Тотю Коев

Вече беше казано, че иконоборската ерес като организирано движение възни­кнала и се оформила във Византия в пър­вите десетилетия на VIII-ми век. Неин дър­жавен идеолог бил византийският импе­ратор Лъв III Сириец. Разгледани бяха и причините за възникването на иконобор­ството.

Излишно е да се поставя въпросът как Църквата се е противопоставила на тази ерес. Опитът от предишните векове пока­зал, че когато православното учение е застрашено, Църквата своевременно ре­агира в своята пълнота – чрез вселенски събор. Така станало и в този случай.

По времето на византийската импера­трица Ирина и нейния син Константин VI (780-797) в 787 година бил свикан Седмият вселенски събор. Поради непреодолими пречки от държавно-политически харак­тер съборът се състоял в Никея, а не в Константинопол, както първоначално се проектирало. Присъствали около 350 ду­ши. Откриването станало на 24 септемв­ри 787 година в храма „Св. Софѝя“. Имало общо 8 заседания, последното от които се състояло на 23 октомври същата година в Конс­тантинопол в присъствието на импера­торското семейство. Преседател на съ­бора бил Константинополският патри­арх Тарасий.

Понеже съборът бил свикан по повод на иконоборската ерес, естествено било върху тази тема да се акцентира по време на заседанията. В този смисъл по-специ­ално внимание заслужават четвъртото, петотo, шестото и особено седмото заседание. На четвъртото били приведени редица библейски и светоотечески свидетелства в подк­репа на иконопочитанието. В края на това заседание членовете на събора под­писали предварително постановление за почитането на иконите. На петото заседа­ние присъстващите изслушали истори­чески свидетелства за предшественици­те на иконоборците – самаряни, езични­ци, юдеи, гностици, монофизити и сара­цини. На шестото заседание били приведе­ни опровержения срещу ороса на иконоборския събор от 754 година. На седмото заседание (13 октомври) отците анатемосали събора от 754 година, единодушно приели окончателния текст на вероопре­делението и по установена вече тради­ция предали на анатема всички иконо­борци.

Окончателният текст на съборното вероопределение гласи:

„Ние пазим без нововъведения всич­ки с писание или без писание установе­ни за нас църковни предания, едно от които е за иконописта. То е съгласно с евангелската проповед и ни служи за уверение в истинското, а не призрачно въплъщение на Бог Слово, и за подобна полза. Защото когато едни неща се показват чрез други, те несъмнено се уясняват взаимно.

Въз основа на това ние, ходейки като по царски път и следвайки внуше­ното от Бога учение на светите отци и Преданието на Вселенската църква и живеещия в нея Дух Свети, с пълна достоверност и грижливо изследване определяме: честнѝте и свети икони, нарисувани с бои, или направени от мозайка, или от друго годно за такава работа вещество, да се поставят тъй, както изображението на честнѝя и животворящ Кръст в светите Божии църкви, върху свещени съсъди и одеж­ди, на стени и на дъски, в къщите и по пътищата – както иконите на Госпо­да Бога и Спасител наш Иисус Христос и на непорочната владичица наша све­та Богородица, така също и на всички свети и преподобни мъже. Защото колкото по-често те биват гледани изоб­разени на иконите, толкова повече те­зи, които ги гледат, биват подбужда­ни да си спомнят и да обичат самите първообрази, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с ис­тинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божест­веното естество, но с такава почит, каквато ние въздаваме на изображени­ето на честнѝя и животворящ Кръст, на светото Евангелие и на други све­тини чрез кадене на тамян и поставя­не на свещи, какъвто благочестив оби­чай имало и у древните. Защото чест­та, отдавана на образа, се отнася към неговия първообраз, и който се покланя на иконата, покланя се на съществото (на личността) на изобразения на нея. Такова е учението на светите наши отци, тоест Преданието на Вселенската църква, която открай докрай земя е приела Евангелието“.

Цитираното вероопределение на съ­бора съдържа следните основни идеи: 1. основанията за почитането на иконите; 2. почитта към Кръста като образец за по­читта към иконите; 3. местата, гдето сле­два да се поставят иконите; 4. материята, от която те могат да се правят; 5. обекти­те на изображенията; 6. нравственият сми­съл на почитта към тях, и 7. догматичес­кият им смисъл.

