевно болни. В повечето от случаите техните най-близки хора не знаят как да им помогнат.

От друга страна сектите не се примиряват лесно с това, че техните последователи са ги напуснали. Методите включват от обикновена загриженост за „спасението“ на човека, до престъпните методи на шантаж и изнудване. В немалко от случаите сектите разполагат с компромати за своите членове, които могат да пуснат в ход след тяхното напускане. Понякога напускането на общностите е свързано със съдебни дела изходът, от които в голяма част от случаите е неясен. Имало е много случаи, в които, макар и разбрали, че са попаднали в секта, хората не я напускат, защото няма къде да отидат. За хора, които са финансово зависими също е много трудно да се отлъчат. Не е изключено повторно приобщаване към същата религиозна общност или попадане в някоя друга. Това е особено типично за САЩ, където сектантството и сектите са в своя разцвет, но не е изключено и в България. Имало е случаи, бивши сектанти да прекарват дълго време в психиатрия само, за да не бъдат подложени на психологическа атака от страна на религиозните общности. Друг важен аспект е справянето с някои психически смущения, предизвикани от престоя в религиозната секта. Към тези проблеми могат да бъдат прибавени и други, но и това не е малко да подчертае актуалността на проблема. Проблемите са свързани и с душепопечителните задачи на пастира. В тази област те се развиват в следните направления: въцърковление, душелечение и душегрижие.

1.1. Въцърковление на бивши сектанти.

Това е един изключително важен етап от работата с тези хора, от който в много от случаите зависи целият им по-нататъшен живот. Въцърковлението може да се извърши от техни близки, но може да го сторят и членове на църковната мисия (вътрешна, специална). Първоначален етап от тази дейност е просветната – запознаване с основни истини на вярата. Тази дейност може да се нарече и катехизация, но се отличава от енорийската катехизация. В повечето от случаите тя се извършва индивидуално, под формата на събеседване. Като съдържание тя включва не само излагане на православното учение, но и противоречията с учението на сектата – тяхното оборване. Естествено в случая се изискват известни познания върху учението на сектата, както и на слабите места и противоречията. Освен това бившият сектант трябва да бъде запознат с православната обредност, да бъде научен правилно да я възприема. Това, че с него се работи индивидуално, не изключва неговото участие в събранията и беседите на просветното братство, а само ги допълва. Съвсем естествено е, че този човек трябва да взема активно участие, както в тези събрания, така и в църковно-богослужебния живот на енорията.

Немаловажно е да се познава и литургичния чин за приемане в Църквата на хора, които са членували в секти. За това има няколко начина. Едни от бившите сектанти са приели тайнството Кръщение в най-ранна детска възраст, други останали некръстени като деца, са били кръстени по обредите на сектите, в които са членували. Приемането им в Православната църква, става по различен начин. Тези от тях, които са кръстени и миропомазани като деца се приемат в православната вяра чрез тайнство Покаяние, което включва гласна изповед на греховете и получаване на опрощение. В тези случаи може приемащият тайнството по време на изповедта, да се отрече от доктрината на сектата. За хора, които са били кръстени само по законите на сектантските общности, нещата са по-различни. По принцип Църквата признава кръщението, извършено от някои инославни: римокатолици, арменогригориани, лутерани и калвинисти[137]. Това обаче, не се отнася за петдесетници, баптисти, конгрегационалисти, адвентисти, както и за някои no-скоро нахлули у нас секти (например мормони). Ако сектантът е лутеранин или калвинист, над него се извършва специален чин на миропомазване. Ако принадлежи към някоя друга евангелска, или каквато и да е било друга секта, той трябва да бъде кръстен и миропомазан според православния обряд. В тези случаи е добре, това да стане според древния обичай, тоест след известен период на катехизация.

Приобщаването на новия член към живота на църковната община, освен че е задача на пастира, е основна задача на вътрешната църковна мисия. Новопостъпилият трябва да има среда от хора, с които да разговаря на религиозни теми, с които да завърже дори едно чисто младежко приятелство. Постепенно в процеса на общуването той ще се върне към нормалния начин на живот. Тази категория християни проявяват, поне в началото голяма привързаност към храма, богослужението, религиозната просвета. Те са най-активни при посещения на катехизическите беседи, задават въпроси, търсят, сравняват. От страна на пастира е необходимо да положи усилия този духовен пламък да не угасне. Някои от бившите сектанти, след време се ориентират към мисионерска дейност, а нерядко и към духовно служение.

След напускане на сектантската общност не са изключени някои други общи духовни състояния, като например страх или дори омраза към всичко свързано с религията. Не са изключени и психически смущения – психози, невротични състояния, параноя и други. Към тяхното елиминиране е насочена втората задача на православния пастир.

1.2. Душелечение

В немалко от случаите бившите членове на секти дълго време носят последствията от престоя си в тези общности. Това могат да бъдат тежки психически отклонения и по-леки психически разстройства. За това способстват и някои средства и методи прилагани от сектите, окачествени като хипнотични и криминогенни. Пораженията могат да доведат до параноични състояния, депресии, манийни състояния, психози, неврози, халюцинации и други. За справянето с тези психически проблеми от пастира се изисква специална подготовка. Един съвременен пастир трябва да има понятие от спецификата и проявите на някои психически отклонения. По принцип това са проблеми, с които се занимават съвременната психиатрия и медицинска психология. При по-тежките от изброените пo-горе случаи хората прекарват известно време в психиатрия, където биват подлагани на лечение. Все пак не е изключено и след излизането от здравните заведения, някои последствия да останат. Пастирското богословие има застъпени някои методи на работа именно с такива хора, проявяващи един или друг вид психически смущения[138] .Архимандрит Киприян Керн употребява в своя лекционен курс понятието пастирска психиатрия. Той препоръчва на пастирите теоретично да се запознаят с някои от методите на съвременна психиатрия[139]. Естествено не става въпрос за прилагането на лекарствени единици, медицинска техника и стационарен режим. В тези случаи душепастирът би могъл да се възползва от някои вербални техники, анкети и тестове, но не да ги прилага в чистия им вид, а да взаимства някои елементи от тях. Благодарение на една такава подготовка, добрият пастир би могъл да открива психическите смущения по техните външни (соматични) прояви. Казаното съвсем не изключва при необходимост лекарска намеса и стационарно лечение. Има психически заболявания, които не могат да минат без това. Целта не е да се измести лекарската помощ, но да се допълни с благодатните душелечебни средства на Православната църква. Кои са тези средства?

На първо място стои без съмнение тайнството Изповед (Покаяние). Някои хора безуспешно се опитват да я сравняват с психоанализата и да прокарват паралел между две коренно различни неща. Психоанализата като направление в психотерапията, притежава някои компоненти, които изцяло я дистанцират от изповедта. Първо тя е плод на атеистичния дух, царящ в някои медицински школи, придържащи се строго към дарвиновата теория. Една от най-големите ѝ грешки е, че в основата на голямата част психически отклонения тя поставя проявите на човешката сексуалност[140]. Това от всякаква християнска и човешка гледна точка е неприемливо. Основното, което отличава и дава приоритет на изповедта, е това, че тя е тайнство, завещано и установено от самият Спасител, Господ Иисус Христос (Мат. 4:17; Мат. 18:18; Иоан 20:21) и практикувано от св. апостоли (Деян. 19:11, 18, Иаков 5:16). По-късно в практиката на Църквата тя постепенно добива вида, в който я познаваме днес. Изповедта е средство за лечение на причините за всички душевни и телесни немощни и недъзи на човешките грехове. Както Спасителят очиствал прокажени и вдигал разслабени, чрез прощаване на греховете (Мат. 9:2-6), а резултатът бил тяхното пълно оздравяване, така днес и пастирът има право да каже: „Чедо прощават ти се греховете“. За да окаже изповедта своето душелечебно въздействие се изисква вяра и искрено покаяние от сърце. Освен греховете по време на изповедта могат да бъдат споделени и някои други неща, които угнетяват и подтискат християнина. В това число влизат: проблеми в отношенията с другите, странни преживявания (например видения), кошмарни сънища и други подобни. Тук е мястото бившият сектант да изплаче, или да излее своите негативни преживявания и екстремни ситуации, предизвикани в религиозната общност. Ако под влияние на сектата е прибягнал до конфликти с домашните, ако е бил поставен под тоталитарна дисциплина, ако се е занимавал с окултизъм и спиритизъм и пр. Всички тези действия по някакъв начин се отразяват върху духовното и психическото състояние. Заниманията с окултизъм и спиритизъм могат да предизвикат още по-тежки поражения – налудни състояния, зрителни и слухови халюцинации Изповедта освен, че може да освободи човека от всичко това, може да разчупи и схемата на заложената в съзнанието му доктрина и психическа програма. Нейното предимство се състои в това, че не само човекът (пастирът) със свои усилия се опитва да помогне, но сам Бог чрез своята невидима благодат въздейства върху религиозната човешка душа. Така тя се освобождава освен от греховете и от преживените в миналото кризисни ситуации. Именно греховете и екстремните преживявания, стоят в основата на голяма част от психическите смущения и могат със средствата на изповедта да бъдат отстранени. Във всички случаи ефектът от това средство е положителен, а то е по-безболезнено от много прилагани в медицината (психиатрията).

Още по-добри резултати могат да бъдат постигнати, когато изповедта и покаянието се съчетаят с други благодатни средства като св. Евхаристия. Тайнственото причащение е завещано на християните за придобиване на вечен живот, но на първо място за опрощаване на греховете (Мат. 26:28). Така вярващите реално се съчетават с Христос, Който е извор на вечен живот[141].

Друго благодатно средство завещано от св. апостоли за изцерение на духовни и телесни немощи, е тайнството Елеосвещение. То се прилага на тежко болни. И в него основен момент е прощаване на греховете, от които произтича заболяването (Иаков 5:15). Невидимата благодат Божия, която се призовава над болния, оказва своето благотворно въздействие за неговото оздравяване, за изцеряването на духовните и телесни немощи. Освен тези средства има и някои молитви: „Над душевно болен“, „При тежки заболявания“, молебни и други, поместени в „Требника“.

При всички тези средства, от водещо значение са вярата и вътрешното разположение на този, който ги приема. Те не изключват при необходимост лекарската намеса при по-тежки състояния на психически отклонения. За такива случаи е добре, пастирът да запознае някой психиатър или психотерапевт с особеностите на религиозната душа, за да се избегне погрешно отношение. В случай на необходимост той ще насочва своите пасоми именно към един такъв просветен лекар.

