„КЕЛТСКИТЕ” ПАГАНИСТИЧНИ ВЯРВАНИЯ И ПРАКТИКИ ДНЕС*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Предстои ни да разберем доколко цялостно е възраждането на древната келтска религия и доколко е реална приемствеността между друидите от миналото и паганистите от настоящето. Въпросът за автентичността на съвременните “келтски” вярвания и практики неизбежно се пресича с тенденцията за “адекватното им и гъвкаво прилагане.” Надяваме се, че, след като разгледахме основните причини за възникването на “келтския” паганизъм, както и самата келтска религия, ще съумеем точно да представим съвременните “келтски” вярвания, ритуали и общности и да очертаем тяхното място сред новоезическите движения, както и да изясним ролята им на алтернатива в духовния път на съвременния християнски свят.

Тъй като “келтското” възраждане започва в християнска Европа, Великобритания и Ирландия, възродителите виждат в християнството своя главен обект на критика. Същите процеси протичат и в Новия свят. И тъй като християнската вяра продължава да бъде основната характеристика на европейската, американската и австралийската културна идентичност, паганистите и днес са в конфликт с голяма част от собствената си религиозна история, виждайки в нея главния виновник за изтласкването назад на келтската духовна традиция и за последвалия го резултат – болестното състояние на западните общества днес. Това налага, наред с паганистките позиции, да представим и християнската гледна точка по дискутираните въпроси. Въпреки, че обектът на атаки са римокатолическото и протестантските вероизповедания, православната мисъл трябва да вземе отношение, тъй като паганизмът подлага на преоценка фундаменталните библейски истини и евангелските послания към човечеството.

Съвременните “келтски” общности се различават една от друга в традициите, ритуалите, обхвата, структурата и организацията си. Независимо от това, обаче, те гледат на себе си като на част от едно общо религиозно-философско движение, имат много общи ценности и общуват помежду си чрез мрежа от лични контакти, електронна поща, писма, журнали, религиозно-образователни прояви, курсове, лагери, събрания и асамблеи.

Друидизмът е най-масовото и най-представителното “келтско” течение днес. То носи, както черти на древната келтска религия, така и характеристиките на съвременния паганизъм: еманципираност спрямо установените от векове християнски ценности, идеен и ритуален  синкретизъм, относително добра организираност, но и непрестанно пъпкуване на все нови и нови друидски общности, динамична изменчивост и отвореност за всички процеси, протичащи и зараждащи се в духовния и социалния живот на модерните общества. Днес друидското движение се състои от около над 80 ордена, ложи, колежи, и отделни групи (“горички”). За да ги представим систематично, ще използваме класификацията на видния деец на друидизма д-р Мишел Раул[1], която проследява ситуацията до 1995 г. включително. Той разделя друидските общности на шест поколения/вида, първите четири  от които още през ХVІІІ в. и ХІХ в. вече съществуват паралелно. Последните два вида възникват през ХХ в.

Друидите от І поколение следват хиперборейската традиция[2] на Джон Толанд от 1717 г. Те претендират за ненарушена приемственост спрямо древното служение и езотерично учение на друидите. На 22 септември 1717 г. в кръчмата “Ябълково дърво” в Ковънт Гардън, Лондон, за пръв път официално се учредява  организация под името Орден на друидите, в която участват представители на общности от Нант, Оксфорд, Лондон, Уелс, Корнуол, Шотландия, Ирландия, о-в Ман, Ангълси и Ню Йорк. Днес, преки или косвени наследници на Ордена на друидите (ОД) са над 20 общности по целия свят, между които можем да споменем Тези на Ябълковото дърво[3], Армориканска Атлантическа Традиция на друидите[4] и, разбира се, Ордена на бардовете, оватите и друидите (ОБОД)[5]. Този орден се явява една от най-авторитетните друидски общности в света. Той издава свой журнал[6], аудиокасети с лекции, поезия, музика, организира кореспондентски курсове за запознаване с друидизма, свиква събрания и ежегодни асамблеи, урежда публични лекции, сезонни лагери, празнични фестивали и т.н. От 1964 г. до 1975 г. орденът се ръководи от своя основател Нуин ( Рос Найкълс ), който е и духовният баща на настоящия архдруид на ОБОД Филип Кар-Гом. Както много изтъкнати паганисти, Ф. Кар-Гом е психолог по образование, гравитиращ към школата на К. Г. Юнг. Освен това, той дълго остава под духовното влияние на Михаил Иванов[7], при когото се обучавал в нач. 80-те години на ХХв.,но се разочаровал от личността на учителя си и затова потърсил извора на дъновизма в България. Посещава я от 1986 г. до 1992 г., когато стига до извода, че всеки трябва да развива собственото си духовно наследство, и, след видение, в което Нуин му заповядва да издаде ръкописите му, Кар-Гом изцяло се посвещава на друидизма, за който казва, че е “признато и уважавано движение, езотерично по природа, но много честно и филантропично.”[8]  Както личи от името му, ОБОД има три степени. За разлика от други ордени и групи, не допуска сексистски идеи да влияят на дейността му. Напротив, жените участват равноправно във всичките му прояви, дори в определени ритуали, посветени на земята, на луната, на богинята Бриджит и др. , женската роля е доминираща. Такъв е случаят с празника Албан Херуин[9] лятното слънцестоене (21. VІ.). След като дочакват изгрева, седнали около огън, бардовете, оватите и друидите, заедно с други участници (възрастни и деца), започват ритуалната си церемония и, след дълга поредица от реплики на слънчевата възхвала, Господарят и Господарката застават на изток от церемониалния кръг. Господарят (т.е. мъжкото божество) носи меч и “корона” от дъбови листа. Господарката (богинята, олицетворяваща женското начало) държи в ръце купа с ябълки, а главата ѝ е украсена с венец от цветя.

Господарят (коленичи и протяга меча): О, Господарке на тази Земя, всеобхващаща Власт, на теб аз  предлагам своите услуги, сега и завинаги, за да обичам, почитам и ценя твоите красоти  и твоите сили, твоите дарове и твоите милости, и всяка великолепна промяна на твоите неизчерпаеми форми.                                                             /…/                                                                                                                               Господарката (предлага му ябълка): Приеми от мен плодовете на тази Земя, като награда за силата на твоето сърце, и за да те подкрепи в твоите трудове (Дава ябълката). Приеми  също моята любов и моите благословения. (Целува го.)[10]

Трябва да  отбележим, че за последователите на ОБОД слънцето е “бог и богиня с 10 000 имена”, които принадлежат на различни езически пантеони. Някои от тези имена се споменават по време на церемонията: Уакайру-Ме, Диа-Грейне, Сулис, Дакша, Аполон, Бладуд, Ваал, Савитар, Хорус, Ра, и т. н. Подобна практика се счита за еретична от други ордени и общества, които са или само мъжки, или само женски, и които почитат само божества с келтски произход.

За ОБОД принципът на взаимозависимост и допълване между ин и ян, мъжкото и женското начало, бога и богинята, лежи в основата на битието. Това е точката на пресичане с движението уика и някои други не-“келтски” паганистични учения. Членовете на ордена медитират върху главните елементи (земя, огън, вода  и въздух), върху определени животни и характерните им качества (заек, глиган, куче, елен, гарван, лебед и др.), върху четирите посоки на света, и най-вече върху енергиите на дърветата. Медитациите се извършват по домовете или в градините, но най-предпочитаните места са горите или мегалитите, тъй като келтският дървесен зодиак и свещените камъни са най-автентичните средства за ефикасен контак с Другия свят, които съвременните друиди са наследили от древните. И тъй като за тях отвъдното е “светът на силите, на духовете, които могат да ни се притекат на помощ, ако поне малко признаваме тяхното съществуване”, Филип Кар-Гом твърди, че “дърветата, а също животните и камъните, са своеобразни врати или водачи към това друго измерение.”[11]  За днешните друиди камъните са живи; “когато влезем във връзка с тях, те  стават течни, танцуващи или излъчващи енергия…”[12] Това е причината друидите да извършват най-тържествените си церемонии в Гластонбъри, Ейвбъри и Стоунхендж.

Вождът на бардовете, оватите и друидите обяснява какво е накарало него и спътницата му в живота, Стефани, да създадат колодата от карти за гадаене “Оракул на животните”: “…не можем да бъдем истински човеци, ако не приемаме и не обичаме животното, което е във всеки от нас…”[13]  И продължава: ”Това преминаване от едно тотемно животно към друго всъщност представлява духовното пътуване, което ние трябва да извършим, за да достигнем до истината за собственото ни същество.”[14]

От всичко казано дотук става ясно, че друидите идентифицират божественото със силите и представителите на природата, и точно поради това медитират върху тях с цел да се свържат със същия този свят. В това съзираме известна парадоксалност и подмяна на цялостното духовно развитие на човека с частичното “посвещение” в тайните на космоса, за чиито сили и закони определено може да се каже, че нито изчерпват духовния живот като такъв, нито отговарят задоволително на вечните въпроси за произхода, смисъла и предназначението на човешкото съществуване.

Пледирайки за ресакрализация на природата, времето и пространството, друидите, всъщност, навлизат още повече в реалиите на този свят. Към неговото усъвършенстване е насочена и обществената дейност на ОБОД. Основната ѝ цел е съхраняването на живота върху планетата, защото “друидизмът желае постигането на щастие веднага. Във всички случаи той си поставя за цел да се възползва изцяло от живота, тук и сега,  и всичките му практики са насочени в  тази посока…”[15]

Всяка първа неделя от месеца членовете на ОБОД посвещават на молитва за мир, по време на която “излъчват позитивна енергия към всички хора по земята.” Орденът призовава индивидуалната съвест на всеки, периодично води кампании за представяне и реклама на “зелени” продукти[16], има дългосрочна програма за засаждане на дървета и почистване на замърсени райони, както и за екологични лекции в отделни английски училища.

Днес болшинството от друидите са вегетарианци и по всякакъв начин защитават правата на животните. Това е едно от най-фрапиращите различия с религиозните практики на древните келти, които не само, че са ловували и са принасяли животни в жертва на своите божества, но са вярвали, че такива жертви са особено приятни на боговете и богините – същите/?/, които паганистите днес призовават, за да  се съхрани растителното и животинското царство, както и за да се възстанови нарушената хармония между природата и човека. От това следват най-малко два логични извода: 1) или древните друиди, чийто авторитет е неоспорим за съвременните езичници, са се заблуждавали относно пристрастията на техните божества; 2) или последните, с течение на времето, са се променили, “придобивайки” екологично мислене и “зелена” чувствителност. Налага се и трети възможен извод: за несъществуването на подобни божества и за вероятността те да са плод на човешкото въображение и на обективната, но понякога деформирана, човешка потребност от богопочитание. Колкото и да е парадоксално, в последното сама ни убеждава Вивиан Краули, една от идеоложките на съвременния паганизъм:

“Нуждите на нашите предци са били прости и затова те не са имали пантеони,съставени от множество богове. С развитието на обществото се развиват и религиозните концепции. Хората придобиват нови и мистериозни умения – да топят метал, да обработват земята, да пишат. С течение на времето накои човешки дейности от по-голямо значение се сдобиват със свои собствени божества, които посвещават техните почитатели в тайнството на съответното изкуство. /…/По този начин са били създадени много богове и богини, определящи политеизма на нашите предци…”[17]

И въпреки това, и днес има много хора, които поддържат този абсурд и по нищо не се различават от своите прадеди.

“И всички мъже, които знаеха, че жените им кадят на други богове и всички жени, които стояха там в голямо множество, и целия народ, който живееше в Египетската земя, в Патрос, отговориха на Иеремия и казаха: “думата, що ни говори в име Господне, ние не слушаме от тебе; но бездруго ще вършим всичко, що е излязло из нашите уста: да кадим на богинята на небето и да ѝ правим възлияния, както сме вършили, ние и бащите ни, царете ни и князете ни, в градовете на Иудея и по иерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме; а откак прекратихме, да кадим на богинята на небето и да ѝ правим възлияния, търпим във всичко оскъдия и гинем от меч и глад. /…/

Тогава Иеремия каза на целия народ /…/:“/…/ Господ не можа вече да търпи вашите лоши дела и гнусотиите, що вършихте;   затова и земята ви стана пустиня, ужас и проклятие, без жители, както виждате сега. /…/”[18]

Книгата на книгите като вечно огледало отразява страстите и заблудите на този свят, който днес е такъв, какъвто е бил и в миналото. Отношението към  библейското виждане за живота, природата и човека е повод за идейно и практическо разминаване между различните друидски ордени. Ето какво казва д-р М. Раул за ІІ поколение:

“Този клон на неодруиди се радва на широка популярност, тъй като във философски план учението е основано на неохристиянството. Върху олтара на храмовете, където достъпът бил ограничен, винаги стояла Библия./…/ Социалната система за взаимопомощ предвиждала посещения на болни по домовете и в клиниките, помощ за вдовици и сираци /…/.”[19]

Древният Орден на друидите (ДОД)[20], за който става дума, е основан в Лондон през 1781г. от дърводелеца Хенри Хърл. Той обединил  келтофилите, търсещи компромиса между келтската и християнската традиции. От ДОД произлезли клонове в Гвиана и Суринам, както и Обединения Древен Орден на друидите[21], Международната Велика Ложа на друидизма[22] и много други, които съществуват и днес. Дейността им е съсредоточена в социално-застрахователната сфера и не е задължително да възкресява келтските вярвания и ритуали.

