Илия Цоневски

5. Ермий

1.Oт епохата на древните християнски апологети е запазено (в шестнадесет ръкописа oт Х-ти и следващите векове) под името на Ермий едно малко съчинение (в десет глави) под заглавие: „Осмиване на външните (не християнски) философи oт философа Ермий“: („Ermivou filosovfou diasurmojV tw’n exw filosofwn. Irrisio gentilium philosophorum“). Няма обаче никакви сведения нито в самото съчинение, нито в древната християнска литература кой е бил този християнски „философ“ Ермий, oт каква народност е бил, oткъде произхожда и кога точно е живял. В надслова на съчинението, както то е запазено в ръкописите, той е назован „философ“. Но философ по призвание той едва ли ще да е бил. Неговата дълбока вяра в Бога го е направила философ, истински боготърсител, който е намерил Бога и иска предано да Му служи. Oт самото съчинение се вижда, че той живее с ясното съзнание, че „притежава истинската философия в противоположност на езическата философия, която съвършено малко е осветена oт светлината на Откровението и никога не е могла да открие истината. В този смисъл Ермий е философ“[331].

Острата полемика на Ермий с езическата философия и възгледът му за нейния произход напомнят повече епохата на ранното християнство – време на защита на християнството в борбата с езичеството, отколкото по-късната епоха на борба с ересите. Затова повечето учени основателно отнасят Ермий към християнските апологети oт ІІ-ри или началото на ІІІ-ти век[332].

2.По своето рязко отрицателно отношение към езическата философия Ермий напомня твърде много възгледите на Тациан. Съдържанието на съчинението му напълно съответства на заглавието. В него има повече остроумие, горчива ирония и безпощаден сарказъм по отношение на осмиваната езическа философия, отколкото апологетически доводи в подкрепа на християнското учение[333]. С основните истини на християнството той почти не се занимава. В замяна на това той се занимава почти изключително с различните философски учения, като разкрива противоречията и несъстоятелността им. Като изхожда подобно на Тациан oт мисълта, че езическата философия дължи своя произход на падналите духове, и като изтъква противоречивите възгледи на езическите философи за душата, за Бога и за света, той се старае да докаже, че усилията на различните философски системи да разрешат най-важните проблеми на човешкия дух са напълно безплодни. „Едни oт философите признават човешката душа за огън или въздух; други казват, че тя е ум, движение, изпарение или сила, произтичаща oт звездите, или число, надарено с двигателна сила… Колко мнения върху този въпрос! Колко разсъждения на софистите, които повече спорят помежду си, отколкото да намират истината“[334].“… По-нататък едни казват, че природата на душата е безсмъртна, други – че тя е смъртна, трети – че тя съществува за кратко време; едни я низвеждат в животинско състояние, други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя преминава в ново тяло, други смятат, че тя странства три хиляди години… Как да наречем тези мнения? Не чудноватост ли, както ми се струва, или безумие, или нелепост, или всичко това заедно? Ако те са открили някаква истина, нека и еднакво да мислят или да говорят в съгласие помежду си: тогава и аз на драго сърце ще се съглася с тях. Но когато те разкъсват душата, превръщат я, един – в едно естество, друг – в друго и я подхвърлят на различни веществени преобразувания – признавам: такива превръщания пораждат в мене отвращение. Ту аз съм безсмъртен и се радвам, ту съм смъртен и плача; ту ме разлагат на атоми; аз ставам вода, ставам въздух, ставам огън; ту аз не съм нито въздух, нито огън, но ме правят звяр или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините. Като се гледам, аз дохождам в ужас oт своето тяло и не зная как да го нарека: човек ли, или куче, или вълк, или птица, или змия, или дракон, или химера. Тези любители на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни: в земни, водни, летящи, променящи вида си, диви или домашни, неми или издаващи звукове, безсловесни или разумни. Аз плавам, летя, влека се, тичам, седя. Явява се най-после Емпедокъл и oт мене прави растение“[335].

Още по-малко са единни езическите философи според Ермий в своите учения за боговете и основните начала на природата. „Ако бих се срещнал с Анаксагор, ето как би започнал да ме учи той: началото на всички неща е умът; той е виновник и господар на всичко; той привежда безредното в порядък, на неподвижното дава движение, смесеното разделя, неустроеното устройва. Това учение на Анаксагор ми се нрави и аз напълно се съгласявам с неговите мисли. Но против него въстават Мелис и Парменид. Последният в поетически стихове възвестява, че съществуващото е едно вечно, безпределно, неподвижно и съвършено равно на себе си. Аз отново, не зная защо, се съгласявам с това учение и Парменид измества oт душата ми Анаксагор.