3.1. Душегрижие: Християните, преминали през секти и възприели впоследствие Православието, в по-голямата част от случаите се нуждаят от специални пастирски грижи. Религиозните убеждения и навици са част от нещата, които човек най-трудно променя в живота си. Промяната не става изведнъж – някои вярвания, действия и начин на живот остават и впоследствие (хора, на които до вчера им е внушавано, че са нещо „повече“ от останалите, че са „спасени“ и „избрани“ – не е лесно адаптирането им към новото им положение). Това най-често не става съзнателно, а подсьзнателно. Те се стремят да бъдат „нещо повече“ в духовно отношение, което ги кара да търсят поле за изява. Между тях първоначално се наблюдава стремеж към бляскави духовни подвизи, по подражание на прочути в миналото подвижници. Между бивши сектанти ще се видят най-големите радетели за спазване на църковните канони и пълнотата на богослуженията. В повечето от сектите хората са свикнали да имат неоспорим източник на авторитет – Библията или „свещените“ книги на общността. И след напускането на инославните и иноверни общности, те отново търсят солидни и здраво обосновани авторитети, свети отци или изявени богослови. Не са изключени и самоволни библейски тълкувалия по протестантски образец. Свикнали да „евангелизират“ по протестантски маниер, или изобщо ревностно да разпространяват учението на религиозната секта, те отново се втурват да мисионерстват и благовестват. В немалко случаи с постоянните разговори на религиозна тематика стават досадни на близките си и околните. При бивши участници в секти от рода на „Сциентологията“, които ползват специален речник, или при такива на ведическа основа, е нужно известно време да се отърсят от популярната терминология, ползвана в религиозната общност. Ако са принадлежали към някоя група с подчертано мистичен характер, или са участвали в окултни практики, не са изключени проявите на болна мистика и паранормални явления. Изложените пo-rope характерни прояви не са идентични за всички бивши сектанти. У някои се наблюдават едни елементи на поведение, у други се наблюдават по-различни прояви. Това какъв характер е имала сектата, рационалистически или мистически, може да остави отпечатък върху целия религиозен живот, след  напускане на общността.

Мерките, които трябва да вземе пастирът, включват постоянно наблюдение на религиозния живот на тези християни. Това трябва да продължи от три месеца до една година, а не е изключено и по-дълго време. При прояви на фанатизъм и непосилна ревност за духовни подвизи, трябва да им се обясни, че не буквата на текста, а духът на любовта е този, който животвори и съгражда. Те трябва да знаят, че духовните подвизи губят своята стойност, ако в тях не се влага любов и смирение. Тези християни, поне в началото, докато са още неукрепнали във вярата, трябва тактично да бъдат възпирани от проповедническа и мисионерска дейност. Необходимо е да бъдат приобщавани към дейността на православните просветни братства, но в началото повече като слушатели и чак по-късно като проповедници. Не трябва да се изпада в крайност, като им се отнеме свободата да изкажат мнението си, за да не се почувстват изолирани. Работата с тях изисква много такт и търпение, за да не се получи обратния резултат – да напуснат енорията, или още по-лошо – да попаднат отново в секта. Въобще подходът към такива хора изисква от пастира да прояви тънък усет и ако сам не се чувства уверен в способностите си, пo-добре да ги насочи към някой по-опитен духовник.

Друг аспект от душегрижието на пастира включва отношенията на такива християни, с онези, които до вчера са били техни братя по убеждение, тоест с останалите в сектата. Изключено е да се мисли, че контактите ще прекъснат изведнъж, че всички отношения, които тези хора са имали могат да бъдат изцяло заличени. Сектите и още повече съвременните, не пускат членовете си така лесно да си отидат. И след напускането на общността следват опити за контакти от нейна страна и за връщането обратно на този, който я е напуснал. Те могат да бъдат обикновени беседи или телефонни обаждания, но могат да бъдат и заплахи, опити за изнудване и шантаж. В немалко от случаите сектите разполагат с компромати, които могат да пуснат в действие срещу отлъчил се техен член. Няма две мнения по въпроса, че пастирът трябва да вземе, отношение по тези проблеми на своите пасоми. Той трябва тактично да ограничи контактите им със сектата и да ги насочи към новата среда – енорията, братството. Не е изключено при опити за заплахи, шантаж и изнудване, да се потърси помощ от органите на реда и сигурността. Много е важно църковната община да вдъхва на хората увереност, сигурност и чувство за безопасност. Необходимо е храмът да се превърне във втори дом за всеки един от тях и те да могат да го посещават с желание и благоговение.

2. Съвременното общество в помощ на бивши сектанти

Приобщаването на бивши сектанти към Православната църква е изключително важна пастирска задача. Нейната цел е пълното утвърждаване на бившия сектант в Православието и неговото душеспасение. И все пак човек дори всеки ден да ходи на Църква, не може да прекарва в храма цялото денонощие. Същото е валидно и за тези хора. Освен пълното задоволяване на техните религиозните потребности, необходимо е те да си възвърнат способността за нормално общуване с хората, отнета им в една или друга степен в сектата. Без съмнение православният пастир ще положи усилия за това със своите съвети и наставления, но той не е единствения, който трябва да поеме тази грижа. В едно общество, което претендира за хуманност и свобода на съвестта, това е задача и на други социални институции и групи извън Църквата. Най-близко до тези хора са техните семейства, близки, приятели, трудовия колектив и други. Те могат да помогнат много за адаптирането на бившите членове на секти. Не са изключение и случаите, когато те имат нужда и от специализирана помощ, вследствие на преживени стресови ситуации или придобити психически смущения.

2.1. Помощ от семейството и приятелите. Известният престой на човека в секта го дистанцира не само от обществото, но и от неговото семейство. В немалко от случаите в сектата, на младия човек му е внушавано, че неговите родители са негови врагове, че ще попречат на „духовното му развитие“ и „спасение“. Естествено, те впоследствие с много топлина и разбиране трябва да го убедят, че това не е така. Основно правило, което трябва да спазват, е да не му напомнят за времето, прекарано в религиозната общност. При възможност е полезно, да се направи семейно пътуване из интересни и екзотични места, почивка на море или планина. Това ще разсее, разведри и разнообрази както преживяванията, така и отношенията между членовете на семейството. То ще даде възможност те да останат насаме и да намерят време за споделяне на онова, което са пропуснали в забързаното ежедневие. Необходимо е домашните да проявят внимание и разбиране към възгледите и наклонностите на този човек. Именно те са хората, които трябва да го научат да общува нормално с другите, да води и светски разговори извън темата на религията. Трябва да насочат своя близък да чете и друга литература, освен религиозната. Да се постараят да ограничат доколкото е възможно контактите му с религиозната общност, в която е членувал. При шантаж и заплаха от страна на сектата, те са първите, които трябва да вземат необходимите мерки и да потърсят помощ от съответните институции (прокуратура, полиция). Много ценно съдействие биха могли да окажат и приятели на бившия сектант. Да му покажат, че той отново има място сред тях, да проявят разбиране към онова, което би споделил, да му помогнат в новите търсения. Важно е да не му напомнят за сектата, да му създадат някои дребни развлечения и други приятни преживявания. Ако между тях има православни, те трябва да го въведат в храма (ако не е въцърковен), да му дадат някои основни познания, според силите и възможностите си. Същата помощ би могъл да окаже и трудовия колектив, да не изолира този човек, да му докаже, че той е пълноценна личност.

2.2. Специализирана помощ. Както и преди бе изтъкнато, не винаги престоят в сектантските общности минава без последствия за човека, попаднал под тяхното въздействие. При евентуално получени, вследствие на това, психически травми и отклонения, неизбежна остава и лекарската намеса. Ако този човек бъде поставен на стационарен режим, в клиника за душевно болни, това би предизвикало допълнителни усложнения[142]. Погрешно е тези хора да бъдат поставяни под общ знаменател с всички пациенти. Онова, което могат да видят там и общуването с болни в по-тежки състояния още повече ги травмира. Друг съществен проблем е непознаването на религиозната психика от болшинството съвременни лекари у нас. У някои атеистично и материалистично настроени психиатри и до днес преобладава мнението, че религиозната вяра е болестно състояние на човешката психика. В този контекст, не са изключени опити от страна на медицинските кадри, ползвайки се от средствата на съвременната медицина, да се постараят да превърнат пациента от сектант в атеист. Освен това не липсват агресивни опити от страна на сектите да преследват своите бивши членове и да се опитат да ги върнат обратно, тоест в общността. Понякога те са толкова настъпателни, че семейството на преследваните се принуждава да напусне града, в който живее и да се пресели в друго населено място. Неуместно от всякаква гледна точка е такива хора да бъдат държани в заведения за душевно болни, само за да не бъдат преследвани.

От тези съображения е необходимо създаването на специализирани центрове за рехабилитация на бивши сектанти.

Такива понастоящем има в САЩ, а вероятно и в някои западноевропейски страни. Те могат да бъдат устроени като санаториуми или почивни станции, но при всички положения да се отличават от болниците. В такъв рехабилитационен център, при добро взаимно сътрудничество от страна на Църквата и медицинските служби, би могъл да се превърне някой от недействащите манастири. Естествено обстановката в него ще се отличава от манастирската, но това ще бъде едно от социалните заведения към Църквата. В едно такова заведение ще работят специално подготвени психиатри и психолози, в сътрудничество с богослови и добри педагози. Богословските кадри могат да подсигурят евентуално приобщаване на бивши сектанти към Православната църква. В тези центрове могат да се провеждат лекции и беседи на религиозна и религиозно-философска тематика, които да дадат основни познания за вярата и за сектите, работата в тях може да бъде свързана с „депрограмиране“, но в никакъв случай това не трябва да бъде основната им задача. По-скоро тя се състои в подготвянето жертвите на секти да се влеят като пълноценни личности в обществото. В тази насока е полезна и ефективна индивидуалната работа, събеседвания между консултантите богослови и психолози и бившите сектанти. При беседите на такива хора могат да им бъдат дадени насоки: как да се справят със ситуациите в обществото, а също и съвети как да се освободят от някои негативни последствия от престоя в сектите. В процеса на тази дейност могат да бъдат получени и сведения за самите общности, за живота и взаимодействията в тях. Впоследствие някои от тези хора могат да бъдат включени в противосектантска дейност – специална мисия или екипи за „депрограмиране“. При всички случаи се изисква много търпение, такт, внимание и реализиране на дело на всички християнски добродетели, между които най-голяма е любовта.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[137]. Срв. Чифлянов, Благой, Литургика, София 1996, c. 361.

[138]. Срв. Димитров, Христо, Пастирско богословие (наука за специално душепастирство), част II, София, 1957, с. 120.

[139]. Срв. Керн архим. Киприян, Православное пастирское служение, Париж 1957, с. 236.

[140]. Срв. Димитров, Христо, пос. съч., с. 229.

[141]. Срв. Коев, проф. Тотю, Православен катехизис и послание на източните патриарси за православната вяра, София, 1991, с. 103.