За да се разбере правилно богословс­кото съдържание на разглежданото ве­роопределение, необходимо е то (вероопределението) да се постави в контекста на богословието на иконоборците.

Един от основните иконоборски аргу­менти бил, че употребата на изображе­ния и поклонението пред тях противоречат на Свещеното Писание и на Свещеното Предание. Ко­ито се покланят на Бога, трябва да Му се покланят с дух и истина (Иоан 4:24). Такова мнение имал още епископ Евсевий Кесарийски (починал 339 година). Император Лъв III Сириец твърдял, че иконите, изпълващи храмовете, са идоли и тези, които им се кланят, са идолослужители.

Имайки предвид тези иконоборски концепции, на четвъртото си заседание отците на събора привели в подкрепа на иконопочитанието редица старозаветни и новозаветни свидетелства (например: Изход 25:1, 17-22; Числа 7:88-89; Иезекиил 41:16-20; Евреи 9:1-5) и светоотечески мисли(от св. Иоан Златоуст, св. Григорий Нисийски, св. Кирил Александрийски, св. Григорий Богослов, Астерий Амасийски и други), както и осемдесет и второто правило на Трулския събор.

От приведените свидетелства и нап­равените по тях разсъждения става ясно, че:

1.макар и немного на брой, но все пак в Свещеното Писание има указания за същес­твуването на изображения и за почтител­ното отношение към тях, защото те са направени по Божие внушение;

2.Свещеното Писание не само не отхвърля изо­бразителното изкуство, но го санкциони­ра и утвърждава;

З.старозаветната заб­рана се отнася за езическите изображе­ния, тоест за изображенията на мними бо­гове и за поклонението и служението на тях (Изход 20:4). Целта на тази забрана има религиозно-педагогически характер – да се предпази израил ският народ от езиче­ско влияние, по-конкретно в областта на идолопоклонството;

4.в Стария Завет има изображения само на херувими, тоест на безплътни сили, но не и на човеци. Това е самопонятно: човешката приро­да, поразена от греха, не е била достойна за изобразяване и съответно – за почита­не. Не могат да се търсят преки указания и в Новия Завет. Едва след като е завър­шено изкупителното дело на Иисус Хри­стос, в Когото и чрез Когото е осветена човешката природа, тя става достойна за изобразяване. В този смисъл напълно естествено е първите изображения да бъ­дат на Иисус Христос и на Пресвета Богородица, а след това на апостолите и на мъчениците за вярата. Тук има своего рода хронология на верова и нравствена основа. На тази основа преданието ни говори за неръкотворния образ на Иисус Христос и за образа на св. Богородица, нарисуван от свети апостол и евангелист Лука;

5.има същностна разлика между поклонение и служение. Поклонение мо­же да се отдава не само на Бога, но и на човеците и на безплътните сили. Пред свещените предмети и изображения, пред всичко, което символизирало Божието присъствие, юдеите се покланяли. Така­ва била Божията повеля. Иисус Христос спазвал дадения от Бога на еврейския народ Моисеев закон. Апостолите под­ражавали на Христа. Служение обаче се отдава само на Бога. Това служение, ма­кар и не пряко, е санкционирано още във Втората Божия заповед: „Не им се кла­няй (на идолите, скоби мои) и не им служи, защото Аз съм Господ Бог твой“ (Изход 20:5; Второзаконие 5:9). Също: „Не бива да се покла­няш на други бог, освен на Господа (Бога)“ (Изход 34:14). „Господу, Богу твое- му ще се поклониш и Нему едному ще служиш“ (Второзаконие 6:13, 10:20). Същите ду­ми е казал и сам Иисус Христос (Матей 4:10; Лука 4:8). Обществените молитви, които христяните извършват поустановено чинопоследование, се именуват винаги бо­гослужение, а не служение на един или друг светец. При това библейско разгра­ничение между поклонение и служение няма никакво основание иконопочитателите да бъдат наричани идолослужители. Същностната разлика между покло­нение и служение е фиксирана и във вероопределението с думите: „Тези, които ги (иконите) гледат…, да ги почитат с целуване и благоговейно поклонение – не с истинското служение, което според на­шата вяра подобава само на Божествено­то естество…“.

