Етикет: сектантство

Сектантството и духовният тоталитаризъм – външен или вътрешен проблем на Православната църква в България*

Публикувано на от Dragan Bachev

Иконом Николай Нешков

Преди всичко бих искал да направя едно важно методологично уточнение: заглавието, което съм подбрал, е премисляно многократно. В него, без да притъпявам остротата на звученето му, не трябва да бъде привеждан опит за оскандаляване. На първо място защото като обект на този анализ е предпочетено наименованието „Православна църква в България“, а не „БПЦ“, за да не бъдат свеждани или стеснявани разглежданите проблеми като институционални. Те са по-скоро екзистенциални, разположени хоризонтално а не вертикално. Поради това аз бих искал да предложа едно изложение, което по жанра си не е тъкмо доклад, а да споделя елементи от критичното осмисляне на някои опитно преживени и преживявани реалности.

Едно от първите неща, които биха направили впечатление в църковния живот в България, е почти пълното отсъствие на проблематика, свързана с някаква сектантска дейност. Фокусът е другаде. Мнозина, а и аз в това число, сме си задавали въпроса: дали подобна дейност не е сведена до някакъв, ако не безопасен, то поне търпим минимум? Тази мисъл е изкушаваща. Малко по-възрастните сред нас си спомнят ранните 90-те години на ХХ-ти век. Това беше време на безпрецедентна сектантска инвазия – случи се в годините на студентството ми и нямаше как да не бъдем поне впечатлени и респектирани, но по-скоро бяхме ужасени. „Давидова клонка“, „Воини на Христа“, лама Оле Нюдал, Сциентолози, пастор Улф Екман, „Трансцедентална медитация“, Шри Нирмала Деви, Шри Чинмой, всевъзможни неопетдесятници (а това са само малка част от тези „нашественици“).  Националния дворец на културата, където се събираха поради множеството зали, до днес за мене има направо радиоактивна аура. Не мога да не спомена педагогическата мъдрост на покойния професор Тотю Коев, който, като наш преподавател по инославни изповедания, ни поощряваше да ходим там и да се запознаем от първа ръка с тази реалност. Аз лично съм му признателен, защото видях неща, които никога няма да забравя, изпитах усещания, които до ден-днешен ми помагат, доколкото е възможно, да разбера ефекта на агресивното религиозно вербуване. Тогава той благородно премълча „благочестивата“ реакция на неколцина наши колеги, които го обвиниха в подстрекателство към икуменизъм. Забележително е как подобна нагласа се оказва жизнена и без промени – и днес за мнозина църковни люде съпротивата срещу нуждата да познаваш религиозната другост, се счита за отстояване на вярата. Ще се върнем към това малко по-късно.

Онези дни обаче са минало. Тогава беше трудно да си представиш, че изобщо ще има нещо по-различно от тази лавина от чужда и често враждебна на Православието религиозност. Сега е трудно да си представиш, че изобщо е съществувала. Днес най-често се сблъскваме с някоя квартална протестантска община, с тревогата какво представлява йогата в детските градини или изразяваме надеждата последните дни на август на Рилските езера да бъдат дъждовни – заради паневритмията на дъновистите. Имаме ли основание да си мислим, че опасността по-скоро е отминала? Преодолели ли сме това изпитание, или сме по-скоро нечувствителни към него?

На първо място, сравненията с останалите православни църкви не говорят в наша полза. В Гърция и Румъния например новите религиозни движения имат много по-осезаемо и солидно присъствие, но и срещат също толкова осезаем и солиден отпор. Това обаче са две църкви, които никак не страдат от богословска немощ, дори напротив. Убеден съм, че не може да бъде изведена само една причина за значителната липса на интерес към сектите в България. Затова ще се опитам в рамките на предоставеното ми време да откроя комплекс от причини.

Изкушаващо е да предположим, че като цяло чуждата на Православието духовност е изгубила енергията си и като цяло е преодоляна – с няколко съществени изключения. Ако трябва лично да дам довод в тази насока, аз бих могъл да изтъкна факта, че се сблъсквам достатъчно рядко (става въпрос за близо двадесетгодишен период от време) с опити за религиозно вмешателство от страна на секти. Два пъти получени писма в храма, в които някой моли да бъде заличен от кръщелния регистър, защото е „избрал друга религиозна общност“, без да уточняват каква, няколко десетки случая на молба за помощ за близък, попаднал в секта, най-вече при протестанти неохаризматици. Виждал съм официални покани, изпращани на председатели на храмове и на епархийски архиереи за някакви форуми за мир и просперитет с мъгляво формулирана религиозна насоченост. Направих проучване, което ми показа, че става въпрос за фондации, свързани с „Църквата на Мун“.

Изпадането на много млади хора в наркотична зависимост или чисто битова проблематика са нещата, които тревожат хората, посещаващи храма. И отново – сектите не са в центъра на интереса както на духовенството, така и на вярващите. Дали пък не можем иронично да обобщим с думите на св. Иоан Лествичник, че „там, където има по-голямо зло, от по-малко няма нужда“?

Станали ли са сектите безопасни? Една социологическа справка за България би могла да помогне да избистрим подобно предположение. Тя е от 2018 година и е част от общоевропейско изследване, наречено EVS (European Values Study), или Европейско изследване на ценностите, към което официално са привлечени български университетски преподаватели. То е много подробно и многостранно, затова ще цитирам някои от най-важните данни. Първо, броят на хората, заявяващи себе си като вярващи, стабилно нараства. На фона на това обаче едва 2,4% заявяват, че ходят на религиозна служба повече от веднъж седмично, 63,3% не вярват в задгробен живот, 43% вярват, че съществува личен Бог, 24,3% от запитваните никога не се молят, за 20,2% от тях Бог е много важен в живота им. Почти 80% от запитаните са се заявили като православни, 18,3% са мюсюлмани, незначителен процент са католици и протестанти. Нека към това добавим и твърде важния факт, че всеки втори българин вярва в магии и посещава ясновидци и екзорсисти.

Иконом Николай Нешков

Това донякъде обяснява факта, че голям брой българи не са жертва на тоталитарни секти, но също така и показва, че те не са близо до Православието. Ако мога да си позволя едно етнокултурно съждение, аз смятам, че като цяло идеологията е трудно продаваема стока в България, за разлика от, да речем, в Русия. Основен интерес представляват „духовните“ продукти, които гарантират бърза практическа полза: развалянето на магии, парацърковни ритуали като отварянето на храмове, „за да ти се отвори късметът“, паленето на определен брой свещи на определено място и какво ли още не. Затова, предполагам, големи религиозни секти като „Църква на сциентологията“ не успяха тук. Изискването за бърза и мащабна печалба не се оправдава; постигането на висок „духовен“ статус така и не съблазнява почти никого, не и срещу хиляди долари.

Има още →

Китайско-американската секта „Църква на всемогъщия Бог“ и как тя вербува в интернет*

Публикувано на от Dragan Bachev

Александър Дворкин

Сектата, за която искам да разкажа сега, все още не е забелязана в България. Но тя активно набира персонал и мисля, че вече се опитва да започне работа във Вашата страна. В този доклад ще разкажа за историята и вероизповедта на тази секта и за нейните първоначални опити да се установи в Русия. Има една руска поговорка: „Ако си предупреден, значи си въоръжен“. Докладът ми е предупреждение за български приятели и колеги.

Разглежданата секта е „Църквата на всемогъщия Бог“, известна още като „Източна мълния“. Тази секта произлиза от движението на „домашните църкви“ в Китай, което възниква малко след Първата световна война и поражда много секти от неговата среда, най-известната от които на Запад и в Русия е „Местната църква“ на Пазител Ни и Свидетел Ли (на нея е посветена отделна глава в моето „Сектознание“). В Китай тя се нарича Shouters („Викачи“). „Домашните църкви“ са доста често срещани в Китайската народна република, като правило те действат там незаконно, но повечето от тях не са забранени, така че те някак си могат да съществуват.

Сектата, на която е посветен този доклад, също е произлязла от тази среда. „Църквата на всемогъщия Бог“ (Quan Nenshen Jiao), наричана още „Източна мълния“ (Dongfang Shan Dian), е основана в началото на 90-те години в провинция Хънан, Централен Китай, от местния жител Чжао Вейшан (роден 1951), който обявил жена си за второто въплъщение на Христос. Чжао Вейшан, родом от провинция Хейлунцзян, бил водач на едно от поделенията на „Викачите“. Янг Сянбин (родена 1973) е жената, която по-късно става негова съпруга, а по-нататък – и „всемогъщият Бог“, през 1989 година започва да посещава „Домашните църкви“, а след това – и „Викачите“. През 1991 година тя започва да изрича думи, които според последователите ѝ били равни по сила и власт на думите на Иисус Христос. Членовете на тази група решили, че всички тези думи на младата китайка са вдъхновени от Светия Дух, и започнали активно да ги разпространяват. Чжао Вейшан, който по-късно се жени за Сянбин, се оказал най-активният в тази дейност. От 1993 година поклонниците на новопоявилата се пророчица започнали да вярват, че тя е Второто пришествие на Христос, че е въплътеният Бог и единственият всемогъщ Бог. Новото ѝ име започва да звучи като Светкавицата Дън, а новосъздаденото движение взема името „Църква на всемогъщия Бог”.

Противно на реалността днес сектата твърди, че никога не е имала нищо общо с „Викачите“ и е родена благодарение на преките действия на Христос от последните дни – „всемогъщия Бог“. Второто име – „Източна мълния“, е свързано с евангелския цитат, който според сектантите потвърждавал тяхната теория за второто въплъщение на Христос: „както светкавицата излиза от изток и се вижда дори до запад, тъй ще бъде пришествието на Сина Човечески“ (Матей 24:27). Интересното е, че същият цитат е бил използван от ръководителя на някога огромната и мощна корейска секта на Сан Мян Муун, но разбира се, в негова полза.

Не знаем дали тази двойка предварително се е съгласила с всичко, разпределяйки ролите помежду си, или Чжао използва Янг като своя марионетка, но е сигурно, че всъщност Чжао е глава на сектата и той я контролира. Макар представители на сектата да твърдят, че Бог сега е въплътен в тялото на една жена, те никога не произнасят името Янг ​​Сянбин и говорят за нея като за „Всемогъщия Бог“ в мъжки род. За Чжао Вейшан се споменава като човека, който се използва от Светия Дух, свещеник и брат, а също и като административен ръководител на „Църквата“. Но името му се споменава много рядко[1].

Александър Леонидович Дворкин

Сега съпрузите твърдят, че „се крият от религиозно преследване“ в Чайнатаун, Ню-Йорк, където продължават да разпространяват вярата си в безопасност, далеч от огненото дихание на Великия червен дракон (Китайската комунистическа партия). Брошури и публикации на „Източната мълния“ широко се разпространяват в така наречената Чайнатаун квартали на американски, канадски и европейски градове. Чрез активно вербуване сектата набира последователи сред китайската диаспора и местните жители. Понастоящем значителни общности на „Източната мълния“ освен в САЩ съществуват още в Южна Корея, Италия, Канада, Франция, Испания и други страни, както и в Тайван и Хонконг.

Една от основните идеи на сектата е, че Китайската комунистическа партия (Великият червен дракон) е изчадие на ада и въплътен сатана, а нейното идване на власт означава близостта на края на света, така че борбата с тях (и с Китайската народна република) е техен свещен дълг. На 21 декември 2012 година (деня на апокалипсиса на маите, когато те чакаха края на света) сектантите проведоха серия от открити протести срещу правителството в Китай. В отговор на протестите бяха извършени многобройни арести. Според по-обективни данни в Китайската народна република под арест са няколко хиляди активни членове на сектата, обвинени в конкретни престъпления.

От самото начало сектата се занимавала с активна политическа дейност и била забранена, защото през 1995 година попаднала в категорията „Сидзяо“ („Опасна секта“). Членовете на сектата многократно били обвинявани в нарушаване на закона, включително за грабежи и убийства. През 2002 година последователите на Вейшан отвлекли 34 християни, лидери на „катакомбни“ общности. Те били измъчвани, дрогирали ги и се опитвали да повлияят на тяхното съзнание. Една жена от отвлечените съобщила за това на репортера Мат Ший[2]. Някои от тях били осакатени: на едни рязали уши, на други счупили краката. Също така според репортера сектата набирала нови членове чрез проституция.

Стана широко известен случаят със зверското убийство, извършено от хора на сектата, които вербуват последователи. През май 2014 година в един от ресторантите „Макдоналдс“ в град Чжаоюан, област Шандун, жертвата е била пребита до смърт със столове пред очите на нейните деца. Това сторили сектанти, които канели нови членове в организацията си и изисквали номерата на мобилните телефони от всички посетители на ресторанта. Задържаният убиец Чжан Лидонг не показа разкаяние. Той заяви: „Аз я бих с всичка сила и също я тъпках с краката си. Тя беше демон. Трябваше да го унищожим[3]“. Общо пет души са участвали в случая. Двамата преки убийци бяха осъдени от съда в град Янтай (провинция Шандун, Източен Китай) на смърт, един – на доживотен затвор, още двама – на лишаване от свобода съответно за седем и десет години.

