Бележки на редактора относно трети том Извор на знанието от св. Иоан Дамаскин*

Иван Христов

С този трети том завършваме издаването на Извор на зна­нието от св. Иоан Дамаскин в превод на Атанас Атанасов. В първите два (публикувани съответно през 2014 и 2019 година) бяха включени Философските глави, За ересите накрат­ко и основната част от Точно изложение на православната вяра (Книги 1-3). Сега можем да предложим на читателя и последната четвърта книга от това толкова важно дог­матическо съчинение. Тук сме добавили също справочен апарат към цялото издание. Седемте години, които отделят трите тома на Извор на знанието, са едновременно много и малко време. Те са много с оглед на създадените очаква­ния и належащата потребност да получим най-после дог­матическия труд на св. Иоан Дамаскин в неговия пълен обем. Преди настоящия превод на съвременен български език ние разполагахме единствено с третото съчинение в него (Точното изложение…) в две версии, всяка от които превод от руски[1]. Независимо от несъмнените достойн­ства на тези преводи, те изхождат не от езика на ориги­нала, а от стари руски издания, претърпели специфична цензура и правени по гръцкия текст на Michael Lequien О.Р. от 1712 година, възпроизведен в Patrologia graeca[2]. И в двата случая към тях не се дава гръцкия оригинал. Това лишава от възможност читателя да прави на момента сверки на интересуващите го места и да се задълбочи в изучаване­то на това съчинение. Този тип издания страдат и от един друг недостатък – те могат да създадат илюзията, че пре­водът е в състояние да замести оригинала, като със сред­ствата на съвременния български език по някакъв начин „консервира“ неговата многозначност и многопластовост. Независимо обаче каква е близостта му с него, той неиз­бежно съдържа елементи на интерпретация както заради интелектуалните нагласи на преводача, които моделират неговия прочит на текста и лежат в контекста на драма­тичната и изпълнена с противоречия духовна и културна история на Европа, така и заради състоянието на модер­ния език, който от времето на св. Иоан Дамаскин отде­лят тринадесет столетия. Тази преводаческа предвзетост може да бъде ако не преодоляна, то поне ограничена с присъствието на гръцкия текст. Принципите на издава­нето му заедно с тяхната предистория съм представил в Редакторските бележки към том втори. Друг не по-маловажен фактор за дистанциране от съвременните ни нагласи е тяхното ясно осъзнаване, което донякъде се постига чрез съотнасянето на съвременния и частичния средновековен превод от X-ти век. Трудно можем да приемем заклинанията за някакво непосредствено проникване в текста, което не се нуждае от по-късната традиция. За да бъде влиянието ѝ ограничено, тази традиция трябва да се познава и да се от­чита. Необходимо е да имаме съзнание за самите себе си, за културните и духовни напластявания, които ни отделят от времето на св. Иоан Дамаскин.

Св. Иоан Дамаскин (676-749)

Затова изминалите седем години, които отне изда­ването на текста, никак не са много, ако се има пред­вид сложността и отговорността на нашата задача[3]. Две предпоставки направиха изпълнението ѝ изобщо възможно. Първо, ангажирането с подобно издание на специалисти от Богословския факултет на Софийския университет „Св. Кли­мент Охридски[4]“. Второ, изучаване на старобългарския превод на Иоан Екзарх на 48 глави от Точно изложение на православната вяра. По отношение на първото, не само преводачът, който в хода на работата написа и за­щити докторат върху св. Иоан Дамаскин във Факулте­та, но и редакторите и авторите на научния апарат към изданието са свързани с тази най-стара и авторитетна богословска школа у нас. Многогодишната работа на во­дещи класически филолози, които в предишни времена намериха в него убежище от идеологическия маразъм, както и променените условия днес, създадоха условия да се формира научна среда, която основа изследова­телски център[5] и се ангажира с издаването на поредица за светоотечески извори (Fontes theologiae et philosophiae christianae), част от която са трите тома на Извор на зна­нието. Във връзка с работата върху тях, под мое ръко­водство изпълнихме проект на Софийския университет Тезаурус на богосло­вието на св. Иоан Дамаскин (ДОГОВОР № 136 по НИС от 17.04.2015 година). Резултатът е богословски речник на основните понятия, метафори и символи в учението на големия отец на Църквата. Речниковите статии съдър­жат техните описания, признакова структура и семан­тичните гнезда, към които принадлежат, като същевременно препращат към съответните текстове. По същия проект от Венцислав Каравълчев беше изготвен справочник за 292 антропонима и топонима, които в непроменен вид включваме в настоящото издание. Що се отнася до бо­гословския речник, той претърпя допълнително разви­тие благодарение на участието ни в друг проект. В него получихме възможност да проучим старобългарския превод на Иоан Екзарх на част от Точното изложение и това беше втората важна предпоставка да достигнем до настоящия резултат. В рамките на проект „Модерна палеославистика и медиевистика“ към Националния фонд за научни изследвания (BG05M2OP001-2-009-0005) беше формирана група по терминология, която под мое ръководство изследва терминологичните значения на думите в посочения превод и в други съчинения на Иоан Екзарх в общо 41 области на знанието[6]. В областта на богословието работата беше свършена почти изця­ло от преводача на настоящото издание и от мен. Това позволи при подготовката на третия том да обогатим богословския речник на св. Иоан Дамаскин, където е възможно, с наблюденията ни върху превода на Иоан Екзарх. В него съдържанието от Философските глави и Точното изложение, гл. 1 е предоставено от мен; това от Точното изложение, гл. 2-4 – от Атанас Атанасов; материа­лът за За ересите накратко – от Димо Пенков. Сглобява­нето и структурирането на текстовете с повече автори тук, както и в Терминологичния речник на Иоан Екзарх, беше моя отговорност. Участието ни в отделните статии е маркирано под тях с абревиатурите на нашите имена.

Св. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, том 3, Изток-Запад, С., 2021

(Уведомление от автора на блога – трилогията на св. Иоан Дамаскин Извор на знанието може да се намери при г-н Драган Бачев, тел. 088/977-15-91.  Цена, посочена на корицата: първи том – 20 лв, втори том – 23 лв и трети том – 23 лв).

