Категорията «светост» в християнската философия на религията на професор д-р Иван Панчовски*

Димитър Станков

Професор д-р Иван Панчовски (1913-1987) е един от изявените български богослови, който оставя най-ярка следа в областта на нравственото богословие и християнската етика. Развитието на Православното християнско учение за нравствеността у нас е пряко свързано с неговата научна дейност. Като приемник и продължител на изследователското дело и кредо на професор д-р Ганчо Пашев (1885-1962), той издига на по-високо теоретическо равнище християнското учение за нравствеността, като изгражда стройна богословско-етическа система.

Професор д-р Иван Панчовски разглежда в своите монографии, студии и статии  зараждането на християнския нравствен живот, като осветлява и разкрива характера и особеностите на християнския морал, неговите основни принципи. Той изследва много теми и проблеми  най-вече в три основни области: психология на религията, нравствено богословие и християнска етика. Неговите изследвания могат да се систематизират в четири главни тематични кръга. Първата група обхваща трудове, посветени на историята на християнския морал, включително и отношението между религия и нравственост. Втората група включва съчинения върху основното начало на християнската нравственост, а именно човеколюбието – любовта към ближния. Третата група се състои от изследвания върху християнско-етически,  църковно-обществени и икуменическо-миро-творни проблеми. В тази връзка се осветлява мирът от богословско гледище, като се анилизират неговите божествени, антропологически и социално-етически основи и основания, неговата жизнена необходимост и съзидателна сила. Накрая към четвъртата група се отнасят трудовете на професор Иван Панчовски върху българската богословска наука за морала. Той изследва етическите и социалните възгледи на старобългарските писатели и книжовници, като осветлява светлите им нравствени образи. При това обрисува Българската православна църква като възпитателка по благочестие, доброде-телност и родолюбие през Първата българска държава и характе-ризира българската свяст, святост и благочестивост.

Професор д-р Иван Панчовски разработва и обосновава категорията «светост» («святост»), която има богато смислово съдържание и заема важно място в християнската етика. Неговата трактовка на тази категория се разгръща в няколко пункта.

Първо. Всъщност понятията «сакрално» и «свято» не са ли и близки по смисъл, който се таи първоначално в нравствеността? На този въпрос професор д-р Иван Панчовски търси и дава своя комплексен отговор, изхождайки от някои философско-етически положения най-напред на Имануел Кант. 

Имануел Кант в съчинението си «Религията в границите на самия разум» подчертава, че «моралът води неизбежно към религията», изхождайки всъщност «от моралната идея за висшето благо». Става дума за идеята «за висшето благо в света, за възможността на което ние трябва да приемем едно по-висше, морално, свято и всемогъщо същество… Ала най-важното тук е, че тази идея произлиза от морала, но не е негова основа; поставената цел вече предполага нравствени основоположения. Следователно за морала не може да е безразлично дали се изработва или не понятието за крайната цел на всички неща»[1].

Има още

ПРЕДМЕТ НА ХРИСТИЯНСКАТА НАДЕЖДА*

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Жизнената сила, нравствената красота, добродетелното сияние и Ivan PANCHOVSKIспасителното обещание на християнската надежда извират из нейния предмет. Ето защо, за да се дойде до сравнително пълно понятие за нея, потребно е да се установи и разкрие предметът ѝ, да се вникне в категориалната му особеност и да се набележат по стоянните елементи в съдържанието му.

В най-широк смисъл предмет на християнската надежда е всяко благо, което вярващият с твърдо упование очаква да получи от Бога по силата на отеческата Му любов и в изпълнение на дадените от Него обещания за осъществяване целите на творението и за постигане щастие и блаженство от човека – венеца на творението. Но тъй като благата, щастието и блаженството са същевременно в значителна степен обусловени от добродетелността на човека, от степента и висотата на нравственото му съвършенство и един вид произтичат от тях във времето и още повече във вечността, то в края на краищата се оказва, че главният предмет на християнската надежда е постигането на нравствено съвършенство, на праведност и светост или спасение. В „Проповедта на планината“ Господ Иисус Христос приканва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). Добродетелността е залог за щастие и блаженство; за тях човек трябва да стане достоен – разбира се, доколкото това зависи от него и е по силите му. Тази обусловеност на щастието и блаженството като предмети на християнската надежда изрично е отбелязана от св. апостол и евангелист Иоан Богослов. Той казва: „Възлюбени, сега сме чеда Божии; но още не е станало явно, какво ще бъдем. Знаем само, че кога стане явно, ще бъдем подобни Нему, защото ще Го видим както си е. И всеки, който има тая надежда на Него, очиства себе си, както е Той чист“ (1 Иоан 3:2-3). В този дух блажени Августин учи, че стремежът към Бога и към блаженство е тъждествен със стремежа към съвършенство и светост, тъй като до Бога и до блаженство се достига чрез богопознание и изпълняване Божията воля. Тези отец на Църквата казва: да живееш добре, тоест да се стремиш чрез добър живот към блаженство, означава да обичаш добродетелта, да обичаш мъдростта, да обичаш истината, да обичаш Бога[1].

Във философската си етика Имануел Кант основателно подчертава, че „добродетелта (като достойност да бъдем щастливи) е върховното условие на всичко онова, което може да ни изглежда желателно, следователно също и на всяко търсене на щастие“[2]. Даровете на щастието – власт, богатство, чест, здраве, благополучие, задоволство от себе си и от състоянието си – придават смелост, а с това често и надменност, ако липсва добра воля, която да поправя влиянието им върху духа и по този начин и целия принцип на постъпването и да го насочва към всеобщи цели. В тази мисловна връзка е от значение също да се отбележи, че един разумен и безпристрастен наблюдател не може никога да изпитва удоволствие, като гледа непрекъснатото благополучие на някое същество, което не е украсено от качествата на една чиста и добра воля. И така, не само изглежда, но и почива върху вярно психологическо наблюдение и точен етически анализ, че добрата воля съставлява неотменно условие дори на достойността да бъдем шастливи[3]. Накрая следва да се прибави, че според бележката на споменатия философ тази теза е вярна не само в пристрастните очи на лицето, което прави от самото себе си цел, а също и в съждението на един безпристрастен разум, който разглежда добродетелта в света като цел сама по себе си[4].

Ако щастието бъде включено в добродетелността и отъждествено с нея, както са правили в миналото стоическите философи и моралисти и както правят в наше време някои представители на идеалистическата етика, тогава надеждата естествено ще бъде изпразнена от съдържание и следва да бъде зачертана от каталога на добродетелите. Но нека се има предвид, че колкото и да е възвишена добродетелността и колкото и да създава вътрешна удовлетвореност в човека, който непрекъснато я проявява и усъвършенства, тя в никой случай не следва да бъде изолирана от пълнотата на живота, от щастието и блаженството, защото човекът като психофизично същество се нуждае и от външни блага. Те не само задоволяват телесните му нужди, но са и условие за съществуването му, а също така за моралното му усъвършенстване и социалното му служение. Несъстоятелността на тезата, че добродетелността не се нуждае от никакви външни блага за пълнотата си и е напълно достатъчна за щастлив и блажен живот, се доказва по най-категоричен начин не само от житейския опит на всеки човек и от постиженията на философската етика, но и от екзистенциалните религиозни преживявания и от основните принципи на Християнската етика. Според нея Бог като пълнота на живот и като най-висше благо въздава на добродетелността с вечен живот и несекващи блага. В евангелската „Проповед на планината“ първо и най-важно място заемат деветте блаженства, в които за притежаване и упражняване на почти всяка добродетел се обещават съответни временни и вечни блага: блажени са бедните духом, защото тяхно е Царството Небесно; блажени са плачещите, защото те ще се утешат; блажени са кротките, защото те ще наследят Земята; блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят; блажени са милостивите, защото те ще бъдат помилвани; блажени са чистите по сърце, защото те ще видят Бога; блажени са миротворците, защото тяхно е Царството Небесно; блажени са вярващите, когато ги похулят и изгонят, когато кажат против тях лъжовно каквато и да е лоша дума заради Христа; те трябва да се радват и веселят, защото голяма е наградата им на небесата (Мат. 5:3-12; Лука 6:20-26).

Разбира се, когато земните и външни блага се включат в предмета на християнската надежда, на тях не се придава първенствуващо и безусловно значение. Те са ценни и следва да бъдат предмет на желанията, усилията, труда и очакванията, доколкото са необходими за водене добродетелен живот, за служене на високите цели на живота, за постигане нравствено съвършенство, за придобиване най-висшето благо. Съответно на това Християнската етика еднакво отхвърля и осъжда както абсолютизирането на земните блага и пристрастяването към тях, така и пренебрегването, презирането и отричането им. В подкрепа на тази теза на Християнската етика се привеждат много свидетелства от Свещеното Писание. Достатъчно е тук само да се припомни, че по Божия поръка християните се молят всекидневно в Господнята молитва „Отче наш“ не само да се свети Божието име чрез тях, да дойде Божието царство, да бъде Божията воля както на Небето, тъй и на Земята, но също за насъщния хляб и за избавяне от всяко зло (Мат. 6:9-13; Лука 11:2-4). Затова блажени Августин основателно твърди, че в съдържанието на молитвата „Отче наш“ е включен предметът на християнската надежда, понеже по наставленията на Господа със седемте ѝ прошения вярващите измолват от Небесния Отец вечното заедно с временното[5]. В това отношение първостепенно значение има примерът на Спасителя. При изпълняване на мисията Си в света Той в общественото Си служение нахранвал слушателите Си не само с небесния хляб на божественото Си Слово, но и с физическа храна; не само прощавал грехове и освобождавал от пороци, но също изцерявал болни и недъгави, възкресявал мъртви.

Пълнотата на християнската надежда обаче е спасението с присъщите му вечни блага. То започва във времето, но се осъществява във вечността. Затова надеждата е истинска когато от сегашното се простира в бъдещето и от времето преминава във вечността. „Надежда за онова, което се вижда, не е надежда, понеже защо ще се надява някой за нещо, което вижда? Кога пък се надяваме за онова, което не виждаме, с търпение го очакваме“ (Римл. 8:24-25). „Ако всичко ще търсиш тук – казва св. Иоан Златоуст – в духа на приведените думи от св. апостол Павел, – то за какво е тогава надеждата? Но какво е надеждата? – Твърда устременост в бъдещето и увереност в него.“[6] Настоящето е подвластно на закона на тлението и смъртта. В него не може да се постигне вечен живот и непомръкващо блаженство. Единствено отвъд границите на пространството и времето – във вечността или при Бога законът за преходността се обезсилва и смъртта губи власт. Там доброто вечно тържествува; добродетелният е избавен от всяка изнемога и скръб. Там Той участва в пълнотата на Божия живот, потопен е изцяло във вълните на вечния живот и се наслаждава на неизказано и преславно блаженство.

Тъй като спасението е предмет на цялата християнска добродетелност, а не само на християнската надежда, то последната всъщност е устремена към получаването и изживявано в спасението вечно блаженство, предвкусвано във времето, но постигано изцяло във вечността. Необхватната за човешкия ум пълнота на бъдещите спасителни блага се съсредоточава от Новия Завет в редица духовни категории. Изброяването и беглото им характеризиране ще дадат възможност да се вникне от различни гледни точки поне донякъде в неизразимото съдържание на вечното блаженство.

Царство Божие или Царство Небесно

Евангелието, тоест благата вест, която Господ Иисус Христос донесъл на човечеството за спасението и блаженството му, започва с възвестяването на Царството Божие, което включва в себе си всички спасителни блага. Според свидетелството на св. евангелист Лука Господ Иисус Христос обхождал градове и села, като проповядвал и благовестил Царството Божие (Лука 8:1). В Евангелието от Матей Царството Божие обикновено се обозначава като Царство Небесно, понеже този евангелист, следвайки старозаветна традиция, избягва да употребява направо Божието име и го замества с Небето. Следователно разликата между понятията „Царство Божие“ и „Царство Небесно“ е външна, терминологична; по съдържание и смисъл тези понятия са тъждествени. Бележитият руски православен богослов Михаил М. Тареев, макар да счита, че терминът „Царство Божие“ има теократически смисъл, а терминът „Царство Небесно“ – апокалиптически, все пак отбелязва, че в Евангелието от Матей тези два термина са употребени като еднозначни[7]. Такова е становището и на известния наш богослов Ганчо Стефанов Пашев. Според него употребата на прилагателните „Божие“ и „Небесно“ съвсем не променя същината на това, което се изобразява или окачествява – толкова повече, че евреите употребяват думата Небе вместо името Божие. Това значи е една метонимия, свойствена на езика и стила[8].