Многократно през последното десетилетие е било съобщавано за незаконните дейности на сектата. Репортерът на Би Би Си Кери Грейси е подчертавала, че този култ разрушава семейството и понякога принуждава сектантите да убиват роднините си. Сред интервюираните от Грейси, чиито контакти са ѝ предоставени от китайските власти, била и дъщеря, която убила баща си за това, че искал да я освободи от влиянието на сектата, както и мъж, който инкогнито се присъединил към сектата, за да помогне на съпругата и тъста си да я напуснат.

Александър Леонидович Дворкин

Естествено, сектата отрича обвиненията в насилие и прехвърля всичко на китайските власти, като в същото време набляга на положителния пиар. След като започва да се разпространява извън границите на основната територия на Китайската народна република, сектата излиза от нелегалност и действа открито, отваря офиси в различни градове и активно се занимава с пропаганда. „Църквата на всемогъщия Бог“ се представя като открита, дружелюбна организация, което тя се опитва да покаже на новия си, много скъп многоезичен уебсайт, използван предимно за вербуване на последователи. Сектата настоява, че всички истории за нейните жестокости и убийства са пропаганда от страна на Китайската комунистическа партия: „Правителството на Великия червен дракон използва всички видове жестоки средства, за да смаже всички по най-жесток начин, изпълвайки страната със слухове. Цялата територия на Китай се превърна в свят на ужасите“.

Тъкмо тази версия (за невинността на сектата по отношение на всички престъпления) сега активно се използва и разпространява от цялата кохорта на западни сектозащитници. Независимо от това, дори на този нов пропаганден сайт могат да се намерят материали, които косвено потвърждават наличието на сектантско насилие. В него има раздел „Типични случаи на наказания за съпротива срещу всемогъщия Бог“. Например там се разказва за една 55-годишна жена, която не е позволила на клетка от сектата да се установи в нейното село. След това тя „започнала да кърви от гениталиите, после те почнали да загниват и тя умряла в ужасни мъки“. Когато я понесли да я погребат, от небето паднала мълния и изгорила ковчега ѝ[4]. И това е само един пример от стотиците, публикувани там. Като се имат предвид тези ужасни, натуралистични описания, които непрекъснато се умножават и повтарят на срещите на сектата, може да се предположи, че някои привърженици в разгорещената атмосфера на напрегнат апокалиптизъм решават да ускорят Божия съд над „враговете и демоните“ и възприемат себе си като инструмент на Божието възмездие. Не бива да забравяме също, че живеещото в Ню-Йорк ръководство на сектата определено може да дава заповеди за разправа с едни или други врагове на сектата.

Има още →

Тоталитарните секти-заплаха на XXI-ви век*

Публикувано на от Dragan Bachev

(Във връзка с темата, изложена по-долу виж и статията Образът на сибирската Анастасия от Десислава Панайотова-Пулиева, в Съдържание 2, публикация № 280)

Иеромонах Зотик Гаевски

Ако към вас на улицата се приближи усмихнат млад човек и ви помоли за минута внимание, за да ви продаде някаква четка за зъби или за да ви заведе в туристическа агенция, в такъв случай вие ще отговорите просто с лек отказ. Доста по-сложно става, ако някой се интересува за вашата вяра в Бога и ви кани на семинар по изучаване на Библията: съгласявайки се, вие, без сами за това да подозирате, отдавате себе си във властта на религиозни мошеници.

Какво е това секта? Твърде често ние правим принципиално голяма грешка, слагайки думите секта, протестантство и дори по невежество римокатолицизъм под един знаменател. Думата секта има латински корен secare – отсичам, част от цялото или, seque – следвам след лидер, задаващ самопроизволно направление. Първият термин е характерен за исторически секти, каквито са баптисти, молокани и други. Вторият термин подхожда на новопоявилите се секти.

Иначе как можем да наречем деструктивен култ или тоталитарна секта? Това е организация, която провъзгласява своите религиозни цели, но отделя себе си от традиционни религиозни конфесии.

Тя се обръща към духовните потребности на всеки нормален човек: търсене смисъла на живота, вяра в безсмъртието на душата, избавление на човечеството от страдание или просто самоусъвършенстване. Такава покана може да привлече всекиго в секта. Но всъщност болшинството от сектите преследват меркантилни интереси: обогатяване на елита за сметка на финансовата и физическата експлоатация на редовия член и затвърждаване на властта. За това нещо се изгражда иерархията – с желязна дисциплина, с безпрекословно подчинение на „учител“, с принцип на укриване на истинската цел. И главната задача – истината знаят само „учителят“ и неговите приближени, а адептът постепенно е въвеждан в плановете на „учителя“. Не е ли истина, че тази система много прилича на държавния модел? Същите механизми на властта, същата идеологическа обработка на нисшите нива.

Професор Дворкин вижда четири основни признака на тоталитарните деструктивни секти:

1. Наличие на гуру, лидер. „Гуризъм“.

В сектата всичко се започва с лидер и с него всичко се завършва, всичко се зацикля в него. Никаква връзка с Бога, само чрез и посредством гуру.

2. Организация.

Сектантска организация – това не е религиозна организация в този смисъл, в който ние сме свикнали да си представяме. Ако можем да я сравним с нещо, то най-много тя прилича на мафия или на кадрова партия от ленински тип, с желязна дисциплина и безпрекословно подчинение.

3. Метод.

Методът – това е нещото, което прави лидера на сектата истински лидер. Това е неговото творение, с което той започва да покорява света. Методът трябва да бъде прост, достъпен, всеобемен, но ключовете към него винаги трябва да се намират в ръцете на гуруто.

4. Езотерически разрив.

При встъпване в сектата на човека никога не се съобщава за истинското съдържание на сектата, за това какво ще стане после.

Професор Александър Леонидович Дворкин, руски изследовател на съвременното религиозно сектантство, деец на антисектантското движение в Русия, светски и църковен историк-медиевист, православен богослов

Нас, които сме членове на една от световните религии, ни обединява общо разбиране на ценностите и принципите, а сектантите – най-много авторитетът на гуруто и личните отношения с други членове на сектата. Оттук и някаква организационна рохкавост на световните религии и противостоящата им желязна организация на сектите, стремеж напълно да завладее човека, абсолютен контрол на всички страни от живота на адепта.

Зомбирането се явява един от многочислените методи на психологическото обработване на адептите, което позволява да се контролира тяхната психика и да се управлява поведението им. Сектите оказват крайно деструктивно въздействие върху здравето на всички нива на функциониране на обществото: индивидуално – на лично ниво, микросоциално – семейно ниво, социални групи, трудов колектив и макросоциално ниво – на цялото общество.

За съвременното сектантство е характерно засиленото внимание към младото поколение. Ръководителите на секти много добре разбират, че младите хора са тези, които все още не са оформени в пълна мяра по отношение на своя мироглед, система на убежденията, по-лесно става да ги обработиш, да ги подчиниш на своето влияние. Всички сектантски движения винаги помнят, че младото поколение е обект, който изисква съсредоточено внимание и активна мисионерска работа.

От адептите скриват истинската информация или просто я изопачават. Но тази лъжа е нищо в сравнение с психологическото програмиране, на което се подлагат редовите сектанти. За постигане на тази цел се прилага контрол върху съзнанието.

В началото новакът попада под групово давление, обгрижване и любвеобилие. На него му се внушава, че той е избран за някаква висока мисия, че светът е потънал в грях и само в това семейство хората могат да се обичат един-друг. В резултат на което се появява потребност да влезе и да стане част от това семейство. Използват се игри, приличащи на игри с деца, групово пеене, съприкосновение и ласкателства.

Има още →

НЮ ЕЙДЖ*

Публикувано на от Dragan Bachev

От протестантизъм към Ню Ейдж и новоезичество: един български феномен

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Отношението към различните религии и религиозните общности у нас и по света най-общо може да бъде сведено до 3 основни вида:

– Безразлично отношение, базиращо се на религиозна неграмотност и духовна индиферентност.

– Безкритично и либерално отношение, одобряващо съществуването на всякакъв вид религии и движения на религиозна основа.

– Осъзнат и последователен плурализъм, отчитащ правото на всеки човек да изповядва дадена вяра при условие, че тя не засяга интересите, правата и свободите на останалите хора и на обществото като цяло.Dr. Desislava Panaiotova-PulievaКато неделима част от вселенското православие Българската православна църква споделя плуралистичната нагласа спрямо съществуването на различните религиозни вярвания. Не е необходимо да правим историческа ретроспекция, за да илюстрираме добре известната толерантност на православните християни, които – без да изпадат в религиозен релативизъм – съзнателно се стремят да виждат преди всичко Божия образ в другия, в различния по вяра човек. Същевременно Православната църква ревностно отстоява и пази догматичната, етичната и литургичната устойчивост на своето учение и духовен живот. Последното е особено важно за личностния и духовен интегритет на всички православни хора, съдейства за оздравяване и стабилизиране на духовния климат в обществото и безусловно подпомага цялостното развитие на народите по земята. Ето защо православието с тъга констатира отклоненията от пълнотата на Свещеното Писание и Свещеното Предание и с тревога се отнася към религиозните деформации, до които тези отклонения често водят.

В този пореден брой на нашия бюлетин се илюстрира именно рискът от смесването на православната духовност с други религиозни традиции. Подчертава се също и опасността от пълното отричане на православните догмати и канони, които за Църквата Христова са щит срещу всички „Троянски коне“, търсещи начин да я превземат, ако е възможно, отвътре и в края на краищата да я разрушат. За обществото православните догмати и канони винаги играят ролята на фактори, които носят благословение на съответния народ, поощряват отговорността, градивността и  цялостната стабилност на социалния му живот.

Настоящата статия се базира върху конкретни данни и свидетелства на пострадали хора, които са се измъкнали от здравата „прегръдка“ на  новопоявила се секта с български произход. Нейната деструктивна дейност беше извадена на светло в последните два месеца[1] благодарение на общите усилия на Центъра за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“, наши видни учени и доблестни представители на национални медии като Би Ти Ви, ежедневниците „24 часа“ и “168 часа“ и други.

І. EPOCH (Ecclesia Protestanto Orthodoxa Catholico Hebraica), Градът на Христос или The City of Christ, Нови Ерусалим, Съборна църква, богомили, Институт по трансцендентна наука, Сдружение „Академия Орфика“, Тракийска църква са част от имената, зад които се крие една и съща българска секта. Тези имена също така отразяват и „еволюцията“, която изживява тази общност в периода от 1994 година до днес.

Създатели на общността.

ЕПОХ или Градът на Христос е създадена от двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски. Техните родители са протестанти, които дълги години посещават ІІ-ра Евангелска Петдесятна църква в София. Стефан и Цветан израстват в същата среда, а по-малкият брат Цветан за известно време дори е ръководител на младежката секция на тази протестантска общност, което не му попречва по-късно да работи и като псалт (църковен певец) в православния столичен храм „Св. Неделя“.

Цветан завършва музикалната консерватория „Професор Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно пеене и не спира да търси пресечни точки между изкуството, душевната екзалтация и религията. Около 1992 година Цветан заедно със свои приятели и съмишленици гравитират около сектата на Георги Бакалов Слово на живот и активно участват в динамичните процеси,свързани с оформянето и разпадането на най-различни групи от протестантски тип.

По-големият му брат Стефан завършва у нас медицина, но в самото начало на демократичните промени емигрира в САЩ и заживява в Калифорния, където се бори за оцеляване и попада в различни религиозни групи, между които е и така наречената Мелхиседекови братя. Най-вероятно там у него се запалва идеята да основе собствена религиозна общност в България и за целта използва своя брат Цветан. Стефан е идеологът, Цветан е лицето на новата секта.

Възникване на сектата.

В средата на 90-те години на ХХ век Цветан Гайдарски е главен пастор на Нови Ерусалим. Впоследствие започва да действа чрез други лица. Така през 1998 година в Троян е регистрирано местното поделение 11 на Национален алианс „Обединени Божии църкви“ на името на Димитър Дакашев, съпругата му Мариела Дакашева и Мария Гайдарска, майка на двамата братя Стефан и Цветан Гайдарски.

Междувременно Стефан дава насоки от Америка, а групата в България вербува нови членове сред всички християнски деноминации, включително и сред православните. Около 2000 година Цветан за пръв път споделя с Димитър Дакашев възхищението си от посланията, закодирани в иероглифите на гробните камери в египетските пирамиди, на които „се подчинявали дори и ангелите“. Цветан Гайдарски започва да се държи все по-безпардонно и да внушава на всички свои съмишленици, че е Божи пратеник, призован да поведе посветените в тайната общност, а на следващ етап да завладее и душите на всички вярващи от останалите деноминации.

През 2003 година започват радикални промени в идеологията и оформянето на култовите пространства на сектата, която провежда своите събрания в апартаменти в София на улица „Московска“ № 27, на площад „Славейков“ № 8, в Зона „Б-5“ (блок 5) и други[2]. Междувременно се правят опити за сформиране на групи и в градове като Троян, Бургас и други.