ІІІ поколение друиди осъществява приемственост спрямо бардическата традиция. На 21 юни 1792 г., в Лондон, Йоло Моргануг “поставил основите на първата съвременна организация, посветена на уелските традиции. Същата церемония била повторена в Уелс с не по-малък успех и в много по-широк мащаб.”[23] Основаният Горсед[24] организира и журира благородните надпревари между бардовете, известни като ейстедфод(ау)[25]. Съвременните поетични състезания до голяма степен отстъпват от религиозно-поетичните практики на древните друиди, като се превръщат във фестивали на уелската култура. От първия Горсед водят началото си Горите на Авалон[26], Всеобщото философско братство на друидите[27]  и други общности, поддържащи келтските езици и келтските традиции.

Друидите от ІV вид възраждат т. нар. традиция на клановете. Счита се, че и след Средновековието характерната за келтските семейства занаятчийска или интелектуална профилираност отчасти се е запазила. Силното устно предание, типично за келтската култура, се съхранило благодарение на приемствеността между поколенията, както в духовно отношение, така и на битово равнище. Тайни знания и умения, имащи своите корени в мъдростта на друидите, се предавали през вековете, оформяйки кланове на гадатели, астролози, лечители, музиканти, разказвачи, поети, магьосници. Подобни кланове съществуват и днес, но не е задължително да обхващат само членове на рода. Трудно е да бъдат различавани от шарлатаните. Сдружението на племената на богинята Дану[28] претендира, като много други, че произхожда от древна фамилия със специални функции. Подобни претенции са заявени и в Обединеното Кралство и в САЩ, но изобилстват най-много във Франция. През 1992 г., в района на Ардените, групата Фен от Авалон се представя като клан от ирландски произход. Неговата лидерка заявява, че е наследница на баншите, свръхестествени женски същества от ирландската митология. По необосноваността си подобни заявки се родеят с фикциите за произхода на човешкия род от извънземни цивилизации. Макар и в изкривена форма, тук прозира копнежът на модерния човек да преоткрие връзката си не просто с природата, а с Твореца на всичко видимо и невидимо, с Извора на живота. Както се казва в книга Битие, гл. 1, ст. 27:

“И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.”

Друидите от V вид сформират спонтанно своите сдружения. Те не изпитват потребност, нито чувство на задължение пред обществото, да се идентифицират с определена традиция. За тях достатъчен мотив за обединение е влечението към келтското наследство, каквото и да означава това. През 1885 г., в Париж, Анри Лизре създава Националната църква на друидите. За пръв път думата “църква” се използва за обозначаване на паганистка общност. Това е повече провокация към християнските среди и традиции, отколкото дълбоко мотивиран акт. През 60-те години на ХХ в., отново в Париж, Пиер дьо ла Кра основава Църквата на друидите от Галия с клон в Белгия – Зелен орден на друидите. Тези групи не просъществуват дълго. През 1988 г. в Белгия се създава тайнственият Келтски орден на Слънцето[29]. Неговите членове проявяват изключително силна привързаност към  древните келтски вярвания. Опитват се да възстановят триделната структура на келтското общество, състояща се от друиди, воини и производители на материални блага, като оформят “касти” на интелектуалци /творци/ жреци, на военни и на хора, работещи в материалната сфера. Подобно на масонските ложи, които са много силни в Брюксел, Антверпен и Лиеж, Келтският орден на Слънцето търси широко обществено влияние, използвайки социалното положение на своите членове.

Най-новата тенденция е възникването на групи от VІ вид, които комбинират различните традиции и, с липсата на твърдо установена идеология и ритуални ограничения, силно привличат младите хора, които бързо и лесно се обявяват за “друиди”. По този начин автентичността изчезва, давайки място на произволното обновление, а съвкупността от определени принципи отстъпва пред импровизирани “идейни центрове”, подвластни на всякакви влияния: анархистични, наркомански, хомосексуалистки и др. Очевидно е, че става дума за доста случаен сбор от идеи, които нерядко изпадат в противоречие помежду си. Такъв е случаят със Светския Орден на друидите. В статията си “Обети, погребения и други ритуали  на прехода при друидите” Греъм Харви, без каквото и да било колебание, застава зад необходимостта от разкрепостеност дори по отношение на религиозните представи за мъжко и женско начало, за свещено и профанно.

“В церемониите на друидите и на други подобни общности размяната на брачните халки се вписва удачно в общата символика (каменни кръгове, кръгове, олицетворяващи Земята, небето, живота, вечността, прераждането и т. н.). При повечето сватби размяната на целувки и пръстени е сюблимен момент в церемонията. Вричането е съществена част от този момент, както и съединяването на ръцете на новобрачните. Ритуалът в Англиканската църква също включва даване на обет и е съпроводен със специална символика от страна на свещеника, който извършва церемонията. При друидите тази символика може да бъде избрана от младоженците. За момента на вричането двамата с Моли използвахме  парче плат, върху които бяха избродирани личните ни тотемни знаци.

От казаното дотук се подразбира, че двойката непременно трябва да бъде хетеросексуална. Но за друидите съсвсем не е задължително двама души, които се обичат и които желаят да заявят  публично своята преданост един към друг, да са от различен пол. /…/ Полът и сексуалността не са в периферията на нашите церемонии, както не са в периферията и на ежедневието ни. Някои религии подценяват тяхната роля под претекст за разграничение на духа и материята, но друидите не мислят, че едното трябва да бъде за сметка на другото. Някои наслоени от цивилизацията традиционни представи за  ролята на пола и сексуалните предпочитания не могат да бъдат налагани върху фона на “съществованието като цяло”. С други думи, в церемониите на друидите и в тяхната идеология могат да бъдат обединени хомосексуалистки бракове, като символика на божественото и  представяне на боговете в хомосексуална форма.”[30] 

Авторът изпада в пълно противоречие с древното учение на друидите за допълването и сливането на противоположностите, за свещената цялост на мъжкото и женското начало, за пълнотата, символизирана от божествените диади, за които говорихме по-горе. Подобни спекулативни теории като горната сами се компрометират, защото се сблъскват с реалната действителност. А тя по най-непосредствен начин разкрива, че раждането на следващите поколения би било немислимо, ако зависеше от хомосексуалния ред, който някои се опитват да пропагандират като свещен.

При много друидски групи нежеланието за съобразяване с автентичната традиция ражда откровеното пренебрежение към нея, нещо типично за Ерата на Водолея, както съвременните езотерици и окултисти наричат третото хилядолетие от Рождество Христово. Това  е епоха, в  която, за жалост, рухват всякакви ценностни системи и авторитети, отстъпвайки място на свободното, произволно и безотговорно жонглиране с “духовни” понятия и “религиозни” модели.

На фона на всичко това, опитите от ІV в. на император Юлиан Отстъпник да  реабилитира езическите вярвания изглеждат много по-разбираеми, тъй като са протекли в едно време на взаимни влияния между достиженията на елинистическата мъдрост и на християнската мисъл. Това е било време на преход от антропо- и космоцентричната философия на живота към съвършено различната религиозна система на християните, чийто Център е Иисус Христос и Неговото духовно-нравствено учение. За дълбокото му и пълноценно възприемане човечеството досега е имало 20 века на разположение. Поради това, съвременното връщане към силите на творението, от страна и на много християни, изглежда анахронично, макар и да има своето обяснение.

Движението уика[31] (пътят на мъдростта, или само пътят) силно допринася за това връщане, което е de facto о т в р ъ щ а н е от Твореца. Забележително е, колко адекватен е коментарът на езическия религиозен мироглед, който св. апостол Павел прави още през І  в. С прозорливостта и истинността си той е валиден и днес:

“Защото онова, що е невидимо у Него, сиреч, вечната Му сила и Божеството, се вижда още от създание мира чрез разглеждане творенията; тъй че те са неизвиняеми. Понеже те, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито Му благодариха, а се заблудиха в своите помисли, и неразумното им сърце се помрачи; наричайки себе си мъдри, те обезумяха, и славата на нетленния Бог измениха в образ на тленен човек, на птици, на четвероноги и на влечуги, – затова и Бог,  според похотите на сърцата им, предаде ги на нечистотата, за да се безчестят телата им сами в себе си; те замениха истината Божия с лъжа, и се поклониха и служиха на творението повече, отколкото на Твореца, Който е благословен вовеки. Амин.”[32] 

Пътят или уика игнорира Този, от Когото иде “всяко добро даяние и всеки съвършен дар”[33], и се съсредоточава върху самите вътрешни сили и способности, с които е надарен човекът. Това е религията на магьосничеството, “една от най-силните традиции  на съвременния паганизъм. Уика не е просто вид магия, а цяла система от паганистка философия и религиозни вярвания. Магьосниците почитат божественото в образа на Великата майка богиня и нейния съпруг Бога с рога, които се проявяват под различна форма по време на слънчевия цикъл на сезоните и месечния цикъл на луната.”[34]   От това определение става ясно, че за уика в най-голяма степен е характерен религиозният и ритуалният синкретизъм. И тъй като някои от вярванията и божествата на движението са от келтски  произход, то има своето място в настоящото изследване.

Идеите на уика са повлияни и от феминистката идеология. През ХХ в. женската еманципация придобива, както социални, така и ре-лигиозни измерения. Оформят се многобройни групи, които преоткриват езическата представа за великата богиня, сътворяваща вселената посредством йерогамия или чрез партогенеза.

Тройната богиня на уика-магьосниците има същото значение и символика, каквито някога са имали за келтите (галите) трите матрони  или deae matres: съвършената цикличност и пълнота на живота, олицетворявана от девойката, майката и старицата. Новото в почитането на тройната богиня е: 1) последователките на уика наричат с отделни имена всяко едно от трите божества; 2) тези имена са заети не само от келтската митология, но и от скандинавската, гръко-римската, вавилонската и египетската. Така девойката е наричана Диана и Арадия, зрялата жена – Изида, Астарта, Лета, Хера, Афродита, Гея, Хестия, Рея, Деметра, Тиуи, а старицата – Хеката, Мориган, Керидуен.

Мориган[35] според автентичната ирландска традиция е червенокосата богиня на битката и смъртта, но и на плодовитостта и потомството. В ирландската митология самата Мориган е представяна от триадата Маха/ Бадб/Немайн, а британското ѝ съответствие е богинята Андрасте, която през І в. е била призовавана от кралицата на исените[36] Будика, за да ги спаси от нашествията на римляните, които още веднъж, след неуспеха на Юлий Цезар, се опитали да окупират Британия.

Керидуен[37] e уелската богиня-старица, олицетворяваща тъмната сила и прорицателските умения. Тя забърквала магически отвари от тайни билки, с чиято помощ постигала целите си.

Уика се опитва да реабилитира думата “вещица”, като акцентира върху това, че съвременните паганисти използват единствено бялата магия за постигане на желаното, което обикновено е от полза за цялото човечество.

Нека обърнем внимание и на представите на уика-движението за другите две божества от триадата – девойката и майката. Към това ни тласка смелото прокарване на паралели между тях и св. Дева Мария. Буди недоумение фактът, че сравнението се прави от хора, които хулят християнството, и същевременно се ползват от неговия авторитет като тълкуват произволно и тенденциозно догматическите му постановки.