Точно изложение на православната вяра издаваме с благословията на Негово Високопреосвещенство За­падно- и Средноевропейски митрополит Антоний и с подкрепата на Дирекция „Вероизповедания“ – Минис­терски съвет. Дотук издадените томове намериха добър прием у читателите с духовни потребности и активно се ползват в науката и висшето образование. Вярваме, че сме на прав път и смятаме да издадем още един том, съдържащ селекция от малките догматически трактати от св. Иоан Дамаскин и неговите съчинения в защита на иконопочитанието. През следващите години ще се насо­чим и към наследството на преподобни Максим Изповедник, познаването на което също е от належаща необходи­мост за нас днес.

_________________________________________

*Публикувано в https://www.academia.edu. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Заглавието е дадено от автора на блога.

[1]. (1). Св. Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра. Тилиа: С., 1996 г. с преводач от руски Велимира Василева; (2). Преподобни Иоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра. Славянобългарски манастир „Св. Вмчк Георги Зограф“: С., 20081, 20152 г. По думите на издателя, преводът е направен по изданието „Полное собрание творений Св. Иоанна Дамас­кина“ – том 1 от 1913 г., издание на Санктпетербургската ду­ховна академия, с допълнения от изданието „Точное изложе­ние православной веры от 1894 г.

[2]. Sancti paths nostri Joannis Damasceni monachi et presbyteri Hierosolymitani Expositio accurata fidei orthodoxae. MPG t. 94, col. 789-1228.

[3]. Св. Иоан Дамаскин, Извор на знанието, „Изток-Запад“: С., 2019, с. 14-15.

[4]. Първоначална версия на превода, направена извън стандар­тите, за които говорим и „готова за издаване“ пролежа много години забравена в едно чекмедже на Философския факултет на СУ. Слава Богу, тя не беше публикувана и това даде възмож­ност да се достигне до днешното издание. В архива си я съхра­нявам заедно с всички последващи версии и може лесно да се установят различията й с текста, който предлагаме днес.

[5]. Център за изучаване на патриотичното и византийско духовно наследство при СУ „Св. Климент Охридски“, който имах честта да ръководя през първите осем години от съществуването му до началото на текущата година.

[6]. Вж. Христов, И., Тотоманова А. (ред.). Терминологичен речник на Иоан Екзарх. Университетско издателство „Св. Климент Ох­ридски“: С., 2019.

Изображения: авторът Иван Христов, св. Иоан Дамаскин (676-749) и корица на трети том Извор на знанието. Източници Гугъл БГ и Яндекс РУ.

Господин Иван Христов е преподавател в Богословския факултет при Софийския университет.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-9qD

Депресия и униние според светите отци на Църквата*

Иво Янев

Заради напрегнатото всекидневие и консуматорския ни начин на живот, много и различни проблеми връхлитат съвременния човек. Тези проблеми в живота ни предизвикват много често и психични такива. Тогава човек търси помощта на лекари психиатри, психотерапевти и психолози, които с помощта на познанията и способностите си се опитват да открият проблема на „клиента“, а след това и да се опитат да го излекуват. Разбира се, никой не оспорва техните професионални качества и желанието им да помогнат. Въпреки това много често страдащите и техните лечители, случайно или умишлено, забравят, че за успешното и бързо лечение може да им окаже добра подкрепа многовековният опит на Църквата и нейните свещеници. Целта на настоящата статия е да покаже, макар и накратко, ползата на този опит и да припомни за грижата на светите отци на Православната църква, които векове наред успешно са лекували всички нуждаещи се.

1. Депресията според съвременната психиатрия и психология

Депресията заедно с шизофренията заемат централно място в съвременната психиатрия и психология. Най-съществената характеристика на депресията е наличието на понижено (депресивно) настроение и/или липсата на интерес, радост и удоволствие от повечето неща в живота. В зависимост от броя на симптомите, депресията бива голяма и малка, затова специалистите предлагат следното определение за нея: депресията е психично заболяване или разстройство, което се хаpактеризира с депресивно (понижено) настроение и липса на интерес, радост и удоволствие от повечето неща в живота. Депресивното настроение се изразява в мъка, тъга, безнадежност. При депресията са налице и други симптоми, които са в унисон с депресивното настроение и липата на интерес. Депресията може да е голяма или малка, в зависимост от броя на симптомите, които са пет и повече при голямата депресия и под пет при малката депресия. Освен това тя може да е от различни типове, в зависимост от чертите (вида на симптомите), например психотична депресия – при наличието на психотични симптоми, атипична депресия – при наличието на атипични депресивни симптоми и други. Към симптомите (извън задължителни два симптома) спадат понижен апетит и вследствие на това – понижено телесно тегло, безсъние, забавена двигателна активност, намалена концентрация на вниманието, нарушение на паметта и липса на достатъчна енергия. Към групата симптоми при депресия се отнасят също ниската себеоценка, мисли за сторени грешки, изискващи наказание, липсата на желание за продължаване на живота, мисли за самоубийство (суицид), обсъждане на планове за осъществяване на суицид, както и опити за осъществяване на самоубийство[1].

Едно от важните съвременни понятия, свързани с депресия, е така наречения депресивен епизод или голям депресивен епизод. Голямата депресия протича под формата на епизод, тоест начало и край във времето, който най-малко е дванадесет дни или много по-продъжителен. Според изследванията на ООН около една четвърт от населението на земята боледува от депресия поне един път през живота си. Според данните жените боледуват от депресия значимо по-често от мъжете. Важен факт, който трябва да отбележим, е, че честотата на депресията не е свързана с расата и етническата принадлежност[2].

Наличието на пет или повече симптоми от изброените девет и тяхното задържане за две или повече седмици засяга (повлиява неблагоприятно) функционирането на пациента, състоящо се в нарушаване на неговото социално функциониране, снижаване на работоспособността, самоизолиране и значителна промяна на психичното му състояние. Наличието на многобройни симптоми, задържането им за определен период от време и отражението им върху психичното състояние на пациента са характеристики на големия депресивен епизод. В този процес най-същественото е разстройство на настроението. Големият депресивен епизод може да се повтаря повече от един път и тогава диагнозата е голямо депресивно рецидивиращо разстройство[3]. Според някои от най-известните изследователи, видовете депресии могат да се разделят на две основни групи:

– според тяхната изразеност и сила – биполярна депресия, биполярна голяма депресия, лека депресия, лек голям депресивен епизод, умерена депресия, умерен голям депресивен епизод, тежка депресия, тежък голям депресивен епизод;

– според техния вид – психотична депресия, меланхолия, следродилна депресия, кататонна депресия, хронична депресия, сезонна депресия, маскирана депресия и други[4].