Има още →

Георги Бакалов

Опознаването на християнството ка­то религиозно учение, философия и ис­торическо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на неговия създател Иисус Христос. Колкото и да е странно, извънбиблейските документал­ни данни за „най-популярната личност в човешката история“ са твърде оскъдни. Така е и със създателите на другите религии. Освен беглите упоменавания на от­делни събития от живота на Христа като кръстните страдания и проповедта на новото религиозно учение, от светската историография почти нищо друго не е известно. Основните свидетелства за жи­вота на Иисус Христос и Неговата мисия са изложени в новозаветната литература и но-специално в разказите на четирима­та евангелисти: Матей, Марк, Лука и Иоан. Въпросът за тяхната автентичност, както и издирването на „рационалното зърно“, очистено от неизбежния за всяка религиозна литература елемент на чудодейност, тук няма да се обсъжда.

Колосалната литература „за“ и „про­тив“ евангелските свидетелства е израз на прекомерна скрупульозност, особено когато се коментира „историческата им неадекватност“. Все пак трябва да прие­мем, че едно религиозно движение и уче­ние, господствало сред най-образованите среди на човешкото общество в про­дължение на близо две хиляди години, не би могло да почива върху една съмни­телна легенда, а още по-малко върху ед­на неистина. И тъй като необходимостта от повече подробности за живота и дела­та на Иисус Христос се нуждае от удовле­творение, то единственият изход е да се обърнем към свидетелствата на онези Негови съвременници, които лично или по разказ на очевидци могат да ни ин­формират.

Може би трябва да се поясни, че Евангелията не са в собствен смисъл истори­чески произведения, целящи да докажат или опровергаят едно или друго събитие. Те са по-скоро свидетелства на вярващи хора, предназначени за други вярващи, които утвърждават вярата в Иисус Хри­стос като Спасител и Месия.

Изхождайки от тези предварителни уговорки, по-надолу ще представим жи­вота и делата на Христа така, както са записани в евангелската книжнина.

Приемайки, че Иисус Христос е Син Божи и Богочовек, повечето евангелис­ти започват разказа за Неговия живот с човешкия Му родител св. Дева Мария (по предание тя е дъщеря на благоверните съпрузи от коляното на цар Давид Иоа­ким и Анна). Когато Мариам (или Ма­рия) се появила на света, родителите ѝ я обещали на храма, което означавало, че тя се обвързвала с обет за безбрачие и девственост. След като достигнала пъл­нолетие, светата Дева напуснала храма и приела за попечител на своето целомъд­рие дърводелеца Иосиф, родом от град Назарет. Формално тя ставала невеста на благочестивия Иосиф, без да наруши обета за целомъдрие. Тази девойка Бог избрал за „съсъд на Невместимия“ и из­пратил архангел Гавриил да ѝ благовести волята Му. Мария приела смирено и с радост високата чест да стане майка на Спасителя. Така се изпълнило древното библейско пророчество, дадено някол­костотин години преди раждането на Христа: „Ето Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Еману­ил“ (Исаия 7:14).

Зачатието се извършило по чудодеен начин чрез Дух Свети, Който оплодил утробата на светата Дева, за което бил уведомен и съпругът ѝ Иосиф.

Когато св. Дева Мария била в края на бременността, римският император Ав­густ издал заповед за преброяване на жителите по цялата империя (вж. Лука 2:1-20). Всеки, според нареждането на императора, трябвало да се запише и отчете в родния си град. По тази причина Иосиф и Мария потеглили към града на Давид Витлеем. В деня на пристигането им градът бил изпълнен с множество пришълци и те не намерили място за пренощуване, което ги принудило да се приютят в покрайнините на града в една пещера, използвана от местните пастири при лошо време. Тъкмо тогава дошъл часът светата Дева да се освободи от бреме­нността и тя родила момче – обещания Емануил (на еврейски „с нас е Бог“).

Събитието веднага било разгласено от ангели, които известили бодърстващите наблизо пастири, че в града Дави­лов се родил Спасител, Който е Христос Господ, като Младенец, лежащ в ясли.