Сдружение „Академия Орфика“ е най-новото и обществено приемливо лице на сектата. Сдружението представлява класическа форма на сектантска мимикрия чрез културно-образователна дейност за „възраждане“ на древната тракийска култура. Директор на „Академия Орфика“ е Цветан Гайдарски; той, както и брат му не пропускат да изтъкнат, че са официално вписани в регистъра за меценати на Министерството на културата на Република България. Очевидно чрез някаква схема за дарения или сътрудничество това сдружение си е „закупило“ формално обществено признание в лицето на министерски чиновници, които или не подозират какво се крие зад този „меценат“, или проявяват непростимо безразличие. Така чрез „Академия Орфика“ братята Гайдарски работят в три главни направления: институционализиране на идеите и присъствието на сектата в българското общество; развиване на дейност, която им носи финансови приходи от представянето на „тракийски“ спектакли в читалищата из страната, от продажбата на книги, аудио- и видеоматериали и т. н.; и най-вече – „зарибяване“ за сектантските идеи на Гайдарски на нищо неподозиращите младежи и девойки, които с ентусиазъм се включват в живота на групите, ангажирани с музикално-поетични и танцови занимания по проектите на „Академия Орфика“. Изкуството е най-прекият път към сърцата и умовете на младите хора, които са много важна за братята Гайдарски целева група, от която те имат жизнена нужда за набиране на свежи, наивни и себеотдайни членове за тяхната секта.

Учение

Тръгвайки от либералното протестантство, свързано с „кръщаването със силата на Светия Дух“ и „говоренето на езици“ (евангелистко петдесятничество), сектата на братята Гайдарски с всяка измината година се отдалечава все повече от християнството. Постепенно или пък с решителна авторитарност Стефан и Цветан въвеждат в учението и практиките на общността окултно-масонски идеи и символи, кабалистични подходи, египетски езически елементи, медитация. След 2003 година братята все по-безцеремонно натрапват вярвания, уж свързани с тракийско-орфическите мистерии от древността. Без съмнение това е свързано с изобилието от археологически открития по нашите земи през този период. Стефан и Цветан Гайдарски добре се ориентират в културно-пазарната ситуация и се опитват да извлекат лични материални изгоди, флиртувайки с потребността на българина да се почувства наследник на велико минало, пък било то и безвъзвратно изживяло времето си езичество.

Ако дотогава водачите на сектата са се обличали в одежди, сходни с тези на православните и римокатолическите свещеници, и са се наричали „пастири“ и „епископи“, то през последните няколко години Цветан Гайдарски започва да използва и думата „жрец“.

Библията вече не е върховен авторитет за лидерите. Те се вдъхновяват от от окултистка и езотерична литература, от египетската „Книга на мъртвите“, от „древни тракийски писмена“, уж разчетени от Стефан Гайдарски и т. н.

Личността на Христос започва да се замества с образите на Орфей, с египетското слънчево божество Хорус с глава на сокол, и с някакво хибридно божество, което „Божиите пратеници“ наричат Тион Иисус, тоест слагат знак на равенство между вакханския езически бог Дионис и Спасителя на човечеството Иисус Христос. Също така се пропагандира божествеността на мъжкото и женското начало, което води и до обожествяване на човека.

Кулминация на идеологическото си видоизменение сектата изживява с публикуването на книгите на Стефан Гайдарски „Тракийски послания“, „Тракийски мистерии“ и най-новата „Тракийското Писмо Декодирано – ІІ“ (2006 година). Те излизат под авторското име – д-р Стефан Гайд. Днес тези книги са настолни за членовете на сектата и играят роля на „свещено писание“. Основната идея в тях е, че Орфей е пророчествал за Христос още преди Рождество Христово и че тракийското писмо предшества египетското и стои в основата на всички древни тайни религиозни знания, включително и в основата на Моисеевия закон, съхранен в Стария Завет.

Тук е мястото да напомним, че някои от най-видните български учени-траколози активно заявиха възмущението си, както от ненаучните публикации на Стефан Гайдарски, така и от факта, че чрез тях той разпространява сектантски идеи. Профeсор Валерия Фол, ст. н. с. д-р Георги Китов, профeсор Димитър Овчаров, профeсор Кирил Йорданов са някои от личностите, които през последната една година защитиха българската наука от поредното посегателство на самозванци и манипулатори, каквито, извън всякакво съмнение, са братята Гайдарски.

Практики

В началото сбирките на ЕПОХ преминавали в типично протестантски стил – молитвени събрания с пеене на протестантски химни, някои от които лично написани от Цветан Гайдарски. Към тях започнали да се прибавят и чисто инструментални изпълнения предимно на студенти от консерваторията в София, чрез което на последните се давало поле за изява, което допълнително ги привличало към членуване в сектата.

Въвеждането на нехристиянски практики като медитация и повтаряне на „тракийски мантри“ не закъснява. Бивши членове на сектата разказват, че по време на сеансите им се давали за повтаряне тракийски изрази, чието енергийно въздействие върху действителността било „преоткрито“ и „доказано“ от жреците на общността. Към подобни занимания са принуждавани и децата на членуващите в сектата, а това води някои от малолетните до психически отклонения и асоциалност, както свидетелстват техни загрижени близки[3].

Свидетелите потвърждават, че в „Градът на Христос“ широко се използва хипнозата, вследствие на която някои по-лабилни последователи получават пристъпи на холерична еуфория, пълно отчаяние или неуправляема агресивност. Там се практикува и така наречения ритуал „Оракул“, който – от гледна точка на православния духовен опит – представлява опасна смесица от хипнотично въздействие и демонично обсебване. Вследствие на участието си в този ритуал през 2005 година скулпторът Руси Русев полудява, след което напълно изчезва. И до ден днешен родителите му и семейството му – жена с две деца – нямат никаква открита следа и продължават да очакват неговото завръщане в дома им във Владая (близо до София).

С цел пълно контролиране на живота в сектата лидерите ѝ нарушават принципа за съхраняването на изповедната тайна. В съвета на „епископите“ на ЕПОХ се обсъжда всичко, което е научено за болките, дилемите и проблемите на членската маса. Така става възможно безпардонното направляване на отделните човешки съдби, както и на процесите в сектата като цяло.

Без да информират последователките си какво точно означава носенето на бели забрадки, гурутата в сектата заставят част от жените да изпълняват това предписание безпрекословно. Едва след напускането на сектата Зорница (32-годишна) разбира, че това я е задължавало да живее в безбрачие, за което личното ѝ мнение не е било потърсено.

Братята Гайдарски и техните най-близки сътрудници-„епископи“ никога не събират заедно всички свои последователи, а ги ръководят в отделни групи, които нямат никаква връзка помежду си. Те се състоят от около 10 човека и по правило дори не подозират за съществуването на останалите. Когато се появят недоволни или питащи членове, те биват пренасочвани към групата на вербовчиците, които всъщност вече не участват в никакви „богослужения“, а са натоварени със задачата да привличат нови членове към сектата. Осъзнаването на този факт от страна на някои вербовчици и духовната им неудовлетвореност са направили възможно излизането им от тази тоталитарна религиозна общност.

Когато някой член напуска сектата, се събират заседателите на Небесното Съдилище и издават присъди, които имат двойно действие – проклинат и унижават прогледналия човек и поддържат чувството за страх у заслепените последователи. Във връзка с напускането си на „Тракийската църква“  преди няколко години Димитър Дакашев и други хора като него са „осъдени“ от Небесното Съдилище по  следния абсурден и човеконенавистнически начин: „Понеже вашият съюз е без Божия Дух, неговото резцепление ще се разраства докако се разпръснете съвсем в сърцата и пътищата си. /…/ Това ще продължи докато останете сами, изоставени от всички близки и родственици около вас… /…/ Бог ще ви предаде на враговете ви и ще ви се случва това, от което се страхувате[4].“

Светилищата

Първоначалните домашни събрания на сектата на Гайдарски се организирали в помещения с украса, съчетаваща символични елементи с православен, римокатолически и протестантски произход. С времето обаче вътрешните пространства придобиват все по-ярък езически облик. В светилището на площад „Славейков“ и в други апартаменти започнали да се появяват египетски иероглифи и божества, окултни и масонски символи. Зад двата реда завеси, делящи „простосмъртните“ от лидерите на сектата, има две псевдоправославни изображения – на Христос и на подкупващо „свенлива“ жена, която трябва да представя св. Дева Мария. И двете изображения напомнят на православни икони, но нито Христос е с вписан кръст в нимба и със съпътстващите го букви Сый (гръцки O ΩN, ο ων =Вечносъществуващият), нито жената е посочена изрично като Майка Божия чрез църковнославянски или гръцки абревиатури. В капищата си жреците-“епископи“ имат тронове, а също и меч под ръка: вероятно за по-голям авторитет. Те кощунствено употребяват  хляб и вино като заблуждават последователите си, че това има нещо общо с Христовите Тяло и Кръв и с православното св. тайнство Причастие. Всъщност символиката е свързана не с Христовите изкупителни страдания, а с митовете за смъртта на Орфей и Озирис като метафора на сезонните цикли, плодородието и възраждането на земята.

Негативен опит на бивши членове на сектата

Зорница, Димитър и Мариела Дакашеви, Г. И. М., С. Г. и други бивши членове на сектата споделиха с нас, че в тази общност се извършат не просто неправославни и нехристиянски ритуали, но и неща, които заплашват цялостта на човешката личност и на семействата, тяхното благополучие, физическото и духовното им здраве.

–  Цветан Гайдарски изисква безпрекословно подчинение спрямо личната си воля. Има случаи, в които Цветан пита последователите си дали са готови да скочат от прозореца, например, ако той им нареди.

–  Някои от „епископите“ и редовите членове са изключително агресивни. Не са рядкост физическите, психически и съдебни заплахи с цел обезсърчаване на решилия да се избави от сектантската си зависимост. Случвало се е син да бие майка си и да я сваля на земята затова, че е напуснала общността и че не се поддава на манипулациите, внушаващи ѝ да припише цялото си недвижимо имущество на детето си, тоест на сектата. Оказването на натиск за приписване на жилища (бъдещи капища) в „името на Господа“ продължава и досега.

–  Заповядано е на Зорница да напусне работата си, както и да спре следването си в Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Вследствие на това тя, която е самотна майка, вече четвърта година с труд изкарва прехраната си чрез наемна работа, която стои далеч под образователния ѝ ценз[5] и професионална квалификация[6].

–  Разваляни са семейства заради безплодието на един от партньорите.

–  Приятелският кръг на членовете на сектата е бил строго ограничаван само до съответната членска група. Лидерите категорично са забранявали лични контакти извън общността.

–  По време на „молитвите“ малките бебета са в отделна стая и майките им нямат достъп до тях, дори дечицата да посиняват от плач.

–  Зорница споделя, че повече от година след напускането си се е намирала в тежка депресия и не е можела да се грижи адекватно за дъщеря си; дори наливането на една чаша вода я е претоварвало извънредно много.

–  Синът и снахата на Г. И. М. не ѝ разрешават даже да погали внучето си, тъй като е напуснала „Тракийската църква“. По време на даваните от нас консултации други семейни двойки също споделиха, че законното им право да общуват с внучетата си е нарушено – системно им е отказван достъп до тях, децата са настройвани срещу бабите и дядовците им чрез внушението, че последните са техни най-страшни врагове.

–  В сектата се толерира доносничеството.

–  Даването на ежемесечен десятък от заплатата е задължително.

–  Доброволният труд в полза на сектата достига размери, застрашаващи оцеляването на цели семейства.

Анализът ни ще стане твърде дълъг, ако трябва да предадем всички болки, проблеми, раздели и разочарования, които сектата е причинила на свои бивши и настоящи членове. Затова ми се струва, че е уместно да спрем тук, предлагайки на вашето внимание някои изводи, които касаят сектантството въобще и сектата „Гайдарски“ в частност.

ІІ. Изводи

„Градът на Христос“ е пряко следствие от либералното протестантско схващане за легитимността на частното мнение и свободата да решаваш извън съборното съзнание и без съгласието на едната света, съборна и апостолска Църква – Православната.

Деформациите, до които се стига в сектата, в много голяма степен се дължат на протестантското отричане на Свещеното Предание и църковната иерархия.

Сектата е плод на мегаломанските и користни цели на своите създатели.

Сектата вербува млади хора, хора на изкуството, хора в нужда, възрастни жени, които не са богословски подготвени и нямат солиден духовен опит.

Сектата заплашва физическото, психическото и духовното здраве на своите членове.

Сектата разстройва семейния и професионален живот на своите членове.

Сектата създава синкретично учение от Ню Ейдж и новоезически тип, който днес е много популярен.

Лидерите не се колебаят да си служат с лъжи. За целта Стефан Гайдарски без свян лансира съчинени от него самия псевдонаучни теории за наличието на тракийско писмо и за значението на тракийската култура.

Сектата развива пропагандна дейност в София и страната като работи с местните читалища, които – без да подозират – стават домакини на нейната общественоопасна активност.

Мимикрията зад паравана на културното Сдружение „Академия Орфика“ (Удостоверение №3/04.09.2006 година; София, булевард “Евлоги Георгиев” № 72[7] – представлявано от Цветан Гайдарски), подпомагащо дейността на Министерство на културата, цели институционално признание, както и създаване на влиятелен кръг от спонсори и лоби сред обществения елит.

Сектата „Градът на Христос“ нарушава основни човешки права, поради което следва да бъде поставена под наблюдението и контрола на компетентните държавни органи.

