(Тълкувание на Исаия 8:23-9:6)[1]

Анна Маринова

Христовото Рождество както и необикновеността на Родения във Витлеемската пещера е предсказано по един завладяващ начин от св. пророк Исаия в пророческо слово за явяването на голяма светлина (Исаия 8:23-9:6). Това утешително пророческо слово създава известни затруднения за неговото датиране. Началният стих (8:23) може да се отнесе към пророческата дейност на Исаия понеже в него се съдържа описание на бедствията, причинени от Сироефремската война (733 година преди Христа). Според  К. Marti (и други учени) следващите стихове (9:1-6) са написани след Вавилонския плен (538 година преди Христа). Аргументите им за това са следните:

1. Исаия не възлага надеждата си на царския дом на Давид, а на религиозната общност;

2.Темата за ревността на Яхве при по-древните пророци не е повод за утеха. Тя става такава едва при пророк Иезекиил;

3. Целият народ, а не само една част, е описан като угнетен;

4. По времето на изричането на това слово домът на Давид няма повече царуващи потомци[2].

Текстът на Исаия 8:23-9:6 най-вероятно е изречен от пророк Исаия, но е редактиран след Вавилонския плен (538 преди Христа) затова и той съдържа следпленните очаквания на Месия предвид новата реалност – липсата на цар, наследник и продължител на Давидовата династия. След Вавилонския плен (538 преди Христа) надеждата за възстановяване на династията на Давид се изразява в очакването на един потомък (Иеремия 23:5; Захарий 3:8; 6:12), който е представен като пастир (Исаия 40:11 и сл.; Иезекиил 34:12; Захарий 11:16 и сл.), новопоникнала клонка (Исаия 11:1 и сл.), цар, чието царуване е голямо и е с мир и правда (Исаия 8:23-9:6). Този месия, в есхатологичните следпленни очаквания, е представител на Яхве, който ще донесе спасителното бъдеще когато ще настъпи окончателно блаженство и мир, ще изчезне смъртта и ще настане новото творение (Исаия 65:17; Зах. 8, 7-14, 14:8-11). Месия същевременно е очакван и като спасител с титлата “син човешки” (която е заимствана от Даниил 7:13-14)[3]. Похватът да се вземе едно историческо събитие от миналото (в случая последиците от Сироефремската война) и да се прочете по нов начин е типичен за пленно-следпленната есхатология. Но при това припомняне на миналото, старото не е историческа реминисценция, а е средство за представяне, с помощта на познатите представи, на новото, което ще се яви в бъдеще[4].

23. Защото не ще има мрак, който ще я утеснява. По предишното време унизи земята Завулонова и земята Нефталимова, а следващото ще прослави пътя при морето отсам Йордан, езическа Галилея. 1. Народът, който живееше в тъма, видя голяма светлина и за живеещите в земята на смъртната сянка, светлина изгря над тях. 2. Ти ще увеличиш ликуване, ще увеличиш радостта. Ще се радват пред лицето Ти с радост, като радостта по време на жетва; както ликуват при разделяне на плячка. 3. Защото робското иго и тоягата за гърба му, пръчката, която го пропъжда, ще бъде счупена като в деня на Мадиам. 4. Защото всяка войнишка обувка, която се обува за смут и одежда, валяща се в кърви ще бъде изгорена – храна на огъня. 5. Защото Младенец ни се роди, Син ни се даде и царуването Му ще бъде на рамената Му. И ще Му нарекат името – чуден Съветник, Бог силен, Отец на вечността, Княз на мира. 6. Ще се увеличи царуването Му, което е голямо, и мира няма да има край. Ще бъде той на престола на Давид и за царството Му за да го укрепи и за да го утвърди чрез съд и правда от сега и до века. Ревността на Господа на войнствата (Саваот) направи това[5].Пророческото слово започва с представянето на земята Завулонова и Нефталимова като унизена, което изяснява конкретното събитие от историята на Израил поради което е изречено утешителното слово. Под Завулонова и Нефталимова земя (стих 23) се има предвид Северното Израилско царство. Причината за унижението на Северното царство не е спомената, защото тя е била самопонятна за слушателите (респективно читателите) на този текст. Това е следствието от избухналата през 733 година преди Христа, тъй наречена Сиро-Ефремска война когато Израилският цар Факей (735-733) и царят на Дамаск Рецин нападат Юдея и цар Ахаз (733-727) с цел да го свалят от престола и на негово място да поставят неизвестния „син Тавеилов” (Исаия 7:6). Цар Ахаз е принуден да повика на помощ могъщия асирийски цар Теглатфеласар ІІІ (745-727). Теглатфеласар опустошава голяма част от Северното царство като само столицата Самария не е превзета. Земята на Нефталимовото коляно е присъединена към Асирия (4 Царств. 15:29), което значително отслабва Северното царство. В исторически извори се описват победите на Теглатфаласар ІІІ: „Всички градове на Бет Омри (дом на Амврий – б. м.) причислих при моите по-раншни походи към областта на моята страна, а само град Самария оставих… Просторната (земя, в. см.) Нафтали присъединих към областта на страната Асирия ”[6]. Пътят към морето, за който се споменава в стих 23, безспорно е тъй наречения морски път (via maris), който минава покрай Средиземно море и свързва Египет с Дамаск и други градове в Мала Азия. В стих първи (Исаия 9 глава), чрез един антитетичен паралелизъм в двете части на стиха (противопоставяне на тъмнина-светлина), се изразява утешението, че Бог ще спаси народа Си от чуждоземните нашественици (асирийците). Смъртната сянка (sal mawet) и тъмата (hosek) са символи на унизеното положение на Северното царство. Над него обаче Бог обещава изгряването на голяма светлина. Светлината е божествено свойство. В Свещеното Писание Бог се нарича истинска Светлина (Псалом 27:1; Михей 7:9; Иоан 1 глава), която просвещава всеки човек (Иоан 1:9). Затова свети Иоан Златоуст вижда в този текст не само утешително пророчество за Северното царство, но и указание за това, че голямата светлина е Самият Христос[7]. Светлината според него е и евангелското благовестие, което озарило тъмата на заблудата и нечестието[8]. Ценно свидетелство за разбирането на текста на това пророчество е Евангелието според Матей, където то е посочено като отнасящо се до Христовата проповед в Галилея и Неговото установяване в град Капернаум (Матей 4:12-16). Заселването на Христос в Капернаум е видяно от Матей в перспективата на изпълненото пророчеството на Исаия, а именно в това, че езичниците в Галилея ще станат причастни на Христовата благодат[9]. Христовото поселване в Капернаум се изяснява от блажени Теофилакт с името на този град, което означава дом на утешението – Спасителят се поселил в него, за да направи езичниците дом на Утешителя, Светия Дух[10]. Явяването на голямата светлина непременно ще се настъпи, затова Бог възвестява време на радост (стих 2). Думата simha(h) означава радост въобще[11], а глаголът „ликувам” (gjl/gul) се използва най-вече в култовия език и означава радост пред лицето на Бога[12]. Голямата радост, която ще настъпи, е обрисувана от св. пророк Исаия посредством две картини – картината на радост при жътва и радост, която настъпва при разделянето на завоюваната при победа плячка (стих 3). За страна като Палестина, която е бедна на вода, особено важна е жътвата на зърнените храни (qasjr), затова и радостта след събирането на добра реколта е самопонятна. Празникът на жетвата в Израил се е празнувал като благодарност към Яхве, Който дава плодородието на земята (Изход 23:16, Второзаконие 16:17). Радостта при подялбата на плячка се дължи на правото войниците, които не са наемани, след победата да си разделят част от завладяното[13], освен ако не е определено цялата плячка да бъде предадена на заклятие (вж. Второзаконие 2:34, 3:6; Иисус Навин 6:16, 20; 1 Цар. 15:18 и други) и напълно унищожена (тъй наречения herem)[14]. Радостта тук обаче не е следствие на победа при конкретна битка, въпреки че в текста се говори за „деня на Мадиам” – тоест споменава се за славната победа, която Гедеон е извоювал срещу Мадиам (Съдии 7:9 и сл.). Радостта от тази победа на Гедеон е голяма, тъй като Сам Бог я прави възможна и тя изцяло е приписана на Яхве чрез картинното описание „Господ постави меча на всеки срещу другаря му” (Съдии 7:22). Подобна е радостта, която се възвестява сега за Израил, а повод за нея е това, че Бог е съкрушил робското иго (@ol subalo – робското му иго. Глаголът sabal картинно предава робската работа и означава „нося товар като роб”) и е премахнал вече наказанието, чийто символи са тоягата (mate(h)) и жезълът (sebet)[15]. Всичко, което принадлежи на враговете на Израил и което е изразено чрез синекдохите „войнишка обувка” и „войнишка дреха, обагрена с кръв”, ще бъде изгорено с огън (стих 5). В изгарянето на дрехите, обагрени с кръв, св. Василий Велики вижда пророчество за тайнството Кръщение, когато ние събличаме стария човек със страстите и похотите му и се обличаме в Христос (Гал. 3:27)[16]. Истинска радост е породена не от богата реколта или е следствие на освобождаването от враговете, а причина за нея е раждането на младенец – цар (стих 5), който носи, подобно на одежда, своето царуване на раменете си[17]. Този цар е назован с четири имена, които го характеризират. Даването на име в древния Ориент означава път за познаването на този или на това, което е именувано[18].  В Египет на възкачващия се на трона фараон се дават пет така наречени тронни имена като между рождението и възкачването на престола на даден фараон се смята, че има изключителна Божия грижа и призоваване. Фараонът е призван  и избран от бог Амон-Ра чрез оракул, който възвестява началото на неговото царуване[19]. Младенецът-цар в пророчеството на Исаия е наречен с четири имена, а в Египет (както споменахме) на фараоните са давани пет имена. Затова A. Alt приема, че последната част от пророчеството, съдържащо петото тронно име, е загубена. Според него са загубени думите “възвеличаващ владичеството” – marbe(h) hamisra (h). Основание за това си предположение А. Alt намира в това, че в началната дума на следващия стих (стих 7) –  думата lemarbe(h) буквата мем, макар и да е в началото на думата, е със своето крайно начертание и следователно на читателя е указано, че има част от текста  (петото тронно име), която е загубена[20].

