Наречен е Божи Дух, Дух на истина, Който изхожда от Отца, Дух прав, Дух ръководен, Утешител.

Дух Свети е главното Му, собствено название, като обозначение на безтелесност, невещественост и несъставност, неограничен и неизменяем. Той е разумна същност, безпределен по мощ, неизмерим с време, щедър за всички блага, които притежава. Към Него се стреми всичко, имащо необходимост от освещаване и живеещо по законите на добродетелта. То е оросявано от полъха на Духа и подпомагано по пътя на своята естествена цел. Светият Дух усъвършенства всичко, живее несътворен, но сътворява живот, намира се навсякъде, но сам в Себе Си пребивава. Духът е „произход на всяко освещаване, светлина умопостижима„. Носещ е в Себе Си разкриването на истината и просветление за всяка разумна сила. Недостъпен по природа, но достижим – поради благодатта Си. Споделим само с достойните за Него, върху които разпределя енергията си съобразно степента на вярата. „Прост по същност, многолик по сила„. „В своята цялост е навсякъде и присъства у всеки„. „Разделян без да бъде накърнен, споделян, оставайки цялостен„. „Присъства сякаш само у приелите Го в себе си, но пръска навсякъде цялата Си и достатъчна за всички благодат„. „От Него вкусват причастяващите се според възможностите да приемат, не според Неговата сила и възможно- сти да даде„.

Съединяването на Дух Свети с душата не е допир в пространството, а скъсване със страстите, обладали душата чрез любовта към плътското и отдалечили я от съжителството ѝ с Бога. Човек може да се доближи до Утешителя, след като се е пречистил от позора, с който го е опетнил грехът на порока. Тогава Той ще му покаже в Себе Си образа на Невидимия. Чрез Светия Дух се възвисяват сърцата, крепят се немощите и човек се води към съвършено преуспяващите. Единението с Него прави човеците „духовни хора„, а душите им, озарени от лъча на Духа, ще засияят сякаш със собствена светлина и ще излъчват благото на духовността за други хора. „Оттук иде прозрението на бъдното, проникновението в тайнствата, откриването на съкровеното, раздаването на милосърдие, небесното жителство, приобщаването към хора на ангелите, нямаща, край радост, векуването в Бога, уподобяването с Бога, върхът на всички копнежи – превръщането в Бог„.

Съчинението „За Дух Свети“ (De Spiritu Sancto) е написано под формата на послание до св. Амфилохий, епископ Иконийски през 375 година.

Св. Василий Велики определя съчинението си като беседа, но в него са отразени църковни догмати, установени преди 381 година, а по някои характеристики се доближава и до апологията.

Времето на написването се свързва с разклоненията на евианската ерес. Ереста на Македоний, разделянето на омиусиани и омоусиани се обуславяло от отношението им към Сина и Светия Дух.

Логосът има начало на Своето битие, посредник е при сътворението и същевременно е част от сътворения свят, а Светия Дух няма единение с Бог Отец и Бог Син в божествеността и славата.Силна е и ереста на Евномий (ученик на Аеций). За последователите му Синът има съвършено друго същество отколкото Отец. Синът е първата и най-превъзходна твар на Отца, а Духът е създаден от Сина, преди другите твари. За еретиците е важно името – щом то е познато, позната е и същността на носителя. Членовете си приемали с ново кръщение и не „в името на Отца и Сина и Светаго Духа„, а в смъртта на Христа.

Влияние през този период оказва и учението на Плотин – диалектическия преход чрез числата от Единното към втория ипостас на триадата – умът.

Обстановката се допълва от ученията на Валентин и Урсакий, затихва силата на очакването на Второто пришествие, от привързаността на Константиновите наследници към арианството, от гоненията и опитите за иерархизиране на езичеството от Юлиан, от бруталното вмешателство на императорите в управлението на Църквата.

