ПОНЯТИЕТО „СНИЗХОЖДАНЕ” (гр. συγκατάβασισ), КАТО ХЕРМЕНЕВТИЧЕН ПРИНЦИП В ТЪЛКУВАНИЯТА НА СВ. ОТЦИ*

Екатерина Дамянова

Обикновено православните богослови определят термина „религия” като завет или съюз между Бога и човека. Проф. Н. Рождественски формулира въпроса по следния начин: „Религията по своята най-вътрешна същина е духовен съюз на човека с Бога, богочовешки съюз, който предполага: а) възхождане на човека към Бога и б) снизхождане на Бога към човека“[1].

Възхождането в богопознанието се достига по пътя на християнския живот, ръководство, за който следва да се търси в думите на Свещеното Писание и в творенията на светите отци. “Свещеното Писание открива Божиите свойства, Неговата света воля и преславните Му дела; светите отци и учители в своите писания и поучения изясняват всичко и така ни водят към познаването на Бога и Неговото почитане.” – пише свети Тихон Задонски (1783 г.)[2].

Свещеното Писание съхранява за нас и ни предлага гласа на Бога на езика на човека[3], вследствие на което това, което се отнася до човешката Му природа, се случва и се описва „според Божията икономия” (гр. οίκονομία) или „по снизхождане” (гр. συγκατάβασις), т. е. приспособяване към слабостта на човешката природа.

Човешкото знание за Бога, по думите на Ориген (ок. 253 г.), е резултат от Божието знание за човека[4] (срв. Гал. 4:9), което обяснява проявата на споменатата икономия.

В Septuaginta глаголът συγκατάβαίνει се среща на три места: в Пс. 48:18, по повод мисълта за преходността на земния живот и невъзможността умиращият човек да вземе нещо със себе си; в книга Премъдрост Соломонова, при описание на действието на премъдростта в подкрепа на праведника, когото спасява (срв. Прем. Сол. 10:13-14); и в книгата на св. пророк Данаил, при споменаването на Ангела Господен, който слиза в пещта заедно с Азария, за да засвидетелства Божията снизхождаща помощ (Дан. 3:49).

В Новия Завет глаголът συγκατάβαίνει се среща само на едно място в книга Деяния на светите Апостоли (гл. 25:6), във връзка със слизането на Порций Фест от Йерусалим към Кесария, за да се срещне със св. ап. Павел.

Съществителното συγκατάβασις, глаголът συγκατάβαίνει и производни на тях думи се срещат над 500[5] пъти в античната и късноантичната литература в политически (срв. Полибий, Hist. III, 10,I)[6] или богословски контекст (Филон, De somniis I, 147)[7]. В гръцката писменост лексемата συγκατάβασις преимуществено се среща в християнската писменост, като в Thesaurus Linguae Graecae 50 % от употребата на думата в различни форми принадлежат на св. Йоан Златоуст (407 г.). Именно в неговите съчинения в най-голяма степен се открива разбирането за божественото снизхождане (συγκατάβασις) като богословска категория[8]. Светителят дава свое определение на понятието “снизхождане”, което според изследователи, като П. Христу, св. Йоан употребява в тясна връзка с Θεοφάνεια, (Óρασις όμοιόματος – съзерцание в подобието)[9].

Форми на Божието снизхождане

Според св. Йоан Златоуст снизхождение е налице в случаите, когато Бог се явява не такъв, какъвто Той е, а показва Себе Си дотолкова, до колкото получилият възможност да Го съзерцава е способен за това[10]. При св. Йоан понятието συγκατάβασις получава нов съществен отенък. Снизхождането се възприема като божествената енергия, или по-точно в Своето явяване на сътворените същества, Бог се явява по единствено достъпен за човека начин. С други думи, снизхождането – това е явяване на същността в енергии. От страна на християнския писател това разбиране се потвърждава в честата употреба на понятието „снизхождение”, в съчетание с понятието „същност”[11].

Според св. Йоан Златоуст „Св. Дух… ни говори за всичко приспособително към немощта на слушателите” (Беседа върху Битие III, 2)[12]. Бог, размишлява християнският писател, се съобразява с нашата слабост и дава възможност да бъде описан като седящ на трон[13]. „И така, споделя св. Йоан, когато чуваме, че серафими летят около високия и превъзнесен престол, като си закриват с крила лицата, нозете, гърба и огласят небето с виковете на своето удивление, ти не мисли, че у тях действително има нозе и крила; нали те са невидими сили. Но при помощта на тези образи размишлявай… Нали Бог не седи, не пребивава на трон, не заема никакво място …”[14].

Налице е снизхождане, свързано със спасението на човешкия род, предвид неговата немощ[15].

„Антропоморфизмът”[16] е неотменен признак на истинското богоявление, но истинският антропоморфизъм на Откровението се съставлява в това, че Бог говори на човека на езика на човека[17]. И това – по думите на отец Георги Флоровски – не е снизходителност към човешките слабости. Смисълът е по-скоро в това, че човешкият език, предавайки Божественото Откровение, не изгубва своите естествени качества. Човешкият елемент не се отхвърля, а се преобразява от божественото вдъхновение[18].

Боговдъхновеността на Свещ. Писание е дело на икономията и снизхождането на Бога, без която не би било възможно познанието и предаването на божествената воля. Още св. Симеон Нови Богослов (ок. 1022 г.) изобличава ония, “които казват и мислят, че познават Самата Истина, Самия Бог, от външната мъдрост и от изучаваните писания, и че с тези средства придобиват познаването на съкровените тайни Божии, които се откриват само от Духа. Защото ако никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие (Мат. 11:27) тези дълбини и тези тайни…., то кой от мъдреците, или риторите, или учените (освен тези, които при това са очистили своя ум чрез най-превъзходната и възвишена философия и чрез подвижничество, и чиито душевни свойства са обучени в истината) може без Откровение от Господа, само с едната мъдрост, да познае съкровените Божии тайни?”[19].

Снизхождането на Бога към човека може да се проследи не само във формите, чрез които Той се открива на вярващите, но и в последователността, в която свръхестественото Откровение се дава. В този смисъл, както се изразява отец Г. Флоровски, Откровението не е само система от божествени слова, но и система от Божии действия[20].

Вследствие на Грехопадението от една страна е налице отдалечаване на човечеството от Бога, а от друга, Бог призовава отделни човеци, за да продължи нарушеният или забравен диалог. В този дълъг и драматичен диалог Бог постъпва като мъдър и последователен педагог (срв. Гал. 3:24). Той постепенно разширява „сферата” на Своя Завет: от един човек в лицето на Авраам, след това с един народ, и накрая, с целия човешки род[21].

Домостроителството като Божие снизхождане към човечеството

Постепенността, с която Бог Се открива на хората се забелязва в историческото проследяване на съдбата на богоизбрания израилски народ, както и в самия библейски текст. Св. Йоан Златоуст обръща внимание, например, че Свещено Писание проявява снизхождение към своите читатели. „Както Моисей имал покривало на главата си, пише светителят, слизайки към народа от Синайската планина, така и пророчествата, непонятни до своето изпълнение е трябвало да имат словесно покривало под формата на старозаветния Закон”[22].

Според св. Григорий Богослов (390 г.), „Старият (Завет) ясно е проповядвал Отца, а Сина – по-смътно. Новият (Завет) пък откри Сина и посочи божеството на Духа; сега Духът пребивава сред нас, като ни предоставя по-ясно разкриване за Самия Себе Си. Защото не е било безопасно, преди да е било проповядвано божеството на Отца, да бъде проповядван открито Синът, нито пък, преди да е било прието божеството на Сина, да бъдем натоварени (с проповедта) за Светия Дух… Но необходимо е било светлината на Троицата да възсияе за по-просветените чрез частични прибавки, и както казва Давид, чрез „възхождания” (Пс. 83:6), чрез напредване и преуспяване от „от слава в слава” (2 Кор. 3:10)”. Тази постепенност св. Григорий обяснява с педагогиката на Божественото „снизхождане”[23].

Понятието Συγκατάβασις се явява като херменевтичен принцип в разсъжденията на някои св. отци. В търсенето на отговор на въпроса – какво е това снизхождение? – св. Йоан Златоуст подчертава, че необходимостта и наличието на божествено „снизхождение” се обуславя от самата същност на Откровението. Домостроителството на нашето спасение, по думите на християнския автор, е домостроителство на Божията благодат, защото „всичко е от Бога” и „ние не привнасяме нищо от себе си”[24].

Спасението на човека, по думите на св. Григорий Палама (1359 г.), е Божие дело. Човек не е в състояние сам да спаси себе си, тъй като не може да създаде неразрушим живот. И все пак, неговото усилие е необходимо условие, за да може да се прояви свободното му съгласие. Приносът на човека е единствено в това, че позволява на Бога да му даде Своята благодат и така да го спаси. Както се отбелязва в притчата, блудният син се завърнал при Баща си, но още докато бил далеч от него Бащата излязъл, за да го посрещне. Така и човекът, който се кае, се завръща при Бога, но докато е още далеч от Него Бог снизхожда към Своето създание и го посреща[25].

Централизацията на култа в Йерусалимския храм като проява на Божие снизхождане към юдеите

Свети Йоан Златоуст употребява понятието снизхождане и като синоним на икономията и изкупителното дело на Спасителя[26]. Един пример, който св. Йоан дава като вид снизхождане на Бог спрямо човеците, е съсредоточаването на израилския култ в Йерусалимския храм[27]. Светителят свързва ориентираната към мястото аргументация (εύκαιρος) с обичайната за него ориентация във времето (άκαιρος)[28]. Бог вижда, че ограничаването на култа на едно място не довежда до желания резултат, и изоставя Своя храм, допускайки той да бъде разрушен. С култа, който юдеите практикуват след тази катастрофа, те стоят против Закона и го пристъпват, тъй като, според Закона, който празнува Пасха или принася жертва извън Йерусалим стои наравно с убиеца.

Силното централизиращо влияние на йерусалимския храм консолидира израилските колена и символизира живата им връзка с Яхве, като поддържа тяхното политическо и религиозно единство и самосъзнание. Храмът става венец на религиозната система на Израил. Общността е тясно свързана със светилището, където Яхве пребивава, и чрез Чиято милост се осигурява съществуването и сигурността на народа. Налице е тясна връзка между храма като място на снизхождането на Яхве и политическото съществуване на Израил[29].

Защо Бог разрушава храма и отваря за юдеите целия свят, правейки Йерусалим недостъпен за тях? Бог, според св. Йоан Златоуст, постъпва постепенно, промислително и педагогически, като първоначално ограничава култа в Йерусалим, а след това напълно го освобождава. По този начин Той възвежда към по-високото и духовно ниво на Евангелието, към една по-стойностна философия. Св. Йоан дава пример с това, което майката прави със своята рожба, отбивайки я, за да я приучи към „твърда храна” (127ra-rb[30]; 1 Кор. 3:2; Евр. 5:12).

С разрушаването на храма се губи смисълът на култа. Настъпва край на Божието присъствие в Израил, който достига крайности в своето отстъпление. Силно изпъква промислителната мисия и предобразователното значение на древното пророческо благовестие, чиято „слава… се състои в това – да привежда към Христа”[31]. Йерусалим е разрушен от римляните, които правят града недостъпен за юдеите. В съдбата на столицата светителят вижда Божията намеса.

Законът се явява лекарство, което не лекува, а само успокоява болката, защото Бог не прави всичко изведнъж, а подготвя човечеството за неговото спасение[32]. Непристъпният във всяко отношение Бог става достъпен чрез снизхождащата Негова слава в творението и в историята.

Валидност на старозаветните жертвоприношения и техния първообраз в Христос

Особено внимание в тази връзка заслужава коментарът на св. Йоан Златоуст, който не допуска мисълта, че кървавите жертвоприношения у израилтяните са установени от Самия Бог.

Според изяснението на светителя, Бог снизходително допуска израилтяните да му принасят подобни жертви[33], каквито вече съществуват и при езичниците. “При това Той не дава това позволение завинаги, но по премъдър начин го отнема. Както лекарят, отстъпвайки пред желанието на болния, донася от дома си съд и му нарежда да пие единствено от него, и след като болният се съгласява на това, тайно заповядва на тези, които се грижат за него да счупят този съд, за да отклони болния от неговите желания, така постъпва и Бог: като лекар към пациент, учител към ученик, родител към дете. Той разрушава Йерусалим, както лекарят счупва съда, за да отдалечи по неволя израилтяните от тяхните наклонности. Ако Той би казал директно: “престанете”; те не биха се съгласили леко да оставят страстта си към жертвите, но сега, по необходимост, поради тяхното пребиваване извън Йерусалим, Той ги отдалечава от тази страст”[34].

Приведеното мнение за произхода на старозаветните жертвоприношения св. Йоан Златоуст настойчиво и неоднократно повтаря в други свои творения. Мисълта на св. Йоан, че Бог проявява снизхождение към духовната слабост на израилския народ, напълно е в съгласие със свидетелствата на Самия Иисус Христос.

Свети Йоан Златоуст подчертава: “независимо, че сами по себе си, жертвите и да не са били приемливи, то те са били благоприятни пред Бога заради своя Първообраз”[35]. Иисус Христос е истинският пасхален Агнец, принос за грях, изпълнение на жертвите по Завета, които намират изпълнение и завършек в сионската горница в евхаристийната Жертва-Трапеза. Йерусалим остава важен духовен център за християните, но на преден план се поставя неговото спасително значение.

Господ снизхожда от небесата, за да изкупи света, за да съедини света с Бога. “Синът Божи, по думите на св. Ириней Лионски (ок. 202 г.), стана Син човешки, за да може човекът да стане син Божи”[36].

Боговъплъщението на Логоса като Божие снизхождане

Единението на Бога и човека се извършва по тяхната взаимна любов. Бог снизхожда към човека и става човек, а човек, като обича Бога, изобразява Го в себе си и по благодат става син Божи. Получава се взаимообщение на въчеловечаването и обожението, което преп. Максим именува „прекрасно взаимообращение”[37].

Съединяването на всичко в Христос е привеждане на всичко отново в нормално състояние. Господ Иисус Христос обобщава в Себе Си всичко, за да го помири с Бога. В този план св. Василий Велики (379 г.) разбира συγκατάβασις като белег на силата и милостта на Христос[38], проявена в Неговото изкупително дело. В същия смисъл употребява понятието и св. Атанасий Велики (373 г.), предимно в неговите три слова срещу aрианите[39], за да обозначи снизхождането на Сина Божи, което е било необходимо за спасението на човечеството. Според св. Атанасий Велики, Словото „стана човек, за да ни обожи (υεοποίηση) в Себе Си”[40], за да могат „синовете човешки да станат синове Божи”[41].