Има още

Светите Трима Светители и класическата древност – продължение и край*

Александър Милев

Св. Григорий Богослов е от Кападокия. Той е свързан с тясна дружба и интимно приятелство със св. Василий Велики. Учил в Кападокия, в Кесария Палестинска, в Александрия и в Атина. В последния град слушал в продължение на пет години заедно със св. Василий преподаванията на ритора Химерий. Останал верен приятел на св. Василий до края на живота му и произнесъл бележита надгробна реч при неговото погребение. Григорий бил самовглъбен и силно впечатлителен. Той се различава коренно от властния Василий. Докато св. Василий пише, за да въздейства на хората, то св. Григорий пише, понеже това е главната радост на живота му и възможност да изяви себе си: той е писател по дарба и призвание. Най-силните страници от произведенията на св. Василий носят проповеднически характер, а най-силните страници от произведенията на св. Григорий имат повече или по-малко характер на лична изповед. От много негови книги напират въпросите: „Кой съм аз, откъде съм и къде отивам?“

Литературната дейност на назианския епископ Григорий е богата и разнообразна. За нас в случая е по-важна неговата поезия, тъй като в нея най-ясно личи влиянието на класическата древност. Старогръцката поезия познава следните видове: епос, химни, епиграми, епитафии, дактилически стихове, гноми и драматични произведения. Известно е, че в древността всеки един от тези видове е бил здраво свързан с едно от четирите литературни наречия: йонийско, атическо, еолийско и дорийско. Известно е също, че определен литературен вид е свързан с определен стихов размер. Епосът например се пише в дактилически хекзаметър, гномите и нравоучителната поезия – в епически двустих: хекзаметър и пентаметър. Драмата предпочита ямбическия стих, понеже според Аристотел той е най-близък до говоримата реч. Св. Григорий спазва тези правила в своето поетическо творчество, когато го пише в съгласие с нормите на квантитативното стихосложение. А неговите стихове надминават няколко десетки хиляди! Той има предвид, че епическите произведения се пишат на особен език, в който има форми от атически, йонийски и дори еолийски диалект. И затова в неговото стихотворение-поема „Възхвала на девството“ (732 стиха) само в първите осем стиха има единадесет неатически форми – повечето са йонийски и само две еолийски.

По времето на св. Григорий гръцкият език е загубил вече разликата между дълги и кратки гласни. Затова омикрон и омега се изговаряли по един и същ начин. Само по стара традиция поетите все още правили изкуствена разлика между дълги и кратки срички и изграждали своите стихове в редуване на дълги и кратки срички. От това време обаче започва да прониква в гръцкия език и литература стихосложение, изградено върху редуване на срички с ударение и без ударение, така нареченото експираторно стихосложение, каквото е нашето. Първият или един между първите творци на такива стихотворения е Химерий, атинският учител на св. Григорий Богослов. Сред многобройните стихотворения на св. Григорий се срещат няколко, които са написани по този начин. В това отношение той прави известна отстъпка и отклонение от класическата древност и върви в крак с новото в литературата, макар че тези негови стихотворения са само няколко.

Гномите (мъдрите мисли) на св. Григорий са обвеяни всецяло от духа на класическата древност. Те са заимствани или от Омир и Хезиод, от Солон и Теогнид, или от някой друг автор; някои са народни мъдрости, облечени от него в поетична форма, а отделни мъдри мисли са лично негово творчество. Но всички тези сентенции са образцови морални норми за добродетелен и честен живот в духа на християнството. Светогледът на автора е християнски и се различава коренно от светогледа на езическите автори. Затова той прави подбор на сентенции, които напълно служат за потвърждение на християнската етика. Не е случайно, че той започва своята азбучна молитва със стиха „Поставяй Бога за начало и край на всички твои дела“.

Общественото начало е силно подчертано в гномическата поезия на класическите автори Солон, Теогнид и други. Тяхното влияние върху същия вид творчество на св. Григорий е забележимо. Той говори в тези стихотворения и за свои лични чувства, но така, че те добиват общочовешка значимост. Това особено ясно личи в неговите „Жалби“, в които е предадена по неповторим начин силата на човешкото страдание и мъка от неправдата в този свят. А отделни негови инвективи прерастват в общочовешки сатири.

Има още

Светите Трима Светители и класическата древност*

Александър Милев

Избирането на тема за Светите Трима Светители става твърде мъчно. Вече много години поред професорският и преподавателският състав на Духовната академия „Свети Климент Охридски“ изнася доклади по различни въпроси във връзка с тяхната дейност: литургически и догматически, омилетически и етически, социални и пастирологически са били вещо разработвани[1]. Всичко това поставя в затруднено положение  един нов изследовател на делото и заслугата на св. Василий Велики (330-379), св. Григорий Богослов (329-390) и св. Иоан Златоуст (344 или 354-407).

Когато обаче харманът е голям и богат, тогава не всеки трябва да вдига тежки снопи или да пренася пълни чували с овършаното жито. Полезно е често отделни лица да събират пръснатите зърна извън хармана. Тези отделни зърна също са полезни. Защото има личности, за които колкото и много да се говори и пише, винаги остава нещо неказано, неизяснено, неуточнено. А и повтарянето на добри дела и постижения в науката или в практиката носи полза.