[142]. Срв. Лаан Дебора, Една мормонка обвинява, София, 1994, с. 195.

Изображение: авторът Бисер Божков

Следва…

СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 6*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

1. МЕТОДИ И СРЕДСТВА ЗА БОРБА СЪС СЕКТИТЕ ИЗВЪН ЮРИСДИКЦИЯТА НА ЦЪРКВАТА

Въпреки, че по действащите закони в Република България, Църквата е отделена от държавата (член 13, алинея 2 от Конституцията), това съвсем не означава, че сътрудничеството между двете институции е абсолютно недопустимо и забранено. Православната църква  може да помага за освобождаване съзнанието на сектовъвлечени от някои неправилни концепции и психични реакции, насадени в сектата, което най-често се прилага в условията на стационарно лечение. В нея влизат някои вербални и хипнотични техники, а не рядко и психо-фармакологични вещества. Тревожен е фактът, че голяма част от психиатрите в страната имат изкривена и погрешна представа за религията и религиозната душа. В такива случаи ефектът от интервенцията върху човешкото съзнание може да бъде негативен, а престоят в психиатрична клиника, или друго заведение за душевно болни допълнително да травмира човека. Религиозната принадлежност не може да се уподоби на обикновено механично въздействие – отпечатване на идеи и чувства в мозъка. Замяната на едно въздействие с друго, може да изостри още повече зависимостта от обезличаването“. Това съвсем не означава, че трябва изцяло да се заклеймят тези психотерапевтични способи. Необходимо е само изключително много да се внимава към кого и как се прилагат. Такива изпитани и одобрени от медицината средства, са уместно приложими, когато лицето, под въздействие на сектата е получило патологични психически отклонения (тежка депресия, параноя, халюцинации и др.). Редно е към такива средства да не се прибягва, ако няма безусловна необходимост. Вярно е, че те могат да подействат много бързо и ефикасно за „депрограмирането“, но някои от тях могат и да опустошат душата на човека. За такива случа би било добре психиатрите в своята практика да се ползват от съветите на консултанти богослови (църковни психолози – специалисти по пастирска психология).

Най-приложим от богословска гледна точка остава третият вид „депрограмиране“. Той се ползва донякъде от прилаганите в медицината вербални техники – събеседване, спокоен диалог, анкета, тест, интервю и др. подобни. В тези случаи е необходимо да се действа изключително тактично и толерантно.

Църквата е част от историята, културното минало, бита, традицията и душевността на българския народ. Тя не може да остане безучастна към трагичната ситуация в страната, когато сектите вземат кръвен данък, когато те се явяват заплаха за обществото и националната сигурност. Макар и отделена от държавата, тя може да направи немалко, за да помогне на нейните мерки в борбата с тези общности. От друга страна държавата чрез институциите си, при добро желание, също би могла да оказва съдействие на Православната църква, за запазване на нейните интереси от чуждо посегателство. По отношение на методите за борба със сектите, Църквата няма никакви права да прилага юридически мерки в случай на нарушения. Това, което тя би могла да стори е чрез различни специализирани органи да осъществява комуникация и да търси съдействие от органите на изпълнителната власт: Дирекцията на вероизповеданията, общински съвети, местна администрация, прокуратура, полиция. Необходимо е за такова сътрудничество да има специално назначени органи към Св. Синод, митрополиите, както и в по-големите градове. Служителите да бъдат цивилни, необвързани с духовен сан. Това се налага, защото може да бъде изтълкувано погрешно, ако един духовник търси помощ например от полицията. В такива случаи той ще се обърне именно към тези органи на централно или епархийско ниво и те ще се заемат с по­-нататъшното разрешаване на въпроса.

3.1. Религиозните права и действащите в страната закони. По отношение правонарушенията на сектите те могат да бъдат свързани с някои международни документи за защита правата на човека и вътрешни, държавно-правни норми. Към първите могат да бъдат отнесени някои приети от ООН правни нормативни актове: „Международна харта за правата на човека“; „Европейска конвенция за правата на човека“; „Конвенция за правата на детето“ и други. Указанията, дадени в тези документи са приложими в нашата страна и се прилагат съобразно вътрешните законови разпоредби. В границите на държавата, законите, които засягат проблема са „Конституция на Република България“, „Законът за изповеданията“, „Законът за лицата и семейството“, „Наказателният кодекс“ и други.

Международните законоположения дават право на всеки свободно да избира, променя, изповядва своята религия и убеждения. Това включва пълната свобода за извършване на „богослужение, обучение, религиозни обреди и ритуали“[120]. Тези права могат да бъдат ограничавани само ако са насочени срещу „националната и обществена сигурност, териториалната цялост, за предотвратяването на безредици и престъпления, за защита на здравето и морала, както и на репутацията или правата на другите“[121] гласи „Европейската конвенция за правата на човека“ (член 10, точка 2). Това в общи линии са основните принципи, заложени в повечето международни документи, засягащи проблема религиозни вероизповедания. „Международният пакт за граждански и политически права“ допълва: „Всяка пропаганда на война се забранява със закон. Всяко проповядване на национална, расова или религиозна омраза, което подбужда към дискриминация, враждебност или насилие се забранява със закон“ (член 20, точки 1 и 2)[122].

Особено внимание заслужава международната „Конвенция за правата на детето“, ратифицирана от ВНС с решение от 11.V.1991 година. Жертвите на секти са предимно млади хора и в немалка част от случаите са деца. Всички страни членки по Конвенцията са длъжни да се съобразяват с нейното съдържание и да предвидят съответни вътрешни разпореди, които да обезпечат нейното спазване. В България закон за детето все още не е приет и прилагането на Конвенцията се извършва според действащите в момента закони. Детето, като пълноправен член на обществото има пълно право на свобода на мисълта, съвестта и религията (член 14, точка 1). Правото на избор на религиозно изповедание и даване на религиозно възпитание принадлежи на родителите или законните настойници (член 14, точка 2). Ограниченията, предвидени в точка трета на същия член са изброените пo-горе, свързани със здравето, морала, обществения ред и други[123]. Според тълкуването на този член от Конвенцията за нарушение се счита привличането на детето към религиозна общност без знанието и против волята на неговите родители. Държавните правни органи имат задължението да „предприемат всички необходими… мерки, за закрила на детето от всички форми на физическо и умствено насилие, посегателство или злоупотреба, липса на грижа или небрежно отношение, малтретиране или експлоатация, включително и сексуални престъпления, докато то е под грижата на родителите си… или на всяко друго лице, на което е поверено.“ (член 19)[124].

Задълженията на държавата са да осигури на всеки човек свобода на съвестта и вероизповеданието, а на родителите – правото да възпитат децата в религия по своите убеждения и преценка. Тези закони дават право на държавата да защитава младата кръв, децата на нацията от всякакъв вид насилие, на което те биха могли да бъдат подложени. За вземане на мерки се изисква сигнал от детето или родителите, или настойниците. Страничен човек няма право да се намесва.

В границите на България тези международни правни актове се прилагат според действащите в страната закони. Основно с проблемите на вероизповедните общности се занимава Закона за изповеданията (ЗИ). Той е обнародван през 1948 година, но оттогава неколкократно е актуализиран и допълван (за последен път през 1991 година). Член 5 от този закон дава право на всички вероизповедни групи да устройват религиозния си живот по своите канони и устави. Изключение се прави, ако те „противоречат на законите на страната, обществения ред и добрите нрави“. При нарушение на този член изповеданието изгубва правата си на юридическа личност (член 6, алинея 2). В такъв случай, това вероизповедание не може да притежава имущество, банкови сметки, обредни и благотворителни заведения и други. Религиозните права и задължения сe потвърждават и от „Конституцията на Република България“ (член 13, алинеи 1 и 2; член 37, алинея 1; член 6, алинея 2). На Дирекция на вероизповеданията законът предоставя правото на преценка, според устава на конфесионалната общност (изповеданието) и на някои други критерии (например криминални прояви зад граница), кое вероизповедание да регистрира.

Още от самото начало бе отказана регистрация по ЗИ на някои секти. Не можеше да бъде дадено поле за изява на религиозни общности като сектата на Муун, „Семейството“ и „Слово на живот“, както и на други, спечелили си лоша слава извън пределите на страната[125]. Тогава тези псевдорелигиозни общности намериха начин да се регистрират като сдружения с идеална цел и фондации по „Закона за лицата и семейството“ (ЗЛС). Така няколко години подред – от 1989 до 1993 година включително – те си осигуриха възможността да развиват своята псевдорелигиозна, просветна и обредна дейност. Липсата на надежден контрол и наличието на немалко парични средства позволиха на представители на тези общности да развиват дейности, които ги окачествиха като криминогенни. След стотици регистрирани случаи на психически отклонения[126], както и няколко десетки смъртни случаи (самоубийства)[127], обществото възропта по различни начини. Мярката, която предприе държавата по отношение на законодателството бе преходната разпоредба от началото на 1994 година (Държавен вестник, брой 15, 1994 година) към ЗЛС. Според нейните изисквания всички изповедания, вписани като сдружения с нестопанска цел (по член 133 на ЗЛС) бяха задължени да подадат документи за пререгистрация. След издаването и влизането в сила на тази разпоредба всяка религиозна дейност на сдружения, регистрирани по ЗЛС се счита за незаконна. Впоследствие отново бе отказана регистрация (по ЗИ) на някои секти. Между тях са „Слово на живот“, „Свидетели на Иехова“, „Шалом“ и други.

Прозелитичната и всяка друга дейност от този род на тези и други нерегистрирани по ЗИ секти е противозаконна. В контекста на казаното пo-горе техните материали с религиозно съдържание като брошури, списания и други подлежат на конфискуване (например списание „Стражева кула“). Няколко години по-късно, вероятно притисната от обстоятелствата, сектата „Свидетели на Иехова“ подаде жалба до международния съд в Страсбург, претендирайки за правата си[128]. Някои секти, на които бе отказана регистрация, прибягнаха до друга стратегия – прикриха религиозната си дейност зад законната регистрация на други общности. Известни съвпадения в доктрините на тези религиозни групи създават някои трудности при разпозна-ването и диференцирането им една от друга.