Историческото Откровение се изпълнява в явяването на Богочовека. Тайната на божественото домостроителство, както се изразява ватопедският старец Йосиф (XX век), се корени в тайната на  Боговъплъщението (срв. Еф. 3:9-11)[42], в желанието на Господ да стане по-достъпен за човека, скрит под материята на човешката природа[43].

Той „смири несмиримо несмиримата Своя величина, както казва св. Йоан Дамаскин (780 г.), за да ни поучи на величествено смирение. Той умали Себе Си, за да се научим и ние да умаляваме себе си. Той обедня, за да обеднеем и ние материално, ставайки образци за нашите паства и приемайки свойството на бедността. Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб“ (Филип. 2:7), за да можем и ние да снизходим като Негови раби и да послужим на най-малките Негови братя. Той прие смъртна и страдална плът, но безкрайно чиста, и я обожи, за да се обогатяваме и ние с благодат чрез общението си с Него, отхвърляйки всяка грижа за плътта и телесните хитони на тлението и смъртността. Той е Бог по същност и нас призовава да станем богове по преосъществяване”[44].

Заради изкуплението и спасението на човешкия род второто Лице на Света Троица, Божественният Логос, снизхожда на земята и от семето на Авраам приема (Евр. 2:16) в своята ипостас цялата човешка природа на Адам, подчинявайки се доброволно на всички последствия от грехопадението. Божието Слово, според св. Атанасий Велики, снизхожда и става човек, възприема нашето тяло „така че хората, обърнали се към тлението, да възвърне отново към нетление и да ги оживотвори от смъртта чрез приемане на тяло и чрез благодатта на Възкресението, изгаряйки смъртта в тях като слама в огън”[45].

Без въплътилия се и въчеловечил се Христос няма богопознание, нито богословие[46]. Чрез Своя божествен кеносис Логосът дава възможност да бъде видян от човека и само Въплътилият се Логос, според Евсевий Кесарийски (ок. 340 г.), в съчинението му “Против Маркел”, ни дава благодатта на познанието за Св. Троица[47].

Свети Григорий Богослов, в своето слово „За Богоявлението с Рождеството на Спасителя“, предава величието на празника Рождество Христово със следните думи: „Вечносъществуващият се образува, Нетварният се сътворява и Непобиращият се (в нищо) се побира… Богатият обеднява: обеднява, приемайки нашата плът, за да се обогатя аз чрез Неговата божественост. Преизпълненият снизхожда: снизхожда от Своята слава в малкото, за да приема аз от Неговата пълнота, която е богатството на преблагостта“[48].

Тези мисли отразяват и някои химнографски текстове.

Така например, в тропара на празника Обрезание (глас 1) се казва:

“Ти, Който на огнезрачния престол във висините седиш с Безначалния Отец и с Божествения Твой Дух, си благоволил да се родиш на земята от Дева, непознаваща мъж, Твоята майка, Иисусе, затова и обрязан си бил като човек осмодневен; слава на всеблагия Твой промисъл, слава на предвиждането Ти, слава на Твоето снизхождение Единствен Човеколюбецо”.

В покайният канон на св. Андрей Критски (ок. 720 г.) Боговъплъщението отново се разглежда като свидетелство за Божието снизхождение:

“Христос Бог прие тук човек като мене да стане. С плътта приобщил се, и Той по човешки живя. И всичко, присъщо човеку, изпълни, обхвана, освен греховете. – И образ бе, душо, това! С това Бог показа безкрайното си снизхождение към тебе, о душо! Почуствай го ти във смирение!”[49]

Молитвата като снизхождане на Бога към човека и възкачване на човека към своя Творец

Свети Киприян Картагенски (258 г.) вижда във възможността молитвено да се обръщаме към Бог Отец проява на снизхождение от Негова страна:

“О, какво снизхождение към нас, какво обилие на благоволение и благост от Господа, когато Той ни позволява, при извършване на молитвата пред лицето Божие, да назоваваме Бога Отец, а себе си да наричаме синове Божии също както Христос е Син Божий! Никой от нас не би дръзнал да употреби това име в молитва, ако Той Самият не бе позволил да се молим по този начин.”[50]

Свети Григорий Богослов се спира върху непрестанната молитва, и по-конкретно върху екстаза, който се достига при нея. Според светителя, екзалтацията на човека е резултат от напрегнатото усилие на интелекта, докато целият човек участва в божиите дарове. Връхна точка на тази екзалтация е общението му с Бога, като в същото време човешките способности продължават да функционират. В този смисъл екстазът е действие, чрез което човешките възможности са издигнати над тяхното обичайно сьстояние и което отправя човека към Божието снизхождение. Всъщност Господ снизхожда към човека, а човекът от своя страна възлиза към Бога, с цел тяхната среща да се осъществи. Молитвата е условие за екстаза. Тя притежава силата да въздигне човека от земята до рая и да го изправи пред Бога[51].

Снизхождането на Бога до човека не е свързано с промяна в Неговото положение. Това е един от моментите, които Ориген отстоява в споровете си с Целз[52]. Когато в Свещ. Писание се говори за Божието принизяване, то, според християнския писател, това следва да се разбира картинно. Бог не променя Своето място, когато снизхожда към човека. За Ориген συγκατάβασις подчертано придобива и етическо измерение[53].

В етически план разглежда понятието “снизхождане” и св. Григорий Палама във връзка със смъртта на тялото. Последната, според светителя, е неизбежно следствие от духовната смърт на душата, чието продьлжение е човешкия дух: силата, която оживява тялото. И докато тази смърт изглежда естествена при тези обстоятелства, тя в същото време е и Божие снизхождение към човека, с цел да се предотврати увековечаване на злото и греха[54].

Целият живот на човека е едно снизхождане на Бога към него и възхождане на човека към своя Създател.

Цялата история на Божия промисъл за преп. Максим Изповедник може да се разгледа в същия план, като последната бъде разделена на два етапа: първият достига връхната си точка във въплъщението на Логоса и е история на снизхождането на Бога към хората („чрез въплъщението”); вторият е история на възхождането на човека към славата на обожението, така да се каже, разпространение на въплъщението върху всяка твар. „И така, нека да разделим и ние в мислите си времената и да определим едни като отнасящи се към тайнството на божественото въчовечаване, а други като отнасящи се към благодатта на човешкото обожение… Казано накратко, едни от времената се отнасят към Божието снизхождение към хората, а другите – към възхождането на хората към Бога… Или по-добре: началото, средата и края на всички времена, минали, настоящи и бъдещи, е нашият Господ Иисус Христос”[55].

***

В настоящата публикация се предлагат само някои примери, проследяващи употребата на понятието συγκατάβασις в съчиненията на светите отци, като се прави опит то да се разкрие като богословска категория и техен херменевтичн подход. Християнските писатели използват термина като херменевтичен ключ, чрез който решават редица проблеми свързани с разбирането на библейския текст.

Снизхождането на Бога към човека се проявява не само във формите, под които Той се открива на вярващите (напр. антропоморфизъм, антропофатизъм), процесът на боговдъхновеност, при който Бог Се съобразява с човешките възможности, но и в последователността, в която Божието домостроителство се осъществява. Непознаваемият в Неговата същност Творец Сам разкрива Себе Си в процеса на историята за спасението на човечеството.

Откриването на Бога и желанието Му за общение и единение изисква от нас отговор и подвиг за встъпване в живо общение и единение с Него. Нашата цел е изпълването ни с Бога, личното ни обожение (theosis), припечелвайки за себе си Светия Дух, Който снизхожда над нас и ни облагодатява. Единение с Бога, което ни прави причастни с Него (срв. 1 Кор 6:17).

Тълкуването на Свещ. Писание е единият от пътищата за постоянно действие на нашето съвъзлизане към Твореца и същевременно на Неговото снизхождане към нас.

_________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2009, кн. 1, с. 61-74.

[1]. Рождественски, Н. Христианская апологетика. Курс основнаго бого словия. Т. 1, СПб., 1893, с. 139.

[2]. Цит. по: Сарычев, В. Святоотеческое учение о богопознании. – In: http://www.roacbulgaria.org/contents/dogmatika.htm

[3]. Флоровски, Г. Творение и изкупление. С., 2008, с. 19.

[4]. Цит. по: Тайната на богопознанието. Увод в семантиката и методологията на богословието в светлината на православната традиция. (съст. Трайчев, Е. / П. Павлов), С., 1999, с. 36.

[5]. Thesaurus Linguae Graecae (TLG), California, 1987.

[6]. Срв. още: Полибий, Hist. XXVI, I,3. – Loeb Classical Library (LCL), 160, 480.

[7]. Вж. Филон Александрийски, De somniis, I. 147. – LCL 275, 374.

[8]. Brändle, R. Συγκατάβασις als hermeneutisches und ethisches Prinzip in der Paulusauslegung des Johannes Chrysostomus. – In: Studien zur Alten Kirche (Hrsg. M. Heimgartner / Th. Kuhn / M. Sallmann), Stuttgart, 1999, S. 134-148.

[9]. ΙΩΑΝΝΟΥ ΤΟΥ ΧΡΥΣΟΣΤΟΜΟΥ ΠΕΡΙ ΑΚΑΤΑΛΗΠΤΟΥ ΤΟΥ ΘΕΟΥ. Εισαγωγή – κείμενον – μετάφρασις – σχόλια ύπό  Π. Χρήστου. ‘Αθήναι, 1953, σ. 86.

[10]. Св. Йоан Златоуст, Contra anomoeos III, 3 – PG 48, 765. Цитатите от съчинения на св. Йоан Златоуст в настоящата публикация се дават по: Patrologia Graeca. (PG), (Ed. J. P. Migne), 1-162, Paris, 1857-1866; поредицата Source Chretiennes (SC); руският превод на трудовете на светеца издадена в поредицата Творения, СПб., 1895-1898.

[11]. Вж. повече у: Михайлов, П. Святитель Иоанн Златоуст как участ ник арианских споров. – Алфа и Омега, №2, 48, М., 2007, с. 59-67.

[12]. Св. Йоан Златоуст, Творения, Т. 4, кн. 1, СПб., 1898, с. 11.

[13]. Вж. Св. Йоан Златоуст,  Incomprehens. III, 167-71. – SC, 28-214.

[14]. Св. Йоан Златоуст, Творения, Т. 1, с. 501-502.

[15]. Св. Йоан Златоуст,  In Gen., hom. X, III. – PG 53, 88, 35.

[16]. Шиваров, протопр. Н., Херменевтика на Стария Завет, С., 2005, с. 39-42.

[17]. Флоровски, Г. Творение и  изкупление, с. 20.

[18]. Флоровски, Г. Библия, Църква, Предание. С., 2003, с. 32.

[19]. Цит. по: Сарычев, В. Святоотеческое учение о богопознании. – In: http://www.roacbulgaria.org/contents/dogmatika.htm# _ftn12″>www.roacbulgaria.org/contents/dogmatika.htm#_ftn12

[20]. Флоровски, Г. Творение и изкупление, с. 22.

[21]. Сорокин, Ал. Введение в Священное Писание Ветхого Завета. Киев, 2003, с. 13.

[22]. Цит. по: Леонардов, Д. Учение святителя Иоанна Златоуста о богодухновенности Библии. – Вера и разум, 1912, кн. 4, с. 438.

[23]. Св. Григорий Богослов, Oratio 31 (Theologica 5), 26. – SC 250, 326; PG 36, 161-164.

[24]. Св. Йоан Златоуст, Беседа върху Поланието до Ефесяни, Беседа 6. – Библиотека „Творения на св. отци”, Год. VIII (1941), кн. I-II, с. 237. (срв. PG 62, 43-44).

[25]. Григорий Палама, Hom. 3. – PG 151, 44AB.

[26]. Св. Йоан Златоуст, Hom. Contra anom. VI, VII, X.

[27]. Вж. Дамянова, Е. Свещ. град Йерусалим във Второ слово на Св. Йоан Златоуст срещу юдеите (исторически измерения и духовно значение). (Академичен доклад, произнесен в аулата на Богословския факултет в денят на Св. Трима светители). – Supplementum на сп. БМ, 1600 години от Успението на Св. Йоан Златоуст, С., 2008, с. 27-45.

[28]. Malakowski, J. The Element of άκαιρος in John Chrysostom’s Anti-Jewisch Polemic. – In: Texte und Untersuchungen (TU), 115, 1975, p. 222-231.

[29]. Богоявленский, И. Значение йерусалимского храма в ветхозаветной истории еврейского народа. – История Израиля и Иудеи, СПб., 1915, с. X.

[30]. Pradels, W. / R. Brändle / M. Heimgartner, Das bisher vermisste Textstü ck in Johannes Chrysostomus, Adversus Judaeos, Oratio 2. – In: Zeitschrift für Antikes Christentum (ZAC) 5, 2001, p. 27.

[31]. In Epist. II ad Corinthios, hom. VII. – PG 61, 445.

[32]. Hom in Col. 4:2. – PG 62, 328.

[33]. Expos. In Ps. 149,2. – PG 55, 494.

[34]. Св. Йоанн Златоуст, Творения. Т. 1, кн. 1, СПб., 1895, с. 615.

[35]. Св. Йоан Златоуст, Беседа 166.

[36]. Св. Ириней Лионски, Adversus haereses, III, 10, 2. – PG 7, 875.

[37]. Преп. Максим Изповедник, Diversa capita ad theologium et oeconomi  am spectantia deque virtute ac vitio. 1, 46. – PG 90.

[38]. Hom in Ps. 44,6. – PG 29, 400.

[39]. Срв. PG 25, 93; 26, 311.

[40]. Св. Атанасий Велики, Epistula ad Adelphium episcopum et confessorem, 4. – PG 26, 1077.

[41]. Св. Атанасий Велики, De incarnatione et contra Arianos, 8. – PG 26, 996.

[42]. „Бог явися во плоти”. – Слова утешения. Беседы о духовной жизни и о монашестве. Богородице-Сергиева Пустынь, 20051, с. 253 сл.

[43]. Вж. „Таинство Божественных Страданий”. – Слова утешения, с. 298-299.

[44]. Цит. по: http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=letters_1.xml“>www. bg-patriarshia.bg/index.php?file=letters_1.xml

[45]. Св. Атанасий Велики, Oratio de incarnatione Verbi, 6-8, – PG 25, 105-109.

