Иван Ж. Димитров

Какво е поклонничеството

Всяко поклонническо пътуване за нас, християните, е израз на желанието и стремежа ни да срещнем Иисус Христос, Началника на живота, да срещнем Този, Който е “пътят и истината, и животът” (Иоан 14:6). Тъкмо с това поклонничеството се различава от другите видове пътуване. Защото поклонникът отива не да срещне други хора, не да посети забележителности, природни или исторически, а пътува да срещне Бога. В такъв смисъл поклонничество всъщност е самият ни живот, както го разбираме ние, християните.

Поклонничеството е изпълнено с ясен смисъл, защото неговата цел като пътеводна звезда осветява пътя му. Така също и животът ни има смисъл не просто като биологично явление, а като осъзнато пътуване към действителна среща с Бога, за да живеем с Него и в Него.

Поклонническото пътуване се отличава преди всичко с това, че заедно с други хора вървим към една определена и свещена цел, заедно с тях се молим и поддържаме жив в сърцата си духа на поклонничеството чрез гласна или мълчалива молитва и песен, опознаваме се един друг и се радваме на това общуване с нашите братя и сестри във вярата, надеждата и любовта. Споделяме трудности и грижи, радости и тревоги, опит и опасения, оказваме помощ морална, но често и с материални средства, насърчавани от повелята на Спасителя: “Обичайте един другиго, както Аз ви възлюбих” (Иоан 15:12).

Поклонничеството е път към Бога – било като пътуване в определена посока, било като завръщане към духовността, от която сме се отдалечили, духовността разбирана като настроение и начин на живот.

Църквата е богочовешки организъм, начело на който стои Иисус Христос, въплътеният Син Божи. Но тя е и стройна организация на вярващите в Иисус Христос. Нейната дейност, макар и многостранна, се съсредоточава в две основни направления: просветно или учително и освещаващо, съответно спасяващо. Свещеното Писание, което заедно със Свещеното Предание дава основния материал за учителната дейност на Църквата, на много места по своите страници свидетелства за особената важност на поклонничеството до свети места. Например: пътуване до мястото, където се е пазел ковчегът на завета, както е било посещението във Ветил (виж Съдии 20:18), на мястото в Силом, където е била приета от Бога молитвата на Ана, майката на Самуил (1 Царства 1:3, 9, 21, 24), в Иерусалим и прочее. При евреите тези поклонничества са били свързани с определени празници и периоди[1]. Сам Иисус Христос доброволно се е подчинил на закона и на обичая, като отишъл заедно със Своята майка, св. Иосиф и множество други сродници в светия град Иерусалим за празника Пасха (виж Лука 2:41-44).Може да се каже, че самата история на Църквата е най-живото свидетелство за непрекъснато поклонничество. Пътуването на апостолите до Иерусалим за определени празници, а след това и на християните до Иерусалим и други места в Палестина, свързани с живота и дейността на Иисус Христос и Неговите апостоли, както и до места в Египет, Сирия, Мала Азия, Гърция, Италия и прочее се утвърждава като несекваща традиция в живота на Църквата вече две хиляди години. С времето се установяват нови и нови места на поклонничество: гробове на светци (мъченици, отшелници и други), храмове и манастири, както и всякакви други места, свързани с прояви на Божията благодатна сила. Така поклонничествата стават неизменна и важна част от религиозния живот на християните, като придобиват разни културни форми през различните епохи. Но остава винаги непроменена същността на поклонничеството като лично пътуване по стъпките на Изкупителя, като упражняване на практически аскетизъм, разкайване за човешките ни слабости, постоянна бдителност по отношение на греха, вътрешна подготовка за промяна на мислите и чувствата, и насочването им по пътя, показан ни от Спасителя.

Свещени места[2]

“Свещените места са онези точки, където небето се среща със земята”, беше писал някой. Това поетично определение съдържа основната истина, че свещените места винаги са свързани с явявания на Бога или с проява на Неговата благодатна сила, с видения, изцерявания и прочее. Може да се каже, че свещените места са онези точки по лицето на земята, където преградата между нашия материален свят и светът “отвъд” е особено тънка. Изпълнен с духовни очаквания и надежда поклонникът жадува да срещне светинята и това изпълва със смисъл не само поклонничеството му, но дори и целия му живот.

Какво прави дадено място свято?