Когато си въобразявам, че съм се утвърдил в мислите си, взема думата на свой ред Анаксимен и се провиква: „Аз ти казвам, че всичко е въздух…“ Аз отново преминавам на страната на това мнение и обиквам Анаксимен“[336]. „Но въстава срещу това с грозен вид Емпедокъл и oт глъбините на Етна се провиква: „Началото на всичко е омразата и любовта; последната съединява, а първата разделя и oт борбата им произлиза всичко…“ Прекрасно, Емпедокъл, аз ще дойда с тебе до самия кратер на Етна. Но на другата страна стои Протагор и ме привлича с твърдението: „Пределът и мярката на нещата е човекът; това, което подлежи на чувствата, то действително съществува, а което не подлежи, то в действителност не съществува“. Примамен oт такава реч на Протагор, аз съм възхитен, че всичко или по-голяма част той предоставя на човека. Но, oт друга страна, Талес ми предлага истината, като пояснява: „Началото на всичко е водата; всичко се образува oт влагата и всичко преминава във влага…“ Защо да не повярвам на Талес, най-древният oт йонийските философи? Но съотечественикът му Анаксимандър говори, че преди водата съществува вечното движение и чрез него едно възниква, а друго се разрушава“[337]. Противоречиви са според Ермий възгледите и на другите философи върху въпросите, които занимават човешкия дух. Архелай смята за начало на всичко съществуващо топлината и студа, Платон – Бога, материята и идеята, Аристотел – дейността (дейното начало) и страданието (страдащото начало): дейното начало не е способно за никакво развитие, а страдащото има четири свойства – сухост, влага, топлина и студ[338], Ферекид – въздуха, земята и времето, Демокрит – съществуващото и несъществуващото, Левкип – безпределните, вечно движещите се, извънредно малки атоми, Хераклит – огъня[339],  Питагор – единицата[340] и така нататък. „Oт всички страни – завършва Ермий своето съчинение – ме обгражда мрак и невежество, тъмни измами, нескончаеми заблуди, пълно неразбиране и непроницаемо незнание; остава още да изброя атомите, oт които са образувани тъй многото светове[341]. Всичко това аз изтъкнах, за да се види как философите си противоречат взаимно в мненията, как изследванията им се загубват в безкрайността, като не се спират на нищо, и как непостижима и безполезна е целта на техните усилия, която не се оправдава нито oт действителността, нито oт здравия разум“[342].

Заключение

Oт направения преглед на възгледите на древните християнски апологети върху езическата философия се вижда, че се очертават в това отношение две насоки: едни oт апологетите имат положително отношение към философията, като смятат, че и в нея, поради причастния на всички люде Логос и преди боговъплъщението или поради заимстване oт свещените старозаветни книги, не всичко е лъжа и заблуда, а има и нещо добро и истинно; други пък апологети (главно Тациан и Ермий) имат към нея отрицателно отношение, като виждат в нея само лъжа, измама и заблуда, плод на демонско влияние, и отхвърлят дори самата възможност за езическите философи да постигнат макар и отчасти истината.

Безспорно този преглед, който са направили древните християнски апологети на постиженията на езическата философия и острата критика, на която те (дори и крайно отрицателно настроените към нея апологети) са я подлагали, са имали решаващо значение изобщо за оформянето и изясняването на отношението на християнството към философията и науката и за изграждането и по-нататъшното развитие на богословието като наука. Защото тъкмо в тази остра и безпощадна понякога критика на езическата философия oт страна на апологетите е било изяснено и изтъкнато превъзходството на християнското учение над всички философски системи и учения както в теоретическо, така и в практическо отношение. Но oт друга страна, пак в тази критика и борба също било изяснено, че не всичко в езическата философия е лъжа, измама и заблуда и че не бива да се отхвърля полезното и истинното в нея, което е съгласно с божественото Откровение, нито пък да се пренебрегват доводите на разума за по-ясното, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на вярата. По този начин се е стигнало до положително изясняване на въпроса за отношението на вярата към знанието, на Откровението към разума, на християнството към философията и науката. И затова отците и учителите на Църквата след апологетите не са смятали за нещо недостойно, оскърбително или унизително както за себе си, така и за самото християнство да изучават и добре да се запознават с езическата философия и наука, да използват положителните им достижения или пък да заимстват философски термини и понятия за разкриване на някои oт основните истини на вярата, в които термини и понятия, разбира се, те влагали чисто християнско съдържание[343].

По този път на примирително и положително отношение към истинното и полезното в езическата философия, наука и литература са вървели почти всички отци и учители на Църквата.