Друг юридически документ, който третира „престъпленията против изповеданията“ е Наказателния кодекс (НК) в членове 164, 165, 166. Според записаното там, за престъпление се счита проповядването на омраза на религиозна основа (член 164 от НК). Престъпление са и действията, които пречат на гражданите да изповядват свободно своята вяра (стига тя да се вписва в законите на страната) – член 165, алинея 1. Това се наказва с лишаване от свобода до една година. „Същото наказание се налага и на онзи, който по същия начин принуди другиго да участва в религиозни обреди и служби.“ (член 165, алинея 2). Повратно може да се тълкува думата принуда, вероятно включва в контекста на закона само физическата принуда и насилие. За „психическо насилие“ и „brain whashing“ няма предвидени клаузи, не само в нашите закони, но и в законите на други страни. В трета алинея този член защитава вероизповеданията от евентуални нападения на тълпи. За по-сериозно престъпление се смята образуването на политическа организация на религиозна основа или ползването на Църквата и религията за противодържавни цели (член 166). По всяка вероятност една част от действащите у нас секти могат да бъдат санкционирани по този член. В това число влизат антибългарските и антихристиянски изказвания на „пастор“ Бакалов и деянията на всички общности, които целят да притъпят чувството на своите последователи за национална принадлежност. Резултатите от такива проповеди могат да бъдат насочени срещу сигурността и суверенитета на България[129]. С непредвидени последствия за сектантите би могъл да се окаже отказът за полагане военна клетва и носене оръжие по време на отбиването на редовна военна служба. Със сигурност по клаузите на българските закони, могат да бъдат подведени много от деянията на действащите в България секти. Те са насочени както спрямо последователите на самите общности, така и срещу нацията като цяло. Основният проблем е, че всичко е свързано с доказване на престъплението и организирането на необходимото съдебно дело. Сектантските общности и техните лидери умеят да боравят до съвършенство със закони и съдебни процедури, както и да скалъпват клеветнически операции[130]. За действителна, ефикасна борба със сектите, е необходимо наред с действащите в момента органи на реда и съблюдаване сигурността, да се създадат нови структури, специализирани конкретно в тази област.

3.2.Създаване на независими органи и организации за борба със сектите.Когато се говори за създаването на такива подразделения, понастоящем става въпрос само за проекти и идеи. На дело е направено твърде малко, в отделните институции и органи, занимаващи се с проблема секти. При наличие на специализирани органи към Църквата и създаване на такива към държавните органи и организации, би могло между едните и другите да има взаимно сътрудничество. В тези случаи хората ще знаят към кого да се обърнат при нужда. Така при правонарушения от страна на чужди религиозни учители и сектанти, ще има кой да се заеме с проблема и да го задвижи до пълното му разрешаване.

Поради спецификата на дейността и агресивността на някои секти се налага тези органи да бъдат независими. Това означава, че в най-добрия случай те ще представляват комисии към общинските съвети на по-големи градове. В тях трябва да бъдат включени квалифицирани специалисти – богослови, социолози, психиатри, психолози, юристи, педагози и други. Основното ядро би могло да се състои от психиатър, богослов, юрист и социален работник. Тези органи, без да са обвързани с нито едно от подразделенията на прокуратурата, полицията, органите за здравна просвета и здравните служби, трябва да могат да комуникират свободно с всички тях. Добре е ако има възможност да се организират на две нива. Едните – на по-високо ниво – да работят с криминогенни прояви от страна на секти и техните емисари. Другите – на по-ниско стъпало – да бъдат специализирани за работа с млади хора и деца, жертви на секти. В тези структури също трябва да се въведе строга иерархия. За да няма превишаване на правата в техния състав ще влизат богослови и юристи. По служебен път независимите комисии ще могат да получават информация за действията на сектите, за броя на членовете, за евентуални правонарушения. Те ще подават при необходимост сигнали до районните подразделения на полицията, до прокуратурата, до правните служби и пр. Добре е богословските кадри участници в “комисиите да не бъдат духовни лица и да имат по-широки познания за сектите. Наличието на богословски кадри в тях се налага и поради това, че деца, извършили правонарушения под влияние на секти, погрешно биват изпращани в неподходящи заведения. Така те попадат в ТВУ, социално педагогически интернати и други подобни заведения. В тези случаи тяхната психика, деформирана под влияние на сектата, се деформира още повече от неподходящите за тях условия в тези учебни изправителни заведения. До създаването на описаните по-горе комисии, временна мярка е богослови да бъдат включени в общинските комисии, за борба с противообществени прояви на малолетни.

Като подразделения от горепосочените структури, трябва да се сформират и екипи за работа с жертви на секти. В тази насока на Запад се употребява думата deprogramming, тоест екипи за „депрограмиране“. Основната идея, заложена в тази практика е на психическото програмиране да се противопоставят методи на „депрограмиране“. Броят на членовете на екипа може да бъде различен, но когато е по-голям от трима души, създава притеснение и тревожно чувство у човека, с когото се работи. Един вариант на екип от трима души, включва и бивш член на секта[131].

Екипът може да бъде и от двама души, единият от които да бъде богослов, а другият – специалист по психология или психиатър. „Депрограмирането“ може да бъде извършвано и от един човек, какъвто е случаят с Рик Рос в САЩ[132]. Естествено той трябва да бъде много добре подготвен. Задължително или най-малкото препоръчително е в екипа да има богослов, но само богословска подготовка не е достатъчна. Названието „екип за „депрограмиране сектанти“ и други подобни са неуместни, поради недоверието на много хора към такъв вид дейност. Може да се използва например “екип за терапия на патологични религиозни прояви“ или друго подобно название.

Самата дума депрограмиране включва три еднакви по цел и замисъл действия, които се ползват от коренно различни похвати. Най-неприложим от тях е насилственият. Най-често включва отвличане от сектата и поставяне в нова екстремна ситуация, затваряне и изолация от света и обществото. До такива мерки прибягват някои родители, решени на всяка цена да измъкнат децата си от сектите. В случая мерките не предвиждат нещо повече, освен откъсване от общността и ограничаване възможностите за комуникация с нея. Практикуващите тази стратегия разчитат, че с течение на времето, онова което сектата е заложила в съзнанието на индивида от само себе си ще избледнее. Такива действия биха предизвикали най-малкото реакцията на обществеността. Някои агресивни секти се възползват от такива ситуации, за да се представят в позицията на гонени и преследвани. В този контекст сектата „Семейството“, разпространява из България (нелегално) листовки, в които описва брутални мерки на полицията срещу нейни колонии във Франция. Подобни мерки, като и настаняването в неподходящи заведения на деца жертви на секти, предизвикват допълнителни психически травми за тези и без това пострадали души. Много рядко силовите методи са давали положителни резултати. Те предизвикват реакции сред сектантите и обществото, като карат религиозните общности да се затварят още повече.

Другата форма на „депрограмиране“ включва намесата на медицински лица: психиатри, медицински психолози, психотерапевти. Тя се прилага след доброволно и принудително откъсване на сектата от общността. Тази форма на „депрограмиране“ се състои в прилагането на типично медицински мерки като избягва и принудителното откъсване от сектата. За тази дейност, както и за противосектантската мисионерска дейност, се изисква специализирана подготовка. Тя включва добро познаване текстовете на Свещеното Писание, ученията на някои секти, историята и здрава логика. В процеса на „тази дейност, по метода на диалога, се цели с помощта на въпроси-уловки сектантът да бъде изведен извън схемата на заложената в съзнанието му програма. Една от важните задачи е да се събудят у него притъпените реакции и способности за логическо осмисляне на подаваната информация. Важно е да се избере подходящия момент, да се създадат необходимите условия и обстановка, която да предразполага. Необходимо е да се спечели доверието на сектовъвлечения. Той трябва да разбере, че външният свят не го изолира. Важна част от работата е да се разбере какви мотиви са го подтикнали да се присъедини към религиозната общност. За целта е добре да му се предостави начин да излее душата си, да се изповяда. Добре е да се помисли за новата религиозна концепция, която ще запълни вакуума, създаден след рухването на фалшивите ценности и религиозни идеали. Хората, попаднали под въздействието на секта след напускането ѝ, изпитват изострена потребност от религиозен живот. По тази причина в екипа трябва да има квалифициран богослов, който да ги запознае с доктрината на Православието. Положително влияние върху обекта на „депрограмиране“ за отлъчването му, могат да окажат бивши членове на сектата, в която членува[133]. Ефикасно въздействие могат да окажат податки информация за криминогенността на сектата, както и за непозволените методи за „промиване на мозъка“ и тоталитарни прояви. Добре е, ако екипът разполага и с видеоматериали. В един от описаните случаи на момичето въвлечено в секта направили поразително впечатление приликите, между методите, прилагани в общността и тези на нацисткия тенденциозен режим в Германия[134]. Естествено не е изключено сектантът да каже, че материалите са тенденциозни.

От богословска и пастрологична гледна точка е актуален въпросът за евентуално сътрудничество на църковните мисии с екипите за „депрограмиране“. Напусналият сектата човек неминуемо изживява духовна и психическа криза. Той повече от всички други изпитва необходимост от религиозен живот, от топлина и разбиране. Ако те не му бъдат предоставени, той може да попадне в друга секта и да преживее нова духовна криза. За да не остане изолиран след отлъчването си от сектантската общност и, за да бъде задоволен неговия духовен глад, бившият или разколебан сектант, трябва да бъде насочен към енорийските просветни братства. Оттук нататък попечителството върху него се поема от Църквата, която при подходящи условия има възможност да му осигури пълноценен духовен живот. Ползотворни резултати биха могли да бъдат постигнати при сътрудничество между екипите за „депрограмиране“ и специалната църковна мисия. Те могат да се осъществяват в обмен на информация, но могат да включват и съвместни програми за работа (просветна, изследователска). Същото се отнася и за издаването на издържана литература по проблемите за борбата със сектите.

3.3. Граждански доброволни организации за борба със сектите. На първо място сектите поставят редица проблеми пред църквата и държавните институции – те бяха засегнати в изложените пo-горе материали. Освен всичко това, те накърняват и интересите на различните социални групи, и социални прослойки и на обществото като цяло. По тази причина и у нас по подобие на някои други страни е възможно и необходимо създаването на граждански доброволни асоциации за подпомагане на борбата срещу тях. В тези случаи не е безусловно необходимо те да са специализирани само в областта за борба със сектите. Тези съюзи могат да се занимават например, с проблема опазване на националното самосъзнание, духовно и културно наследство. В тази дейност могат да окажат сътрудничество медицински работници, които се занимават със здравна просвета. Могат да бъдат включени кадри занимаващи се с борбата срещу разпространението и употребата на наркотици и противообще-ствените прояви на малолетни. Могат да вземат участие педагози, служители и работници. Особено активно може да бъде участието на родители лично заинтересувани, чиито деца са станали жертва на секти. Всеки един от тях може да допринесе с нещо, най-малкото с информация, за проявите на нетрадиционните религиозни общности.

