+ Макариополски епископ Николай (Кожухаров)

Нещо подобно имаме и при светата Евхаристия. Както чрез яденето на жертвена храна се е вярвало, че вярващите получават духовни сили и влизат в общение с Бога (респективно – божеството) тъй и чрез ядене на дароприносителните елементи – хляба и виното – имащи при Евхаристията характер на безкръвна жертва, вярващите влизат в живо и реално общение с Господ Иисус Христос – с Неговата богочовешка природа. Сравнението тук между евхаристийната и древноюдейската, а особено с езическата жертва и нейното ядене е, разбира се, само формално. Св. апостол Павел прави едно забележително сравняване, по-скоро – противополагане на християнската с езическата жертвена трапеза от гледище на богообщение (1 Коринтяни 10:16-21). В този интересен паралел се изтъква не само сходството, но и разликата. Общото е, че и там – у езичниците и тук – у християните има жертвеник и жертва, има и чаша на общение (koinwniva). И там и тук, следователно, има общение чрез яденето и пиенето на жертвената храна и питие. При идоложертвената храна, обаче, общението е с бесовете, а при Евхаристията (Господнята вечеря) – с Христос. Светият апостол е имал твърде основателна подбуда да пише на коринтските християни за тяхното отношение към светата Евхаристия. Повечето от тях навярно са били довчерашни езичници, останали, обаче, все още със своя в много отношения езически манталитет, със своето езическо отношение и разбиране на християнските светини. Елините са мислили, че мистериите действат механически, без да се гледа толкова за личното отношение, което човек може и трябва да има към тях. В християнството обаче не е така: от решаващо значение за спасението е – какво лично отношение ще вземе вярващият към жертвата и приобщаването му с нея. Това отношение е от двояко естество: разумно и нравствено, тоест дали християнинът има правилно разбиране за нея и дали достойно пристъпва към нея и се приобщава с нея. Наистина идолът, както и сам св. апостол Павел смята, е нищо (1 Коринтяни 10:19). Самото участие на християнина в идоложертвените софри и яденето на идоложертвена храна би трябвало също да се счита за нищо. Не е, обаче, работата в самото ядене (1 Коринтяни 10:27). Важно е отношението към самата жертва – дали тя се приема като обикновена храна или тъкмо като идоложертвена. Ако християнинът гледа на нея именно като на идоложертвена, с това той вече счита Христовата жертва за недостатъчна; той е вече ренегат по отношение на Христос. Приемането на идоложертвена храна вече го поставя в общение с друг духовен свят, чужд на християнския и самото това обстоятелство прави невъзможно всякакво по-нататъшно общение с Христос[15].

А защо ли яденето на жертвена храна се счита като средство за общение с Бога? Обикновеното ядене е сложен физико-химически и физиобиологически процес. Веществената храна по пътя на физическо действие (дъвкане), на химическо разлагане (разтваряне на храната) и на физиологически процес (абсорбиране от организма) се асимилира (уподобява) и служи като градивен материал за тялото; и става обмяна на веществата и чрез това се осигурява растежа на организма и поддържането на живота в него. Храната, следователно, ни поставя в общение с физическия свят, чрез което общение ние получаваме сили и живот. Но тази храна е веществена, тленна и поради това ни дава само физическа енергия и временно вегетиране; тя не ни осигурява духовни сили и трайно битие, вечен живот, защото рано или късно смъртта ще постави край на това наше материално битие. Това не могла да даде дори и манната в пустинята, тъй като онези, които ядоха от нея, умряха (Иоан 6:49). А човек жадува за истински и вечен живот – за безсмъртие. И той търси духовна храна и питие, посредством които да постигне безсмъртие. Тази храна човек е вярвал, че са жертвите и свещените тайнства. И забележително е, че характерен елемент в мистерийните култове на древните народи, според Одо Казел, е именно сакраменталното ядене и пиене, целта на което е да се достигне swthriva = спасение[16]. Тази храна за християните е евхаристийният Христос – Хлябът, слязъл от небето. Този хляб е неговата плът, която Той отдаде като изкупителна жертва за живота на света (Иоан 6:51).