Най-краткият отговор на този въпрос е: Божието присъствие. Иначе пространството около нас, в което се движим, действаме, живеем през целия си живот, е част от Божието творение. То е “добро” в смисъла на разказа за сътворението на света в първите стихове на книга Битие. Добро е, защото е създадено за нас, човеците, от Божията благост. Но само по себе си пространството е “пустош”, съгрявана и оживотворявана от живителното въздействие на Светия Дух, Който още от първия миг на сътворението се е “носел над водата” (Битие 1:2). Този Дух дава живот и на сътворените живи същества, и на човека, за да станат “живи души” и “жива душа” (Битие 1:20, 24, 30; 2:7).Мястото поначало създава чувство за тъждественост. Когато за пръв път срещаме някого, обикновено го питаме: “Откъде си?”. Нашият живот и дейност, нашето съществуване винаги се отъждествява с някое място: живеем в дом или на друго място, разхождаме се в парка или в планината, работим на съответното за професията ни място, спортуваме на игрището, молим се пред иконата, в стаята, в параклис или храм, религиозните обреди извършваме на пригодените за целта места и така нататък. Явно е, че човешкото присъствие и дейност превръщат дадено пространство в “място”. Всяко пространство, използвано от човека за молитва и свещенодействие, става свещено за него, защото там човекът се среща с Бога. Два класически примера за подобно превръщане на дадено пространство в свято място са случаите с явяването на Бога на Моисей при горящата къпина (виж Изход 3:1-5) и на патриарх Яков по пътя му за Месопотамия (Битие 28-ма глава). Бог е проявил Своето присъствие на тези места и те са станали и останали свети за всички векове след това. Дори Яков проявява и находчивост. До дъното на душата си впечатлен от видяното, той заявява: “Наистина Господ е на това място… Това не е нищо друго, освен дом Божий, това са врата небесни” (Битие 28:16-17), тоест дава забележително име на това място: дом Божи! Едно такова място безспорно е свято за всички хора. За нас, християните, по същия начин са станали свети онези места, където се е родил, живял е, учил е, пострадал е и е възкръснал нашият Спасител, Богочовекът Иисус Христос, или където са живели Божията майка, Христовите апостоли, свети хора и така нататък.

Бог е създал целия свят. Той ни е дал земята като място за обитаване от хората. Ние следователно ставаме не собственици, а разпоредници на земята и нейните блага. Нямаме право да я опустошаваме, като разграбваме благата ѝ, така наречените природни ресурси, за себичните си нужди, нито просто да се наслаждаваме на красотите ѝ, минавайки като туристи от едно място на друго. Бог ни призовава да ходим по земята като поклонници с почит и уважение към нейния Създател и върховен собственик – Бога. Призовава ни да разпознаваме множеството свещени места по нея, които разкриват цялата земя като Ветил, като дом Божи (срв. Битие 28:19, където еврейската дума Ветил се превежда тъкмо “дом Божи”).

Необходимостта от свещени места

Хората се нуждаят обаче и от конкретни свещени места, които припомнят за светостта на Бога и ни помагат в нашето молитвено общение с Него. Свещените места са онези опорни точки в нашия живот, които ни помагат да погледнем на живота по различен начин. Те ни осигуряват духовната среда, духовната обстановка, в която лесно можем да отворим ума и сърцето си за Бога. За да стигнем до духовното, ние неизбежно трябва да тръгнем от земното, материалното. Защото християнството не е религия на абстрактни, отвлечени идеи – то твърде много е зависимо и от конкретни неща, от определени събития и явления. А тъкмо местата, свързани с такива събития и явления, са най-свещени за нас. Те привличат вниманието и предизвикват желанието ни да отидем на поклонничество и да ги посетим. И не само това. Свещените места предоставят условия и възможност у нас, в нашия живот, да се развият, възпитат и дадат плод духовните заложби, духовността като цяло.Днес повече от всякога човек има нужда от свещено място и в своя дом, който чрез съвременните средства за общуване като преса, телефон, телевизия, интернет стана прекалено достъпен за външно, за чуждо присъствие и влияние. Това свято място може да е мястото, където сме поставили кръст, икона, кандило или въобще –нашият молитвен кът. Там ние подреждаме свещени предмети и символи, които ни помагат да се съсредоточаваме духовно, да почувстваме близостта на Бога, да се вглъбим в молитва за себе си, за домашните и близките си, за целия свят.

Свещените места като места за молитва

Друга причина определени места да станат свещени е нуждата на хората от богослужението като колективно и ефективно общение с Бога. Дълбокият копнеж у всички нас за божественото ни подтиква към общуване с Бога, Твореца на света и Извора на живота. Желанието да се молим, да се докоснем мислено до онова, което е извън нас и отвъд нашия всекидневен опит, ни тегли към нарочни места, свързани с божественото[3]. Манастири, църкви и параклиси са обичайните места за съвместно богослужение, но и за всяка молитва към Бога. Дори останките от обител, храм или някакво светилище, както и извори (така нареченото аязмо от гръцки агиазма = осветено място), гробове на светци, места на претърпени мъчения за вярата или по някакъв начин белязани с Божието присъствие – всички тези места призовават към молитва на благодарност и възхвала на Бога, Който е “дивен сред Своите светии” (Псалом 67:35 по превода на Седемдесетте). И самото отиване на поклонение в тези свещени места, независимо дали са в съседство на дома ни или на голямо разстояние, често и в чужбина, самото това отиване вече е отклик на копнежа на сърцето ни, на душата и разума ни да се доближим до божественото. Това е отговор на призива, който Бог ни отправя: “Дойдете при Мене, всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28); “Бъдете свети, защото Аз, Господ Бог ваш, съм свет (Левит 11:44; 19:2). У всеки човек, колкото и да е слаба вярата му, е налице стремежът да изрази в молитва и богослужба своята нужда от общение с Бога.