В заключение трябва да подчертаем, че зачитането на религиозните права и свободи на българските граждани никога не бива да бъде прилагано механично и безкритично, защото подобен подход би могъл да заплаши други техни неотменими права: правото на личен и здравословен начин на живот, правото на образование, правото на труд, правото на свобода и щастие[8].

Обществото ни ще покаже зрялост, ако не допуска в недрата си влиянието на религиозност, която се самопревъзнася и безчинства. Всички сме отговорни за това в живота ни да вирее и процъфтява жизнеутвърждаващата вяра, която действа чрез любов. А истинската любов е „дълготърпелива, пълна с благост, … на неправда се не радва, а се радва на истина“ (1 Коринтяни 13:4, 6). Такава вяра, такава надежда и такава любов Бог да дари на всички ни, за да прославяме достойно името Му и да наследим вечно спасение! Амин.

_______________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. Става дума за периода май-юни 2007 година.

[2]. За новоезическите капища на групата става дума по-нататък.

[3]. Изпълняваме изричната молба на свидетелите да запазим пълната им анонимност, за да не бъде навредено на техни близки, останали в сектата.

[4]. Вж. пълния текст на присъдата в неправославния, но поучителен линк на пострадалите от сектата – http://www.lozata.info/svideteli.php?action=2

[5]. Зорница все пак завършва богословие в СУ „Св. Климент Охридски“, но след като се разделя със сектантите.

[6]. За определен период от време Зорница е работила като адютант на един от генералите в Генералния щаб на Българската армия.

[7]. На този регистрационен адрес не съществува приемна, офис или сграда с така посоченото име на сдружението.

[8]. От името на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ и на обществото като цяло благодарим на всички бивши членове и свидетели по случая за проявената доблест и активност в осветляването на вредната дейност на сектата „Градът на Христос“. Информираността е важна предпоставка за намаляване на отрицателното въздействие на сектантството в национален и международен мащаб.

Изображение: авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник http://novinar.bg.

Християнство, окултизъм и магия. Църквата и езическите ритуални практики*

Публикувано на от Dragan Bachev

Доц. Костадин Нушев

Разгорещените спорове и публични дебати, които бяха породени от някои по-резки и категорични изказвания на православни свещеници относно съвременните „феномени” на окултизма, ясновидството, прорицателството и лечителските практики на екстрасенсите, поставиха отново Българската православната църква, или поне някои нейни „по-ревностни” клирици, пред лицето на един особен тип „духовност” и „религиозност”, които носят  белезите на старото езичество, което в днешно време е загърнато в модните дрехи на интереса и вкуса към необичайното и свръхестественото.

Дали тези православни свещенослужители, подели своята духовно-мисионерска кампания в началото на Великия пост с нагласата да прогласят анатеми срещу магьосничеството в Неделята на Православието ще съумеят да насочат процесите, които отприщиха в обществото, в здравото русло на мисионерското и пастирско просвещение, или тяхната акция ще се превърне в медийна истерия, която провокира поредния „скандал” около Българската православна църква, предстои да видим в близко бъдеще.

Във всеки случай явлението срещу което се изправят, и което набира страшна сила през последните години в България, не е за подценяване и дано Бог да им е на помощ в мисията, с която са се нагърбили! Екзорцистките заклинания и заклеймяването на оокултизма и окултно-магичните явления, обаче, следва да се съпровожда и със задълбочено изучаване и добро познаване на това, което се отхвърля. За подобно задълбочено познаване на теософски възгледи и окултни феномени някои от радетелите за чистотата на вярата дават известни заявки, че го притежават. Но все пак не е излишно да си припомним отново някои основни и азбучни истини.

Окултно-магичното и неоезическите ритуали, които го съпътстват, са сложно и многопластово явление, което е трудно за изследване и още по-трудно за изкореняване. И макар да си даваме сметка, че не бихме могли да го изследваме и анализираме в пълнота, все пак сме длъжни да го познаваме, за да сме наясно  с неговата природа и характер. Затова и богословието, а също така историята и философията на религията, отдавна са го подложили на систематично проучване и задълбочено изследване, които могат да ни дадат важно и ценно знание. Явлението е познато от дълбока древност и е съпътствало винаги човечеството. Срещу него от векове се е изправяло и християнството и се е опитвало да го превъзмогне и преодолее чрез духовната просвета и силата на вярата.

Християнството и старите религиозни вярвания в миналото и днес

В резултат на особеностите на процеса на християнизация и трансформация на традиционната религия и култура на езическите народи – траки, славяни и прабългари, образували  през Средновековието единството на българския народ, съществува продължителен период на съжителство между стари предхристиянски народни (езически) религиозно-митологични и магични вярвания и християнската вяра, изповядвана от Църквата. Това паралелно съществуване или едновременно съжителство на стари магични представи и езически елементи в народния бит и практикуването на християнската вяра на Църквата, възприета от новопокръстените българи се наблюдава през средновековния период като типична характеристика на народната култура и особеност на народното благочестие[1].

Подобно съжителство на стари езически обичаи и ритуали, привнесени в системата на църковните празници, е документирано от множество исторически свидетелства – хроники, проповеди и слова, агиографска и химнографска литература. Тази средновековна система на светогледно преплитане на разнородни културни и религиозни елементи в народното благочестие се признава като културно-исторически факт и многопластово антропологично явление от богословието, етнографията и историята на религията. Този своеобразен религиозен синкретизъм е предмет на сериозни и задълбочени научни изследвания в различни области на хуманитарното знание.

В “Отговорите на папа Николай по запитванията на българите” ясно се визират практики от старата езическа религия, свързани с култа към слънцето – обичаите за палене на огньове на Сирни заговезни, съвпадащи с времето около астрономическото определяне на пролетното равноденствие. Тези славянски стари народни обичаи, запазени и у християнизираните българи, макар и без своето религиозно ядро на “огнепоклонничество” и езическо обожествяване на природни стихии, остават устойчиви и до днешно време в народния бит и се срещат в народния календар при празнуване на споменатите християнски празници преди Великден.

Случаен ли е фактът, че този спор и сега възникна във времето между Неделя Сиропустна и Неделята на Православието? Време на християнски пост и практикуване на стари ритуали, време на провъзгласяване на Победата на Православието над заблудите и ересите!

Но какви са пътищата за духовната победа на Православието над мрака на езичеството и как може да се превъзмогне това явление?

От някои духовни наставления на “Заветът на свети Иван Рилски” можем да заключим, че към края на ІХ-ти век и средата на Х-ти век, сред новопокръстения български народ, под една или друга форма, продължавали да битуват някои стари езически обичаи, остатъци от религиозно-митологични вярвания или магични представи. Св. Иван Рилски завещава на своите духовни последователи да продължават да “просвещават своя единокръвен народ” с истините на християнската вяра, защото сред народа “поради незнание”, а не от упорство, се срещат още някои стари суеверия. Това е много важно указание за съществуването на остатъци от старата езическа култура, но и за оценката на Църквата, в лицето на великия Рилски светец и духовен наставник на българския народ, за причините на това суеверие и начините на неговото духовно преодоляване чрез истинско просвещение Суеверията са често пъти плод на незнание и заблуда, а не на упорство в езичеството и най-верният път на Църквата е този на духовното просвещение, а не на инквизиторските напъни и църковните наказания!

Тези остатъци от древни народни вярвания, са проникнали много дълбоко в бита и културата на българите и те се адаптират постепенно към новата християнска религия като образуват един своеобразен пласт на така нареченото “народно християнство” или “народно благочестие”. Някои изследователи са склонни дори да разглеждат това като една паралелна “народно-митологична вяра”, която е своеобразна алтернативна на християнството светогледна система, но по-скоро става дума за различно равнище или пласт на средновековната християнска народна култура.

Като свидетелство за това че не става дума за алтернативна религиозна система служи фактът, че тези народни обичаи лесно се приспособяват към новата християнска религиозно-светогледна система и литургичната практика на Църквата. Те нямат свое собствено религиозно ядро и виталност сами по себе си, а са като своеобразна обвивка или традиционна ритуална форма на практикуването на християнството. Старите култови практики и обичаи постепенно се свързват с някои аспекти на християнската религия или се приспособяват към определени църковни форми на молитвата, почитането на светците или празнуването на църковните празници[2].

Богословски и доктринално-вероизповедни аспекти

Според християнската философия на религията и Православното богословие за да разграничим по-ясно чистотата на християнската вяра от остатъците на езически вярвания е необходимо да направим ясна разлика между религията и вярата, които изповядва и практикува Църквата и митологията и магията. Християнската религия се изгражда върху духовното общение на човека с Бога, основано на вярата в Иисус Христос като Изкупител и Спасител на човешкия род. Чрез духовното обновление на живота, възприемане дара на изкуплението и участие в благодатното лоно на Църквата – чрез светите тайнства, се постига мистично единение с Бога, спасение и освещение.

Митологията и митологичният светоглед ни представят предимно в символична форма тайните на космогенезиса или разкриват космическите сили на природата, а чрез ритуалните форми на старата предхристиянска религия се прави опит за мистериално възпроизвеждане или участие в космическите тайни на природата. Сходно е равнището и на магията, при която се цели предпазване или използване на скрити (окултни) космически и природни сили и опити за човешко въздействие върху тях.

Според професор Иван Панчовски за да се ориентираме в тази сложна проблематика и да разбираме по-добре начините и формите на съжителство на християнската вяра и старите езически обичаи е необходимо да прокарваме принципно разграничение между религиозното и митологичното (магичното) като два различни и несъвместими начина на духовно преживяване и културно-светогледно осмисляне на човешкия живот и връзката на човека със света и Бога. Тези различни равнища на духовност и култура – религията и митологичните представи, могат да съжителстват външно помежду си и да си взаимодействат. Определени елементи от тях могат да се проникват взаимно и да си влияят като различни културни и светогледни системи, а така също и да образуват синкретични или смесени форми. Като две равнища в религиозно-светогледната култура религията и митологията или религията и магията дори могат да съществуват и съжителстват паралелно без дълбока вътрешна и органична връзка помежду си, защото са израз и на различни степени и форми на религиозно съзнание. Типовете връзки и модели на взаимодействие между тях в рамките на народната култура и народното благочестие или в структурата на съзнанието на отделния човек се обуславят от множество културни, исторически и духовни фактори.

В своите изследвания по История на религиите и по-специално в областта на историята на славянските езически религиозни вярвания архимандрит Евтимий Сапунджиев[3] и професор Иван Панчовски предлагат една важна систематизация на типовете езически елементи или “категории остатъци от езически религии на прадедите ни”, които участват в назованите културни процеси и практики:

1.“Езически елементи, които Православната църква е намерила за възможно да използва за единение с народните маси и за популяризиране на някои християнски празници”. Тук наред със споменатия подход към празника Рождество Христово може да се включат и много елементи на фолклорния комплекс от обичаи за коледните празници, съпътстващ Рождественско-Богоявленския празничен цикъл от църковния календар на Православната църква. Използването на елементи от старото предхристиянско изкуство, което има религиозен или култов характер, за конструктивни или декоративни цели при изграждането на християнски храмове също може да се разглежда в този контекст. Например случаите на използване на пластични каменни изображения на тракийския конник като барелефна икона на св. Георги Победоносец в някои християнски параклиси или църкви в ареала на Странджа и Южна България или митологични образи и сюжети в декоративните елементи за украса на православните иконостаси. Примерите, които показват използване на символични или митологични образи и сюжети за декорация или като средство за културна комуникация, съвсем не означават някакво религиозно сливане или съчетаване на християнските верови истини с езически елементи в практиката на Църквата.

2.”Езически елементи в бита и обичаите на народа ни, които са се запазили благодарение на това, вече без участие на Църквата, че самият народ ги е приспособил към някои християнски празници, или ги е вмъкнал в не чисто религиозните си умотворения.” Тук могат да се посочат различни стари гадателски обичаи или жертвени практики, които имат чисто натуралистичен характер и се свързват от народа по външен начин с християнските празници. Това може да става и чрез съвпадението им по време или заради сезонни дейности от народния бит.

3.Езически остатъци, които при приспособяването им от страна на народа не се свързват органично с някои светец, макар че постоянно се практикуват в определени дни и понякога се поставят във външна връзка с името на празнуваните през тези дни християнски светии[4]”. Към тази група синкретични форми и ритуални практики вероятно следва да причислим и обичаите на нестинарството, при които се използват иконите на св. св. Константин и Елена. Макар, според изследователите, да става дума за обичаи, свързани с древни тракийски соларни култове или жречески практики, иконата на християнските светци е станала част от този ритуал. Като най-далечни и напълно несъвместими с християнството следва да разглеждаме кукерските обичаи, които произлизат от древната тракийска езическа религия и имат отношение към природните сили и периодичната смяна на сезоните.

Във връзка с посочения трети модел – на паралелно съжителство на християнски и религиозно-митологични елементи или магични представи без вътрешна органична връзка помежду си, професор Иван Панчовски в своето богословско-систематично изследване върху езическата религия на славяните дори допуска и постулира наличието на своебразен религиозен дуализъм в рамките на средновековната християнска традиция след покръстването. Този религиозно-светогледен дуализъм или синкретизъм между “народно-митологична вяра” и християнството като “църковно православие” в рамките на народната религиозност е определен като религиозна система на “двуверие”. Въпреки наличието на подобни връзки между езически елементи и практикуването на християнството, което е засвидетелствано сред славяните през средновековието, все пак старите религиозни вярвания си остават митологични или магични по своя характер и не могат да се свържат и идентифицират напълно с християнската религия, изповядвана от Църквата.