Политическата нестабилност в империята също влияе. Влизането на християнството във властта прави Църквата от „институция на духа“ в държавна институция, която кризите в държавното управление разтърсват. Одържавяването на религията способства за идеологизацията ѝ.

От всичко това положението на Църквата може да се сравни с морско сражение. Военнолюбци, с ненавист, набирана от стари сблъсъци, настръхнали един срещу друг във фронтален сблъсък, пораженията от които са неизличими. Всеки срещу всеки, обвинения в дезертьорство и отстъпничество, завист към всички, желание за мъст, изблици на животинското, само и само да се наложиш над всички, да победиш, за да се докажеш, да погъделичкаш славолюбието си, не заради истина, справедливост или налагане на Божията воля. Вражда между общности, но и подозрителност между личности, вплетени в непримирима омраза. „Раздираща църквите междуособица„. Съпричастността към общността се крепи върху омразата към неприятелите. Отпадне ли външната заплаха „се гледаме един друг, като врагове„. „Унил и жалък мрак е покрил църквите„. Непримиримото противоборство и надвисналият страх, че наближава разпадането на всемира, отнемат усещането за злото.

Смутовете изпълват Църквата, преобръщат правилното учение и хората залитат към юдаизма или елинизма. „Самозвани и властолюбци си разпределят по жребий предстоятелствата на Църквата, отхвърляйки наставничеството на Светия Дух„. Всеки си проправя път към властта, което създава безвластие. „Едни подлагат крак, други се надхвърлят над падналия, а трети им ръкопляскат„. Няма кой да протегне ръка от състрадание на сломения, християнските добродетели са загърбени. Духовното отмира. Изстинала е любовта между хората, изгубено е единодушието между братята. „Никъде християнско милосърдие, никъде състрадателна сълза„. „Кипи някаква си борба, в която хората се надпреварват кой кого да надмине в безчестие… Стремежът към доброто, към това, което трябва да бъде е напълно изчезнал… Сега престъпленията вече не се скриват: те са пред очите на всички и се извършват публично. Всеки е убеден, че невинността е не само рядко дело, но е невъзможно и неестествено„.

Съчинението е адресирано до еп. Амфилохий Иконийски, но всъщност в него се опровергават възгледи на хора „отдадени на безразсъдна философия„. От една страна св. Василий цели да тласне напред „достойния за удивление„, подпомагайки усилията му „в устрема към съвършенство„, а от друга – философското задълбочаване на вярата с помощта на разума, защото наставлението без доказателства заблуждава и за да се изобличават онези, които се противят (Тит 1:9).

Съществува мнение, че в съчинението не се разкрива напълно учението за Светия Дух, като стройна и цялостна богословска система. Вярно е, че св. Василий отделя особено внимание на единната природа на Ипостасите, но поради описаната обстановка, той сякаш не смогва да даде отговори на всички въпроси относно Светия Дух. Действа като „на пожар“ за да спаси незасегнатата част от паството. Чувства се някаква раздробеност в съчинението. Акцентира се върху обясняване, макар и с богословско-философски метод, най-важното, да се посочат грешките и светотатството на еретиците. С възможно най-малко и най-достъпни примери да се разясни най-много от основното за Светия Дух. И всичко това е съпроводено с вътрешна болка от затриването на християнския дух.За Кападокийците често се казва, че имат близост с Ориген. В това съчинение, той е споменат веднъж и то в края. Няма я идеята за историята като цикличност, няма я възможността за пречистване на всяка душа и заживяването ѝ с Бога, няма я субординацията на Ипостасите. От Ориген св. Василий възприема подхода, методите на тълкуване, отношението към философите. Разлика има и в отноше нието на двамата автори към идеите, до които са достигнали и изложили в съчиненията си. Ориген не създава учение и не налага идеите си, а в „За Дух Свети“ се излагат постулати, станали вече догмати в Църквата, и върху тях авторът надгражда.