Ритуал

Ритуалът или богослужебното действие, за да се изразим на роден език, е сред най-отличителните черти на човека. Доказано е, че религиозното чувство е неотменна част от човешката същност. Онези, които твърдят, че са нерелигиозни, всъщност отхвърлят обичайните форми на религиозност, но същевременно ги заменят с други, сходни на религиозните, ритуали, обреди и прочее, както беше и в десетилетията на държавния атеизъм у нас. Хората често дори не осъзнават, че изразите на почит към едно свято място, към гроба на близък човек и други подобни в действителност произтичат от естествената необходимост да отбележим и засвидетелстваме с определено действие своето отношение. Ритуалът е съзнателно практическо действие, което изразява вътрешно желание на сърцето и ни свързва с тайнството на живота.Богослужебните действия при това уверяват човека, че е свързан по някакъв начин с божественото. Тези действия могат да включват просто почтителното присъствие на дадено място или молитва, мълчалива или гласна, поклони и целуване на икони, кръст, свети мощи и други предмети, палене на свещ или кандило, полагане на цветя или поднасяне на някакви веществени дарове, участие в по-кратки или в многочасови богослужения. С помощта на символите и участието на всичките ни сетива имаме чувството за непосредствено възприемане на взаимната връзка и зависимостта на всички хора помежду им и с Бога. Това е особено важно при поклонничеството, където цялото същество, душата и тялото ни, участват в духовното начинание. Всяко свещено място изисква особена форма на участие, на ритуал. Но онова, което обединява различните форми, е тяхното религиозно съдържание, техният духовен пълнеж, а това преди всичко е молитвата.

Поклонничеството – пътуване на вярата в търсене на съвършенство

Вече стана дума, че поклонничеството е пътуване към дадено свято място по религиозни подбуди. В живота си често се изправяме пред простичките, но толкова важни въпроси като “кои сме?”, “откъде идваме?”, “накъде отиваме?”. Така че самият акт на поклонничеството откликва на подобни въпроси, идващи от дълбочината на сърцето, което търси своята тъждественост. Коя е причината да съществувам? Какъв е истинският смисъл на живота ми? Това ли е най-добрият начин на живот и поведение?

Наблюденията върху възрастта на поклонниците показва превес на две възрастови групи: едната е на прехода към зрялост, а другата – на прехода към “третата възраст”, когато човек излиза от залисията на многообразната трудова дейност и има възможност и време да погледне назад и да се замисли над дните, които му остават. С други думи казано, поклонничеството не е плод на моментно хрумване или желание “да убием времето”. Във всички случаи то е действие на осъзната необходимост за нещо ново и по-добро в живота ни, за положителна промяна, за нужната ни помощ “отвън”. То е проява на вяра и е търсеж на истината.

Да станеш поклонник

У всички хора, у всеки от нас живее поклонникът, макар да се развива постепенно и да се проявява периодично. Иначе склонността към поклонничество е налице от раждането ни, през различните възрасти, та до самата ни смърт. Това са разни форми на пътуване към Бога, към Божия образ у нас, у другите, пътуване към усъвършенстване по Божията повеля (Матей 5:48; срв. Левит 11:44). Пътищата са най-различни, често и неосъзнати напълно като такива. Те минават през дома, където сме се родили и живеем, през енорийския ни храм, по улиците на нашия град или село, по страната с нейните природни хубости, с небето над нея – всичко това ни прави поклонници пред Божието величие и творческа мощ, стига да я осъзнаваме.

Каза се по-горе, че поклонничеството не е просто пътуване до някакво място, а пътуване до място, което е значимо в духовно отношение. То е пътуване до свято място. И тази святост не е въпрос на лично възприемане. Понякога по редица причини един поклонник може да се разочарова от мястото, което посещава. Многолюдните множества, събрали се от различни места или страни, неизбежният търговски момент в обслужването на поклонниците, възможното неподходящо поведение на някои от тях или на служителите в мястото на поклонение могат да ни попречат да усетим и преживеем светостта на мястото. Въпреки всичко това обаче, въпреки тези възможни външни отрицателни измерения остава дълбокото очарование и духовно удовлетворение от посещението на дадено свято място.Самото пристигане и пребиваване в целта на поклонението обаче съвсем не изчерпва съдържанието на поклонничеството. Макар мястото самò по себе си да ни се струва най-важно, все пак не бива да подценяваме момента на пътуване към целта, към мястото. Пътуването е също така много важен момент от поклонничеството, още повече че като времетраене то обикновено е многократно по-продължително от пребиваването в целта на поклонението.

За християнина поклонничеството е символ на християнския живот, защото Божият народ (тоест християните) често се описва като странстващ, пътуващ народ, който се движи към цел, намираща се отвъд границите на този свят. А и животът на отделния християнин се сравнява с такова лично поклонничество. В него има важни мигове и места по пътя – места, от които това пътуване или поклонничество може да бъде погледнато и преценено критично. Краят му, тоест целта му е да бъдем с Иисус Христос, да се променим и да станем във възможно най-голяма степен подобни на Него. Поклонниците често се стремят да подобрят, да променят към по-добро християнския си живот, като предприемат поклонническо пътуване. Стремят се да проумеят християнската си същност, своя християнски живот, като излязат чрез поклонничество от застоялостта на ежедневието.