Поучително е във висша степен и обстоятелството, че тримата Свети Трима Светители не са достигнали Давидовата възраст, а са напуснали земния живот сравнително много по-рано: например св. Василий Велики е умрял на 49 години. А при това тримата са живели твърде творчески живот и са оставили дела, които са им отредили славно място в историята на Църквата и в литературата[2]. Ние не знаем друг църковен деятел, който заради своите заслуги в областта на богословската наука и практика да е удостоен с високото звание Богослов. Знаем обаче, че с това високо звание е бил удостоен любимият Христов ученик свети евангелист Иоан. Това високо звание е дадено и на Григорий Назианзин. Самият този епитет определя не само неговите заслуги, но и преценката на поколенията. Писмените паметници от VI век наричат цариградския архиепископ Иоан „златоуст“ – хризòстомос. Има запазени и легенди за неговото сладкодумство, но епитетът е създаден от по-късни почитатели, а не от съвременници на светеца. Този епитет подчертава не толкова външната страна на произнасянето на словата и поученията, не само начина на произнасянето им, а преди всичко тяхното съдържание, език и стил. Най-кратколетен от тримата светители е Василий Кесарийски. Ние знаем, че малко са гениалните хора в историята на човечеството, малко повече са даровитите люде, оставили трайни следи след себе си, но съвсем малко са онези, които са удостоени със званието „велик“. Сред тях е св. Василий.

Периодът от четвърти век, през който са живели и тримата Свети Трима Светители, е времето, когато източната част на Римската империя става Византия. Този процес се характеризира със следните главни черти: нарастване на влиянието на християнството, укрепване на абсолютната императорска власт и развитие на основните елементи на феодалния строй. Периодът започва с Константин Велики (император от 306-337 година), който премества столицата в древния Византион на Босфора. Същият император легализира и християнската религия. Неслучайно при освещението на новата столица на 11 май 330 година той поканва да присъстват езически жреци и християнски свещенослужители. Новата столица е наречена Новият Рим. Нейното създаване се е наложило по важни политически причини. Влиянието на древния Рим намаляло поради честите нападения срещу него от страна варварите от север. Признаването пък на християнството за позволена религия се налагало поради неговото значение и голямото разпространение. В края на III век християните били твърде много. Християнството като идеология допадало много повече на обикновения човек: признаването на равноправие между богати и бедни пред лицето на Бога, въздаянието не според произхода, а според добри дела – това са елементи, които никой не е можел да отхвърли като високо морални. Признаването пък на един Бог било за римските императори удобен случай да се помогне на техните амбиции за признаване на властта им като единствена върховна власт на земята, понеже те се обявявали за Божии заместници.

Християнството било толкова силно и с толкова дълбоки корени, че опитът на Юлиан (361-363 година) да върне езическата религия със съответни промени и заети елементи дори от християнството останал без успех. Затова при Теодосий I (умрял 395 година) Римската империя безболезнено се разделя на Западна и Източна или Византия. Византия владее Балканския полуостров, островите на Егейско море, Мала Азия, Сирия, Палестина, Армения, Киренайка, Египет и черноморските колонии (Херсон и други). Тази огромна територия се населява от гърци и тракийци, македонци и готи, копти и сирийци, арменци и славянски племена. Империята била твърде разнообразна и по отношения на социалния състав на своите поданици. Големите земевладелци, придворните знатни, висшите императорски чиновници и висшите духовници образували висшето съсловие. Обикновените свещенослужители, земеделците, занаятчиите и търговците образували средното и нисшето съсловие. В IV век все още имало роби, макар че робовладелският институт бил вече отменен в епохата на феодализма.

През IV век в Източната империя има пет културни центрове: Атина с известната Платонова академия, Константинопол като Новия Рим, малоазийска Кападокия с градовете Кесария, Назианз и Ниса, Сирия с градовете Антиохия и Газа, и на пето място Египет с Александрия. Атина е пазителка на древноелинската култура и образованост. Там преподават по това време известните ритори Химерий и Проересий[3]. При тях се учат и християнски видни деятели.

Има още

Изследвания за св. Атанасий в България през XX-ти и в началото на XXI-ви век*

Ангел Петков

През 1870 година, в условията на Османско владичество, със султан­ски ферман е създадена Българската екзархия. Две години по-късно, тя е обявена за схизматична от Вселенската патриаршия. Идейни­те корени на нейното създаване могат да се видят още във времето на императрица Екатерина Велика, откогато руските царе провеж­дат дългосрочна програма за завлядяване на Босфора, Дарданелите, Константинопол и Балканския полуостров. Въз основа на общата православна традиция в началото на XIX-ти век се появява движението на руския панславизъм, чиито идеи, според които всички славянски народи трябва да се обединят срещу западната, азиатската и арабска­та култура, набират популярност не само в Русия, но и в източните провинции на Австро-Унгарската империя. Като резултат от това, сред руските интелектуални кръгове се формира идеята за „славян­ски църковен модел” – счита се, че само славяните са православни. Сред българите идеите на панславизма проникват вероятно през 30-те години на XIX-ти век, но нямаме сигурни доказателства за това. Ясни податки обаче са налице през 50-те години на века. Идеята за българска национална църква, довела до българската схизма, е инспирирана от идеите на панславизма. Тези събития оказват решаващо влияние върху разви­тието на богословското образование в България.

Първото поколение учители в новосформираните семинарии са дипломанти на различни образователни институти на Вселенската патриаршия[1]. Поради липса на родна богословска школа в началото нуждата от учебни пособия е задоволявана предимно с преводни съ­чинения. Превеждат се съчинения най-вече на руски автори. Руското влияние върху българското богословско образование е обусловено и от факта, че в средата на века много българи са подпомогнати финан­сово да завършат духовно или светско образование в Русия. Същото важи и за цялата образователна система.

Поради изолацията от останалите православни школи след схизмата от 1872 година, много духовници се ориентират към западни образователни институции. Така се формира следващо поколение теолози и клирици, които завършват както руски, така и немски, австро-унгарски и швейцарски университети[2]. През 1917 година в Русия се извършва болшевишкият преврат, довел на власт тоталитарния ате­истичен комунистически режим. Работата на руските богослови сек­ва, поради което много от тях емигрират в други страни, в това число и в България.

За разлика от Османската епоха, през XX-ти век все по-малко бъл­гарски интелектуалци и църковници знаят гръцки език и се налага съчиненията на отците да започнат да се превеждат на съвременен говорим български език. От творчеството на св. Атанасий Алексан­дрийски са преведени много малко съчинения през изминалия век[3].