Даването на четири имена на родения младенец-цар е повлияно от египетската практика на тронните имена, но това повлияване не трябва да се приема като копиране и следователно търсенето на пето име, което е загубено, според нас е пресилено. Този акт на даване на имена произлиза от иерусалимската царска практика, която е повлияна (като език и символи) от египетската практика[21]. Първото име, дадено на родения младенец, е чуден съветник (pele! jo@es). Между Масоретския текст (МТ) и Septuaginta тук има разночетене. В Septuaginta стоят думите  „ще му нарекат името ангел на великия съвет” (kaleitai to onoma autou megales boules angelos)[22]. Според светоотеческото разбиране ангел на великия съвет е Господ Иисус Христос, Който като Бог е по-горе от ангелите (срв. Евреи 1:4), защото докато ангелите са служебни духове (Евреи 1:14) то Христос е Син Божий по естество, Който е роден от Отца преди всяка твар (Евреи 1:5 и сл.)[23]. Името „съветник”(jo@es) изразява не само интелектуалните способности на царствения Отрок, но и мъдростта да ръководи и управлява, тоест неговата практическа мъдрост[24]. Чудотворенето пък е способност за извършване на велики дела. Само Яхве може да се окачестви като Бог, „Който върши чудеса” (Псалом 77/76:15) в историята на Израил (едно от тях е извеждането на Израил от Египет – Псалом 106/105:21). Това е и основанието за светоотеческото изяснение на чудния съветник като Бог Слово – Господ Иисус Христос. Макар че Той понизи Себе Си и при раждането Си (Фил. 2:7-8) прие образа на Раб, Той при Неговото снизхождение (kenosis – буквално опразване) ни най-малко не загуби от Своето божествено достойнство и величие[25]. Второто име на родения е Бог силен (!el gibor). Думата „Бог” (elohjm), освен за Господ може да се употреби и за високопоставени хора като царе, съдии (срв. Псалом 45/44:7, Псалом 58/7:2), а Моисей е наречен Бог по отношение на брат си Аарон  и на фараона (Изход 7:1). С това не се изразява божеско почитание към тези хора, а се изтъква висотата на тяхното служение. Родилият се младенец-цар, на когото по-нататък в текста се приписват редица божествени свойства, се отличава с това, че той е силен. С прилагателното име „силен” (gibor) се окачествява този, който е силен по време на война, на битка, този, който се е проявил като герой[26]. В разглеждания текст el gibor е титла на идващия Месия[27]. Предвид на това обаче, че роденият е наречен с името княз на мира, то окачествяването му като силен означава това, че Неговата сила не е във военно, а е в духовно отношение.Третото име с което е наречен царят е отец на вечността – abjad. В древния Ориент, а и в Израил на царя се е пожелавало да живее вечно (Псалом 21/20:5, Псалом 72/71:5, 17). В Свещеното Писание обаче вечността  се отнася единствено до Бога, Който се призовава като вечен Бог– !el@olam (Битие 21:33; Иеремия 10:10). Така на родения младенец е приписано едно важно божествено свойство – вечността. Родилият се е наречен и с четвърто име – княз на мира (sar salom). Царят трябва да осигурява мир; в негови дни мирът трябва да процъфтява (срв. Псалом 72:7). Мирът (salom) трябва да се разбира не само като отсъствие на война, но като време когато ще се извършва правдата (sedaqa). Мирът е Божий дар, вътрешна духовна радост и щастие[28]. Св. апостол Павел разкрива Господ Иисус Христос като наш мир (he eirene hemon) понеже Той примири  чрез кръста както юдеите с езичниците, така и падналото човечество с Бога (Еф. 2:14-18). В стих шести има разночетене между МТ и Septuaginta, което разночетене обаче не засяга смисъла на обещаното –  царуването на младенеца върху престола на Давид ще е славно и няма да има край[29]. Това царуване още преди да се роди младенецът вече е голямо, което свидетелства за необичайността на личността на този Младенец. Роденият обаче не е определен като цар (melek), а неговото управление е означено като misrah – тоест като управление на княз. Това дава повод на  H. Wildberger  да изясни, че роденият нов цар на Израил тук се описва като княз понеже царят е подчинен на Яхве и е Негов представител на земята[30]. След Вавилонския плен (538 година преди Христа) Израил няма самостоятелен цар. Дори по времето на династията на Макавеите (167-37 преди Христа) те са само етнарси и не са напълно независими от съответната селевкидска или римска власт, а по-късно Иродовците са подчинени на римските императори и са васални царе (reges socii)[31]. Фактът, че след Вавилонския плен (538 година преди Христа) на Давидовия престол няма самостоятелен цар, както и това, че властта на родения цар е описана като властване на княз, дава възможност Спасителят да разкрие на юдеите, които очакват земен Месия като възстановител на династията на Давид, Себе Си като истински Месия и Своето царство като царство не от този свят (Иоан 18:36). Извършването на правда и съд (стих 6) е едно от задълженията на царя в древния Ориент и най-вече в древния Израил, където царят трябва да ги извършва защото те са заповядани от Яхве (Второзаконие 24:17; Исаия 1:17). Правдата и съдът обаче са божествени свойства, с които ще се отличава новородения младенец – цар. Според Свещеното Писание единствения съд, който е праведен е Божия съд (Неем. 9:13; Псалом 9:9, 35/34:24; Иоан 5:30; 1 Петр. 1:17 и други). Господ Иисус Христос Сам разкрива, че Той ще извърши нелицеприятния и окончателен съд в последния ден (Матей 25:31-46). Бог в Свещеното Писание на Стария Завет (Изход 20:5; Второзаконие 4:24, 5:9, 6:15; Иисус Навин 24:19) е описван като Бог ревнител (el qane’), най-вече във връзка с това, че Израил не е верен на Завета[32]. Пророк Иезекиил описва неверните Израил и Юдея (Иезекиил 23 глава) като две сестри блудници, които извършвайки идолопоклонство и неспазвайки Закона, не са верни на своя Господ. Яхве е описан като Жених, Който следва след неверната Си съпруга (Израил), вика я и я заплашва с наказание, ако тя не се върне към спазването на договорните отношения (Ос. 13:4)[33]. В стих 7 обаче Божията ревност няма да накаже неверния Израил, а ще извърши възвестеното раждане на очаквания младенец.