Причини да тръгнем на поклонение

Християнството, както и някои други религии, има поклонението като важна част от своята традиция. И всъщност няма еднозначен отговор на въпроса: защо тръгваме на поклонение? Причините варират според мястото, времето, личностите или църковната практика. Причината не е само посещението на място, свързано с определени исторически и религиозни събития. Тя е много повече от това. Защото и поклонението обикновено съчетава няколко фактора. Сред тях може да е и специфична проява на вяра, християнска надежда, чувство за лична греховност и свързаната с него нужда от прошка и така нататък. А може да включва и съвсем конкретна духовна необходимост, както и молитва за частно, лично начинание. Хората често взимат решение да отидат на поклонение на място, където са далече от семейството си, от приятели и близки, като обикновено странстват в непознати условия. За св. апостол Павел и за много от древните християни е засвидетелствано, че са желаели да вървят по стъпките на Иисус Христос.

Молитвата за чудо, което искаме Бог да извърши за нас или за наши близки, за някое телесно или емоционално изцерение или подобрение, често е причина да отидем на поклонение, особено когато целта ни е място, което съхранява мощите на светец, или е аязмо, известно с изцеленията, ставащи там, и прочее.

За едни поклонници пътуването може да е осъществяване на отдавнашна мечта, а за други като подтик може да е послужила болестта или загубата на любим човек. Някои тръгват на поклонение, за да изпълнят вече даден обет, други – от благодарност към Бога за изпълнена гореща молба. Сред поклонниците често се срещат и хора, които са подтикнати към поклонение от желание да променят живота си.

Някои пътувания се предприемат заради аскетическия им характер, в това число и поради желанието да се напусне домът или отечеството завинаги и да се живее на някое историческо свято място. Предприемани са поклонничества и като самонаказание (с оглед на трудностите по време на пътуването), когато е налице съзнание за сериозни провинения пред Бога или хората, или просто за да се привикне към подчинение на по-висши цели. През ХІ и ХІІ век хората са започнали да ходят на поклонение, за да изкупят греховете си, които ги карат да изпитват чувство за вина.Благодарността за получено благодеяние от Бога или надеждата да се изпълни някаква молба са били и винаги са добър повод за мнозина да тръгнат на поклонение. В крайна сметка най-широко разпространеното желание сред поклонниците е постигането на личното спасение и добра участ за душата след смъртта. В този смисъл молитвите, материалните приноси, дарове и търпеливо понасяни трудности при пътуването дават на поклонника удовлетворение чрез съзнанието за осъществен подвиг (в смисъла на гръцкото “аскеза”), за някакъв положителен принос за личното усъвършенстване по пътя към Бога в духа на Христовите препоръки (срв. особено Матей 5-7 глава).

Стъпките, които предприемаме при поклонничество

Самото осъществяване на поклонничеството включва някои стъпки, предприемани от поклонника във връзка с пътуването. Те стават проява на живата вяра, съответно на вярата, приложена в живота. Сред тях са:

– тръгването, което разкрива решението на поклонника да върви напред към своята цел и да бъде отворен за действието на Божията благодат;

– пътуването, което го води в единство с братята и сестрите по вяра като подготовка за срещата с Бога;

– посещението на святото място, което го призовава да се вслуша в словото на Бога, да осъзнае как Бог присъства в живота на вярващите, да реши да се промени към по-добро, като сложи начало на новия си живот;

– завръщането, което му напомня за неговите основни и неотменни задължения в живота като свидетел на надеждата в Иисус Христос.

Важно е тези стъпки или етапи на поклонничеството да бъдат отбелязани с действия на религиозен размисъл и даване на личен обет пред Бога. Защото основното и ценното в поклонничеството е духовното измерение. Затова всеки християнин тръгва на поклонение според своите сили, физически и материални, но и съобразно духовните си нужди.

Поклонници и туристи

Хората непрекъснато са в движение. Днес повече от всякога пътуването е леснодостъпно. Виждаме по целия свят хората да пътуват във всички посоки и по най-различни поводи и причини. Но пътуването на поклонение като че ли най-много се доближава по формата си до туризма, още повече че и двата вида пътуване могат да имат за цел едно и също място[4]. Има ли тогава някаква разлика между поклонническото пътуване и туризма?

От пръв поглед сякаш е трудно да се разграничат. Но все пак е напълно възможно да се различи пътуването, свързано само с желанието да се види, чуе или докосне нещо ново, от онова пътуване, което произлиза от вътрешна, религиозна нужда. За туриста пътуването обикновено не е част от търсения опит, а преди всичко неизбежно неудобство, което трябва да се преодолее по пътя към обекта на туристическия интерес. За поклонника обаче пътуването е толкова важно, колкото и самото пристигане. Защото продължителното време на пътуването дава повече възможности за религиозни преживявания, отколкото пребиваването на мястото, което е цел на поклонничеството. Естествено, не може да се отрече, че затова пък преживяванията в свещеното място са несравнимо по-дълбоки. Но тук думата е за важността на самото пътуване при поклонничеството.За поклонника свещеното място е живо, наситено с религиозни преживявания на множество поколения, изпълнено с духовно съдържание. Поклонниците разглеждат свещеното място и му се наслаждават, но не го моделират, не го създават. Възприемат го като даденост. Затова се изпълват от неговата святост, увличат се от съдържанието, което свещеното място носи, променят се в положителен смисъл от светостта, която дълбоко преживяват там. Чрез силата на молитвата и покаянието поклонникът променя живота си.