Има още →

Илия Цоневски

4. Св. Теофил Антиохийски

1.Сведенията за живота и дейността на св. Теофил Антиохийски са съвършено оскъдни. Сам той свидетелства в съчинението си „До Автолик“ в защита на християнството, че произхожда oт страна, която се намирала близо до реките Тигър и Ефрат[275]. Роден и възпитан бил в езичеството [276]. Получил много добро елинско образование, но имал познания и по еврейски език, което се вижда oт това, че в съчинението си дава на няколко места изяснения на някои еврейски думи[277]. Християнството приел в зряла възраст. Подобно на други древни християнски апологети (например св. Иустин Философ, Тациан, Атинагор и други) и той не намерил удовлетворение на духовните си потребности в езичеството. Запознал се със свещените книги на християнството, които усърдно започнал да чете и под тяхно влияние, особено на пророческите книги, повярвал в Христа. „Аз също по-рано не вярвах в това (че ще има възкресение на мъртвите, бел. моя), но сега вярвам, след като проверих тези доказателства и заедно с това прочетох свещените писания на светите пророци, които по вдъхновение oт Духа Божи са предсказали и миналото, както то е станало, и сегашното, както то става, и бъдещето, както ще се изпълни. По такъв начин, убеден чрез това, което се извършва и по-рано е било възвестено, аз вече не съм невярващ, но вярвам, като се покорявам на Бога[278]“. След като приел християнството, той посветил всичките си сили в служба на Църквата. Всред вярващите се ползвал с голямо уважение, което е засвидетелствано и с това, че след смъртта на антиохийския епископ Ерос той бил избран за негов приемник. Според свидетелството на Евсевий Кесарийски[279] св. Теофил е бил шести по ред антиохийски епископ (ektos aJpostw’n ajpostoslwn). Блажени Иероним пък го отбелязва ту като „шести епископ на антиохийската църква“ („sextus Antiochensis ecclesiae episcopus“[280]), ту като „седми след апостол Петър епископ на антиохийската църква“ („Antiochenae ecclesiae septimus post Petrum apostolum episcopus“[281]). Тази разлика у блажени Иероним се обяснява с това, че в единия случай той изключва св. апостол Петър oт редицата на антиохийските епископи, а в другия случай го поставя като пръв антиохийски епископ. Като се вземе предвид, че в третата книга до Автолик св. Теофил говори за смъртта на Марк Аврелий, може с положителност да се приеме, че той е бил епископ на антиохийската църква през време на управлението на този император[282].

За характера на епископското служене и пастирската дейност на св. Теофил може да се съди oт това, което Евсевий Кесарийски пише изобщо за дейността на църковните пастири в онези тежки за Църквата години: „Тъй като в това време еретиците, подобно на плевелите, не по-малко oт тях причинявали вреда на чистото семе на апостолското учение, то пастирите на Църквата се стараели да ги отстраняват oт стадото Христово, понякога с наставления и увещания към самите братя, понякога с открита борба против враговете, ту с устни бележки и спорове, ту със съчинения… Въставал против еретиците в числото на другите и Теофил…“[283].

2.В един ръкопис oт ХІ-ти век (в библиотеката „Св. Марк“ във Венеция) са запазени три книги на св. Теофил Антиохийски до Автолик. В текста на ръкописа тези три книги са онадсловени: „Qeofilou pros AuJovlu on“, а в съдържанието на ръкописа са означени: „Pros AuJtovlukon Ellhnaperij th’V tw’n cristiano’n pistewo lojgoi treis“. По характера на своето съдържание трите книги нямат тясна връзка помежду си и са писани една след друга, може би със значителни промеждутъци oт време. Затова те могат да се смятат по-скоро за три отделни книги, а не за три части на едно и също съчинение. Отправени са, както се вижда oт самия им надслов, до учения езичник Автолик, който в беседите си с епископ Теофил се е опитвал да опровергае и осмее християнството. Сведения за самия Автолик в отправените до него три книги не се дават. Времето на написването им може да се отнесе към царуването на императорите Марк Аврелий (169-180) и Комод (180-192), понеже в третата книга се говори за смъртта на Марк Аврелий, а първите две книги са написани по-рано. Че и трите книги „До Автолик“ принадлежат на св. Теофил, свидетелстват Евсевий Кесарийски[284], блажени Иероним[285], Лактанций[286] и други.

В трите книги до Автолик на няколко места се загатва за друго съчинение, в което вече са били изложени някои въпроси, например за змията или дявола – прелъстител на първите люде[287], за родословието на старозаветните патриарси[288], за историята на Ной и неговите синове[289] и други. Заглавието му не е посочено. То се е състояло обаче най-малко oт две книги. Първата oт тях вероятно е носела заглавие „За историята“ („perij iJs oriw’n“). Това се вижда oт думите, с които св. Теофил посочва на родословието на патриарсите: „evn th’ prwvth biblw th’ periviJstoriw’n“.

Евсевий Кесарийски посочва освен трите книги „До Автолик“, още и следните съчинения на св. Теофил: 1) едно съчинение под заглавие „Против ереста на Хермоген“,(provV thjn airesin Ermogevnous), в което той привежда свидетелства oт „Откровението на Иоан“. 2)“Някои катехизически съчинения“ (tinaj kathchthkav biblija) и 3)“Едно прекрасно съчинение против Маркион“[290].

Блажени Иероним[291] вместо „tinaj kathchthkav biblija“ пише: „breves elegan esque tractatus ad aedificationem ecclesiae pertinentes“ („кратък и хубав трактат, отнасящ се до устройството на Църквата“). Освен това блажени Иероним споменава още две съчинения на св. Теофил (един коментар на Евангелията и един коментар на Притчи Соломонови), известни през негово време под името на епископ Теофил Антиохийски, като подчертава, че между споменатия трактат и тези коментари в езиково и стилно отношение има съществена отлика. Oт всички тези съчинения, които споменават Евсевий Кесарийски и блажени Иероним, нищо не е запазено[292].