В това число влизат „Съюз за закрила и развитие на децата“ и „Съюз за защита на семейството и личността“. Първият е основан с цел да: „Осъществява правна гражданска, морална, екологична и медико-социална защита на всички деца в България“[135]. Той цели защита на децата от културно-информационни и развлекателни материали, вредни за моралното и духовно здраве на детето, защита от всички форми на психическо и морално насилие. Защита срещу „насилствено включване на децата в политическа религиозна и етническа дейност[136].“ По-тясно специализирана организация е „Съюз за защита на семейството и личността“. Тя е създадена целенасочено за борба с вредното влияние, оказвано от секти. В нейната дейност влиза защита на млади хора и деца, жертви на секти, борба с наркоманията сред децата и непълнолетните и други. Регистриран е през 1993 година в Пловдив има изградени структури в Пловдив, София, Варна, Горна Оряховица, Асеновград, а също и инициативни комитети в Плевен, Русе, Велико Търново, Габрово, Пазарджик. Основното му ядро са родители, чиито деца са станали жертва на секти. В него членуват някои богослови, както и специалисти от някои институции, занимаващи се с тези проблеми. Съюзът има разработени програми за просвета и конкретни действия срещу нетрадиционните религиозни групи. Някои от членовете му разполагат с опит при работа със сектанти и бивши сектанти. Дейността му се състои в издаване на просветни материали и публикации в ежедневниците и периодичния печат, събрания и събеседвания по актуалните проблеми. Една от основните задачи е да следят за проявите на сектите и при нарушения на закона, да уведомяват съответните органи. Друга мярка в тези случаи е сигнализиране в медиите, за привличане вниманието на обществеността и нейната подкрепа. Съюзът пише молби, жалби, протестни ноти на ниво Дирекция на вероизповеданията, законодателни органи, общински съвети, местна администрация и други. При наличие на специализирани органи, които да се занимават с проблематиката по сектите, тази и други подобни доброволни асоциации, биха могли да окажат неоценима помощ. Необходимо е да се разшири периметъра на тяхната дейност и към нея да бъдат приобщени повече дейни хора.

Църквата би могла твърде много да се възползва от помощта на тези асоциации и движения, при развитието на противосектантска и изобщо просветна дейност. При наличието на църковно-просветни братства биха могли да се създадат трайни отношения между църковните и гражданските доброволни организации. Това ще даде известна възможност на Църквата да редактира дейността на тези доброволни сдружения. И що се отнася до пастирската институция, това е потенциална възможност за нея, да разшири своето влияние и да привлече нови хора под спасителната роля на Църквата.

Други форми за подпомагане борбата със сектите са някои спонтанни прояви на обществото: митинги, демонстрации, протестни шествия и други. Една подобна проява, на територията на Велико Търново е стачка на учениците от СОУ „Проф. д-р Асен Златаров“ през учебната 1993/1994 година. Поводът за стачката е разпространена из училището информация с неизвестен източник, че директорът на училището членува в сектата на Муун. Искането на учащите било въпросната личност да бъде отстранена от длъжност. В тези случаи трябва много да се внимава тълпата да не стане оръжие в нечии ръце. Въпреки добрите намерения на подобни изяви, трябва да се внимава, да не се стигне до ексцесии и противообществени прояви. В някои случаи такива средства вършат работа. Малко или много те са изява на обществено мнение, а под неговия натиск могат да бъдат задействани някои органи на изпълнителната власт, които иначе си спестяват необходимите действия. Такива форми на протест могат да защитят и някои радетели за националния дух и самосъзнание на българина. В немалко случаи, такива хора стават обект на шантаж от страна на секти. Важна задача на подобни протестни прояви е да покажат на чуждоземните емисари, изпратени от задграничните централи на тези общности, че тук са нежелани.

Остава да бъде разгледан още един граждански доброволен метод, който по никакъв начин не може да получи одобрение. Става дума за физическото насилие. В последните години наред със сектите, които привличат последователи, продължават съществуването си и неформалните младежки групи. Някои от тях спонтанно на местна почва пристъпват към съответните действия. Най-често младежите в тях нямат и елементарни познания за християнството и сектантството, но са убедени в правотата на своето дело. Така в немалко случаи се стига до физическо насилие и тормоз над сектанти. В някои от случаите побоите завършват с тежки физически травми и допълнителни притеснения за техните родители и близки. На подобни гонения биват подлагани сектовъвлечени и в някои училища от страна на съучениците си. Това допълнително ги травмира и им създава чувството, че са гонени от обществото, че са заобиколени от враждебен свят. Това, което би могъл да стори православния пастир и мисионер е от амвона и чрез средствата за масова информация, да заклейми тази практика. На първо място тя е в разрез със законите на страната (член 164, член 165, алинея 1 от НК). Освен, че е непродуктивна и неползотворна, тя е противочовешка и далеч от възвишените нравствени идеали на християнството. Борбата със сектите не трябва да се възползва от средствата на физическия гнет и тормоз. Вместо очаквания резултат може да се постигне обратния, обществото да се обяви в защита на сектантските общности.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[120]. Срв. Гомиен Дона, Кратко ръководство по европейската конвенция за правата на човека, София, 1995, с. 67.

[121]. Срв., пак там с. 70.

[122]. Права на човека. Сборник от международни документи, Обединени нации, Ню Йорк, 1992, с. 28.

[123]. Срв. Права на човека…, с. 406.

[124].  Пак там, с. 406.

[125]. Срв. Стоева, Ива, Сектите, тежкия кръст на вярата, сп. „Военен журнал“, бр. 2, 1991, с. 32.

[126]. Срв. Крикорян, Рупен и др., Хуманизъм, наука, религия – сборник доклади от симпозиум Банкя палас ХII, 1994, с. 154.

[127]. Рашов, Г., Правозащитна организация ли е БХК в светлината на религиозните права и свободи у нас, София, 1996, с. 19.

[128]. Петрова, Диана, „Свидетелите“ на Йехова пред комисията в Страсбург, в-к „Труд“, 28.III.1997, с. 19.

[129]. Срв, Рашов, Григор, Религиозният екстремизъм на сектите, Православието. Националното ни и духовно безредие и бъдещето на нашата култура и държавност, София, 1996, с. 12.

[130]. Кота Жан, П. Мартен, Тайните на сектите, София, 1995, с. 164.

[131]. Срв. Срв. Рос Дж, Керъл, М. Лонгоун, пос. ст., с. 94.

[132]. Срв. Мадиган Тим, Пророкът на злото. Книга за сектата на Дейвид Кореш, Враца, б. г., с. 88.

[133]. Срв. Кота Жан, П. Мартен, пос. съч., с. 164.

[134]. Срв. Рос Дж, Керъл, М. Лонгоун, пос. ст., с. 28.

[135]. Устав на съюза за закрила и развитие на децата, 1994, с. 1.

[136].  Устав на съюза за закрила и развитие на децата, 1994, с. З.

Изображение: авторът Бисер Божков.

Следва…

СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 5*

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

VI. СЪВРЕМЕННИ ЗАДАЧИ ОТНОСНО БОРБАТА СЪС СЕКТИТЕ

1. ЦЪРКОВНИ МЕТОДИ ЗА БОРБА СЪС СЕКТИТЕ

От всичко описано в предходните раздели става ясно, че борбата със сектантските религиозни организации се явява една от основните задачи на Православната църква. От изложението на методите и средствата става ясно, че сектите не са спонтанно явление от случайно възникнали общности, които могат и да не просъществуват дълго. Зад граница се намират техните централи, откъдето планомерно и целенасочено се направлява тяхната дейност. Ако на тази масирана инвазия се противопоставят единични партизански действия, то те или ще бъдат обречени на неуспех, или ефектът от тях ще бъде нищожен. Това налага Църквата в България да организира заедно с ведомствата, свързани с нея, защитните мерки срещу сектантското нашествие. Без целенасочени и планомерни действия в тази насока тя рискува да изгуби не само голяма част от паството си, но и авторитета си пред обществото и държавните институции. В общи линии дейността се разпределя на следните нива: а) централно – Св. Синод, богословски факултети, семинарии, църковни издателства и други църковни ведомства; б) епархийско – митрополии, епархийски просветни центрове, епархийски мисионерски дружества и пр.; в) енорийско – енорийско духовенство, просветни общества: православни дружества и други. Необходимостта от планомерно разпределени действия се поражда от различни причини. Една от най-важните е, че за противодействие на сектите са нужни квалифицирани богословски кадри, които не могат да се изграждат на местна почва.

1.1. Върховната църковна власт в страната е в ръцете на Св. Синод и именно неговите членове, архипастири на Църквата трябва да застанат начело в борбата с новите религиозни движения и секти. По тези съображения към Синода може да бъде организирана комисия по въпросите, свързани със сектите. В нея освен богослови ще могат да работят юристи, психолози, социолози, политолози и др. Една такава комисия ще следи чрез свои подопечни органи за действията на сектантските религиозни организации. Тя ще уведомява своевременно църковната власт и гражданските институции за неправомерни действия от тяхна страна. Във връзка с необходимостта от квалифицирани кадри, могат да бъдат учредявани спец. курсове или следдипломни квалификации при настоящите богословски факултети. В тези курсове с подчертано мисионерска насоченост да бъдат разглеждани по-задълбочено ученията на религиозните секти, слабите им места и начините за тяхното оборване. Познанията, които ще получават участниците в тях трябва да включват и определена информация върху психологическите механизми на сектите. Такива курсове могат да бъдат организирани и за небогослови, за хора с друга квалификация, работещи по проблема. Финансирането им може да става от Синода, от МОМН, МС, но и от други държавни институции. Целта е в борбата със сектите да могат да бъдат приобщени колкото се може повече подготвени кадри. По този начин хората с богословско (средно или висше) образование ще разширят познанията си относно новите религиозни движения и техните прояви. В тази насока към същите богословски факултети, или поне към един от тях може да се учреди мисионерски институт. Той може да извърши необходимите изследвания и проучвания относно тези религиозни организации, техните учения и прояви в обществото. Въпреки че богословските факултети не са под юрисдикцията на Св. Синод, необходимо е да се поддържа тясно сътрудничество, защото именно те подготвят кадри за работа в Църквата.

Отново във връзка с проблемите, изложени по-гope е необходимо да бъдат свиквани периодично и научни международни конференции за обмяна на опит и търсене на нови методи в борбата със сектите.

На централно ниво е необходимо да се цензурира и издава необходимата литературасвързана с ученията на сектите и тяхната дейност. Досега в областта няма съвременни систематични изследвания, издадени на български от православни богослови.Най-разпространеното са няколко брошури, посветени на една или повече секти. При едни от тях нещата са изложени твърде повърхностно, а други са просто преиздадени стари. За широкия кръг читатели не вършат работа и различни протестантски пособия, относно новите религиозни общности. Те са писани тенденциозно, някои от тях укриват информация и дори защитават някои от религиозните секти. Същото е валидно и за пособието, одобрено за ползване в училищата: в него липсва богословска концепция и не се предлага разрешение на проблема. Необходимо е издаването на систематични богословски трудове, в областта на инославните и нехристиянски религиозни общности и движения. С проблемите секти, сектантство, през периода преди 1948 година се е занимавало списанието „Православен мисионер“. Днес едно такова списание със съвременен облик е необходимо повече от всякога на българската Църква. Наред с другите православни периодични издания, то ще попълни вакуума от православна информация за сектантските конфесионални общности, техните учения, култ и начин на живот. На централно ниво Църквата трябва да разполага със свои мисионери на щат, които чрез разпространяване на информация по медиите и периодичния печат, да дават на обществото необходимата просвета. Тази просвета трябва да включва освен познания за православната вяра и информация за сектите, техните учения, криминогенни прояви и истината относно тяхната цел.