Туристите обикновено искат да научат и знаят сведения и факти за мястото на техния интерес, но затова пък може да не успеят да усетят “повея на духа” (Иоан 3:16). По същия начин и ние, поклонниците, имаме нужда да прочетем отвъд табелите и историческите данни, за да усетим духа и светостта на мястото, за да дадем място на духа и у нас. Само тогава сме истински поклонници.

За туриста пътната му чанта може да бъде фактор за личната му сигурност, понеже в нея се скътва всичко полезно и неизбежно необходимо за пътуването. Поклонникът, от друга страна, с всяко нещо, което решава да не вземе, спечелва стъпка напредък в освобождаването си от вещите, които го затрупват в ежедневието. Защото ние не сме собственици на земята, водата, въздуха. Те са ни дадени за нашите нужди и за нашата сигурност в живота, за да ги ползваме заедно с другите хора и да ги предадем на нашите потомци. Тъкмо това смирение е характерно за вярващия и особено за поклонника. С него той се отнася към цялото творение, към всичко живо, към всяко място под небето. Когато една личност придобие такова отношение, той става поклонник – поклонник не в смисъл на пътешественик, а на почитател на Бога и Неговите действия в света.

Ключови елементи на поклонничеството

Поклонничеството е универсално явление, от което всеки има някакъв опит, придобит било съзнателно, било несъзнателно. Макар всяко поклонничество да има индивидуален характер, що се отнася до самия поклонник, все пак то винаги се провежда в обществена среда. Следващите ключови елементи са общи за всеки поклоннически опит.

– Очакване на вярата. Това очакване се основава на убедеността, колкото и плаха да е тя понякога, че в нашия живот се осъществява тайна, която е по-значима, отколкото ние самите, и към която е насочено цялото ни съществуване. Тази убеденост се повишава чрез молитвата. А молитвата, това идеално средство на общение с Бога, може да превърне едно туристическо пътуване в поклонничество, в пътуване към пълнотата на живота. Молитвата и благословението от свещеника преди поклонничеството помагат да се отворим за Божията благодат чрез вярата.– Отвореност за духовен растеж. Поклонничество без сърдечна промяна губи своя смисъл. Защото усъвършенстването в добродетелта, а не самото пътуване ни приближава към небето. Да растем духовно означава да се променяме. А при поклонничеството тази сърдечна промяна е още по-лесна, защото ни съдействат редица допълнителни фактори, които не са налице в обикновеното ни местоживеене. Те са вътрешни (религиозно настроение и желание за по-деен духовен живот) и външни (среща със светостта на съответното място, богослуженията там и примерът на другите поклонници и прочее).

– Общуване с другите. Поначало трябва да се изтъкне, че няма самотен поклонник. Туристът може да подбере своите спътници в излета или екскурзията. Истинският поклонник не може да направи това. За него е важно да приеме със смирение другите поклонници, каквито са, да общува с тях, да се научи да ги изслушва и да понася техните особености през целия път. Християнското разбиране за Бога не ограничава Неговото присъствие само на отделни “специални” свещени места. Всеки случай, събитие, място или среща могат да станат повод за истинско свещено общуване. Много често Бог ни се открива чрез другите, в това число и чрез някого, който например може да ни дразни с нещо или с когото общуваме всеки ден, но някак без дори да го забелязваме и така нататък. Затова трябва винаги да бъдем внимателни: дали всяка среща, всеки жест не е предизвикателство, изпитание за нас, за християнското ни задължение да обичаме всички хора, та така да изпълним закона Христов (Галатяни 6:2)?

– Лично молитвено бдение. Това може да бъде различно по продължителност време, посветено на лична, дълбока, съкровена молитва. Винаги на местата за поклонничество има такива тихи кътчета. А и когато ги няма, можем да ги създадем за себе си, за душата си, за да се уедини тя “в скришната си стая” и да се помоли на своя Отец, Който вижда и в скришно (Матей 6:6).– Участие в богослужение. Връхната точка на нашия религиозен живот е участието в богослужението, особено в св. Евхаристия. Обикновено на местата на поклонение има възможност да се извърши богослужение, било от местен свещеник, било от свещенослужителите, които придружават поклонниците. Богослужението на святото място е свързано с много важни преживявания за поклонниците. То осигурява благодатни сили за живота след поклонението, осмисля целия им поклоннически подвиг, дава духовна наслада. Последният елемент не трябва да се подценява, защото емоциитие, свързани с дадено събитие, най-трайно се запечатват в паметта ни и допринасят за устойчивостта на полезното въздействие.

– Посвещения. Християнската вяра и нейната практика са утвърдили богата традиция на посвещения, свързани с поклонничеството. Това могат да бъдат както разнообразни обети за добродетелно поведение, така също и “приноси”, пожертвувания на различни материални предмети като знак на нашата жертвоготовност в служение на Бога и ближните. Иисус Христос ни е дал прекрасна мярка за тези материални жертви (Матей 6:2-4; Марк 12:42). Затова трябва да се пазим от показност и формалност при жертването на каквото и да било (предмет, пари, животно, труд и прочее). Или, както казва Христос, “това трябва да правим и онова да не забравяме”, а именно – вяра и милосърдие (Лука 11:42).