Старозаветното човечество е очаквало явяването на голямата Божия Светлина, както и за идването на младенеца-цар (masjah). За явяването на тази, обещана голяма Светлина св. апостол Иоан Богослов пише в предговора  на своето Евангелие (Иоан 1:1-18), че мракът не я е обзел (Иоан 1:5). Тази светлина е чудният и силен Съветник и Цар, Младенецът Господ Иисус Христос.

_________________________

*Източник – http://amarinova.wordpress.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Стих 23 от 8 глава на Масоретския текст съответства на стих 1 от 9 глава от синодалното издание на Библията, С., 1991 година.

[2]. Wildberger, H. Jesaja, T. 1, Neukirchen 1980, S. 368.

[3]. Gerstenberger, E. Israel in der Perserzeit, Stuttgart 2005,  S. 159 – S. 160, S. 371.

[4]. Kilian, R. Jesaja 1-12, Wuerzburg 1986, S. 70.

[5]. Текстът е преведен от Biblia hebraica, Kittel, R. (Hrg.), Stuttgart  1990.

[6]. Цит. по Шиваров, Н., Външнополитическият живот на Израилското и Юдейското царства през царуването на Теглатфаласар III Асирийски, ГДА 1959-1960, с. 85.

[7]. Вж. Св. Иоан Златоуст Толкование на пророка Исаю, Т. 6, ч. 2, СПб. 1899, с. 112.

[8]. Св. Иоан Златоуст Толкование на святаго Матея Евангелиста, СПб 1901, с. 141.

[9]. Luz, U. Das Evangelium nach Matthaeus, 1 Teilband, Neukirchen 1997, S. 171. U. Luz изяснява определението езическа Галилея като технически термин, а не с това, че Галилея била населена от езичници. Ibid., S. 170.

[10]. Блажени Теофилакт Охридски, Тълкувание на Евангелието, ч. 1, Атон 2003, с. 80.

[11]. Gesenius, W. Hebraeisches und aramaeisches Handwoerterbuch ueber das Alte Testament, Heidelberg 1962.

[12]. Виж. Jenni, E. Във Theologisches Handwoerterbuch zum Alten Testament, Jenni, E. (Hrg.) Guetersloh 1971, S. 416.

[13]. Вж. Пиперов, Б., Тълкувание на книга пророк Исаия, С. 1982, с. 34.

[14]. Повече за herem вж. в Шиваров, Н., Библейска археология С., 1991.

[15]. Вж. Речник на библейските символи, С., 1995, с. 199.

[16]. Василий Велики, Толкование на пророка Исаию, М., 1993, с. 255.

[17]. Според E. Waschke Ис. 9:1-6 възвестява раждането на Имануел, който не е син на пророк Исаия нито е някой цар, наследник на Давид за какъвто го смята H. Wildberger. Waschke, E. Der Gesalbte, Berlin 2001, S. 83-84.

[18]. Вж. Вълчанов, Сл., Божиите имена в Стария Завет, във Вечното в двата библейски Завета, Шиваров, Н., Вълчанов, Сл., ВТ., 1993, с. 17.

[19]. Вж. Koch, K. Geschichte der Aegyptischen Religion,  Stuttgart 1993, S. 270.

[20]. По Wildberger, H. Jesaja…, S. 365.

[21]. Beuken, W. Jesaja 1-12, Breisgau 2003, S. 249.

[22]. Septuaginta, Ralfs, A. (Hrg.) Stuttgart 1979.

[23]. Срв. Ambrosius Mediolanensis, Ueber die Sakramente ueber die Mysterien, Breisgau 1990, S. 99.

[24]. Шиваров, Н., Записки.

[25]. Св. Иоан Златоуст…, с. 51.

[26]. Вж. Kosmala, H. В Theologisches Woerterbuch zum Alten Testament (TWAT), Botterweck, J. (Hrg.) B I, Stuttgart 1973, S. 909.

[27]. Ibid, S. 912.

[28]. Виж. Шиваров, Н., Човекът като Божий образ и подобие и съхраняването на живота и целостта на творението – в светлината на Стария Завет, във Вечното в двата…, с. 82.

[29]. В Septuaginta стоят думите: „голямо е началството му и мирът му няма да има предел, върху престола на Давид и на царството му”. Ralfs, A. (Hrg.) Septuaginta, Stuttgart 1979.

[30]. Wildberger, H. Jesaja…, S. 384.

[31]. Мей, Х., Оксфордски библейски атлас, С., 1998, с. 39.

[32]. Понеже Израил е избран за да бъде собствен на Яхве, затова и в Свещеното Писание на Стария Завет не се казва, че Бог проявява ревност спрямо езическите народи.

[33]. Reuter, E. TWAT, Fabry, H. (Hrg.), B. 7, Stuttgart 1993, S. 59.

Първо изображение: авторът на статията, Анна Маринова. Източник – http://amarinova.wordpress.com. Bторо изображение: Микеланджело, Св. пророк Исаия. Източник http://www.yandex.ru.

Борис Маринов, Александър ВеличковИнтересно е да припомним, че за означаване на Божеството у различните народи и племена срещаме думи, които съдържат един общ елемент, пряко противоположен на обвинението срещу религията, че била мракобесие. Например индусите употреблявали думата Deva; гърците – Zeυζ, родителен падеж Διοζ, римляните – Deus и Dius, Jus, родителен падеж Jovis; персите – Daeva; древните германци — Tius и Ziu; келтите – Dia; китайците – Thian; японците – Ten; древните племена на Централна Америка – Teolt или Тео; древноперуанците – Tici[94]. Всички тези наименования на божеството имат в основата си общия корен „div“, който означава светя, блестя. Следователно, божеството е същество светло, блестящо, т. е. Бог е светлина. Това схващане за Бога у езическите народи напомня казаното за Бога в Божественото откровение — Библията. Св. Иоан Богослов в първото си послание, глава 1-ва, стих 5-ти, пише: „Благовестието, което чухме от Него и ви възвестяваме, е това, че Бог е светлина и в Него няма никаква тъмнина (р. н.)“. Естествено, в духовен смисъл! Сам Богочовекът Иисус Христос казва за Себе си: „Аз съм светлината на света (р. н.)“ (Иоан. 8:12). А в Нагорната проповед Той говори на учениците си, а в тяхно лице – на всички Свои верни последователи: „Вие сте светлината на света (р. н.)“ (Мат. 5:14). И туй не е само теория, това не са само библейски текстове без реално значение. Културната история на човечеството потвърждава истинността на тяхното съдържание.

Доказан факт е, че изобщо науките, т. е. светлинките, с които светът се гордее, са се зародили и развили под влиянието на религията. „Тълкуването на религиозните писмени паметници е люлката на граматиката (р. н.), измерването и ориентирането относно местата за жертвоприношение, въздигането на олтара, определянето на времената за молитва са извикали на живот математическите дисциплини (р. н.), и дори положителният характер в тях води своето начало от религиозността, от добросъвестността, с която древните хора са оперирали в такива случаи. Най-старото естествознание е иерофизиката (р.н), както най-древната астрономия (р. н.) е астрологията. Историята и правото (р. н.) са храмови науки. Това показва развитието на духовния живот у индийците, египтяните, отчасти у гърците и римляните“[95].За вярващия човек религиозната истина е фар в живота, и нейната формулировка и защита е често пъти главна подбуда за философско занимание. Християнската схоластика е най-значителният пример на такава, религиозно ориентирана, философия. Индийската и арабската философия стои твърде близо до религията, и дори модерната философия, която принципно отрича всяка връзка с религията, фактически не може да се отърве от въздействието на религиозните идеи. Подбудата за развитието на естествознанието се крие в мисълта да се откриват следите на Бога в природата. За филологията е от неоценима стойност обстоятелството, че свещените книги на различни религии запазват спомена за стари езици, които без тия книги вероятно биха загинали, и поддържат жив интереса към тях. Езикознанието дължи своя разцвет твърде много и на ревността на мисионерите, които по правило дават първото научно изложение на езика на примитивните народи, сред които те работят. Към историята има отношение особено историческата откровена религия, която трябва да се обръща към фактите на миналото, за да посочи в тях своето основание. Оправданието на Божия Промисъл във всяка религия поддържа буден интереса към историята. Затова никак не е случайно, че един богослов, именно блажени Августин, написа първото по-значително историко-философско съчинение[96]. Географията и етнографията дължат благодарност преди всичко на ония религии, които развиват оживена мисионерска дейност. Мисионерът е прониквал често по-смело от пътешественика и търговеца в непознати страни. Така например западният свят получи първото по-подробно известие за вътрешна Азия чрез францисканеца Иоан фон Пиано ди Карпине в 1245 г. Едва по-късно се заредиха прочутите пътешествия на търговеца Марко Поло (+1324).