Възвестеното от Господ Иисус Христос Царство Божие е духовна величина, която се вселява в душите на вярващите (Лука 17:21), преражда ги и ги обновява нравствено, но не остава само там, а се проявява навън в добродетелен живот, в праведност и светост: в „правда и мир и радост в Светия Дух“ (Римл. 14:17). Обаче окончателното въдворяване на Царството Божие или идването му в сила (Марк. 9:1) ще се извърши не във времето, а във вечността. Затова Царството Божие е не само религиозно-нравствена категория, но и надземна, есхатологична величина: то не е от този свят (Иоан 18:36) и ще блесне в цялата си сила при Второто пришествие, когато ще стане Всеобщото възкресение на мъртвите и ще се извърши страшният съд за окончателно въздаяние. Тогава праведниците ще наследят Царството, приготвено за тях от създание-мира (Мат. 25:34). Извършената духовно-нравствена обнова на християнина чрез вселяването на Царството Божие в душата му и оделотворяването на ценностите на това Царство – правдата и любовта – в живота му дават възможност на вярващия още тук на Земята отчасти да предвкуси сладостта и блаженството на Царството Небесно. Така Царството Божие е завършък на Божието домостроителство за човечеството, осъществяване на Божия план за спасението, следователно също най-висшето благо, което излъчва несекваща радост и вечно блаженство. В Свещеното Писание и в светоотеческата литература Царството Божие се сравнява с безконечен брачен пир.

По съдържание Царството Божие е вечен живот и несекващо блаженство, пораждано от съзерцаване Божието съвършенство и Божията слава. От евангелско гледище да влезеш в Царството Божие и да влезеш в живот (Мат. 9:45-47) и обратното, да получиш вечен живот и да влезеш в Царството Небесно (Мат. 19:16-24), означават едно и също ексистенциално и есхатологично явление. В Царството Божие няма грях и страдание, няма зло и смърт: в него животът е вечен и протича в непомръкващо блаженство.

Като предмет на християнската надежда Царството Божие е благодатен дар, който Бог по благоволението Си дава чрез Господа Иисуса Христа и въз основа на извършеното от Него изкупително дело (Мат. 20:23; Лука 12:32; 22:29-30). Но този дар не пада от Небето наготово и не се дава на човека произволно и без усилия от негова страна. Напротив, християнинът трябва усърдно да търси Царството на Бога и Неговата правда (Мат. 6:33; Лука 12:31), всеотдайно да изпълнява религиозно-нравствения си дълг и да бъде предан на Божията воля, за да влезе в Царството Небесно; да пожертва цялото си имане за неговото придобиване (Мат. 13:44-46); да остави родители, братя, сестри, жена и деца заради него (Лука 18:29); дори да извади дясното си око и да отсече дясната си ръка, ако те го съблазняват, защото за човека е по-добре с едно око да влезе в живота, отколкото да има две очи, и да бъде хвърлен в геената огнена; по-добре е за него без ръка да влезе в живота, отколкото да има две ръце и да отиде в геената, в неугасим огън (Мат. 18:9; Марк. 9:43). На въпроса какво въвежда в Царството Божие, св. Иоан Златоуст отговаря: „Правдата, мирът, радостта, добродетелният живот, братският мир, който е противоположен на любовта към спорове, и радостта, която произлиза от съгласието, а се руши от враждата“[9].

Избавление от грях и зло

За характеристика на спасителните блага, които са предмет на християнската надежда, допринася също употребеното в Свещеното Писание понятие избавление. Според пророческите думи на свещеник Захарий Бог „посети и извърши избавление на Своя народ“ (Лука 1:68). Това избавление ще се завърши, когато Син Човечески ще дойде на облаци, със сила и слава голяма (Лука 21:27-28). В Свещеното Писание Господ Иисус Христос се нарича не само Спасител, но и Избавител: „Ще дойде от Сион Избавителят и ще отстрани нечестието от Якова“ (Римл. 11:26; срв. Ис. 59:70).

С понятието „избавление“ се обозначава спасението повече в отрицателен смисъл, тоест като освобождение. Според терминологията на св. апостол Павел спасението означава преди всичко избавление от гнева Господен, тоест избавление от наказанието, което грешникът заслужава за провиненията си, за неизпълняването на Божията воля, за нарушаването на нравствения закон, за лошите си дела и тежките си престъпления, увреждащи жизнените ин-тереси на ближните и на обществото, потъпкващи правата и свободата на човешката личност и спъващи обществения прогрес и общочовешкото благополучие. Според думите на св. апостол Павел „Бог ни определи не за гняв, а за да придобием спасение чрез Господа Иисуса Христа, Който умря за нас, та ние, будни ли сме, или спим, да живеем заедно с Него“ (1 Сол. 5:9-10). Предпоставка и основа на избавлението от гнева обаче са оправданието и помирението с Бога: чрез усвояване изкупителните заслуги на Спасителя вярващите получават оправдание пред Бога и помирение с Него, а въз основа на тях те ще се спасят от гнева (Римл. 5:9-10).

Голяма е вината на грешника. Тя възлага върху него тежкото бреме на вината, което той трудно носи. Освен това вината предизвиква гибелни последици във времето и още повече във вечността. От тях никой човек не може да се избави чрез собствените си сили. Обаче въз основа на извършеното от Господ Иисус Христос изкупление и на безпределното Божие човеколюбие християнинът изповядва заедно със св. апостол Павел: „Господ ще ме избави от всяко лошо нещо и ще ме запази за Своето Небесно Царство“ (2 Тим. 4:18).

Избавлението на грешника се извършва от Бога, но за него е необходима освен вяра, и надежда, „защото нашето спасение е в надежда“ (Римл. 8:24). Обаче както вярата, чрез която Бог ни избра за спасение (2 Сол. 2:13), ни дарява оправдание (Римл. 10:10) и ни спасява чрез Евангелието, с безумието на проповедта (1 Кор. 1:21; 15:2), така и надеждата, в която е нашето спасение, е истинска, респективно спасителна, когато се проявява в обновен и добродетелен живот, посветен на свети дела (Римл. 6:22). Явилата се Божия благодат, „спасителна за всички човеци“, „ни учи да отхвърлим нечестието и светските похоти, да живеем целомъдрено, праведно и благочестиво в сегашния век, и да очакваме да се сбъдне блажената надежда, и да се яви славата на великия Бог и Спасител наш Иисус Христос, Който даде Себе Си за нас, за да ни избави от всяко беззаконие и ни очисти, за да Му бъдем народ избран, ревностен към добри дела“ (Тит. 2:11-15).

Прославяне

В сравнение с избавлението от греха и злото библейското понятие прославяне характеризира спасителните блага като предмет на християнската надежда в положителен смисъл. То означава участие във величието, славата и блаженството на Бога като същностни изяви на пълноценното Му битие и неотделими белези на светите Му прояви. Безпределно величествено е Божието име по цялата Земя. Божията слава се простира по-горе от небесата (Псал. 8:1-2). Поради святата Си и отеческа обич и безмерното Си човеколюбие Бог иска да сподели славата Си със създадените по Негов образ човеци, да ги възвеличи и прослави. Още при създаването на човека Бог го понизил с малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест го увенчал (Псал. 8:6). Въз основа на това праведниците на Стария Завет се славели с Божията слава: Бог бил за тях слава (Псал. 3:3). Грехът обаче потъмнил славата на синовете човешки. Те станали народ, който ходи в мрак и живее в страна на смъртна сянка (Ис. 9:1-2; Мат. 4:16; Лука 1:79), който изнемогва в нечестие и води горестно съществуване. За да възстанови Божия образ в човека в предишната му чистота и да отвори за него път за прославяне и за участие в благата и блаженството на Божията слава, Бог Слово се въплътил. Бидейки във всичко равен на Бога, „сияние на славата и образ на Неговата ипостас“, Той понизил Себе Си, като приел образ на раб, уподобил се на човеци и по вид се оказал човек; смирил Себе Си, бидейки послушен дори до смърт и то смърт кръстна. Затова Бог го въздигнал високо и Му дал име, което е по-горе от всяко име (Филип. 2:6-9; Евр. 1:3). Спасителят обещал на верните Си, че когато дойде в славата на Отца Си със Своите Ангели (Мат. 16:27; Марк. 8:32; Лука 9:26), желае те да гледат Неговата слава (Иоан 17:24); тогава праведниците ще бъдат като Слънце в царството на Отца (Мат. 13:43). На светите апостоли Спасителят дал славата Си още през земния им живот (Иоан 17:20), но тук тя се придружавала от оскърбления и страдания. Разбира се, последните не могат да помрачат славата от принадлежността към Христа и от апостолското свидетелстване. Напротив, те още повече допринасят за участие в блаженството на вечната слава след Второто пришествие. Щом вярващите страдат с Христа за свидетелстването за Него, те ще получат награда на небесата (Мат. 5:12) и ще се прославят с Него. Св. апостол Павел уверява: „Мисля, че страданията на сегашното време не са нищо в сравнение с оная слава, която ще се яви в нас“; „прославянето на синовете Божии“ се очаква с нетърпение и от тварите с надежда, че и самите те „ще бъдат освободени от робството на тлението при славното освобождение на синовете Божии“ (Римл. 8:18-21). Кратковременното леко страдание доставя в голямо изобилие пълна, вечна слава (2 Кор. 4:17).

Даряваните в избавлението спасителни блага – оправдание и помирение с Бога – се допълват от безмерното богатство на прославянето. Окрилени от вярата и укрепени от благодатта, християните придобиват дръзновение да се хвалят „с надежда за слава Божия“ (Римл. 5:1-2). Те знаят от Божественото откровение и от личен религиозен опит, че животът им е скрит с Христа в Бога, а когато се яви Христос, техният живот, тогава и те ще се явят с Него в слава (Кол. 3:3-4). Христос, „упованието на славата“, е в тях (Кол. 1:27). Те „всички с открито лице, като в огледало, гледайки славата Господня“, ще се преобразят „в същия образ, от слава в слава, като от Духа Господен“ (2 Кор. 3:18). В славата Господня във вечния живот човек ще участва не само с безсмъртната си душа, но и с възкръсналото си тяло: Христос „ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло“ (Филип. 3:21). Следователно богатството на благодатните дарове от прославянето е всеобхватно: то обгръща душата, обзема тялото и се простира върху всички твари.

Наследство

Спасителните блага, които са въжделен предмет на християнската надежда, се обхващат в събирателното понятие „наследство“ (κληρονομία). В Свещеното Писание на Стария Завет първоначално с това понятие се обозначава предимно получаването и наследяването на обетованата земя Ханаан (Бит. 28:4; 50:24; Числ. 34:2; Втор. 1:8; 4:40; 5:16; 10:11; Иер. 35:15 и сл.). Но тъй като обетованата земя заема определено място в домостроителството и историята на човешкото спасение, наследяването ѝ се свързва със спасителните блага. С все по-голямото религиозно-нравствено извисяване на израилския народ същинския предмет на Божиите обещания, респективно на надеждата, стават именно благата на спасението. Така духовният Израил под „наследяване Земята“ (Псал. 36:9, 22, 29 и 34; Ис. 57:13; 60:21; 65:9) вече разбира не географската земя Ханаан, а духовното наследство от изкупването на човешките грехове, от оправдаването, обновяването и освещаването на човешката природа – влизането в Царството на Бога и живот в Неговата правда, наследява Царството Небесно, вечен и блажен живот. В Новия Завет тези духовни блага, които почват да се предчувстват, предвкусват и изживяват от вярващите още през земния живот, но в пълнота ще им бъдат разкрити в Божието небесно царство, се наричат направо „наследство“ (Деян. 20:32; Кол. 3:24). Св. апостол Павел влага определен есхатологичен смисъл в понятието „наследство“. Според него въз основа на пролятата кръв на Господ Иисус Христос, Който чрез Светия Дух принесъл Себе Си непорочен на Бога, се очиства съвестта от мъртви дела. Спасителят е „Ходатай на Нов Завет, та след смъртта, станала за изкупване на престъпленията през първия завет, призваните да получат обещаното вечно наследство“ (Евр. 9:14-15). Поради духовния му характер това наследство е не само вечно, но н „нетленно, чисто“; то не увяхва и е съхранено на небесата за призваните (1 Петр. 1:4). Съответно на това „плът и кръв не могат да наследят Царството Божие, нито тлението може да наследи нетление“ (1 Кор. 15:50). Поробени от грехове и обладани от пороци, нечестивци и идолослужители няма да имат наследство в Царството на Христа и Бога (1 Кор. 6:9-10; Гал. 5:21; Еф. 5:5).