Богопознанието има предели. То е достижимо само дотолкова, доколкото безпределното може да бъде опознато от пределното. Човек не е в състояние да опознае пълнотата на Божието величие, не може да разкрие скрития в глъбината Божия вътрешен живот на Бога и началото на Неговото битие. Озарението, дарявано от Светия Дух на достойните разкрива само нищожна част от същността и славата Му.

Мисълта на автора се движи от сигурното и затвърдено като догма, от представеното и потвърдено от отците, като истина чрез вярата и учението на църковното предание, към областта на проблематичното и оспорвано от еретици, разколници и сборища. Затвърденото от Църквата трябва да се възприема с непоколебима вяра. Тези истини са установени веднъж и завинаги, а по-нататъшната интерпретация трябва да изхожда от тях и да се навлиза към още нерешените еднозначно въпроси. И всичко това облагородени и под напътствието на Светия Дух.

Основната идея на съчинението – Бог е един, Един Отец, Един Син, Един Дух Свети, Ипостасите са без различие в природата, равни по достойнство и слава, действащи заедно във всемира. Единството им се обозначава с различни изрази, предлози и съюзи, но Те остават равнопоставени.

Св. Василий ползва буквален и алегоричен метод на тълкуване, за да се „просветлява буквата“, като я привежда „в духовното“ и така освобождава пътя към богопознанието, като надграждане на простата вяра. Изглежда граматическото тълкуване е свързано повече с изясняване на единосъщието, а алегорическото – с разясняване дейността на Св. Троица. „Духовното“ тълкуване е приложено относно кръщението. Цели се съчетаване на религията с философията. Най-често се ползват цитати от св. апостол и евангелист Иоан Богослов, св. апостол Павел и Псалтира – все канонични книги, за да се подчертае спасение чрез вяра, разяснено с духовни тълкувания. Особено внимание се отделя на предобраза.

Въпреки, че доказва единосъщието Му и произтичащите от това достойнство и слава, св. Василий не „титулува“ Светия Дух Бог, може би за да не се подчертава тенденция към монолатрия и потвърждаване на субординация между Ипостасите. Освен това той говори за тайно учение, но не като гностиците, избраните съвършени, или като Кл. Александрийски за второто евангелие на Марк (знание, което не трябва да се дава на мнозинството). А знание, свързано с тайнствата, необходимо за достойните, истински вярващите и за да се запази сакралния характер на обредите и богослужебните действия, да не се осквернява, профанизира божествеността.

Св. Василий дава тълкуване и относно произнасянето на молитвата в събота и в дните на Петдесетница. Тук е най-близо до цикличност. Това става през 375 година и не съответства на правило 20 на Първия Вселенски събор от 325 година.

Явно тълкуването по тази тема се различава от установени по-късно догмати, сочени за приети по-рано. Затова и становището на св. Василий е пропуснато в правилата на 12-те (13-те) свети отци – правило 91, макар да се казва, че Църквата приема, че всичко казано от него има значение на институционално слово, на поучение към паството, непредизвикващи и минимално съмнение.