Изкуството също тъй в по-голямата си част дължи на религията своя произход и пръв разцвет. Религиозният момент в изкуството ясно изпъква и в предисторическо време. Историята ни сочи като най-стари художествени произведения на архитектурата храмовете на боговете и гробниците. Най-старата, позната нам музика е религиозната музика на индийците. Драмата се разви из религиозните маскарадни танци. Атическата трагедия е произлязла из тържествените шествия в чест на древногръцкия (тракийски) бог Дионис.

Впрочем религията стои не само при люлката на изкуствата, тя и по-късно ги поощрява по различни начини. Многократно ги е привличала и привлича за разхубавяване на богослужението. Велики художници и при свободен избор на сюжети на драго сърце са се обръщали към религиозни извори, тъй че много от най-съвършените художествени произведения са с религиозен характер или пък имат силен религиозен оттенък. Това се вижда най-ясно при изобразителното изкуство. Достатъчно е да спрем вниманието си на туй, че най-гениалните представители на това изкуство в християнско време постоянно са вземали своите идеи от Евангелието. От поезията нека споменем песните на Омира, великия индийски епос Махабхарата, отхристиянската ера – Дантевата Божествена комедия, Парцифал от Волфрам фон Ешенбах, Милтоновия Изгубен рай, Гьотевия Фауст, из музиката – ораториите на Себастиян Бах, на Хендел, Хайдн, Менделсон, Лист, Моцартовия Реквием, Бетховеновата Миса солемнис, духовните концерти на Бортнянски, Ведел, Лвов, Архангелски, литургията на Чайковски, и т.н.Религията упражнява благотворно влияние и върху стопанския живот.  От особено значение за тоя живот е религиозната идея за задгробния живот, която обуздава човека и го прави да не е алчен и да не е груб материалист. Във връзка с мисълта за отговорност пред Бога, религията възпитава човека към съвестно изпълнение на професионалните задължения и честно разпореждане с поверените му блага. Религията упражнява благотворно влияние и в туй отношение, че представя физическия труд като Божия повеля[97]. С това тя издига труда в дълг и го освещава. Религиозната забрана на работа в празнични дни щади и опреснява чрез почивката физическата сила на работника и допринася за запазването на радостта при труда[98]. и т. н. на това учение е съдено да бъде „неугасим фар по лъкатушния път на нашия прогрес“[99].

Наистина, в името на християнството са били извършени и неправди и тъмни дела. Да си спомним например за инквизицията! – „Това обаче беше – както вярно отбелязва проф. Хр. Е. Лютард – злоупотребление с  името му и в противоречие на същността му”[100]. Туй беше дело на греховния човек, а не на Христовото учение, дело „на тръгнало по неправилен път богословие“[101].

От изложеното е ясно като бял ден, че религията – и особено християнската – съвсем не е мракобесие и спирачка на прогреса на науките. Християните с пълно право могат всякога да казват: ние сме „синове на светлината и синове на деня: ние не сме синове на нощта, нито на тъмнината“ (1 Сол. 5:5); ние сме синове на напредъка и усъвършенстването (Мат. 5:48), които сме призовани „да растем по всичко в Оногова, Който е глава – Христос“ (Ефес. 4:15).

3) Религията оглупявала хората, замъглявала тяхното съзнание и ги превръщала в смирени покорни роби, неспособни за борба с експлоататорските класи.

Преди всичко явява се въпросът: отгде знаят, че религията оглупявала хората, замъглявала съзнанието им и ги превръщала в смирени и покорни роби, онези, които твърдят това? – Възможни са три отговори: 1) „ние знаем туй от личен опит. По рано бяхме религиозни, а сега сме атеисти!“ 2) „Ние знаем това, въз основа на опита на други между нас, които по-рано са били религиозни и сетне са изоставили религиозната заблуда“. 3) „Знаем го по свидетелството на вярващи, религиозни люде“. – Обаче, ако е вярна теорията, че религията действително оглупява хората, замъглява съзнанието им и ги превръща в смирени и покорни роби, парализира у тях всяко негодувание и всеки почин за освободителна борба и ги прави нечувствителни за експлоатацията, на която са подложени, тогава невъзможно е тия оглупели и със замъглено съзнание смирени и покорни същества – роби – да се бунтуват и срещу Бога, не могат да се освободят от религията, невъзможно е да станат атеисти. Следователно, ако има такива, които някога са били вярващи, а после са станали невярващи, то този факт само показва, че религията съвсем не е оглупила тия люде, не е замъглила съзнанието им и не е парализирала волята им, и те са били в състояние да се откажат и освободят от религията. А това вече говори, че разглежданата теория за влиянието на религията е съвсем погрешна и че бившите вярващи не могат да свидетелстват за някакво си замъгляващо, оглупяващо и парализиращо влияние на религията.

Сведения за приписваното на религията зловредно влияние не могат да се получат и от религиозните люде, защото досега никой искрено, истински и дълбоко вярващ в Бога човек не е заявил, че под действието на религията той е изгубил яснотата на своето съзнание и е оглупял, и волята му е била парализирана. Напротив, дълбоко и истински религиозните хора единодушно свидетелстват, че тъкмо тогава те имат най-трезвен ум и силна, добра и творческа воля, когато водят интензивен религиозен живот. Прочутият математик Огюстен Луи Коши, професор в Париж, веднъж бил наклеветен от някои пред майка му за неговото „прекалено“ благочестие, което според тях щяло да го побърка. Коши ѝ написал в отговор писмо, в което убедително доказва, че в религията няма нещо такова, „което би могло да побърка някому главата, и че ако се провери в лудниците, там биха се намерили повече лица, които вследствие на неверието, отколкото такива, които вследствие на религията са се побъркали…“ „Ако имам аз да измолвам нещо от Бога – пише Коши, – то е това: Той да засили и укрепи религиозното чувство, което е вложил в мене; все повече и повече да разпалва в сърцето ми любов към творенията и чрез това да го съединява със Себе Си; никога да не допуска да изгубя вярата, в която съм възпитан; Той да ми прости всички грехове и мене, след като ме е обсипал на земята със Своите милости, да ме приеме в Своето небесно наследие, в обществото на Своите светии. – Аз не виждам във всичко това нещо, което би могло да ме  умопобърка. Напротив, аз чувствам, че, ако бих изгубил светия дар на вярата, тогава би се случило това: че моята душа, като не би знаела вече на какво да се надява и от какво да се бои, неспокойна и невежа относно съществуването на бъдещ живот, напразно би се клатушкала от едно нещо към друго, без да намери в бъдещето някакво успокоение; тази неспокойност на душата и несигурност на мислите е онова, което понякога причинява пресищане от живота, а пък последното може да доведе до самоубийство”[102]. Следователно твърдението, че религията оглупявала хората, замъглявала тяхното съзнание и парализирала волята им, не почива на  опит и наблюдение. То е чисто и просто голословие.