През 1923 година, по образеца на академичната система в Швейцария, където богословските школи, макар и деноминационни по характера на преподавания в тях материал, запазват академична автономност, което не допуска намеса на висшия клир в делата на академичните образователни институции, е основан Богословският факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[4]“. Започват работа бележити учени в различни области на богословските науки, между които руските емигранти Александър Рождественски, Николай Глубоковски, Михаил Поснов и завършилите образование на Запад бъл­гари архимандрит Евтимий Сапунджиев, Иван Снегаров, Иван Марковски, Стефан Цанков и други[5]. За църковните отци обаче все още се говори много малко – техните текстове се познават фрагментира­но и при това не от самите съчинения, а от прецитирания. Това се вижда, например, в публикациите на отец Ибришимов от 20-те и 30-те години на XX-ти век, които се ограничават единствено до житията на по-важните светѝ отци, до техни мъдри мисли и по-интересни части от живота им[6]. Главна причина да се говори толкова малко за светите отци в тази епоха е, че голяма част от тяхната догматическа дейност е свързана с Вселенските събори, а в условията на схизма темата за съборността на Църквата, която е нейна основна характеристика, се явява твърде неудобна за Българската екзархия. Нежеланието да се говори за съборността на Църквата довежда и до промяна на Сим­вола на вярата в България – в периода 1872-1945 година думата „съборна“ от вероопределението за Църквата е махната и заменена с „вселенска“ [7].

Протопрезвитер Георги Шавелски (1871-1951)

За това не е необичайно, че в този период почти нищо не се пише за св. Атанасий Велики. Неговата дейност е пряко свързана с Първия вселенски събор, което означава, че споменаването му няма как да не се свърже със съборността на Църквата. Единствената кни­га, посветена на него в този период, е на протоиерей Георги Шавелски, из­дадена през 1924 година – Св. Атанасий Велики – светител на Църквата и светилник на Православието[8]. Протоиерей Шавелски е последният све­щеник на руската армия и флот, емигрирал в България през 1920 година, а през 1926 година става професор по Пастирско богословие в Богослов­ския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски[9]”.Трудовете му са свързани най-вече със служението на душепастира и това е насоката му и в споменатата книга. В нея протоиерей Шавелски акцентира върху пастирството на светителя и върху отношението му към светската власт. Авторът запознава читателя с Атанасиевата апология за напускането му на паството и бягството му в Египетска­та пустиня, след което разкрива във фрагментиран вид учението на св. Атанасий за Бога и за извършеното от Него изкупление, разказва накратко и за борбата му срещу арианството. Въпреки, че основният акцент на протоиерей Георги Шавелски е пастирското служение на свети­теля, по мнението на д-р Иво Янев, неговият труд е един от малкото, имащ значение за систематичното богословие, и по-специално патрологията, за онова време[10].

Има още

Апологетичните възгледи в ранните съчинения на св. Атанасий Велики*

Димо Пенков

Четвърти век се отличава с това, че дава на Църквата плеяда подвижници и богослови, един от които безспорно е св. Атанасий Александрийски (около 295-373 година)[1]. Още приживе той е почи-тан като „велик учител на Светата Църква“, „баща на Православието“ и „непобедим защитник на вя-рата“[2] и никак не е случайно, че носи прозви-щето Велики, тъй като целия си живот посвещава в служба на Бога и борба с ересите. Той пръв дава на Църквата пълно, систематизирано и обосновано учение за Сина Божи[3].

Св. Атанасий оставя огромно по обем и богато литературно-богословско творчество[4]. Тематично то се обособява в няколко групи съчинения: апологетични, догматико-полемични, историко-полемич-ни, екзегетични, аскетични и пасхални (празнични) послания[5]. Настоящата публикация разглежда апологетичните трудове на св. Атанасий Александрийски, които са и най-ранните по време съчинения от обемното му творчество. В българската богословска литература липсва специален коментар върху тях и в този смисъл предложеният текст запълва една празнота. Фокусът е поставен върху основните богословско-апологетични акценти във визираните съчине-ния.

Всеизвестен факт е, че св. Атанасий израства в Александрия, която по това време е един от културните центрове на Империята и се слави със своето катехизическо училище. Тук св. Атанасий има възможност да получи солидно за времето си образование и много добра подготовка за бъдещата си архипастирска дейност. В своето похвално слово за него св. Григорий Богослов (около 330-390 година) отбелязва, че той (св. Атанасий) „употребил малко време за изучаване на светските науки[6]“. Но оттук не следва, че той не е бил запознат и с тях. Още в първите му съчинения се вижда, че той добре познава философията на Платон (427-347 година преди Христа), стоиците, епикурейците и неоплатониците. Познава много добре и съчиненията на ранните църковни отци и писатели – апостолските мъже, апологетите, св. Ириней Лионски (около 130 – около 202 година), Климент Александрийски (около 150 – около 215 година) и Ориген (185-254 година[7]).

Св. Атанасий, архиепископ Александрийски принадлежи към сонма на великите отци на вселенската Църква. Той е от онези писатели, които развиват своя богословски талант твърде рано[8]. Доказателство за това е, че още в началото на арианските спорове (около 318-320 година) св. Атанасий написва две съчинения – Λόγος κατά Ελλήνων, Oratio contra gentes (Слово против езичниците) и Λόγος περί της ενανθρωπήσεως του Λόγου, Oratio de incarnatione Verbi (Слово за въплъщението на Бог Слово). Тези две съчинения са свързани по теми и съдържание[9]. Вероятно по тази причина блажени Иероним ги обединява под общото наименование „Две слова срещу езич-ниците[10]“. Тези две съчинения на св. Атанасий са също така доказателство в полза на тезата, че той е достатъчно подготвен да благовести за Сина Божи още преди Никейския събор (325 година[11]). Това потвърждава, макар и косвено, предположението за израства-нето му в християнско семейство[12].

„Слово против езичниците“ е съчинение, което като теми и съ-държание, стои много близко до апологетите от II-III век. В него се прави детайлна апологетична интерпретация на езическия светоглед. Тя е осъществена като самостоятелна богословска оценка и критика на езичеството в различните му проявления от позицията на „естествения разум“ и Свещеното Писание[13]. Св. Атанасий Велики описва неморалността и безумието на всички видове почитание на езически богове, критикува молитвите към природа и това, което я изпълва, а също така подлага на критика идеите на философския пантеизъм. Светителят представя езическите божества като продукт на човешкото умопомрачение, пряка последица от грехопадението[14]. Езичеството е подложено на детайлна критика не само от страна на елементарната човешка логика, но и от страна на Божието откровение. Св. Атанасий издига и прославя монотеизма като единствената разумна религия. Според него, човекът може да познае Бога, защото човешката душа е безсмъртна и е огледало на Логоса. По своята природа човекът е съставен от душа и тяло, като душата е сътворена заедно с тялото. Тя е разумна и безсмъртна. Той привежда някои аргументи за нейното безсмъртие, основани на разликата в природата на тялото и душата. Св. Атанасий Велики акцентира върху факта, че за душата са свойствени „противоестествени“ за тялото действия, като представата за безсмъртие, стремежа към вечното и безграничното и познание за Бога[15].