Заключение

Поклонничеството е свещено дело. Но то не е целта, в крайна сметка. То е само средство за постигане на целта, която е духовното ни издигане и усъвършенстване. То ни помага да се упражняваме в християнските добродетели, които са нашата врата към вечния живот. “Ето, това е изпитаният път, по който са вървели всички светци!”, подчертава мъдрият авва Доротей[5]. При това поклонничеството е само първото стъпало по стълбицата на духовния издиг. Затова нека следваме съвета на св. Иоан Лествичник: “Това е първото стъпало – който е стъпил на него, да не се обръща назад[6]!”

____________________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата публикация е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Виж още: Димитров, И. Ж., “Поклонение и поклонничество. Историко-екзегетически поглед” – В: Духовна култура, 5, 1998, с. 19-20.

[2]. В богословския език се прави разлика между “свят” и “свещен”. Свято е всичко онова, което има пряко отношение към Бога, например свят е Бог, свято е името Му, свята е Църквата като богочовешки организъм, свети са Божиите заповеди (2 Петр. 2:21; Римляни 7:12; срв.: Димитров, И. Ж. “Първосвещеническата молитва на Господ Иисус Христос. Екзегетическо изследване на Иоан 17 гл.” – В: ГСУ-БФ, т. 2 (нова серия), С. 1995, с. 139) и прочее. Свещено пък е онова, което е предназначено за религиозна употреба – макар да е от обикновен произход, то става свещено, щом се задели за религиозни нужди, например парче от някакъв плат, което е предназначено за богослужебн ползване, дъска, на която е изписан свещен образ и прочее. Но тук, при местата на поклонничество, е възможна двойна употреба – и на свят, и на свещен, поради различния им произход и характер.

[3]. A Pilgrim’s Handbook, Dublin 1999, p. 14.

[4]. Ibid, p. 20.

[5]. Авва Доротей Църковни слова, С. 1954, с. 78.

[6]. Преподобни Иоан Лествичник, Лествица (стълба за духовен живот), С., 1982, с. 29.

Изображения – авторът, Иван Ж. Димитров. Източник – Гугъл БГ, и миряни, на поклонническо пътуване по светите места. Снимки – личен архив на отец Веселин Арнаудов, от храм Св. Софѝя, гр. София.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-53n

+ Драговитийски епископ Йоан

В продължение на месец и половина (от двадесет и седми август до осми октомври 1978 година) град Торино в Италия станал средище на необикновено стечение на народ. Под палещите слънчеви лъчи стотици метри дълга редица от хора търпеливо чакала да влезе в катедралния храм, за да види една древна християнска светиня, която е известна под названието „Торинската плащаница“. Предполага се, с голяма вероятност, че това е автентичният саван (на гръцки синдон), с който е било обвито тялото на Иисуса Христа при полагането му в гроба.

Тази необикновена изложба била организирана по случай 400-годишнината от пренасянето на плащаницата от Шамбери (старата столица на Савоя) в Торино (столицата на Пиемонт).

Кое е накарало милионите посетители (повечето италианци), въпреки летните горещини, а в някои дни и при дъжд, да предприемат често пъти изморителни пътувания и с часове да чакат, за да видят само за няколко минути от 3 метра разстояние плащаницата? Дали жажда за едно по-силно религиозно преживяване или просто от любопитство? И двете са възможни, макар че торинската плащаница предизвиква по-скоро религиозно чувство отколкото обикновена сензация.

Още с влизането в храма погледът на посетителя бивал привлечен от силно осветената, повече от 4 метра дълга и около 1 метър широка, плащаница. Отделно увеличени фотографии и графики, с обяснения по високоговорителя, давали по-пълна представа за савана. Но и с просто око не било трудно да се различат върху пожълтялото ленено платно ръждивокафявите петна, които очертавали предната страна (лявата половина) и задната страна (дясната половина) на една човешка фигура.

Според повествованието на тримата синоптици, след смъртта на Спасителя, Иосиф Ариматейски – виден член от съвета и таен ученик Христов, отишъл при Пилат и измолил тялото на Иисус. Пилат заповядал да го предадат. Иосиф като го снел от кръста, обвил го в чиста плащаница и го положил в новия си гроб, изсечен в скала (Матей 27:57-60; Марк 15:42-46; Лука 23:50-53). А св. евангелист Иоан добавя: „Дойде също и Никодим… и донесе около сто литри смес от смирна и алой. Тогава взеха тялото Иисусово и Го обвиха в повивки с благовонията, както по обичая си иудеите погребват“ (Иоан 19:39, 40). Тази смес от смирна и алой, в съединение с изпаренията на тялото, вероятно е причината да се получат отпечатъците върху платното.След възкресението на Иисуса Христа апостолите Петър и Иоан отишли при гроба и видели „вътре само повивките“ (Лука 24:12; Иоан 20:3-7). Недопустимо е някой от апостолите или жените-мироносици да не са прибрали тази драгоценна светиня, за да я предпазят от осквернение. Източните църковни отци, например св. Кирил Иерусалимски (315-386), препоръчва на вярващите да почитат не само гроба, но и Христовата плащаница. И други писатели от ранния християнски период споменават тази изключителна светиня. Около 400-та година плащаницата се споменава измежду ценните реликви на Христовите страдания, които св. царица Елена и византийската императрица Пулхерия събрали и пренесли в Цариград. По-късни свидетелства говорят, че през 1147 година Лудвиг VII – крал на Франция, посетил столицата на Византия и се поклонил на плащаницата. В 1201 година някой си Николас Мезаритес спасил Господния саван от една дворцова революция, като отбелязва буквално, че в него е било обвито тялото на Спасителя и че имало следи от балсамирането със смирна.