И така, Бог е триединен. В Неговата единна същност различаваме три Лица, Които не са нито трима богове, нито три части и форми на Бога, а са абсолютно еднакво и вечно битие – Бог. Ипостасите нямат различна природа. Изразите използвани за обозначаването Им в Св. Писание, апостолското предание и богослужението са разнообразни, но не за да се подчертае някаква йерархична подчиненост, а за да се изразят различни чувства и отношения на човек към Бога, при това не в цялата им пълнота. „Из Когото“, „чрез Когото“ или „в Когото“ са словосъчетания с различни предлози и могат да се отнасят и към трите Ипостаси. Вулгарно е обобщението според което за Отец, трябва да се използва само „из Когото“, за Сина – „чрез Когото“, а за Светия Дух – „в Когото“. С тези изрази не се сочи Създателя, или само Изпълнителя или обозначение за време и място. Заблуда е въведеното от светски писатели и учени схващане, че тези изрази се отнасят до и отразяват различни по природа неща. Изразът „из Когото“ не представлява инструмента, изпълнението или служението. И трите Лица участват в създаването на тварното битие. В Св. Писание сричките се ползват съобразно и според тяхната употреба в зависимост от всеки един случай. Изразът „из Когото“ по-често се отнася до Висшата причина, отколкото до веществото, а „чрез Когото“ се употребява и за Отца, и за Светия Дух. „Ние обаче имаме един Бог Отец, от (из) Когото е всичко, и ние сме у Него” (1 Кор. 8:6). Няма противоречие между изразите, понеже се използват за обозначаване на един и същ субект – Господ, защото „всичко е от (из) Него, чрез Него и у Него“ (Римл. 11:36).Щом като изразът „чрез Когото“ се използва относно Отца, то той не е унизителен когато се използва за Сина или Светия Дух. Не може на Тях да се приписва, някаква роля на слуга, ако за обозначаването Им се ползва един и същ израз, както и за Бог Отец – Вседържителят, стоящ над сътвореното. Същото може да се каже и за израза „из Когото“, употребяван и за трите Ипостаси, както и за израза „в Когото“. С това не се изразява някаква подчиненост между Тях. Следователно на Отец, Син и Светия Дух трябва да се отдава еднаква прослава. Защото с трите изрази се обозначава един и същ Субект, с една природа и божествено достойнство. Самата прослава се изразява със заменящи се предлози „с”  и „в”. Господ е казал „Отец и Син и Светаго Духа“, но изразът „Отец и Син със Свети Дух“ няма по-различна сила. „Благодатта на Господа Нашего Иисуса Христа, и любовта на Бога и Отца, и общуването на Светаго Духа” (2 Кор. 13:13). Няма разлика ако вместо  „и” употребим  „с”. Отците предпочитат предлога, за да изобличат савелианите и да разграничат Ипостасите, като едновременно с това се посочва Тяхната вечна общност, постоянно единство и неразлъчност. Предлогът акцентира върху обвързаност на Лицата в една общност, а съюзът изразява общото в дейността им.

Предлогът „в” представя отнасящото се до нас хората, а предлога  „с” – известява общността на Светия Дух с Отца. С единия изразяваме достойнствата на Духа, а с другия известяваме за благодатта вътре в нас. Така принасяме прослава Богу и „в Светия Дух“ и „със Свети Дух“. Ползваме и двата израза, като прилагаме Господнето учение върху близки, взаимносвързани и притежаващи съпричастност в тайнствата неща. „Защото мислейки за Онзи, Който е съизобразяван по време на Кръщението, ние смятаме, че Той неизбежно трябва да бъде свързан ведно с Отца и Сина и във вярата. А изповеданието на вярата сме създали като някакво начало и майка на прославата„.

Сам Господ е единил Светия Дух със Себе Си и с Отца – „…идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19). Ние се изповядваме да вярваме в Отец, Син и Свети Дух – спасителни думи, освобождаващи от властта на дявола. Това изповедание на вярата и в Светия Дух дарява човек с благодатта на благочестието, а отричането го осъжда на безбожие. На призналия Христа това с нищо няма да му бъде от полза, щом отхвърля Духа. „Не вярва в Сина онзи, който не вярва в Светия Дух. Не вярва в Отца този, който не е повярвал в Сина„. Защото „никой не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго“ (1 Кор. 12:3). Не е възможно да се покланяш пред Сина, освен в Свети Дух, нито да призоваваш Отца, освен в Светия Дух на осиновението. Затова не е достатъчно кръщение само в името на Господа. Вярно е, че понякога св. апостол Павел споменава само Христос (Гал З:27; Римл. 6:3), но чрез Спасителя той изповядва и помазания Бог и помазания Син, и самото помазване – Дух Свети. А понякога във връзка с кръщението апостолът говори само за Светия Дух, защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло  „…и всички с един Дух сме напоени” (1 Кор. 12:13). Същото е при евангелист Лука – Предтеча кръщава с вода, но Идещият след него ще кръсти с Дух Свети и с огън (Лука 3:16). Разделянето или неспоменаването на Светия Дух от Отца и Сина при извършване тайнството Кръщение е опасно за кръщаващия и безполезно за кръщавания. Спасението се постига по два начина, сраснали се и неразделни – вярата, която се осъществява чрез кръщението, а то се изгражда чрез вярата. Посредством употребата на едни и същи имена – на Отца, на Сина и на Светия Дух, се достига пълнотата на вяра и кръщение. Започва се с изповядването на вярата, което ни повежда към Спасението, а последвалото кръщение скрепява с печат приобщаването ни към Бога.

