Етикет: садизъм

Хан Расате или в плен на традицията*

Публикувано на от Dragan Bachev

Катя Меламед

Кръглият масов гроб в Девня 3 е първата ми среща с археологията. Тогава за първи път срещнах и Димитър Илиев Димитров. Той ръководеше разкопките. Продължих да работя с него години след това – в Девня и в библиотеката на Варненския археологически музей на улица Шейново, там обработвах материалите от Девня-2 и Разделна. Благодаря му за пътя, по който ме насочи**.

Некропол 3 в Девня се намира на 4 км от некропола с трупоизгаряне в Разделна и на около 1,5 км югоизточно от двуобредния некропол Девня-1 (Ди­митров 1971; Димитров 1978). Между Девня-1 и Девня-3 е разположен христи­янският некропол Девня-2, от самото начало на втората половина на IX-ти век и със същите антропологически характеристики (Димитров 1970; Иванов 1976; Boev 1985). Девня 3 лежи върху широка, почти равна тераса, която в южния си край се спуска рязко към обширната заблатена местност Балтата. Некрополът заема необичайно голяма площ от 20,000 кв. м. Проучени са само 5,700 кв. м. от тях. Разкритите гробове заемат южната част на терасата. Те са сто петдесет и седем на брой, от тях петдесет и три с трупоизгаряне, сто и два или сто и три с трупополагане и пет кенотафа. Най-вероятно двадесет и девет от гробовете с трупополагане са християнски. Те носят белезите на Девня-2 и могат да се свържат с първите десетилетия след покръстването на българите в 864 година. Гробовете с трупоизгаряне и трупополагане са размесени и не показват никакви други разлики – хронологически или археологически, освен в начина на погребване (Димитров 1972).

В североизточната част на некропола е разчистен пръстен с правилна форма. Той има размери: външен диаметър 5,48-5,78 м, вътрешен диаметър 3,20 м и дълбочина 3,40 м. На повърхността ширината му е 1,20-1,25 м, надолу се стеснява, за да достигне до 0,19-0,24 м  на  дъното. На дълбочина между 2,05 и 3,40 м са разкрити останките на около 70 души, нахвърляни безразборно по едно и също време. Над това съоръжение се намира гроб 114, най-вероятно християнски, който определя и неговия terminus post quem – втората половина на IX-ти век.

Антропологически са изследвани шейсет и девет черепа (Йорданов 1976). От тях двадесет и осем са на жени на възраст между 25 и 40 години, мъж на 60 години, мъж на 25 години, още един мъж на неопределена възраст и тридесет и четири деца, юноши и плодове. В литературата са отбелязани различен брой погребални индивиди – от седемдесет до седемдесет и шест. Разликите вероятно се дължат на трудностите да се идентифицират всички кости поради тяхната разхвърляност  in situ. Някои са били разсечени, а други са в кърмаческа възраст или още неродени. Понякога обаче е избрана цифра, която да отговаря на предварително избраната теза. Серията принадлежи към европеидната раса с монголоидни примеси. Петдесет и два от всички черепи носят следи от изкуствена деформация в различна степен. Тя е постигната чрез двойна превръзка, най-вероятно кожена, поставяна още в кърмаческа възраст и носена поне шест месеца. Костите носят следи от необичайни обстоятелства при смъртта и погребване:

– около двадесет души, предимно с изкуствено деформирани черепи, са били разчленени;

– върху пет специално са нахвърляни камъни;

– силно овързани са били жена в напреднала бременност (№ 63), 25-годишен мъж с болестно изменение на лявата подбедреница (№ 8) и най-въз­растният от всички мъже (№ 20);

– жена с видим физически недостатък – плагиокефалия (№ 74) е била хвърлена по очи на дъното на изкопа. Върху нея грижливо са били на­редени плътно един до друг четиридесет и девет плоски неголеми камъка, които покриват целия труп без главата и лявата ръка, оставени открити преднамерено.

Авторът Катя Меламед

Може да се предположи, че някои от хората са заровени полуживи.