От християнска и богословска гледна точка митологията, магията и магичното съзнание имат отношение към космоса и природата и скритите – окултни, сили на природата, а не към Бога. Митологията, магията и магичното съзнание са космоцентрични, а не теоцентрични, каквото е християнството. В центъра на митологичните представи, на магичното преживяване, а така също и в структурата на магичното съзнание, е връзката на човека със света и скритите природни сили, а не религиозното и духовно-нравствено общение с Бога, което е в центъра на християнството. Митологичните представи и магичните преживявания са израз на елементарен религиозен натурализъм и религиозен утилитаризъм – те представляват примитивна форма на религията, свързана преди всичко със страха пред свръхестественото и стремежа за утилитарно отношение към него. От богословска и етнографска гледна точка е безспорно, че тази народно-митологична вяра е остатък от по-древните и примитивни форми на религия, свързани с анимизма, фетишизма и тотемизма, които са натуралистични по характер и в своята митологична и магична форма не могат да бъдат идентични с християнството[5].

Въз основа на научните изследвания на езическата религия на славяните (Борис Рибаков, Николай Державин и други) професор Иван Панчовски дефинира древната славянска религия като “анимистичен пантеизъм” с ясно изразени елементи на религиозен натурализъм, дуализъм, антропоморфизъм и зооморфизъм[6]. В своето задълбочено изследване на култа и ритуалите на славянското езичество той анализира и ролята на магията, видовете магия и магичните практики в религиозните представи на древните славяни и тяхната езическа вяра.

Някои стари народно-митологични вярвания или магични представи се свързват с християнски обреди или църковни празници[7] като се приспособяват към църковното почитане на определени светци[8]. По своя характер, обаче, независимо от външната ритуална близост или преплитане с християнството, тези стари митологични или магични представи си остават дълбоко чужди на християнската религия.

Християнството и старите езически вярвания

Съжителството между християнската вяра и някои елементи на старите езически вярвания в историята и религиозната практика на българския народ, според духовно-пастирския опит на Българската православна църква, ни дават основание да направим следните по-важни изводи и заключения:

1.Под “народно християнство” в средновековната старобългарска култура или под “народно благочестие” и „битово християнство” може да се разбира, от една страна, своеобразното възприемане и пречупване на догматико-вероучителни истини, християнски нравствени ценности или култово-богослужебна практика на Църквата в ритуалните форми на богопочитание, характерни за традициите на българския народ. От друга страна, обаче, това може да обозначава и по-низшия пласт религиозно-митологични или магични представи в народната култура, които не се съгласуват напълно с Православната християнска вяра и учението на Църквата. Тук народните традиции и религиозни ритуали примесват с християнството магични и суеверни представи, гадателски и прорицателски практики или в търсенето на изцеление и свръхестествена помощ и закрила прибягват до такива форми на молитвено и култово благочестие, които не са приети в каноничните норми и литургичната практика на Църквата.

2.“Народното християнство” и официалното църковно изповедание на вярата в традиционния бит не се възприемат като две напълно и същностно различни едно от друго и не се противопоставят като две алтернативни религиозно-светогледни системи. Те по-скоро съществуват паралелно или се допълват като две различни равнища на “висока” и “низова” (народна) култура или като два културни пласта на единната средновековна или традиционна народна християнска култура. В такова своеобразно отношение може да се види странното понякога синкретично съжителство между християнската вяра и църковното благочестие с извънцърковни или суеверни практики и в днешно време. Феномени като храма в Рупите или някои форми на битиво християнство днес са напълно идентични с по-старите традиционни или средновековни представи и обредно-ритуални системи.

3.По своята характеристика “народното християнство” не носи и не изразява в пълнота и чистота доктриналното съдържание на християнската вяра, но и не може да бъде по същеиство алтернативна религиозно-светогледна система на вярата, изповядвана от Църквата. То по-скоро представлява синкретичен синтез на различни елементи и остатъци от стари народно-митологични представи, които се свързват с християнската църковно-обредна система и битуван във връзка с нея. Откъснати от духовната сърцевина на християнската вяра и нравственост и загубили значението и смисъла на християнските празници и събития, празнувани в църковния календар – затворени само в природната цикличност на своята натурална религиозност или ограничени в битовото измерение на обичаите – тези остатъци от древното езичество лесно се превръщат в “суеверие” или “обредоверие”, което не носи нито чистотата на християнството, нито изразява пълнотата на религията.

4.Някои елементи на “народното християнство”, които изразяват религиозното съдържание на старата езическа светогледна система, преминават естествено в дуалистичните вярвания на богомилството или могат да бъдат основа за възраждането на неопаганистични, окултни и теософски учения, на магични култове и псевдорелигиозни практики. Засиленото присъствие на заклинателните и гадателни езически практики в това равнище на възприемане и преживяване на религията, връзката с традицията на апокрифните молитви и гностико-дуалистични възгледи, е предпоставка за лесното преминаване на подобни стари езически суеверия към нови религиозни синкретични движения и окултни  “ню ейдж” практики.

5.В днешно време старите езически религиозни вярвания и магични традиции се свързват с новите окултни, теософски и религиозни движения чрез една своеобразна експлоатация на“дълбоката езотерична ” традиция на Балканите,която идва от“тракийския орфизъм” преминава през богомилството и дъновизма и се възражда чрез поклонниците на нео-езичеството и съвременните нео-гностически секти и “ню ейдж” култове. Характеристиките на тези движения могат да бъдат различни, но в тях неизменно има и нещо общо – вярата в древни тракийски мистерии и мистериални култове, прорицалища и търсене на светилището на “Орфей”; стремеж към тайна доктрина, гадателства и древна окултна наука, която ако не по-стара, то поне е еднакво древна с египетската; усилия за възраждане на “халдейската мъдрост” и гностическата теософия; приемане че в балканския дуализъм и гностико-манихейски синкретизъм на богомилството има нещо революционно и ново, а не стари езически представи; приемане на своеобразния месианизъм на избраната шеста раса на посветените, характерен за модерната теософия и дъновизма, но под нова и осъвременена постмодерна форма – чрез повсеместния интерес към астрологията и окултното, модата по ясновидството, желанието за бързо просветление и достигане до “нова духовност”, увлечението по лечителските и “ведически” практики. Пред лицето на това окултно, “езотерично” и “мистично” възраждане християнството днес се изправя срещу познати на Църквата стари езически вярвания, преродени в нова форма и преоблечени в нова одежда. Предизвикателствата на това ново езичество изискват задълбочено познаване и позоваване на духовния опит на Църквата, събран от християнските духовници и църковни учители в тяхното свидетелство за вярата и срещата им с изпитанията, изкушенията и съблазните на тази езическа “мъдрост”. Мъдростта на “този сват”, която периодично се възражда в различни сектантски учения, а днес ни се предлага и в различните нови религиозни или псевдорелигиозни движения.

____________________________________

*Източник http://www.infocultbg.org/. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Срв. Акад. Иван Дуйчев. Духовният живот в Българската държава след Покръстването. – в: Рилският светец и неговата обител.(1947), С.,1990,с.с.5-29; Димитър Ангелов. Основни моменти в развитието и облика на средновековната българска култура. – в: Из Средновековното ни минало. Държава, народност, култура. С., 1990,с.с.356-376.

[2]. Николай Шиваров, Димитър Киров. Народни традиции и обичаи: приспособяване на обичаи към християнски празници; по-слабо християнизирани обичаи. – в: Беседи по Религия. С.,1992,с.с.87-100; Вера Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С.,1997.

[3]. Архимандрит Евтимий. Въводни мисли и материали за работата по История на религиите в Богословския факултет. – ГСУ, БФ, Т. ХVІІ, С.,1940.

[4]. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни и митологията им. С.,1993, с.10.

[5]. В. Грозева. Православни традиции и български стародавни вярвания.С., 1997, с.5;

[6]. Иван Панчовски. Пантеонът на древните славяни….., с.с.15-29.

[7]. Срв. Маргарита Николова. Езически християнски мотиви в коледните песни за раждането на “Млада бога” – в: сб. Криптохристиянство и религиозен синкретизъм на Балканите.С., 2002,с.с.69-76.

[8]. Срв. Стефан Мутафов. Светците – покровители на професиите, социалния статус и здравето. Стара Загора, 2002.

Изображения: авторът, доц. Костадин Нушев. Източник Гугъл БГ..

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-3KJ

Образът на сибирската Анастасия*

Публикувано на от Dragan Bachev

Десислава Панайотова-Пулиева

През последните тридесет години сред атеистите, агностиците, “свободомислещите интелектуалци” и последователите на такива религиозни и псевдорелигиозниозни движения като Ню Ейдж и новоезичеството например все повече и повече се налага тенденцията за лукаво отбягване на задълбочените доктринални дискусии. Вместо категорично отстояване на конкретни системи от вярвания и ценности, повечето новопоявили се религиозни групи предлагат най-вече алтернативен начин на живот, с което привличат вниманието на модерния човек, който е психически претоварен и духовно объркан. Стига се дотам дори, че много от съвременните религиозни общности с ненужна свенливост или с фалшива категоричност заявяват, че не се занимават с религиозна дейност, сякаш религията въобще или техните вярвания в частност, са срамни явления.

Такъв е случаят и със създадения от руснака Владимир Пузаков-Мегре сибирски култ “Анастасия”, който енергично навлиза и в българското духовно пространство.

Атанас Панчев, един от учредителите на Българска родна партия, нагърбила се със задачата да стане политически защитник на анастасийските идеи у нас, казва следното: “В България никой не ни нарича секта … Ние сме екологично движение, което се занимава с опазване на околната среда, с екология. … Това всъщност не е учение – Мегре описва един нов начин на живот[1].”

Макар и религиозният му пласт да не може да се сравнява със силата и интегритета на вярата на онези, които изповядват някоя от световните религии например, по-нататък ще видим, че този “нов начин на живот” съдържа елементи, които ни дават пълното основание да определим култа “Анастасия” като новоезическо движение с религиозни функции. Освен това фактът, че Анастасия във всичко е абсолютният авторитет за анастасийците и че те живеят в изолирани от останалия свят родови имения, недвусмислено разкрива ултрасектантския характер на тяхното движение. Поради това у нас възниква основателна тревога за психо-физическото и духовното състояние на анастасийците, както и за социалното им бъдеще въобще.

Това налага да разгледаме в детайли образа на Анастасия. Така ще можем да си изясним основните характеристики на движението и да набележим някои от най-важните опасности, застрашаващи неговите членове.

Предлагам на вниманието ви следните акценти:

І. Родословието на Анастасия.

ІІ. Външните качества на Анастасия.

ІІІ. Анастасия като майка.

ІV. Вътрешните качества и философията на Анастасия.

V. Сибирската Анастасия и християнската светица великомъченица Анастасия.

VІ. ”Богинята” Анастасия и Пресвета Богородица.

VІІ. Новоезическата “спасителка” и християнският Спасител.

І. Родословието на Анастасия

Логично е още в самото начало да се запитаме коя всъщност е Анастасия и дали тя наистина съществува?Като всяко лъжливо учение култът към Анастасия съдържа фрапиращи противоречия. Самият произход на този култ се дължи на първата книга на Владимир Мегре, носеща заглавието “Анастасия: Съществувам за тези, за които съществувам”[2], което е достатъчен повод да се усъмним в реалността на описваната там повелителка на природата. Нещо повече, самият Мегре заявява, че образът на Анастасия е художествена измислица със символично значение, което признание би трябвало да озадачи всички почитатели на сибирската красавица и да ги накара да се запитат дали практикуваният от тях начин на живот не е манипулиран с користна цел.

Същевременно авторът на окултно-фантастичната поредица от книги всячески се стреми да убеди читателя в автентичната древност на анастасийските послания и за целта пише, че Анастасия пряко произхожда от ведрусите[3] – измислените от самия Мегре прародители на руската народност. С това той се опитва да придаде достоверност и наукообразност на книгите си, подражавайки на историците, които използват термини като протоиндоевропейци, индоевропейци, протокелти, протогермани, келтибери, монголотатари, тюркотатари и други. Смущението ни става още по-голямо, когато четем, че прародителката на Анастасия се казвала Лилит[4]. Не е трудно да си спомним, че, според юдейската демонология и според шумерските езически вярвания, зад това благозвучно име се крие зъл дух от женски пол, който съблазнявал и обладавал мъжете с цел да роди деца от тях, като на жените носел безплодие[5]. Остава да разберем защо точно Вл. Мегре е избрал това име: за да омаловажи негативната оценка, която юдео-християнската традиция дава на демоничните същества или за да загатне за необикновен произход на Анастасия.