[46]. Тайната на богопознанието, с. 130.

[47]. Вж. Евсевий Кесарийски,  Contra Marcellum. – PG 24, 707-826.

[48].Цит.по: http://www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=letters_1.xml“>www.bg-patriarshia.bg/index.php?file=letters_1.xml.05.01.2010

[49]. Вж. Ирмос на девета песен.

[50]. Цит. по: Св. Теофан Затворник, Тълкувание на обръщението “Отче Наш” в Господнята молитва. – In: http://www.pravmladeji.org/node/ 403″>www.pravmladeji.org/node/403.2008.

[51]. Учението на Григорий Палaма за човека. – In: http://www.logos-bg.net/control.php?&topgroupname“>www.logos-bg.net/control.php?&topgroupname.02.2005

[52]. V, 12. – http://www.john-uebersax.com/plato/origen2.htm#GCS# GCS“>Griechischen Christlichen Schriftsteller (GCS), Orig. II,13.

[53]. V, 12. – GCS Orig. I, 282.

[54]. Цит. по: Св. Григорий Палама. – In: http://www.neumirai.org/church/sv_grigorii.php“>www.neumirai.org/church/sv_grigorii.php.2008

[55]. Преп. Максим Изповедник, Quaest. ad Thalass., 22. – PG 90.

Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 8

И така, не могат свещениците да скрият недостатъците си и дори и най-малките от тях скоро стават известни. Борецът, докато си е вкъщи и с никого не се е заловил на борба, може да прикрие слабостта си, но когато излезе на подвизи, тя веднага се познава. Така и човеците, които водят частен и недеятелен живот, прикриват със своето уединение греховете си, но, когато се явят пред всички, те са принудени да захвърлят от себе си самотата като дреха и да открият за всички душите си чрез движения навън. И когато добрите им дела принасят полза, като подтикват мнозина да им подражават, така и лошите им простъпки са причина хората по-малко да залягат към дела и похвални трудове. Простъпките на обикновените хора, макар и да се открият, не нанасят на никого значителна вреда, но греховете на човек, известен на мнозина, нанасят вреда на всички, защото правят падналите нехайни към добри подвизи, а внимателните към себе си предразполагат към гордост. Простъпките на тези, които стоят на висотата на свещеническото достойнство, са пред очите на всички и, макар те да извършват най-малки грехове, на другите те се представят вече големи, защото всички мерят греха не според важността на самото действие, а според достойнството на този, който греши. Свещеникът трябва да бъде господар на себе си, защото грешките му стават известни и на другите, и от тях произлиза съблазън.

На свещеника – забелязва св. Йоан Златоуст – са необходими често пъти противоположни качества: той трябва да бъде важен и негорд, суров и благосклонен, строг и кротък, за да може лесно да противостои на всички спънки. Той трябва с пълна власт да приема способния човек, макар всички да са против него, а неспособния да отхвърля със същата власт, макар всички да действат в негова полза. Понеже трябва да има работа с мъже, които имат жени, хранят деца, държат слуги, разполагат с голямо богатство, изпълняват обществени работи и са облечени с власт, пастирят трябва да бъде многостранен, не лукав, не ласкател, не лицемер, а изпълнен с голяма свобода и смелост, но и умеещ да отстъпва за полза, когато положението на работите изисква това, да бъде кротък и в същото време строг. Не бива с всички подчинени да се държи еднакво, както и лекарите не лекуват всички болни по един и същ начин, както и кормчиите не практикуват само едно средство за борба с ветровете. И този кораб (Църквата) го люшкат постоянни борби – отвън и отвътре – и изискват от свещеника голяма внимателност и старание. Когато някой бъде поставен начело, той не може да си укрие лошите качества, а винаги се показва такъв, какъвто е. Както огънят опитва металните вещества, така и клирът изпитва човешките души и разпознава гневлив ли е някой или малодушен, честолюбив ли е, или горделив, или пък има друг някакъв порок. Клирът открива и скоро прави явни всички слабости и не само ги прави явни, но и по-тежки и по-упорни.

Свещеникът трябва да бъде буден и внимателен и да има много очи от всички страни, защото не живее само за себе си, а и за много хора (1 Тим. 3:2). Подобно на опитен и доблестен деец – пише св. Йоан Златоуст  до свещеник Руфин, – ти ще извършиш всичко, за да повдигнеш лежащите, да укрепиш и утвърдиш стоящите, да  събереш пръснаните, да изнамериш и възвърнеш загиналите, да разбиеш цялата дяволска фаланга. Аз зная, несъмнено зная, твоята душевна прозорливост, сърдечна грижливост, разсъдливост и остроумие, мъжество, непреклонност и търпение.

И така, покрай образованието си свещеникът трябва да притежава и много други качества: душата му трябва да прилича на светлина, която озарява вселената. Сам той трябва да бъде бдителен над своя живот и наблюдателен към всичко, което го окръжава, да бъде прозорлив, проницателен и да обладава ясен умствен поглед.

Такива качества трябва да притежава пастирят, ако той иска дейността му да бъде успешна.

Такъв е образът на истинския, на добрия пастир според св. Йоан Златоуст. Последният не само е изобразил в трудовете си идеалния пастир, но е бил такъв – и в Антиохия, и в Цариград. И днес, 1600 години след смъртта на св. Йоан Златоуст, този идеал не е загубил жизнеността, свежестта и значението си и продължава да бъде светъл фар за онези, които са се посветили в предана служба на Бога, Църквата и народа.

Големи са изискванията, които се предявяват към пастирите, но нека не се плашат желаещите да тръгнат по този трънлив път. Сам св. Йоан Златоуст, излагайки тези изисквания и рисувайки живот, пълен със скърби, заедно с това говори: „Въпреки тези скърби аз силно желая да ги понеса – за нас няма нищо по-приятно от тези скърби. Самата смърт, която заплашва добрия пастир, не трябва да го плаши. Няма по-хубави скърби и страдания от тези да страдаш за Христовото дело“.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА

1. Архимандрит Антим Шивачев, Църковният служител, неговото достойнство и високо пастирско служение, Стамбул, 1926.

2. Доктор Тодор Поптодоров, Омилетика, част І, С., 1956.

3. Протоиерей А. Сергеенко, Св. Иоан Златоуст с пастьІрском служении, ЖМП, 1957, кн. 5.

4. Протодякон Георги Ибришимов, Св. Йоан Златоуст като пастир и проповедник, ДК, г. ХІХ, кн. 8-9.

5. Протодякон, Георги Ибришимов, Духовни бисери от св. Отци, С., 1942.

6. Проф. А. П. Лопухин, Живот и трудове на св. Иоана Златоуста, библиотека  Творения на св. Отци, години: І; ХІ, кн. І и ІІ; ХІІ, кн. І и ІІ.

7. Проф. Илия Цоневски, Св. Иоан Златоуст, живот и дейност, ЦВ, 1957, бр. 45.

8. Проф. Илия Цоневски, Св. Иоан Златоуст за пастирското служение, Народен пастир, г. ХІ, бр. 29-30.

9. П. Черняев, Златоуст за апостол Павла, С., 1922.

10. П. Черняев, Частни писма и църковни проповеди от св. Иоанна Златоуста, С., 1923.

Бел. Тази работа е мой доклад, писан в катедрата по Патрология в Духовната академия, през 1985 г. и я публикувам по повод изпълването на 1600 години от преставането в Господа на св. Йоан Златоуст (407-2007 г.).  ДБ

Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 7

2. Отрицателни

Наред с положителните качества, които трябва да притежава свещеникът, св. Йоан Златоуст се спира и на някои отрицателни качества, които той не трябва да притежава.

а)гняв

Малко са тези, които понасят оскърбление, клевета, язвителна дума, насмешки – необмислени и обмислени, безпричинни и безцелни  – от началници и подчинени. Мнозина се възмущават от тези неприятни неща така, че дори стават по-лоши от диви зверове. Такива собствено трябва да се отстраняват от свещенството. Ако предстоятелят не се изморява и не ходи с боси крака, това никак не вреди на църковното общество, но свирепият гняв причинява големи нещастия както на този, който е предаден на тази страст, така и на ближните. Тези, които не пазят първото (глад и босота, б. м) Бог с нищо не ги заплашва, а които се гневят напразно, тях заплашва с геена и геенски огън (Мат. 5:22). Както предаденият на тщеславие, като получи власт над народа, доставя храна повече на огъня (на тази страст), така и онзи, който в уединен живот и в отношения с малцина не е могъл да удържи гнева си, а лесно е пламвал, когато получи власт да управлява цял народ, сам той, като звяр, отвсякъде и от всички нараняван, не може да бъде никога спокоен и подлага поверените си на безброй нещастия. Нищо не помрачава толкова чистотата на душата и яснотата на мислите, колкото гняв, който е необуздан и се проявява с голяма сила (Притчи Сол. 15:1). Помраченото от него душевно око, като че ли в нощна битка, не може да различава приятели от неприятели и честни от безчестни, а се отнася към всички еднакво и макар да му предстои понасяне на някаква вреда, скоро се решава на всичко, за да направи удоволствие на душата, защото гневната буйност съдържа в себе си някакво удоволствие и дори нещо по-силно от всяко удоволствие. Гневът поражда гордост, несправедливи вражди, често принуждава безразсъдната омраза да нанася без причина оскърбления и кара човека да говори и да върши много безумия, защото душата се увлича от силния напор на страстта и не може да се окопити и да застане срещу нейния устрем. Който излиза на това поприще (свещенството) – казва св. Йоан Златоуст – трябва да преодолява гнева. Хора, които са се посветили на Бога, трябва да бъдат толкова благочестиви, че да не се оскърбяват, макар и хиляди пъти да понасят огорчения.

Кой от народа – пита св. Йоан Златоуст – ще пожелае да бъде кротък, като вижда, че началникът е гневлив? Търпението е причина на всички блага за човеците. То довежда и заселва душата като че ли в някакво тихо пристанище. Свещеникът трябва всичко да понася мъжки и да не се раздразнява нито от безвременните искания, нито от безрaзсъдните укори. Един мъдър човек, виждайки користолюбието и надменността на човешката природа и знаейки свойствата на бедността, която е способна да унизи и най-доблестната душа, за да поучи някого да не се гневи срещу молбите на бедните и тяхната непрестанна настойчивост, го увещава да бъде снизходителен и достъпен за нуждаещите се: „Прикланяй ухо към сиромах и отговаряй му засмяно, с кротост“ (Сир. 4:8). Той (мъдрият) оставя раздразнителния човек (защото какво може да се каже на болен?) и се обръща към онзи, който може да понесе слабостта на бедния и го съветва: преди да помогне на някого, да го ободрява с кротък поглед и ласкава дума. Ако някой, макар да не вземе за себе си това, което принадлежи на вдовиците, ги обсипва с много укори и ги оскърбява, като се раздразнява срещу тях,  той с даването си не само че не облекчава тяхното униние поради бедността, а още повече уголемява тежестта й със своите критики. Който се грижи за вдовиците, трябва да бъде толкова великодушен, че не само да не увеличава унинието им с укорите си, а доколкото може, да облекчава с утешение състоянието им. Както онзи, който е претърпял обида, при голямо изобилие не чувства ползата от богатството поради сторената обида, така и онзи, който е чул ласкава дума и е приел нещо, дадено с утеха, повече се весели и радва, пък и самият дар бива двойно по-голям. „Синко, кога вършиш добро, недей натяква и при всеки подарък не оскърбявай с думи. Росата не разхлажда ли жега? Тъй и дума е по-добро, нежели даяние… А у добродетелен човек има и едното, и другото“ (Сир. 18:15-17). Попечителят трябва да бъде не само кротък и незлоблив, а не по-малко от това и пестелив, в противен случай имотът на бедните също така губи. Добрият предстоятел трябва да отговаря на обвиненията на всички с голяма кротост и с готовност: по-добре да им прощава неразумните нападки, отколкото да се ядосва и гневи. В какво учителят – пита св. Йоан Златоуст – ще прояви скромност и кротост, ако никога не изпитва пренебрежение? Когато той отмъщава за обиди, нанесени лично на него или за злословия и клевети, тогава той справедливо ще бъде обвиняван. Но когато делото се отнася до спасението на другите, тогава той трябва да заповядва и да се разпорежда с пълна власт. Тук вече е нужна не кротост, а власт, за да не произлезе вреда за обществото.

Пастирят служи за предмет на безброй разговори: един го укорява, друг го хвали, трети му се надсмива, четвърти го оскърбява и той трябва да има голяма сила, за да понесе всичко това. Защото епископът, казва св. апостол Павел, „трябва да бъде… негневлив“ (Тит 1:7).  Как може – пита св. Йоан Златоуст – да учи другите да обуздават тази страст този, който не е научил на това самия себе си? Властта поставя човека при много обстоятелства, които правят и твърде кроткия суров, давайки множество поводи за гняв. Затова, ако епископът отрано не се погрижи за укротяване на тази страст, ще погуби и ще повреди много в делото на своето управление. Епископът трябва да върши всичко с увещание, а не с порицание и оскърбление. Оскърбеният става по-дързък и презира оскърбяващия. Нищо не предизвиква така презрение, както оскърблението, което нанася повече безчестие на самия оскърбяващ, лишавайки го от нужното уважение. Словото на епископа трябва да бъде изпълнено с голямо благочестие. При изобличаването на греховете той трябва да напомня за бъдещия съд и да бъде чист от всякакво оскърбление.

Свещеникът – говори на друго място св. Йоан Златоуст – трябва да бъде способен да понася оскърбления, клевети, язвителни думи, подигравки от по-ниско стоящите и укори от началниците и подчинените. Той трябва да бъде смирен, кротък, негневлив, защото гневът причинява големи нещастия. На другите, когато те се гневят, той трябва да прощава, а самият той никога да не се гневи, а да иска извинение. Свещеникът трябва търпеливо да поучава и наставлява във вярата. Той трябва да се отнася към пасомите си така, както един баща се отнася към своите малолетни деца: както бащата не се отвръща от децата си, когато те го наскърбяват или удрят, така и свещеникът не трябва нито да се гордее от похвалите на народа, нито да се огорчава от порицанията, дори ако те бъдат неоснователни.