1204 година. Цариград бива завладян от кръстоносците. Много православни светини били унищожени или отнесени на Запад. В продължение на 150 години няма достоверни сведения за местонахождението на плащаницата. Едва през 1353 година се споменава, че Готфрид от Шарни я предал на канониците в Лирей (френска Шампания). Оттук нататък нейните места на съхранение във Франция и Италия са точно известни и засвидетелствани. Ето и някои от по-важните хронологически данни:

1453 година. Маргарита от Шарни предала реликвата на Ана от Лузинян, съпруга на херцог Лудвиг Савойски, който я поставил в църквата в Шамбери.

1506 година. Папа Юлий II разрешил богослужебното почитание на плащаницата и одобрил съответните литургични и молитвени текстове.

През нощта на 3 срещу 4 декември 1532 година в църквата в Шамбери избухнал пожар. Сребърният кивот, в който се съхранявала плащаницата, се стопил от високата температура и причинил изгаряния върху савана. По него още личат следи от разтопеното сребро и от водата, с която са гасили пожара. Две години по-късно монахините-кларисинки се помъчили да закърпят изгорените места.

1578 година. Плащаницата била пренесена от Шамбери в Торино и през следващите векове е била многократно излагана за поклонение от вярващите.

1898 година. За първи път плащаницата била фотографирана от Секондо Пиа. С това се разкрила цялата ѝ красота и значение. Втори път е била фотографирана през май 1931 година, когато е била за последен път публично изложена.

На 7 септември 1939 година, преди започване на Втората световна война, плащаницата била пренесена на сигурно място в бенедиктинския манастир „Монтевирджиния“ (Авелино – Южна Италия).

1946 година. Тя била върната обратно в Торино и поставена в скъпоценен кивот, след като била служебно идентифицирана.

1969 година. Специална комисия била натоварена да прегледа състоянието на плащаницата и да определи какви мерки трябва да се вземат занапред. По този случай плащаницата била още веднъж фотографирана и резултатите били предоставени за научни изследвания.

23 ноември 1973 година. За първи път плащаницата била показана по телевизията.

Важен етап в историята на плащаницата започнал на 28 май 1898 година, когато по повод една изложба тя била за първи път фотографирана. Италианският адвокат и фотолюбител Secondo Pia успял с още твърде примитивните средства на фотографията да направи голямото откритие: плащаницата била отличен „негатив“, чийто фотонегатив снимал лицето и тялото на Разпнатия в „позитив“. Чрез това откритие научното изследване получило нов подтик. Така често повдиганият въпрос относно автентичността на плащаницата оттук нататък трябвало да бъде поставян от друга гледна точка и при по-добри предварителни познания.

На 21 април 1902 година Yves Delage, професор по зоология, анатомия и сравнителна психология при Сорбоната, разяснил пред членовете на Академията на науките в Париж откритието на Pia преди четири години. „Картината, която ни дава плащаницата, е „негатив“, тоест изпъкналите части са тъмни, другите светли. Когато картината се фотографира, то известно е, че върху негатива тъмните части ще бъдат светли, а светлите тъмни и така в нашия случай се получава един позитив от неочаквана яснота. Видима става една картина от едно анатомическо съвършенство и красота, каквато никога не би се предполагала“.Фотографията подтикнала към сериозно научно изследване на плащаницата. Заедно с Delage работели Paul Vignon и René Colson. След тях през изминалите 80 години стотици изследователи, вярващи и невярващи, са се занимавали с „тайната“ на плащаницата: лекари, психолози, химици, математици, експерти по изкуството, съдебни медици, специалисти по фотография и електроника, историци, богослови и екзегети. Главни теми на тези изследвания били: естество и произход на образа и на „петната“, фотографията, тъканта, датирането, „отпечатъците“, цветния прашец и пр.

През 1939 година в Торино се състоял първият национален конгрес по синдонология, чиито актове били публикувани в две последователни издания. Едва през 1950 година се стигнало до първия международен конгрес, който имал две заседания: в Рим и в Торино. Създаден бил и международен център по синдонология в Торино, който непрекъснато подтиквал и поощрявал учени от целия свят за по-нататъшни изследвания на плащаницата.В 1969 година тогавашният архиепископ на Торино кардинал Michele Pellegrino, възложил на една комисия, съставена от доценти и изследователи от различни дисциплини при университета в Рим, Торино, Милано и Модена задачата да изследва състоянието на плащаницата и да предложи какви проучвания ще трябва да се направят. Тази комисия публикувала през 1976 година една книга от 120 страници под заглавие: „La Santa Sindone“ (Св. плащаница), която съдържа резултатите от проучванията на специалистите. Следващата година, по инициатива на международния център по синдонология, се появила нова книга от 162 страници: със „Забележки към служебните преценки върху св. плащаница 1969-1976″. Така бил даден нов подтик за научно изследване на плащаницата.