Изводът от всичко изложено по-горе е: светата Евхаристия е не само спомен за Тайната вечеря (Лука 22:19), не само възвестяване на Господнята смърт докле Той дойде (1 Коринтяни 11:26), но и самата тя е едно жертвоприношение, една жертва. Тук, обаче, е и най-трудният въпрос – може ли и след принесената вече веднъж завинаги всеобща – за всички човеци и от всички времена – изкупителна жертва на Голгота в лицето на Господ Иисус Христос да се принасят пак нови жертви, макар и в спомен на Христовата жертва? Не ще ли с това да се признае принесената вече веднъж на Голгота жертва за недостатъчна? Всяка нова жертва след Христовата, съгласно категорическите думи на св. апостол Павел (Евреи 9:28; 10:10, 12), няма място в Новия Завет. В западната богословска литература съществува спор между римокатолици и протестанти по въпроса за жертвения характер на светата Евхаристия. Докато първите настойчиво поддържат, че Евхаристията е наистина жертва, repetitio (повторение) на Голготската изкупителна Жертва, вторите, основавайки се на ясното и категорично изказване на св. апостол Павел за неповторимостта на Христовата жертва (Евреи 9:28; 10:10, 12; Римляни 6:9-10), решително отхвърлят това разбиране, и приемат Евхаристията само като commemoratio (спомен) (Лука 22:19; 1 Коринтяни 11:24-25) на тази жертва[17] . Имало е, наистина, време на смекчаване на остротата при този разгорещен научен спор; идвало се е до едно желание и от двете страни да се приближат двете разбирания; католиците са били склонни да приемат Евхаристията не като едно повторение, в буквалния смисъл, на Голготската жертва, а протестантите – да видят в Евхаристията нещо повече от един спомен[18]. Не е било, обаче, тъй лесно да се обясни както (от страна на католиците) – какво значи повторение “не в буквален смисъл”, така и (от страна на протестантите) – както е това “нещо повече от един спомен[19]”.

За да избeгнат затруднението по въпроса за неповторимостта на Христовата смърт във връзка с повторяемостта на Евхаристията, някои западни богослови[20] правят опит да елиминират Христовата смърт като елемент в евхаристийната жертва и подчертават като съществен неин елемент възнесението. В жертвоприношението като свещенодействие (sacrificium) обикновено се включват следните моменти: избиране или посвещение на жертвеното животно, заколването (убиването) му, приношението или възношението, издигането на жертвата, изгарянето, приемането на жертвата от страна на Бога (божеството) и влизане в общение с Бог (божеството) посредством яденето на жертвата. Най-съществени от посочените моменти били принасянето на жертвата, изгарянето, приемането и яденето на жертвеното приношение, чрез което и се усвояват плодовете на приношението – очистване, мир, изкупление и други. Смъртта на жертвата (заколването или убиването) казва Хикс, не било съществен елемент на свещенодействието, понеже жертвата могла да бъде заклана и от непосветено лице. По-важно при жертвоприношението е не смъртта, а кръвта, символизираща живота, който се принася в жертва. Отнесено това към евхаристийната жертва позволява да се приеме, че съществен елемент в нея е не смъртта на Господ, а предложението на евхаристийните Дарове като мирна и безкръвна жертва, приемането ѝ от Бога и приобщаването ни с нея. По този начин при Евхаристията и при всяко нейно извършване няма ново умиране на Христос, а само принасяне (oblatio) на веднъж принесената някога жертва (hostia). Оттук Тайната вечеря се явява като oblatio hostiae immoltandae спрямо смъртта на Христос, тоест – приношение на жертвата, която има да се извърши, а светата Евхаристия – като oblatio hostiae immoltatae, тоест – приношение на някога принесената вече на Голгота жертва[21].

Има още →

+ Макариополски епископ Николай (Кожухаров)