Както повелявал отколешният еврей­ски обичай, на осмия ден Младенецът Иисус бил обрязан, а след четиридесетия ден въведен от родителите Му в храма, за да бъде представен пред Бога. На входа Светото семейство срещнало стареца Си­меон, на когото било предсказано, че ще види преди смъртта си Спасителя. Тък­мо Него разпознал в пелените Симеон и възкликнал: „Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думите си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред лицето на всички народи – светлина за просвета на ези­чниците и слава на Твоя народ Израиля (вж. Лука 2:21-40).

Според евангелист Матей, след раж­дането на Иисус над витлеемското небе се появила ярко светеща звезда. Халдейските астролози, които добре познавали небесната карта, веднага открили в това знамение древното пророчество за раж­дането на „велик Цар“, Комуто те искали да се поклонят. Когато разпитвали в Ие­русалим за звездата, халдейските астро­номи (в старобългарския език „влъхви“) привлекли вниманието на цар Ирод, който останал много озадачен от известието за ражда­нето на „великия Цар“ (вж. Матей 2:1-12). Обезпокоен за властта си, Ирод им поръ­чал след като открият Младенеца, да го известят, уж за да Го почете и той. Всъщ­ност царят искал да научи местонахож­дението Му и да Го убие. Влъхвите откри­ли Младенеца, поклонили се, но се за­върнали по друг път и не известили цар Ирод.

По същото време Бог явил на Иосиф, че трябва да вземе семейството си и час по-скоро да се укрие в Египет. След мъ­чителен преход през Синайската пусти­ня Светото семейство достигнало до по­крайнините на египетския град Хелиопол.

Цар Ирод дълго очаквал халдейските влъхви и когато разбрал, че е измамен, наредил всички младенци под двегоди­шна възраст в района на Витлеем да бъдат посечени. За една нощ, съгласно едно по-късно предание, били погубени 14 хиляди деца, сред които Ирод се надя­вал да е бъдещият „велик Цар“. Избитите младенци се оказали първите мъченици в името на Христа, а опасяващият се за властта си Ирод – първият гонител на бъдещите християни

След смъртта на Ирод опасността отминала и семейството на Иосиф се завърнало в родния му град Назарет, тъй като в Юдея властвал жестокият Архелай.

Евангелистите запазват пълно мъл­чание за живота на Иисус Христос до началото на Неговото служение, наче­нало в трийсетгодишната Му възраст. Изключение прави само апостол Лука (вж. Лука 2:41-52), който уведомява, че когато Иисус бил на 12 години, родите­лите Му Го завели на поклонение в Иерусалим на празника Пасха. След ка­то хората се разотишли и всеки тръгнал по пътя към дома си, Иосиф и св. Богородица установили, че Иисус не е между близките им. Върнали се в Иерусалим и след дълго издирване Го открили в хра­ма да беседва с учителите по проблеми от Свещеното Писание.

Юношеството и младостта на Иисус преминали в Назарет в дома на Иосиф, където му помагал в работата.

Според писанията на Стария Завет, появата и мисията на Иисус Христос трябвало да се предшества от пророк,който да Го посочи на народа и да подго­тви пътя на Неговата проповед. Това бил синът на Захарий и Елисавета – Иоан (вж. Лука 1:5-25).

Още от ранна младост Иоан се оттег­лил в пустинята, където водел суров жи­вот. Когато наближило времето за него­вата мисия, той слязъл до река Йордан и призовавал юдеите с думите: „Покайте се, защото се приближи царството небе­сно! След мене идва Един, Комуто не съм достоен да се наведа и да развържа ремъ­ка на обущата Му“. Които се разкайвали за греховете си, били покръствани от Иоан (оттам и прозвището му Кръсти­тел) във водите на река Йордан. Иоан Кръ­стител е наречен и Предтеча, защото крайната цел на неговата мисия била да подготви пътя на Иисус Христос. Когато Той се явил при Иоан Кръстител, проро­кът Го посрещнал с думите „Ето Агне­цът Божи, Който взема върху Си грехо­вете на света!“. След като Иисус приел кръщението пред насъбралото се мно­жество, от небето се чул глас: „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение“ (вж. Матей З:13-17 и Марк 1:9-11).