Първоизворът на това наследство е Бог Отец, първото лице от Св. Троица. По силата на отеческата Си любов и безпределната Си благост Той още от създание-мира е приготвил царство, което ще даде на праведните за вечно наследство във великия ден на Всеобщия съд (Мат. 25:34). Получаването на това наследство не ще се извърши на законническа основа, тоест само по силата на общочовешкото богосиновство, на създаването на всички хора по Божи образ. За това се изискват високи нравствени качества, проявявани и придобити чрез лично усърдие и подвижничество във вяра, надежда и любов, в служене на човека и обществото за възтържествуване правдата и братолюбието. Според думите на св. апостол Яков Бог избра сиромасите да станат богати във вяра и наследници на Царството, обещано от Него на онези, които Го обичат (Як. 2:5). Затова св. апостол Павел се молил: Бог на Господа наш Иисус Христос, Отец на славата, да даде на вярващите дух на премъдрост и откровение, за да Го познаят, и да просвети очите на сърцата им, та да познаят в какво се състои надеждата на тези, които са призвани от Него, какво е богатството на славното Мy наследство за светиите (Еф. 1:18).

Великото наследство, което Бог Отец е приготвил за праведните, се получава от Него не направо, а чрез посредничеството и ходатайството на Единородния Му Син, второто лице на Св. Троица. Това се дължи не само на едната божествена същност на Отец и Син („Аз и Отец сме едно… Отец е в Мене и Аз съм в Него“ – Иоан 10:30 и 38), на пълното единство между волите им и съвършеното им единодействие („Което твори Отец, това твори също и Синът“ – Иоан 5:19), но и на възприемането на човешка природа от страна на Бог Слово, на отъждествяването Му с човека, на извършеното от Него изкупление на човешките грехове и на непрестанното Му усърдно ходатайство пред престола на Всевишния за спасението на човеците (Римл. 8:34). Христоцентризирането на понятието „наследство“ започва още в Евангелието. То е вложено в предобразната реч на Спасителя в притчата за злите лозари: същинският и пълен наследник на Бог Отец е Единородният Му Син (Мат. 21:33-44; Марк. 12:1-11; Лука 20:9-18). Бог Отец е поставил Единородния Си Син „за наследник на всичко“ (Евр. 1:2). И понеже чрез въплъщението Си Той е приел човешко естество, отъждествил се е с всички човеци, принесъл е изкупление за греховете им, Той е открил пътя за съучастието им в наследството Му. Според св. апостол Павел Иисус Христос по човешка природа е „семе“ Авраамово и с това – същинският наследник на Божиите обещания, дадени на бащата на Израил, респективно на вярващите (Гал. 3:16); затова които са Христови, именно те са Авраамово семе и по обещание наследници (Гал. 3:16 и 29). Чрез възприемането и прегръщането на благовестието не само преките чеда Авраамови, но и езичниците могат да станат „сънаследници, съставляващи едно тяло, и съпричастници на обещанието Божие в Христа Иисуса“ (Еф. 3:6). Щом сме „чеда, ние сме и наследници: наследници Божии, а сънаследници на Христа, и то само ако с Него страдаме, за да се и с Него прославим“ (Римл. 8:17). Богосиновството, по силата на което човеците са наследници Божии, се възстановява чрез изкупителната жертва на Богочовека. Той „изкупи ония, които бяха под закона, та да получат осиновение“; обновените човеци не приемат духа на робство, а Духа на осиновение; те не са вече роби, а синове; Бог изпраща в сърцата им Духа на Сина Си, чрез Който Дух те викат: Ава, сиреч Отче! Щом те са синове, то са и наследници Божии чрез Иисуса Христа (Римл. 8:15-17; Гал. 4:5-7). Не по силата на богосъздадеността ни и на основаващото се върху нея богосиновство, а чрез Христа Иисуса „ние бяхме избрани за наследници“ (Еф. 1:11). Но човеците са Христови сънаследници не просто по силата на участието им в богочовешката природа на Спасителя, не по природна необходимост или по закон, а чрез вярата им и отговарящ на нея праведен живот. „Обещанието към Авраама или към семето му – да бъде наследник на света, се даде не чрез закона, а чрез оправдаване посредством вярата“ (Римл. 4:13).

Залог за духовното наследство, което ще получат вярващите, е Светия Дух, третото лице от Св. Троица. Християните биват запечатани с обещания Св. Дух (Еф. 1:13-14). Те приемат Духа на осиновението и така възстановяват правото си на наследство. „Самият Дух свидетелства на нашия дух, че ние сме чеда Божии“, следователно наследници Божии и сънаследници на Христа (Римл. 8:16-17). Наследството на спасението се получава не поради делата на праведност, които извършват вярващите, а по благостта, човеколюбието и милостта на Спасителя – „чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго“, изобилно изливан върху вярващите от Бога чрез Иисуса Христа (Тит. 3:4-6).

Наследството като предмет на християнската надежда, от една страна, и получаването му в пълнота в бъдещия живот, от друга страна, изрично са засвидетелствани от св. апостол Павел: вярващите биват оправдавани чрез благодатта, за да станат „по надежда наследници на вечния живот“ (Тит. 3:7). В тълкуванието на този текст св. Иоан Златоуст отбелязва, че тук апостолът „говори за бъдещето, а не за сегашното“, и уверява, че „Този, Който ни е избавил от такова беззаконие и такива злини, без съмнение ще ни даде и бъдещи блага, ако ние пребъдем в благодатта, понеже всичко се извършва с един и същ Промисъл“[10]. Разбира се, както вярата, така и надеждата е мъртва без съответни на нея добри дела, тоест не води до наследяване благата на спасението. Затова от вярващите се изисква да потвърдят надеждата си, като „залягат да бъдат прилежни към добри дела: това е добро и полезно за човеците“ (Тит. 3:8). Наследството на спасението не е материална вещ, която се получава по закон; то е духовно съкровище, за чието придобиване се изисква усърдие и подвижничество в доброто, правдата и любовта. Чрез надеждата си, подкрепена от добри дела и праведен живот, вярващият трябва да стане достоен за него. Тук е потребно усърдие за „пълна увереност в надеждата докрай“; само тогава вярващите няма да се вленят, а ще подражават „на ония, които чрез вяра и дълготърпение наследяват обещанията“ (Евр. 6:11-12). Според Откровението на св. апостол и евангелист Иоан Богослов „който побеждава, ще наследи всичко“; нему Седящият на престола ще бъде Бог, а той Негов син и ще утоли жаждата на душата си даром „от извора на живота“ (Откр. 21:6-7). Това става „даром“ поради величието на дара и безпределността на наследството: то наистина се получава не по заслуга, но не и без породено от вяра чистосърдечно желание и без добродетелен подвиг, без свято дръзновение за служение на Бога и ближните, на цялото човечество.

Обобщителният поглед установява, че предметът на християнската надежда обгръща пълнотата на временните и вечните блага, които Бог дарява на човека по безпределната Си отеческа любов към него. Но като цени по достойнство временните блага и се радва на благополучието и щастието, християнинът знае от откровенията на Свещеното Писание и от личния си духовен опит, че земните блага и радости са сянка или загатване за безмерните вечни блага. Затова той според думите на св. апостол Павел е устремен от видимото към невидимото: „видимото е временно, а невидимото – вечно“ (2 Кор. 4:18). Християнската надежда призовава вярващите да търсят Царството на Бога и Неговата правда (Мат. 6:33) и им обещава вечните му блага: избавяне от грях и зло, спасение, прославяне и наследяване вечен, блажен живот. Чрез изкупителната смърт и светлото възкресение на Иисуса Христа Бог по голямата Си милост ги е възродил „за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата“ (1 Петр. 1:3-4).

_______________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 11, с. 11-20.

Първа електронна публикация http://bg-patriarshia.bg.

Същият текст тук е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Augustinus, De Moribus Ecclesiae catholicae, lib. I, cap. 13 (J. P. Migne, PL, t. 32, col. 1321.).

[2]. Immanuel Kant, Kritik der praktischen Vernunft. (Philosophische Bibliothek, Bd. 38, Hamburg, 1967, S. 127); Имануел Кант, Критика на практическия разум. Прев.проф. д-р Цеко Торбов, София, 1974, с. 159.

[3]. Immanuel Kant,  Grundlegung zur Metaphysik der Sitten. (Werke, Akademie-Textausgabe, Berlin, 1968, Bd. IV, S. 393.).

[4]. Immanuel Kant, Kritik der praktischen Vernunft, поc. изд., c. 128; поc. бълг. превод, c. 159.

[5]. Augustinus,  Enchiridion ad Laurentium sive de fide, spe et charitate, cap. 114. (J. P. Migne, PL, t. 40, col. 285.).

[6]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam ad Romanos, Homilia XIV. (J. P. Migne, PG. t. 60, col. 532.).

[7]. М. М. Тареев, Евангелие. Основы христианства, т. II, Сергиев Посад, 1908, с. 330.

[8]. Ганчо Стефанов Пашев, Царството Божие, ч. I, Годишник на Богословския факултет, т. XII, София, 1935, с. 65, бел. 3.

[9]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam ad Romanos, Homilia XXVI, 1. (J. P. Migne, PG, t. 60, col. 638.).

[10]. Joannes Chrysostomos, In Epistolam ad Titum, Homilia, V, 4. (J. P. Migne, PG, t. 62, col. 694.).

Изображение: авторът на статията, проф. д-р Иван Панчовски (1914-1987)

ПРИЗИВ КЪМ СВЕТОСТ*

Проф. д-р Иван Г. Панчовски

Категорията на светостта се приписва същностно на Бога: поради Ivan PANCHOVSKIсъвършенството на Неговата природа и воля Той никога не се намира в колебание относно доброто, винаги неотклонно го иска и неотстъпно го извършва. В онтологичен смисъл Божията същност е висшето добро и чистата доброта. Поради това Бог се означава в Свeщеното Писание и се преживява от религиозното съзнание като всесвет. Той е първоизворът на доброто във всичките му аспекти и измерения; Той е създателят на човека като духовно-нравствено същество, което по природа и по назначение обича доброто, свободно се стреми към него и го извършва и по този начин се доближава до Божията светост и по благодатен дар има дял в нейната превъзходна пълнота и в нейното безкрайно блаженство.

Светостта е върховният идеал на християнското нравствено усъвършенстване и висше постижение на евангелското добродетелно подвижничество и на участието в благодатния живот на светата Църква. В отлика от всеки автономен философски и естествен религиозен морал християнската етика призовава и устремява човека към светост и му дава сили да я постига. Иисус Христос, Който е въплътена божественост и светост, е дошъл на света, за да призовава хората да станат не само справедливи, добри или порядъчни. Такива нравствени идеали е имало и преди Рождество Христово и те са постигани и без евангелските морални откровения и наставления, и без Иисусовия нравствен пример, и без благодатната среда на Христовата църква. Иисус Христос е дошъл на света за нещо много по-възвишено, за нещо божествено: Той призовава хората към светост, посочва им пътя към нея и им дава сили да я постигат. В основаната и невидимо възглавявана от Него Църква се формират не само добри, справедливи и порядъчни хора, но и светци.

Бог, нашият Творец и небесен Отец, е свет; следователно и ние сме длъжни да сме свети. Ние сме сътворени според образа на светия Бог и сме призовани към богоуподобяване; следователно ние сме призовани към светост. Бог Слово, второто лице на светата божествена Троица, се е въплътил, тоест станал е човек; чрез това Той е осветил човешката природа и всеки, който вярва в Него и благодатно общува с Него, се освещава и също става свет. Христовата църква е света, понеже е мистичното тяло на Христа Бога и понеже чрез нея се изливат благодатните дарове на Светия Дух; следователно който е член на Христовата църква и участва пълноценно в нейния благодатен живот, е осветен, получил е начатъците на светостта и все повече и повече възраства в тях.