Понякога при извършване на тайнството се назовава Моисей или облака, но те трябва да се разглеждат като символи. Вярата в Светия Дух е вяра в Отец и Син, а вярата в Моисей е като вяра в сянка, в някакво иносказание или символ. Чрез Законодателя облака или преминаването през тръстиковото море се разкриват очаквани неща, посредством уподобяване и проясняване на бъдещето, по начин, то да стане разбираемо. Морето и облака са знак предзнаменуващ бъдещата благодат. Със смъртта на войниците на фараона умира у нас враждата към Бога. Както народът на Израил излиза невредим, така и кръщаваният излиза от водата, сякаш от мъртвите, жив по милостта на Призовалия го. Облакът е сянка на дара, изпратен ни от Светия Дух, който изстудява пламъка на страстите чрез умъртвяване на телесното. Кръщението в Моисей, в облака или в друга „сянка“ не го прави нищожно. Вярата в Закона (Моисей) се отнася към Господ – Посредникът между Бога и хората, защото който е повярвал в Моисей, повярвал е и в Христос (Иоан 5:46).

Символиката на водата св. Василий разяснява и в тайнството Кръщение. За да се прекъсне последователността на предишния живот човек трябва да се роди отново, защото възкресението е начало на втори живот. Чрез кръщението подражаваме на Христовото погребение, като част от стремежа на човек към усъвършенстване. Слизаме в подземното царство, погребани във водата. Кръщението, означава прекратяване на делата, свързани с плътта. Душата се очиства от плътските желания. Затова кръщението е едно – една е светата смърт и едно е възкресението от мъртвите. Кръщението е символ на живота и смъртта. Водата изгражда образа на смъртта, а Светия Дух дава залога за живота. Водата и Духът са заложени в тайнството, за да се освободи тялото от греха и да живее в Светия Дух и в святост да носи плод. Това означава да бъдеш роден отново от вода и Дух (Иоан 3:5). С трите потапяния и три призовавания се осъществява великото тайнство на кръщението, чиято цел е да бъде изобразен символът на смъртта и да бъде просветлена душата на кръстения, посредством предаването на богопознанието. Кръщението е допитване на едно облагородено съзнание до Бога.

Чрез Дух Свети се осъществява възстановяването ни в райските градини, възнесението ни в царството небесно, възвръщането ни към осиновението, свободоречието да назоваваме Бога наш Отец, да се приобщим към благодатта Христова, да се наричаме деца на светлината, да бъдем съпричастни с вечната слава.

Това е разликата между даряваната от Светия Дух благодат и извършеното във вода кръщение. Предтеча кръщава с вода, за да предизвика разкаяние, а Христос – в Светия Дух и огън, огън като изпитанието по време на съда (1 Kop. 3:13).

Светия Дух е неотделим и неотлъчен от Отца и Сина, при създаването на мисловния свят и при домостроителството относно хората, и при очаквания Божи съд. Само за пророческата дарба, дарявана от Светия Дух според разпределението на благодатта, благодарение на която човек узнава, че Бог е в пророците, само заради това Духът трябва да бъде поставен редом с Отца и Сина. Едни и същи са прегрешенията и към Духа, и към Бога. Когато Бог извършва разделянето на действията, а Господ – разделянето на службите, редом с Тях е и Светия Дух, Който свободно и по Своя воля разпределя благодатта всекиму според заслугите. Но от това разпределение на благодат и дейности, Бог остава един и същ – Този, Който извършва всичко във всички.