Идеята за жертва лежи в основата на светата Евхаристия. Сам Господ още при учредяването на това тайнство му е придал жертвен характер с думите: “…това е Моето тяло, за вас преломявано…” (1 Коринтяни 11:24; “… това е Моята кръв… която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Матей 26:28). Тази същата мисъл Спасителят изказал и по-рано в проповедта си за небесния хляб – “… Хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света”. Изразът “ще отдам” очевидно съдържа в себе си жертвен елемент. Светата Евхаристия според православното разбиране е жертвоприношение. Това разбиране се основава не само върху приведените по-горе думи на Господ, но както ще се изтъкне по-нататък – и върху множество древни литургически паметници и свидетелствата на светите отци и учители на Христовата Църква. Каква, обаче, е по същина и характер евхаристийната жертва? В какво се изразява тя и какво, собствено, се принася при това особено по своя ритуал новозаветно жертвоприношение? И може ли да има място за жертва в Новия Завет, след като Христос вече принесе Себе Си в жертва за всички ejfavpax = веднъж завинаги (Евреи 9:12; 10:12; 1 Петра 3:18; Римляни 6:9-10)? – Ето въпросите, които ще бъдат предмет на изяснение в настоящата студия. Жертвата[1] и жертвоприношението е съществен и характерен елемент в култовия живот на народите. Тя означава нещо ценно, (обикновено – животно или плодове), което се обрича, посвещава и принася на Бог било като дар за благодарност, било за спечелване на благоволението Му или като изкупление и възмездие за сторен грях. Жертва в смисъл на дар са принесли на Бог Каин и Авел; първият принесъл земни плодове, а вторият – от първородните на стадото си и от тлъстината им (Битие 4:3-4). След щастливото избавление от потопа Ной принесъл на Бог благодарствена жертва (Битие 8:20). Жертва е била позната и на древните езически народи. Жертви са принасяли у тях особено при по-важни случаи от частния и обществения живот. Гърците, например са правили и по-големи жертвоприношения, наречени хекатомби (сто вола). Жертвата най-често, обаче, е израз на съзнание за грях и вина, за лична или обща виновност пред Бога (Евреи 10:2) и на заместничество, изкупление (satisfactio) на сторен грях и на умиване, очистване от него[2]. От най-дълбока древност съществува вярата в изкупителната сила на кръвта, вярата в това, че насилнически пролятата кръв само с кръв се измива (Матей 23:35-36; 27:25) и че “без проливане на кръв прошка не бива” (Евреи 9:22). Жертвоприношението заема централна част в старозаветното богослужение. Жертви са се принасяли сутрин и вечер при редовното ежедневно богослужение, както и при установените в закона празници и случаи из частния и обществен религиозен живот. Жертвите в Стария Завет са били кръвни и безкръвни, а по отношение на целта и предназначението им – всесъжение, мирна жертва и жертва за грях или вина. Старозаветните жертви, особено тези за грях и изкупление, не са имали абсолютна и самостоятелна сила и валидност (Евреи 10:4). Те са имали сила дотолкова, доколкото са били свързани с мисълта за бъдещата всеобща изкупителна жертва на Месия (Евреи 9:14; 10:1). Затова старозаветните жертви са били предобраз на изкупителната Христова Саможертва.

Най-характерен предобраз на Христовата жертва е юдейската пасха. Тя е установена в спомен на избавлението на еврейския народ от египетското робство. Колко наистина е голямо сходството между тази пасха и Христос! Пасхалното агне, както по-горе се изтъкна, означава избавлението на един народ (юдейския) от едно робство (египетското). Христос – нашата “Нова Пасха” (1 Коринтяни 5:7) – е също Агне, което взема върху Си греха на света (Исаия 53:4, 7, 10-11; Иоан 1:29; Матей 20:28; Марк 10:45; 1 Иоан 2:2; 1:7). И твърде забележително е, че Агнецът-Христос пострадва за нас тъкмо в деня, когато трябвало да се заколи пасхалното агне (Лука 22:7); в това пък, че войниците не пребили пищялите на Господ, разпнат на кръста, св. евангелист Иоан (19:36) вижда изпълнение на Писанието, отнасящо се до пасхалното агне “Кост Негова няма да се строши” (Изход 12:46). Към това можем да добавим, че в ритуала на пасхалната вечеря, в молитвите и чинодействията ѝ, се долавя един месиански, есхатологически елемент[3]. Той се състои в това, че в пасхалните хагади от по-късно време се прави спомен (зикарон) не само за миналото, когато Иехова с крепка ръка и висока мишца извел Своя народ от страната на робството, но се хвърля лъч на светлина и към бъдещето, напомня се за царството на Месия. Вратата на залата, в която се празнувало пасхата, например, била отворена. Това не било без значение – да дойде и влезе очакваният Месия. Половината от преломения безквасен хляб, наречена “афикомен”, била оставяна все със същата цел[4]. От изложеното дотук, връзката между юдейската пасха и Тайната вечеря, респективно Голготската жертва, е очевидна. Юдейската пасха, следователно, се явява наистина предобраз на тайната вечеря и на истинската пасха, която е Христос[5].  Затова и, както вече се спомена, св. апостол Павел основателно нарича Христос “наша нова пасха” (1 Коринтяни 5:7). Затова и Православната църква в прекрасните свои пасхални песнопения прославя Христос като наше избавление: “Пасха – Христосъ – Избавитель!”

На Тайната вечеря Господ Иисус обезсили и отмени старозаветната юдейска пасха, като, бидейки Сам истински пасхален Агнец, антиципира (предознаменува, предварително извърши) Своята изкупителна за целия човешки род саможертва. И Той извърши това по един особен начин – “Взе хляба и като благослови, преломи го и раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички; защото това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Матей 26:26-28). След това Господ добавил: “Това правете за Мой спомен” (Лука 22:19). Привеждайки това Господне поръчение, св. апостол Павел пояснява: “Защото, колчем ядете тоя хляб и пиете тая чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той” (1 Коринтяни 11:26).

Има още →