“Друга важна черта на Тройната богиня е, че тя е едновременно сексуален образ и образ на майка. Наистина странно е, че тези две нейни страни са разграничени в новия западен еквивалент на богинята – католическата Дева Мария. Това води до охулване на нашето физическо тяло, което може да има вредно въздействие както върху жените, така и върху мъжете. В паганизма образът на Девата като едно от проявленията на богинята не символизира непременно девственост, а независимост от съпружеска подчиненост.”[38]

Явно не може да се очаква от противниците на Благата вест да вникват в нейната божествена дълбочина. Главната пречка за това е езическият начин на мислене. То изхожда от човешките и природните дадености и закони и върху тях гради макро-представата си за света и живота. Затова съвременните вещици не могат да си обяснят нито тайната на Приснодева Мария, която е едновременно и Богородица, нито тайната на Божия промисъл за нея. За християните Бог Св. Дух очиства утробата на Мариам, “прави я абсолютно девствена и така вдъхва на Дева Мария със самото съвършенство на чистотата сила да възприеме и роди Словото. Всесъвършеното девство, дарено от Духа като чистота на цялото същество, съвпада с Богомайчинството.”[39]   

Паганистките паралели са абсурдни, тъй като не може да бъде сравнявана обикновената девойка – прототип на богинята, с девицата Мариам; нито има сходство между “изобретеното” божество и историческата личност на Приснодева Мария, която християните почитат не като богиня, а като Пречиста р а б и н я Господня, удостоена с великата чест да стане Божия Майка. Заради което православните християни я призовават с обръщения като: Небесна Царица; Премилостива Владичица; чаша, даряваща радост; Царица на Небето и земята; Заря на истинското Слънце на Правдата; Радост наша; Стена несъкрушима; наша Надежда, подслон и Застъпница…[40]

Несъмнено, преклонението на съвременните вещици пред богинята, наричана Небесна кралица и Господарка на луната, е от съвсем друг порядък, тъй като те почитат женското начало, “превъплътено във всяка жена и в цялата природа, като включва в себе си и първичната сила на мъжествеността.”[41] Затова въпреки, че уика е женско движение, то почита и мъжки божества като бога с еленови рога Цернун или рогатия Пан; наред с тях се призовават Бриджит, Рианон, скандинавската Фрея и др. Уика съзира в съпружеските връзки между бога и богинята проява на божествена пълнота, което показва, че паганистите измерват божественото съвършенство с човешки мерки и не могат да си представят, нито да почитат Бога, Който стои над ограничените ни представи и Чиято същност надхвърля мащабите на човешкото, земното и космическото, взети заедно.

С представата на уика за божествената същност като за иманентна на човешката, се обяснява преклонението на магьосниците пред сексуалния живот, както и практикуването на магии. Затова движението издига в култ чувствените удоволствия и събуждането на магнетичната енергия, която е напълно достатъчна за осигуряването на радост и успехи в живота. Ето какво счита по този въпрос жрицата на уика Луиз Борн:

 “Смятам, че в човешкото тяло е скрита огромна потенциална сила, че човек може да се справи с ежедневните си проблеми и че тази енергия може да бъде освободена чрез концентрация и потискане на мозъчните функции. Мисля, че тази енергия може да бъде стимулирана от емоциите, от силното желание да се постигне целта и от стремежа към хармония. Тази енергия можеда се използва за постигането на нещо лично, за доброто на другите, за лекуване и за трансцедентални преживявания.”[42]

Красиво “освобождение” проповядва и магьосницата Дорийн Валиенти:

“… способността да откликваме на сетивата, особено на осезанието; усещането на друго голо тяло, цветът на разтворената пъпка, песента на водата /…/… Вселената е сексуален акт; да участваме в него означава да усещаме природата дълбоко в себе си, да я възприемаме извън времето и материалните форми.”[43]

Кристина Оукли, медиевистка и магьосница едновременно, казва:

“Въпреки печалните спомени от миналото, магьосниците във времето се опитват да останат верни на своя първообраз. Осмеляват се да се събличат голи, да дадат израз на своята сексуалност, да скитат нощем из околността, да извършват магии, дори да правят опити за летене.”[44]

Съвременните вещици изпитват силен афинитет към абсолютната свобода на мислите, чувствата и действията. Вероятно на това се дължи фактът, че уика не притежава централно ръководство, а се състои от индивидуални членове и самостоятелни групи, управлявани от по-възрастните. Макар такива групи като обществото на Диана да не допускат мъже в редиците си, уика, като цяло, не отхвърля мъжкото участие.

Друидизмът и уика членуват в Паганистката Федерация[45], а това спомага за контактите им с други паганистки движения като Северната (Скандинавската) традиция[46], шаманизма[47] и др. В колаборация се организират курсове и сеанси по шаманизъм, хербализъм, Тароттерапия, акупунктура, ароматерапия, хипноза и т.н.  Уреждат се премиери на езотерична литература, поезия, музика, както и интердисциплинарни конференции, посветени на келтската култура. ОБОД, а също и Британският Орден на друидите (БОД ) водят диалог и с християнски институции, каквато е Англиканската църква, например. Върховният друид на ОБОД, Ф. Кар-Гом разказва, че учителят му Нуин редовно присъствал на църковни служби[48].

“Днес отношенията ни с християнството са добри. Но трябва да отбележа, че всяка   стъпка към друидизма по определение е стъпка към езичеството…”[49]

Завършвайки обзора на “келтските” паганистки общности, следва да уточним, че на друидските ордени се гледа като на по-религиозни в сравнение с групите на уика. Докато друидите понякога правят въздържани опити за привличане на хора чрез реклама, вещиците рядко правят това. “Друидизмът често е по-интелектуален, по-публичен и открит, докато уика е учение по-чувствително и по-затворено в себе си.”[50] И не само това, но някои друидски ордени в САЩ като Келтрия, клон на А`р нДрай`охт  Фе`ин (АДФ)[51], “съзнателно се стремят да елиминират влиянието на традиционните западни монотеистични и дуалистични учения.”[52] Но какво предлагат като алтернатива? На този въпрос отговаря архдруидът на ОБОД: “Друидизмът няма установена теология.” Според личните им предпочитания и убеждения, Ф. Кар-Гом определя последователите на движението като “пантеисти, политеисти, дуотеисти или монотеисти.” Това разнообразие е “форма на освобождаване, защото ние наистина не  знаем. И защо тогава да хабим енергията си в желанието да познаем непознаваемото? В този смисъл ние се доближаваме до будистите,  които само отдалече се интересуват от боговете. От определена гледна точка това дори не е толкова важно. Ние имаме в главата си тези вярвания, но съвсем “леко”, ако мога така да кажа, без да се затваряме в определена система. Така теологическата слабост на друидизма се превръща в негова сила.”[53] Лекотата, с която Ф. Кар-Гом релативизира толкова важни въпроси, навежда на мисълта,че друидизмът или не се отнася сериозно към идейния фундамент, върху който, според собствената му претенция, се гради, или се съмнява в реалното съществуване на божествата, които призовава и на които посвещава церемониите си. Обяснимо е тогава, защо съвременният паганизъм “разгръща” вярванията и практиките си в границите на тварния свят, който е ограничен по природа и не изисква съблюдаването на духовно-нравствен модел с абсолютна стойност и универсална валидност. Доколкото биват следвани, “вселенските” визии на съвременните друиди подменят същинското духовно развитие на човека, защото истинското познание и себепознание винаги е свързано със стремежа към Непостижимия, със себепреодоляването в безкрайното търсене на Пътя, Истината и Живота, Който е Христос Господ. Тези стремления са чужди на паганистите. Те не вярват в отговорността си пред Личностния Бог, нито в изкуплението на човешките грехове, нито в края на света. Друидизмът ни пожелава “дълбоко да се закотвим в настоящето”, в едно “щастливо езичество”[54]. Зад красивите умопостроения и гръмките фрази звучат банални призиви. Под булото на езотериката се крият псевдорелигиозните послания за природосъобразен начин на живот и психологически конфорт. “Нашето добро самочувствие зависи основно от три неща – контакта със самите нас, контакта с другите и контакта с природата. Психологията ни помага да осъществим първите две цели. За третия етап е необходимо да се обърнем към изучаването и практикуването на традиционните, старинните пътища като друидизма, благодарение на които преоткриваме свещената връзка, свързваща ни с вселената.”[55] Оказва се обаче, че тези пътища не са нито толкова автентични, нито толкова незаменими. Те, просто, адекватно обслужват духовната леност на модерния човек и затова имат успех, въпреки теологическата си некомпетентност, догматическата си обърканост и терминологичната си безпомощност. Независимо от това, паганистите считат себе си за мъдри. Но ето какво казва за подобна мъдрост св. апостол Павел (Гал. 4:3-5; 5:1):

“Така и ние, докле бяхме невръстни, бяхме поробени под стихиите на света; но когато се изпълни времето, Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона, за да изкупи ония, които бяха под закона, та да получим осиновението.                                                                                                                                /…/                                                                                                                                                       И тъй, стойте твърдо в свободата, която Христос ни дарува, и не се подлагайте пак под робско иго.”

В България днес неколцина са тези, които са преминали кореспондентски курс по друидизъм[56]. Вероятно магьосниците са доста повече. Известно е, че у нас съществува и общество, възраждащо култа към Тангра, както и прабългарските шамански практики, – въпрос, който е обект на отделно проучване.

“Келтски” паганизъм или прабългарски шаманизъм – това са все прояви на един и същ процес на отстъпление от Евангелската истина. Настоящият труд, както и всички останали изследвания, се посвещават на съхраняването на нейната чистота и светлина.

ПОЛЗВАНА  ЛИТЕРАТУРА

АКАФИСТЫ Пресвятой Богородице, “Православный молитвослов”, 1998.

БАГОТ, Анди, Тайните на келтите, “Еднорог”, 2000.

БАРКЪР, Айлийн, Новите религиозни движения, Литавра, 1997.

ГОНСОВСКИ, Йежи, Митология на келтите, Български художник, София, 1982.

ГРИЙН, Миранда Джейн, Келтски митове, Абагар, Велико Тър-ново, 1997.

ЕЛИАДЕ, Мирча, Митове, сънища и тайнства, Прозорец.

Завръщането на друидите, сб., ред. Ф. Кар-Гом, ШАМБАЛА, София, 1999.

История на религиите, сб., т. ІІ, авт. кол., Прозорец.

КРАУЛИ, Вивиан, Принципи на паганизма, Лаков ПРЕС, София, 2000.

ЛОСКИ, Владимир Н., Мистическото богословие на Източната Църква / Догматическо богословие, “Слово”, Велико Търново, 1993.

МАСТЕРСОН, Мариан, Зодиакът на друидите, “Еднорог”, 1999.

РАБАН, Пако, Силата на келтите, “Епсилон”, София, 1997.

РИС, Алвин и Бринли, Наследие кельтов, “Энигма”, Москва, 1999.

ТАЧЕВА, Маргарита, История на българските земи в древността, ч. ІІ, Наука и изкуство, София, 1987.

DIXON-KENNEDY, Mike, Celtic Myth & Legend, Blandford, London, 1996.

ELLIS, Peter B., The Druids, Constable, London, 1996.

ELUERE, Christiane, L`Europe des Celtes, Gallimard, Paris, 1992.

TOUCHSTONE, The Journal of the Order of Bards, Ovates and Druids, July 1999, № 46, 47, 50.

____________________________

*Първа публикация – в списание Богословска мисъл. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. “Завръщането на друидите”, сб., ред. Ф. Кар-Гом, Шамбала, София, 1999, с. 152-182.

[2]. Класическите писатели са наричали келтите, в частност – жителите на Ирландия и Великобритания – хиперборейци.

[3]. Ceux du Pommier – Бретан, Франция.

[4].  Armorique Atlantique Tradition des Druides – Бретан, Франция.

[5]. Оrder of Bards, Ovates and Druids (OBOD) – Англия, с клонове в Европа, САЩ, Канада и Ав стралия.

[6]. Touchstone – the Journal of the OBOD.

[7]. Последовател на Петър Дънов, който живял във Франция, където се самообявил за поредния Учител на Бялото братство.

[8].  Рабан, Пако, Силата на келтите, Епсилон, София, 1997, с. 32.

[9]. От ирл., букв. светлината на брега.

[10]. Touchstone…, July 1999, № 46, p. 15.

[11]. Вж. бел. 8, с.100.

[12]. Пак там, с. 110.

[13]. Пак там, с. 121.

[14]. Пак там, с. 122.

[15]. Вж. бел. 8, с. 96.

[16]. Продукти, които са плод на екологично производство, съобразено с природните цикли и ползващо естествени торове, както и алтернативни енергоизточници. Сравни: биодинамичното земеделие на Антропософското общество, създадено от Р. Щайнер.

[17]. Краули, Вивиан, Принципи на паганизма, Лаков ПРЕС, София, 2000, с. 63, 64.

[18]. Книга на пророк Иеремия, гл. 44, ст. 15-18, 20, 22.

[19]. Вж. бел. 1, с. 163, 164.

[20]. Ancient Order of Druids (A. O. D.) .

[21]. United Ancient Order of Druids (U. A. O. D.) – 1834 г.; днес има клонове в САЩ, Дания, Норвегия, Швейцария, Нова Зеландия, Тасмания.

[22]. International Grand Lodge of Druidism – 1908 г.

[23]. Вж. бел. 1, с. 167.

[24]. gorsedd (уелс.) = хълм; прен. трон.

[25]. eisteddfod,-au (уелс.) = заседание; сесия.

[26]Forestiers d`Avealon – 1993 г., Бретан.

[27]. Confraternité Philosophique des Druides – 1975 г., Бретан.

[28]. Goursez Tud Don – Бретан.