Като приемаме даровете първо се срещаме с Разпределящия ги, после се замисляме, за Изпращащия ги и накрая възнасяме помислите си към Извора и Причината за всички блага.Общността на Светия Дух с Отец и Син се вижда и от изначалните творения. Основополагащата причина за всичко, възникващо е Отец, сътворяваща – Сина, усъвършенстваща – Духът. По волята на Отца служебните духове възникват, посредством действията на Сина се привеждат в съществуване, а чрез присъствието на Светия Дух достигат съвършенство. Началото на всичко в битието е Едно, творящо чрез Сина и усъвършенстващо чрез Светия Дух. Нито Отец, Който извършва всичко във всички е несъвършен в действието си, нито Синът е несамостоятелен в творението, ако то не бъде доведено до съвършенство от Духа. Затова Отец не би изпитвал нужда от Сина, понеже твори чрез волята Си. Но все пак желае да създава чрез Своя Син. Синът няма нужда от съдействие понеже действа според сходството Си с Отца. А Синът желае да довежда до съвършенство сътвореното с помощта на Светия Дух. Защото чрез Словото Господне са закрепени небесата и чрез Духа на устата Негова – в тях е цялата им мощ (Пс. 32:6).

Укрепването от Светия Дух се изразява в усъвършенстване на човека по пътя на светостта. Освещаването е невъзможно без Духа. Небесните сили не са свети по природа, а получават от Него според превъзходството им една спрямо друга, мярката за светостта си. За субстанцията им светостта е външно качество, придаващо им съвършенство чрез общуването със Светия Дух. Съхраняването на придобитото достойнство небесните сили постигат чрез упорстване в доброто. Имат воля и право на избор, но не се откъсват от привързаността си към Бога.

Без Светия Дух не е възможно да се отдава прослава на Бога. Отстраниш ли от разума си Духа ангелските хорове се разпадат, животът им става беззаконен, безреден, безпорядъчен. Не могат да славят Бога без да са приели мощта си от Светия Дух. Никой не може да нарече Иисус Господ освен чрез Духа (1 Кор 12:3). Той учи серафимите да пеят „свет, свет, свет е Господ Саваот“ (Ис. 6:3). Тази неизразима с думи небесна хармония в служението на Бога и на взаимното съзвучие на свръхземните сили се управлява от Светия Дух. При сътворението Той присъства в онези, които са съвършени от самото си създаване, принасяйки благодатта Си за осъществяването и изпълването на тяхната природа.

Домостроителството относно човека осъществявано от Господ Иисус Христос, съобразно Божията милост също е изпълнено с благодатта на Светия Дух. От благословенията на патриарсите до въплъщението – всичко е чрез Духа. Превърнат в помазване Божие, Той е съединен с плътта на Господа и обвързан с неразлъчно присъствие.

Всяка дейност е извършена благодарение на Светия Дух. Той присъства и когато Господ е изкушаван от дявола, и когато Христос проявява Своите сили, и когато възкресява мъртвите. Затова Господ, обновявайки човека и възвръщайки му благодатта, подпечатана от Божия Дух, духва в лицето на учениците и казва: „Приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат“ (Иоан 20:22-23).