Но нека допуснем за момент, че религията действително е „опиум“ и че религиозните са наистина – както твърдят поддръжниците на теорията за вредното влияние на религията – оглупели и със замъглено съзнание люде. Известно е, че колкото повече отрова се поглъща, толкова по-опасно става положението на оня, който я е погълнал. Следователно за нашия случай можем да кажем, че колкото е по-религиозен един човек, толкова е по-глупав той. Факт е, че светиите са най-религиозните хора. Ще рече: те са и най-глупавите човеци – по логиката на теоретиците за зловредното влияние на религията. Но как да си обясним тогава обстоятелството, че тъкмо светии,  а именно светите братя Кирил и Методий  можаха да изнамерят славянската азбука и да станат родоначалници на всеславянската писменост и просвета? Как да си обясним, че тъкмо светии могат да бъдат ясновидци, каквито са били ветхозаветните пророци и множество новозаветни прозорливци? Как да разберем и тоя факт, че едва ли има на земята хора с такъв бистър ум и такава остра мисъл, каквито притежават християнските аскети и подвижници, които изтънко познават движенията на човешкия дух, неговите дълбини? Нали те, бидейки във висша степен религиозни, са – по разглежданата теория – и глупейши, и със замъглено съзнание хора? – Явно е, че религията съвсем не оглупява човека и не замъглява съзнанието му. Напротив, тя просветлява ума и засилва умствените способности на човека. Великият руски писател Гогол, в едно свое писмо до Щ-в, пише: „Прегледай живота на всички светци (р. н.): ти ще видиш, че те крепнели в разума и духовните сили, колкото повече се приближавали до старостта и смъртта си. Дори и ония от тях, които по природа не обладавали никакви блестящи дарования и… минавали за прости и глупави, после учудвали (околните) разумността на думите си“[103].

Но възможно е фактите, които привеждаме из живота на светците да не са убедителни за нашите идейни противници. Затова ние ще се спрем на един велик учен, високо уважаван и от атеистите, именно на прославения руски физиолог Иван Петрович Павлов. За него проф. Д. Михалчев, в статията си „Какво става с религията в съветска Русия?“, поместена във „Философски преглед“, год. VIII, кн. 1, София, 1936, писа следното: „Най-големият учен на Съветска Русия — това е, безспорно, академикът Иван Петрович Павлов. Той завежда в Ленинград голям, първостепенен, великолепно организуван научен институт, в който работят множество научни труженици. Тоя голям учен е дълбоко религиозен човек (р. н.): ходи в църква, празнува всички празници,… на Коледа и Великден неговият институт е затворен и т. н… При туй академикът проф. И. П. Павлов е отличен естественик и тясната му специалност е физиологията на мозъка“ (стр. 80).

И до ден-днешен това съобщение от никого у нас не е опровергано. Тогава ние имаме всичкото основание да приложим и към Иван Петрович Павлов твърдението на теоретиците за пакостното влияние на религията и да поддържаме, че тя е извършила същите поражения и в умствения живот на Иван Петрович Павлов.

Нека си представим сега следното: Щом тоя велик учен е бил дълбоко религиозен човек, несъмнено е, че той всяка сутрин редовно се е молел вкъщи и тогава е отивал на работа в Института. С други думи: поемал е голяма доза от „религиозния опиум“, замъглявал е своето съзнание и в такова състояние на умствена помраченост е отивал в лабораторията да изследва функциите на най-финия и най-сложния орган в животинския организъм – мозъка! Знае се, че научните постижения на И. П. Павлов в тая област просто смайват учения свят. Но как може да се обясни подобно велико чудо: оглупял и със замъглено съзнание човек да бъде в същото време и гениален учен с мирова известност? Очевидно е, че тук има нещо нередно и нелогично. Едно от двете: или дълбоко религиозният Иван Петрович Павлов е гениален учен и в такъв случай религията не оглупява човека и не замъглява съзнанието му, или пък религията оглупява и замъглява съзнанието му, и следователно дълбоко религиозният Иван Петрович Павлов не е никакъв учен, а – глупав човек. Обаче ученият свят единодушно и възторжено заявява, че Иван Петрович Павлов е велик естественик и ненадминат експериментатор. А в учебника по руски език за IX клас на средното училище, съставен от Б. Гацов и Н. Ховрина, София, 1952, стр. 42, намираме за Павлов следния отзив, който даваме тук в български превод: „Иван Петрович Павлов е бил забележителен не само като учен, но и като човек. До последните му дни не е гаснел неговият светъл ум (р. н.), не са отслабвали жизнерадостта и интересът му към науката и към най-важните събития на живота“. – Но щом е безспорно, че Иван Петрович Павлов е велик учен, чийто светъл ум не се е помрачил до последния му ден, тогава и християнската религия, която той ревностно и живо е изповядвал, не оглупява човека и не замъглява съзнанието му. А щом пък не е вярно, че религията оглупява хората и замъглява тяхното съзнание, тогава не е верен и изводът, че религията превръщала хората в смирени и покорни роби, негодни за борба с експлоататорските класи. Ако тези, които утвърждават това, познаваха проповедта и дейността на ветхозаветните пророци, на апостолите и на християнските отци и учители на Църквата, нямаше да изпадат в подобна заблуда. — Ето що говори например пророк Исаия: „Горко вам, които притуряте къща към къща, които присъединявате нива към нива, тъй че за другите не остава място, сякаш само вие сте заселени на земята“ (Исаия 5:8). Порок Исаия е дълбоко религиозен, т. е. – според привържениците на теорията за вредното влияние на религията – оглупял и със замъглено съзнание човек, смирен и покорен „роб“, парализиран духовно от религията и негоден да води борба с експлоататорите. Как е могъл тогава да изрече такава енергична, протестна заплаха срещу експлоататорите?… Нека чуем и онова, което св. апостол Йаков пише: „Дойдете сега вие, богатите; плачете и ридайте за бедите, които идат върху вас. Богатството ви изгни, и дрехите ви молци изядоха. Златото ви и среброто ви ръждяса, и ръждата им ще бъде свидетелство против вас и ще изяде плътта ви като огън: събрали сте си съкровища за последни дни. Ето, заплатата, що сте задържали от работниците, които пожънаха нивите ви, вика, и виковете на жетварите стигнаха до ушите на Господа Саваота. Живяхте разкошно на земята и се наслаждавахте, угоихте сърцата си като в ден на заколение“ (Иак. 5:1-4). – Кой може да подържа добросъвестно, че това са думи на смирен и покорен „роб“? Напротив, не са ли туй слова на един смел изобличител, чийто „бич“ безмилостно плющи по съвестта на самозабравили се богаташи?А какво да кажем за нашия Спасител, Който изрече думите: „По-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“ (Лука 18:25) и нарече безумец евангелския буржоа, който бе приготвил само за себе си блага за много години (Лука 12:20)?… Нека припомним нещо и из словата на великите учители и отци на Църквата: Климент Александрийски, св. Иоан Златоуст и св. Василий Велики, които те са отправяли срещу ненаситни богаташи и алчни лихвари и притеснители на сиромаси! — Климент Александрийски казва: „Позорно и недопустимо е за християните един да живее в излишък, когато мнозина се нуждаят“… Св. Иоан Златоуст се провиква: „Каква геена заслужаваш ти, когато, за да украсиш камъните и пода на твоя дом, или животните лишени от разум и незнаещи защо ги украсяват, — хвърляш в хиляди бедствия твоя брат?… Ти тъй се грижиш за твоето куче, че този човек или по-добре да се каже Христос, поради твоето куче, е доведен до глад… Колко реки от огън са необходими, за да бъде достатъчно наказана една толкова престъпна душа!“… Св. Василий Велики пита: „Какво ще отговориш на Съдията ти, който обличаш стените, а не обличаш човека, украсяваш конете, а не хвърляш поглед към твоя брат в жалка нужда, оставяш да мухлясва твоя хляб, а не храниш гладните, заравяш твоето злато, а не идваш на помощ на угнетените?“.

Бихме могли да цитираме още много подобни изказвания и на други знаменити християнски проповедници и труженици, но и приведените са достатъчни, за да се види, че представителите на християнската религия, като изповядват, че човек има безсмъртна душа, която струва повече от целия свят (Марк. 8:36), че той е личност, светиня, че е ближен и брат, когото трябва да обичаме като себе си (Мат. 22:39), не могат да търпят той да бъде предмет на бездушна експлоатация и протестират най-енергично срещу ония, които безмилостно го ограбват и онеправдават.

От горните разсъждения е очевидно, че религията не оглупява хората, не замъглява тяхното съзнание и не ги превръща в смирени и покорни роби на експлоататорите. Напротив, тя е извор на духовни сили, които правят нейните истински проповедници да са човеци трезви, със здрав разум, благородни сърца и добра съвест, борци за свобода и социална правда.