Още чрез старозаветните пророци Бог призовава хората към висшето съвършенство — светостта, – «Бъдете свети – казва Той, – защото Аз Господ, Бог ваш, съм свет» (Лев. 19:2; срв. 11:44-45; 20:7; 21:8). Този възвишен идеал обаче не е бил по силите на старозаветния човек, тъй като той изнемогвал под греховното бреме, не можел да се прероди духовно и да се възроди нравствено, за да живее праведно, свето. Заради това старозаветният човек копнеел за Христа – Месия, Който да изкупи човека, да го изцери духовно, да го обнови нравствено, да го освети и да му даде сили да върви по свет път. Пред духовния поглед на пророк Исаия се представила величествената картина на бъдещото месиянско време. Там той между другото видял «свет път», по който ще върви изкупеното и обновено човечество и не ще се заблуди (Ис. 35:8).

През целия Си земен живот Иисус Христос – чрез самото Си въплъщение, чрез вдъхновената Си проповед, чрез праведния Си пример и особено чрез изкупителната Си саможертва на Голгота – учил хората да се стремят към божественост и да постигат свето съвършенство. В Проповедта на планината Той казва: «Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец» (Мат. 5:48). А съвършенството на нашия небесен Отец се състои в светостта Мy, в която единствено няма никакъв морален недостатък, никакво нравствено петно – Христос е дал пример на свет живот: у Него не се е намерила никаква лъжа и Той не е извършил никакъв грях (1 Петр. 2:21-22); целият Мy земен живот е протекъл в проповед за света обич и е бил изпълнен с дивните ѝ чудеса; накрая Той принесъл Себе Си в жертва за спасението на всички хора. Поради това Той напълно основателно е наречен «Светия» (Деян, 4:27), Светия на светиите (Дан. 9:24), Светия Божий (Марк. 1:24) и Първосвещеник «свет, незлобив, непорочен, отделен от грешниците и станал по-висок от небесата» (Евр. 7:26).

Основаната и невидимо възглавявана от Иисуса Христа Църква е света и непорочна: Той я е осветил чрез честнàта Си кръв, очистил я е с водната баня чрез божественото Слово и я е представил на Себе Си славна Църква, която няма петно, нито порок, нито нещо подобно (Еф. 5:25-27). Светостта на Църквата е неоскъдващ извор за освещаване влизащите в нея. Нейните членове са призвани да бъдат свети. «По примера на призовалия вас Светия – казва апостол Петър – и вие сами бъдете свети във всички постъпки» (1 Петр. 1:15-16). Апостол Павел също съветва: залягайте да имате светост (Евр. 12:14); тази е Божията воля – да бъдете свети (1 Сол. 4:3). Чрез благодатното изкупление, прераждане и освещаване, чрез предаността си на Бога, чрез непрестанното си общение с Него, чрез нравствената си чистота, чрез светата си обич към ближните, чрез светите си дела (2 Кор. 7:1), въобще чрез целия си свет живот (2 Петр. 3:11) християните са осветени и са свети. На много места в Св. Писание те направо са наречени светии (Деян. 9:13, 32; 26:10; Римл. 12:13; 15: 25; 1 Кор. 6: 2; 2 Кор. 1: 1; 3: 8, 18; 4: 12; 5: 2; 6:15; Филип. 1:1; 4: 21; Кол. 1:2, 12; 2 Сол. 1:10; Откр. 11:18) както заради стремежа им към светост, така и заради постиженията им в него.

Но в какво се състои съдържанието на светостта?

Някои философи се опитват да дадат иманентно ценностно обяснение на светостта, да я представят като съвършено въплъщение на доброто или пък като съвкупност от висшите ценности.

Философът Имануел Кант, а под негово влияние и други мислители, изпълват понятието «свет» с чисто морално съдържание. Така Кант нарича света онази воля, която, ръководена само от съзнанието за дълг, извършва доброто без никакво колебание – единствено от преклонение пред нравствения закон и заради самото добро. Без друго доброто принадлежи към ценностната пълнота на светостта, но не я изчерпва. То носи върху себе си печата на божествеността и е облъхано от сиянието на светостта, ала не е тъждествено нито с божествеността, нито със светостта. Доброто е божествено и свето, доколкото извира от Бога и доколкото осъществява Божията воля. В такъв смисъл трябва да бъде разбрано определението на Гьоте за светото. То гласи: «Какво е най-светото? – Това, което чувствайки духовете днес и вечно, все по-дълбоко, ги прави все по-единни.» Това определение може да има смисъл и да бъде признато за вярно само ако под «най-светото» се мисли Бог, защото нищо не издига хората в нравствено отношение, не ги облагородява и не ги прави единни, както почувстваната със сърцето и дълбоко изживяна вяра в Бога – абсолютния Първоизвор на битието и на живота, небесния Отец, Спасител и Осветител на всички хора, Който с безпределните струи на бащинската Си обич съединява всички с неразкъсваемата връзка на братолюбието.

Светостта не е и просто съчетание на ценностите на истината, красотата и доброто, както я представя философът Вилхелм Винделбанд в своята скица за Светото. Безспорно е, че светостта е най-висшата ценност и че тя съчетава в себе си в идеална форма и пълнота всички висши нравствени и културни ценности. Никой не се съмнява, че към съдържанието на светостта принадлежат абсолютната истина, съвършената красота и чистото добро. Заради това ние говорим за света истина, за света правда, за света длъжност. И все пак всеки непредубеден човек съзнава, че към съдържанието на светостта спада още нещо, още един плюс, който е осъществен и без който никоя истина, никоя красота и никое добро не могат да бъдат наречени свети. «Една истинска теория, едно прекрасно произведение на изкуството, една нравствено възхитителна постъпка – пише известният немски философ Макс Шелер – никак не събужда чисто от себе си тъй характерното впечатление за светото. Както емоционалните преживявания, чрез които светото се схваща като «свето», така и отключените от него чувства са отделени с бездна от подобните усещания и чувства, които принадлежат към добрата постъпка, към познанието, към произведението на изкуството или към красивото в природата». Свет в собствен смисъл на думата и по начало е само Бог. Светостта е първична, същността и всегдашна принадлежност на Божията свръхестествена действителност и безпределно съвършенство. Ако не би съществувал Бог, не би имало никаква светост. Поради това Св. Писание приписва светост в пълния смисъл на думата единствено на Бога. «Никой не е тъй свет както Господ» – четем в библейската книга Първа царства (2:2). В песента си за Бога пророк Моисей пита: «Кой е, като Тебе, величествен със светост?» (Изх. 15:11) Поради светостта Си Бог е абсолютно съвършен в нравствено отношение: Той притежава и проявява безпределна обич и ненакърнима праведност.

Човек не може да бъде свет сам по себе си и не постига светост само чрез собствените си духовно-нравствени сили. Ако човек би въплъщавал в себе си най-възвишените добродетели, предписани от една или от всички светски етически системи, заедно с всички изключителни дарби и таланти, но не би имал никаква вяра в Бога и не би посветил живота си пряко или косвено в предана служба Нему, той не би могъл да постигне светост и никой не би го признал за свет в същинския смисъл на думата. «Светецът – пише споменатият философ Макс Шелер – не е някакво мислено степенуване на гения в изкуството, на мъдреца, на добряка, на справедливеца, на човеколюбеца или на великия законодател. Също и един човек, който би бил всичко това заедно, не би предизвикал впечатлението на светостта». Хората биват наричани свети заради неотклонения им стремеж към съвършенство, заради безкористната им обич, заради цялостната им преданост и посветеност на Бога и заради изливащата се върху тях освещаваща Божия благодат. Свет (агиос) в класическия старогръцки език означава, че нещо принадлежи изцяло някому, в религиозен смисъл – пълна принадлежност на Бога, цялостна посветеност Нему. В този смисъл св. Кирил Иерусалимски пише: «Единствено свет е Онзи, Който по природа е свет; ние сме свети не по природа». Свет по природа е само Бог, тъй като Той съчетава в триличното Си същество абсолютната битийна и ценностна пълнота. Хората могат да постигнат светост въз основа на сътворяването им според образа на светия Бог, чрез постоянната им преданост на Божията света воля и чрез непрекъснатото им благодатно общение с Бога. Каквито и усилия човек да употребява, колкото и постижения да има в изследване, откриване и усвояване истината, в съзерцаване и въплъщаване красотата и във всеотдайно и творческо осъществяване доброто, той все пак не може да постигне светост, ако не вярва в Бога и не общува с Него. Свет по природа е само Бог; поради това единственият извор на светост е Божият живот и светост може да се постига от онзи, който непрестанно черпи от този извор благодат въз благодат.

Като се изтъква и подчертава специално религиозният характер на светостта, не бива да не се обръща внимание на съществените нравствени елементи в нейното съдържание. Светостта е най-висшата ценност не само в религиозната, но и в нравствената сфера. Към същността на светостта принадлежат кристална нравствена чистота и превъзходно морално съвършенство. Светостта включва в себе си цялото положително съдържание на нравствеността в неговата най-чиста форма и всеобхватна пълнота. Поради това който е постигнал светост, той усърдно е вървял по целия път на добродетелта и е станал във възможната за човека степен добродетелен, нравствено съвършен. В този смисъл беше се изразил великият американски мислител Хенри Джордж (1839-1897), като казал, че «преди да станем светци, ние сме длъжни да бъдем честни». Светост без добродетелност няма. Всички добродетели са включени в светостта в ненакърнимо единство и във висша хармония. Няма светост там, гдето човек робува дори само на една нравствена слабост, дори само на един порок.За това светостта е идеалът на стремежа и на борбата за нравствено съвършенство. Светецът въплъщава в себе си почти всяко нравствено съвършенство и поради това е нивга непотъмняващ морален образец. Никъде нравствените ценности не блестят с такава неземна красота, както в личността на светеца. Никъде добродетелите не получават такова съвършено въплъщение и не омайват със сияйното си величие така, както в образа и делата на светеца. Поради това най-могъщи двигатели на нравствения напредък на човечеството са били светците. Според вдъхновените думи на старец Зосима от известния роман на Ф. М. Достоевски «Братя Карамазови», «праведникът отхожда, а неговата светлина остава». Небесната светлина и благодатното излъчване от неговия подвиг и от неговата светост имат възраждаща и спасяваща сила. От свещената и всемирната история знаем, че «не приема родът човешки пророците свои и ги избива, но обичат хората мъчениците свои и почитат онези, които са мъчили».

Нравственото съдържание на светостта блясва в съвършенство в описанието му от Свещеното Писание. Християните, които са призовани към светост и цял живот се стремят към нея, могат да я постигнат, като се украсяват с всички добродетели и преуспяват във всяко нравствено подвижничество. Апостол Петър съветва християните: «Като положите всяко старание, привнесете към вярата добродетел, към добродетелта знание, към знанието въздържание, към въздържанието търпение, към търпението благочестие, към благочестието братолюбие, към братолюбието любов» (2 Петр. 1:5-7). Апостол Павел изисква от християните да бъдат безукорни и чисти, непорочни чеда Божии посред опърничав и развратен род, посред който те сияят като светила в света (Филип. 2:15). Не само духът и душата, но и тялото на християнина трябва да бъде запазено без някакъв порок (1 Сол. 5:23). Всеки вярващ е призован да умее да запази своя съсъд в светост и чест (1 Сол. 4:4). Вдъхновявайки се от пречистия и драгоценен образ на Христа и пазейки го благолепно и необезобразено, в чистотата на истината Божия и в светостта на своите духове, души и тела, вярващите очакват идването на Божия ден, очакват новото небе и новата земя, на които обитава правда. Но в духа на апостолските наставления това очакване не е пасивно и съзерзателно, а дейно и подвижническо: вярващите се стараят да се явят пред великия и вечен Съдник на света «в мир, неосквернени и непорочни» (2 Петр. 3:14).