б) гордост

Гордостта, според св. Йоан Златоуст, е много по-опасна и ужасна скала, от скалата на сирените, измислена от баснописците (Одисея ХІІ, 39-110). Мнозина са могли да преплуват без проблеми покрай тази скала. В нея живеят различни чудовища, каквито св. Йоан нарича различните страсти, пороци и грехове, които придружават гордостта: гняв, завист, вражда, клевета, осъждане, измама, коварство, лицемерие, негодувание срещу невинни хора, удоволствие при неблагополучие на другите, скръб при тяхното благополучие, жажда за похвали, пристрастяване към почести, задоволство от подмазване, от неблагодарно ласкателство, низко чревоугодничество, презиране на бедните и др. Толкова и още повече вмества в себе си тази скала и онези, които веднъж са уловени от тези чудовища, и без друго падат в такова робство, че дори за угода на жени вършат много неща, за които е и неприлично да се говори. Който излиза на това поприще (свещенството) – казва св. Йоан Златоуст, – трябва да презира славата.

Свещеникът трябва да поучава своите пасоми не само с думи, но и с дела, защото личният пример е най-добрият учител.

Подчиненият народ е повече привикнал да гледа поведението на своите началници като някакъв образец и да им подражава. А как ще може да укроти надменността на другите този, който сам е надменен?

Колко голямо значение отдава св. Йоан Златоуст на гордостта, която не трябва да има място в душата и сърцето на свещеника, показва тълкуването и обяснението му на думата „пияница“ (1 Тим. 3:2), под която според него апостолът разбира не този, който се опива с вино, а дръзкия и надменен човек. А в тълкуването си на посланието на св. апостол Павел до Тита св. Йоан Златоуст пояснява, че предстоятелят на църквата не трябва да търси своята чест, а общата полза.

в) завист и омраза

Свещеникът трябва да се въздържа от омраза и завист. Той трябва да гледа само за благосъстоянието на църквата и нищо да не прави от омраза или угода на някого. Не трябва много да се боим и опасяваме – казва св. Йоан Златоуст – от несправедливи обвинения (а свещеникът неизбежно се подлага на безразсъдни нападки), нито съвсем да ги пренебрегваме, макар те да са лъжливи и да се отправят срещу нас от незначителни хора. Трябва да гледаме по-скоро да ги премахваме, като убеждаваме обвинителите, дори те да са най-неразумни. Не може някой да слуша за себе си похвали и да не се радва, а който им се радва, той разбира се желае да ги получава; който пък желае да ги получава, той непременно ще бъде скърбен и ще тъгува, ще му бъде мъчно и тежко, когато няма тези похвали. Както богаташите, докато са богати, се веселят, а като обеднеят, тъжат и, привикнали на разкош, не могат да понасят теглата на сиромашкия живот, така и пристрастените към похвали не само тогава, когато напразно ги порицават, а и когато често не ги хвалят, се късат в душата си от някакъв глад, ако са привикнали на похвали и чуят, че други се удостояват с такива.

г) слава и лицемерие

Като знаем – говори св. Йоан Златоуст – какво е за нас по-добре, трябва да не търсим почести и даже предлаганите да отхвърляме. Свещеникът трябва да изтръгне от себе си тази страст и да я премахне. Говоря това – продължава св. Йоан Златоуст – и на началстващите, и на подчинените. Душа, жадуваща за чест и прослава, няма да види царството Божие. Аз не забранявам да се търси слава истински – тази, която е от Бога. „Нему похвала иде не от човеци, а от Бога“ (Рим. 2:29). Трябва да бъдем благочестиви тайно, не прикривайки себе си с преструвки и лицемерие. Трябва да снемем от себе си овчата кожа или по-добре да бъдем овце, защото няма нищо по-нищожно от човешката слава. Виждаш ли – говори св. Йоан Златоуст – какви маски си поставят играещите на сцената – как те са хубави, блестящи, облечени по най-строгите изисквания на външната красота? Можеш ли да ми посочиш такива лица в действителност? Не. Появявала ли се е някога любов у тебе към тях? Не. Защо? Защото това е празна маска; тя подражава на красотата, а в действителност не е красота. Така и човешката слава е пуста: тя само подражава на славата, а в действителност не е слава. Постоянна е само една слава – естествената, вътрешната, а другата, външната, прикрива често пъти безобразия; прикрива ги от човеците и при това само до вечерта, а след края на представлението и снемането на маската всеки се явява такъв, какъвто е. Кажи ми – казва св. Йоан Златоуст – какво хубаво има в това да бъдеш на показ в тълпата? Това е пустославие и нищо друго; влез в дома си, остани сам и веднага всичко изчезва, всичко е преминало като разсеялият се дим. И ние сме пристрастни към нищожни неща. Какво безразсъдство, какво безумие! А трябва да обръщаме внимание само на това: как би ни похвалил Бог? И ако имаме това предвид, ние никога няма да търсим похвала от човеците. Не трябва да те хвали някой си; с това той няма да ти принесе никаква полза; ако пък те порицава, няма да ти причини никаква вреда. Само Бог може да направи едното и другото. Ние трябва да се уподобяваме на Бога, Който не се нуждае от човешка слава. „От човеци слава не приемам“ (Иоан 5:41).Човешката слава ни кара да говорим и да търсим срамното и безчестното; когато пък ни види послушни, тя още повече увеличава своите изисквания. И така, да бягаме – увещава св. Йоан Златоуст – от това робство! А как – ще запиташ ти – можем да направим това? Ако разсъждаваме философски за тукашните блага, ако съзнаваме, че всичко сегашно е съновидение и сянка, тогава лесно ще преодолеем тази страст и няма да й се отдаваме нито в дребното, нито в главното. Ако пък я допускаме в дребните случаи, лесно ще попаднем в нейната власт и във важните случаи. Затова трябва да отстраним от себе си нейните източници, тоест безумието и душевната низост.  Ако по такъв начин ние имаме възвишени мисли – завършва св. Йоан Златоуст, – ще бъдем в състояние да презираме честта на човеците и да устремяваме своя ум към небето, за да достигнем небесните блага.

Следва…


Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 6

з) благоразумие и съобразителност

Немощните и разслабените, а най-много предадените на светски удоволствия – говори св. Йоан Златоуст, – ако бъдат отклонявани от греховете си, постепенно могат до известна степен да се освободят от завладелите ги пороци, но, ако някой им предложи изведнъж да ги вразумява, той ще ги лиши и от най-малко поправяне. Душата – продължава св. Йоан Златоуст, – посрамена с принуда, макар и само веднъж, пада в нечувствителност и след това вече не слуша и кротки думи, не се прекланя и пред заплашвания, не се трогва и от благодеяния и е много по-лоша и от онзи град, който пророкът кори с думите: „Но ти имаше чело на блудница – изгуби срàма“ (Иер. 3:3). Затова свещеникът трябва да проявява много благоразумие и да има много очи, за да наблюдава от всички страни състоянието на душата. Потребна е голяма предвидливост у пастиря, та църковният имот нито прекомерно да се уголемява, нито да се довежда до оскъдица, а всичко събрано незабавно да се раздава на бедните, пък и от доброволните приноси на народа да се събират църковни съкровища. Така също, за да се приемат бездомници и да се лекуват болни, колко парични разноски, старание и благоразумие трябва да имат попечителите? Тук са необходими и по-големи разходи, затова попечителят трябва да събира средствата с кротост и благоразумие, за да предразполага богатите да правят пожертвуванията си доброволно и без съжаление, та, като се грижи попечителят за немощните, да не огорчава душите на пожертвувателите. А усърдие и ревност тук трябва да се показват много повече, защото болните по свойството си са раздразнителни и безгрижни; ако не се полага във всичко голяма попечителност и грижливост, достатъчно е и малко нещо да се пропусне, за да причини голямо зло на болния. Ако свещеникът не посещава всеки ден къщите, от това произлизат неизразими недоволства, защото не само болните, а и здравите желаят той да ги посети, подбуждани не от благочестие, а по-скоро от желание за чест и уважение. Ако пък се случи, че някаква нужда застави свещеника, за общото благо на Църквата, по-често да се вижда с някого от по-богатите, по-силните хора, с това веднага си навлича упрек за угодливост и ласкателство.

Свещеникът се готви не за един вид борба. Тази борба е разнообразна и се води от различни врагове. Всички врагове не действат с едно и също оръжие и гледат да ни нападнат не по еднакъв начин. Затова който води борба с всички, трябва да знае подбудите, по които действат враговете: да бъде и стрелец, и редник, пълководец и началник, пехотинец и конник, да знае да се бие и по море, и под стени. Във военните битки според това на кого каква работа е определена, така и отблъсва той настъпващите врагове, а тук, в Църквата, не е така: ако този, който иска да побеждава, не е запознат с всички части на това изкуство (спасение на душите), дяволът и през една малка част ще съумее да преведе своите грабители и да разграби овцете. Няма да е обаче така, ако дяволът усети, че свещеникът излиза с пълно знание и е добре запознат с всичките му коварни замисли. И така, трябва добре да се пазим отвсякъде. Докогато градът е ограден от всички страни, дотогава той, намирайки се в пълна безопасност, ще се присмива на враговете, които го обсаждат, но, ако някой събори част от стената му, за него вече няма полза от тази стена, която го окръжава, макар че другите части са яки. Така и Божият град, когато отвсякъде го ограждат вместо стена съобразителността и предвидливостта на свещеника, всички опити на враговете са за техен срам и присмех, а живеещите в града остават невредими. Каква полза, ако свещеникът се бори добре с езичници, а го опустошават юдеи? Или, ако надвива едните и другите, а го разграбват манихеи? Но защо да изброявам – пита св. Йоан Златоуст – всички дяволски ереси? Ако свещеникът не умее да отблъсва всички тези ереси, вълкът може и чрез една да погълне много овце. Във войната от стоящите (за бой) и биещите се войници винаги трябва да се чака или победа, или поражение, а тук е съвсем иначе. Често битката с едни дава победа на такива врагове, които отначало не са се били и никак не са полагали труд, а спокойно са си седели. Който няма в тези работи голям опит, като порази себе си със собствения си меч, става смешен и за приятелите, и за враговете. Тук предстои голяма опасност, труден и тесен път, заобиколен от две страни със скали и не малък страх да не би някой, като иска да порази един, да бъде поразен от другиго.

А какво да каже човек – продължава св. Йоан Златоуст – за вътрешните разпри, за домашните врагове, които предизвикват празни и неразрешими въпроси? Те не са по-малки от външните нападения, а още повече труд създават на наставника. Едни от любопиство напразно искат да изследват такива неща, които е невъзможно и безполезно да се знаят; други пък искат от Бога сметка за съдбите му и се силят да измерят тази голяма бездна, а в Св. Писание се казва: „Твоите съдби са велика бездна“ (Пс. 35:7). Такива, които да се грижат за вяра и живот, ще се намерят малцина, но има много повече, които изследват и търсят това, което не може да се намери и търсенето на което оскърбява Бога. Когато употребяваме големи усилия да познаем това, което Бог не е искал да ни открие, ние и не го узнаваме (защото как можем да го узнаем, щом не е угодно на Бога?) и заради любопитството си сами се подлагаме на опасност. При това този, който почне властно да затваря устата на изследващите недостъпните неща, става причина да го укорят в горделивост и невежество. Затова свещеникът трябва да действа с голямо благоразумие, за да отклонява другите от нелепите въпроси и сам да избягва горните обвинения.

Пастирят, според св. Йоан Златоуст, не трябва да пренебрегва народната мълва. Той трябва да се старае не само да премахва и възспира лошата мълва, но и да предвиди навреме откъде би могла да произлезе тя, отрано да унищожава причините за появяването й и да не чака да се появи и разпространи, защото тогава не е вече лесно да я премахне.

В потвърждение на мисълта си, че свещеникът трябва да бъде съобразителен, св. Йоан Златоуст се спира на думата „трезвен“ в посланието на св. апостол Павел до Тимотея (1 Тим. 3:2) и я тълкува в смисъл, че свещеникът трябва да бъде предвидлив, да има от всички страни хиляди очи, да бъде проницателен и да не помрачава своя умствен поглед. Който излиза на това поприще (свещенството) – говори на друго място св. Йоан Златоуст, – той трябва да проявява голямо благоразумие. При уреждането на човешките дела понякога се изисква наставление, а понякога заповед. Затова, ако свещеникът би започнал да заповядва там, дето трябва да учи, би заслужил осмиване. И обратно: ако той би започнал да учи там, дето трябва да заповядва, би се случило същото. Свещеникът е длъжен и да заповядва, и да говори с власт, а не винаги да учи. Който има външна (гражданска) власт, той, като управляващ със силата на закона и по необходимост, не винаги справедливо се съобразява с желанието на подчинените, но който трябва да началства над човеци, подчиняващи му се доброволно и чувстващи благодарност за неговото управление, той, ако постъпва във всичко само по свое желание и на никого не дава отчет, ще направи своето управление насилствено, а не народно.

И така, свещеникът трябва да бъде твърде благоразумен и опитен в много работи и да знае всички житейски прояви не по-малко от тези, които се движат в света.

и) личният живот на свещеника: чистота, целомъдрие, непорочност, духовна красота, благочестие

Личният живот на свещеника е едно, при това извънредно действие, средство за въздействие на пастиря върху пасомите. Словото за спасението, произнесено от църковната катедра или в лична беседа с хората, може тогава да се окаже действено, когато животът на свещеника съответства на неговите поучения. По този въпрос св. Йоан Златоуст е извънредно настойчив. Животът на свещеника според него трябва да бъде огледало за народа. Ако животът му бъде действително добродетелен, това ще бъде най-доброто средство за нравственото ръководство на паството. Следователно, само думите са недостатъчни, но, обладавайки велика и доблестна душа, свещеникът е длъжен да вдъхновява пасомите си с примера на собственото си любомъдрие. Примерът на добрия живот е особено необходим за проповед и всред невярващи. Сега не всичко вярват – казва св. Йоан Златоуст,  – понеже делата на християните не са добри. Затова пастирят е длъжен в живота си да бъде пример на търпение и да бъде по-светъл, отколкото всякакъв светилник и да води безукорен живот, така че всички да гледат на него и според неговия живот да устройват своя живот. Животът на свещеника винаги е на показ и всичко, което той би извършил, се подхвърля веднага на обсъждане: разсърди ли се той, засмее ли се, доспи ли му се – явяват се много недоброжелатели, които го подиграват, много съблазняващи се, които, спомняйки си бившите свещеници, осъждат сегашния. Свещеникът е също така човек, както и всеки друг християнин, но за него е по-трудно, отколкото за всеки друг да достигне царството Божие. Не мисли – говори св. Йоан Златоуст, – че измежду свещениците има много спасяващи се, напротив: има много повече загиващи и то поради това, че за това дело са необходими велики души. На пастиря са необходими хиляди очи от всички страни. Затова гибелта и на една душа само съставя такава загуба, каквато никакво слово не може да изрази. „Но бъди образец на верните в слово, поведение, любов… вяра, чистота“ (1 Тим. 4:12), тоест във всичко пастирят трябва да дава със себе си пример за добри дела. Да бъде сам първообраз в живота, явявайки се пред другите като образ, като одушевен закон, като правило и устав за добър живот. Такъв трябва да бъде учителят.