ІІ. Външните качества на Анастасия

Женският образ, който Мегре описва в книгите си е много привлекателен, явявайки се основна причина за образуването на общество от нейни последователи. Анастасия е млада, стройна, красива и жизнена вегетарианка; на едно място Мегре използва по неин адрес дори думата “сексапилна”[6]. Най-често тя ходи полусъблечена или напълно разголена[7]. Тя живее без да работи, в пълна хармония с природата и слабо познава чувството на несигурност, безпомощност и страх[8]. За Анастасия такава категория като първороден грях не съществува. Сибирянката твърди, че родилните болки касаят само жените, които не са открили съзвучния живот със Земята и хармонията с космоса, докато самата тя не е подвластна на това отрицателно явление, тъй като познава и съблюдава всички градивни закони на битието. От това следва, че според Анастасия Божиите думи, отправени към съгрешилата Ева – “Ще умножа и преумножа скръбта ти, кога си бременна; с болки ще раждаш деца” (Битие 3:16) – не са истина и нямат универсално действие… Действителността обаче ни убеждава именно в правотата на библейското свидетелство за последиците от измяната спрямо Бога, които вътрешно отравят и отслабват човешката природа и изкривяват цялостната парадигма на човешкия живот.

Според Анастасия, тоест според Мегре, съществуването ни зависи изцяло от начина, по който използваме свободата си, а тя е неограничена… Всичко това прави Анастасия здрава, самоуверена и радостна; сибирското пространство, което тя обитава сякаш е раят, който никога не е бил изгубван. Тоест Анастасия, която набляга на факта, че е човек, е всичко, което модерният човек не е, но иска да бъде.

IІІ. Анастасия като майка

Подобно на своята прародителка Лилит, Анастасия уж невинно съблазнява Владимир Мегре и зачева извънбрачно дете от него[9]. Фактът, че Анастасия знае всичко, включително и това, че нейният посетител е семеен мъж с голяма дъщеря[10], няма особено значение за нея. Тя изпълнява желания, които друг не е в състояние да изпълни – в случая дарява Мегре със син. Анастасия твърди, че всяко дете е божество[11] и че в момента на раждането му на небосклона изгрява нова звезда[12]. Очевиден е опитът да се създават асоциации с Богомладенеца Христос и да се имитира Рождественското събитие в небесата над Витлеем отпреди 2000 години. Всичко това несъмнено трябва да служи за омаловажаване изключителността на Рождество Христово и за оправдаване на прелюбодейната сексуална връзка между Владимир Мегре и Анастасия. Последната пък има за цел да подчертае особения статут на Мегре като избраник на тази, която може да “спаси” света. В контекста на казаното с право можем да заключим, че животът на Анастасия не е нито истинско съпружество и свято майчинство, нито истинско и свято отшелничество.Малкият Володя тръгва по стъпките на майка си. Той играе с катеричките, орлите, вълчиците и мечките[13], храни се с горски ягоди, гъби и цветен прашец, изцяло се посвещава на съзерцание и общуване с природата. Космосът и майка му са неговите учители и лечители. Володя не ходи на училище, нито е обект на системно здравно обгрижване. Момченцето се вижда с баща си много рядко, но това Анастасия изобщо не счита за проблем, защото според нея Владимир Мегре би бил истински добър баща само дотолкова, доколкото съумее да превърне целия свят “в Пространство на Любвта” и да го подари на своя син и на всички деца[14]. Зад тези твърде общи и неангажиращи думи прозира нежеланието и неспособността на новия гуру (и неговото “второ аз” Анастасия) да приеме изключително голямата отговорност да бъде родител, готов да се посвети на децата си, както в най-баналните, така и в най-възвишените аспекти на тяхното израстване.

ІV. Вътрешните качества и философията на Анастасия.

Анастасия въплъщава целия спектър от вътрешни качества, лечителски и нематериални умения, които са скъпи на чувствителните и духовнотърсещите, но невъцърковени хора. Описанията на нейната личност създават впечатление най-първо за това, че Анастасия сякаш не е засегната от първородния грях. Тя е човек, принадлежащ на пръвоначалата и притежава пълно познание за сътворението на света[15], за миналото, настоящето и бъдещето. Тя има решение на всеки проблем. Както е представена от Мегре, Анастасия не изпитва трудности при набавянето на информация от природата, духовния свят или Бога. Тя общува и обменя енергия с огъня, светлината, земята, камъните, въздуха, водата, дърветата, растенията и цветята; дава заповеди на животните и умее да контролира инстинктите и импулсите им. Анастасия владее телепатията, визуализацията, психическото въздействие от растояние, хербализма, целия набор от екстрасенски умения, изкуството на отделяне на душата от тялото[16]. Когато търси отговори от Междупланетния Разум[17] тя си позволява да е крайно настоятелна и уверена в правото си дотам, че дори тропва с крак, когато “откровенията” и “напътствията” се бавят.

Философията на Анастасия е представителна за духа на Ню Ейдж-движението, на неопаганизма (тоест новоезичеството) и донякъде на окултизма и шаманизма. Тя съдържа принципа на религиозната толерантност, който обаче съвсем не се съблюдава от анастасийци в отношението им към християнството.

Анастасия пропагандира почитта към и общуването с духовете на починалите предци[18].

Човекът в учението на Анастасия има потенциала на свръхчовек, докато Бог е представен по противоречив начин. Човекът според Анастасия е съвършен син Божи[19], подобен на Бога още при раждането си[20].Човекът е пълен с благодат и светлина[21]; способен е да твори с мисълта[22] и чувствата си – самата слънчева светлина, “която дава живот на всичко земно, се създава от човешката любов”[23]. Последното окултно твърдение е в пълен разрез с ниското мнение, което Анастасия има за количеството и чистотата на любовта у съвременните хора.

Чрез посланията на Анастасия Мегре се стреми да популяризира идеите си като акцентира преди всичко върху хармоничното сливане с природата, способно да съхрани този свят. Парадоксално е, но се оказва, че във времето на високите технологии, когато модерното човечество смята, че трайно се е разделило със суеверията на миналото, един от най-лесните начини за създаване на собствена религия е съчетаването на екологията с езическото преклонение пред творението.

V. Сибирската Анастасия и християнската светица великомъченица Анастасия.

Името на главната героиня в книгите на Владимир Мегре прави впечатление най-малко по две причини. Първо, защото то е християнско и на гръцки означава “възкресение”. Второ, защото това име принадлежи на християнска светица и е много разпространено в целия православен свят.

Никак не е изключено Мегре да е избрал това име с намерението индиректно да внушава, че именно Анастасия е възкресението на духовността и пълноценния живот, че тя е единственият път за спасение на Земята и човечеството.Другият възможен мотив за избора на това име би могло да бъде желанието на руския лъжеучител да обвие образа на своята муза в ореола на светостта. Но сравнявайки сибирянката със св. Анастасия, установяваме, че те се различават във всичко. Първата е измислен персонаж, втората е действително съществувала личност, живяла в Рим през III век. За разлика от сибирската Анастасия св. великомъченица Анастасия не принизявала божественото достойнство на Иисус Христос, а винаги и навсякъде Го славела като свой Спасител и Бог. В отличие от самозваната руска “визионерка” св. Анастасия привеждала в действие вселенската си вяра, като служела на конкретни хора по конкретни начини: на бедните помагала с пари, на болните – с грижи, на слабите духом – с духовна подкрепа. Докато сибирската Анастасия вижда крайната цел на човешкия живот в постигането на хармонично земно съществуване, св. великомъченица Анастасия съзирала смисъла на човешкия път в доближаването и единението с Бога. Докато Анастасия самодостатъчно прекарва дните си, подскачайки и танцувайки в сибирските лесове, св. Анастасия отдала живота си за Христос и била изгорена жива в 290 година, като Господ прославя мощите ѝ с нетление[24].

VІ. ”Богинята” Анастасия и Пресвета Богородица

Познавайки в детайли съчиненията на Владимир Мегре, мога със сигурност да потвърдя, че част от новоезическите му идеи са пряко повлияни от новоезичството с келтски корени. Това течение в нео-паганизма, наред с обожествяването на дърветата и камъните, особено настойчиво застъпва схващането, че съществува женско божествено начало в света и че богинята-майка, богинята Земя се проявява в една или друга степен във всяка жена. За вярно се приема и обратното: всяка жена е богиня, доколкото носи в себе си съзидателните сили на плодовитостта, красотата и любовта, и доколкото те са припознати от нейния съпруг или партньор като божествени качества. Макар Анастасия да заявява, че е човек, на други места в своите словоизлияния тя загатва за възможността да бъде считана за богиня и нарича всички останали жени “прекрасни богини на божествената земя”[25]. Изобразяването ѝ в стил “гола сибирска мадона” – с младенец в скута и на фона на пищна горска зеленина с мечка отстрани – неизбежно ни навежда на мисълта, че се цели подмяна на пресветия образ на св. Дева Мария в съзнанието на хората. И наистина: новоезическото движение като цяло си позволява да ревизира църковното учение за св. Богородица, като или я отъждествява с езическите богини на плодовитостта и природата[26] или напада християнската вяра в нейното приснодевство.За разлика от Анастасия на Владимир Мегре обаче св. Богородица в Новия Завет има комплексни и възвишени черти:

1) Св. Богородица е истинска девица, а не млада жена със свободен сексуален живот, необвързан от съпружески задължения.

2) Мариам не е богиня, а смутена от ангелския поздрав девица (вж. Лука 1:29) смирена рабиня Господня (Лука 1:38), която заради своята духовна чистота, целомъдрие и богоотдаденост се удостоява да стане Богородица. Тя е благодатна, благословена (Лука 1:28) и блажена (Лука 1:45) поради своята вяра и послушание. Мариам е избрана от Светия Дух като чист съсъд, осенена е от силата на Всевишния (Лука 1:35), но самата тя притежава човешка, а не божествена природа.

3) Св. Дева Мария, без да е богиня, е истинска Божия Майка. И тъй като не остава безсилна нито една Божия дума (срв. Лука 1:37), девицата става вместилище на невместимия Бог[27] и ражда Сина Божи, в Когото човечеството намира своя Изкупител и Спасител.

VІІ. Новоезическата “спасителка” и Спасителят Христос

Това че култът “Анастасия” не е просто екологична организация или общност от новоезически тип, а движение, водено от силен антихристиянски дух, проличава най-вече в отношението му към Господ Иисус Христос.

По своята благост и търпение Анастасия е сравнявана от Мегре с Иисус Христос[28]. Самата Анастасия пък разяснява на своя ученик и любовник, че Иисус бил само един от многото пророци[29], че християнството не могло да постигне универсална висота и че се изродило в окултизъм, който поробва свободната човешка воля и я тласка в разрушителна посока[30]. Тези безпочвени и враждебни твърдения правят място на внушението, че следването на принципите, проповядвани от Анастасия, може да спаси света от катастрофата, която е надвиснала над него. Рецептата за постигане на подобно “изцеление” на Земята и човечеството съдържа няколко правила: живот в родови имения; превръщане на цялата планета в голямо родово имение; обединяване на положителните мисли и енергии на колкото се може повече хора, което ще “препрограмира” бъдещето в добра насока.

В книгата на Владимир Мегре “Енергия на живота” сходна насоченост има и призивът: “Християни, свалете Иисус Христос от кръста!” Според руския лъжеучител християнската вяра в спасителното значение на Голготската жертва представлява самовнушение със силно отрицателна енергия – то не само, че заблуждава, но и вреди на вярващите, тъй като белязва живота им с изцяло “негативен” знак: знака на провала, страданието и смъртта. Очевидно се прокарват идеите, че първороден грях, Спасител и Страшен съд не е имало и няма да има, от което следва, че човешкият род може да се самоизкупи и самоспаси с колективни усилия. Подобни твърдения не бива да ни учудват, защото анастасийското учение представя Бога наполовина самостоен в Неговите свойства и проявления и наполовина “разпределен” под формата на частички във всеки един от нас[31]. Оттук пък следва, че донякъде ние споделяме еднаква същност с Твореца, което ни прави способни сами да творим съдбата си.

В отношението си към Господ Иисус Христос анастасийците се опитват изцяло да пренебрегнат исторически засвидетелстваната преобразяваща сила на православното християнство, което с благодатната помощ на Св. Троица по безпрецедентен начин обновява и освещава живота на отделния човек, на семействата, на народите и на Църквата като цяло.

След всичко казано дотук можем да направим следните главни изводи:

1. Тоталитарната секта “Анастасия” възниква на базата на фикция и представлява измама от духовен и практически характер.

2. Лъжливото ѝ учение задава в съзнанието на последователите ѝ фалшиви идеи и незрели позиции.

3. Принципите, ръководещи анастасийците, само имитират истинско духовно развитие и богопознание.

4. Манипулирането на членовете на сектата носи финансови изгоди на нейните ръководители.

5. Животът в сектантските родови имения възпрепятства естественото развитие на семейните отношения между съпрузите.

6. Животът в сектантските родови имения заплашва физическото, психическото и духовното здраве на живеещите там.

7. Животът в сектантските родови имения нарушава общоприетите положения, залегнали в изработената от ООН през 1989 година Конвенция за правата на детето. Затова с всички сили и по всякакъв начин трябва да подпомагаме обществото в това то да изгражда умение за адекватно оценяване на многообразните религиозни феномени, с които се характеризира светът, в който живеем.