Обаче добродетелите принадлежат към съдържанието на светостта и водят към нея само когато са поставени във връзка с Бога, когато се осъществяват от любов и преданост към Него и заради Него – за Негова слава. Човек може да бъде добър и да постигне нравствено съвършенство в някаква степен и без да е вярващ. Но до светост той може да се издигне, когато с цялата си душа възлюби Бога, когато напълно повери съдбата си в Неговите ръце, когато изпълнява Неговата воля, когато върши всичко в името на Бога и за Негова слава. Християните – според апостол Павел – трябва да отдадат себе си и членовете си на Бога за оръдия на правдата: те трябва да предоставят членовете си да бъдат роби на правдата за свети дела, да станат роби на Бога и тогава техният плод ще бъде светост (Римл. 6:13, 19, 22). Целият живот на светеца – духовен, душевен и телесен – е «жертва жива, света и благоугодна Богу» (Римл. 12:1). Светецът не прави нищо за себе си и за своя слава, а върши всичко в името на Бога и за Него – за Негова слава. «Всичко, що вършите словом или делом – назидава апостол Павел, – всичко вършете в името на Господа Иисуса Христа, като благодарите чрез Него на Бога и Отца» (Кол. 3:17). По-нататък същият апостол наставлява: «Ядете ли, пиете ли, или нещо друго вършите, всичко за слава Божия вършете» (1 Кор. 10:31).

Без благодатно общение няма светост. По своята същина светостта е божественост, която непрекъснато се излива върху човешката природа и вътрешно я преобразява и просветлява чрез евангелската светлина, чрез богообщението и чрез даровете на Св. Дух. Господ – според думите на апостол Павел – преумножава любовта на хората един към друг и утвърждава сърцата им да бъдат непорочни в светост (1 Сол. 3:13). Затова в Първосвещеническата Си молитва Иисус Христос се молил на Отца Си: Отче, Светий! Освети ония, които си Ми дал, чрез Твоята истина, та и те да бъдат с Мене там, дето съм Аз, за да гледат Моята слава, що си Ми дал (Иоан 17:11, 17, 24). Светост се придобива чрез непрестанно богообщение и освещаване, което се постига само във видимата и невидимата Църква – мистичното Христово тяло. Ако според думите на св. Киприан Картагенски «вън от Църквата няма спасение» (Extra ecclesiam nulla salus[1]), още по-малко вън от нея има светост. Божествените извори на светостта са поверени на Църквата и от тях може да черпи очистваща, освещаваща и спасяваща сила само този, който влиза в нея, участва в благодатния ѝ живот и пребъдва в общение с невидимия ѝ Глава. Според поетичната алегорична реч на старозаветната книга «Песен на песните» (4:12 и 15), Църквата е «затворена градина, заключен кладенец, запечатан извор», «кладенец от жива вода». Разкривайки дълбокия смисъл на тези библейски сравнения, св. Киприан Картагенски казва: Щом Църквата, невестата Христова, е затворена градина, тя остава недостъпна за отчуждилите се от нея; ако тя е запечатен извор, от него не би могъл да пие никой, който се намира вън от нея; ако тя е единствен кладенец на жива вода, онзи, който не пребъдва в нея, не може да получи освещение и живот от тази вода[2]. Христовата църква посочва на вярващите пътя на светостта, укрепва волята им да вървят успешно по него и ги освещава, с преиозбилните си благодатни дарове. Особено чрез най-възвишеното си тайнство, св. Евхаристия, Църквата съединява християните с Господа и ги прави един дух с Него (1 Кор. 6:17). И тъй, светостта е най-голямото благодатно постижение, до което се достига чрез свободно и усърдно подвижничество в християнските добродетели и чрез всецяло участие в църковния живот.

В най-ново време някои инославни богослови, дори от средата на Римокатолическата църква, развиват по-широко схващане за светостта, което обуславя също такова схващане за Църквата. Отпечатаното с църковно разрешение и претърпяло досега няколко издания съчинение на римокатолическия богослов Вилхелм Шамони под надслов «Истинското лице на светците» възприема тезата за съществуване на светост извън Римокатолическата църква. Тази теза е обосновавана по следния начин: чрез саможертвената си смърт Христос е придобил цялото човечество. Всички хора са станали Негово притежание. Той е даден на човечеството като нов Глава. От този Глава излизат всички видове благодат, чрез които Бог осъществява великия Си план за спасението. Според божественото Откровение Той «иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината» (1 Тим. 2:4). Затова Той дава на всички хора, които с помощта на предварящата благодат честно се стараят да живеят според изискванията на съвестта си, необходимите по-нататъшни благодатни дарове, чрез които те стават причастни на Христа и с този нов Глава на човечеството образуват тайнствено тяло. Именно извън това невидимо тяло на Господа няма спасение, няма и светост. Тази невидима общност – Църквата, която обхваща всички хора, които се оставят да бъдат обзети от благодатта – следователно една много голяма част от човечеството, обаче не отговаря на цялото величие на божествения план за спасението. Бог не иска, щото хората само по невидим начин, често пъти без сами да знаят и без познание на тъй ценните за тях откровения за съществото на Христа и за Неговите намерения относно човешкия род, да принадлежат на Спасителя. Той иска те да принадлежат, по видим начин на Спасителя, Който е, пътят, истината и животът (Иоан 14:6) и продължава Своето дело в едната света, съборна и апостолска Църква. Две страни има Църквата на Иисуса Христа: видима и невидима. Ние можем да я сравним с ледена планина, която с много голяма част плава невидимо във водата и само с малка част видимо се подава от нея. Обаче изрична Божия воля е хората да не се задоволяват с невидимата принадлежност към Църквата. Те престават да бъдат човеци с добра воля, ако бъдат приведени от Бога до прага на видимата Църква и откажат да влязат в нея.

Според това широко еклезиологическо разбиране към Вселенската църква принадлежат невидимо тези християни, които имат вътрешно влечение към нея, но външно са отделени от нея, както и нехристияните, които позволяват да бъдат под влияние на Божията благодат и следват изявяващата се в тяхната съвест Божия воля за спасението. Видимо пък към Вселенската църква фактически принадлежат онези хора, които са членове на нейната видима общност. Следователно и извън видимата ограда на Църквата действа Божията благодат, чрез чиито високи дарове се идва до истинско мъченичество и до действителна светост. Макар Църквата да вижда у онези, които са «вън», някои духовно-морални сенки, тя по никой начин не иска да омаловажава добрата воля на удостоените с Божията благодат и още по-малко богатството на Подателя на всички добри дарби, Който е богат за всички призоваващи Го (Римл. 10:12). В този факт Църквата вижда доказателство за огромното предимство на своите чеда, които имат цялата истина – неподправена и неосакатена, не само повече или по-малко отломъци от истината, както и всички подарени от Господа на Църквата средства за освещаване.

В кръга на тези разсъждения на споменатия съвременен римокатолически богослов особено значение за нас притежава високата оценка, която се дава за православния светец Серафим Саровски (1759-1833), канонизиран от Светия Синод на Руската православна църква в 1903 година. Изказва се от името на Църквата пожелание не само всички православни, но и всички римокатолици да бъдат като св. Серафим. В подкрепа на такова положително отношение към светостта на Православната църква се привежда следният цитат от декрета за икуменизма (гл. 4) на Втория Ватикански събор, завършил заседанията си през 1965 г.: «Справедливо и спасително е да признаем богатствата на Христа и делата на добродетелите в живота на другите, които свидетелстват за Христа, понякога до самопожертване, понеже Бог винаги е чуден и достоен за удивление в Неговите дела. Също не бива да недовиждаме, че всичко, което е повлияно от благодатта на Св. Дух в сърцата на отделените братя, може да допринесе и за собственото ни назидание. Защото всичко истински християнско никога не е противоположно на чистите блага на вярата, а винаги може само да помага, за да бъде схващана по-съвършено тайната на Христа и на Църквата».

Най-широка форма взема становището за светостта извън видимата Църква, когато тя се разпростира не само в пределите на различните християнски изповедения, но и сред вярващи от другите религии, дори сред невярващите. В този дух се твърди като безспорно, че даже между невярващите има Божии приятели. Като авторитетен свидетел се привлича големият средновековен богослов Тома Аквински. Според него също хора извън Църквата, които обичат Бога искрено, могат да получат вътрешни благодатни дарове, въз основа на които да постигнат светост и мъченичество. Римокатолическата църква не признава канонически тези светци, тези мъченици. Ала кой би се осмелил да отрече тяхната заслуга? Такова становище е застъпено също на Втория Ватикански събор и е намерило обосновка в неговата догматическа конституция за Църквата (чл. 16). Според нея Св. Дух със Своята освещаваща сила не се ограничава само с кръстените, а и някои некръстени, например еврейските жертви на нацизма, толкова действено е укрепил, че пожертването на техния живот е било акт на свещена любов към Бога. Споменатата догматическа конституция наред с «народа, който заради неговите отци е тъй мил на Бога» и от който е роден по плът Христос, споменава изрично още мюсюлманите. «Волята за спасението обхваща също и тези, които вярват в Твореца, между тях особено мюсюлманите, които изповядват вярата на Аврам и заедно с нас почитат единия Бог, милосърдния, Който ще съди хората на Страшния съд.» По-нататък се постановява: «Но и от другите, които търсят непознатия Бог в сенки и образи, този Бог не е далеч, понеже Той дава на всички живот и дишане (срв. Деян. 17:25-28) и като Изкупител иска да спаси всички хора (срв. 1 Тим. 2:4). Който не по собствена вина не познава Евангелието и Христовата църква, но все пак с чисто сърце търси Бога, стреми се под влияние на благодатта да изпълни на дело познатата по призива на съвестта Негова воля, може да постигне вечно спасение.»

Този възглед за светост извън видимата Църква бездруго е твърде широк. Той се опира повече на богословски заключения, отколкото на преки свидетелства от Св. Писание и Св. Предание. Поради това той може да бъде предмет най-много на вяра в Божията всеобхватна милост и обич, но не и на лична надежда. Нам Иисус Христос е завещал светата Си Църква, която като непогрешим компас сочи на влизащите в нея най-прекия път за възход към нравствено съвършенство, която като океан не търпи никаква нечистота, а измива принадлежащите към нея от греховете и пороците, която като кораб на спасението запазва членовете си, освещава ги с благодатните си дарове и ги възнася към Горния Сион, която като невеста на пречистия Агнец Божи облича верните си чеда в чист и светъл висон, който е праведност на светиите (срв. Откровение 19:8), която като Виноград Господен подхранва верните си чеда с несекващите струи на Светия Дух, която като благодатна съкровищница и обновителка представя възпитаните от нея на Бога свети, непорочни и безукорни (срв. Колосяни 1:22).

Наистина велика, безпределна е милостта на Бога към създадения от Него човешкия род. С отеческата Си любов Бог обгръща всички създания – най-вече всички човеци – Своите обични чеда. Той не лишава от Своята всеобща или промислителна благодат никого – нито падналия грешник, нито отклонилия се от вярата, нито отреклия се от светата Църква, нито непримиримия инославен, нито идолопоклонния иноверец, нито накрая непросветения от евангелската светлина и явния богоотрицател. По много и най-различни начини Той се опитва да отвори очите на всички за великите ценности на евангелската вяра и да ги насочи в нейния път на спасението, да ги устреми към благодатните извори на Църквата и да ги обнови и освети с даровете на нейните тайнства. Именно по действието на всеобщата или промислителна Божия благодат и тези, които се намират извън благоприятната духовна среда на Църквата, могат да обикнат истината и правдата, да извършат добри дела и добродетелни подвизи, да се издигат до саможертвена служба на ближните, дори да се пожертват за хуманни цели и високи идеали. Тези постижения естествено ще намерят съответно признание не само от страна на хората, но и на Бога. «Наистина – казва апостол Петър – признавам, че Бог не гледа на лице: но у всеки народ оня, който се бои от Бога и върви по правда, приятен Му е» (Деяния апостолски 10:34-35). Все пак от отделните добрини и добродетели до цялостната и предана служба на доброто и още повече до светостта има дълъг път. Той се извървява бързо и успешно под лъчезарното сияние на евангелската светлина и при подкрепящата сила на освещаващата благодат, която струи изобилно в Христовата църква.

Икуменическият дух, който в ново време обзема вярващите с високо съзнание и будна съвест от всички изповедания, отваря очите ни за необхватните вълни на светостта, които обливат всички християнски църкви и ги устремяват към всехристиянско и всецърковно единство, към Una Sancta. Тази истина е засвидетелствана от един от най-изрядните първоиерарси на Православната църква, който същевременно бе и дълбок богослов – от блаженопочиналия и приснопаметен български патриарх Кирил. В словото си «Блаженство на светиите», произнесено в Неделя на всички светии, на 20 юни 1965 година, той между другото каза: «Свети човеци са живели и живеят във всички времена и във всички християнски църкви, макар те да са разделени. Светостта е Божи дар, който не може да бъде ограничен от човешки разделения в Христовата църква“.