3.Възгледът на св. Теофил за отношението на християнството към философията напомня твърде много възгледa на Тациан. Философията за него е човешка мъдрост, която понякога твърде много се отдалечава oт истината, а християнството е божествена мъдрост; то разкрива пълнотата на истината. Затова у него християнството решително се противопоставя на философията. Поради това, че философските системи са твърде колебливи и философите взаимно си противоречат, а понякога и сами на себе си, св. Теофил като че ли е склонен на някои места в своята апология да отрече всякакво значение на езическата философия и да докаже безплодните ѝ усилия да разкрие на людете истината[293]. „Всички философи, като обичат пустата и суетна слава, нито сами са познали истината, нито другите са привели към нея. Защото това, което те са говорили, ги изобличава, тъй като те са говорили несъгласно един с друг и мнозина oт тях са отхвърлили своите собствени твърдения; те не само се опровергавали един друг, но дори някои oт тях са разрушавали и своите собствени учения, тъй че славата им се е обръщала в безчестие и глупост; защото разумните люде ги осъждат. Именно те са говорели за богове, а след това са учили на безбожие, говорили са за произхода на света, а след това са твърдели, че всичко е резултат на слепия случай; говорили са за промисъл, а след това са също учили, че светът съществува без промисъл…[294]“ Дори и Платон, който най-много е бил почитан заради неговата философия, който е бил най-мъдър oт гърците и тъй много е говорил за единството на Бога и на човешката душа, като е доказвал, че тя е безсмъртна, сам си противоречи като говори, че душите на някои се преселват в други люде, други пък в неразумните животни[295].“ Поетите и философите се заблуждават, като увличат и други след себе си. Те са създали митове и легендарни сказания за своите богове. Мъдростта им е плод на фантазия и измама и се е оформила под влияние на нечистите духове[296]. Затова тя е безполезна и безбожна[297]. „Наистина това, което е казано oт философите, изглежда достоверно поради блестящото изложение, но глупостта и пустотата на тяхната реч се открива oт това, че у тях има много измислици, а не се намира и най-малка частица истина, защото нещо oт това, което те са казали, изглежда истинно, винаги то е смесено със заблуда. Както смъртоносната отрова, смесена с мед и вино, прави цялата смес вредна и негодна, така и тяхното красноречие се оказва напразен труд или по скоро вредно за ония, които им вярват[298].“ Поради това е необходимо за людете Божественото откровение. В своето предзнание Бог е виждал и знаел измислиците на суетните философи[299] и oт древността е възвестил чрез пророците, които, изпълнени с Дух Свети, вдъхновени и умъдрени oт Самия Бог, са я изложили в Свещеното Писание. „Те са получили свише знание, святост и праведност. Удостоили са се с честта да бъдат органи Божии и съсъди на Божията премъдрост, според която са и говорили за създаването на света и за всичко друго“[300]. Пълнотата на истината също са разкривали и новозаветните писатели, особено евангелистите, които също са мъже Божии и духоносци[301].

Има още →

Илия Цоневски

1. Св. Иустин Мъченик

1.Най-видният християнски апологет oт ІІ-ри век е св. Иустин Мъченик, именуван oт древно християнско време още и „Философ[53]“. Принадлежал е несъмнено към онези характерни люде, в които „се изразяват, въплъщават и съсредоточават стремежите и идеалите на цяла епоха, животът, надеждите и разочарованията на цяло поколение[54]“.  Според собственото му свидетелство[55], св. Иустин произхождал oт Флавия Неаполис, древния град Сихем в Самария. Роден е вероятно в началото на ІІ-ри век.

Пътя на своето духовно и религиозно развитие, за да стигне до християнството и да стане член на Църквата Христова, сам св. Иустин описва твърде подробно, живо и картинно в началото на съчинението си „Разговор с Трифон юдеина“. Още oт ранна детска възраст в него се пробудила жаждата към истината. Занимавали го предимно въпросите за Бога и последната участ на човека. Езичеството, със своите загубили вече всякакъв смисъл митове, със своите безнравствени обреди и незадоволяващите човешкия дух мистерии, естествено не е могло да утоли жаждата на младия Иустин – бъдещия апологет на християнството – към истинско богопознание. Затова той побързал да се обърне към различните философски школи, за да подири в техните учения и системи истината. Но и тук той останал измамен в своите очаквания. Философските учения и на стоици, и на перипатетици – ученици на Аристотел, и на питагорейци,  дори и на платоници, бързо, едни след други, го разочаровали. Най-напред той посещавал сравнително по-дълго време училището на един стоик. Но понеже последният нямал и не давал никакво познание за Бога и дори смятал за излишно всякакво богопознание, младият Иустин напуснал неговото училище. Обърнал се към един перипатетик, който сам се смятал за твърде остроумен. Но не минали много дни и той поискал oт своя ученик да определи възнаграждението за преподаваните му уроци. Това користолюбие, недостойно за един истински философ, отблъснало Иустин. Затова той подирил истината при един знаменит питагореец, който се гордеел твърде много със своята мъдрост. Но за да може Иустин да изучава истинската философия, която води към щастие, той му поставил като необходимо условие да има най-напред съответните познания по музика, астрономия и геометрия, понеже те откъсват душата oт чувственото и материалното и я правят способна да възприема духовното, да съзерцава красотата и доброто в тяхната същност. Тъй като Иустин не отговарял на това особено важно за питагорейската школа условие, той не бил приет в числото на учениците и трябвало с тъга да се прости с мисълта, че тук ще може да намери тъй дълго дирената истина. Но жаждата за съвършено богопознание не му давала покой. Той си спомнил и за следовниците на Платон, които се ползвали с особено голяма известност и слава. Един oт най-известните между тях наскоро бил пристигнал в града, където живеел Иустин (вероятно Ефес). Разговорите и съвместните религиозно-философски размишления с този философ на първо време напълно задоволявали копнеещия за съвършено знание Иустин. Всеки нов ден той се радвал на все по-големите си успехи в изучаването и усвояването на Платоновата философия. „Извънредно много ме възхищаваше – пише по-късно той – Платоновото учение за нематериалното, а теорията за идеите окриляваше моята мисъл. Струваше ми се, че наскоро ще стана мъдрец и в своето безразсъдство се надявах, че не ще мине много време и аз ще съзерцавам Самия Бог, защото такава е целта на Платоновата философия [56].“