4) Религията въобще отричала активността на човека, проповядвала пасивност, правела човека недеятелен.

Може ли да се каже това за истинската – християнската религия? – Съвсем не! Защото:

а) Сам нейният Възвестител, преди да излезе на проповед, е работил в работилницата на праведния Йосиф в Назарет. — Йосиф е бил дърводелец. (Мат. 13:55). И Иисус Христос се е занимавал с дърводелство. Народът, като слуша поученията Му и гледа делата Му, в недоумение се пита: „Откъде у Него това?… Не е ли Той дърводелецът?“ (Mapк 6:2 и 3). Св. Иустин Философ (II век), в диалога с Трифона, разказва, че Иисус е приготовлявал орала и яреми. Апокрифното Арабско евангелие за детството на Иисус повествува, че Иисус е правил врати, сандъци, сита и ведра. Тъй нареченото „Протоевангелие на Якова“, апокриф от II век, говори, че Иисус е работил като дърводелец при строене на къщи. Сам Иисус Христос казва за Себе Си: „Аз работя“ (Иоан. 5:17).б) Тя – християнската религия – учи, се човекът е създаден „по Божи образ“ (Бит. 1:27) и трябва да стане Божие подобие (Бит. 1:26). — Бог е творец и промислител. Той работи. Спасителят заявява: „Отец досега работи“ (Иоан 5:17). Следователно и човекът, който трябва да бъде „подобие“, трябва да работи. Иначе какво „подобие“ ще бъде?

в) Според християнската религия, Бог е благословил първите човеци, като им рекъл, между другото, и това: да обладават земята и да господстват над нея и над всичко живо във водата, въздуха и по земята (Бит. 1:28). — За „да обладаваш“ нещо и „да господстваш над него“, трябва да го изследваш, опознаеш и да си го подчиниш. А това предполага работа, активност, не безделие, пасивност. Еклисиаст (Соломон) пише: „Насочих сърцето си да издирвам и изпитвам чрез мъдрост всичко, що става под небето, това тежко занятие даде Бог на синовете човешки, за да се упражняват с него“ (Екл. 1:13).

г) Християнската религия поставя на човека задача непрестанно да върви все напред и нагоре, непрестанно да се усъвършенства и то безкрайно. — „Бъдете съвършени — повелява Господ Иисус Христос, — както е съвършен и небесният ваш Отец“ (Мат. 5:48). — А да се усъвършенстваш, това значи постоянно да работиш, да бъдеш активен и то във висша степен.

д) Християнската религия призовава човека да се бори със злото, да воюва с греха и порока (Еф. 6:12), да побеждава егоизма, себе си (Map. 8:34), т. е. приканва го да спечели най-голямата победа[104], която, естествено, ще бъде достигната след дълга, упорита и най-тежка борба, която изисква върховно напрежение, мобилизиране на всички сили, най-голяма активност.

е) Християнската религия учи, че „вярата без дела е мъртва“ (Иак. 2:20), че чрез делата вярата става съвършена (Иак. 2:22), и изисква от последователите си да бъдат „народ избран, ревностен към добри дела“ (Тит. 2:14), „готови за всяко добро дело“ (Тит.3:1), „да не бъдат безплодни“ (Тит. 3:14), защото „всяко дърво, което не дава добър плод, бива отсичано и хвърляно в огън“ (Мат. 3:10); тъй да светне пред човеците светлината им, та те да видят добрите им дела и да прославят небесния Отец (Мат. 5:16).

ж) Християнската религия задължава изповядващите я да блестят с добродетели, които се постигат само чрез най-интензивна активност. Латинското название на „добродетел“ е „virtus“ от „ vis“ — сила. То показва, че добродетелта е плод на голямо усилие.

з) Християнската религия заповядва на човека да търси първом „царството на Бога и Неговата правда“ (Мат. 6:33). — Нали това царство Божие се намира и достига с усилие? По думите на Спасителя — то „бива насилвано, и насилници го грабят“ (Мат. 11:12; ср. Лука 16:16). Работа се иска, активност и то много работа, преголяма активност!

и) Християнската религия направо изисква от своите последователи труд. Бог посели в Едемската градина човека „да я обработва“ (Бит. 2:15), а не да лентяйства там и да се излежава на сянка! Бог прогласява: „С пот на лицето си ще ядеш хляба си“ (Бит. 3:19), „шест дни работи“ (Изх. 20:9). Св. апостол Павел пише: „Не бивайте лениви“ (Римл. 12:11); „молим ви… да си гледате работата и със собствените си ръце да работите, както ви заповядахме“ (1 Сол. 4:11); „слушаме, че някои у вас живеят безчинно, нищо не работят, а се занимават с празни работи; на такива заповядваме и ги молим в Господа нашего Иисуса да работят безшумно и свой-си хляб да ядат“ (2 Сол.3:11 и 12); „помните, братя, нашия труд и мъка: работейки денем и нощем, за да не отегчим някого от вас, ние ви проповядвахме благовестието Божие“ (1 Сол. 2:9); „трудим се, работейки с ръцете си“ (1 Кор. 4:12). В гр. Коринт в дома на Акила и Прискила св. апостол Павел прави шатри (Деян. 18:3). Лозунгът: „Който не работи да не яде“ вариация на апостол-Павловите думи: „Който не иска да се труди, не бива и да яде“ (2 Сол. 3:10). — Ето как откъм труда е нарисувана в словото Божие добродетелната жена: „Набавя си вълна и лен, и на радо сърце работи с ръцете си… от плода на ръцете си насажда лозе… Тя чувства, че занятието ѝ е добро, и светилото ѝ не гасне ноще. Протяга ръце към хурката, и пръстите ѝ се хващат за вретеното… Тя си тъче килими… работи покривки… Наглежда домакинството вкъщи и не яде хляба на празността“ (Прит. 31:13-27).

к) Християнската религия поставя задгробната участ на човека и окончателната му съдба в зависимост от земния му живот. — От представилия се пред Господаря Господарят ще поиска сметка: как е употребил той поверените му таланти. Оногова, който е заровил таланта, не е работил и следователно не го е умножил, Господарят ще нарече „ленив“ и ще заповяда да бъде хвърлен „във външната тъмнина: там ще бъде плач и скърцане със зъби“ (Мат. 25:26, 30). Всеки ще получи според това, което е направил или не е направил (Мат. 25:34-45).

С право можем да кажем: едва ли някоя друга сила прави човека така активен в творческия и доброплоден труд, както религията, истинската, християнската религия. Тя е „сила Божия“ (Римл. 1:16), която непрестанно движи човека и народите напред и нагоре.

5) Религията била за немощни, слаби и безкритични люде.

Това проличавало от факта, че църквите се пълнели от жени, старци и бабички, а младежта не се виждала там. Жените и старите хора, бидейки физически по-немощни, били някак си и умствено по-слаби, безкритични и поради това лесно ставали жертва на религиозната „заблуда“, а пък младежите, при обилни телесни сили и свежи способности, не се поддавали на тая „измама“.

Най-първо трябва да отбележим, че между богомолците в храма на богослужение се забелязват между старите „дъбове“ и млади „фиданки“, които благоговейно издигат очи към Слънцето на правдата — Господа Иисуса Христа и просят от Него „светлина“ и „топлина“ за хармоничното развитие на своя живот. Разбира се, трябва да признаем, че в Божия дом виждаме предимно възрастни люде и жени. Но пита се: може ли този факт, че предимно стари хора пълнят храмовете да подцени значението на религията? — Съвсем не! Напротив, тъкмо това, че старите хора са особено религиозни, е едно силно доказателство в полза на религията. Защо? – Защото тъкмо човеците с напреднала възраст са имали възможност да проверят опитно през своето дълголетно битие стойността на много неща. И онова, което е било увлечение и заблуда в техния живот и мироглед, постепенно е отпаднало, а се е запазило действително ценното и истинското! Следователно, щом те са съхранили в душата си искрата на религиозната вяра, туй показва, че за тях и според тях религията е насъщна потребност за човека. Например: неведнъж в живота си те са пили от горчивата чаша на скърби и страдания; не един път са стояли до смъртното легло на свидни синове, дъщери и внуци, гледали са отворения гроб на своя съпруг или своята съпруга, сърцето им се е свивало от болка, техните очи са проливали порой от сълзи, отчаянието ги е дебнело като хищник. Но при всички тези изпитания нищо друго, а само вярата в Бога и в Неговия благ промисъл е поддържала духовното им равновесие и ги е подпомагала, за да могат да носят своя тежък житейски кръст.