След като от конгресите през 1939 и 1950 година изминало доста време, станало необходимо да се състои нова среща на учените-изследователи на савана. За тази цел синдологическият център в Торино свикал на 7 и 8 октомври тази година под председателството на ректора на Торинския университет проф. Giorgio Cavallo втори международен конгрес, на който били разгледани най-новите резултати от научните анализи на плащаницата. Докладчиците били специалисти от различни области на науката, както следва:

Във връзка с историята на плащаницата докладвал англичанинът Jean Wilson, доцент при Оксфордския университет. Известният криминолог от Цюрих Max  Frei говорил за резултатите от един търпелив и продължителен анализ на цветния прашец по краищата на плащаницата, който бил извършен през ноември 1973 година. При микроскопическо изследване на финия прах, който покривал плащаницата, е открит цветен прашец от едно растение, което вирее само около Мъртво море. Това свидетелства, че по някое време плащаницата ще е била някъде из тази местност. Освен това върху савана е намерен цветен прашец, който е характерен за растителността не само на Палестина, но и на Турция, Франция и Италия – страните, през които е минала плащаницата. John Jackson и Eric Jumper говорили върху резултата от цветните фотографии, направени в три измерения с компютри, които се използват за обработка на снимки, изпращани от изкуствените сателити.

Изследователската група от института по съдебна медицина при католическия университет в Рим, Pier Luigi Baiama Bollono (Торино) и Robert Bucklin (Лос Анжелос) третирали в докладите си строго съдебномедицински теми. Ettore Morano докладвал за изследванията на тъканта на плащаницата. През 1973 година била взета проба от плата, за да се определи неговата възраст. Макар че нямало още окончателен резултат от анализа, досегашните изследвания все пак потвърдили, че материята е от такъв начин на тъкане, какъвто е бил в употреба по времето на Христа в предния Изток. M. Bocca, R. Salvi, S. Messina са проучили нараняването на “Nervus medianus” (средния нерв), докато S. Rodante сe изказал за начина на смъртта на човека върху плащаницата. Wedessimov третирал причините за смъртта, A. Brandone – неутронната реакция на една част от плащаницата. Gentile докладвал за културните и фигуративните детайли, които засягат култа нa плащаницата. Robinson и Feuillet говорили върху екзегетически въпроси, Fasola – върху археологическите находки, Lovie – за почитта на плащаницата в Савоя, Cazzola – за “светия образ“ в сакралното руско изкуство, Gharib – върху византийската литургия, Ricci и Carreno Etxeandia – за почитането на плащаницата.Автентична ли е торинската плащаница? Или по-точно казано: този ли е бил саванът, в който е било обвито мъртвото тяло на Иисус? Това е ключовият въпрос, който вълнува вярващите, учените, историците, образованите и обикновените човеци, често пъти дори и индиферентните. Докато обаче учените продължават своите изследвания и се занивамават с все нови аспекти на свързаните с това проблеми, Римокатолическата църква никога не се е изказвала служебно и официално по отношение автентичността на плащаницата. Отнасяйки се благосклонно към почитането на тази древна християнска светиня, тя е предоставила пълна свобода на научното изследване, за да дойде то до последни изводи.

Но общонародната почит на плащаницата, благочестивата вяра с която я обгражда, положителното отношение на римските епископи представляват една сериозна човешка и научна гаранция.

Това обаче, което най-много затрогва посетителите, са видимите следи оτ страданията на един Човек. Те също са научно доказани и добре отразени върху негативните увеличения. Трябва да се отбележи, че нито едно човешко произведение, даже и при най-големия художник, не е достигало благородството и величието на израза, с който се отличава отпечатъкът на главата върху плата. Тук ясно личат съсирената кръв от трънения венец; контузванията по раменете, които могат да бъдат причинени от носенето на тежкия кръст; следите от жестокото бичуване по гърба, нараняване на левия крак, петата и ходилото на десния крак, също и рана в гръдния кош и лявата китка. Страданията на Христа тук са не само „картинно“ нарисувани. Те са настоящи и могат да се видят след почти 2000 години с всичките им подробности, с които евангелистите предават разпятието на Господа.

Какъвто и да бъде резултатът от научното изследване, торинската плащаница ще остане за християните непресъхващ източник за утвърждаване на вярата в Този, Който „беше презрян и унизен пред людете, мъж на скърби и изпитал недъзи” (Исаия 53:3). „Защото ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувствува в нашите немощи, а такъв, Който е изкушен като нас във всичко, освен в грях“ (Евреи 4:15). И съзерцавайки с духовните очи Христа Разпнатия, Чието благовестие е сила Божия за спасение на всеки вярващ (Римл. 1:16; 1 Кор. 1:18, 24), „нека дръзновено пристъпваме към престола на благодатта, за да получим милост и да намерим благодат за благовременна помощ“ (Евреи 4:16).

____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 4, с. 1-5. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права и е съставена от автора по L’Osservatore Romano, 1978, № 39, Wochenausgabe in deutscher Sprache.

Първо изображение: авторът, Драговитийски епископ Йоан (1925-2005). Източник – http://www.segabg.com

Второ, трето, четвърто и пето изображение – Торинската плащаница. Източник – http://www.yandex.ru.