А в писмото си от заточение до свещеник Руфин, част от което беше цитирана, св. Йоан Златоуст казва: „Аз съм уверен, че ти с помощта на молитвата, кротостта, търпението и обикновеното ти мъжество, само с появяването си ще обърнеш неприятелите в бягство, ще разпръснеш тяхната ярост, ще възвърнеш на наша страна онзи, който ни съчувства и изобщо ще направиш много добри неща“. „Знаеш ли – говори на друго място св. Йоан Златоуст – защо езичниците се отказват да ни вярват? Затова, защото очакват да им докажем нашата вяра с дела, а не само с думи… И когато виждат, че ние си изграждаме великолепни домове, изпълнени с най-голям разкош, те не искат да повярват, че земният живот за нас не е нещо повече, освен подготовка за вечния живот… Ти изменяш вече мисията, възложена ти от Христа. Ти вече не си сол на земята и ще бъдеш наказан за това, че си станал неосоляваща се сол“. И още: „Ако бихме съблюдавали заповедите Христови, ако бихме понесли добродушно обидите и насилията, ако, като бъдем укорявани, благославяхме, като бъдем оскърбявани, отвръщахме с добро, никой не би бил така упорит, че да не се обърне към истинската вяра“.

Свещенодействащият трябва да бъде чист, като такъв, който се е удостоил с такова велико служение, да бъде толкова чист, като че стои на самите небеса между тамошните сили. Душата на свещеника трябва да блести от всички страни с красота, та да може и да радва, и да просвещава душите на тези, които гледат на него.

Християнската църква, по думите на св. апостол Павел – говори св. Йоан Златоуст, – е тяло Христово (Кол. 1:18) и този, на когото то е поверено, е длъжен да го поддържа в голямо благосъстояние и превъзходна красота, навсякъде да гледа да не би някакво петно или порок, или нещо подобно (Еф. 5:27) да повредят нейната хубост и благолепие. Ако и борците имат нужда от лекари, и ръководители, и строг начин на живот, и непрестанно упражняване, и от много други предпазни мерки (защото някоя дреболия, оставена от тях без внимание, разсипва и събаря всичко), то тези, които са приели върху си грижата за това тяло (Църквата), което води борба не с тела, а с невидими сили, как могат да го опазят без повреда и да го запазват здрав, ако нямат добродетел много по-голяма от човешката и не знаят всяко полезно за душата лекарство?

Високото и отговорно пастирско служение изисква нравствена чистота и възвишен нравствен живот от страна на тези, които се посвещават на това служение. Свещеникът – казва св. Йоан Златоуст – трябва да има душа по-чиста от слънчевите лъчи, за да не го напуска никога Св. Дух и за да може да каже: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Гал. 2:20). Ако живеещите в пустинята, които са се отдалечили от града, от пазара и от тамошния шум, винаги се намират като че ли в пристанище и се наслаждават с тишина , ако те не се решават да се доверяват на безопасността на своя живот, а вземат и други предпазни мерки, като се ограждат от всички страни и се стараят да говорят и вършат всичко с голямо внимание, за да могат смело и с истинска чистота да пристъпват към Бога, доколкото позволяват човешкиите сили, то каква сила и твърдост трябва да има свещеникът, за да пази душата си и от най-малката нечистота и да запази неповредена духовната си красота? На него е необходима много по-голяма чистота, отколкото на отшелниците, а на когото е нужна по-голяма чистота, на него предстоят и повече случаи да се опетни, ако с постоянно бодърстване и с голямо напрягане на силите не направи душата си недостъпна за това. Хубостта на лицето, приятността на телодвиженията, стройното ходене, нежността на гласа, боядисването на веждите, изписването на страните, заплитането на къдрите, скъпоценността на дрехите, разнообразието на златните украшения, красотата на скъпоценните камъни, благоуханието на мазилата и всичко друго, от което се увлича женският пол, може да смути душата, ако тя не бъде яко оградена със строго целомъдрие. Между хората много нещо може да отслаби  ревността на душата и да спре стремежа й към Бога – преди всичко разговорът с жените. Предстоятелят, който пасе цялото стадо, не може да се грижи само за едната му част – мъжете, а да нехае за другата – жените, които особено имат необходимост от по-голяма грижа, понеже по-лесно са склонни към грях. Но който е приел свещенството, трябва да се грижи и за тяхното здраве, ако не по-голяма, поне в равна мярка. Длъжен е да ги посещава, когато са болни, да ги утешава, когато са наскърбени, да мъмре тези, които се предават на безгрижност, да помага на утеснените. Но при изпълнението на това лукавият ще намери много пътища, за да нападне, ако някой не се огради със старателна отбрана. Погледът не само на невъздържаната, а и на целомъдрената жена поразява и смущава душата. Ласките измамват, почестите поробват и пламенната любов става причина за безброй злини върху тези, които неправилно се ползват от нея. Затова към другите качества, които трябва да притежава свещеникът, св.Йоан Златоуст причислява и непорочността. Св. апостол Павел – говори св. Йоан Златоуст – като казва, че епископът трябва да е непорочен, мъж на една жена, не въздига това в качеството на закон, без който той като че ли не може да стане епископ, а само поставя предел на неумереността, защото на юдеите било позволено да встъпват във втори брак и в едно и също време да имат по две жени. Като казал „непорочен“ – продължава св. Йоан Златоуст, – апостолът с това изтъкнал всяка добродетел. „Младите увещавай като сестри, с всяка чистота“ (1 Тим. 5:1). Не само казва апостолът – пояснява св. Йоан Златоуст, – че трябва да считаш за грях събирането с млади жени (девици), но трябва даже да не даваш повод за подозрение. Понеже чрез беседите с млади жени трудно се избягва подозрението, а между това свещеникът трябва и това да върши (тоест беседването), затова апостолът добавя – „с всяка чистота“, показвайки с това, че с тях трябва да се говори с всяка чистота. Чрез  Тимотея – забелязва св. Йоан Златоуст – апостолът говори на целия свят. Оттук всички могат да си извадят заключението какъв трябва да бъде презвитерът, за да не даде повод за подозрение на тези, които биха поискали да го клеветят.

Свещеникът трябва да обладава способността да запази своята душа чиста от всякаква нечистота, да запази неповредена свойствената й духовна красота, да бъде готов за много изкушения, които неизбежно ще срещне по пътя си и да бъде увенчан със съвършена безупречност и святост.

Следва…


Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 5

Пастирят трябва непрестанно да работи, за да развива и усъвършенства способността си да говори. Колкото по-висок дар на словото има той, толкова повече трябва да се труди над него. Който владее – казва св. Йоан Златоуст – великата сила на словото (а тя може да се намери у малцина), дори и той не е свободен от непрестанни трудове, понеже силата на словото не се дава от природата, а се придобива чрез образование. Може някой да я доведе до най-голямо съвършенство, но и тогава той може да я загуби, ако не я развива с постоянно усърдие и упражнение. Затова по-образованите дори трябва повече да се трудят, отколкото по-малко образованите, защото нехайството на едните и другите не носи еднаква вреда: у едните тя е толкова по-голяма, колкото е по-голяма разликата между това, което владеят едните, и другите. Последните (по-малко образованите) никой не ще укори, ако не произнасят отлични слова, но първите (повече образованите), ако не предлагат винаги беседи, превишаващи мнението, което имат всички за тях, ще бъдат подложени от всички на големи укори. При това по-малко образованите за малко труд могат да получат по-големи похвали, когато повече образованите, ако словото им не бъде силно да удивлява и поразява, не само не ще се удостоят с похвали, но и ще си намерят много критици. Слушателите съдят за проповедта не според нейното съдържание, а според мнението за проповедниците. Затова този, който надминава всички по красноречие, трябва повече от всички усърдно да се труди. Той не може да се извинява с общия недостатък на човешката природа, че не е възможно във всичко да се успява. Ако беседите не съответстват напълно на високото мнение, което съществува за него, те се придружават с много присмехи и порицания от народа. Никой от слушателите не иска да мисли, че случилото се униние, безпокойство, грижа, а често и гняв, са помрачили чистотата на ума на проповедника и не са позволили на произведенията му да се явят в добра светлина и, че изобщо за човека е невъзможно да бъде винаги еднакъв и във всичко да успява и, че е естествено понякога да греши и да се оказва по-слаб от естествената си сила. За нищо те (присмехулниците) не искат и да знаят, а обвиняват проповедника, съдейки за него като за ангел. Голямо е коварството на завистливите врагове срещу добрия проповедник. Силният в словото трябва да има особено голяма ревност, а наред с нея и голямо търпение. Мнозина непрестанно го безпокоят без причина и, като нямат в какво да го обвинят, враждуват срещу него, задето всички го уважават. Той трябва мъжки да понася тяхната омраза. Не желаейки да крият последната, те злословят и порицават, клеветят тайно и враждуват явно. Ако душата, при всяка такава неприятност, почне да се безпокои и дразни, тя не може да бъде бодра, а ще падне в скръб. Те (клеветниците) често избират някого, който не умее нищо да каже, въздигат го с похвали и му се учудват повече от достойнството. Едни вършат това от безумие, други – от невежество и завист, за да унизят славата на достойния, а не за да просляват недостойния. Но не само с тях води борба доблестният мъж, а често пъти и с невежеството на цял народ. Понеже не е възможно всичките събрани хора да бъдат образовани, а понякога по-голямата част от тях са прости хора, неизбежно става това, че този, който е говорил по-добре, получава по-малко ръкопляскания, а понякога остава и без каквито и да е похвали. Трябва проповедникът да се въоръжава с мъжество срещу такива, които постъпват така от невежество, а онези, които го вършат от завист, да оплаква като нещастни и жалки, знаейки, че неговата сила не се намалява нито от едните, нито от другите така, както и надминаващият всички в своето изкуство живописец не трябва да пада духом като гледа, че хора, неразбиращи от това изкуство, осмиват нарисуваната от него с голямо старание картина, нито пък да счита за чудна и прекрасна лошата картина само за това, че от нея се възхищават невежите.

Пастирят трябва най-старателно да си съставя поученията. Отличният художник – казва св. Йоан Златоуст – трябва сам да бъде и съдия на своите произведения: добри или лоши, те трябва да се смятат само тогава, когато умът, който ги е произвел, произнесе за тях една или друга присъда. Тъй също и приелият върху си учителски подвиг не трябва да дава внимание на похвалата на чужди хора, а да съставя поученията си така, че да угоди на Бога. Ако бъде хвален от хората, нека не отхвърля похвалите, но, ако не ги получава от слушателите, нека не ги търси и не ги желае, защото за него е достатъчна и най-добра утеха заради трудовете му ще бъде тази: да може да съзнава в самия себе си, че е съставял и насочвал поученията си за угаждане Богу. Наистина този, който се предава на страстта към безразсъдни похвали, няма да получи никаква полза нито от многото си трудове, нито от силата на словото си, защото душа, която не умее да понася неразумните осъждания на народа, слабее и губи желание да се упражнява в говорене. Ето защо най-много човек трябва да се приучва да презира похвалите. Дори и този, на когото не достига тази способност (красноречието), не по-малко има нужда да пренебрегва похвалите, защото като не добива слава от народа, той неизбежно ще падне в много грехове. Нямайки сила да стане равен с тези, които се отличават със способност към красноречие, той не ще се въздържи от вражда срещу тях, от завист и безпричинни порицания и ще се реши на всичко, макар да погубва душата си, но само да спечели тяхната слава с оскъднатостта на своите способности. Освен това той ще изгуби и ревността си към тези трудове, защото в душата му ще настъпи известно разслабване. Много да се труди, а да получава малко похвали – това наистина може да измори и приспи в дълбок сън този, който не умее да презира похвалите. Така също и земеделецът, принуден да се труди над неплодородно поле и да обработва камениста земя, скоро напуска работата си, ако няма голяма склонност към нея и не се спасява от глад. Ако прочее тези, които са способни да говорят с голяма власт, имат нужда от постоянно упражнение,  за да запазят способността си, то колко пък повече това е нужно за слабите проповедници. Онзи измежду тях, който никак не се е готвил по-рано и е принуден да мисли за това през време на самата служба, ще срещне мъчнотии, безпокойство и смущение, за да придобие с голям труд поне малко успех. Ако пък някой от заемащите по-нисше положение успее повече от него да се прослави в тази област, тогава на него е нужна като че ли божествена душа, за да не се предаде единият на омраза, а другият да падне в униние. Да стои човек на по-високо стъпало по достойнство, а да бъде надминат от по-ниско стоящите и да понася това мъжки – това е свойствено не на обикновена, а на адамантова душа. Тази неприятност може да се понесе тогава, когато онзи, който го е надминал, е скромен и твърде умерен, но ако той бъде дързък, горделив и честолюбив, тогава той ще направи за него живота толкова горчив, като се гордее пред него явно, като му се присмива тайно и като се стреми да го замени във всичко, осланяйки се на свободата в говоренето, на разоположението на народа и на привързаността на всички пасоми към него, че този трябва всеки ден да си желае смъртта. Всичко това може да угаси ревността и да отслаби душевната сила, освен ако човек се освободи от всички свои страсти и се постарае да се оприличи на безплътните сили, които не са подложени нито на завист, нито на славолюбие, нито на някаква подобна слабост. Ако се намери такъв човек, който може да потъпче този неуловим, ненадвиваем и див звяр – славата на народа и да отсече многобройните му глави, той ще бъде в състояние лесно да отбива всички нападения и да остане спокоен като в тихо пристанище. А който не се освободи от нея (славата), той товари душата си с постоянни смут, борба и униние. Учителят трябва, така да се каже, всекидневно да сее, та учителното слово да може поне поради непрекъснатостта си да се укрепва у слушателите. Прекомерното богатство, величието на властта и безгрижието, произлизащо от разкоша, задушават посеяните семена, а често пъти и гъстотата от тези тръни не дава семето дори да падне на повърхността на почвата.