[29]. Ordre Celtique du Soleil.

[30].  Вж. бел.1, с. 308, 309.

[31]. Wicca – предхристиянски култ към  силите на природата и човека, възстановен под формата на движение от Джералд Гарднър през 1940 г.

[32]. Послание до Римляни, гл. 1, ст. 20-25.

[33]. Послание на св. ап. Иаков, гл. 1, ст. 17.

[34]. Вж. бел. 17, с. 57, 58.

[35]. Mórríghan (ирл.).

[36]. Едно от келтските племена, обитавали британския остров.

[37]. Cer(r)idwen (уелс.). Също : Керидвен.

[38]. Вж. бел. 17, с. 72, 73.

[39]. Лоски, В. Н. Мистическото богословие на Източната Църква / Догматическо богословие, “Слово”, Велико Търново, 1993, с. 189.

[40]. Подбрано от :  Акатист на Пресвета Богородица; Акатисти в чест на нейните икони “Владимирска”, “Утоли моята печал” и “Боголюбива”.

[41]. Вж. бел. 1, с. 397.

[42]. Пак там, с. 393.

[43]. Пак там, с. 394.

[44]. Пак там, с. 407.

[45]. Pagan Federation.

[46]. Тя възражда древните германски вярвания.

[47]. Или т. нар. техника на екстаза.

[48]. Вж. бел. 8, с. 87.

[49]. Пак там.

[50]. Пак там, с. 79.

[51]. От ирл.  Дружеството на друидите.

[52]. Вж. бел. 1, с. 111.

[53]. Вж. бел. 8, с. 211.

[54]. Пак там, с. 214.

[55]. Вж. бел. 8, с. 51.

[56]. По данни от лично разследване. Аудиозапис е на разположение на всеки заинтересуван.

Изображения:

1. Авторът д-р Десислава Панайотова-Пулиева (публикувано е с нейно разрешение. Източник: http://novinar.bg)

2. На всички останали изображения са поставени друиди.

ГРИЖА ЗА ДЕЦАТА И МЛАДИТЕ ХОРА С НАРУШЕНО ЗДРАВОСЛОВНО СЪСТОЯНИЕ В СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ*

(Случаи на свръхестествено изцеление)

Иво Янев

Свещеното Писание, не е медицински сборник или история на медицината. Болестите тук са отбелязани или във връзка с някое чудо, или като част от бита и живота на човека. Не са оставени, точни диагнози или наименования на болести. От симптомите, които са описани, някои учени определят и болестта във всеки отделен случай. Нерядко наименованията на болестите са различни с известните от нашето съвремие. Някои учени са извършили подробни изследвания по тези въпроси[1].

В Св. Писание страданието и болестта са пряко свързани с духовния живот на хората. Те са следствие или на изпълнения с грехове живот на вярващия, или на някаква умисъл от страна на Божията икономия. От разказа за Грехопадението виждаме, че човек, извършил първия грях, започва да изпитва несигурност, страх и болка (Бит. 3:16-17). Бог казва на Моисей след бягството от Египет, че на народите, които се подчиняват на Бог, които спазват Неговите заповеди е обещано, че Той вече няма да ги поразява с болести „… ако слушаш добре гласа на Господа, твоя Бог, и правиш каквото е угодно пред очите Му, и се вслушваш в заповедите Му, и пазиш всичките Му наредби, – няма да ти напратя ни една от болестите, които напратих на Египет; защото Аз съм Господ (Бог твой), целител твой.” (Изх. 15:26).

Страданието е последица от духовното заболяване на отделния човек или на цялото общество. Бог, обаче, винаги подкрепя грешния и болния и му дава възможност за покаяние и от там за изцеление. Това изцеление почти винаги е свръхестествено  и е чудо, което трябва да подкрепи думите на онзи, който ги извършва и да онагледят тези думи, да припомнят, че единствено на Бога трябва да се осланяме всички. В Свещеното Писание намираме редица такива случаи.

В Стария Завет

В Стария Завет са редки случаите на чудотворно изцеление или възкресяване. Основно такива изцеления намираме при излизането на еврейския народ от Египет и в служението на пророците Илия и Елисей[2].

Такъв е случая с възкресяването от св. пророк Илия на сина на вдовицата от Сарепта Сидонска, при която той се подслонил. „След това разболя се синът на тая жена, домакинята, и болестта му беше тъй силна, че у него не остана дишане.” (3 Царств. 17:17). Според еврейския историк Йосиф Флавий, момчето не е умряло, а е „имало вид на труп”, което от своя страна значи, че пророкът просто му е помогнал да се съвземе[3]. По същия начин мислят и мнозина от еврейските тълкуватели на Стария Завет. Въпреки това библейския текст ясно указва, че имаме случай на действителна смърт и истинско възкресение от мъртвите. На същото мнение са св. Отци и редица съвременни тълкуватели. Въпреки мъката, майката подсъзнателно разбира своята греховност Тя, знаейки че пророка е „Божий човек”, започва да се оплаква, че той е донесъл болестта на сина й[4]: „какво имаш ти с мене, човече Божий? Дошъл си да ми напомниш моите грехове и да умориш сина ми.” (17:19). Тогава св. прор. Илия, виждайки мъката на майката, взима детето в стаята си: „И като се простря три пъти над момчето, извика към Господа и каза: Господи, Боже мой! да се върне душата на това момче в него! И Господ чу гласа на Илия, върна душата на момчето в него, и то оживя.” (17:21-22). Св. Илия разбира непреодолимата мъка на майката, вижда нейния грешен живот и по милостта на Бога решава да помогне на детето ѝ.

Друг такъв случай е възкресяването от св. пророк Елисей на сина на жената от град Сонам (Галилея, близо до планината Кармил) (4 Царства 4:34-35). Въпреки, че е сходен със споменатото възкресяване от св. Илия, тълкувателите са на мнение, че това са два отделни случая[5]. Тук се предолага, че детето е получило заболяването си вследствие на слънчев удар или е страдало от тежка форма на енцефалит[6]. „И влезе, затвори вратата след себе си и се помоли Господу; след това се качи, легна върху детето, тури устата си върху неговите уста, очите си върху неговите очи, и дланите си върху неговите длани, и се простря върху него, и тялото на детето се сгря. Елисей стана и взе да ходи из горницата насам-нататък; после пак се качи и се простря върху него. И детето кихна седем пъти и отвори очите си.”(4 Царства 4:33-35).

И тук Бог не оставя без подкрепа вярата на майката и болното ѝ дете и му дава възкресение чрез действията на пророка. Някои тълкуватели предполагат че напускането на майката през време на действията на пророка са израз на нейната вяра в силата на Бога и Неговия пророк[7]. Тя оставя пророка да изърши необходимото, осланяйки се на Божията милост, и Бог не се забавя да ѝ помогне.

И в двата случая  виждаме грижата на Бога чрез Неговите служители за страдащите деца и техните родители. Но тази грижа е не само физическа, а и духовна. Ние нямаме данни за по-нататъшния живот на двете майки, но предполагаме, че те са осъзнали своите грехове и повярвали във всемогъщата сила на Бога. Техния живот се променил от великото чудо на Божията намеса.

В Новия Завет

В Новия Завет намираме повече случаи на изцеления и възкресения. В Евангелията се говори за десетки чудеса, извършени от Господ Иисус Христос върху евреи и езичници. Така Сина Божий снизхожда над отрудените и обременени, вярващи и невярващи хора.

В Евангелието според Марк намираме случая с възкрсението на дъщерята на началника на синагогата – Иаир. Когато Господ Иисус Христос пътува от Перея за град Капернаум (Галилея) Го спряло голямо множество. Бащата на болното момиче, богат и знатен юдеин, виждайки, че детето му е тежко болно и няма друга помощ, отива при Спасителя, пада на колене пред Него и Го моли: „щерка ми е на умиране; дойди и възложи върху ѝ ръце, за да оздравее, и тя ще бъде жива.” (Марк 5:22). Спасителят вижда мъката на родителя и се съгласява. Още по пътя, обаче  съобщават, че момичето е вече починало, да не се губи времето на Месията. Въпреки това Господ Иисус Христос само казал на Иаир: „…не бой се, само вярвай.” (5:37). В къщата на началника Христос влязъл само с Петър, Яков и Иоан. Без всякакви ритуални действия Той само казал: „момиче, тебе казвам, стани! Момичето веднага стана и начена да ходи, понеже беше на дванайсет години.” (5:42-43). Това чудо смутило, но и същевременно дало сила на семейството на Иаир и неговите приятели, да повярват в Христос и да тръгнат по пътя на новия живот. Някои изследователи като Холцман (+ 1863 г.), твърдят, че тук става въпрос за сън, вследствие на болестта. Според тях Спасителят просто събудил момичето, хващайки го за ръката. Разбира се Евангелския текст достатъчно ясно говори, че момичето е било умряло. Не случайно, когато Христос казал че детето спи, на стоящите в дома, те му се изсмяли. Това доказва, че близките на Иаир, вече са опитали да събудят момичето, но неуспешно – то е било вече умряло[8].  Вдигането на момичето е демонстрация на чудото извършено Спасителя. То не е малко по възраст и ставането и ходенето доказва цялостта на станалото чудо[9]. Свидетелството за това възкресение на св. апостол и евангелист Лука е аналогично. Като той добавя следните думи: „И възвърна се духът ѝ; тя веднага стана” (Лука 8:55). Тези думи доказват, че момичето е било вече умряло, а Христос е върнал духа му в тялото, т. е. възкресил го е[10].

Св. апостол и евангелист Лука говори и за друго възкресение на сина на една вдовица от град Наин (намиращ  се на югоизток от Назарет). Когато Спасителят влизал с учениците си в града, видял тъжното шествие на много хора, които изпращали единствения син на една почитана от всички в града вдовица (Лука 7:12). Господ Иисус Христос видял мъката на майката и на приятелите ѝ и се смилил над нея. Пренебрегнал наредбите на Закона, които забраняват докосването до мъртво тяло, като осквернително[11] (Числа 19:11, 16). Допрял се до носилката и казал: „момко, тебе думам, стани!” (7:14). Момчето (никъде не намираме точна индикация на неговите години[12]) самò станало, седнало на носилката и почнало да говори.  Спасителят проявил грижа за момчето и майка му, както проявява за всеки един човек на тази земя. Виждаме снизхождението му над грешния човек и желанието Му да помогне на страдащите. Всички, които присъствали на това чудо се ужасили: „И страх обвзе всички, и славеха Бога и казваха: велик пророк се издигна между нас, и Бог посети Своя народ.” (7:16). Вследствие на чудото мнозина повярват, че Спасителят е Великия пророк, Месията, дошъл да изпълни преопределеното от Писанието.

Свети апостол и  евангелист Лука в книга „Деяния на светите Апостоли” свидетелства за възкресение от св. апостол Павел на едно момче в Троада. В един неделен ден троадските учениците се събрали да преломят хляб и да побеседват. Според св. Иоан Златоуст това е обикновена трапеза[13], докато според други тълкуватели е било богослужебна трапеза – св. Евхаристия[14], след която се извършвали вечерите на любовта Агапи[15]. Св. апостол  Павел проповядвал дълго  на учениците. На другия ден трябвало да отплава с кораб до Асос и речта му продължила до полунощ. Тук св. Лука минава в първо лице мн. ч. „В горницата, дето се бяхме събрали…” (Деян. 20:8), което е сигурен белег, че самият той е свидетел на събитието. Помещението  е   затворено[16] и от многото свещи, топлината, дима и липсата на достатъчно кислород, едно момче на име Евтих на възраст между 9 и 12  години[17], което седяло на прозореца се унесло в дълбок сън и паднало от третия етаж долу на камъните. Евтих (Εὔτυχος) в превод от старогръцки език означава щастлив, късметлия, успехшен, сполучен[18]. Според някои тълкуватели, това е прякор, който момчето получило след падането и възкресението от апостол Павел[19]. Падането, според св. Иоан Златоуст, не било предизвикано от леност, а от умора вследствие на желанието на момчето да се наслади на беседата с апостол Павел[20]. Учениците видели, че момчето е мъртво (νεκρός (BYZ)). Св. апостол Павел  казал: „не се смущавайте, защото душата му си е в него.” (20:10). Тези думи не означават, че момчето е още живо, а че то е умряло, но душата му ще се върне и той отново ще бъде жив[21]. На зазоряване, след като апостола заминал, довели момчето живо. Св. апостол Павел не могъл да остави това момче, което в усърдието си се преуморява и нелепо загива. Тази смърт, обаче идва да покаже, че за Бога всичко е възможно и да даде пример на троадските християни за силата на Бога и да подкрепи авторитета на апостола пред учениците.