До истинско богопознание Иустин достигнал обаче не по пътя на философията. Неочаквано един ден животът му получил нова насока. Когато се разхождал веднъж по брега на морето в уединение, за да може да се вглъби в себе си и да се отдаде на размисъл, Иустин забелязал недалече зад себе си един старец с приятна и вдъхваща доверие и уважение външна осанка. Срещата за Иустин била съвършено неочаквана, понеже той смятал, че на това уединено място никой не ще прекъсне неговите философски размишления. Започнал се разговор между двамата, който oт обикновени въпроси и отговори преминал към дълбока религиозно-философска беседа, която имала решаващо значение за по-нататъшния живот на Иустин. По повод на заявлението му, че е приятел на самовглъбяването и философските размишления, старецът го посъветвал да стане по-добре приятел на делата и истината и пожелал да узнае какво той разбира под философия и Бог. Иустин му отговорил в духа на учението на Платон, че философията е наука за Абсолютното, за съществуващото и че тя е познание на истината; награда за това знание и мъдрост е щастливият живот. А под Бог той разбира вечното и неизменно Същество, Което е основа и причина на всички други същества. Старецът останал доволен oт този отговор. В по-нататъшния разговор той изтъкнал на Иустин, че без Светия Дух истинско богопознание не е възможно и го убедил, че и Платоновата философия не е в състояние да задоволи човешкия дух. На въпроса на Иустин към кое учение да се обърне, за да намери истината, старецът го насочил към християнството и Божественото откровение. Oт философите и техните учения той трябва да се обърне към пророците. Те са засвидетелствани чрез своята древност, светост, чудеса и предсказания като органи на Светия Дух и възвестители на истината. Oт техните писания може да се почерпи истинско познание за Твореца на всичко, Бога Отца и за изпратения oт Него Иисус Христос, въплътения Син Божи. Разбирането на тяхното учение се открива чрез благодатта Божия, която се дава след усърдна молитва, „защото никой не може да постигне истината, ако не му дадат разбиране Бог и Неговият Христос“. След това старецът отминал и Иустин вече никога не го видял. Но мъдрите му и убедителни думи възпламенили в душата на дирещия вечната и неизменна истина Иустин божествен огън. Той се проникнал, както сам свидетелства, oт силна любов към пророците и към следовниците Христови. Като размишлявал в себе си върху думите на стареца, той напълно се убедил, че е намерил само тук, в Христовото учение, истинската и полезна философия [57].

Въз основа на други свидетелства и загатвания в апологиите на св. Иустин, посочените сведения за обръщането му към християнството могат да се допълнят. Защото би било не напълно точно и вярно, ако oт казаното направим заключение, че това обръщане е било резултат само на теоретически съображения и грижлива съпоставка и сравняване на Платоновата философия с християнското учение. Oт живота и смъртта на християните той е могъл да почерпи убедителни доказателства, че християнството не е човешко дело, а има божествен произход[58]. Вероятно той е имал предвид и своя собствен живот и пример, когато във връзка с някои евангелски текстове говори в своята първа апология: „Ние не трябва да предизвикваме раздори и Христос не иска oт нас да бъдем следовници на лоши люде. Той ни увещава да предпазваме с търпение и кротост всички люде oт срамни дела и пристрастяване към злото. И това ни се е удало да сторим, както можем да докажем по отношение на мнозина oт вашите (тоест oт езичниците, бел. моя); oт насилници и тирани те съвършено се промениха, като бяха победени или чрез това, че имаха възможност да наблюдават строгостта и непоколебимата твърдост и постоянство в живота на своите съседи (християни, бел. моя), или чрез това, че виждали изумителното търпение на християните в понасянето на обидите, или, най-сетне, oт опит узнавали нравите на тези люде, с които те имали възможност да влязат, при общи дела, в съприкосновение[59]“. Съвършено ясно обаче той говори за своя собствен опит и лични преживявания, когато пише:“И сам аз, когато още се възхищавах oт учението на Платон, слушах как клеветят християните. Но като виждах как те неустрашимо посрещат смъртта и всичко, което ни се струва за страшно, аз се убедих, че е невъзможно тези люде да се отдават на порочен и развратен живот[60]. Защото кой развратник, кой невъздържаник, кой човек, който смята за удоволствие да яде човешка плът, може с радост да посрещне смъртта, за да се лиши oт всичко това, което му се струва най-ценно и което му доставя удоволствие? Напротив, не ще ли се стреми той по всякакъв начин да продължи своя земен живот и да се скрие oт властите? Ще се предаде ли такъв човек сам, за да бъде осъден на смърт [61]“?