1.2.На епархийско ниво също може да се постигне немалко за разрешаване проблемите по сектантското нашествие. Това включва периодични събеседеания на богослови и свещенослужители, снабдяване с необходимата литература и др. На епархийско ниво също могат да се устройват конференции с участието на богослови и небогослови, занимаващи се с дейността на сектите и техните прояви. Добро решение е към митрополиите да се назначат лица, които да следят и събират информация из епархията относно дейността на сектантските общности и да уведомяват своевременно църковната власт. Именно такива длъжностни лица ще осъществяват контактите с гражданските институции, когато е необходима тяхната намеса. Освен богословски познания, те трябва да имат и юридическа квалификация, да познават добре действащите в страната закони. За всичко, предприето и извършено трябва да се уведомяват епархийския съвет и централната синодална комисия.

1.3.На енорийско ниво с тези проблеми се занимават на първо място духовниците пастири на Църквата. На своя страна за изпълнението на този свещен дълг, те трябва да привлекат колкото се може повече дейни и образовани люде. Първата институция, която трябва да се притече в помощ на пастира в борбата с инославните и иноверни секти, това е църковното настоятелство. „Избрано от самите миряни, тясно свързано с цялата енория, то лесно може да влияе на своите избиратели и да служи като силна поддръжка на пастира в борбата за родната вяра[110]. „С помощта на църковното настоя-телство свещеникът трябва да организира противосектантската мисионерска дейност. Други негови помощници са членовете на енорийското просветно братство, членовете на православните дружества и всички радетели за православната вяра. При разделянето на мисионерските задачи Михаил Калнев окачествява тази задача и извършителите ѝ като специална мисия. В случая става въпрос за мисия, която се ръководи от човек или организация, посветили се изцяло на борбата със сектантската пропаганда[111]. Не всяка енория може да си позволи да организира такава строго профилирана мисионерска дейност, поради липса на кадри и финансови средства. Където не е възможно да се организира, специална борба със сектите се води от подразделенията на вътрешно-църковната мисия.

1. Съвременният пастир срещу сектантската инвазия

Съвременното служение на душепастира днес се сблъсква с много проблеми, които в близкото и по-далечно минало не са се проявявали с такава острота. Немалка част от тях са свързани с нахлулите у нас секти. Макар и преди те да са действали целенасочено и антиправославно, българската история не познава подобно бедствено положение като настоящето. Средствата и методите, прилагани от съвременните сектантски общности, твърде много се отличават от ползваните преди петдесет години. По тези причини и определението за секта оттогава вече е до голяма степен остаряло и неприложимо. Ако тогава сектите са действали чрез методи, позволени от всяка гледна точка, днес методите и средствата могат да бъдат криминогенни и непозволени. Проблемите, които са били свързани с тях преди са се свеждали до изкривявания догматите на Църквата, отстъпления от православната вяра и изпадане в заблуда. Днес престоят на хората в тези общности, в немалко случаи довежда до личностна криза, психически отклонения, разрушаване на семейството, а не липсват принципи, които са валидни и днес и могат да бъдат прилагани след известно актуализиране.

2.1.Изряден живот и служение на пастира. Те са необходими първо заради самите енориаши и второ заради сектантите. В немалка част от случаите, инославните сравняват живота на техните проповедници и учители с живота на православните свещеници. Сектантските мисионери и „пастори“ знаят това и се стараят да спазват (поне привидно) някои евангелски нравствени принципи. Нещо повече, те не пропускат в своите проповеди да изобличат някои негативни прояви в живота на православните. Изрядното служение на душепастира се разпределя в две насоки – служение на Бога и служение на ближните. Служението на Бога включва задълженията на пастира като служител на култа. То се изразява в необходимото благоговение и високо чувство за отговорност към делото на служението. В службата, изявяваща любовта към ближния, освен учителството (енорийска катехизация) и благотворителната дейност влиза и индивидуалния подход. Това означава съпричастност не само към проблемите на енорийското паство като цяло, но и на всеки един пасом поотделно. В това число влизат периодични обиколки из енорията, частни беседи, посещения на болни, уреждане на помощи за социално слаби членове на енорията и други. Изключително важно условие за успеха на пастирското дело е прилагане на християнските нравствени принципи на дело в живота. Днес много хора и в Църквата, и извън нея се съблазняват от някои нецърковни прояви в живота на свещенослужителите, (например активно участие в политическия живот). По тази причина се налага избягване на всичко непозволено от църковните канони, стриктно спазване на устава на БПЦ, изряден нравствен живот и високо личностно самосъзнание.

2.2. Отстраняване на предпоставките за отклонения във вярата и отпадане от Православието. Една от важните задачи на пастира е да елиминира всички предпоставки, които биха допринесли за отпадане на хора от енорията и присъединяването им към секти. В тази част от защитните мерки влиза недопускането на каквито и да било празноти в религиозно-просветно отношение. Това предполага недопускане на каквото и да било самоволно отлъчване по религиозни и дисциплинарни причини. Негативно влияние в енорията биха могли да окажат обредоверието, суеверието, болната мистика. Това означава, че трябва да не се допускат като явление сред пасомите. Една от важните задачи е откриването на тези явления. Не може да бъде лекувано едно заболяване, ако преди това не се направят изследвания за поставяне на точна диагноза. Мярка за откриване на суеверия и отклонения от вярата са благодатните тайнствени възможности на изповедта. В своята практика на изповедник, пастирът може да задава въпроси от рода на: „Вярваш ли в хороскопи?“, „Посещавал ли си събрания на инославни?“, „Посещавал ли си екстрасенси?“, „Чел ли си окултна и сектантска литература?“ Друг начин е събеседването. Пример за това е дал Сам Спасителят Иисус Христос, задавайки на Своите ученици въпроса: „За кого Ме човеците мислят?“ И веднага след това: „А вие за кого Ме мислите?“ (Мат 16:13, 15). По същия начин е възможно на събирания на просветното енорийско братство да се повдигат въпроси относно същността на ангелските сили, относно почитта към някои светци, относно някои обреди и традиции. При едно такова събеседване пастирът може по-лесно да открие влиянието на суеверията и на отклонения от вярата, предизвикани от апокрифна, окултна, теософска и друга литература. В хода на беседата той трябва да подложи на критика суеверието и да изложи правилния възглед. Това включва и критика на окултизма, теософията, астрологията, екстрасенсите, магьосниците, гадателите и пр. При установяването на отклонения и нарушения не трябва веднага да се прибягва към най-строгите мерки, но да се действа с търпение и благост. Премахването на празнотите, съмненията, погрешните представи и отклоненията във вярата, дава на паството известна защита срещу опити за приобщаване от страна на секти.

2.3. Просвета по отношение на сектите. При положение, че в границите на енорията са проникнали сектантски емисари, или това се случи в съседна енория, опасността става вече съвсем реална. В тези случаи се налага просветна дейност, свързана конкретно със сектите. Това не трябва да става спонтанно и безразборно. Цялата дейност в тази насока, трябва да бъде обмислена, систематизирана и целенасочена. На първо място е необходимо набавяне на точни сведения, литература, богословски критични издания по проблемите на сектите. Друго – нужно е набавяне на сведения относно методите за работа с хората, прилагани в тези общности, както и за тяхната изява в обществото. Основно изискване и в двата случая е да се ползват възможно най-точни и авторитетни източници за извличане на информация. При липса на православни издания могат да бъдат ползвани неправославни, но изключително внимателно и критично. Добре би било, ако на разположение на братството има човек, който владее един или два западни езика. На Запад се пише и издава немалко литература, посветена на проблема секти. Критиката на сектантските учения, както и на самите секти трябва да бъде пълна и задълбочена, а не половинчата и повърхностна. Ефективно е наред с методите на православното мисионерство (богословска критика) да бъдат включвани и методи, ползвани от други науки – социология, политология.

По принцип богословската критика се развива в следните четири насоки:

а) догматически метод състои се в излагане на чистото православно учение, включва учителството, катехизацията, превантивните мерки;

б) апологетически метод – състои се в защита на православното вероучение от нападките на инославните, иноверците и атеистите;

в) полемически метод – състои се в критичен анализ изобличаване на сектантското учение, нравствени принципи и норми;

г) исторически метод – той доказва истината за сектантството, като се ползва от методите на църковната и гражданската история[112].

Изложените принципи са валидни, както за случаите, при които се прави богословска критика на сектантско учение пред православни, така и при евентуална беседа или диспут със сектанти. В списание „Православен мисионер“ са публикувани полемически беседи с представители на протестантски общности. Тези беседи са приложими повече за утвърждаване на християните в православната вяра, отколкото за назидаване на сектанти. По-голямата част от тях са изложени на принципите на диалога, под формата на диспут. Те дават ясна и обективна представа как православният може да защити своята вяра от нападките на сектантите и да изобличи тяхната заблуда. Съществен недостатък е, че в този вид не могат да бъдат изцяло приложени като полемична беседа. Те спазват една точно определена схема, а по време на диспут по-голямо значение има да може да бъде извлечено като отговор онова, което в момента е необходимо. Все пак православния пастир и мисионер трябва да бъде запознат с тяхното съдържание. Апологетическите и полемически доводи, изложени в тях и днес могат да бъдат ползвани при полемическа беседа, особено с протестанти. Те могат да бъдат прилагани в сказките, изнасяни пред просветните братства и дружества, а и пред по-широка аудитория. В тези случаи може да бъде изложен един или друг пункт от учението на някоя секта и чрез същия полемически метод да бъде подложен на всестранна и задълбочена критика. Тези полемически методи са неприложими при богослужебна проповед, която в голямата част от случаите се ползва от съдържанието на евангелския текст или празнуваното събитие. Мястото за провеждането на такива беседи най-често се налага да бъде извън храма, от гледна точка на това, повече хора да бъдат запознати с отклоненията и заблудите на сектантството. Това означава, че провеждането им трябва да става в младежки домове, читалища и други общодостъпни места.