Има още

Св. Атанасий Велики и борбата му срещу арианската ерес от Никея до Сердика – продължение и край*

Елена Николова

Исторически факти за Сердикийския събор 343 година

В правилата на светия Сердикийски събор четем: „Сердикийският събор се провел по времето на Констанций, син на Константин Велики. Като се присъединил към ереста на арианите, Констанций употребил усилия за изопачаване на догматите и определенията на Никейския събор (325 година). Щом узнал за това от тогавашния папа Юлий, брат му Константин II, който господарува в стария Рим, с пис­мо заплашва брат си с война, ако не престане да вълнува Църквата и да разклаща православната вяра. Затова по заповед на споменатите братя императори в Сердика се събират епископи на брой 341, които, като разсъждават за Никейските догмати, потвърждават и излагат определение, с което се утвърждава светият символ на Никейските отци и се определя, че той трябва да има сила и да пребъдва неизме­нен, а които мъдруват не съгласно с него се отлъчват и предават на анатема”.

Заседанията на събора се провеждат от месец ноември 343 година до месец февруари 344 година. На този събор всеки от епископите, които имат предимство пред другите със слово и знание, предлагат мнение и ако те са били угодни и на останалите, са утвърждавани като правила. В това отношение особено внимание заслужават правила 3, 4, 5 и 9, предложени от епископ Осия с думите: „ако е угодно на любовта ви нека почетем паметта на апостола Петра, тоест да предоставим власт на престола на Римската църква”. Например третото правило признава на Римския епископ правото да приема известен род апелация про­тив решението на надлежен епархийски събор. Епископ Никодим, като коментира 3-то правило, казва, че съборът е свикан по делото на Атанасий Александрийски, незаконно свален от противниците на Никейското вероучение, „и имал за цел, от една страна, да възстано­ви Атанасия, от друга, да осъди неправо-славните, които се осмелили да въстанат против тоя стълб на право-славието”.

Хипотези за маршрута на св. Атанасий
до Сердика

Има различни хипотези за маршрута на св. Атанасий до Серди­ка. Докато западните епископи най-вероятно са минали по маршру­та: Равена-Белград-Ниш-Сердика, то за св. Атанасий редица факти налагат мнението, че е минал по Римския път – Via Ignatia – Албания, Македония, Северна Гърция, България с отклонения при прохода Маказа по пътя за Перперикон или над град Златоград. Докато по пътя Белград-Ниш няма църкви и манастири, посветени на св. Атанасий, то по протежението на Via Ignatia са достатъчно много, което може да се обясни единствено с присъствието на св. Атанасий по тези земи. Например в град Златоград още преди турското нашествие има връх „Св. Атанас” и манастир „Св. Атанас” под него. Жители­те на град Златоград и досега считат св. Атанасий за покровител на града, като са съхранили легендата, че по време на турското нашест­вие черни птици долетели от връх „Св. Атанас”, които започнали да избождат очите на войниците и те били принудени да избягат. Не може да се подмине и фактът, че също отпреди турското нашествие в Източните Родопи над река Арда (сега язовир), между Перперикон и Златоград има връх „Св. Атанас”. Тези факти са в под­крепа на моята хипотеза, че по време на събора Перперикон вече е бил седалище на епископ, което вероятно е причината св. Атанасий да мине по този маршрут. Освен това векове наред турско­то население в Източните Родопи посреща Атанасовден с поговорка­та – „Атанас гелди, яз гелди” – Атанасовден идва, лятото идва.

Сердикийският църковен събор през 343 година

Сердикийският църковен събор е председателстван от испан­ския епископ Осий Кордубски с пълномощия от папа Юлий. В Сер­дика пристигат както православни така и антиникейци, обвинители и обвиняеми. Арианските епископи се стремят да избягнат пораже­нието и да се избавят от справедливата присъда на Църковния събор, затова напущат тайно Сердика и отсядат в град Филипопол, където ус­тройват свой събор, председателстван от Стефан Антиохийски. Те съставят обширно послание, адресирано до целия епископат, клира и вярващите на Вселенската Църква, като документа е представен като акт на събраните в Сердика епископи, с обвинения към епис­копите Атанасий, Маркел, папа Юлий, епископ Осий Кордубски и епископ Протоген.

Останалите в Сердика епископи изпълняват своята мисия. Подложени са на оценка актовете на предишните събори, свидетел­ствата на египетските епископи и други материали. Клеветниците са разобличени. Правдата възтържествува. Отците на събора едино­душно потвърждават невинността на Атанасий и засвидетелстват братската си любов към него. Въз основа на многобройните доказа­телства за извършени престъпления от арианстващите епископи, съ­борът произнася съответни присъди срещу тях – лишаване от кате­дрите им и отлъчване. Някои от епископите, между които Осий Кордубски и епископ Протоген, предлагат да бъде изготвен нов Символ на вярата, който би удовлетворил и арианските епископи. На това предложение енергично се противопоставя св. Атанасий, който ус­пява да убеди светите Отци на събора и те потвърждават Никейския Символ на вярата и решенията на Първия Вселенски събор. Сердикийският събор отправя общо послание до епископите на Вселенска­та Църква и изпраща специални писма изложения до епархиотите на св. Атанасий в Александрия, а така също до епископите в Египет  и Либия. По предложение на епископ Осия са одобрени 21 прави­ла (канони), отнасящи се главно до църковната практика на Запад. Постановленията на Сердикийския църковен събор са приети от около 350 епископи в двете части на Римската империя и приведени в изпълнение. Сердикийският събор отбелязва значителен принос за укрепване на единомислието между християнския Изток и христи­янския Запад и проправя по-широк път за делото на християнската мисия по балканските земи.