В Евангелията според св. апостол Матей (8:5-13)  и св. апостол Лука (7:1-10), намираме случай на свръхестествено изцеление на слугата на един стотник. Когато Спасителят влиза в Капернаум[22] (дн. Тел Хум – близо до устието на р. Йордан в Галилейското езеро) се приближава до Него стотника и Го моли да изцели слугата му, който „…люто страда.” (Мат. 8:6). Христос вижда вярата на загрижения господар и се съгласява. Стотникът обаче учудва Месията като казва, че не е достоен Той да влезе под покрива на къщата му. Иска само Спасителят да каже една дума и слугата му ще оздравее. Виждайки вярата му Христос казва: „иди си и, както си повярвал, нека ти бъде.” (8:13). И наистина по същото време слугата оздравява.

Относно стотника имаме запазени малко данни. Предполага се че е от римската войска, поставена под командването на Ирод Антипа[23], който, по свидетелството на Иосиф Флавий, има наемна римска войска. Стотникът[24], според тълкувателите, е езичник – римлянин. Следователно е нечист според закона. Предполага се че участвал в синагогалното богослужение и познава отчасти иудейските закони, затова моли Спасителя за изцеление[25]. Св. Лука допълва предположенията, че е бил почитан от еврейските старейшини: „…той заслужава да му сториш това, защото обича народа ни, и синагогата той ни построи.”(7:5-6).Слугата е тежко болен: „лежи у дома разслабен и люто страда” (8:6). Почти всички тълкуватели предполагат, че слугата е младо момче между 14 и 18 години. Даже някои превеждат гръцката дума παῖς  (BYZ) на първо място като син и на второ като слуга. Въпреки това от контекста се вижда, че става въпрос за близък, доверен слуга[26].  Предполага се, че  страдал от детски паралич, или полиемилит, с парализа на дихателните пътища[27]. Алфорд смята, че това е форма на тетанус, която по това време често е бъркана с паралич. Повечето тълкуватели смятат, че младежа е  в много тежко състояние, даже и в предсмъртна агония и затова стотникът иска Спасителя от мястото на срещата да изцели болното момче[28]. Св. Лука потвърждава това с думите „…и слугата беше болен на умиране” (7:2). Според други тълкуватели нежеланието на господаря да покани в къщата си Христос е продиктувано от  еврейския закон, който забранява на евреите да посещават къщи на иноверци, като осквернително[29]. Св. Иоан Златоуст отдава тези думи на смирението на стотника, който не е достоен Учителят да влезе в къщата му, и на великата му вяра в силата и любовта на Спасителя[30]. Христос вижда вярата на стотника и изразява учудването Си за да направи впечатление на стоящия народ. Сина Божий с една Своя дума от разстояние изцелява младежа: „иди си и, както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час.”  (Мат. 8:13).

В Евангелията според Матей (17:14-18) и  Лука (9:37-42), намираме още един случай на свръхестествено изцеление на дете, страдащо от бяс. След Преображението Си, Христос слязал от планината Тавор. Бащата паднал на колене пред Христос и го молел за сина му, който „…по новолуние го хваща бяс, и зле страда, защото често пада в огън и често във вода.” (Мат. 17:15). Предполага се, че става въпрос за бесноватост, проявяващ се със сомнамбулизъм. Сина без да осъзнава излиза от къщата си, и върши неща, които сериозно увреждат физическото му състояние. Състоянието на детето, явно, било много тежко. Известни са различни степени на  обсебване, тук явно става въпрос за най-тежката степен: „и зле страда” (17:15)[31]. Бащата не вижда никаква друга надежда за сина си и затова го довежда при Апостолите. Те обаче не могли да го изцелят. Разтревожения родител решава да направи последното, което може – да заведе момчето при Христос. Според древните тълкуватели като св. Иоан Златоуст, св. Иероним, Иларий и Теофилакт Охридски[32], бащата на детето бил невярващ и Спасителят го укорява затова „…о роде неверен…”. По-късните тълкуватели, обаче, отнасят тези думи към учениците и въобще всички хора. От текста виждаме, че са прави. Бащата има твърда и истинска вяра в Спасителя. Някои тълкуватели предполагат, че родителят с дни обикаля и търси Христос из планината Тавор и Го намира. Първо опитва при апостолите и въпреки неуспеха им, незагубил вяра, идва при Господа. Спасителя решава да укрепи вярата им и извършва екзорсистко действие – „запретява” духа и освобождава момчето[33].

От разгледаните случаи на свръхестествено изцеление в Свещеното Писание виждаме грижата на Бога и Неговите служители за попадналите в тежка болест и даже смърт деца. По Божията воля пророците Илия и Елисей, Самият Христос или св. апостол Павел изцеляват страдащите деца и им дават възможност за нормален по-нататъшен живот. Това е пример, който св. Църква винаги е прилагала в идните векове. И  днес грижата на Църквата към „тези най-малките” страдащи от болести, не трябва да бъде оставяна. Въпреки трудностите на нашето съвремие Църквата е тази, която трябва да изпълни своя дълг към своите страдащи деца.

_________________________

*Доклад, четен на 1.ХII.2010 г. в аудитория № 8 на Богословския факултет при СУ, по повод тържествена сесия, посветена на кръглите годишнини на проф. протопрезвитер д-р Николай Шиваров (80) и проф. д-р Славчо Вълчанов (70) – дългогодишни преподаватели-старозаветници в Богословския факултет при СУ.

Материала е предоставен от автора. Същият е докторант по Пастирско богословие в Богословския факултет при Софийския университет.

[1]. Виж по-подробно за Медицина и Библия: Kelsey, M. Healing and Christianity. New York, 1976, p. 8-33; Amundsen, Darrel. Medicine, Society and Faith in the Ancient Medieval World. Baltimore, 1996; Kee, H. Medicine, Miracle and Magic in New Testament Times. Cambridge, 2005.Porterfield, A. Healing in the History of Christianity. и др.

[2]. Нов библейски речник. С., 2007, с. 483.

[3]. Флавий, И. Иудейские древности. Т. 1. Минск, 1994, с. 444-445.

[4]. DeVries, S. 1 Kings. Waco, Texas, 1985, Word Biblical Commentary-12, p. 221.

[5]. Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 2. Стокгольм, 1987, с. 492

[6]. Нов библейски речник., с. 483.

[7]. Hobbs, T. 2 Kings. Waco, Texas, 1985, Word Biblical Commentary -13, p. 52-53.

[8]. Лопухин, А. Толковая Библия. Стокгольм, 1987, Т. 9, с. 45.

[9]. Guelich, R. Mark 1-8:26. Waco, Texas, 1989, Word Biblical Commentary -34 A, p. 303.

[10]. Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 9, с. 182.

[11]. Nolland, J. Luke 1-9:20. Dallas, Texas, 1989, Word Biblical Commentary -35 A, p. 323.

[12]. Ibid.

[13]. Св. Иоанна Златоуста. Творения. Т. 9, Кн. 1. С. Петербург, 1903,  с. 377.

[14]. Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 9, с. 147.

[15]. Bruce,  F.  The Book of the Acts. Grand Rapids, Michigan, 1990, p. 384-385. За „Агапи” виж по-подробно Авксентий, архим. Литургика. Пловдив, 2005, с. 405-407.

[16]. Желев,Ив. Разпространението на Христовото благовестие.  С., 2003, с. 146.

[17]. Witherington III, B. The Acts of Apostles. Grand Rapids, Michigan, 1998, p. 607.

[18]. Войнов, М. и др. Старогръцко-български речник. С., 1996, с. 333.

[19]. Witherington III, B. The Acts of Apostles. p. 607.

[20]. Св. Иоанна Златоуста. Цит. съч. , с. 378.

[21]. Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 9, с. 148.

[22]. Καπερναούμ (BYZ). Повечето тълкуватели наричат Капернаум център на служението на Спасителя в Галилея. Hagner, D. Matthew 1-13. Dallas, Texas, 1989, WBC-33A, p. 203.  За Капернаум виж Нов Библейски речник. с. 663-665.

[23]. За Ирод Антипа виж по-подробно в Нов Библейски речник. с. 545.

[24]. След реформите на Гай Марий в един легион вече има по 59 центуриона, по 6 във всяка кохорта (с изключение на 1 кохорта, с 5 центуриона). Стотнята се командва от Стотник или на латински Центурион (centurio). Командирът на първата центурия на първата кохорта (centuria prior) командва същевременно и цялата манипула и се нарича Primus pilus. Той е с най-висок ранг измежду всички останали центуриони и има право да участва на военния съвет и да изказва мнение. Другите 4 центуриона на Първа кохорта се казват primi ordines и също участват на военния съвет.В останалите кохорти командващите на първите 2 центурии се казват съответно – pilus prior и pilus posterior, после следват princes prior и princes posterior; hastatus prior и hastatus posterior. Най-низшият по звание е decimus hastatus posterior – центурионът на десетата задна центурия на хастатите//Encyclopædia Britannica.//http://www.britannica.com/ EBchecked/topic/102946/centurion

[25]. Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 8. Стокгольм, 1987 с. 164.

[26]. Hagner, D. Matthew 1-13.  p. 204.

[27]. Нов Библейски речник. с. 476.

[28]. Лопухин, А. Толковая Библия. Т. 8. с. 164-165.

[29]. Hagner, D. Matthew 1-13.  p. 204; Albright, W., C. Mann. Matthew. Anchor Bible 26. New York, p. 93.

[30]. Св. Иоан Златоуст. Беседа 26. // Тълкувание на евангелието от Матея. Беседи 1-44. С., 2007, с. 459-460, 466.

[31]. Нов библейски речник., с. 482.

[32]. Теофилакт, архиепископ Български. Тълкувание на Евангелието. Ч. 1, св. Гора, Атон, 2003, с. 203.

[33]. Nagner, D. Matthew 14-28. Dallas, Texas, 1989, WBC-33 B, p. 504.

Изображения:

1. Авторът Иво Янев (публикувано с разрешението на г-н Янев. Източник: http://www.dveri.bg).

2. Господ Иисус Христос изцелява детенце.

3. Господ Иисус Христос помага на страдаща жена.

4. Св. пророк Илия.

5. Св. пророк Елисей.

6. Господ Иисус Христос възкресява дъщерята на Иаир.

7. Господ Иисус Христос възкресява сина на Наинската вдовица.

8. Св. апостол Павел.

9. Господ Иисус Христос и стотникът.

10. Господ Иисус Христос изцелява бесноватия лунатик.

СЪВРЕМЕННИЯТ “КЕЛТСКИ” ПАГАНИЗЪМ (ПОНЯТИЕ. ПРИЧИНИ ЗА ПОЯВАТА МУ)*

Д-р Десислава Панайотова-Пулиева

Следвайки съвета на св. апостол Павел да изследваме всичко, но да се държим о доброто, ще се занимаем с една тема, която подлежи на задълбочени и продължителни проучвания  най-малко по две причини. Първо, темата за келтската религия и нейните съвременни имитации не е разработена у нас; този факт силно контрастира спрямо важната роля, която келтската култура е играла в развитието на европейската цивилизация. Роля, която, очевидно, играе, в една или друга степен, и днес, както ще се убедим по-нататък. Второ, предизвикателствата, които духът на новото време ни предлага, несъмнено се свързват и с възраждането на новоезическите вярвания, движения и начин на живот. В контекста на приобщаване на народите и  държавите от централна и югоизточна Европа към западноевропейските социо-културни, икономически и политически модели, всички ние следва да бъдем подготвени за срещата със западната духовна среда, която, особено след 60-те години на ХХ век, преживява динамични преобразувания в посока, обратна на християнството и християнските традиции. “Келтският” паганизъм има съществена роля  в протичането на тези процеси, поради което му обръщаме и специално внимание.

Ако се върнем 20 века назад, се забелязва, че още тогава келтите (галите) в Галатия (М. Азия), с религиозността и езическите си обичаи, провокират св. апостол Павел да напише посланието си до Галатяни, което, по неповторим начин, звучи актуално и днес, санкционирайки възродените келтски вярвания чрез непреходната си духовна сила и авторитет.

В следващите редове, чрез присъщия на историческото религиознание историко-аналитичен метод, ще бъдат формулирани основните понятия по темата и синтезирано разгледани причините, довели до възникването на “келтското” новоезичество. С настоящото се прави въведение към поредица от статии, посветени на древната келтска религия и на съвременните паганистки общности, възраждащи келтската духовна традиция.

Понятията паганизъм, новоезичество и “келтски” паганизъм

Поради пресичането на синонимната близост на тези понятия с различията в съвременната им употреба е необходимо да се анализират подробно основните им  значения, оттенъци и нововъзникнали смисли в полза на терминологичната точност.