Подредбата и управлението на Църквата се извършва явно и безпрекословно именно чрез Светия Дух, защото Бог създава в нея иерархията: първо – апостоли, второ – пророци, трето – учители, после такива, които имат сили чудотворни и дарба за лекуване, след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици (1 Кор 12:28). Ред, съобразно разпределението на благодатта на Светия Дух.Духът ще действа и при повторното идване на Сина. Ще присъства в деня на Откровението Господне, в който Съдникът ще съди в справедливост света. Благодатта на Светия Дух е венец на справедливостта. Благодат, която в този ден ще бъде още по-съвършена, защото духовната слава ще е разпределена на всекиму според добродетелните постъпки. Белязаните с печата Му за деня на изкуплението и приели в началото първия дар на Духа, и са го съхранили недокоснат и ненакърнен, ще чуят: „Хубаво, добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя“ (Мат. 25:21). До този ден Дух Свети е у всеки в очакване да потърси спасение чрез покаяние. В този ден наскърбилите Го и недобилите никакъв плод от дарената им благодат, ще бъдат лишени от полученото и даденото им ще се прехвърли върху други. Тези хора ще бъдат отстранени („разчленени„) завинаги от Светия Дух, като осквернили Неговата благодат. Отнема им се онова, което им се струва, че притежават. Божият съд е награда за праведните и в замяна на дадения им някога залог, те ще получат цялото ѝ съвършенство.

Като Утешител Духът изразява в Себе Си благодатта на изпратилия Го Предвечен Логос и Син Човешки, а в Своето достойнство, Той проявява величието на Онзи, от Когото изхожда.

Духът е прославян чрез общността Си с Отец и Син. Както свидетелства Единородния:“Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости начовеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят“ (Мат. 12:31-32). Заради всичко това Дух Свети трябва да се съизброява с Отца и Сина. Отец и Син и Светия Дух не е низходяща градация, не е израз на различие в същността или принизяване на достойнството, или по-късното им раждане или изхождане във времето. Това е просто изброяване. „Светия Дух се произнася съвместно с Господа, така както и Сина с Отца„. Както Сина се отнася към Отца, така се отнася и Светия Дух към Сина, съобразно подредбата на Словото, предадена ни в кръщението. Човек прилага числото към предметите, като познавателен за множеството им знак. Знаците са измислени за наше улеснение, за познаване на количество, но с това не се променя природата на означените неща. Единството на Ипостасите, благочестивият догмат за едновластието на Св. Троица Христос ни е предал чрез числото. Не е казал: в името на Първия, Втория и Третия, или в Едното, в Двете и в Трите, а произнасяйки ги „в името на Отца и Сина и Светаго Духа“ ни е дарил с познанието за вярата, носеща спасението – Един е Бог Отец, Един Единородният Син, Един е и Светия Дух. Числото е за изброяване, защото Бог е един – първият и последният (Ис. 44:6). Дух Свети се назовава отделно, съчетава се чрез единия Син и единия Отец, и чрез Себе Си изпълва Пресветата Троица.

Духът не е Божие творение. Изхожда от Бога, не както всемира, сътворен от Отца, а „така сякаш произлязъл из Бога„. Не породен, както е Синът, а като Дух на устата Божия. Начинът Му на съществуване остава неизказан.

Като част от съобщността е наричан Христов, затова е единствен.

Духът по достойнство възславя Господа – „Той Мене ще прослави“, но не като твар, а като Дух на истината, проникновено изразяващ я в Самия Себе Си и като Дух на мъдростта. Дух на познанието, доставящ в себе си истината на любозрящите, мистичната сила на образа, за да им даде познание за Бога. Тези, които се покланят на Бога, трябва да се покланят в Дух и истина. Просветлението давано от Дух Свети, е истинската светлина, просветляваща всеки човек, идващ на света. Той предоставя знанието за Бога на истинските Му последователи „Пътят към богопознанието тръгва от единия Свети Дух, преминава през единия Син и свършва при Единия Отец„, а природната близост на Троицата, светостта и царското Им достойнство идва от Отца, Единородния Син, достига до Светия Дух. „По този начин ние изповядваме Ипостасите и същевременно благочестивия догмат за единовластието не бива накърнен от това„.