Св. Атанасий Александрийски преминава по труден, но светъл път, за да свърже исторически Никея със Сердика и да утвърди зави­наги неприкосновеността на православния Никейски Символ.

Къде са проведени заседанията на
Сердикийския църковен събор?

Има различни хипотези за точното място, на което са се про­вели заседанията на Сердикийския църковен събор. Това би могло безспорно да се установи, ако се приложат обективни критерии като наличието на писмени сведения, предание от човек на човек и при­емственост между поколенията, защото самата Църква е Предание (традиция). Преданието е такова само ако се споделя и предава на някой друг. Църквата е народът Божий, чрез който в общността се осъществява преданието. Писмените сведения са следните:

1)През 1640 година католическият епископ Петър Богдан пише в свое съчинение, че Сердикийският събор е заседавал в една църква вън от града Сер­дика под хълма Триада, а по турски – Токмаклия, гдето се виждали развалините на манастир.

2)Същият епископ в друг доклад от 1653 година дава по-определе­ни сведения, че в този стар манастир „Света Троица”, сега разрушен, за по-голямо удобство и поради хубавия въздух се е състоял Сердикий­ският събор.

3)Богдан Филов пише: „Този събор, доколкото се знае, поне по предание, се е състоял в голяма църква извън града, развалините на която са се виждали чак до края на XVII век.“

4)Историкът Иван Богданов в съчинението Български твърди­ни от 1971 година, като цитира мнението на Петър Богдан, първоначално предполага, че тази местност се локализира в квартал Лозенец, но като се досеща, че там никога не е имало манастир „Света Троица” или ено­рийска църква с такова име, заключава: „По-вероятно е Съборът да е заседавал в издигнатия през ранновизантийската епоха манастир „Света Троица” на възвишението източно от Сердика, недалеч от въз­никналото около края на XVIII век софийско село Слатина (днешния квартал Слатина). След разрушаването на манастира от турците в края на XIV век той запустява.

5)Според статистически геодезически данни най-високата точ­ка на София се намира в квартал Слатина. Сред жителите на Слатина е запазено предание за наличието на голям манастир преди турското нашествие, който е обхващал територията от храм „Свeти Мина” по­строен през 1872 година като „Света Троица” и досега наричан „манастирчето” до храм „Света Троица” на Редута, осветен през 1943 година от екзарх Стефан, чийто ляв престол е посветен на св. Атанасий Велики. Двата храма са свързани с обща улица „Манастирска”. Има предание, че св. Атанасий се е явил насън на дядо Ангел, общински служител от се­лото, и баба Спаса, която е погребана в двора на храм „Света Троица”, след което започват разкопки през 1910-1912 година. Открити са основите на грандиозен храм с размерите на храм „Александър Невски”.

6)Според професор Barnard от Оксфорд за Сердикийския съ­бор са пристигнали в Сердика повече от 1000 души – епископи с тех­ните секретари и придружаващи ги лица, които е трябвало да бъдат настанени за четири месеца. Най-подходящ е бил действително този стар манастир „Света Троица”.

7)Проучванията и публикациите на иерей Стоян Полименов като свещеник в храмовете „Света Троица” и храм „Свети Мина” потвърждават напълно преданието за манастира „Света Троица” в Сла­тина и Сердикийския църковен събор. Храм „Свети Мина” е затворен! Той притежава 6 декара двор, подходящ за музей за Сердикийския цър­ковен събор.

8)Отец Васил Коцев, свещеник в храм „Свети Георги Победоно­сец”, град София, разказва свои спомени за преподавателя по история в Семинарията в Черепиш Ганчо Велев, който е казвал, че Сердикийският събор е заседавал в огромния по територия манастир „Света Тро­ица” в днешния квартал Слатина. А самият отец Васил Коцев като дете е виждал развалините в района на храм „Света Троица” до около 1950 година. Според Ганчо Велев само в този манастир е могло да бъдат настанени за четири месеца всички, които са пристигнали за Събора през 343 година.

Не бива да се подминава и фактът, че през 2016 година в Слатина е открита най-голямата неолитна постройка в Европа с размери 150 квадратни метра и датировка края на VII-мо хилядолетие преди Христа. В документалния филм, излъчен през януари 2017 година с коментари за това откритие се прави категорично заключение за това, че първите жители на Сер­дика са били тези от неолитното жилище в квартал Слатина.

Маршрута на св. Атанасий след завършването
на събора през 344 година

След завършването на събора през февруари 344 година св. Атанасий се отправя сам за Константинопол. По предание разрушава тракий­ско светилище в околностите на днешното село Златна ливада (об­щина Чирпан) и го превръща в християнско, поставяйки Христовия кръст. Пребъдва в молитва в близката пещера, която съществува и до днес с лечебно аязмо. Мястото е избрано стратегическо, защото оттам е минавал основният път за Константинопол.

През следващите векове е изграден манастир „Свети Атанасий”, който се смята за най-стария манастир в Европа. След 9 септември 1944 година манастирът е превърнат в овчарник. Легенда разказва, че три нощи поред една баба от село Златна ливада сънува св. Атанасий, който на­стоява да прогонят овцете от святото място. Светецът се явява насън и на партийния секретар, като му казва, че ако не освободят светата обител, ще му вземе детето. Така в началото на 50-те години мана­стирските сгради са освободени за църковно ползване. В печатни медии се съобщава, че в манастира е донесено от Александрийския патриарх Петрос VII през 2003 година копие от Реймското Евангелие, вър­ху което са се клели всички крале на Франция, заедно с икона на св. Атанасий, рисувана в Александрия. Оригиналът на Евангелието се съхранява в Реймс – Франция и е написан на църковнославянски език.