Има още →

Ева Ковачева

Abstract

Настоящото изследване разглежда духовното раждане и изобразяването на Христос в човека въз основа на конкретни библейски стихове от Свещеното Писание на Новия Завет, терминологията, използвана от св. апостол Павел в неговите Послания във връзка с тази цел, като както и въз основа на наличната информация, свързана с тази тема в някои светци.

***

След грехопадението и излизането от Рая, което представлява отдалечаване на човека от Бога и общението му с Него, което е равносилно на отделянето на душата от връзката ѝ с духа, оттогава душата е започнала да се ръководи повече от желанията на плътта, което довежда до появата на егото и усещането за отделеност на духовно равнище както от Бога, така и от цялото. След въплъщението на Иисус Христос (Второто лице на Света Троица) сред човечеството и получаването на Светия Дух (Третото лице на Света Троица) при Кръщението, човекът е призован да се завърне отново при Бога, към живота „в духа“ (Галатяни 5:16-18, 25), което означава тялото и душата доброволно да се поставят под ръководството на духа, който представлява най-висшата част на човешката същност[1], и чрез който дух се осъществява връзката с Бога[2]. Примерът за начина на осъществяване на връзката с духа и с Бога дава на човечеството Самият Иисус Христос чрез живота и учението Си, представени в Евангелието. Свързването на душата с духа в човека се предхожда от продължителен процес на очистване от страстите – желанията на плътта, а след това и на личността – преодоляване на егото (самолюбието, гордостта и личния интерес), както и поставянето на първо място изпълняването на Божията воля преди собствената, за което Христос дава образец в Матей 26:39, 42. Външните признаци и прояви, характеризиращи човека, свързал се с духа и живеещ „духом“ (Галатяни 5:6), се изброяват от св. апостол Павел в посланието му до галатяни (5:22).

Гореизложената теза се потвърждава от Димитър Дюлгеров и Илия Цоневски, които също отбелязват, че човечеството преминава през двоен порядък в откриването на Лицата на Света Троица: „Низходящ – от Отца чрез Сина към Духа Свети, и възходящ – от Духа Свети чрез Сина към Отца. Първият започнал със сътворението на света и със старозаветните откровения чрез пророците, продължава с пълното богооткриване на Сина Божи при въплъщението Му, извършеното от Него изкупление, и завършва със слизането на Дух Свети над апостолите. Вторият започнал със слизането на друг Утешител, Дух Свети на земята, продължава с привеждането на всички чрез Дух Свети към Христа Изкупителя, въплътилия се Син Божи, и ще се завърши с привеждането на всички чрез Сина към Бог Отец, Комуто Син и ще предаде Своето царство. Ние живеем в царството предимно на Дух Свети или в периода, в който Дух Свети привежда към Христа и чрез Христа към Бог Отец“[3].

Целта на изследването е, в подкрепа на тезата, че човечеството се намира в епоха, в която става завръщане на душата към Бога, което се състои в свързването на душата с духа, или по друг начин още казано – на действието на Светия Дух в нея, на раждането и изобразяването на Христос в човека, а оттам и свързването му с Отец, което е еквивалентно на пребиваването на Света Троица в него, защото където е едното Лице, там са и другите, тъй като те са неразделно и неразривно свързани, да се приведат сведения, които авторът открива, че се съдържат както в буквален, така и в преносен смисъл, а също и като символи в книгите на Новия Завет, в съчиненията на някои църковни писатели, животоописания на светци и пояснения от тълкуватели на Свещеното Писание на Новия Завет.

1.Стихове от Свещеното Писание на Новия Завет в буквален смисъл:

а) Светият Дух упътва вярващите в истината (Матей 10:20; Иоан 14:16 17, 26; 16:13; Деяния на светите апостоли 2:17-18; 1 Коринтяни 2:10-16; 2 Коринтяни 13:13);

б) Отец, разкрива мислите Си на вярващите (Иоан 6:45; 1 Иоан 2:20, 27; Филипяни 3:15; Ефесяни 1:17-19; 1 Солуняни 4:9; Евреи 8:10-11; парал. Евреи 10:16);