Понятието паганизъм произлиза от лат. paganus = селски; селянин; езичник. Paganus, в смисъл на езичник, отразява схващането за човек, чиято вяра и религиозни обичаи се свързват с култа към природата и нейните стихии, към сезонните и космическите цикли, често персонифицирани от антропоморфни божества и духове. В това значение, най-общо казано, paganus е било използвано от светите отци, църковните писатели и средновековните християнски мислители. Същото разбиране се запазва до наши дни, обяснявайки употребата на англ. paganism, нем. paganismus, фр. paganisme, ит. paganesimo и т. н., означаващи езичество = всички повече или по-малко познати езически вярвания и/или техните последователи, съществували в древността и съществуващи днес.

Веднага трябва да се уточни, че през ХХ век се наблюдава семантично раздвояване  на понятието paganism и неговите производни. От една страна, то запазва основния си най-широк смисъл, но от друга, се стеснява и започва да обозначава движенията в Европа, Америка, Австралия и Нова Зеландия, които възраждат елементи от религиите на древните гърци, римляни, египтяни, асиро-вавилонци, келти, германи и викинги, както и някои орфически, митраистки, централно- и северноазиатски, ескимоски и индиански вярвания. Освен с думата paganism, тези движения се означават и като neo-paganism  с цел да бъдат разграничавани, както от древните им образци, така и от все още живите архаични езически вярвания (американски, африкански, австралийски и азиатски). Буквалният български  превод на понятието neo-paganism e новоезичество. То би могло да се използва като синоним на паганизма в неговия по-тесен смисъл, но съпроводено с необходимите уточнения относно обсъжданото ново вярване или култ. Същевременно, терминът новоезичество в българска употреба навежда и на по-широки асоциации, излизащи от кръга на религиозното. Като контрапункт на християнските традиции, новоезичеството е разбирано и като възраждане на ценности, нрави и начин на мислене и на живот, обвързани главно със стремежа към материално благополучие, власт, наслади и неограничена свобода.

За постигане на максимална смислова диференцираност в анализа на избраната от нас тема, ще бъде използвано предимно понятието паганизъм – и производните му – в неговия по-нов и стеснен смисъл. Определенията “келтски” и с келтски корени подсказват, че вниманието ще се фокусира върху съвременните вярвания и практики, които възраждат келтската духовна традиция[1].

Причини за възникването на “келтските” паганистки движения

Тъй като по-задълбоченото разглеждане на този въпрос следва да бъде задача на отделен труд, тук ще се набележат само основните причини, довели до пробуждането на келтските вярвания на Запад и до “келтоманията” от последните няколко десетилетия.

Причините са закономерни, действат по две, по три и по повече наведнъж и имат твърде разнообразни характеристики: духовни, исторически, личностни, социални, културни, психологически, екологически…

Като причина от чисто духовно естество се откроява следното: ако се приеме, че духовният живот на човечеството е един цялостен феномен, чиито пластове се преплитат, взаимопораждат се и си влияят, и ако бъде припомнен принципът, според който за духовните изживявания времето не съществува, то, може да се обясни защо възкръсват вярвания, които векове наред са изглеждали забравени. Веднъж изживяна и практикувана, келтската религия се е запазила, под една или друга форма, в националната, религиозната и културната памет на народите, които са я наследили, и при настъпването на определени условия, тя се е възродила, благодарение на индивидуални и групови потребности и инициативи[2].

Афинитетът на отделни личности към келтското наследство също спомага за зараждането на паганистките движения, чийто “бум” в края на ХХ век е достатъчно сериозен повод за размисъл и анализи. В Ирландия, Уелс, Шотландия, Корнуол, Англия, на островите Айона, Ман и Мона, в Бретан (Франция) и Галиция (Испания) келтските традиции са просъществували и след християнизирането на тези региони. Това се е дължало, както на друидите[3], които  проявили възприемчивост към християнството, така и на гъвкавостта, която християнските мисионери показали в осъществяването на прехода от езическите практики към новия духовен живот. Така се обяснява това, че актовете на специално внимание или на открито афиширана привързаност към келтското наследство са били възможни. Началото поставят Ненниус (ІХ в.) със своята малка хроника “История на бритите”[4]  и Джефри от Монмаут (ХІІ в.) с “История на британските крале”[5], която се явява един от стълбовете на западната историческа  наука. Ренесансът помага на жадуващите да преоткрият своите келтски корени. Венеция, 1511г. – отпечатани са двете базисни съчинения на Юлий Цезар, касаещи келтската история: За галската война[6] и За гражданската война[7]. Печатат се също  съчиненията на класическите автори[8] и на раннохристиянските писатели[9], повечето от които споменават келтите и тяхната религия. Откриват се и се отпечатват основни келтски извори като “Книга за завоеванията на Ирландия”[10], “Битката при Маг Туйреад”[11], “Похищението на бика от Куалнге”[12], “Пирът у Брикрен”[13], уелските легенди “Мабиногион”[14], “Годежът на Етайн”[15],  и  др. Отпечатват се също и житията на редица ирландски[16], британски[17], и испански[18], светци, в които има много детайли, свързани със срещата между келтската религиозност и християнството. Всичко това и много друго вдъхновява първите изследователи[19], да напишат своите първи творби[20],  върху келтското духовно наследство, на които по-късно се позовават основателите на първите друидски ордени Джон Толанд и Хенри Хърл, както и възродителят на уелското събрание (Горсед) Йоло Моргануг, с което фактически се полагат основите на съвременните паганистки общности[21].

Наред с човешкия елемент силно действат и историческите фактори, които спомагат за излизането на “келтската тема” от сферата на политическите, религиозните и културни предразсъдъци, както и за превръщането ѝ в знаме за големи групи от хора, преоткриващи своята етно-културна идентичност. Това ясно проличава от историята на един дълъг конфликт между Франция и Бретан, между стремежа за надмощие и стремежа за запазване на независимостта. Сент Обен дьо Кормие, 1488 г. – армията на Бретан е разгромена от френските кралски войски. Френската корона дълго обмисля вариантите за присъединяването на Бретан, дотогава – просперираща търговска държава с монолитно по келтския си произход население.

На 18 септември 1532 г. се сключва Договорът за Съюз между Бретан и Франция, и келтският полуостров е инкорпориран като автономна провинция. Това засилва националистическите настроения на бретонците и всичко, свързано с келтските им прадеди, се превръща в инструмент на защита от френската асимилация. Интересно е, че, в стремежа си да заякчи съюза, самата Франция съобразително започва да “преоткрива” в лицето на древните гали фундамента на своята нация и култура. Проф. Стюарт Пигот отбелязва:

“Предримското минало бива оценено като основа на националния мит.”[22]

Сходни процеси протичат и в Уелс, Шотландия и Ирландия. След утихването на смутовете, съпътствали английската окупация под водачеството на Оливър Кромуел, през ХVІІІ в. келтските традиции по тези места възкръсват с нова сила и, пряко или косвено, това ражда различни обществени формации: от езотерични ордени до крайни терористични организации като Ирландската Републиканска Армия (ИРА). Така, жителите на Северна Ирландия, разделени в политическите и религиозните си възгледи, и досега не могат да си поделят един от най-знаменитите герои на келтската митология, Кухулин, воинът на Ълстър[23]. За националистите той олицетворява борбата срещу натрапеното английско господство. За лоялистите[24]   Кухулин символизира вековната защита на Ълстър от набезите на останалите ирландски провинции: Конахт, Мюнстър, Лейнстър и Мит[25]. Героят от езическото келтско минало е емблематична фигура, както за католици, така и за протестанти.

Логично е да се премине към причините с религиозен характер, довели до масовото разпространение на паганистките ордени и групи от ХVІІІ век до наши дни. Несъмнено, влияние е оказало отдръпването на част от интелигенцията от римокатолическата църква и от протестантските общности в Западна Европа, Великобритания и Ирландия. Отблъснати от недостатъците и историческите вини на църквата, много будни граждани и видни интелектуалци, за съжаление, отхвърлят и самото християнско учение. Те вече не искат да приемат неговата догматика, утвърждаваща вярата в Единия Бог, нито литургичния му живот, ”затворен между стените на храма”, нито християнската етика, основаваща се на идеите за светостта и ненакърнимостта на Божията воля, за първородния грях и изкуплението чрез кръстните страдания на Иисус Христос. Същевременно, келтската религия е привлекателна алтернатива със своя тънък усет към красотата и целесъобразността на природата, както и с широката амплитуда от по-скоро неутрални поведенчески модели, които съдържа. Така големи творци като Уилям Стъкли или Уилям Блейк, например, активно участват в пропагандирането на новата/стара религия на природата[26]. Нека чуем гласовете на някои нейни съвременни проповедници. Филип Кар-Гом, Върховният вожд на Ордена на бардовете, оватите и друидите (Англия), заявява следното:

“Религиите на земята учат, че единственият извор за вдъхновение е самата земя. В тях няма свещени книги, нито догми, в името на които се избиват себеподобните.”[27]

“Келтският” паганизъм има и своите “етични принципи и послания”:

“Според нашето утопично мнение (основано на здравия разум), с упоритост, постоянство и добра воля ще постигнем положително израстване както в личен, така и в глобален план, ще вървим неизменно по пътя на хармонията и еволюцията.”[28]

Филип Кар-Гом допълва още, че :

“…паганизмът почти не се интересува от спасението и от трансценденцията. Той предпочита благоденствието на земята в този живот, за разлика от блаженството, обещавано в отвъдното, в рая.”[29]

Тази нравствена и есхатологична еманципираност на “келтските” духовни водачи спрямо Една Висша Морална Инстанция, каквато е Личностният Бог за християните, пряко се свързва с преклонението пред безликата природа.

“Единственият критерий е природата в нейното величие и красота.”[30]

Авторитетът на природата е морално неутрален. Но човекът има потребност от богопочитание. Резултатът е логичен: критикуваният християнски монотеизъм е заменен от пантеистичен политеизъм с монотеистични елементи.

“Божественото проявява себе си чрез много богове на различни  места и по различно време. Нито един бог сам по себе си не може да изрази целостта на божественото. /…/ Божественото се проявява в Природата и във  всеки от нас.”[31]

Човекът като бог, човекът като творец – тази идея е движела радетелите за възраждането на келтското културно наследство по време на Просвещението. Създават се много групи, сдружения и асоциации, посветили се на келтското изкуство и фолклорни традиции. Много от тях, обаче, преминават културните си граници и се превръщат в религиозни или парарелигиозни общества, някои от които действат и до днес[32]. Тези процеси представляват интересен феномен. Просвещението води до безпрецедентна секуларизация в духовния живот на човечеството[33]. Това е основното средство, което използват възродителите на келтската култура, толкова самобитна, свежа и невинна в сравнение с “изчерпаното” християнство. Като официална институция, римокатолическата църква най-после е прескочена. Автономността на келтските празници и фестивали е възстановена, връщането към келтските корени – осигурено. Игрите, танците, песните и поетическите състезания ползват живите келтски езици[34] – най-сигурния начин за съхраняване на келтското наследство. Но всичко това се осъществява под знака на едно мистично усещане за свързване със “събудените” келтски божества и митологични герои. Кръгът се затваря, противоположностите съвпадат, секуларизмът преминава отново в относително цялостен духовен живот, в който се преплитат музика, поезия и религиозни ритуали, изобразително изкуство и езотерика[35], история, наука и митология.

Като всеки човешки акт, създаването на паганистките общности има и социален аспект. Например, Древният орден на друидите[36] съвместявал  келтските религиозни вярвания с християнската идея за взаимоподпомагане и милосърдие.

“Социалната система за взаимопощ  предвиждала посещения на болни по домовете и в клиниките, помощ на вдовици и  сираци,  дори предлагала  заеми за закупуване на жилища./…/ Системата  за социална взаимопомощ  популяризирала   движението на неодруидите в цялата Британска империя…”[37]

Има и психологически фактори за възникването на “келтския” паганизъм. В придържането към келтските вярвания и традиции, голямо число хора търсят и явно намират удовлетворение на своите потребности за хармоничен и пълноценен живот. Ф. Кар-Гом обяснява това “с провала на официалните монотеистични религии, които се оказаха неспособни да премахнат чувството на отчуждение, което обзема съвременния човек, откъснат от вселената, от другите хора и от самия себе си. Първоначално бе големият възторг и увлечението по източните религии, но отсега нататък западният човек съвсем логично изпитва нужда да се обърне към корените си”[38].

Към този аргумент съвременните паганисти добавят може би най-силния  довод в подкрепа на своето учение: доколкото паганизмът е природна религия[39], възраждането и практикуването на “келтската” му разновидност е един от най-сигурните начини да бъде спасено екологичното равновесие на планетата.