След престоя си в „пещерата” св. Атанасий се отправя за Си­рия, откъдето император Констанций го кани да се завърне в Алек­сандрия, след застъпничеството на западния император Констанс и смъртта на Григорий Кападокиец през 345 година. Александрийските хрис­тияни посрещат възторжено св. Атанасий на сто и петдесет километра от Александрия. На 21 ноември 346 година св. Атанасий заема отново архиепископската си кате­дра. След смъртта на император Констанс (350 година) Констанций отно­во застава открито на страната на арианите, на съборите в Арелат и Медиолан (355 година). Въпреки, че присъстващи епископи заявяват, че не виждат вина в св. Атанасий съгласно църковните канони, Кон­станций отговаря, че канонът е това, което каже той, и св. Атанасий е обявен за свален от катедрата. В началото на 356 година в Александрия пристига с войска военачалника Сириан, за да арестува св. Атанасий. През вечерното богослужение той нахлува с придружаващите го вой­ници с насилие и убийства в храма „Свети мъченик Теона”, но св. Атанасий незабелязано между певците успява да напусне храма. Отдалечава се в пустинята при монасите отшелници (трето изгнание – 356-362 година). Александрийската катедра е заета от арианския епископ Георгий Кападокиец, който се задържа в Александрия само няколко месеца и става жертва на предизвикания от него самия бунт сред народа. Св. Атанасий се завръща в Александрия на 21 февруари 362 година с разрешение на новия император Юлиян Отстъпник (361-363 година). Този период от архипастирската дейност на св. Атанасий се запомня с помирителната дейност и бащинските грижи за омиротворяване на Църквата, кои­то той проявява след завръщането си в Александрия. Свиква голям епископски събор през 362 година, който определя условията за приема­нето в Църквата на арианите и установява мерки за прекратяването на мелитиянския разкол. Тази помирителна и омиротворителна дей­ност на св. Атанасий не се харесва на император Юлиян. По негова заповед още същата година (24 октомври 362 година) св. Атанасий е отстранен от архиепископската катедра. Отдалечава се в Тиваида – Горен Египет (четвърто изгнание 362-364 година).

Св. Атанасий се завръща в Александрия на 20 февруари 364 година след смър­тта на Юлиян Отстъпник (363 година) и след среща с новия император Иовиан в Антиохия. Приемникът на Иовиан – император Валент – фанатичен привърженик на арианството – подновява преследването срещу св. Атанасий, като издава указ за отстраняването на всички епископи, изпратени в изгнание при император Констанций и осво­бодени при император Юлиян. На 5 октомври 365 година св. Атанасий напуска тайно Александрия и се уединява в околностите ѝ (пето изгнание 365-366 година). Отстраняването на св. Атанасий от архиепископската ка­тедра предизвиква сред православното население голямо вълнение, което застрашава да се превърне в открит бунт. Това принуждава император Валент с указ от 1 февруари 366 година да разреши на св. Атанасий да се завърне в Александрия, където остава до края на живота си, когато предава Богу дух на 2 май 373 година.

Архипастирската и богословска дейност
на св. Атанасий Велики

Величавата и плодоносна архипастирска и богословска дей­ност на св. Атанасий достойно и високо е оценена както от неговите съвременници, така също и от следващите поколения и изобщо от цялата Църква – Източна и Западна. Той пръв от светите Отци е на­речен „Велик”. Нему светата Църква дължи разгромяването на опас­ната арианска ерес и създаването на Никейския символ на вярата. Всъщност цялата дейност на св. Атанасий е била борба за църковен мир, който би могъл да се постигне само с унищожението на ереста. Св. Атанасий изисква да имаме чиста и добра съвест и да отбягваме лукава съвест, както и да се молим за мир, да съдействаме и насаж­даме мир между ближните, в църквата, в държавата, мир в света, защото Иисус Христос е истински Миротворец и Подател на мир.

Целият живот и архипастирска дейност на св. Атанасий са жертвен подвиг за защита на вярата и запазване мира в Църквата. Да бъдеш на страната на св. Атанасий за тогавашните християни е означавало да бъдеш истински член на Църквата Христова.

Свети Атанасий има ум дълбок, проницателен, език точен и ве­рен както в защитата, така и в нападението. Без да бъде монах, той е строг аскет и приятел на св. Антоний Велики. Според него пасти­рът е длъжен най-напред да разпалва своята любов към паството със знанието, че повереното му стадо не е негово, но стадо на Небесния Отец. Св. Атанасий отхвърля учението, че човешките постъпки се управляват от съдбата и от движението на звездите и са предопре­делени от рождение. Според него човекът е създаден от Твореца със свободна воля. Чрез свободната си воля човек може както да из­вършва добро, така и да се отклонява от доброто и да върши зло, да нарушава Божия закон и върши беззаконие. Природата на греха и порока е такава, че те носят в себе си съответното наказание. Когато човек съгреши, да побърза да се покае и поправи. Св. Атанасий раз­глежда войната като последица от греха, който предизвиква раздори, вражда, разцепление и сблъскване между хората, народите, държа­вите, затова той цени високо благото на мира.

Голям е приносът на великия александрийски ерхиепископ при установяване на „канона” или истинския сборник от книгите на Све­щеното Писание, при много разпространените по това време апокрифи и лъжесвещени книги. Негово е предложението за „акапелното” изпълнение на църковните песнопения, което се възприема от цялата Вселенска църква.

Въпреки многото преследвания и изгнания св. Атанасий раз­гръща богато литературно-богословско творчество. В множеството си съчинения той се изявява като смел защитник на вярата, форму­лирана в Никейския символ, догматите за Света Троица и изкупител­ното дело на Богочовека Христос. Съчинява три апологии: Против езичниците, Против арианите, За въплъщението на Словото, За Светата Троица, Срещу еретика Аполинарий, и разколниците новациани за Светия Дух, Житие на св. Антонии Велики, много послания, проповеди, тълкувания. Най-доброто издание на трудовете на св. Атанасий Велики се счита това на Бернард де Монкофон под надслов „Нов сборник на Отците и Писанията“, Париж 1707 година. В най-ново вре­ме св. Атанасий е наречен „едно от най-великите явления на цялата история на Църквата” (Барденхевер, Патрология).

Като разкрива обективната страна на изкуплението, св. Атана­сий засяга и неговата субективна страна, че човек трябва да съобра­зи личния си живот с духа и повелите на Божеството Откровение. В посветените нему служби на 18 януари и 2 май, Църквата го прославя като стълб и светилник на Православието. Св. Атанасий освещава със своите стъпки, слово и дело нашата земя. Благословението му почива върху столицата София.

___________________________________

*Публикувано в Богословска мисъл, 2018, кн. 1, с. 33-49.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Кратка връзка за тази публикация – https://wp.me/p18wxv-6xB