Свещеникът е длъжен да проповядва постоянно и безспирно. Много тежко ми беше – казва св. Йоан Златоуст – да чуя, че и ти (свещеник Салютий, б. м.) както и свещеник Теофил – и двамата нищо не работите. Узнах, че единият от вас през месец октомври е произнесъл само пет беседи, а другият – нито една. Това ми се показа по-тежко от тукашната пустиня… С това вие ме много огорчавате, макар че аз ви обичам твърде много. Но което е по-лошо, като се предавате на подобна бездейност и леност, и като не изпълнявате своята длъжност, вие навличате на себе си по този начин голямо осъждане от Бога. С какво ще оправдаете себе си в това, че, когато другите ги гонят, преследват, изпращат на заточение, вие не искате дори с дейността си, с проповедите си да покажете, че участвате в страданието на бедстващото паство.

Ако трябва да се проповядва – говори на друго място св. Йоан Златоуст, – трябва да се проповядва с дързновение, иначе това няма да бъде проповядване. Учителите и църковните проповедници трябва да бичуват и изобличават пороците на хората повече с дързновение. Само тогава ще има повече успех в техните проповеди.

За св. Йоан Златоуст проповедта е същността на неговото служение. Тълкувайки посланието на св. апостол Павел до Римляните, той направо говори: Да проповядвам и да благовестя – ето за мене свещенството, ето жертвата, принесена от мен. Проповедта е средство на пастирското изобличение, начин за пробуждане на съвестта на слушателите. Проповедникът е длъжен да вземе под внимание нравственото и интелектуално състояние на слушателите си, степента на умственото им развитие и след това постепенно да ги привежда от чувственото към духовното, от нисшето към висшето. В словото си той трябва да бъде настойчив, защото не е достатъчно еднодневно или двудневно увещание за изкореняването на страстите, живеещи дълго време в душата, но трябва често и в продължение на много дни да се беседва върху тези страсти, ако искаме да проповядваме не от честолюбие.

Св. Йоан Златоуст съветва проповедника да не се захваща едновременно с много неща, изменяйки често темите на проповедите си, но постепенно да довежда слушателите си до всяка една добродетел. Той не трябва да разчита изведнъж да убеди всеки, който е слушал словото му, а да бъде доволен и от най-малките резултати. Ако ти не можеш да обърнеш десет – казва св. Йоан Златоуст, – не пренебрегвай пет, ако не можеш и пет, не презирай един, ако не можеш един, не унивай и не преставай да вършиш това, което можеш. Ако не ти се отдаде да убедиш никого днес, надявай се на утрешния ден, може би той ще ти донесе повече плодове. Проповедникът – продължава св.Йоан Златоуст – е посланик на Бога за хората, към което го задължава неговия сан. Словото му тогава е действено, когато почива на любов и кротост към пасомите. Обществената проповед не винаги се оказва достатъчно средство за убеждаване на грешниците. Ако тя не е подействала, за пастира остава още възможността за лични общувания и беседи. Свещеникът не трябва да забравя, че той е длъжен да привежда към спасение душите на отделните хора, поверени на грижите му. Слабия той трябва да подкрепи, болния да изцерява, раните на ранения да превързва, заблудения да върне в стадото – ето в какво се състои пастирската дейност. Трябва да се лекува с дълготърпение, само така можем да обърнем и най-безсрамния от грешниците. Някога трябва да се настоява, а някога и да се наказва. Постоянното увещание, ставайки навик, често престава да действа и слушателите стават безгрижни. Но и постоянното изобличение може да направи слушателя упорит, затова е необходимо разнообразие, прилагане на разни методи на действие, имайки винаги предвид крайната цел. С търпение и настойчивост, със сълзи  и плач може да се привлече и възстанови отчаяната душа.

г) добър учител

Свещеникът-учител не трябва да чувства своите страдания, а трябва да се грижи за учениците: той трябва да ги счита всичко за себе си. Учителят трябва да се грижи за благото на учениците не по-малко, отколкото за своето собствено благо. Той трябва да превъзхожда плътския баща и да бъде по-усърден от него. Макар всичко, което се отнася до самия него, да е в ред, той не трябва да престава да се безпокои, докато всичко, което се отнася до ученика, не бъде поставено в ред. Учителят дава двоен отчет. Той трябва много да се труди и да се грижи за всеки един от подчинените си. Макар че ученикът не е положил за него душата си, той обаче трябва да положи за ученика своята душа.

Свещеникът-учител преподава не свое, а Божие учение. Ако ти се осланяш само на учителя – казва св. Йоан Златоуст, – а го осъждаш, няма да получиш награда – на тебе заповядва Христос. Даже св. апостол Павел не трябва да слушаме, ако той би говорил нещо от себе си, нещо човешко, а трябва да го слушаме като апостол, имащ в себе си Христа, Който говорил чрез него.

Свещеникът-учител трябва да има голямо търпение, иначе всичко ще бъде напразно. Ако рибарите често пъти, като хвърлят по цял ден мрежата си и като не хванат нищо, не се отчайват, още повече свещеникът не трябва да се отчайва. Поради това учителят трябва да постъпва с кротост. Душата, която има необходимост от наставления, не може да приеме нещо полезно, когато то се преподава със строгост и укор и, макар да е готова да слуша, но, като изпадне в недоумение, не усвоява нищо. Този, който трябва да се научи на нещо полезно, преди всичко трябва да бъде разположен към учителя, а никой не може да бъде разположен към човек, който се сърди и кара. Учителят има особена нужда от Божията благодат и мир. Ако той управлява без тях народа, всичко ще се разпадне и загине поради отсъствието на кормило у него. Макар той и да е опитен в управлението, но, ако няма това кормило – благодат и мир от Бога, той ще потопи кораба и плуващите в него. Който не умее – говори св. Йоан Златоуст – да се бори с враговете, да пленява всеки разум, за да бъде покорен на Христа, който не знае как трябва да се преподава здраво учение, нека да стои далеч от учителския престол. Другите качества могат да се намират и у подчинените: непорочност, държане децата в послушание, любов към Родината, справедливост, благочестие, но това, което особено отличава учеителя, е той да може да наставлява народа в учението. Ако онзи, който е приел върху себе си обязаността на учението, е неспособен да се бори с безсрамни човеци и да запуши устите им, той ще бъде виновен за гибелта на всеки от загиващите. Ако Премъдрият заповядва: „Не ламти да станеш съдия, да не би да се покажеш безсилен да съкрушиш неправдата“ (Сир. 7:6), още повече тука може да се каже: не се домогвай да станеш учител, ако нямаш способност към това дело, не се отклонявай, ако даже биха те привлекли.

д) добър съдия

Съдебната дейност на пастиря също се придружава от много неприятности, големи главоболия и такива мъчнотии, каквито не понасят и светските съдии. Не е лесно да се намери истината, а и мъчно, след като се намери, да се запази неизопачена. Тук има не само главоболия и мъчнотии, но и не малка опасност. Някои от по-слабите, като бъдат подложени на съд и не намерят защита, отпадат от вярата. Мнозина от онеправданите, мразейки тези, които ги онеправдават, мразят не по-малко и онези, които не им оказват помощ. Те не искат да вземат под внимание нито сложността на делата, нито трудността на обстоятелствата, нито ограничеността на свещеническата власт, а се явяват неумолими съдии и вземат за оправдание само едно – освобождаването от бедите, които ги притискат. Който не може да направи това, той, макар да представя хиляди оправдвания, никога не ще избегне от тяхното осъждане.

Свещеникът е длъжен да бъде дружелюбен и справедлив към съдещите се и към тези, които очакват от него присъда, и никой не трябва да го предразполага в своя полза и да го скланя на своя страна.

е) добър баща и домоуправител

Домът на свещеника трябва да бъде за пример и образец, защото кой ще повярва, че може да покори чужд човек този, който не е могъл да държи в зависимост своя син. Затова св. апостол Павел – казва св. Йоан Златоуст – говори, че пастирят трябва да има деца послушни със съвършена почтителност (1 Тим. 3:4). Да управлява добре къщата си, и външните също казват – продължава св. Йоан Златоуст, – че добрият домоуправител в скоро време може да стане и добър управител на обществените дела. И Църквата е същото, каквото е и малкият дом: както в дома се намират деца, жена, слуги и над всички тях се издига със своята власт мъжът, така и в Църквата има също деца, жени, слуги. Но изобщо да се управлява дом е по-лесно, отколкото Църквата. Затова не може да управлява църковниите дела този, който не е устроил добре своя дом.

Забележете – казва св. Йоан Златоуст – каква предпазливост проявява апостолът и към децата, защото който не може да научи своите деца, как може да бъде учител на другите? Ако той не може да устрои тези, които от самото начало имал при себе си и възпитавал, и над които имал власт и по законите, и по природа, как може да бъде полезен за чуждите? Ако пък той е считал възпитанието на децата за второстепенно дело, като се е грижел само за имуществото си и е нямал за тях такова старание, тогава и за това той не е достоен (за свещен сан). Ако той не е могъл да възпита своите деца, заслужава голямо осъждане заради ленивостта си, ако ли пък не се е стараел, заслужава голямо осъждане за недостига на любов. Затова който нехае относно своите деца, как може да се грижи за чуждите?

ж) любов

Нашият Спасител Иисус Христос, без да споменава за всички чудеса, които щели да извършват св. апостоли, казал: „По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си“ (Иоан 13:35), а св. апостол Павел казва, че любовта е изпълнение на закона (Римл. 13:10) и, че без нея и другите дарби не принасят никаква полза (1 Кор. 13:1-2). Ето това превъзходно съкровище и отличително свойство на Христовите ученици – любовта, която е по-висока от другите дарби, трябва здраво да бъде насадена в душата на свещеника и да принася изобилни плодове. Както светлината е една стихия, която съгрява и оживотворява, така и свещеникът има назначение да съгрява с любов душите на хората. Любовта е първото изискване за успех в пастирското служение.

Според св. Йоан Златоуст любовта значи саможертва. Иначе не умея да обичам – говори той – освен като жертвам душата си, когато трябва да спася някой приятел, който се намира в опасност. А това не е нищо друго, освен повторение думите на Христа, които Той казал на учениците Си, определяйки съвършената любов: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). За изправяне грешките на ближните е достатъчна силата на любовта, която много спомага за тази цел. Особено голяма ревност свещеникът трябва да проявява в любовта, защото любовта му към паството е доказателство за любовта му към Христа.

Любовта на свещеника към пасомите трябва да бъде тъй голяма и безпределна, че той да бъде готов дори да се пожертва за тях. Пример за такава любов ни е дал Сам Спасителят, Който „така възлюби Своето стадо, че за неговото изкупване и спасение е предал Сам Себе Си в жертва“. Пример на пастирско любвеобилие св. Йоан Златоуст сочи и в лицето на св. апостол Павел, който не искал да се ползва от дадената му от Христа власт, за да не съблазни някого от вярващите (1 Кор. 10 гл.); който търсил във всичко не своята полза, а ползата на своите подвластни и който е могъл да каже за себе си: „Кой изнемогва, та не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (2 Кор. 11:29). Такъв трябва да бъде свещеникът – прави извод оттук св. Йоан Златоуст – или, по-добре, не само такъв; това е малко и незначително в сравнение с онова, което имам намерение да кажа: „Молил бих се – говори св. апостол Павел – сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята ми, мои сродници по плът“ (Римл. 9:3), тоест след безброй венци св. апостол Павел искал да слезе в геената и да бъде предаден на вечна мъка, та юдеите, които го често замеряли с камъни и били готови да го убият, да се спасят и да се обърнат към Христа. „Изобличавай“ (2 Тим. 4:2) – казва св. Йоан Златоуст – не с гняв, не с ненавист, не със злоба, не с вражда (като че ли против враг) – всичко това трябва да бъде изоставено, а (изобличавай) – с любов, със състрадание, като скърбиш повече от самия изобличаван и като съжаляваш душевно за неговото положение. Свещеникът трябва да знае, че до пастирско служение се допускат само тези, които имат особена любов към Христа. За тази особена пастирска любов св. Йоан Златоуст много пъти споменава в различни места на своите съчинения. Той говори, че свещеникът е длъжен да обича своите пасоми с гореща майчинска любов. Не оставайки никога спокоен, пастирят е длъжен да преживява в душата си радостта и скръбта за нравственото състояние на своето паство. Него еднакво трябва да безпокои съдбата на всеки от пасомите му, защото той се е посветил в служение на Бога, а Бог се грижи за всяка човешка душа. Способност към такава любов, като особен дар, му се дава при ръкоположението, но – говори св. Йоан Златоуст – усвояването и поддържането й зависи от стремежа на човешкия дух. Това се постига в резултат на отричане от светската цел на живота и в пълното посвещаване себе си в служба на Бога. Такава пастирска любов привлича към себе си сърцата на другите. Любовта е велика наставница. Даже към еретиците трябва да се отнасяме с любов и да се молим за тях, ненавиждайки и проклинайкии само техните нечестиви догмати. Св. Йоан Златоуст горещо приканва пастирите да се свържат с пасомите така, че нищо да не може да ги раздели. Съединим ли се един друг, свържем ли се взаимно с връзките на любовта, нищо не може да ни раздели. Няма ли я тази взаимна любов между пастира и паството, едва ли е възможно свещеникът успешно да ръководи паството си, защото – говори св. Йоан Златоуст – трудовете на свещеника са по-големи от труда на обикновения човек и, ако не е помощта на Бога, тя (любовта) за никого не би била изпълнима. Душата на свещеника от всички страни е уязвима, било от приятели, било от врагове – свои и чужди. Ако свещеникът действа решително, ще го считат за жесток, а в обратния случай ще го упрекнат в равнодушие и студенина. Ако някой пасом е изпаднал в нужда и свещеникът не му е протегнал ръка за помощ, или че не е могъл да стори това, или, затова че е бил зает с друго дело – за него няма никаква прошка, но се започват порицания. Да наложи наказание, не може, защото онзи, който го критикува е собствена негова утроба. Както на своята утроба, макар тя да причинява болка – и на главата, и на цялото тяло – ние не се решаваме да отмъщаваме, не взимаме меч и не я разрязваме, така и на подчинения, ако той е такъв и ни причинява страдания и безпокойства с подобни порицания, ние не се решаваме да отмъщаваме, защото това е чуждо на бащинската душа, която по необходимост търпи огорчението, докато (огорчаващият) не се излекува от своята болест.