“Съществуват паганистки групи, които се занимават предимно с природоопазващи въпроси. Във Великобритания най-активна е групата на Дракона, която подкрепя практическите действия за опазване на околната среда чрез използването на паганистка магия, за да предпази определени места от програми за прокарване на пътища или от други щети. Природоопазващата дейност е още един път, по който много хора достигат до паганизма.”[40]

От разгледаното дотук може да се заключи, че съвременният “келтски” паганизъм възниква и се развива паралелно със зараждането и развитието на модерното западно общество. То задава основните идеи и приоритетните цели на “келтското” движение. В това се състои главната разлика между него и древния му образец. Докато оригиналната келтска религия е обслужвала изконната човешка потребност от богопочитание и от религиозна санкция на живота въобще, паганизмът удовлетворява вторични потребности, възниквали и възникващи успоредно с промените, ставащи в обществения живот. Докато келтските вярвания търсели отговор на въпросите: Кой ни е създал? Какъв е смисълът на живота? и Какво идва след смъртта?, “келтският” паганизъм фокусира вниманието си върху по-злободневни проблеми, свързани с психологията, социалното чувство и религиозния нихилизъм на модерния човек. Новоезичес-кият идеал се състои от псевдорелигиозни стремежи и от идеи, утвърждаващи земния живот и земното щастие като висши ценности. “Келтският” паганизъм не се притеснява от това, че му липсват космогоническите, онтологическите, етическите и есхатологическите мащаби. На него му е достатъчно да проповядва за природносъобразния начин на живот, за душевния конфорт и за толерантността към другите, както и да практикува своите ритуали, ограничаващи го в реалиите на тварния свят.

_______________________

*Публикувано в списание Богословска мисъл, 1999, кн. 1-2, с. 86-94. Авторът, д-р Десислава Панайотова-Пулиева е експерт в Културно-просветния отдел на Св. Синод на БПЦ-Българска Патриаршия, член на Работната група по въпросите на религиозното образование при Св. Синод на БПЦ-БП, главен редактор на Oфициалния сайт на БПЦ-БП и директор на Център за религиозни изследвания и консултации „Св. св. Кирил и Методий“ при храм „Св. св. Кирил и Методий“, ул. „Г. Вашингтон“ № 47, София.

[1]. Кавичките, ограждащи думата “келтски”  в заглавието, както и в самия текст на изложението, следва да напомнят, че повечето от съвременните езически движения, за които говорим тук, нямат стопроцентово чист келтски произход в етническо или духовно отношение. Що се отнася до паганистите, които все пак претендират за пряка приемственост спрямо келтите, трябва да подчертаем, че кавичките са не по-малко необходими, тъй като във всички случаи възраждането на келтската религия е избирателно и частично, а освен това съдържа и нововъведения, което хвърля сянка на съмнение върху абсолютната автентичност на предлаганите послания.

[2]. Схващането за притежаването на цялостно духовно наследство да не се смесва с теорията за архетипите и колективното безсъзнателно, лансирана от Карл Г. Юнг в началото на ХХ век.

[3].  Духовните ръководители на келтите.

[4]. Nennius, Historia Brittonum.

[5]. Geoffrey of Monmouth, Historia Regum Britanniae.

[6]. Commentarii de Bello Gallico.

[7]. Commentarii de Bello Civilis.

[8]. Херодот, Страбон, Тацит, Цицерон, Амиан Марцелин, Помпоний Мела, Плиний Стари, Лукан, Диоген Лаерций, Диодор Сицилийски и др.

[9]. Климент Александрийски, Ориген, св. Кирил Александрийски и др.

[10]. Leabhar Gabhála Érenn (ирл.).

[11]. Cath Maighe Tuireadh (ирл.).

[12]. Táin Bó Cuailnge (ирл.).

[13]. Fled Bricrend (ирл.).

[14]. Mabinogion (уелс.).

[15]. Tochmarc Étaíne (ирл.).

[16]. Lives of Irish Saints; The Tripartite Life of Patrick.

[17]. Vitae Sanctorum Britanniae.

[18]. Vitae Sanctorum Hiberniae.

[19]. Напр. Jean le Fèvre, Esaias Pufendorf, Edward Lhuyd и др.

[20]. Съответно : Les Fleurs et Antiquitez  des Gaules, 1532; Dissertatio de Druidibus, 1650;  Archaeologia Britannica, 1707.

[21]. Това се случва в периода 1716 –1792 г.

[22]. Цит. по E l l I s, P. B. The Druids, Constable, London, 1996, p. 252.

[23]. Ulster (Северна Ирландия) – една от петте части на Ирландия; сега – в границите на Великобритания.

[24]. Гражданите на С. Ирландия, лоялни към английската корона.

[25]. Днес те са в границите на Ейре.

[26]. Баркър, Айлийн, Новите религиозни движения, ИК”Литавра”, 1997, с. 254.

[27]. Рабан, Пако, Силата на келтите, Епсилон, София, 1997, с. 94.

[28]. Изказване на Айзък Бонуиц, “свещеник” на друидите, проповедник на уика, основател на Дружеството на друидите – най-мащабното в САЩ .

[29]. Вж. бел. 27, с. 96.

[30]. Пак там.

[31]. Краули, Вивиан, Принципи на паганизма, Лаков ПРЕС, София, 2000, с. 21.

[32]. Напр. Уелският Горсед (Gorsedd).

[33]. През ХХ в. принципът за разграниченост между образование, наука, изкуство и религия, както и между духовната и политическата власт, се налага като универсален модел за модерно общество.

[34]. Ирландски, шотландски, уелски, бретонски.

[35]. Сравни: творчеството на големия художник и езотеричен писател и поет Уилям Блейк (1757 – 1828).

[36]. Основан в Лондон през 1781 г. от дърводелеца Хенри Хърл.

[37]. “Завръщането на друидите”, сб. под  ред. на Ф. Кар-Гом, ШАМБАЛА, София, 1999, с.164.

[38]. Вж. бел. 27, с. 56.

[39]. Вж. бел. 31, с. 27.

[40]. Пак там, с. 55; драконът е келтски езотеричен символ на силите и “вековната мъдрост”  на земята.

Изображения:

1. Св. апостол Павел.

2. Паганистки символ.

3. Неопаганисти.

4. Неопаганисти в Гърция.

5. Друид.

6. Ненниус, авторът на “История на бритите”.

7. Джефри от Монмаут, авторът на “История на британските крале”.

8. Богиня на луната при нео-паганистите.

9. Момиче – съвременен друид.

10. Класически друид.

11. Друид, като дух.

 

КОРАБОКРУШЕНИЕТО НА СВ. АПОСТОЛ ПАВЕЛ*

Малта ли е островът, където се спасяват корабокрушенците?

Проф. д-р Иван Желев ДимитровПо този въпрос от векове се изказват различни мнения, но надделяваше установената традиция Мелита да се отъждествява с Малта. Докато през 1987 година във Философския факултет на университета в град Бремен, Германия, беше защитена от Heinz Warnecke дисертация на тема “Действителното пътуване за Рим на апостол Павел”[1]. Изследването предизвика истинска буря в научните кръгове[2], защото се обяви срещу установени становища и практики, които в крайна сметка се оказаха без сериозни основания. След като проучил сложната проблематика, свързана с 27 и 28 глава на Деяния апостолски, Хайнц Варнеке дошъл до удивителното заключение, че св. апостол Павел никога не е стигал до о. Малта и че Мелита от Деян. 28:1 е Кефалиния (Кефалоня)[3], един от островите в Йонийско море по днешното западно крайбрежие на Гърция.

Този резултат от изследването на Варнеке предполага обаче и признаване на автентичността на сведенията от Деян. 27-28 глава, както и на “пътеписа” на св. апостол Павел, отразен в пастирските му послания (1 и 2 Тим. и Тит). А много от тези сведения се оспорват от учените на Запад, занимаващи се с Новия Завет[4].

Хайнц Варнеке, основавайки се твърдо на текста в Деян. 27-28 глава, започнал с изказване на основни съмнения по два въпроса:

1) Възможно ли е да се приеме, че остров Малта, отъждествяван с остров Мелит(а) от разказа за пътуването на св. апостол Павел до Рим, е разположен εν τω Αδρία (“в Адриатическо море” – Деян. 27:27)?     и

2) Възможно ли е да се приеме, че дори през I век след Хр. остров Малта е населяван от хора, които е можело да се нарекат βάρβαροι (28:2, 4)?

Известно било при това, че освен Малта, още далматинският остров Mljet и други острови в Средиземно море са носели в древност името Μελίτη, пък и определението νησος (остров) се давало също на по- луострови и носове на сушата. Затова Варнеке потърсил по-убедително решение на въпроса. В хода на изследването се наложило да бъде определено и точното разположение на пристанището Финикс (27:12), за да се възстанови пътят на кораба по време на бурята, вследствие на която той бил отнесен от теченията до остров Мелит(а)[5].

Хайнц Варнеке се опрял не само на новозаветните изследвания и на историята на средиземноморския басейн, но и на много други науки като метеорологията, геологията, ботаниката, зоологията, медицината, археологията. Става дума наистина за едно интердисциплинарно изследване, което се налагало от съдържанието на самия текст на Деян. 27-28 гл.

Отъждествяване на Мелит(а) от Деяния апостолски с определени географски места започнало още през X век, когато византийският император Константин VІІ Багренородни (Порфирогенит, 945-959 година) изтъкнал тъждеството на този остров с остров Меледа на илирийския (далматински) бряг[6]. Самата хипотеза била оформена през ХIX век от англичанина Джеймс Смит[7] и подкрепена от швейцареца Ханс Балмер[8]. Оттогава този въпрос многократно е разглеждан все в тази насока[9], а тълкувателите обикновено възпроизвеждат вече известни становища.

Изследването си Хайнц Варнеке започнал с установяване на местоположението на пристанището Финикс, “критско пристанище” (λιμένα της Κρήτης, Деян. 27:12). Има различни предположения за отъждествяване на Финикс с пристанища по югозападното крайбрежие на остров Крит. Но топографските и археологическите им дадености не позволяват да се свърже Финикс с нито едно от тях. Още повече че в Деян 27:12 е допълнено: “разположено срещу югозападния и северозападния вятър”. Затова Финикс е търсен и на северозападния край на острова. Но Варнеке предложил смело решение на въпроса: според него в израза λιμένα της Κρήτης родителният падеж της Κρήτης не е Genitivus possessivus, а е Genitivus adjectivus и следователно трябва да се разбира не “пристанище на Крит”, а “пристанище за Крит”, тоест за обслужване на морската връзка с Крит. В такъв случай Финикс трябва да е бил някъде в южната част на Пелопонес. Наистина пътешественикът историк и географ Павсаний (II век след Хр.) говори за пристанище Финикус (Φοινικους)[10] на южния бряг на Месиния, Южен Пелопонес. Вероятно моряците за по-голяма сигурност са начертали следния маршрут: Добри пристанища (Крит) – Финикс[11] – Никопол[12] – остров Керкира – Аполония[13] – Бриндизи[14]. Този маршрут е бил често използван[15].

На основата на древни литературни сведения Варнеке проучил и ветровете, споменати в текста на Деяния апостолски, и анализирал тяхното действие успоредно с морските течения, които съществуват в района. Както той се изразява “от древността до днес само ветровете са останали същите”[16]. Доскоро се смяташе, че бурята е отнесла кораба на запад, по посока на Малта. Изследователят обаче установил, че корабът се е насочил на северозапад. С помощта на изследвания по морско дело и метеорология Варнеке успял да възстанови пътя на кораба в северозападна посока от Крит. Той стигнал до обоснованото заключение, че корабът е отнесен навътре в Йонийско море по западния бряг на Гърция[17]. Така се разбира по-добре казаното в Деян. 27:27 за Адриатическо море, а се подчертава и очевидната слабост на хипотезата на Балмер за Mljet: в продължение на 200 мили да не бъде забелязан от плаващите върху неуправлявания кораб нито един от множеството острови по западното крайбрежие на Гърция[18].

Проучването на литературните свидетелства, включително и на тези от времето на Омировия епос убедило Варнеке, че при подобни обстоятелства никога не е забелязан път на кораб на запад, а винаги – на северозапад в Йонийско море[19]. В продължение на 40 страници Хайнц Варнеке е разгледал етимологически въпроса за отъждествяването на Мелит(а) с различни топоними в средиземноморския район и конкретно в Йонийско море, доказвайки възможността Мелит(а) от Деян. 28:1 да отговаря на остров Кефалиния. Според сведения, събрани от него, полуостровът на Аргостоли в древност е носел името Мелит(а)[20]. Приведено е и интересно свидетелство от Омир, който свързва финикийците с остров Кефалиния и говори за предпочитанията им при колонизирането на нови земи[21].

Авторът, основавайки се на текста в Деян. 27:27, безусловно е приел, че морето, по което се носел корабът по време на буря, е Адриатическо. Затова, след като очертал границите на локалните морета (Адриатическо, Йонийско, Сицилийско и др.), стигнал до заключението – въз основа на древни свидетелства, – че остров Малта и разположените около него по-малки острови Годжо, Комино, Коминотто и Фифла лежат в Либийско море. Независимо от променливостта на границите между моретата в различните епохи, очевидно е, че в изворите няма свидетелства Адриатическо море някога да се е разпростирало на юг отвъд южния край на Калабрия[22]. Следователно за древните Малта никога не е била разположена “в Адриатическо море”. Това обаче е било в сила за Йонийските острови, един от които е и Кефалиния. Те били разположени във “външното Адриатическо море”, а остров Млйет (Mljet или Мелида) – във “вътрешното Адриатическо море”[23].