Позволете ми да завърша доклада си с молитва на св. Константин-Кирил Философ, който, убедена съм и в момента благодари на Бога и ходатайства пред Него за нас като казва:

“Ако Си избрал нас, недостойните, за проповедници на Христовото Евангелие, и ако ние се стремим към добри дела и вършим това, което Ти е угодно – това ни е Твой дар.”

_____________________________

*Източник http://dveri.bg. Същата статия тук е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. “Г. Вашингтон” № 47, София.

[1]. В-к “24 часа” от 18.03.2006 година, с. 3.

[2]. Вж. оригиналното руско заглавие “Анастасия: Существую для тех, для кого существую” в http://book.anastasia.ru/kniga1.html

[3]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=9

[4]. Вж. http://book.anastasia.ru/sotvor/index.php?page=9

[5]. Вж. повече по този въпрос в: Мифологический словарь. Гл. ред. Е. М. Мелетинский. М., 1990, с. 312.

[6]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=23

[7]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=5

[8]. Вж.http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6; http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=18; http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=8

[9]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=8

[10]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=0

[11]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=0

[12]. Вж. http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=5

[13]. Вж.http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=12; http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=14

[14]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=23

[15]. Вж. пак там.

[16]. Вж. http://book.anastasia.ru/power/index.php?page=23

[17]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=6

[18]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=4

[19]. Вж. http://book.anastasia.ru/power/index.php?page=7

[20]. Вж. http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6

[21]. Вж. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=14

[22]. Вж. http://book.anastasia.ru/who/index.php?page=2

[23]. http://book.anastasia.ru/polom/index.php?page=5

[24]. Вж. подробности за живота на св. вмчца Анастасия в Жития на светиите. С., 1991, с. с. 643-645 /22 декември/.

[25]. http://book.anastasia.ru/sotvor/index.php?page=7

[26]. Вж. Рабан, П., Силата на келтите: Наследството на друидите. С., 1997, с. 77.

[27]. Икос 8, Акатист на Пресвета Богородица /вж. Акатистник. П., 1998, с. 57/.

[28]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=8

[29]. Вж.http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=8; http://book.anastasia.ru/zvkedr/index.php?page=6

[30]. Вж. http://book.anastasia.ru/born/index.php?page=15

[31]. Вж. http://book.anastasia.ru/anastasia/index.php?page=6

Изображения:

1. Авторът на статията, д-р Десислава Панайотова-Пулиева. Източник Гугъл БГ..

2. Книги от Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

3. Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

4. Фоновото изображение на официалния сайт на Владимир Пузаков-Мегре (източник http://www.yandex.ru).

5. Св. вмчца Анастасия (източник http://www.yandex.ru).

6. Покров Богородичен (иконописец Галина Котова, източник – http://icons.dir.bg/_wm/gallery/?df=648721&dflid=3)

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-34s

СЕКТАНТСТВОТО, СЕКТИТЕ И ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКВА – продължение 8 и край*

Публикувано на от Dragan Bachev

(богословско-пастрологичен, християнско-социологичен, правно- и  апологетично-критичен анализ)

Бисер Божков

III. СЪВРЕМЕННО МЯСТО НА НЕДЕЛНИТЕ УЧИЛИЩА КАТО НАЙ-ВАЖНАТА ЧАСТ ОТ ПРОСВЕТНАТА МИСИЯ НА ЕДНАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА.

Проблемите и състоянието на неделните училища в България показват, че трябва да се намерят решения, които да дадат максимален резултат в осъществяването на просветната мисия на Църквата. Тези решения са свързани, както с изготвянето на подходящи програми, така и с процента на съпричастност на другите институции към проблемите на тази мисия. Важно е хората, които работят и разрешават тези въпроси, да намерят средства да се справят с трудностите и да градят и възстановят нещо, което отдавна е разрушено. Учителите, които са преки съизпълнители на тази важна църковна мисия, трябва да бъдат личности, интересни и обаятелни събеседници, мъдри съветници; хора, които ще оставят в детското съзнание траен отпечатък и ще поставят коректив в детската „съвест”. Но най-важното е те да бъдат част от живия живот на Църквата.

За да стане всичко това реалност, учителят трябва да знае своето място до православния свещеник и да не забравя важните задачи, които следва да изпълни. Целите, които си поставя, трябва да са винаги и изцяло съобразени с духа в Църквата.

1. Енорията – място за осъществяване на тази цел

Енорията (от гръцки език ενορια) е „по-голяма или по-малка по площ територия, на която живеят православни християни, обгрижвани в духовно отношение от канонично ръкоположен свещеник“[143]. Този свещеник (или свещеници) служи в храма, който е „център“ на тази енория. Там се осъществява мисията на Църквата, била тя просветна, пастирска, апологетическа или катехизираща. Нито една от тези мисии не съществува извън богослужението.

Същността на просветната мисия на Църквата, нейната цел и нейния смисъл се съдържат в Литургията на оглашените. В нея откриваме благодатното Божие присъствие, припомняме си защо Христос е дошъл на земята, на какво е искал да ни научи. „…Превъзходството на човека е заложено в знанието и това не търпи никакво съмнение. В него са съхранени много неща, които крале не могат да купят с всичките си богатства, над които не се разпростират техните заповеди, за които техните съгледвачи и доносници не могат да донесат никаква вест, до чийто родни страни не могат да доплават мореплаватели и откриватели.“[144]

Истинското знание, което е проповядвал Христос, в същността си е Любов. Вярата и надеждата в Любовта са нашето спасение, чрез което ние ще влезем в Царството Божие.

Докато в ранните дни на християнството, когато се е оформял църковния живот, „християни се създаваха, а не се раждаха“ по думите на Тертулиан, то в днешно време има православни държави,където е „атракция” светото тайнство Кръщение да се извършва над възрастен човек. Например, на остров Кипър, където Църквата е много близо до държавата, където светското образование и енорията дават много предимства на религиозната просвета, няма семейство, което да не е кръстило децата си до една година. Живият живот на Църквата, молитвите и беседите са ежедневие. Дори и в най-малкото населено място има храм, пълен с вярващи християни, които познават богослужението и рядко пропускат да учасват в него. В манастирите живеят и служат по няколко десетки монаси, като на техните служби също присъстват много миряни. Те се причестяват редовно и се грижат за духовното си усъвършенстване. Техния църковен живот има характер на истинско здраво общество от добри християни. А този живот всъщност е самата Църква, чиято глава е Иисус Христос и към който и ние се стремим. Това съвсем не означава, че ние не живеем, или поне, че не можем да живеем така. Външният блясък и средствата, които Кипърската архиепископия отпуска за религиозната просвета са наистина впечатляващи. Но главата на този живот, на тази Църква е Един, Литургията е една, молитвите, които са нашето спасение, са едни и същи. Ние също живеем с вярата и надеждата в Любовта.

Проблемите у нас са много, но навсякъде има такива. Само ще спомена, че много от жителите на остров Кипър, по време на окупацията от турците през 1974 година са изгубили децата и братята си. Повечето от тях още не знаят дали близките им са живи или лежат в турски затвори. Остава им само да се молят постоянно за тях.

Задачите, не търпящи отлагане в България, които са нужни за приобщаването и връщането към християнските корени, трябва да бъдат решавани в енорията – най-малката и сплотена част в Църквата.

Какво представлява енорийският живот? Къде е неговата роля в обучението на младите?

Енорийският живот е съсредоточен в Литургията. В нея няма излишни моменти, няма дума, която да няма спасително значение. Всеки член на Църквата има място и важна мисия, която трябва да развива и изпълнява. Свещеникът и учителят са тези, които изпълняват образователната мисия на Църквата в частност. Тя е най-важната и основополагащата, която разгръща същността на истинското знание за Бога. „Какво тогава трябва да бъде християнското образование, ако не въвеждане в живота на Църквата, разбиране на неговия смисъл, съдържание и цел? И как иначе може някой да бъде въведен в този живот, освен с участие в Литургията, от една страна, и с обяснението ѝ, от друга?“[145] Литургията е тази, която превръща енорията в църква, в нова общност, която следва заветите на Спасителя. И макар, че ние не разполагаме със средствата и възможностите на някои от съседните православни държави, можем да направим същото дейно общество от вярващи, живо тяло, чийто глава е Христос. А светлината на Спасителя е една и съща за всички хора по света. Тя е за нас и не се влияе от икономически и политически събития. Ние, хората, се влияем от тези събития, и това дава отражение и изкривява нашите възгледи. Това става повод за безсмислени оправдания и грешни заключения. Много малко от членовете на една енория в България знаят своето място там и работят с ясна цел и конкретни задачи. Съвместната работа в образователната мисия на Църквата, например, е крайно необходима, но хората, които работят в енорията, трябва да знаят много добре своята роля и място. Свещеникът е главната фигура, осъществяваща тази мисия. Това означава, че основите, които той полага, трябва да са стабилни и благодатни. Иисус Христос казва на своя твърд във вярата ученик, на апостолите и техните наследници – епископите и свещениците: „Ти си Петър, и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Именно те и изповядваната от тях вяра са основата на новото общество. Свещеникът изпълнява тази важна и благодатна мисия в енорията. Учителят надгражда и осъществява задачите, поставени от него. Педагогът подбира схемата на работа, с която да постига максимални резултати. Количеството на знанията не е толкова важно, защото най-важното при религиозното обучение е практическата богословска страна на образователния процес. Християнската етика е основополагаща, защото може да изгради качествата у детето, от които то ще се ръководи през целия си жизнен път.

Няма по-подходящо от енорията място, което да осъществи образователната мисия на Църквата. Учителят възпитава и изгражда християнските ценности у децата. Свещеникът обаче, най-вече в Литургията, огласява и приобщава младите към истинския църковен живот. Чрез нея децата са богослужебно осветени и са готови за живия християнски живот.

1.1. Свещеникът – наследник на апостолите

Спомена се вече в изложението, че най-важната част в образователната мисия на Църквата се осъществява от свещеника по време на Литургията. Огласителните текстове, например Дидаскалията, преди светото Кръщение са едни от най-ранните свидетелства за Свещеното Предание и за това как Църквата е преподавала истините на вярата. Това оглашение е имало литургичен характер, което ясно говори, че то е било извършвано от свещеника.

Изводът, който трябва да направим, е, че основната личност, този, който създава енорийския живот, е свещеникът. Неговата роля и значение, неговото място в образователната мисия е от първостепенна важност.

След проскомидийният чин следва Литургията на оглашените. Тя е имала учителен характер и там наследникът на апостолската мисия е подготвял непосветените за тайнството на вярата, като разкривал съвършенството и чистотата на Божията същност. Така е и днес.

Ролята сега на православния пастир е също толкова отговорна. Живеем във време, в което отново християните не се раждат, а се създават. Време, в което забравяме какво означава за нас Вечността. Затова отговорността е голяма, а правилният подход е от изключителна важност. Ролята на свещеника е да задържи около себе си хората, влезли в храма. Да разясни смисъла и значението на живота в енорията. Да направи хората съпричастни към проблемите на ближните им и да ги подтикне да живеят според Христовите истини. Трудностите са големи, но целта си заслужава. Без Иисус Христос и живота ни в Църквата, остава само едно безсмислено ежедневие. Спасителят осмисля и освещава човешкия живот, а православният пастир е проводник на Божията благодат. Той за пръв път отваря съзнанието на децата чрез Словото Божие. Това става по време на Литургията, на нейната поучителна част. Там те могат да открият Бога и да възпитат у себе си потребността за истинското знание. Свещеникът е първият учител и наставник, този, който сее и, който по-късно ще жъне плодовете. А учителят по вероучение ще го развие и ще разгърне познанието за Свещеното Писание и за християнската нравственост. Здравите плодове са здрава основа за бъдещ по-добър живот.

1.2. Учителят

„Втората“ важна фигура, необходима за осъществяване на образователната мисия на Църквата, е учителят по вероучение. След казаното пo-горе за ролята на свещеника в тази мисия, става ясно, че учителят не може да изпълнява задачите на православното образование, ако работата му не е свързана с енорията. За да има ясна представа за неговото място и роля. Ще отбележа някои методически моменти от работата му.

Най-важният градивен елемент в процеса на възпитание и обучение в православното неделно училище е учителят да надгражда знанията, дадени от свещеника в богослужението. Ако се работи по учебна програма, която е съобразена с празничния цикъл на Църквата, трябва да се има в предвид конкретната работа на свещеника, конкретния енорийски живот. Както Българската православна църква има своя традиция, така и всяка енория също има традиция, съобразена с живота на своите енориаши. Ако православния пастир, по време на проповед или беседа, подробно разяснява дадена тема и децата са чули думите му, то учителят трябва да преведе фактите и да направи важните изводи. Те могат да се поднесат във вид на игри, задачи, състезания и решаване на казуси, съобразени с възрастта на учениците. Структурата на урока трябва да се спазва, като планът на дъската затвърждава с визия важните изводи. Учителят има право да раздвижва тази установена вече структура, но чрез предварително обмислени и изпитани похвати.

Ако свещеникът кратко и лаконично излага пред вярващите, в това число и на децата, важните моменти от празничната тема или разказа, то учителят трябва да направи анализ пред своите ученици. Разбира се, изворът на знанието е Иисус Христос, но обяснението и беседата в този случай са крайно необходими.