Св. Йоан Златоуст често подчертавал, че в основата на добродетелите, задължителни за всеки християнин, трябва да бъде поставена любовта към Бога и любовта към ближните. Едно от най-мощните и надеждни средства за разкриване и доказване божествения произход и беусловната необходимост на Христовото учение за човечеството, според него, е осъществяването на евангелската любов в живота на вярващите. В духа на учението на Спасителя, и на св. апостол и евангелист Йоан Богослов, и на св. апостол Павел, св. Йоан Златоуст учи и проповядва, че любовта е първата добродетел, корен и извор на всички блага. Без любовта всичко друго не ни носи никаква полза: нито познанието на тайните Божии, нито вярата, нито пророчествата, нито безкористието, нито дори мъченичеството за Христа. Без нея всички добри дела са нищожни. Тя свързва лицата, намиращи се на далечно разстояние, тя унищожава всякакво неравенство, всяко насилие и принуда; тя не знае предимства и недостойнства. Тя обединява всички членове на Църквата в едно цяло и пълно единство, в едно тяло Христово. Тя е истинският знак на учениците Христови, отличително свойство на Божиите раби, белег на апостолите. Тя се изразява преди всичко в пълна преданост към Бога, в себеотдайно следване на Христа. Само тази любов, която има за основа Господ Иисус Христос, е твърда, постоянна, непоколебима. Нашата любов към Бога и единението ни с Него обаче са в пълна зависимост от любовта ни към ближните. А тази любов трябва да има за обект всички хора, дори враговете ни. Наистина, любовта към враговеге е подвиг, който почти превишава човешката природа и човешките сили. Но пример за такава любов ни е дал Сам Господ Иисус Христос. Затова, който обича враговете си, той подражава на Христа. Само любовта може да победи врага, защото пред нея нищо не може да устои – тя всичко побеждава. Най-висшата степен на любовта, според думите на Иисуса Христа (Иоан 15:13), е да положим дори живота си за своите ближни. Сам св. Йоан Златоуст е оделотворил тази любов в живота си. Твърде често тази негова любов се излива в необикновено трогателна форма. В една своя беседа той казва: „Няма за мене нищо по-скъпо от вас, не ми е дори по-скъп света. Хиляди пъти аз бих се лишил от зрение, само да можех чрез това да обърна вашите души; вашето спасение ми е по-скъпо от света“. И още: „Когато откъсват от гърдите на майката дете или го отнасят, то се върти и се оглежда, като я търси; така и аз, когато бях откъснат от вашата среда, както от майчини гърди, всички мои мисли се устремяваха към това свещено събрание“.

Следва…


Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 4

IV. Подготовка и образование на пастира

Ако пастирското служение е така възвишено, ако то е свързано с толкова много трудности и пречки, ясно е, че свещенослужителят трябва да има необ- ходимата подготовка и съответно образование. Преди всичко душата на онзи, който се готви да стане свещеник трябва да бъде съвсем чиста от грубо пристрастие и низко домогване до свещенството. Нещастие е да се стреми някой към тази чест – да стане свещеник, от желание за първенство и власт. Това желание трябва старателно да се изгонва от душата и да не му се позволява да я завладява още в самото начало. Трябва внимателно да се гледа дали не се крие някаква тлееща искра от такова желание. Щастливи са онези, които още отначало са били  чужди на тази страст и са могли да я избегнат, след като са достигнали властта.Ако ли пък някой, преди още да достигне тази чест, е имал за цел достигане до тази власт за облаги и други интереси, не може с думи да се изкаже каква отговорност ще му се търси и в каква пещ хвърля той самия себе си, след като достигне властта.

Необходимо е този, който има намерение да тръгва по този път на живота, най-първо да узнае добре всичко, което се отнася до това служение и после да му се посвещава. Защо? Ако не поради нещо друго, поне за това, че като знае добре всичко, той няма да се смущава от новостта на предметите, когато те му се представят. Може десетки, стотици хора да желаят един човек да стане свещеник и да  го принуждават да приеме свещенство, но той не трябва да слуша тях, а следва най-първо да изпита душата си и да изследва старателно всичко, а после да отстъпва пред тях. Щом никой, който не разбира от строеж на къща, не се наема да я съгради, и щом никой от тези, които не владеят лекарското изкуство, не се наема да лекува телесно болните, нима този, комуто се поверява грижата за толкова много души, не трябва да изпита най-първо себе си? Защо, когато се съветват за военна работа, за търговия, земеделие и други житейски работи, нито земеделецът се решава да плува по море, нито войникът – да работи земята, нито кормчията – да стане военен? Защото всеки от тях предвижда опасността поради своята неопитност. А щом като там, дето загубата е маловажна действаме с такова внимание, как тук, дето заради предоставяне свещенството на незапознати (с него) предстои вечна мъка, и току-тъй безразборно ще подлагаме себе си на такава опасност? Затова и Господ напомня на този, който иска да изгради кула, да не слага основите преди да е пресметнал силите си, за да не даде на присъстващите хиляди поводи да му се смеят (Лука 14:28-29).

Пастирят трябва да търси и посочва на хората правдата и доброто в света и да подготвя пасомите за бъдещия вечен живот. А за да изпълни достойно това свое предназначение, той трябва да притежава много знания. Особено е необходимо за него да знае основните истини на вярата и да умее да ги излага, разкрива и обосновава достъпно, ясно и убедително както пред вярващите, така също и пред противниците на вярата.

V. Качества на свещенослужителя

Пастирското служение е възвишено, тежко и отговорно. Затова онези, които са се посветили на него или се готвят да го приемат, трябва да притежават съответните качества. В своите многобройни, дълбоки по съдържание и изящни по своя стил творения, но особено в своите шест слова „За свещенството“ и в беседите си, с които тълкува и разяснява пастирските послания на св. апостол Павел – Първо и Второ до Тимотея и това до Тита, – св. Йоан Златоуст говори почти за всички качества, които трябва да притежава истинският духовен пастир, но особено той подчертава следните качества:

1. Положителни

а) добър познавач на Свещеното Писание

Важно е – говори св. Йоан Златоуст, – и това много съдейства за благоустрояването на Църквата и голяма полза принася обстоятелството, когато нейните предстоятели са учени хора. А когато това липсва, много неща в Църквата не успяват. Затова и св. апостол Павел казва, че свещеникът трябва да бъде „поучлив“ (1 Тим. 3:2). За да учи и наставлява другите, сам свещеникът трябва да бъде способен да защитава догматите на вярата. Но особено голямо внимание той трябва да обърне върху изучаването на Св. Писание. Съгласно наставленията на св. апостол Павел, той трябва непрестанно и усърдно да го изучава и добре да го знае. Думите на св. апостол Петър: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15), биха могли да се отнесат предимно към пастирите. Оттук е ясно, че за да може убедително да разкрива основните истини на вярата пред своите пасоми, сам пастирят трябва добре да знае тези истини. А често ще бъде необходимо да защити тези истини и пред хора, които не ги приемат и дори ги отхвърлят.

Този, който е поставен да учи другите – казва св. Йоан Златоуст – сам трябва да бъде по-опитен от всички в такива спорове. Макар той да си остава в безопасност, като не понася никаква вреда от противниците си, но много прости хора, които се намират под негово ръководство, като видят, че ръководителят е победен и не може нищо да каже на своите противници, ще обвиняват за това поражение не неговата слабост, а нетвърдостта на самото учение и поради неопитността на един, много хора ще се подхвърлят на крайна гибел. Макар и да не преминават при противниците му, те ще бъдат принудени да се съмняват в това, в което са били по-рано уверени. Те не могат вече да внимават със същата твърдост в това, към което са пристъпвали с твърда вяра. В душите им се подига такава буря от поражението на учителя им, че бедствието свърша с корабокрушение. А каква гибел и какъв огън се събират над неговата глава заради всекиго от тези загиващи, за това не е необходимо да се говори. Затова учителят трябва най-първо да научи самия себе си. Както военачалникът, така и учещият другите. Затова св. апостол Павел – говори св. Йоан Златоуст – на друго място казва: „Да не би като проповядвам на другите, сам да стана негоден“ (1 Кор. 9:27).

Като учители на Христовото стадо, пастирите са длъжни добре да разбират Св. Писание. Необходимо е добре да го изучат, защото в него е дадено всичко необходимо за изпълнение на възложените им задължения. Не очаквай друг учител – казва св. Йоан Златоуст, – ти имаш Словото Божие. Никой не ще те научи така, както това Божие Слово. Свещеното Писание е съкровище за изцерения. Знанието на Св. Писание е важно качество на истинския пастир. Чрез това знание може да се разпознае добрия пастир от лошия. Св. Писание ни завежда към Бога, разкрива пред нас познание за Него и не ни позволява да падаме в заблуди. Ако свещеникът не знае Писанието, няма да бъде способен да изпълни трудните пастирски задължения. Особено внимание пастирят трябва да отдели за изучаването на пастирските места от Св. Писание, което ще му послужи да опровергава лъжливите учения, да защитава истинското и да преуспява в благочестивия живот. Не е достатъчно обаче само знание на Св. Писание. Необходимо е пастирят да бъде сведущ и в много други области, за да не бъде подхвърлен на обвинение в неверие. Този, който има намерение да встъпи в борба, е длъжен да бъде сведущ във всичко, иначе дяволът ще съумее да похити овцете му. Свещеникът е длъжен да убеждава в истинността на християнката религия и тези, които се ръководят от лъжливи знания, от неверие и лъжеверие и да доказва на всички несъстоятелността им, а за това са необходими обширни и многостранни знания.

б) добър тайноизвършител

Едно от основните задължения на свещения сан е извършването на богослужението и тайнствата. При цялата си дейност пастирят трябва да проявява ревност, старание и наблюдателност. Свещениците са Божии пратетници не само до един град, а до цялата земя. Този, който се моли за цял град – казва св. Йоан Златоуст, – какво говоря: за цял град! За цялата вселена! – и омилостивява Бога за греховете на всички, не само на живите, но и на умрелите, сам какъв трябва да бъде? Дори дръзновението на Моисея и Илия аз смятам недостатъчно за такава молитва. Той така трябва да пристъпва към Бога, като че ли му е поверен целият свят и като че ли сам той е баща на всички, като проси и умолява за прекратяване на войните навсякъде и за умиряване на смутовете, за мир и благоденствие, за бързо избавяне от надвисналите над всякого лични и обществени бедствия. Затова сам свещеникът трябва във всичко толкова да превъзхожда всички, за които се моли, колкото е потребно предстоятелят да надвишава намиращите се под негово покровителство. Свещеникът е прeдстоятел пред Бога за другите хора. Той се моли за тях и е властен да раздава особените благодатни дарове чрез тайнствата. Той е застъпник, омилостивяващ посредник между Бога и хората. Но особено внимателно свещеникът трябва да извършва тайнството св. Евхаристия, по време на което той се моли за цялата вселена, за отсъстващите и намиращите се в храма, за тези, които са били преди нас, за тези, които ще дойдат след нас. Единствено само той има право да предлага чашата на кръвта, а дяконът с често повтаряем възглас „вонмем“, приканва от лицето на цялата Църква вярващите да бъдат също внимателни. И не някой друг, а самия Св. Дух чрез ръцете на свещеника приготвя Жертвата в присъствието на Сина Божи, на ангели и архангели. А когато свещенослужителят призовава Св. Дух и извършва страшната жертва и често се докосва до общия на всички Владика, тогава, кажи ми ти – пита св. Йоан Златоуст – с кого наред трябва да го поставиш? Каква чистота и какво благочестие ще поискаме от него! Помисли: какви трябва да бъдат ръцете, които извършват тази служба, какъв трябва да бъде езикът, който произнася такива думи, от кого по-чиста и по-свята трябва да бъде душата, която приема такава благодат на Св. Дух? Тогава и ангели обкръжават свещеника, цял събор небесни сили се молят и мястото около свещеника се изпълва от тях в чест на Намиращия се върху него. Свещеникът е сол на земята (Мат. 5:13), а душата му трябва да свети като светлина, която озарява вселената.

Тайнството св. Евхаристия трябва да се извършва с вяра. Към приемане на св. Тайни свещеникът приканва да пристъпят само подготвените и с възгласа „Святая святим“ той отделя болните от здравите. Чрез него (тоест свещеника) за вярващите се открива небето, чрез него те получават царството Божие. Преди извършването на така страшното тайнство, свещеникът е длъжен да изповяда греховете си, да се примири с всички и – доколкото му стигат силите – да запази сърцето си от зли помисли. А, след настъпването на вечерта, той е длъжен да се въздържа и от приемане на храна.

Свещеникът трябва да бъде добър молитвеник. Молитвата е велико оръжие, неоскъдняваща съкровищница, неизтощимо богатство. Тя е корен, извор и майка на безчислени блага. Молитвата притежава силата да погасява и изтребва естеството на греха.

в) добър проповедник

За проповядване словото Божие св. Йоан Златоуст е отделил голямо внимание в своето творчество. Словото – казва той – е едно от оръжията, с които могат да се отбиват враговете на Църквата. Последната, като тяло (Кол. 1:18), е подложена на по-големи болести и злополуки, отколкото нашата плът и затова тя се поврежда по-бързо от нея и по-бавно оздравява. Телесните лекари са изнамерили лекарства, оръдия и видове храна за болните. Често пъти само свойството на въздуха е било достатъчно за оздравяване на болните, дори понякога тъкмо дошлият навреме сън е освобождавал лекаря от какъвто и да било труд. Но тук, в Църквата, нищо такова не може да се измисли. Тук е представен само един начин за лекуване – учението със слово. Ето оръдие, ето храна, ето най-добро свойство на въздуха! То е вместо лекарство, то е вместо огън, то е вместо  желязо.Трябва ли някое болно място да се изгори или отсече, необходимо е да се употреби словото. Ако то никак не подейства, всичко друго е напразно. С него ние издигаме падналата и укротяваме вълнуващата се душа, отсичаме излишното, попълваме това, което недостига и вършим всичко друго, което служи за здравето на душата. За най-добро уреждане на живота, може да спомага животът на другите, защото предразполага към съревнование, но когато душата страда от болест, която се състои в неправи догмати, тогава твърде полезно е словото не само за запазване на своите, но и за борба с външните. Ако някой би имал такъв духовен меч и щит на вяра, че да може да прави чудеса и с тях да запушва устата на безсрамниците, той не би имал нужда от помощта на словото или по-право то, според самото си свойство и тогава би било не безполезно и дори твърде необходимо. Така действал и св. апостол Павел, със слово, макар че навсякъде се славил с чудеса. И друг от св. апостоли съветва да се грижим за силата на словото: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда“ (1 Петр. 3:15). И всички те (апостолите) не по друга някаква причина оставили на архидякон Стефан и сътрудниците му да се грижат за вдовиците, а само заради това, те самите без препятствия да се занимават със служене на словото (Деян. 6:4). Ако ние имахме сила за чудеса, нямаше толкова да се грижим за словото, но щом не е останала нито следа от тази сила, а от всички страни безспирно настъпват неприятели, за нас е вече необходимо да се отбраняваме със словото, за де не бъдем поразявани от стрелите на враговете и по-сгодно ние да ги поразяваме. Затова трябва старателно да залягаме, та „словото Христово да се вселява в нас изобилно“ (Кол. 3:16).