Още едно доказателство Варнеке намерил в посочването на александрийския кораб, презимувал на Мелит(а), с който апостолът и спътниците му заедно с войниците продължили за Рим (Деян. 28:11). Исторически извори сочат, че пътят на корабите от Александрия за Рим е минавал северно от Крит, а не край Африканския бряг и следователно остров Малта не е лежал на пътя им. Същото се отнася и за корабите, пътуващи от Изтока за остров Сицилия, който лежи южно от Апенинския полуостров.

Сравнителното топографско изследване за Малта и Кефалиния показало, че Малта не отговаря на даденостите в Деян. 27:28-29, 39, 41. Тъкмо при входа на Кефалинийския залив има плитчини, както и скалисти места. Заливът, към който са искали да насочат кораба (27:39), подхожда на големия залив на Кефалиния, но пък няма съответствие на о. Малта. Също така мястото, “където морето биеше от две страни” (τόπος διθάλασσος – 27:41), съответства на вдадения в залива полуостров, на който е разположен днес град Аргостоли.

Проучени са и климатичните условия на Малта и Кефалиния според сведенията в Деян. 27:27, 39; 28:2. Понеже остава неясен въпросът: как никой от моряците на кораба не е разпознал острова (27:39), Варнеке дава обяснението, че вятърът “широкко”, който тласкал кораба на север, обикновено покрива (и до днес) южната част на Кефалиния с гъста мъгла. Вероятно едва на четиринайсетия ден югозападният вятър разпръснал мъглата и пътуващите на кораба различили суша[24].

Споменаването за дъжда в Деян. 28:2 дало повод на Варнеке да проучи и валежите на Малта и Кефалиния. На първия остров измерванията показват средна годишна норма 519 мл. дъжд, който пада главно от ноември до януари и то само под формата на буря. Явлението “непрекъснат дъжд” (υετòν εφεστωτα) през октомври е непознато на Малта, но е обичайно за този период на Кефалиния. В същия стих се говори и за студ (ψυχος), който отново не може да се свърже с Малта, защото през октомври там средната температура на въздуха е около 22о С, а има дни и с над 25о С. Докато на Кефалиния климатът е по-хладен, възможно е да паднат снегове и през октомври. В крайна сметка климатичните дадености на Кефалиния са много по-близки до споменатото в Деяния апостолски.

Случаят с отровната змия-ехидна (28:3) също е разгледан. Заключението от изследването е, че на остров Малта такава змия не е позната, а на Кефалиния има 20 вида различни змии, между които и ехидна[25].

Накрая Хайнц Варнеке се спира и на хората, населявали острова на корабокрушението. Смята се, че обществено-политическото и културното положение на жителите на Малта през I век след Хр. не позволявало те да бъдат определени като варвари[26]. Но от друга страна и жителите на Кефалиния в онази епоха не може с лекота да се причислят към варварите в древния смисъл на думата. Може да се допусне, че жителите на мястото, където излезли корабокрушенците, са говорели някакъв друг език, негръцки, макар съвременните жители на остров Кефалиния никак да не са склонни да допуснат такава възможност[27]. Все пак Хайнц Варнеке прави предположението, че хората на Мелит(а) са говорели някакъв диалект или дори друг език, различен от гръцкия и латинския. Защото днешната езикова унифицираност, плод на единна образователна система и средства за масово осведомяване (особено т. нар. електронни), не е била позната в древност[28].

Обстоятелството, че “варварите” на острова почитали богинята Дике (Деян. 28:4), е още едно доказателство, че корабокрушението може да се локализира при остров Кефалиния. Дике е била особено почитана на този остров[29], но пък не е била позната в римската културна и религиозна среда на остров Малта[30].

Хайнц Варнеке е установил и римски легат (по-нисък чин от проконсула) на име Publius Alf(ius?) Primus, упоменат от надпис № 335 в древна Олимпия[31]. Така той обяснява името Поплий и определението за него “първи” (πρωτος).

Според Деян. 28:7 близо до мястото на корабокрушението било имението на Поплий/Публий, където  корабокрушенците били подслонени през първите три дена. Заливът “Св. Павел” (St. Paulus’ Bay) на Малта не отговаря на описанието в началото на 28 глава и най-важното – липсват археологически находки от сгради в близост до залива. Докато в залива на Аргостоли са открити следи от живот още в праисторическата епоха. Намерени са останки и от древния град Кранеа, където от 189 година преди Хр. до 395 година след Хр. са живели всички представители на римската власт.

Болестта, от която страдал бащата на Поплий е посочена със симптоми, които навеждат мисълта към малария. Тази болест не е позната на остров Малта, както се вижда от исторически извори, защото там няма блатисти местности, където да се размножават маларийните комари. На остров Кефалиния обаче маларията е била често срещано заболяване[32]. Есенният вятър широко е бла гоприятствал разпространението на болестта.

Св. апостол Павел е имал възможността да развие мисионерска дейност на остров Мелит. И следователно може да се приеме, че островът е християнизиран през втората половина на първи век. Тук Варнеке проучва християнските паметници на Малта и Кефалоня и установява, че на Малта най-старите гробове (с латински надписи) са от IV-V век, а на Кефалиния има християнски паметници още от І век. Това дава основание на Варнеке да допусне присъствието на апостола в Кефалоня по време на пътуването му за Рим.

Хайнц Варнеке установява също, че на Малта липсват каквито и да било древни и достоверни свидетелства за присъствието на св. апостол Павел. Отсъства и всякаква следа от устно народно предание. Изображения на пристигането на апостола в Малта се появяват от края на ХVІ век, но опити за научна обосновка на това предположение се правят едва през ХІХ-ХХ век. И основният довод е била близостта на името на Малта с Мелит(а). А известният днес залив на св. апостол Павел носи това име едва от втората половина на ХVI век[33].

По отношение на Кефалиния нещата с паметта за апостола не стоят много по-добре. Но все пак проучванията са показали, че през византийския период в Западна Гърция е имало наистина само два храма на св. апостол Павел, но и двата са на остров Кефалиния! Това безспорно е доказателство за съхранена памет за пребиваването на апостола на острова, основателно смята Варнеке[34].

В крайна сметка след много възражения и спорове ученият свят постепенно приема хипотезата на Хайнц Варнеке. Вече в редица научни издания като място на спасение на корабокрушенците от пътуването за Рим (Деян. 27-28 гл.) вместо Малта се пише остров Кефалиния/Кефалоня[35]. Дали това становище ще се наложи и ще стане общоприето, е трудно да се каже. Но след всичко посочено трябва да се признае, че хипотезата на Хайнц Варнеке в полза на Кефалоня безспорно има значителни предимства.

_____________________________

*Публикувано в „Библията и морето“, С., 2009, с.91-98.

Текстът тук е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].“Die tatsaechliche Romfahrt des Apostels Paulus”. Дисертацията е издадена същата година от римокатолическото библейско дружество в Щутгарт: H. Warnecke. Die tatsaechliche Romfahrt des Apostels Paulus. Stutt garter Bibelstudien 127. Stuttgart 1987, 21989.

[2]. Още повече че дисертантът не е богослов по образование!

[3]. На гръцки има две форми на името на острова: старинната Κεφαλληνία и съвременната Κεφαλλονιά.

[4]. G. D. Metallinos, The Apostle Paul in Cephalonia, Athens 1993, p. 9. Изданието е двуезично, има и гръцко заглавие: Πρωτοπρ. Γεωργίου Δ. Μεταλληνου, Ο Απ. Παυλος στήν Κεφαλληνία, Αθήνα, 1993.

[5]. В оригинала:Μελιητη.

[6]. Περί βασιλείου τάξεως 36 (вж. G. Metallinos,  оp. cit., p. 103).

[7]. J. Smith, The Voyage and Shipwreck of St. Paul. London 1848.

[8]. H. Balmer, Die Rohmfahrt des Apostels Paulus und die Seefahrtskunde im Roemischen Kaiserzeitalter. Bern 1905.

[9]. V. Palunko, Melita nel naufragio di san Paolo e l’isola Meleda in Dalmazia. Spalato 1910; F. Blanke, Paulus in Malta, in: W. Kuemmerly. Malta. Bern 1965, S. 31-36; O. F. A. Meinardus, Melita Illyrica or Africana. Ostkirchliche Studien 23. Wuerzburg 1974, S. 21-36; N. Heutger, Paulus auf Malta im Lichte der Maltesischen Topographie. BZ 28. Wuerzburg 1984, S. 86-88.

[10]. Павсаний ІV 34, 12.

[11]. Югозападен Пелопонес.

[12]. В Акарнания, Южен Епир.

[13]. На Йонийско море, срв. т. Б.4.6.

[14]. В Италия на адриатическия бряг.

[15]. G. Metallinos, Op. cit., p. 29-30.

[16]. H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ ΝΑΥΑΓΗΣΕ ΣΤΗΝ ΚΕΦΑ ΛΗΝΙΑ. In: G. Metallinos, Op. cit., p. 55.

[17]. H. Warnecke, Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 46-47.

[18]. Само населените острови сред тях са на брой 37.

[19]. H. Warnecke. Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 54-56.

[20]. Съответно на гръцки: Μελίτη. H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥ ΛΟΣ…, p. 57-58, където той цитира и повестта за аргонавтите.

[21]. Одисея ХV 404-484 и ХІІІ 272-279.

[22]. Подобно схващане се среща много по-късно – през Средновеко вието (H. Warnecke, Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 68-70).

[23]. H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ…, p. 55-56. Авторът изтъква (пак там) още едно сериозно недоумение, свързано с предположението за о. Млйет: как е могъл за 14 дена неуправляваният кораб да отиде на толкова далечно разстояние на север и защо оттам е трябвало да се пътува за Рим през Сицилия?!

[24]. Срв. подобен случай в Одисея ХІІІ 187-196.

[25]. H. Warnecke, Die tatsaechliche Romfahrt…, S. 108-110.

[26]. Ibidem, S. 112.

[27]. На втория научен конгрес на о. Кефалоня (август 1999 г.), посветен на популяризирането на доказателствата на Х. Варнеке и затвърдяването им в обществото, основната пречка на местната интелигенция беше свързана тъкмо с думата “варвари” в описанието на жителите на о. Мелит(а). Априорно се заявяваше от не един местен говорител, че Кефалоня никога не е била населявана от варвари (подразбирайки, че винаги населението е било гръцко, тоест неварварско!).

[28]. Вж. по-горе т. Б.2.9.

[29]. Ср. Одисея ХІV 84, ХІХ 111.

[30]. H. Warnecke,  Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ…, p. 59.

[31]. Е. Groag, Die roemischen Reichsbeamten von Achaia bis auf Diokletian. 1939.

[32]. Сочат се исторически примери с френския херцог Робер Гискар (Robert Guiscard), тръгнал от Южна Италия да завземе Кефалиния от византийците, но бил покосен от малария (+ 17.7.1085 г.) на острова, както и на английския поет и лорд Джордж Ноел Гордън Байрон (George Noel Gordon Byron), който от идеализъм отишъл в Гърция да се бие на страната на въстаниците за освобождението на страната от турско робство, но много скоро безславно умрял от малария (+ 19.4.1824 г.) близо до Кефалиния.

[33]. През 1565 г. Малтийският орден удържал победа срещу турците в този залив, която била приписана на помощта на ап. Павел. Името на залива “Св. Павел” се среща в писмени извори едва от края на 17 век. Х. Варнеке обстойно разглежда и въпроса за налагането от 16 в. насам на хипотезата за о. Малта от могъщия Малтийски орден, който векове наред получава изгоди от поклонническия поток към острова. Бенедиктинският орден пък от своя страна отстоявал хипотезата за южнодалматинския о. Млйет, където имал голям манастир и интереси също от поклонничеството, но след установяването на комунистически режим в Югославия вкрая на ІІ световна война манастирът бил затворен и претенциите на бенедиктинците спрели. При посещението си в Малта през май 1990 и папа Йоан Павел ІІ подкрепил малтийската хипотеза (H. Warnecke, Ο ΑΠΟΣΤΟΛΟΣ ΠΑΥΛΟΣ…, p. 65-70).

[34]. Ibidem, p. 61-62.

[35]. Вж. напр. Das grosse Bibellexikon (R. Brockhaus). Bd. 2. Wuppertal 1988, S. 918-919; Herders Grosser Bibelatlas. Freiburg im Breisgau 1989, S. 172-173.