Все пак ние сме дълбоко убедени, че Православието сочи на вярващите прекия и удобен път за усъвършенстване и освещение. Това е евангелският «стеснен път», който води в живота, но нека се помни добре, че просторният път води към погибел (Мат. 7:13-14). Прочее да завършим тези размишления с едно сравнение на св. Серафим Саровски! На въпроса на един отцепник от Православието, старообрядец – коя вяра е по-права: православната или старообрядческата, св. Серафим отговорил: «Нашият живот е море. Светата Православна църква е корабът, а кормчията е Сам Спасителят. Ако при такъв Кормчия, поради своята греховна слабост, хората едва преплават житейското море и не всички се спасяват от потъване, то къде ще отидеш ти със своята лодчица? На какво изграждаш надеждата си да се спасиш без кормчия?» И така, да влезем в кораба на спасението, светата Църква, и да следваме всички наставления на нейния божествен Кормчия, за да преплаваме неопетнено бурното море на живота, да се украсим със свети дела и да възгаряме в себе си крепката надежда, че Сам Бог на мира ще ни освети напълно (1 Сол. 5:23) и ще ни направи съграждани на светиите и свои на Себе Си (Еф. 2:19).

_________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1974, кн. 1, с. 9-18.

Авторът, проф. д-р Ив. Панчовски (1913-1987), е дългогодишен преподавател в Катедрата по нравствено богословие в Богословския факултет при СУ (в периода 1950-1991 – Духовна академия; от 1991 – отново Богословски факултет при СУ).

Тук същата статия е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Migne, PL, t. 3, col. 1169

[2]. Ibidem, col. 1186.

Изображения:

1. Авторът, проф. Иван Г. Панчовски

2. Господ Иисус Христос и св. Йосиф.

3. Господ Иисус Христос проповядва в синагога.

4. „Господ Иисус Христос е моето спасение“

5. Св. Серафим Саровски.

6. Св. Серафим Саровски: „Нашият живот е море. Светата Православна църква е корабът, а кормчията е Сам Спасителят“.

СТРУКТУРА НА БЪЛГАРСКАТА СВЕТОСТ*

Проф. д-р Иван Панчовски

Разпространената по цялата земя Християнска църква е велика възпитателка Ivan PANCHOVSKIкъм светост и неизчерпаема съкровищница на освещаващи дарове. И тя навсякъде се радва на чеда, които красят просторното ѝ и необятно небе с благоприятна праведност, с ярка духовна светлина и с излъчваща се благост. Върху небето на светостта сияят безброй звезди: едни в брилянтен блясък на божествена невинност и нравствена чистота, други в изумрудено отражение на покайна тъга за човешката греховност, трети в кристално пречупване на спасителната истина, четвърти в рубинено зарево на мъченически подвиг. Колкото по-дълго съсредоточаваме погледа на сърцето си в това очароващо небе на светостта, толкова повече откриваме духовни красоти и нравствени прелести, които устремяват към пленителните чертози на божественото съвършенство.

Към пълнотата на светата Вселенска църква принадлежи повече от единадесет века и българският православен народ. По цялото протежение на хилядолетното си историческо битие той е раждал из недрата си както мъжествени борци за национална независимост и държавно строителство, за всестранен материален културен подем, така и исполини на духовно съвършенство и църковно съзиждане, украсени чрез просветната си дейност, чрез добродетелното си подвижничество чрез изповедническия или мъченическия си живот и чрез обилно възприетата преумножена Божия благодат с нетленния венец на светостта. Много, неизброими са имената на Божиите угодници и праведници, които са просияли на родната земя и образуват величествена галерия от дивни образи в трема на българската светост! Между тях има мъже и жени, юноши и девойки, защото всички чеда на светата Църква, без разлика на пол и възраст, са призовани да се стремят към съвършенството на нашия Небесен Отец, да участват в божествения пир на неземната Му обич и да се обличат в снежнобялата дреха на Невястата на Агнеца Божи (срв. Откр. 18:7; 21:9) и според мярката на добродетелното си усърдие и на жертвеното си служение се изпълват с освещаващата благодат на Светия Дух. Не всички Божии угодници и праведници, които са излезли из нашия род и са се възкачили на небето на светостта, са ни известни било поради тяхното смирение, било поради тъмата, която прибулва някои периоди от нашата история. Но мнозина от тях ние познаваме отблизо и те са свидни на всяко българско сърце, понеже подвигът им е вграден в нашата история и ние не сме възможни без него както като народ, така и като личности, устремени към напредък и съвършенство, към духовно въздигане и културно строителство.

Скъпо съкровище за един народ е неговата култура, с която той изявява своя самобитен дух и творчески гений. Затова всеки народ основателно се гордее със своите труженици и творци на култура и им въздава заслужена прослава. Но не по-малко съкровище за един народ е постигнатата от него светост в лицето на избраните му мъже и жени, които са възлезли на висотата на духовното съвършенство. Народната светост е върховно постижение и голяма гордост за нацията, понеже чрез нея последната засвидетелства по категоричен начин способността си за нравствен възход, за отстояване висшите ценности на живота, за вдъхновена служба на идеали, за жертвена обич към човека, за борба за неговата доброчестина и спасение. Голяма и заслужена гордост изпълва сърцето на българина, когато той хвърли поглед назад в отечествената си история и открие в нея дири на родни светци, които като факлоносци са озарявали друма на народностното развитие и извисяване. Не само оправдана гордост, но и крепко упование в светлото бъдеще обзема българския народ, когато той, стъпил здраво върху твърдата майка-земя  и възправил снага, пълна с мощ и красота, отправи поглед към родното небе и го види осеяно от тихата, но непомръкваща светлина на светостта, която излъчват из подвига си мъчениците за вяра и род, изповедниците на истината в историческата ѝ пречупеност и обагреност, безстрашните и неотстъпни борци за правда и свобода. Това упование се изгражда не на миражни образи и на празни мечти, а на незиблема духовна действителност и на незагубващи се ценности, които принадлежат към неизтощимите съкровища на народния дух. Многовековната история на българския народ, па и многохилядната история на цялото човечество, доказва правотата на богооткровената истина, че „праведността е безсмъртна” (Прем. Сол. 1:15). Затова праведниците напускат лицето на земята, но със светлината на подвига си и с дивната красота на свръхчовешките си постижения оставят ореола си да свети на съвременници и идни поколения и да озарява пътя им през труднопроходимите дебри на живота към спасителния бряг на щастлива бъднина.

Може би, запленени от омайния блясък на съвременната култура, удивени от невероятните постижения на днешната техника, упоени от приятните удобства на модерната цивилизация и очаровани от красотите и благата на свободния живот, не всички ние сега разбираме точно положителното значение, вдъхновяващата мощ и градивната сила на родната светост. Ала нека се обърнем към един титан на българския дух — Паисий Хилендарски, който живял в едно от най-тежките и съдбовни времена от трагичната епоха на петвековното ни иго, и да се поучим не само от неговата историческа мъдрост, но и от чутовния му будителски подвиг! Когато народностната свяст на българския народ тънела в мрак, бунтовният дух на този хилендарски монах се възпламенил от чувство на национална гордост и у него се появила несломима борческа воля, понеже забелязал в миналото на своя народ великани на държавно строителство, неустрашими мъченици и озарени с ореол светци, които му вдъхнали сили да стане ненадминат будител на българския народ и патриарх на Националното ни възраждане. С проблясналото в съзнанието му озарение той изваял в своята „История славяноболгарская” образите на българските светци, тръгнал по изтерзаната робска земя и внушавал на приневолните си братя да се гордеят с българския си произход и да не се срамуват от своя род и език, понеже и ние сме имали „от нашата рода светци и патрици”. И подкрепената с аргумента на светостта пламенна реч действала като с магическа сила на народното съзнание, защото то с верния си екзистенциален усет долавя безпогрешно, че народ, който ражда в недрата си светци и в тяхно лице има могъщи  застъпници пред всевишния Разпоредник със световните съдбини, не може да бъде обречен навсегдашно на робско съществуване и да потъне в тъмата на историческо небитие.

Да насочим сега мисълта си към основното ядро на обсъжданата тема — за българската светост, за духовната ѝ същност, за структурната ѝ особеност и за културно-историческото ѝ значение!

Българската светост е струя от светостта на Вселенската църква, в която пребъдва и действа Светият Дух с благодатната и освещаващата Си сила. Поради това разликата между вселенската и българската светост не е същностна; тя е само структурна, доколкото в нея се отразява и се оползотворява индивидуалната самобитност и творческата енергия на българския дух. Схваната така, българската светост, бидейки по същина еднаква с тази на Вселенската църква, със своята национална и индивидуална оцветеност допринася за по-пълната, по-съвършена и по-разнообразна проява на универсалния стремеж към светост и на неговата относителна обвързаност и обусловеност от индивидуалните, народностните и историческите дадености и условия. Би могло да се каже, че нашата родна светост е едно от онези цветя в китната градина на Божията благодат, което със своята очароваща красота и обайващо благоухание, без да губи собствената си самоценност, в безкрайно по-голяма мярка я проявява, когато се взема и разглежда в дивната хармония на останалите цветя. Но отношението тук е диалектическо: и отделното цвете усилва своята красота и благоухание в средата на цялата градина, а и последната с него възпълва своята празнота и сияе в ненакърнимо съвършенство.

Божиите угодници и светци, излезли из недрата на нашия народ, са неотделими от неговото народностно битие и от неговата историческа съдба. Те са всмукали в себе си най-пълно всички благородни качества и творчески сили на народния дух и под благодатното озарение са му дали най-прекрасно въплъщение. Затова ако искаме да схванем сърцевината на българския национален дух, да разберем неговите двигателни сили и да открием неговите творчески възможности, ние трябва да се взираме преди всичко в образите на родните светци. В тази светлина да величаем подвизите и постиженията на българските светци, означава същевременно да прославяме народа, който ги е излъчил из своята среда, да се възхищаваме от родината на тяхната светост, да се прекланяме пред Църквата, която от собствената си богочовешка гръд ги е закърмила с млякото на благочестието и патриотизма, която от благодатните извори на живота е утолявала жаждата им за светост и родолюбие и която като небесна възпитателка ги е водила по стълбицата на нравственото усъвършенстване и на народното служение, за да ги издигне до висотата на Божии и народни избраници и да ги увенчае със заслужени нетленни венци.

Светост сияе във всички периоди от българската духовна история и не само ги озарява с прекрасните си изгревни блясъци, но също им придава пълноценно съдържание, дълбок смисъл и трайно значение, става залог за бъдещата динамика на историческото развитие, за опазване народностната самобитност, за нейното отстояване срещу могъщи и изглеждащи дори всесилни врагове и за събуждане и привеждане народните борчески и творчески сили в неспирно движение. Използвайки едно подходящо сравнение, може да се каже, че светостта стои в ранината на досегашната духовна история и ѝ е придала здравина, която е била наранявана и огъвана, но е останала необуреваема. Тя е концентрирана тук в ликовете на равноапостолните Кирил и Методий, на светите Седмочисленици, на св. княз Борис и на други държавни, църковни, просветни и културни дейци, чиито образи красят светилището на родната ни Църква и оттук разпръсват светлина и сила върху всички сфери на народния живот. По-нататък светостта принадлежи към пълнотата на нашата велика пладня на духа. Нейните изблици проникват през много векове и като неугасващи маяци са предпазвали народа ни от опасните подводни скали в историческото му движение и са го водили към пристана на светло бъдеще и на всестранен възход. От плеадата избрани съсъди на тази светост да споменем преп. Теодосий Търновски (починал 1362 година) и св. патриарх Евтимий (починал 1402 година), които като духовни исполини са възправяли мъжествена гръд срещу поробители и тирани! Но и здрачът на нашата духовна и национална история се багри от светлината на светостта, въплътена в безброй известни и неизвестни мъченици за вяра и род, които чрез несломима вяра в правото на българския народ и чрез саможертвен подвиг за неговото отстояване давали и вдъхновение, и кураж, и сила на народните синове и дъщери да задържат напора на вражеските пристъпи, да напишат славната епопея на църковно-народната и национално-революционната борба и да допринесат да се възродим за нов, свободен, честит и славен живот. Да споменем поне за някои от тях, които дръзновено и мъжествено, до последно издихание, са носили факела на националната и християнската свяст и чиито богокрасни образи ярко сияят в страниците на отечествената ни история и в съзнанието на будните синове и дъщери на народа ни: св. великомъченик Георги Софийски (починал 1514 година), св. мъченик Георги Кратовски (починал 1515 година), св. мъченик Николай Софийски (починал 1555 година), св. мъченик Дамаскин Габровски (починал 1771 година), св. мъченик Иоан Българин (починал 1784 година), св. великомъченица Злата Мъгленска (починала 1795 година), св. преподобномъченик Игнатий Старозагорски (починал 1814 година), св. преподобномъченик Онуфрий Габровски (починал 1818 година) и св. Димитър Сливенски (починал 1841 година)!