Достойнството на Дух Свети е изразено в използваните за Него имена, в деянията Му съвместно с Отец и Син, в отдаваната Им подобаваща прослава. Наричан Дух, както Бог. Дух на живота ни, помазник Господен, Свят, Благ, същност освещаваща, праведен, истина и справедливост, Утешител.В деянията Си преди умопостижимото творение Дух Свети е бил едно с Отец и Син – преди вековете. При сътворението чрез Него са „укрепени небесата„. Предхожда явяването на Христос, а при пришествието Му в плът е неразлъчно с Него. Изкуплението на греховете е по благостта на Духа. Повярвалите са умити и осветени в името на Иисус Христос и Светия Дух. Приобщаването към Бога пак е чрез Духа, защото Бог изпраща в човешките сърца Духа на Своя Син, Който Дух вика: „Ава, сиреч Отче“ (Гал. 4:6). Възкресението от мъртвите, и то е по силата на действието на Светия Дух, защото „ще изпратиш Духа Свой и ще бъдат сътворени и ще подновиш лицето на земята“ (Пс. 103:30).

Дейността на Дух Свети е съзидателна – дарява живот във възкресението и настройва душите към духовен живот. Обновлението и прехода към небесната държава, извършващи се чрез Светия Дух, изпълват душите ни с най-висше удивление и възхита.

Духът е и ходатай за нас, но не като подчинен на Отца, а като равен Нему и Единородния Син. Не е слуга, защото познава делата Божии, както духът на човека – това, което става в него (1 Кор. 2:11). От Него идва вдъхновението, което прави Св. Писание боговдъхновено, а Евангелието – плодоносно за всяка твар, защото Духът на живота е освободил от закона на греха (Римл. 8:2). Той свидетелства на нашия дух, че сме деца Божии. Речта е неспособна да отрази и нищожна частица от достойнството на Този, Който надвишава всякакъв разум.

Пречистената душа съдържа дейността на Светия Дух, а благодатта Му е в онзи, който я е приел. Тя присъства винаги, но не действа постоянно. Духът винаги присъства у достойните, но действа според необходимостта – в пророчествата, в изцеленията или в други прояви на чудодейни сили.

Той осъществява единството на членовете, съставляващи тялото на Христа и разменят помежду си необходимата им полза, произлизаща от дарбите. Духовната общност предопределя взаимната привързаност между членовете. Те имат еднаква грижа един за друг и същевременно се съдържат поотделно в Светия Дух, понеже всички в едно тяло, в един Дух са кръстени.

Дух Свети присъства във всичко породено и сътворено. Благодатта, която дарява като съпребъдващ с Отец и Син е у тези, които я приемат в себе си.

Годността ни да прославяме Бога не е в нас, а в Светия Дух. Укрепнали в Него, отправяме благодарност към Бога за получените от Него благодеяния, получавайки в различна степен подкрепата на Духа. Ако човек е извън Светия Дух не може да се поклони. Ако е в Него – не може да Го отдели от Бога. Човек може да съзре образа на Бога само в просветлението чрез Духа. С това просветление съзираме сиянието на Божията слава. Поради всичко изброено дотук, дължим прослава на Духа Свети, като изброяваме присъщото за Него и славим достойните за прослава неща в творението. Той действа едновременно, навсякъде и спрямо всички достойни, защото Духът на Господа е изпълнил земния кръг (Прем. 1:7). Той е въздесъщ и съпребъдващ с Бога, непостижим по величие, могъщ по действията Си, милостив по Своите благодеяния. Като пребъдващ в Света Троица, Дух Свети е „съпрегнат с божественото: в изповядването на вярата, в кръщението водещо към спасение, в действията на добродетелните сили, в обиталищата на светиите, в благодатта поднасяна на послушниците Му„. Няма дар, който достига до творението без Светия Дух, а човек без Неговата помощ не може и „проста дума в защита на Христа“ да изрече.

Духът познава дълбините на Бога и оживотворява заедно с живототворящия Бог, живее за правда, а творението, избирайки благото става причастно към благодатта и се нуждае от живот. Дух Свети е дар на Бога, носещ живот, носещ Сила. Чрез Него на повярвалите е дарен Христос и осъществено тайнството на въплъщението.

____________________________

*Съставил Драган Бачев