Професор И. А. Сикорски в своето изследване „Развой на човешката душа през разните възрасти“, в точка VII: Старост, пише: „В естественото си развитие човешката душа достига своята висша точка в старостта. Ни една възраст не може да се сравни със старостта по размерите на жизнения опит и по нравствената висота (р. н.), която човек достига само в края на своя живот… Душата на стареца се е освободила и пречистила от всичко, що се зове лично (р. н.) чувство, личен (р. н.) интерес… Тя се е пречистила и на друго огнище — на огнището на людската неволя: загуби, разочарования, нещастия…“

Сега нека поставим въпроса: може ли сериозно да се твърди, че уж старите хора били умствено по-слаби, и с туй да се обясни тяхната привързаност към религията? — Пак ще кажем: съвсем не! Та кой не знае, че тъкмо те именно са по-мъдри и по-разумни? — Професор Сикорски в същата книга казва: „Старостта… ни трябва като олицетворена мъдрост (р.н.)“. На кой интелигентен човек не е известно, че в древния Рим върховното управително тяло се е наричало „сенат“, т. е. събрание на старците, понеже римляните поверявали съдбата на своята родина в ръцете на старите и опитни люде? Кой от нас в трудни моменти на своя живот не търси поука и съвет преди всичко от стари хора? Позната е от библейската история фаталната грешка на Соломоновия наследник Ровоам, който в един важен за неговото царство момент пренебрегна мъдрия съвет на старците, а възприе неразумното внушение на младежите и с тая своя постъпка предизвика бунт в северните израилеви колена, които не го признаха за свой цар, отделиха се от южните колена и си образуваха свое царство с друг цар (3 Цар. 12). Това разделение на Соломоновата държава отвори широко вратите на идолопоклонството, което погуби и двете царства. А и народната поговорка: „Да би младо знаяло и старо могло“ ясно потвърждава истината, че старите са по-мъдри от младите, които само физически са по-силни от тях. Следователно, щом е безспорно, че старите са по-здравомислещи и все пак държат за религията, това значи, че те са могли правилно да оценят нейното значение и са намерили, че тя е необходима за човека.

Освен туй, ако твърдението, че старите хора, понеже отслабвали умствено, затова именно и лесно поддържали религиозната „заблуда“, беше истина, тогава как пък ще си обясним факта, че велики мислители от всички времена и народи са били и са дълбоко религиозни люде? Онези модерни и „многознаещи“ внуци, които подценяват ума на своята баба и често си позволяват да я подиграват заради нейната гореща вяра в Бога, трябва да знаят и помнят, че в делото на религията тя има на своя страна като верни съюзници и съмишленици знаменити учени, поети и философи. И ние мислено можем да видим през вековете как, наред с престарели баби, коленичат пред свещените олтари на Божиите храмове гениални люде като Нютон, Паскал, Ампер, Волт, Пастьор, Иван Петрович Павлов, Данте, Достоевски, Гогол, Вл. Соловьов и много и много други.

Ние имаме и друго косвено доказателство, че старите хора, като държат за религията, са на прав път. Именно: установено е, че безбожници пред лицето на смъртта се самоосъждат и се отказват от своето неверие (например Лаведан). А никога и никъде досега не е отбелязано някой искрено вярващ в Бога човек, намирайки се на смъртно легло, да се е отрекъл от своята вяра, понеже едва в последния час на своя живот бил духовно прогледнал и разбрал, че Бог не съществувал, и че той се е заблуждавал досега. Естествено, не всички безбожници в смъртния си час се отричат от своето неверие. Обаче те умират с голям смут и неописуема тревога, докато истински вярващият човек посреща смъртта по-спокойно. И тоя факт говори в полза на ценността на религията.

Не бива да се подценява жената — с цел да се подбие стойността на религията, която тя поддържа. Най-вече не бива това да се прави във време, когато и от противниците на религията се проповядва равно достойнството на жената с мъжа. Та нали тъкмо днес жената е призната за годна да заема и такива обществени служби, които по-рано са били привилегия на мъжа! Щом в наши дни жената може да бъде даже министър и да носи с достойнство тази върховна служба, защо тя трябва да бъде някакси подценявана, когато я видим в Божия храм да отправя топли молитви към Небесния Отец?…

Жената е „по-нежното, по-незасегнатото… повече у жената — пише в статията си „Потребност от религия“ проф. архим. д-р Евтимий — …цъфти истинската човечност, истинската нежност, истинската любов. Щом е тъй, гордост е — заявява о. професорът — за всяка религия, че тя преди всичко привлича и удовлетворява жените“[105]. Това е достойнство за религията, а не нейна слабост!

Следователно, обстоятелството, че църквите се посещават предимно от жени и стари хора, най-вече баби, съвсем не говори срещу религията. Напротив, тоя факт най-красноречиво потвърждава нейната ценност и необходимост.

6) Религията пречела на нравствеността.

В книгата „Сила и материя“ от Людвик Бюхнер, на стр. 156 (в българския превод), се казва: „Религията повече е пречила на нравствеността, отколкото да ѝ помага, и нравите стават толкова по-твърди и по-силни, колкото повече религията се съсипва“. Ясно е, че — според Бюхнер — религията пречи на нравствеността, а безбожието ѝ помага да се утвърждава и засилва. Но тъй ли е в действителност? Кой пречи на нравствеността: религията ли или безбожието? — Туй ще се установи след разсъжденията, които ще направим.

Човекът по природа е разположен не само към добро, но и към зло. И като че ли сърцето му е наклонно повече към зло, отколкото към добро. Тая трагична духовна раздвоеност у него е получила ясен израз в следните думи на св. апостол Павла: „Желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили… Не доброто, което искам правя, а злото, което не искам, него върша“ (Римл. 7:19, 20). Същата мисъл намираме и у римския поет Овидий, който казва: „Виждам доброто и го одобрявам, следвам обаче злото“. Но не само апостолите и поетите, учените и философите ни разкриват покварата на човешката природа. За нея отчетливо ни говори и нашето собствено сърце, стига само внимателно да следим неговите движения и страсти. Цялата световна история, която разказва повече за войни и страдания, отколкото за мир и благоденствие, потвърждава, че човеците и народите вършат повече зло, отколкото добро.

Ала, за да може да съществува едно действително благоустроено общество, необходимо е отделният индивид да обуздава своите греховни влечения. Да бъде господар на своите страсти, да избягва злото и да се стреми към доброто, с една дума да бъде нравствена личност.

Коя сила може да помогне на човека да победи в себе си склонността към злото и да стане морално полезен член на обществото, в което живее? И св. апостол Павел, като установява в себе си присъствието на един закон, който го прави пленник на греха, си поставя същия въпрос с думите: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?“ — И отговаря: „Благодаря на моя Бог чрез Иисуса Христа, нашия Господ“ (Римл. 7:24, 25). А това значи: единствено Господ Иисус Христос може да ни подкрепи в борбата срещу злото у нас, и само с Неговата помощ можем да укротяваме греховните бури в нашето сърце.

Но, както чухме от приведения цитат, представителят на вулгарния материализъм през XIX в. Людвик Бюхнер застъпва тъкмо противното гледище, т. е. че вярата в Бога, религията, не само не поощрявала морала на човека, но дори го спъвала, и че колкото повече религията бивала съсипвана, а това значи, колкото повече безбожието се разпространява, толкова по-твърди и по-силни ставали нравите…

Следователно налице са две коренно противоположни разбирания по един основно важен въпрос.

Кое от тях е правилното?

Нека проверим!

Ето пред нашия духовен поглед застават двама гимназисти. Единият е искрено вярващ в Бога, а другият е убеден безбожник. И двамата имат голяма нужда от един роман на някой знаменит писател, те непременно трябва да прочетат тази книга, понеже преподавателят по литература ги е предупредил, че през идната седмица ще я разглеждат в час.