в) Христовият Дух се открива на вярващите, поучава ги, утвърждава ги и действа вътре в тях (Матей 28:20; Иоан 6:56-57; 14:19-21; 15:4-5, 7, 9-11; 1 Петра 1:11; Римляни 8:9-10; 1 Коринтяни 1:7-8; 2:16; 2 Коринтяни 13:3, 5; Галатяни 2:20; 4:6, 19; 1 Солуняни 2:13; 2 Солуняни 2:17; Ефесяни 1:17-18; 3:17-20; 4:21; Филипяни 1:19; 2:5; Колосяни 1:27, 29; 3:16; Евреи 9:28; Откровение 3:20);

г) Света Троица се разкрива в човека (Иоан 14:20, 23; 2 Коринтяти 13:13);

д) Бог пребъдва в човека (1 Иоан 2:23; 3:24; 4:12, 15; Римляни 8:11; Откровение 21:3). В изложените стихове се говори за откриването, действието и пребиваването на Бога с Неговите три Лица в човека. Предвид целта на настоящото изследване, свързана с „раждането на Христос“ в него, ще се изложат подробно само тези от тях, в които най-ясно се говори за „раждане“, „пребъдване“ и „изобразяването“ на Христос в човека.

В тази връзка се установява, че докато в Евангелие според Матей се споменава по-общо, че Иисус Христос ще пребивава сред хората: „защото, дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Матей 18:20), „и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матей 28:20), то в Евангелие според Иоан, както и в посланията на светите апостоли, и най-вече тези на св. апостол Павел, се говори за Христос – вътре в човека. От автора се констатира, че най-често срещаната терминология, която апостолът употребява за предаването на посочения смисъл е „раждане“, „изобразяване“ и „живеене“ на Христос във вярващите: „А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!“ (Галатяни 4:6); „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос“ (Галатяни 4:19); „И вече не аз живея, а Христос живее в мене“ (Галатяни 2:20); „В него ден ще разберете вие, че Аз съм в Моя Отец, и вие сте в Мене, и Аз във вас“ (Иоан 14:20); „Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5); „Като изследваха, кое и какво време е посочвал Христовият Дух, що беше в тях, когато Той е предвестявал Христовите страдания и идещата след тях слава“ (1 Петра 1:11); „Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов. Ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях, а духът живее за правда“ (Римляни 8:9-10); „Вие търсите доказателства за Христа, Който говори в мене: Той не е безсилен спрямо вас, но е силен във вас… Или не се съзнавате, че Иисус Христос е във вас? Не съзнавате, само ако сте недостойни“ (2 Коринтяни 13:3,5); „Чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви“ (Ефесяни 3:17); „Тайната, скрита от векове и родове, а сега открита на светиите Му, на които Бог пожела да покаже, какво богатство на слава има за езичниците в тази тайна, именно, че Христос, упованието на славата, е във вас“ (Колосяни 1:26-27). В същия контекст трябва да се спомене и много често използвания израз от св. апостол Павел в неговите послания „в Христос“ (ἐν Χριστῷ, Римляни 3:24)[4] (общо около 82 пъти)[5], което той отнася както по отношение на себе си, така и на всеки вярващ в Господа християнин, който трябва да бъде „в Христос“ и „един дух с Него“ (τῷ κυρίῳ ἓν πνεῦμά ἐστιν, 1 Коринтяни 6:17)[6]. Това твърдение се потвърждава и от формулата, която той употребява „Христос в мене“ (ἐν ἐμοὶ Χριστός, Галатяни 2:20[7]).

2.Авторът на изследването излага твърдението, че духовното раждане на Христос в човека стои във връзка и с някои от наставленията на светите апостоли в техните послания към вярващите, че те трябва да проявяват качествата и характеристиките на Христос:

а) да имат „ум Христов“ (1 Коринтяни 2:16);

б) да имат мислите на Христос (Филипяни 2:5);

в) да очистват себе си, както Той е чист (1 Иоан 3:3);

г) да вършат правда и са праведни, както Той е праведен (1 Иоан 3:7);

д)да обичат ближните си с любовта на Иисус Христос (Филипяни 1:8; Ефесяни 3:19); е) да постъпват така, както Христос е постъпвал (1 Иоан 2: 6). От изложеното става видно, че който има Христос в себе си, той изявява Неговия ум, любов, качества и дела. Най-ясно зависимостта между пребъдването на Христос в човека и неговите външни прояви се вижда в последния от цитираните стихове: „Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал“ (1 Иоан 2:6).

Има още →