Тук решаващо място имат възрастта, индивидуалните особености на децата, външни и вътрешни фактори (училище, семейство и други), и които са строго характерни за дадената енория.

Вторият момент, важен за постигане на максимален ефект при мисията на учителя е неговата работа с всички членове на тази енория. Без да имат педагогически опит, те могат да направят образователния процес много активен и децата да изпитват потребност да бъдат част от енорийския живот в много ранна възраст. Например, срещите с бивши възпитаници на неделното училище са много вълнуващи и интересни. Разказите за трепетите преди празници, очаквания, неудобни и смешни моменти, карат учениците да съпреживяват и осмислят своето място в енорията. Също така, някой от членовете на енорията може да разкаже на учениците за пътуването си извън пределите на България и за това как живеят по света християните въобще или хората изповядващи различно вярата в Бога. Това разширява мирогледа на учениците, дава им база за сравнение и материал за анализиране на собствените постъпки.

Всеки член от общността може също така да подготви кратка тема за дискусия, която да проведе с децата в определен и подходящ момент. Преимуществата тук са следните: индивидуалните особености на този, които води беседата, ще дадат определен облик на самата беседа. Голямо значение дори има това, дали водещият е мъж или жена, дали има весел или сериозен характер; дали е обстоятелствен в обясненията си или не. Но като се имат предвид всички тези особености, и като обърнем внимание на факта, че всичко това разнообразява и най-вече обогатява енорийския живот, става ясно, че тези инициативи са твърде необходими за пълнотата и ползотворното въздействие на религиозното образование в енорията.

Разбира се, това не са единствените задачи, предприети за решаване. Могат да се споменат много други, които още повече да обогатят енорийският живот. Но както споменах в увода, това е тема на друго изследване и друга наука.

1.3. Мисията на семейството

Като трети важен фактор за енорийското религиозно образование ще поставим семейството. То също има своята важна роля като част от дадената енория. На първо място, помощта, която оказват семействата (независимо дали тя е финансова или морална) на Църквата или на отделни членове от енорията, сама по себе си е възпитателна. Детето се чувства като пълноправен член на това семейство и тази помощ, която родителите са оказали, то чувства като своя помощ и принос в енорийския живот. Наред с това те дават най-важният пример за бъдещите сериозни начинания и постъпки на детето.

Нека не забравяме училището, хората извън енорията, телевизията, интернет и много други фактори които влияят върху изграждането на детската личност. Но ако свещеникът, учителят и семейството осъзнаят призванието си пред Бога и полагат максимални усилия в религиозната просвета, то учениците ще станат добри християни, ще водят достоен живот, в който ще прилагат заветите на Спасителя.

2. Извъненорийска функция на неделните училища в България

Православното неделно училище е част от едно християнско общество, което не е затворено, а съществува според закони, които са приложими и в извъненорийския светски живот. Цялото дело на Спасителя, Неговата жертва и завещаната апостолска мисия иначе губят своя смисъл. Цялото ни духовно битие, любовта ни към ближните ни задължава да имаме съответното отношение и към невъцърковените и неосветени от Словото Божие. Дори част от децата, които възпитаваме в неделното училище също са само огласени и имат нужда от правилна и вдъхновена катехизация. Това са накратко причините,  поради които работата  в енорийското училище се разширява, условно казано, извън пределите на енорията. В тези случаи няма губеща позиция, защото освен че обществото има възможност да отчете реалните резултати от религиозното образование в Църквата, така и децата имат възможност да практикуват своите знания и да посочат добър изход от даден проблем, ръководейки се от Писанието и Преданието на Църквата. Прилагането на обучението в практиката е един дълъг процес на утвърждаване на християнина през всички дни на неговия живот. „Можем с достатъчно основание да приемем, че при църковното обучение също се развиват определени способности в християнина, по подобие на развиването на способности в училището, каквато е една от главните цели на всяко институционално  образование,  готвещо бъдещите граждани на страната. Но за разлика от светското виждане за способностите на човека, в православното образование то е неразделно свързано с развитието на вътрешните сили и духовността на православния християнин“[146]. Тези думи могат да ни дадат достатъчно основание да смятаме, че дейностите в неделното училище ще допринесат много за обогатяването на обществения живот в държавата.

2.1. Епархийските празници в неделното училище.

Педагогиката поставя празниците в училище на важна и неотменна позиция при цялостното формиране на детската личност.Емоционалната страна на педагогическия процес, от чисто психологическа  гледна точка, е много важна за религиозното преживяване на  битието. Празниците в неделното училище се организират на първо място според празниците в Църквата.Това са най-вече Господските и Богородичните празници, които в богослужебна светлина са особено тържествени и изпълнени с благодатна радост.Иисус Христос е Създателят на Църквата. Той е установил богослужението, Той и Светата Му Майка са центърът на тези празници. Има езически и светски обичаи, в които е много трудно понякога да открием смисъл. Но в празничния богослужебен кръг на Православната църква всяко последование има не само ясно, но и благодатно значение. Поради тези причини произтичащите празници в неделното училище са богато смислово натоварени, а тяхната емоционална страна е важен елемент в образованието въобще. Защото е много важно, както учителите, така и децата да изпитват радост и да чувстват свободата, която им дават истините на вярата. Ние не проповядваме мрачно покаяние, строг иезуитски морал и спасение на всяка цена. Ние сме духовни свидетели на собственото си спасение в лицето наИисус Христос, ние празнуваме, спомняйки си извънмерната жертва на Богочовека, изключителното смирение на Майката Божия и подвига на апостолите и техните ученици. Това е радостта и смисълът на живота ни, живителните сили на действията ни.

Празниците в неделното училище са предназначени за всички членове на енорията. В тях децата показват своите знания, учат песни и стихове за възхвала на Божието съвършенство, правят драматизации по притчите на Иисус Христос и библейските разкази.

Важен е моментът, когато децата имат възможност да празнуват извън енорията. Целта е да покажат, че във смутните и „благодатни“ за сектите времена, Православието запазва истинските и безценни добродетели, необходими за щастието ни на земята и спасението в последните времена. Така неповярвалите хора ще имат възможност да се докоснат до Бога и да открият в неговата неизчерпаема сила и съвършенство. Това е възможно, ако техни изяви бъдат включени в общинските празненства и чествания.

А когато децата имат възможност да поздравят други деца, които нямат техния шанс в живота, които живеят по домове за сираци или учат в специализирани училища, тогава значението на празниците в неделното училище придобива значимо място не само в общоепархийската образователна мисия на Църквата, но и в самото общество. Не е трудно това значение да стане и общонационално, защото това е въпрос единствено на организация и сътрудничество. А какво по-хубаво от това лишените от нормален живот деца да намерят своето щастие в Словото Божие. Затова значението на празниците както за образованието, така и за обществото са много важна част от цялостната образователна мисия на Църквата.

2.2. Екскурзиите до национални светини и обители

Организирането на екскурзии и поклоннически пътувания за децата  от   неделното   училище   е   съществен   и надграждащ образователен елемент. Срещите с монаси и животът в манастирите, които децата ще посетят при тези пътувания са много ползотворни и не могат да се заменят с нищо. Едно е учителят по вероучение да запознава децата с живота в манастирските обители, друго е човек, отдал живота си на Бога и живеещ откъснат от светската суета да беседва и благо да наставлява малките възпитаници. В България има манастири, изиграли огромна роля в историческото развитие на страната ни в трудните години на робство и кризи. Там учениците могат да научат много неща за християнското изкуство и архитектура, за историята на манастирите и за монасите, работили за съхраняване на духовността и българщината.

Поклонническите пътувания, освен всичко останало, свързано с религиозното образование, учат децата да бъдат организирани, да знаят, че живота в манастирите е по-различен, не защото монасите са решили да спазват някакъв „правилник на вътрешния ред“, а защото това е най-съвършената форма на духовен живот, в която човек може да живее. Монасите се молят за всички нас, за личното и общественото благоденствие и спасението на душите ни. Живеейки в светската суета, ние забравяме за покайната молитва, рядко се сещаме за благодарствената, а те са единствения начин по-който общуваме с Бога и можем да намерим благодатни сили за праведен живот.

2.3. Изложбите на децата от неделното училище

Едно от най-приятните занимания на децата, не само в неделното училище, това са часовете по рисуване. Крехката възраст на учениците е причина за добрата им наблюдателност. Повечето от заобикалящите ги предмети са нови и интересни за тях, като това в особена степен важи за предметите, които те виждат в храма, в църковната библиотека или дома на свещеника.

От личния си опит констатирам фактът, че резултатите са отлични. Например при задачата да нарисуват илюстрация върху библейския разказ  за  Рождество  Христово,  децата  постигнаха  много над очакваните от мен резултати. Не бяха единици тези ученици, в чиито рисунки имаше много подробности, които се изобразяват върху светите икони и които имат важно символно значение там. Това са, да речем, пастирите, тъжния Йосиф, за който бегло съм споменала пред децата, че се изобразява така, защото не може да проумее чудото на боговъплъщението. Изводът е, че не само главните моменти на разказа са останали в съзнанието на децата, но и много подробности, които също имат възпитателно и изграждащо характера значение. Когато изложбата на детските рисунки е организирана около храма на дадената   енория,   много   хора  виждат  реалните   резултати от просветната мисия на Църквата. Защото в детската рисунка ясно се вижда и преживяването на детето. В съвременната психотерапия детската   рисунка   се   използва   като   метод   за изчистване на подсъзнателни огнища и корени на психическото разтройство. Но когато рисунките е възможно да бъдат показани на широката общественост, тогава ефектът, както при празниците е много и двустранно ползотворен.

На 15.05.2002 година новооснованото православно сдружение „Св. Игнатий Старозагорски“ организира в Стара Загора, в сградата на читалище „Св. Климент Охридски“ изложба на децата от всички неделни училища в енориите на територията на града. Събитието беше открито с водосвет, всички родители и приятели на идеята бяха поканени. Целта беше, рисунките да бъдат продадени на символична цена, а децата със собствения си труд и усилия да съберат средства за поклонническо пътуване на края на учебната година. Резултатите от начинанието бяха впечатляващи. На първо място децата изпитаха огромно удовлетворение от факта, че техните рисунки са включени в истинска изложба. Не по малко очаровани бяха родителите, които с радост в очите констатираха, че никога не са виждали изложба с рисунки на собствените си деца и, че всичко е много професионално организирано. Събитието беше отразено в местната телевизия и радио,а самата изява протече много тържествено. Старозагорската общественост беше много изненадана от работата, която се върши в неделните училища и много хора, от различни сфери на живота решиха за в бъдеще да откликват, ако имаме нужда от помощ. Разбира се, децата и учителите изпитаха най-голямо удовлетворение, защото това беше плод на тяхната усилена работа, изпълнена с вяра и надежда за успешни резултати.

От дейността в енориите и извъненорийските начинания става ясно, че хората които работят за изпълнението на образователната мисия на Църквата имат различни задачи и сътрудничеството между тях е крайно необходимо.

„Винаги всички и винаги заедно“[147],казва протопрезвитер Николай Афанасиев и след това разяснява: „Християнското съзнание през II век все още изключвало възможността да се устройва евхаристийно събрание за отделна група членове на местната църква. Винаги били всички и винаги на едно и също (επι το αυτο), тоест евхаристийно събрание. Терминът „επι το αυτο“ започнал да се използва за означаване на самото евхаристийно събрание“[148]

Разбира се, сега не е възможно всички християни да бъдат на едно място, но Самият Иисус Христос – невидимият Глава на цялата Църква е между всички нас.

Оттук следва заключението, че работата която вършим и мисията, която изпълняваме следват цели, които са много по-глобални и надхвърлят много рамките на енорийския живот. Това е така, защото образователната мисия на Църквата има основополагащи задачи за решаване, без които животът в нея е немислим. Не може само да присъстваме на Литургията и да смятаме, че тя е последование единствено от четения и молитви. Трябва да познаваме богослужението и да знаем, че то е най-вече последования от богослужебни действия, които Спасителят е установил за Негов спомен. И след като образователната мисия на Църквата започва от Литургията, то изброените по-горе изпълнители на тази важна мисия трябва да работят върху задачи, които ще разширят тази мисия и най-вече ще се опитат да я превърнат в естествена част от живота на хората. Така процентът на въцърковените деца (и възрастни) значително ще се увеличи и религиозното образование ще стане необходима част от цялостното обучение и възпитание на българските деца.

За да уточним някои от целите, които трябва да следваме и, за да има яснота по въпроса за критериите и максималните резултати на работата в неделните училища, трябва да очертаем част от перспективите, които стоят пред религиозното образование въобще.

_____________________________

*Материалът е предоставен от автора. Той е роден във Варна, завършил е Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски” като бакалавър през 2010 година и като магистър през 2011 година в магистърската програма „Вяра и живот”. Понастоящем е студент в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

[143]. Коев, Т., Киров. Д., 1993, с. 92.

[144]. Макс Хоркхаймер, Теодор Адорно, 1999, с. 20.

[145]. Александър Шмеман, 2002, с. 16.

[146]. Валентин Кожухаров, 2002, с. 266.

[147]. Афанасиев, прот. Николай, 1999, с. 13.

[148]. Афанасиев, прот. Николай, 1999, с. 14.

Изображение: авторът Бисер Божков