2.4. Подход към въвлечени в секти хора. По-гope бе споменато за публикуваните в списание „Православен мисионер“ противосектантски беседи. Техният съставител Михаил Калнев препоръчва като средство за борба със сектите прилагането на публичния диспут. За времето, когато са съставяни беседите това е било приложимо, но в днешните условия не може да се прибягва до това средство. Една от причините да се избягва публичната полемика е тази, че не винаги слушателите са подготвени да слушат такъв конфесионален спор. Навремето, когато беседите са публикувани, хората са имали познания върху основните истини на православната вяра. В тези случаи, голяма част от тях предварително са заставали на страната на православния мисионер. Това е допринасяло за благополучния изход от диспута в полза на православните. Днес хората в голямата си част са необразовани в религиозно отношение. В резултат от това е твърде възможно да вземат страната на този, който се прояви като по-добър оратор. Не е изключено да изтълкуват погрешно нечие изказване и да застанат на страната на инославния. По време на подобни диспути се получава емоционално натоварване, което може да рефлектира и върху слушателите. Ефектът от това в никакъв случай няма да бъде положителен.

Друг такъв вариант на диспут е организираният в тесен кръг при равнопоставеност на силите (приблизително еднакъв брой хора от двете страни). И в тези случаи има представители и от двете страни, които вземат активно участие, има и такива, които са повече пасивни слушатели. Между сектантите винаги има и хора, у които битуват известни съмнения по отношение на проповядваната в сектата доктрина. Целта е именно у тях да се затвърдят техните съмнения и да бъдат запознати отчасти с православното вероучение. При предизвикан интерес у тях, се създават предпоставки за индивидуални беседи, при които шансовете за успех са много по-големи. При организирането на такива срещи е необходимо и предварително определяне темата на диспута, определен пункт от учението на сектата, или тема, по която православните и сектантите имат разногласия. Без предварително поставяне на темата, остава възможността за подмяна на няколко теми в хода на диспута, без нито една да бъде докрай изчерпана. В случая освен добро познаване на учението на сектата, този който взема участие в него от страна на православните, трябва да познава и начина на мислене на своите противници. Особено важни са изградените в съзнанието на човека стереотипи, под въздействие на престоя му в общността. На сектанта непрекъснато му е внушавано, че общността към която принадлежи е единствено истинната и правата, че всички останали са в заблуда. В немалка част от случаите на него му се насажда неприязън и антипатия към Православието. Сектантските мисионери и проповедници (протестанти) твърдят, че се базират върху Библията, но винаги, когато се позовават на нея, използват като опора и някой спомагателен авторитет. Още по-сложно става със секта, която не признава авторитета на въпросът, когато се налага критика на секта, която не признава авторитета на Библията, а поставя над нея други книги, смятани за свещени. В такива случаи, библейските цитати не са достатъчни за критика на учението, необходими са познания за „свещените“ книги на сектата и слабите места на учението. Не може на човек, който не признава Библията да му се противоречи с цитати от нея. Налага се да се прилагат историческия и логическия методи на критика. По принцип тази форма на диспут е най-ефикасна за прилагане при срещи с представители на протестантски секти.

От всички методи за работа с членове на нетрадиционни религиозни групи, най-добри резултати се постигат при индивидуалната беседа. В този случай емоционалната натовареност е по-слаба и комуникативните възможности са значително по-големи. И в тези случаи се изискват от пастира и от всеки, който би се занимавал с такава дейност, основни познания върху Свещеното Писание и върху учението на някои повече разпространени секти. Основно изискване е и в тези случаи православния мисионер, независимо свещенослужител ли е или не, да има известни познания за психологията на сектовъвлечените. Някои от представителите на секти с най-голямо желание и удовлетворение говорят на религиозни теми, като се стремят да поучават и назидават другите. Една от причините е тази. Сектантите твърдо вярват, че извън общността, към която принадлежат няма спасение, че всички са обречени на гибел. Това ги кара да се опитват да „помагат“ и на други да се „спасят“, тоест да се присъединят към тяхната религиозна общност. Те се чувстват удовлетворени, когато поучават, когато някой се интересува от възгледите, които сектата им е насадила. Обратен е ефектът, когато хората около тях проявяват досада и неприязън, особено ако са техни близки хора. Вследствие на това у тях се засилва убеждението, че общността е права, единствен „спасителен пристан“ и „източник на спасение“. Това се допълва и от факта, че немалка част от сектите внушават на последователите си известен страх към света отвън. От друга страна обществото отвън, в лицето на техни приятели и близки им поставя етикета „сектант“ и ги дистанцира. Така те започват да се чувстват като белязани, едва ли не като прокажени. Затова първото изключително важно правило е: тези последователи на секти, да не се чувстват изолирани от външния сват. По тези съображения по време на събеседванията трябва изключително много да се внимава те да не почувстват враждебност от страна на православните. Православната църква има отворен характер и нейните двери са отворени за всеки, който пожелае да потърси спасение в нея. На хората в сектите не трябва да се гледа като на врагове и противници, но като на заблудени, попиващи души, които се нуждаят от помощ.

Не е изключена възможността сектантите да крият името на религиозната общност, в която членуват. При тези случаи е важно да се определи тяхната принадлежност. Представителите на някои секти ходят специфично облечени и могат да бъдат разпознати по облеклото. Това е валидно за мисионерите на мормоните и за кришнаитите. При други членове на секти установяването на тяхната принадлежност се налага да става по време на разговора. То става върху изложението на пунктове от учението от страна на инославния или податки, свързани с неговия начин на живот. Погрешно е всички сектанти да бъдат поставяни под един знаменател, тоест към всички да се подхожда по един и същ начин. Например в беседа с адвентист не може да се критикува „глосолалията“, която се проявява при „петдесетниците“. Тя просто не влиза в учението на неговата секта.

Изложеното пo-горе дава известни шансове при спазването на тези и някои други условия, да бъде разклатена тяхната вяра в доктрината на религиозната общност. Това може да стане при положение, че пастирът бъде поканен от родителите на въвлечени в секти деца или младежи, или от други техни близки. По-непринудено могат да общуват със сектантите енорийските и епархийски мисионери. Те са по-неограничени по отношение на местата, които могат да посещават.

Изключително важен е подходът при провеждането на беседата.

Първоначално, за да заинтригува и привлече вниманието, православният трябва да даде възможност на сектанта да се изяви. Да го остави да изкаже своите възгледи, да изложи концепциите на общността, заложени в съзнанието му. За по-дълго ангажиране на вниманието, православният може да задава и въпроси. То може да помогне за допълване на картината, до каква степен сектата е обработила съзнанието му. Обикновено на него му е внедрена една концепция, която той без много да обмисля е приел за правилна. Когато се опитва да предаде религиозните си възгледи на някого, той излага програмата в съответната схема, както е научен. Ако му се зададе въпрос извън схемата, обикновено сектантът се обърква и търси начин да върне разговора отново в рамките на програмата. Това, че не е успял да отговори на определени въпроси, все още не означава, че се е разколебал във възгледите си. Той може да признае дори, че православният е прав, но да не възприеме православния възглед. Тактиката на водене на беседата изисква да се задават колкото се може повече въпроси-уловки, чрез които се постига изкуствено, външно разчупване на програмата, внедрена от сектата. Естествено това изисква добро познаване на съответната сектантска доктрина и особено слабите ѝ места и празнотите в нея. В случая до голяма степен оказва влияние, колко време индивидът е бил под въздействие на религиозната общност.

По-следващ етап от беседата, или заложеното в по-нататъшна съвместна беседа, е посочването на несъстоятелността на отделни пунктове от учението на сектата. В тези случаи най-приложими са полемическия и апологетическия метод. При по-задълбочена критика могат да се използват и историческия метод и доводите на логиката. Към критиката и изобличението на религиозната доктрина, може да бъде прибавена и критика на възможни нравствени отклонения, ако има такива. При разполагане с данни и факти за криминогенни прояви от страна на сектантската общност, те могат да бъдат включени в процеса на беседата, когато са подложени на критика част от слабите места на учението. В никакъв случай не трябва да се започва с тях. Когато на един сектант му се говори за криминогенността на общността, към която принадлежи, трябва да се ползват възможно най-авторитетни източници. Дори и при това положение той е твърде склонен да не приеме фактите[113].

Следващ етап от работата е излагане на пунктове от православното вероучение. Това предполага един по-продължителен период на общуване, цикъл от беседи. Водещият метод, който трябва да се прилага в тази насока е догматическият. Когато беседата или поредицата от събеседвания се върти около сектантского учение, дори то да бъде изцяло разкритикувано и да бъде доказана неговата несъстоятелност, това е само половината от работата. Дори да бъде разколебан в своите възгледи, сектантът не може изцяло да отстъпи от тях, защото няма с какво да ги замести. Когато му се предоставят основните, водещи истини от православното вероучение, той вече получава правото на избор и възможността за сравнение. Изискванията са православните в догматически истини да се разгърнат пред него в пълнота, обосновано с необходимата библейска и логическа аргументация. На инославния събеседник трябва да му се даде насока как да направи сравнението извън концепцията на общността. Трябва да му се възвърне способността за критично и логическо осмисляне на преживяното, наученото в сектата и новото, което му се предлага. В тази дейност се изисква с известно умение да бъде поднесено православното учение по начин достъпен и интересен. Целта е не само то да се предостави като информация, но да бъде предложено така, че да предизвика въпроси у инославния или иноверен събеседник. Най-ефективни резултати дават изложените no-горе методи при работа с членове на протестантски религиозни секти.

Друг важен момент от работата е евентуална покана към някои сектанти да вземат участие в сбирките на православното просветно братство. Ако инославните усетят при посещенията си взаимоотношение на разбирателство и любов, възможно е да продължат контактите. Не е трудно да се разколебаят във възгледите си по отношение истинността на сектата, когато им се предложи друга общност. В тези случаи те ще имат базата за сравнение, която до този момент им е липсвала. Последното не винаги е приложимо. Не бива да се забравя, че немалка част от съвременните секти, прилагащи някои тоталитарни методи за контрол, в никакъв случай не биха допуснали своите членове да влязат в такова общение[114]. Борбата за спасението на една душа може да продължи дълго време и да се окаже неуспешна. При тази дейност, пастирът и мисионерът не бива да разчитат само на своите сили и способности, но най-вече на благодатната Божия помощ. Към делото на мисионерското служение трябва да се пристъпва безкористно, с вяра, молитва и нелицемерна любов към заблудените и почиващи в сектите души. Тази задача, освен от пастира се извършва от специалната мисия, а където няма такава – от подразделения на вътрешно-църковната.При това положение не е задължително всички членове на вътрешната мисия да се занимават с такава противосектантска дейност. Не всички могат и надлежно да се подготвят за това. Когато пастирът не участва пряко в мисионерската дейност срещу сектите, неговата задача е да упражнява надзор над нея. Задълженията на мисията при тези случаи са – да дава отчет на пастира за извършената дейност, за евентуални конфликтни ситуации и възникнали проблеми.