Божествената истина, която Иустин тъй жадно дирел и не намерил никъде другаде, освен в Свещеното Писание, което той след срещата си със стареца започнал усърдно да чете и изучава, и чистият и свят живот, твърдата и непоколебима вяра на християните спечелила напълно младия езичник за християнството, та да стане наскоро, като християнски философ[62], негов най-ревностен защитник. Кога обаче е приел свето кръщение и е станал член на Църквата Христова, не е точно известно. „Разговора с Трифон иудеина“ той е написал през време на юдейската война (въстанието Бар-Кохба – 132-135 година след Рождество Христово) или непосредствено след нея[63]. Преминаването му към християнството следователно е станало преди това, вероятно в Ефес[64] – мястото на срещата му с неизвестния старец, където според Евсевий Кесарийски[65] е станал и разговорът с Трифон.

И като християнин св. Иустин продължавал да носи философска мантия и пътешествал, за да защитава християнството с живо и писано слово като „единствена истинска и полезна философия“[66]. Той бил дълбоко убеден, че „всеки, който може да говори истината и не върши това, ще бъде осъден oт Бога, както и Сам Бог е засвидетелствал това чрез пророк Иезекиил: „Сине човешки! Аз те поставих страж над дома Израилев, и ти ще слушаш слово из Моите уста и ще ги вразумяваш oт Мене. И кога кажа на беззаконника: „без друго ще умреш“, а ти го не вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника oт беззаконния му път, та да бъде жив, тоя беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще подиря oт твоите ръце“ (Иезекиил 3:17-18)“[67]. Той е вярвал вероятно, че като мисионер и апологет на християнството в облеклото на философ ще има много по-голям успех, тъй като по този начин можел да привлича на обществени места вниманието на окръжаващите го и да влиза в разговор с люде oт различен произход и с различно обществено положение[68]. В своите мисионерски пътешествия почти из цялата римска империя св. Иустин на два пъти посетил Рим, където останал по-дълго време и открил свое училище[69]. Един oт учениците му бил по-сетнешният християнски апологет Тациан. В Рим той се срещнал с представителя на циническата философска школа Кресцент, когото изобличил в незнание, поради което си навлякъл омразата му. Тук, в Рим, около 165 или 166 година той завършил мъченически своя земен живот: през времето на съвместното управление на империята от Марк Аврелий и Луций Вер, когато префект на града Рим бил Юний Рустик, стоически философ, един oт учителите на Марк Аврелий, св. Иустин е бил изправен на съд и осъден на смърт заради твърдата му и непоколебима вяра в Христа. Така св. Иустин увенчал, както отбелязва Евсевий Кесарийски, своя свят земен живот със свето мъченичество[70].

Има още →

Илия Цоневски

Безспорно, най-силната и най-плодоносната защита на християнството през всички времена е бил и си остава преди всичко животът, личният пример на самите християни. Историята на Църквата Христова ясно свидетелства за това. Най-убедително и поразяващо доказателство за своята дълбока убеденост в правотата и истинността на християнството древните християни са давали с това, че са били готови без колебание да умират заради вярата си в Христа и Неговото божествено учение. Нравствено-преобразяващата сила на християнството, твърдата и непоколебима вяра и възвишеният нравствен живот на следовниците Христови са предизвиквали удивление и у най-непримиримите врагове на новата религия. Това са знаели много добре древните християнски апологети oт ІІ-ри век. Те постоянно изтъквали на езичниците сериозния строг, смирен и чист нравствен живот на следовниците Христови[24]. „Нашият Спасител мълчал, когато Го обвинявали пред съда – говори Ориген в съчинението си „Против Целз“.- Нима не може нашата религия сама да се защити? Не трябва ли непорочният живот на учениците на Иисус да обърне в нищо всички клевети[25]? Но при тежкото положение на християните през тази епоха това вече не било достатъчно. И най-твърдата и непоколебима вяра на християнските мъченици в повечето случаи била смятана като проява на грубо заслепение.