Простирайки се по протежението на цялото ни историческо битие, делото на нашите светци и заслугите им обгръщат всички страни от народния живот и съобразно с нуждите на момента и повелите на дълга в дадено време внасят в него дълбок земен и небесен смисъл. Пътят на българските светци е чужд на крайния мистицизъм и никога не довежда до едностранчива и пасивна съзерцателност, безразличие към участта на ближния и съдбата на народа. В собствен смисъл на думата те са народни светци — не само защото са излезли из средата на народа, но защото никога не са се делили от народа, гледали са на народната съдба като на собствена и най-важното с усърдна молитва, с жива проповед и още повече със саможертвено служене на народните идеали, правдини и свободни са били най-пламенни родолюбци, кристално чисти патриоти и национални герои. Естествено животът на българските светци е бил посветен на подвизи за прослава на Бога и за възвеличаване светото Му име, но тази прослава и това възвеличаване в сиянието на безпределното Божие човеколюбие винаги са се отливали в чисто братолюбие и в самоотвержено народолюбие, в неотегчителна грижа и в неуморен труд за родния брат, за всеки човек – близък и далечен, отнасяйки се до многообразието на материалните и духовните му нужди през земния му живот — не само до целите на вечното спасение, но и до земното добруване и светлата бъднина на отделния човек и на целия народ.

В едно от възторжените си слова за прослава на родните светци («Празник на родните светии») блаженопочиналият български патриарх Кирил, във формата на цяла градация от реторични въпроси обхваща задълбочено неразривната и многолика свързаност на светийския подвиг с нуждите и потребностите на народния живот. Ето тази прекрасна градация: „Какво в живота на народа не е било засегнато от делото на българските светии? Дали вярата Христова или народната добродетелност; дали стремежът към просвета и усилията за културно издигане; дали нуждите на държавата или необходимостите на цялостния и единен народен живот; дали потребностите на труда и поминъка или божествените повели за насита с духовна, с божествена храна? При кои извори на живот българските светии не са водили благочестивите българи? Дали не при изворите и звънливите потоци на благодатта от Духа Светаго, които са текли и текат през просторите на китната Божия градина – Българската православна църква? Дали не при евангелските извори на сила за растеж и издиг в Господа, при ония бистри води, които насищат всяка жажда на разгорялото за добродетел човешко сърце? Дали не при изворите на просветата, която открива изгревни простори на честитото бъдеще? Дали не при изворите на дълбоки внушения и поуки за смисъла на човешкото творчество, за неуморен труд, та да се постигне с Божие благословение земно благополучие? Дали не при изворите на национално вдъхновение за жертвеност в служба на вяра и род?” В края на тези въпроси, които поради диалектическия си характер не само загатват отговора, но и категорично определят положителната му насока и идейното му богатство, се дава следното удивително по съдържание и изразна красота обобщение: нашите светии „водиха българския народ по най-светли друми и светийското им дело по обсег и по значение има същност не само на многостранност, но и на универсалност».

Народолюбието на българските светци не може да бъде конкретизирано тук, па не е и потребно, понеже елементарна и всеизвестна историческа истина е, че всичките им трудове и подвизи са били вдъхновявани от любов към Бога, която може да се прояви на дело и да се докаже истински единствено в неуморната и неотегчителна обич към човека и народа (срв. 1 Иоан 4:20-21). Не само църковната, но и гражданската ни история разказва, че чрез усилията, трудовете и подвизите си българските светци са допринесли за духовното извисяване и културния напредък на нашия народ, за неговата просвета и образование, за опазване националната му самобитност и за извоюване потъпкваната му църковна и политическа свобода. Неизброими са заслугите на българските светци към нашия народ! Те са прославили Бога по най-достоен начин, като са служили всеотдайно на народа. И плодовете от това тяхно служение на народа се отнасят не само до жизнения им подвиг: те много векове са подхранвали и вдъхновявали чедата на нашия народ и многократно са увеличили своята положително въздействаща, нравствено преобразователна и национално съхраняваща и съзидателна сила.

Между българските светци има и отшелници, между които първо място заема пустинножителят преподобни Иоан Рилски. Но божествената диалектика на светостта е такава, че когато просияе и в непристъпни планини, и в безлюдни пустини, пак има действието на светилник, припален от Божията любов, за да свети на хората и да озарява друма им в света към великите цели на живота и спасението. Тук се сбъдват евангелските думи, че запаленото светило турят не под крина или под одър, нито го захлупват със съд, а на светилник, за да свети на всички вкъщи и на тия, които влизат (Матей 5:15; Марк 4:21; Лука 8:16). А светците, подобно на Христовите апостоли, са светлина на света (Матей 5:14). И какво стана с Рилския отшелник и пустинножител? Със светлината на светостта си и с дивните си чудеса той привлече целия ни народ, за да му благовести словото на истината, да го учи на правдолюбие и родолюбие. По същата тази диалектика на светостта основаната от отшелника и пустинножител преп. Иоан Рилски обител се превърна през вековете в Сион на българската народност, в крепост на българския дух, в огнище на българската просвета, в разсадник на българската култура.

Диференцирайки народното служение на българските светци и анализирайки основните му прояви, следва да бъдат отбелязани и бегло характеризирани някои негови типични страни.

Българският светец е будител на народа си. Не само с гласа на своята жива пламенна проповед, който отеква във вярващото сърце, но и с целия си подвижнически живот, с безпримерното си себеотречение, със саможертвената си дейност, с безстрашното си изповедничество или мъченичество той привлича вниманието на сънародниците си към великите ценности и цели на живота и раздвижва волята им за тяхното осъществяване. Колко често духът на тежестта притиска човешкото сърце и то не може да тупти свободно и да се вълнува от истината и правдата! Редки ли са случаите, когато повеите на сивото всекидневие опепеляват човешката душа и приспиват човешкото сърце? Нима не знаем от историята и от опита как съблазните и изкушенията често пъти оплитат в примамлива мрежа съвестта и тя замлъква? А също и човешкото сърце понякога се притъпява и уморява от неуспехите в борбата с безразличието и от ударите на вражеските пристъпи. Във всички тези и подобни случаи светецът бие тревога за приближаващата се опасност в духовния и физичния живот, вълнува сърцата с трепетите на чистите пориви, държи будна съвестта с неземната красота и несломимата сила на правдата. В нашата история са настъпвали не отделни мигове и кратки промеждутъци, а дълги периоди, когато като че ли целият ни народ се е унасял в дрямката на безразличието, опивал се е от отровата на бездушието и отчаянието, потъвал е в тъмата на безверие в своите национални ценности, високи достойнства и светли бъднини. Тогава е блясвала светлината на българските равноапостолни просветители и светители, на българските изповедници и мъченици, които като с мълния са го пробуждали от духовния сън, вдъхвали са му вяра в себе си, активизирали са съпротивителната и борческата му сила да отстоява потъпканите си правдини и свободи. Всички български светци са били народни будители, но може би най-силно е отпечатан в историята и съзнанието ни обаятелният будителски лик на преп. Паисий Хилендарски, който със своята «История славяноболгарская» и с пламенната си патриотична проповед един вид възкреси българския народ за нов живот и стана родоначалник на цяла плеада народни будители, изваяли величествения образ на Българското национално възраждане.

Българският светец е пътеводна звезда на народа си. Както отделни човеци, така и цели народи попадат в безпътица и видима безизходица и тогава не знаят в коя посока да потеглят, за да излязат на правия път, който води към честит живот и светла бъднина. Българският народ неведнъж в духовния си живот е идвал в тревожна и мъчителна безпътица. Но всякога из средата му са се раждали и са израствали дръзновени синове и дъщери, които с богоозарен ум са разпръсвали обгърналите народа мрачнини, с прозорлив поглед са начертавали ясен път за отделния човек и за целия народ и са се превръщали в пътеводни звезди не само за съвременници, но и за идни поколения. Когато нашият народ се е намирал в мрака на езическата тъма, на небето на историческото му битие пламнала звездата на св. княз Борис, чиято чаровна светлина, почерпена от евангелската вяра и обич, насочила живота на България към върха на съвършенството и към всестранен културен възход. Обаче веднага след покръстването си нашият народ изпаднал в нова безпътица: той се лутал между Цариград и Рим, не можел да разбира евангелската проповед и църковното богослужение, предлагани му на гръцки и латински език. Тогава на небосклона на българската съдба възсияли като слънца звездите на равноапостолните Кирил и Методий, които с изнамерените от тях славянски писмена и с превода на свещени и богослужебни книги на славянски език открили пред очите на новопросветения ни народ правия път на цялото му по-нататъшно духовно и културно развитие, запазили народностната му самобитност и го направили родоначалник и усърден творец на нова литература и култура — славянската. Такива пътеводни звезди са били също великите ученици на двамата Солунски братя от съзвездието на светите Седмочисленици, продължителите на тяхното християнизаторско и просветно дело, въобще всички светци, възсияли на родния небосклон. При най-голяма народностна несрета ярките звезди на българските светци са обсипвали небосвода със светлината и утехата на вярата и народът ни е оцелявал, за да възправи отново могъща снага, да остане верен на славното си минало и да продължи възхода си към нови върхове във всички области на живота.

Българският светец е могъщ фар за народа си. Морето на нашия исторически живот твърде често е било бурно. По него са се надигали яростни вълни, които са подмятали кораба на нашата народностна църковна и културна самобитност и са заплашвали да го потопят в бездънни бездни. Държавата ни е била разгромявана и китната градина на родната ни земя е била погазвана и осквернявана от чуждоземни и иноверни поробители. Църквата ни е била лишавана от самостоятелност и в честнѝте ѝ храмове се чувала вместо понятна, близка и скъпа родна реч, непонятна, неразбираема и далечна чужда реч. Но от крайбрежието на бурното море на историческото ни съществуване е долитала ярка светлина от незагасващите през вековете фарове на родните светци, която е устремявала кораба на народната съдба към спасителния бряг. Такива фарове са всеславянските и български първоучители и просветители светите Кирил и Методий и техните ученици и продължители на великото им дело. Те неведнъж са разгромявали противниците на славянската писменост и книжовност с библейския аргумент, че Бог иска всеки народ да Го слави на свой език (Псал. 116:1; 150:5), и с апостолската поръка в църквата да се кажат пет думи разбрани, отколкото хиляди думи на език непознат, които не поучават (1 Кор. 14:19). Особено ярък фар свети навръх Рила планина в лъчезарния образ и в дивния подвиг на преп. Иоан Рилски. Той никога не е угасвал и не е ни лишавал от спасителната си светлина. В дните на черното иго народът ни го е виждал от всички краища на поробеното ни Отечество и от него е черпил и вяра в Божията милост, и надежда за спасение, и кураж да се бори до смърт за църковна независимост и политическа свобода.