2.5. Смесени бракове. Съществен пастирски проблем са смесените бракове между православни и сектанти. Макар Православната църква да не забранява смесените бракове, добре е в съвременен план те да не бъдат допускани. Макар да не са честа практика в живота на Църквата, понякога те се налагат от житейската необходимост. В тези случаи се спазват някои съществени условия. Първото е децата от брака да бъдат кръстени според изискванията на православния канон и да приемат православието, в процеса на тяхното възрастване и възпитание. Друго съществено условие с да няма упреци от страна на брачния партньор и семейни препирни по въпроси, свързани с вярата. Отговорността на пастира, като грижа за членовете на такива семейства е изключително голяма. В някои от случаите, брачният партньор може да успее да обърне православния и да го отлъчи от Църквата. За членовете на такива семейства, е необходимо да се следи дали спазват стриктно изискванията на Православната църква, дали са в редовно молитвено и евхаристийно общение[115]. Изложеното е валидно най-вече за бракове с членове на някои протестантски секти. В тези случаи тайнство брак не се извършва, а се прибягва към неутралния граждански брак. В по-съвременен план има секти, които интерпретират брака и семейството по нов начин. За някои от тях това е стратегия за привличане на нови последователи. Спорен е въпросът за брак между православен и член на общността „Семейството“, в която се насърчава промискуитета и всички форми на „свободна“ любов. Някои от тези религиозни общности настояват бракосъчетанието да бъде сключено по техни обреди. В някои от случаите те са дълбоко проникнати от сакраментална тайнственост или са буквално акт за приобщаване към някоя секта. Например при общността, основана от Сън Мюн Муун, това буквално е акт на приобщаване към нея, присъединяване към „съвършенното“ семейство (сектата) и акт на „осиновяване“ от страна на гуруто – Муун[116]. При участие в такива езически или еретически ритуали, православният сам се отлъчва от Православната църква. От всякаква гледна точка е недопустим такъв брак. Той е потенциална заплаха за православното самосъзнание на християнина и действителен акт на отричането му от Православието. При сектите, които налагат тоталитарна дисциплина, това се отразява и в семействата на техните последователи. Така остава голяма вероятност децата от брака да бъдат приобщени към сектата. Този проблем донякъде се отразява и в семейства, при които единият член впоследствие е постъпил в някоя сектантска общност. Върху пастира пада отговорността да запознае православния с всички изисквания при такива случаи и да го предупреди за евентуалните проблеми, които биха моли да възникнат.

2.6. Сътрудничество на пастирите със светски институции. По проблемите, свързани със сектите, техните негативни прояви и борбата с тях, работят различни категории специалисти. Освен богослови, в тази насока правят изследвания социолози, политолози, психолози, психиатри и други. Сътрудничеството на пастира и на църковната мисия (вътрешна и специална) би могло да даде ефективни резултати. Светските институции и специалисти, работещи по проблема, могат да помогнат на мисията с информация за проявите на сектите в обществото, за последствията от тях и пр. Представителите на Църквата със своя опит също могат много да помогнат на светските кадри, в различните обществени и хуманитарни науки. Добри резултати биха могли да дадат периодични събеседвания между представители на светските институции и кадри на Църквата. Така социолозите ще добият по-нова представа за проявите на религиозните движения в обществото. Пастирският опит може да бъде приложен в различни направления на обществения живот и да даде положителни резултати. Особено биха могли да се възползват от него психолози и психиатри.

Именно пастирите са хората, които в своята практика опознават проявите и поривите на религиозния човешки дух. Така те могат да предпазят светските специалисти от погрешни действия и умозаключения. Особено ефективни постижения биха могли да бъдат постигнати в сферата на нравственото възпитание, за преодоляване кризата в обществото и потенциалния упадък на нравите.

Конкретно в областта на сектите, добри резултати биха могли да бъдат постигнати в областта на просветата. Това би могло да стане чрез изготвяне на издържани научни и научно-популярни трудове в тази насока. Те могат да бъдат писани в съавторство например на богослов и социолог, или на богослов и психолог. Толерантното отношение и сътрудничество между двама такива кадри ще спомогне за подробно и всестранно изясняване на проблематиката, свързана с религиозните секти.

Освен с информация, светските институции биха могли да помогнат с конкретни действия. Те включват организиране на комисии и екипи за борба със сектите, сформиране на асоциации и комитети за защита на семейството и личността и за защита на детето; организиране на комитети по училищата и между училищните центрове и други. Не е задължително именно православния пастир да застане в центъра на борбата със сектите. Такава роля би могла да изиграе някоя независима организация, ползваща се със съдействието на държавните институции. Ролята на пастира се състои в осъществяването живата връзка между всички подразделения от този род и църковните мисии. Колкото повече кадри привлече на своя страна Църквата, това ще бъде само от нейна полза, а и от полза за обществото. Контактите и сътрудничеството на пастира, на специалната и вътрешна мисия със светските институции е желателно да стават с благословията на висшата църковна власт и под неин надзор. Целта е избягване  на секуларизация, а също и противоцърковна дейност от страна на недоброжелателно настроени институции или отделни хора.

2.7. Прибягване към помощ от държавната власт. Има известни разногласия по въпроса – има ли право пастирът да прибягва към помощ от държавната власт за борба със сектите. В далечното минало представителите на държавната власт са били изключително толерантни към Православието. Тяхната цел е била единство на вярата в цялата държава. Имало е случаи, при които светските владетели са се солидаризирали с изповедниците на някоя ерес. Такива са били някои императори по времето на арианството през IV век и по времето на разпространение на иконоборческата ерес в VIII век. От тази гледна точка не винаги намесата на светските власти е била полезна и ползотворна за Православната църква. Вероятно по тази причина някои пастролози от началото на века препоръчват за борба със сектите да не се търси помощ от гражданската власт[117]. Доколко тяхното мнение се покрива с изискванията на църковните канони и държавните закони?

За търсене на помощ от страна на Църквата свидетелстват правилата 69, 71, 72 от църковно-законодателната дейност на Картагенския поместен събор. Те се отнасят особено за езичеството и суеверията, но в пълнота са приложими и по отношение на сектите[118].Естествено в миналото служителите на Църквата са се възползвали изцяло от тези права за въдворяване на ред в своите диоцези и за борба с отцепилите се сектанти.Следователно от църковно-правна гледна точка е позволено прибягване до помощ от светската власт. В каква степен това е приложимо днес у нас? Според член 2 от Закона за изповеданията (ЗИ), Църквата е отделена от държавата. В случая законът поставя изцяло държавата над всички конфенсионални общности, като ѝ дава известни права над тях, за упражняване на контрол в случай на необходимост (чл. 9; 10, ал.2; 12; 13, ал. 2; 14; 15 от ЗИ). При какви случаи може да се търси помощ от държавната власт. Освен този закон в България са приети редица международни правни актове, които се грижат да дадат свобода на хората при избор на вероизповедание. Това налага на голяма част от конфенсионалните общности да се даде известна равнопоставеност по отношение свободата на вероизповедание и извършването на просветна и култова дейност. Създадени са и съответни органи, които да обезпечат свободата в рамките на международните и вътрешни закони. Не са изключени и спекулации с религиозната свобода. Те целят на тоталитарни и криминогенни религиозни групировки да се даде равнопоставен статут с конфенсионални общности, притежаващи вековна култура и непреходни ценности. Държавната власт е принудена да се съобразява с всички тези закони и да проявява известен неутралитет по отношение на различните вероизповедни групи. Критерият, който би я накарал да се притече на помощ на Православната църква е съвсем различен от изкривяването и изопачаването на нейните догмати. По силата на сега действащите закони тя, държавата, няма право „да се намесва и администрира вътрешноорганизационния живот на религиозните общности и институции“ (чл. 13, ал. 1 и чл. 13, ал. 2 от ЗИ). Следователно държавата не може да помогне на Православната църква при положение, че става въпрос за отклонения от вярата и изкривяването на църковното учение. Това е валидно при всички случаи, ако една секта е регистрирана и има нужните права по ЗИ. Не е валидно ако конфенсионалната общност не е регистрирана по цитирания пo-горе закон, а се прикрива под името на благотворително дружество, регистрирано по Закона за лицата и семейството (ЗЛС).В тези случаи упражняваната от него религиозна дейност е изцяло незаконна. Помощ от държавната власт православният пастир и подопечната му мисия могат да търсят в случаите: а) упражняваната религиозна дейност на сектата е незаконна; б) когато ученията и действията на сектите са насочени срещу добрите нрави, обществения ред и законите на страната (чл. 6, ал. 2; чл. 15, ал. 2 и др. от ЗИ); в) съдействие от страна на властта може да се търси при всички случаи, когато е налице нарушаването на нечии права и свободи, когато са налице криминални прояви; г) при всички случаи, когато дейността на сектата е насочена срещу сигурността и суверенитета на държавата; д) при всички случаи, в които се разпалва религиозна омраза между хората (чл. 164 от Наказателния Кодекс – НК); е) православният пастир има право да потърси помощ от държавните юридически органи, когато секти грубо нарушават правата и уронват авторитета на Православната църква[119]. Когато става въпрос за изобличаване на криминални и противообществени прояви на сектантски общности, за да разчита на известен успех, православният пастир и мисионер трябва да имат подкрепата на някои граждански институции. В тези случаи активно се прибягва и до помощта на масмедиите, за да бъде привлечено вниманието на обществеността. Негативен е фактът, че през последните години медиите изнесоха много данни за кримигенността на секти, а голямата част от православното духовенство остана встрани от проблема и не взе отношение.

____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[110]. Шавелски, протопрезвитер Георги, Православно пастирство (основи, задачи и дух на православното пастирско служение), София, 1929, с. 190.

[111]. Калнев, Михаил, Щит на вярата, Велико Търново, 1994, с. 21.

[112]. Срв. Калнев, Михаил, пос. съч., с. 56.

[113]. Срв. Кота Жан, П. Мартен, Тайните на сектите, София, 1995, с. 164.

[114]. Срв. Рос Дж, Керъл, М. Лонгоун, Култовете – това, което родителите трябва да знаят, сп. „Общ. възпитание“, №3, 1994, с. 29.

[115]. Срв. Велички епископ Неофит, Пастирско богословие с канонично право, София 1910, с. 389.

[116]. Срв. Ненов, Здравко, П. В. Кампен, Сектите и как да ги разпознаваме, София, 1994, с. 78.

[117]. Срв. Велички епископ Неофит, пос. съч., с. 389.

[118]. Срв. Стефанов, прот. Иван, Правила на св. Православна Църква, София, 1936, с. 300.

[119]. Срв. Шавелски, протопрезвитер Георги, пос. съч., с. 198.

Изображение: авторът Бисер Божков.

Следва…