Този, на когото е поверено служенето на словото – казва св. Йоан Златоуст, – ще дава на небето строг отговор, дали той поради леност или злорадство не е изпуснал да каже каквото и да било нещо, което е трябвало да каже. Ако някой няма тази сила (словото), душите на пасомите му постоянно ще се намират в не по-добро състояние от онова, в което се намират люлеените от буря кораби. Става дума за по-слабите. Затова свещеникът трябва да прави всичко необходимо, за да придобие тази сила. Св. Йоан Златоуст не изисква, разбира се, изяществото на Сократовата реч, нито силата на Демостен, нито сериозността на Тукидит или висотата на Платон. Аз – казва той – оставам това на изтънчените външни украшения и не мисля нито за изразяването, нито за произнасянето. Нека някой бъде беден откъм думи и речта му да бъде проста и неизкусна, но нека не бъде само невежа в знанието и във вярното схващане на догматите.

Като пример на убедителен проповедник св. Йоан Златоуст сочи св. апостол Павел, който с мощното си слово смутил юдеите, живеещи в Дамаск и надвил елинистите, които, като не изтърпели поражението, ядосали се и решили да го убият (Деян. 9 гл.). Тогава св. апостол Павел още не бил почнал да прави чудеса, а побеждавал само със слово. Чрез него той покръстил Дионисий Ареопагит и жена му (Деян. 17:34). Заради словото му в Листра го нарекли (по скоро – взели за) бог Хермес, понеже „първенствувал в говоренето“ (Деян. 14:12).

Беседите, които са предназначени за народа, изискват голям труд. Трудно е да се угоди на слушателите – казва св. Йоан Златоуст, – защото те често пъти идват не, за да се поучават, а да критикуват проповедника. Повечето пасоми не искат да се отнасят към говорещите като към наставници, а се поставят по-високо от (положението на) учениците, вземайки позата на зрители, които присъстват на светски зрелища. Както там народът се разделя и едни взимат страната на един, други – на друг, така и тук те се разделят и слушат говорещите, като се съобразяват със своето благоприятно или враждебно разположение. И, ако се случи някой от говорещите да прибави към своите думи някаква част от чужд труд, той се подхвърля на по-големи нападки, отколкото грабителите на чуждия имот. Хората са повече свикнали да слушат не за полза, а за удоволствие, представяйки си, че те са критици на трагици, или на изпълнители на китара. Тук е нужен човек с мъжествена душа, която да надвишава много нашата немощ, за да може да отвлече народа от неприлично и безполезно удоволствие, като го приучва да слуша по-полезното така, че народът да върви след него и да му се подчинява, а не той да се води по прищевките на народа. Но тук не може да се достигне успех иначе, освен по два начина: с презиране на похвалите и със силата на словото.

Ако няма налице един от тези два начина, другият ще бъде безполезен, тоест презирането (пренебрегването) на похвалите няма никакво значение без силата на словото и обратно. Ако този, който презира похвалите, не преподава учение с приятност и със сол подправена (Кол. 4:6), той се лишава от уважението на народа, без да получава някаква полза от великодушието си. А, ако изправният откъм тази страна, се прелъстява по славата на ръкоплясканията, ще произлезе еднаква вреда и за народа, и за самия него, понеже той се старае от пристрастие към похвалите да говори повече за удоволствие, отколкото за полза на слушателите. И, както този, който не се е пристрастил към похвалите и не умее да говори, макар че не угажда на народа, не може и да му принесе и някаква значителлна полза за това, че нищо не може да каже, така и онзи, който се увлича от страстта към похвали, макар да може да води назидателни за народа беседи, не принася и някаква полза, защото вместо тях (беседите) той предлага това, което услажда най-много слуха и му спечелва шумни ръкопляскания.

И така, отличният ръководител трябва да бъде силен и в едното, и в другото, за да не би липсата на едното да унищожи другото. Когато той излезе сред народа и почне да говори изобличения срещу безгрижно живеещите, но после се обърква и запъва, веднага изчезва цялата полза от казаното. Изобличаваните, като негодуват против казаното и като нямат друго средство да му отмъстят, обсипват го с присмехи поради неумението му (да говори), искайки чрез това да прикрият своите недостатъци. Затова проповедникът трябва, като някой изкусен кочияш, да владее добре и двете тези съвършенства, за да може да действа, както трябва, и с едното, и с другото. Когато се окаже безукорен във всичко, тогава той може с каквато си иска власт и да наказва, и да освобождава всички, които са поверени на неговото ръководство.

Следва…

Образът на пастира според св. Йоан Златоуст – продължение 3

Свещеникът, според св. Йоан Златоуст, трябва да принадлежи на всички и да носи тежестите на всички, да бъде любомъдрен и мъжест вен, за да умее, при нужда, да полага душата си за своите овце. По това се отличава добрият пастир от наемника.

Задълженията на пастирите са различни. Като продължители на Христовото дело, те са длъжни да издигат живота на света до идеала на истинското християнство, за съществува нето на която цел те не трябва да странят от живота на света, а са длъжни да го познават не по-лошо от пасомите. Епископът трябва да управлява паството си властно, да управлява така, че да му се подчиняват доброволно и да му бъдат благодарни за това. Той трябва да има грижи за всички, за всяка вярваща душа, заради което той не трябва да се бои дори от самата смърт. Истинското пастирство – утвърждава св. Йоан Златоуст – е подобно на мъченичество и затова Христос, поверявайки Своето стадо на добрия пастир, пита го, заедно със св. апостол Петър: „Обичаш ли ме?“, тъй като управлението на Христовото стадо е преди всичко проява на любов към самия Господ Иисус Христос.

Пастирът не бива да забравя, че е приел върху си най-високо служение и затова той носи пред Бога голяма отговорност за себе си и за своите пасоми. Даже добродетелно прекараният личен живот не освобождава свещенослужителите от страшната пастирска отговорност, тъй като от тях ще се поиска всичко за погубеното стадо. Свещеникът може добре да е устроил своя личен живот, но ако той не се грижи с необходимото усърдие за тези, които са поверени на неговите грижи, той ще отиде, заедно с порочните, в геената и, макар невинен за своите дела, ще погине за беззаконията на другите, ако не изпълни както трябва всичко, което се отнася до него. Пастирът постоянно трябва да живее в скръб за своето паство, тъй като не може да остане равнодушен към гибелта на тези, които са му поверени. Знаете ли – пита св. Йоан Златоуст – мъките на душевното рождение? Изпиталият това рождение би желал да се разпадне на хиляди части, отколкото да види, макар и един от родените от него, да загине и се разврати.

Макар и в изгнание, св. Йоан Златоуст не е преставал да се грижи за пастирите в техния труден подвиг. Оттам, от своето изгнание, той изпращал насърчителни и утешителни писма до епикопите и духовниците, които скърбели за неговото заточение, а също и на своите привърженици, които били подхвърлени на жестоки преследвания, задето отказали да признаят самозваните негови приемници. В тези писма, които представят св. Йоан Златоуст като истински пастир, полагащ душата си за своите овце (Иоан 10:11), и в които той показва как трябва жертвено да се служи на своите ближни, светителят също подчертава голямата трудност, с която е свързано пастирското служение, особено срещу пристъпите на сатаната. Така например, в писмото си до свещеник Руфин, той пише: „Когато е мирно време и нямаме насреща си врагове лесно можем да учим онези, които искат да се катехизират във вярата, но да застанем мъжествено, когато дяволът беснее и демоните се въоръжават, за да изтръгнем хората от неговите редове и да не допускаме на други да падат в ноктите му, това е вече работа на доблестен мъж, на душа, която бодърства, това е вече дело на твоя висок и недремещ дух, това е вече дело, достойно за безброй венци и големи награди, това е вече апостолство“.

В друго писмо, до свещеник Теофил, писано в 404 година по пътя за Кукуза, св. Йоан Златоуст също наставлява и окуражава: „Не допускай – казва той – да те овладее окончателно отчаянието и да те доведе до безмълвие. Разкъсвайки неговата мрежа, като лека паяжина, застани бодър начело на своя строй и докарай в смущение враговете със смелостта и неустрашимостта си. Днешното време е време за печелене слава и за велики изгоди. Не може търговецът да си пренесе стоката, когато седи на брега. Той е длъжен да преплува пространни морета, да се бори с вълните, да премери силите си с глада и с морските животни, да понася много други трудности. Помисли за това и като имаш предвид, че сегашното бедствено време е време за припечелване на изгоди, велика слава и неизказани награди, разпери крилете на своя дух, отхвърли от себе си унинието и с бодра лекота прехвърли по цялата фаланга, като сдружаваш, поощряваш, възбуждаш, укрепваш всички и като засилваш общата ревност“.

В друго писмо – до епископите, свещениците и дяконите, арестувани в Халкидон, писано, навярно, по пътя за Кукуза, в 404 година, св. Йоан Златоуст съветва и утешава вързаните в окови затворници: „Вие сте блажени и със своите окови, и с онези чувства, с които понасяте затвора, като по този начин показвате апостолско мъжество. Също така и апостолите са били бити, преследвани и затваряни в тъмници и всичко това те са понасяли с велика радост и то в това време, когато са проявявали грижи за цялата вселена (има предвид държавата, Римската империя, б. а.). Ето защо, усърдно моля любовта ви и в това отношение, за да не оставате назад от тях, но колкото повече вашите страдания ви причиняват болки, толкова повече покажете усърдие в непрекъснатата грижа за църквите по цял свят, за да се подобри сегашното им положение и да не изоставяте надеждата си, когато гледате своята малобройност и всеобщото преследване. Вашите страдания ще ви спечелят по-голямо дръзновение у Бога, следователно ще ви предадат и повече сила“.

В писмото си до епископа на Медиолан Венерий, писано, както се предполага, в 406 година, св. Йоан Златоуст моли и настоява за увеличаване на усърдието в грижите за църквите, въпреки появата на нови затруднения: „Вашето мъжество, прямота и свобода на речта в защита на истината всички знаехме и по-рано, но сега по-осезателно се показа във вас братолюбие, любов, голямо внимание, живо съчувствие и грижа за работите на църквите. Изкусният кормчия се познава във време на буря в морето, добрият лекар – когато има епидемия, също така и доблестният мъж – в трудно време… Но понеже онези, които произвеждаха и сега произвеждат смутове, дойдоха до такова безумие, че не само не се срамуват от своите по-раншни действия, но се подвизават с нова сила на същото поприще, то аз ви моля всички: усилете своите грижи и не само не отслабвайте усърдието си, но увеличавайте го все повече и повече, макар и да се явяват нови затруднения. Колкото повече трудове и усилия изисква извършването на доблестни и велики дела, толкова повече то заслужава награда съобразно извършените дела. Всеки, казва блаженият Павел, ще си получи наградата според труда си (1 Кор. 3:8). Многочислеността на трудовете, следователно, не трябва да ви отчайва, защото колкото повече растат изкушенията, толкова повече се увеличават венците и се умножават наградите, приготвени за вас заради тези добри подвизи“.

В друго писмо, писано навярно в 406 година, също в заточение, „До епископите“, св. Йоан Златоуст съветва последните да не се отчайват, но да бъдат бодри. „Жестоки и разнообразни смутове обхванаха източните църкви, но усърдието, което вие вложихте, за да ги отстраните, е също велико и изобилно…Не само ние, но и всички в света, ви прославят и величаят за това, че при голямата отдалеченост от местожителството си, вие не се оказахте сравнително по-равнодушни от другите, но взехте такова голямо участие от своя страна, като че сте били на самото място, дето е станало събитието и със своите очи сте видели извършените беззакония. Нищо не значи, че първите виновници на тези беди не искат да се откажат от своето осъдително напъване и от своята неразумна борба: това не трябва да ви смущава и да ви лишава от бодрост. Колкото е по-голям трудът ви, толкова по-значителен ще бъде и венецът, който Бог ще ви определи“.

Най-после в писмото си до свещеник Руфин, за което вече бе споменато, св. Йоан Златоуст, макар и в заточение, не престава да проявява удивитеилна загриженост за църковните дела, указвайки с това, че и пастирите, неговите следовници, не трябва да прекъсват грижите си за тези дела при каквито и трудности да се намират. „Получихме сведения – пише той, – че във Финикия пак се е разгоряло злото и беснотата на езичниците се е много усилила: много монаси били ранени, а някои от тях дори избити. Толкова по-настоятелно те убеждавам да заминеш нататък по възможност веднага и да застанеш в бойна редица… Отивай, моля, веднага и като пристигнеш там, пиши ни. Щом узнаем, че ти си пристигнал във Финикия, ние ще се успокоим, ще отхвърлим грижи и няма повече да се опасяваме… Да, пиши ни постоянно и дори преди да пристигнеш във Финикия, пиши, колкото е възможно по-често от пътя… Пиши ни, ако е възможно от всяка станция… Ние тъй се безпокоим, тъй сме загрижени за тамошните дела, че искаме да получаваме от тебе сведения ежедневно… Бъди уверен, че ние не ще пожалим в такъв случай никакви усилия, нито свои, лично, нито на другите, безразлично чрез кого действаме и, ако ли, за да ти доставим всички удобства, би имало нужда да пишем десет хиляди писма в самия Цариград, ние не ще се откажем от това. Като имаш предвид нашето усърдие, покажи и ти от своя страна старание и неуморност… Ти виждаш с каква готовност се изпълнява всичко, което зависи от нас. Потруди се да довършиш всички още без покрив останали църкви, преди да е настъпила зимата“.

И така, поелият върху си тежкия пастирски дълг не трябва никога да забравя, че той е труден и отговорен, което св. Йоан Златоуст не скрива от тези, които се готвят за пастири на Христовото стадо, но затова пък те имат велики примери и образци за подражание в лицето най-първо на нашия велик Пастиреначалник – Господ Иисус Христос и после на светите Отци и Учители на Църквата.

Следва…