8.Въпреки явната неправота и клеветническия характер на тежките обвинения и нападки против християните, необходимо е било те да бъдат отбити, отхвърлени и опровергани, необходимо е било да се разсеят всички предубеждения относно християнството и да се разкрие то пред неговите противници такова, каквото е било в действителност. Това сторили именно древните християнски апологети в своите защитни съчинения – апологии на християнството. Наистина християнската апологетика е тъй древна, както и самото християнство. Богатството oт апологетически мисли в новозаветните свещени книги е неоспоримо[26]. Апологетически мисли има и в творбите на апостолските мъже. Но едва oт началото на ІІ-ри век, когато се изяснило положението на Църквата в държавата и когато започнали да приемат християнското учение и философски образовани езичници, които лично, oт опит се били вече убедили в безплодността на всички усилия да се намери жадно дирената истина вън oт християнството – в различните съществуващи тогава религиозни и философски системи – и които много добре познавали езическия свят и неговата култура, се създали условия за литературна апологетическа дейност. Тогава именно могли да се появят нарочни съчинения в защита на християнството срещу отправяните му клевети и нападки. Защото за борба с философски образовани езичници са били необходими също така образовани и добре подготвени люде, членове на Църквата Христова, които да защитят истините на вярата с оръжията на науката и философията[27].

9.Всички апологетически съчинения са предназначени предимно за езичниците и юдеите, до които са и отправени, въпреки това, че още отначало те са намирали повече четци сред самите християни. Една част oт апологиите на християнството oт ІІ-ри век са отправени във формата на защитни съчинения или тъжби до самите римски императори. Така например Кодрат отправя своята апология до император Адриан, Аристид – до Антоний Пий, а Атинагор – до Марк Аврелий и Комод. Други апологии са отправени към целия гръко-римски езически свят, образован в духа на гръцката философия и представляват увещателни речи, които целят да запознаят с християнството неговите противници. Св. Иустин Мъченик (Философ) отправя апологиите си до император Антоний Пий и осиновените oт него съуправители Марк Аврелий и Луций Вер, до сената и целия римски народ. Някои апологети, като Тациан и авторите на повечето апологетически съчинения имат предимно частен характер и са предназначени за отделни лица – езичници, например апологията на св. Теофил Антиохийски „До Автолика“, за да се разсеят техните недоумения и предубеждения за християнството.

10.По своя план и строеж някои oт апологиите имат формата на речи, като са спазени дори и правилата на елинската риторика, която през ІІ-ри век отново била издигната на нужната висота и достигнала цветущо състояние. Но все пак апологетите използвали по-други изразни средства oт тези, с които си служели обикновено риторите, като заставали на здравата основа на божественото откровение. Защото те се стремели не към външен блясък на речта и многоглаголство, а към по-точно, по-ясно, по-достъпно и по-убедително разкриване основните истини на християнството, разбира се, след като са били отбити преди това всички нападки и възражения против него.

11.Оттук се откриват и задачите, които си поставяли древните християнски апологети в своите апологии, а именно да отхвърлят всички нападки и обвинения против християните, като докажат тяхната несъстоятелност и да убедят образованите езичници в правотата, истинността и възвишеността на християнското догматическо и нравствено учение, а също и да посочат съобразния с това учение чист нравствен живот на християните[28]. Те се позовават на чувството за справедливост у представителите на върховната държавна власт, които сами се именуват приятели на човечеството и философи и изтъкват, че преследванията и наказанията на християните само заради принадлежността им към християнството, само заради името християнин, не съответстват на правовото чувство и националната гордост на римския народ[29]. По повод на възражението, че християнството е нова религия, апологетите посочвали на връзката му със свещените старозаветни книги, които са много по-древни oт философите и техните съчинения[30]. Ако християните се отказват oт всякакви земни почести, ако те се молят за благополучието на императорите, ако изпълняват както всички други люде своите граждански задължения и се отличават със своя добродетелен живот, то те не могат да бъдат безполезни членове на обществото и врагове на държавата; напротив, те са нейни най-добри приятели[31]. Обвинението на християните в тайни престъпления апологетите отхвърляли със справедливо негодувание, като посочвали, че дори и на езичниците е известно, че вярата в Христа причинява нравствено прераждане и обновяване на възприелите я и ги води към чист и свят живот. Тайнствеността на религиозния живот на християните се дължи на тяхното преследване. Ако отделни християни са се провинили и са осъдени и наказани като престъп-ници, това още не ще рече, че трябва да се въстава и против самото християнство; защото те са осъдени именно като престъпници, а не като християни. Такива люде несъмнено заслужават наказание и според християнското учение, а на страшния съд те ще получат вечно осъждане[32]. Не могат да бъдат смятани християните за безбожници поради това, че не почитат мъртвите и бездушни езически божества, защото те не са нищо друго, освен дървени, каменни, сребърни или златни образи – идоли, направени oт човешка ръка, или най-различни животни, или най-после, в най-добрия случай, някакви особени същества, на които все пак са присъщи всички човешки недостатъци. Християните почитат единия и истински Бог, един по същество и троичен по лицe. Нему са приятни само тези, които изпълняват Неговата воля и се отличават с чист и нравствен живот. Християните не са виновни в оскърбяване на светините, тъй като те се отказват да принасят жертви на мъртвите и бездушни идоли, което е не само противно на разума, но и оскърбително за Бога[33]. Относно обвинението на християните в кръвосмешение апологетите изтъкват, че те вярват във всеведението Божие и задгробния живот и справедливата Божия отсъда, а след това разкриват чистотата на нравствения живот на християните. За следовниците Христови е непозволен и греховен, по думите на Христа (Матей 5:18), дори погледът с пожелание, за тях са греховни не само делата, но и помислите, всички люде те смятат за свои ближни и повече oт всичко се грижат за тях и за тяхното спасение; те презират удоволствията в сегашния живот, като се надяват да получат вечно блаженство в бъдещия. Как тогава може да се повярва, че те биха могли да извършат подобни злодеяния? Когато езичниците се предават на всевъзможни страсти, християните прекарват или съвършено безбрачен живот, или пък встъпват в брак само за продължаване на рода[34]. Чудовищна клевета е и обвинението срещу християните, че на своите вечери на любовта си устройват тиестически угощения, защото никога никои люде, дори и предателите, не са свидетелствали за такова престъпление на християните като очевидци. Освен това антропофагията е невъзможна без убийства, а християните, според признанията и на самите им врагове, така се отвращават oт убийствата, че без съпротива понасят всякакви оскърбления, преследвания и мъчения. Те смятат за непозволено дори да присъстват и гледат на наказанията на престъпниците, да посещават обществени зрелища – цирковете и гладиаторските игри и да се забавляват, като гледат извършваните там убийства. Християните обичат ближните си като себе си и са готови по-скоро сами да умрат за другите, отколкото да ги убиват. Целувката на мира е чисто и свято приветствие. Всички християни се именуват помежду си „братя и „сестри“, като деца на един небесен Отец, а не поради противоестествени връзки[35]. Не са виновни християните и за природните и обществени бедствия. Такива е имало и преди появата и разпространението на християнството. Ако на тeзи бедствия трябва да се гледа като на съд Божи, то те са съд над тези, които са отхвърлили почитането на единия и истински Бог[36].