Двамата младежи се връщат от училище към дома. Минават край една голяма книжарница. Неволно се отбиват в нея и започват да разглеждат изложените книги. Между тях съзират търсения роман. Обаче те нямат в себе си толкова пари, за да го купят. В това време книжарят е самичък, а клиентите са много. Той е заобиколен от тях в противоположния ъгъл на просторното помещение и не може да види какво става там, гдето са нашите гимназисти. Следователно те имат пълна възможност да откраднат книгата, без да ги забележи някой. И тая мисъл действително се явява в тяхното съзнание. И всеки от тях започва да размишлява в себе си във връзка с предстоящата кражба; естествено всеки разсъждава в духа на своя мироглед.
Религиозният момък си казва:

„Вярно е, че книжарят няма да ме съгледа, ала от Бога, Който всичко вижда, не мога да се укрия. Нещо повече: Той знае вече моето намерение и какво мисля в сърцето си. Аз обичам Бога и не бива да крада, защото кражбата е грях, а грехът е оскърбление за Бога. Напротив, трябва да живея морално, т. е. да изпълнявам Божията воля, която много ясно е формулирана в 10-те заповеди, една от които гласи: „Не кради!“. Освен това зная, че няма престъпление без наказание: рано или късно аз ще се явя на съд пред Бога и ще получа според делата си. А и моята съвест, която е глас Божи в мене, ако съгреша, не ще ме остави намира, а постоянно ще ме изобличава и ще ми повтаря: „крадец… крадец… крадец…!“.

Трябва да очакваме тия размисли да извикат у вярващия гимназист съпротивителна сила срещу замисленото престъпление.

А невярващият младеж разсъждава така:

„Мене никой няма да ме види: нито книжарят, защото е улисан с други клиенти, нито пък някакъв Бог, понеже такъв не съществува. Тъй наречените 10 Божии заповеди са отживели времето си. Няма безсмъртна душа, няма задгробен живот, няма грях, няма съд, нито рай, нито ад. Това са само градински плашила за наивни и лековерни люде. Морално е онова, което е полезно за мене. Вярно е, че когато извършвам туй, което християните наричат грях, у мене се явява нещо като смут. Но това иде от някакъв си инстинкт, който се е изработил у нас с течение на времето.“

Трябва да очакваме тези разсъждения на атеиста да го утвърдят в намерението му да открадне книгата.

Подобни размишления имат въпросните две категории люде не само пред извършване на кражба, но пред всяко престъпно намерение.

Кой от двамата ще открадне книгата?

Не може с пълна сигурност да кажем, че атеистът именно ще се реши на това престъпление. Възможно е, въпреки нашето очакване, да се случи тъкмо обратното: кражбата да бъде извършена от вярващия. „Защото човекът никога не е толкова добър, нито пък толкова лош, колкото са добри или лоши неговите теории“ (Бетекс). Твърде възможно е това осъдително деяние у религиозния да се обуславя от някоя особена причина. Не е изключено, наред с общочовешката склонност към престъпления, вярващият да притежава и наследствено силно обременена с порочни влечения природа, която в момент на изкушение да се прояви с особена сила, и като сломи пред себе си всички религиозни барикади, порочната мисъл да стане дело.

Не е немислимо също пак поради специални причини атеистът да не открадне дадена вещ. Туй може да се дължи на щастливото обстоятелство, че той произхожда, да речем, от някое благородно семейство със здрав християнски морал, и това наследствено благородство да се наложи в даден момент и да попречи на лицето да се реши на постъпка, унизяваща достойнството на човека.

Но все пак: кой от двамата младежи теоретически е по-улеснен от  своя мироглед да извърши кражбата? — Безспорно това е невярващият момък. Защото религиозният младеж по пътя към престъплението се натъква на редица прегради, издигнати от неговия светоглед. Тези прегради са:

1. Всезнаещият Бог; 2. Любовта към Бога; 3. Послушанието към Божията воля; 4. Грехът като оскърбление на Бога; 5. Угризението на съвестта; 6. Страхът от наказанието за греха; 7. Вечната задгробна участ на човешката безсмъртна душа.

Тези, тук изброени, седем религиозни истини можем да сравним със седем отделни нишки, от които е изплетено доста яко въже, с което е вързан и държан в покорство греховният звяр в човека.

За безбожника (с изключение на съвестта, притъпена до известна степен от теоретическото му разбиране за нея, на гражданския наказателен  закон, в случай, че безбожникът бъде заловен от властта в провинение, и до някъде на общественото мнение) не съществува мирогледно нито една от гореизброените пречки по пътя между изкушението и престъплението. Страхът от гражданския закон, доколкото тоя закон има зад себе си като пазители простосмъртни човеци, които не могат всичко да знаят и всичко да виждат, и от общественото мнение, е несравнено по-слаб от страха на искрено вярващия от Бога, Който е вездесъщ и всезнаещ. Освен това в размислите на атеиста има един пункт, който би могъл в известен случай явно да го подтикне към престъпно деяние. Туй е схващането, че морално е онова, което е полезно за него. Много неща може да се окажат полезни за егоистичната природа на безбожника, които всъщност да са пълно отрицание  на общоприетия християнски морал. И ако човек се ръководи от посоченото атеистично морално правило, не се ли разрушава въобще моралът?

Явно е, че при безбожника звярът в човека е вързан с много по-слабо въже, което по-лесно може да се скъса.

Но дори и тогава, когато вярващият човек греши, той все пак е в по-благоприятно положение, отколкото безбожникът грешник. Защото християнинът, съгрешавайки, има ясното съзнание, че е нарушил божествения нравствен закон, че е изпаднал в явно противоречие с Божията воля, че се е отклонил от правия път и се намира в едно ненормално духовно състояние. А това съзнание непрестанно го мъчи и смущава. Този пък душевен смут може да го застави, подобно на блудния син, да направи един морален кръгом и да се отправи към „бащиния дом“, т. е. да се върне и по живот при Бога, нравствено да се възроди.

А когато атеистът съгреши от гледище на християнския морал, той освен притъпената болка от угризението на съвестта, не приживява мъчителното чувство че е нарушил някаква абсолютна божествена етична норма, защото, според неговия светоглед, такава не съществува. С други думи: липсва му острото съзнание на християнина, че е извършил грях. При това душевно състояние вероятността за неговото морално изправление е много по-малка, отколкото при вярващия човек.

От направените разсъждения се вижда, че твърдението на материалиста Людвик Бюхнер е основно погрешно. За всеки непредубеден човек — смятаме — е ясно, че религията действително пречи, но пречи не на нравствеността, а на безнравствеността, и че колкото повече религията бива съсипвана и за нейна сметка безбожието се разпространява, толкова по-голяма е опасността да се разколебаят и разложат нравите в личния и обществения живот.
_____________________________

*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Тук продължението на предишната статия е поместено на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[94]. Г. А. Эбрард, Апологетика. Русс. пер., т. I, Спб. 1880, стр. 13 и 14.

[95]. O. Willmann, Aus der Werkstatt der philosophia perennis. Freiburg 1912, S. 3. y Sawicki, S. 118).

[96]. De civitate Dei.

[97]. Бит. 2:15.

[98]. Fr. Sawicki, Geschichts phiiosophie. Kempten 1922, S. 119-123.

[99]. Соч. H. И. Пирогова, том I, Спб. 1887, стр. 182.

[100]. Апология на християнството. Прев. М. Д. Балабанов. Т. I, София 1899, стр. 235.

[101]. Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник по Християнска апологетика. София 1942, стр. 81.

[102]. Dr. Н. Engel, Die grossten Geister über die hochsten Fragen. 4. Aufl, Konstanz, S. 7 и 8.

[103]. Полное собр. сочиненiи Н. В. Гоголя в десяти томах. Том девятый, 1921, стр. 83, — „Христiанин идет вперед“.

[104]. Древните справедливо са казвали: „Най-голямата победа е да победиш себе си“.

[105]. Сборник „Вяра и разум“, Русе. стр. 11.

Изображения:

1. Будийско божество

2. Божество на ацтеките

3. Египетско божество въплътено в сокол

4. Индуистко божество

5. Хефест – бога на огъня в гръцката митология

6. Господ Иисус Христос

7. Господ Иисус Христос

8. Св. Троица

9. Бог Отец