Българският светец е борец за правда за народа си. Неговият Владика, Господ Бог, е праведен и обича правда (Псал. 10:7). Иисус Христос грее като Слънце на правдата (Мал. 4:2). Изграждането на Царството Божие, на което посветява живота и силите си светецът, се осъществява чрез обич към правдата и служба ней, понеже то е „правда, мир и радост в Светия Дух” (Римл. 14:17). Основоположникът и владетелят на това царство иска и очаква от верните Си последователи дела на правда (Исаия 5:7; Евр. 1:9), понеже само чрез тях се постига праведност или светост. Може ли да има праведник, без обич към правда и без дела на правда? През целия си живот праведниците горят от ревност за правда и ѝ служат всеотдайно. Българските светци винаги са били правдолюбци; делата им са били посветени на обществената и народната правда във всичките сфери на живота. С верния си исторически поглед споменатият приснопаметен първоиерарх на Българската православна църква рисува с ръка на добър познавач на миналото ни многостранното и жертвено служение на българските светци на обществената и народна правда. В словото си „Озарение от родните светци” той говори:. „На когото от молитвено тачените български светии и да спрем поглед, ще видим, че неговото светийско дело е било служение на Божията правда със значение за цялостния живот на човека и на народа. Те всички са били закрилници на сираци и вдовици, на бедни и угнетени, на презирани и гонени. Те са осъждали угнетителите и грабителите, немилосърдните и себичните, коравосърдечните и жестоките. Такива са всички светии Божии, защото техният вдъхновител е Светият Божий (Марк 1:24), Спасителят, Който към Своето служение отнесе думите на пророк Исаия: „Духът Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам ония, които имат сърца съкрушени, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите прогледване, да пусна на свобода измъчените, да проповядвам благоприятната Господня година” (Лука 4:18-19). В служението си българските светци са били безстрашни глашатаи на обществената и народната правда и в борбата за въдворяването ѝ в живота са били смели като лъвове (срв. Притч. 28:1). Затуй Всевишният Подател на правдата ги е увенчал с ореола на праведността, а народът ги величае и тачи като свои избраници и неотстъпни закрилници. Наистина „седина в пътя на правдата е венец на слава” (Притч.. 16:31).

Българският светец е борец за народна свобода и национален герой. Няма правда без свобода. Затова борбата на нашите светци за правда е включвала в себе си също борбата за народна свобода. И тази борба е била водена безкомпромисно, на живот и смърт, и не рядко нейната победа е била обагряна с мъченическа кръв и е била изкупвана със скъпата цена на свиден живот. В летописа на нашето минало, особено през тъмното петвековно иго, са записани със златни букви имената на много мъченици за вяра и род. Вдигнали високо факела на националната и верската свяст, те отивали гордо на кладата и се принасяли в жертва за слава на Божието свето име и за отстояване българската чест. Наред с известните мъченици и национални герои, има и много безименни, чийто подвиг, извършен в името на църковното и народностното ни освобождение, е бил не по-малко героичен и достоен за възхвала, не по-малко ползотворен за увеличаване българската светост, за повдигане националното и верското ни съзнание и за укрепване съпротивителния дух на народа ни. Всички български светци са били верни продължители на Христовата мисия в света: проповядвали на пленените освобождение, на затворените — отваряне тъмница, на измъчените — пускане на свобода (Исаия 61:1-2; Лука 4:18). Те никога не изменяли на християнското си звание, което е призвание към свобода (Галатяни 5:13) и освобождение от всяка тирания. Като живи членове на мистичното Христово тяло те предано и саможертвено служили на великото дело на Църквата като вестителка на спасението и освобождението не само на отделния човек от поробващите го грехове, но и на народите от чужд гнет. Когато историческата епоха изисквала и условията на живота налагали, българските светци били размирни и бунтовни духове, защото богопротивната действителност на църковна и политическа обезправеност трябва всячески да бъде отричана, нападана и побеждавана. И така, българските светци са борци за народна свобода, които в мъченичеството са дали върховен израз на пламенното си родолюбие и са се издигнали до национални герои с безсмъртна слава.

Едва ли могат да бъдат изчерпани и обхванати в една обща скица родолюбивите и народополезни прояви и заслуги на светците, изгрели и просияли върху небосклона на българската църковност и благочестие. Тяхната светост е еднаква, но подвизите, чрез които те са се извисявали към нея и са я постигнали, са различни, обусловени преди всичко от духовните и културните нужди на историческото време, в което им е било отредено от Бога да живеят, да се трудят и да свидетелстват за Него и за Неговата правда в живота. Родолюбивите и народополезни прояви и заслуги на българските светци са така разнообразни и многолики, какъвто е и самият народен живот в пълнотата на своята многостранност и в динамиката на своето развитие. Нашите светци естествено на първо място са вдъхновяващи образци на чиста религиозност и на нравствено усъвършенстване. Но благочестието и добродетелността им са се проявили във всестранна предана служба на родните братя, на целия народ. Затова те едновременно са били и просветни дейци, и обществени труженици, и културни творци, и народни будители, и възрожденски борци, и апостоли на свободата. Поради пламенното си боголюбие и дейното си човеколюбие българските светци са простирали дейността си върху цялостния живот на народа. Тя е включвала в обхвата си също подобряване поминъка, повишаване трудовата производителност, осмисляне всекидневния бит. Нима само св. Климент Охридски е вдъхновявал българския народ да се учи на трудолюбие, да урежда благополучно земния си живот, да добива повече блага от обработването на нивите и от облагородяването на плодните дръвчета, да се радва на собствено благополучие, на обществен прогрес и на държавна доброчестина? Цялата многостранна родолюбива и народополезна дейност на българските светци е между другото доказателство, че нашата Православна църква е жив член на Вселенската църква, че тя принадлежи към божествената пълнота на Този, Който изпълня всичко във всичко (Ефесяни 1:23), и че в нея струят изобилните благодатни води на Светия Дух. Тази дейност на родните светци същевременно свидетелства, че Българската православна църква, която ги е родила и възпитала в богочовешката си среда, притежава градивна и творческа сила, че внедрява в съзнанието на народа ни благочестие не отвлечено и чуждо на живота, на народното добруване и на културния възход, а такова благочестие, което според думите на апостола „е полезно за всичко, понеже съдържа обещание за сегашния и за бъдещия живот” (1 Тимотей 4:8).

Колкото по-дълбоко вникваме в живота и подвига на българските светци и колкото по-правилно оценяваме тяхната дейност в историческа перспектива, толкова повече се убеждаваме, че на тях е бил чужд духът на отрицанието и че те са били носители на положителен, съзидателен и творчески дух, който е съдействал за утвърждаването на българската самобитност, за запазването ѝ в критични времена, за културната изява на българския творчески гений. Нашата църковна и гражданска история потвърждава думите на знаменития френски писател Франсоа Шатобриан, че, когато се говори за светец, не бива да си представяме „някой прост и фанатичен инок, отдаден, поради тъпоумие или по опак нрав, на смешно суеверие”, нито пък да смятаме някогашните иноци като „безделни хора, които живеели в обилие — за сметка на човешките суеверия”. Затова не само историята, която отбелязва безсмъртните двигатели на народното и световното развитие, но и народът, който твори историята и има верен исторически усет, свидетелства за жизнения подвиг, за величавото дело и за големите заслуги на българските светци. Тяхната памет е жива в съзнанието на народа и се предава от род в род. Нашият народ е тачил и тачи светците си и с това е ставал и става съпричастник на духовни съкровища, участник „в наследството на светиите в светлина” (Колосяни 1:13). Ако хвърлим духовен поглед в миналото на българския народ, ние ще видим да сноват по прашните друмища и да се провират по труднопроходимите пътеки на родната земя почитатели и поклонници на светостта.Те идват не само в най-голямата национална светиня, Рилската света обител, но и във всички други по-близки и по-далечни манастири и свещени места, за да се поклонят пред своите небесни застъпници и закрилници и да наситят сърцата си с истинско боголюбие и пламенно родолюбие. Дори би могло да се каже, че българските праведници са канонизирани като светци по съборния глас на вярващия народ. В повечето случаи народът пръв е започнал да ги тачи и да им отдава поклонение и след това Църквата ги е включвала в своя месецослов и им е отреждала служби в богослужебните чинопоследования.

От година на година Българската православна църква все по-ревностно и подчертано величае родната светост и отдава богослужебна прослава на нейните знайни и незнайни носители. В това отношение тя изпълнява своя свещена длъжност, а също дава израз и на признателността си към родните светци, понеже ако тяхната светост не крепеше народния дух и не го подхранваше с вяра и благочестие, щеше ли тя тъй мъжествено да удържи напорите на враждебните сили, щеше ли да отбие ударите, които често пъти видимо я сломяваха, и щеше ли да оцелее като незагасващ светилник на Божията светлина и като верен страж на народностната ни самобитност и на културното ни наследство, та и днес така вдъхновено да благовести евангелската правда, да насажда християнската добродетелност, да се бори заедно с всички родолюбиви българи и хора с добра воля по цялата земя за запазване мира, за въдворяване социална правда и за изграждане един по-добър свят?

След възстановяването на древното си патриаршеско достойнство на 10 май 1953 година Българската православна църква, оценявайки по достойнство пламенното боголюбие и жертвеното родолюбие на двама исполини от нашето Национално възраждане – Паисий Хилендарски и Софроний Врачански — и вслушвайки се в благочестивия глас на изпълнението си, причисли тези изрядни служители на Църква и народ към богоносния и светозарен лик на българските светци. Първият бе канонизиран като светец и включен в бисерната огърлица на българското светийство при всенародното честване на 200-годишнината от написването на неговата забележителна „История славяноболгарская” на тържествено заседание на Светия Синод на Българската православна църква с решение от 26 юни 1962 година, а вторият — по случай всенародното честване на 150 години от блажената му кончина — на тържествено заседание на Светия Синод с решение от 31 декември 1964 година. За да не лиши някои от нашите братя и сестри, които са просияли със светост, от богослужебно споменаване и честване, Светият Синод на Българската православна църква богомъдро установи празник на всички български светци. С решение от 30 декември 1953 година той постанови неделния ден след Неделята на всички светии или по-точно втората неделя след Петдесетница да бъде посветена на всички български светии и в нея молитвено да се чества тяхната памет.

Велика е българската светост и безчислени са нейните многоценни духовни съкровища за православния ни народ, а също и за всички християни, понеже тя е призната по достойнство от Вселенската църква. Сияйни съсъди на българската светост като равноапостолните всеславянски просветители Кирил и Методий, св. Климент Охридски, св. Иоан Рилски, преп. Теодосий Търновски и др. се тачат също от други поместни православни църкви, а някои от тях и от Римокатолическата църква. Това е високо и заслужено междуцърковно и един вид международно свидетелство не само за светостта, апостолското достойнство, благодатната пълнота, духовната зрялост и жизнената сила на родната ни Църква, но и за великите постижения и неограничените възможности на българския духовен и културен гений. И тъй, българските светци ни свързват в неразривно общение с миналото и настоящето на народа ни, а също и с всички вярващи в Христа по широкия Божий свят. Тази връзка се извършва чрез силата на дейната обич, чрез всеотдайното служене на собствения народ, чрез високото съзнание за солидарност и сътрудничество с всички хора и народи за разширяване пределите на Царството Божие на земята, за мир, правда, обич и доброчестина на цялото човечество.

Забележка. За прослава не само на отделни български светци, но и общо на българската светост, много допринесе блаженопочиналият български патриарх Кирил. Виж използваните тук негови слова: „Прослава на българските светии”, „Неделя на всички български светии” (в „Път Господен”, т. I, София, 1957), „Великото служение на родните светии”, „За родната светост” (в „Път Господен”, т. II, София 1959), „За родните наши светии”, „Празник на родните светии”, „Светиите и ние” (в „Път Господен”, т. III, София 1961), „Озарение от родните светии” (в „Път Господен”, т. IV, София 1963), „Блаженство на светиите” и „Български светии” (в „Път Господен”, т. V, София 1965). Не малко е направил за възвеличаване българските светци Левкийският епископ Партений чрез съставените от него и издадени от Св. Синод на Българската православна църква църковни служби и жития в тяхна чест; виж също статията му „Българска светост” (в сп. «Духовна културав, 1954, кн. 6). Ценна е и статията „Ден на всички български светии” от прот. Д. Калев (в сп. «Духовна култура, 1964, кн. 6-7), която съдържа и кратка хронология и характеристика на известни български светци.
___________________
*Публикувано в Духовна култура, 1972, кн. 9-10, с. 19-29.

Същата статия тук е възпроизведена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Авторът, проф. д-р Иван Г. Панчовски (1914-1987) е дългогодишен преподавател в Катедрата по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския факултет при СУ, който от 1950 до 1991 година се нарича Духовна академия. След 1991 година отново носи старото си име Богословски факултет при СУ.

Изображение: проф. д-р Иван Панчовски