Защитата на християните срещу нападките и обвиненията oт страна на техните врагове у апологетите обикновено се свеждала към разкриване чистотата и съвършенството на живота на истинските следовници Христови. „Християните – четем в апологията на Аристид – като обикаляха и диреха, намериха истината. И както узнаваме oт техните свещени книги, те са се приближили до истината и до истинското познание много повече, отколкото всичките други народи, понеже те вярват в единия и истински Бог, Творец на всички твари и друг Бог освен Него не почитат. И заповедите, които са получили oт Него, те са записали в своите сърца и ги изпълняват с надежда и очакване на бъдещия свят. Поради това те не се отдават на никакви прелюбодеяния и блудства, не лъжесвидетелстват, не злоупотребяват с поверените им имущества и не ламтят за чуждото. Те почитат своите родители, обичат ближните си и отсъждат справедливо. Божества в човешки образ не почитат и каквото не искат другите да им вършат и те не го вършат на тях; идоложертвено месо не ядат, понеже са чисти. Към своите потисници те са внимателни и любезни; на враговете си усърдно правят винаги добро. Техните жени са чисти като девици, а дъщерите им са непорочни. Мъжете им се въздържат oт всяко незаконно съжителство и oт всяка нечистота с надежда за бъдеща награда в другия свят… Те живеят във всяко смирение и доброта и лъжа у тях не може да се намери. Те се обичат един друг, закрилят вдовиците и сираците и ако някой oт тях има, без да му се свиди, дава на този, който няма. Видят ли някой чужденец, те го завеждат в своя дом и му се радват като на истински брат, понеже те се именуват братя не по плът, а по дух и в Бога. Ако някой oт техните бедни напусне този свят, те се грижат за погребението му. И ако чуят, че някой oт техните е затворен или преследван заради името на Христа, всички вземат върху себе си неговите нужди и страдания, и ако е възможно, го освобождават. Ако има между тях някой беден или нуждаещ се и самите нямат никакъв излишък, тогава те постят два или три дни, за да могат да дадат на бедния това, oт което той има нужда. Заповедите на Христа те изпълняват с голямо усърдие и живеят почетно и праведно, както Господ им е заповядал. Във всяко време те хвалят и прославят Бога за Неговите благодеяния и Му благодарят за насъщната си храна… Наистина възвишено и чудно е тяхното учение за този, който иска да Го изследва и разбере. И наистина този народ е нов народ и има нещо божествено в него[37].“ По такъв начин чрез посочване на възвишеното християнско нравствено учение и съответстващия на това учение чист и свят живот на християните, за християнските апологети не е било трудно да отхвърлят обвиненията срещу християните в безнравствен живот, човекоубийства и човекоядства и да заклеймят тези обвинения като чудовищни клевети, рожба на фантазията на поддръжниците на залязващото и умиращо вече езичество. За да накарат злите езици да замлъкнат, някои апологети, например Атинагор, а по-късно Муниций Феликс и Тертулиан изтъкват, че същите тези обвинения, които езичниците напразно отправяли против християните, могат да бъдат насочени тъкмо против самите езичници, защото само онзи може да измисли такива злодеяния, комуто те не са съвършено чужди.

Има още →