Всички обстоятелства около състоянието и положението на човешките останки сочат масово убийство. Открити са оскъдни по брой и вид предме­ти: пет медни обеци – отворени халки, едната при мъжки череп; обеца – халка с нанизано мънисто от две споени полусфери; по-голяма обеца – елипсовидна халка, която завършва отдолу с висулка, с прикрепено към нея малко костено цилиндрично мънисто; по-голяма елипсовидна халка със симетрично нанизани три малки кухи сферични мъниста; две малки глинени мъниста със сферична форма, от огърлица. При шийните прешлени на жена на около 30-35 години (№ 11) се е намерил малък глинен биконичен прешлен, вероятно също от огърлица. Открити са още четири железни токи с правоъгълна или елипсовидна форма, очевидно от колани, които са били препасани, както и два силно корозирали железни ножа. Липсват съдове. Липсват и животински кости.

Не са известни паралели, на гробното съоръжение. В първичната публи­кация на това необичайно съоръжение – масов гроб, откривателят му Димитър Илиев Димитров го интерпретира като човешко жертвоприношение, свързано с опита на хан Расате-княз Владимир (889-893) да възстанови езическата рели­гия на българите (Димитров 1974).

Върху кръглия масов гроб от Девня 3 се спира и Ж. Аладжов (Aladzov 1985). Той го тълкува като резултат от масово човешко жертвоприношение към Тангра, извършено от хан Расате в стремежа му да върне отново езическата религия. Основания за това му дава най-вече формата на гроба – кръг, стар символ на небето=Тангра. Подобна интерпретация предлага и У. Фидлер (Fiedler 1992).

Димитър Станчев (Станчев 1991) обръща внимание върху липсата на достатъчно основания да се припише това деяние лично на Расате. Той обаче неубедително свързва масовото убийство с човешко жертвоприношение, извършено от прабългарските вождове, които се разбунтували срещу хан Борис-княз Михаил в 865 година.

Авторът Катя Меламед

Още по-насилена изглежда тезата на Анчо Калоянов. Той датира събитието в месец юни 760-та година. Ще цитирам електронния вариант: „Очертана е и важната роля на Халеевата комета, чието появяване през 760-та, 837-ма, 912-ста и 1066-та години знаменувало размирици и бунтове сред българите. От тази гледна точка е предложено ново тълкуване на така наречения „кръгъл гроб“ в Девня – погребаните в него седемдесет и шест жертви, предимно жени, са персонификации на годините в цикъла на Халеевата комета, а самото жертвоприношение се свързва с убиването на хан Винех и възшествието на хан Телец през 760-та година на българския престол“ (http://members.nbci.com/alexvolk/rod/shamship.html). В книгата му „Българското шаманство“ тази теза е по-подробно развита (Калоянов 1995). Принесените в жертва жени са определени като годеници на убития хан Винех. Направено е заключението, че „Всъщност българският шаманизъм е палачът на седемдесет и шестте жертви и деянието му придава качествено нов облик“. Трудно ми е да коментирам тази теза. Ще отбележа само, че фактите са цитирани неточно. Антропологически са изследвани наистина само шейсет и девет черепа, независимо от разногласията по отношение на телата. Трите мъжки черепа влизат в това число. Паралелите с човешки жертвоприношения – годеници, предназначени да последват своя ритуален съпруг в отвъдния свят, са по описанията на очевидец от Х-ти век. Всъщност годеницата е само една – и то не годеница, а съпруга. А очевидецът е Ибн Фадлан, който тръгнал заедно с важна мисия от Багдад на 21 юни 921-ва година и пристигнал при волжските българи на 12-ти май 922-ра година. Той описал пътешествието си най-подробно и занимателно. Текстът му се различава от цитирания по-горе (Ибн Фадлан 1992).

Посмъртни сватби са проучени и описани в археологическата литература. Устройват се в различни култури, в различни общества и време. Някои от тях принадлежат към културния кръг, в който обитават и българите в столетията преди и след основаването на Дунавска България. Свързват се предимно с аланите. Изглеждат по съвсем друг начин, дори в случаите, когато мъртвият воин е взел за посмъртна съпруга жена с деца. Независимо от броя на погребаните в един гроб, винаги има двойка – или двойки – мъж и жена, с деца или без деца. Най-характерните елементи в подобни погребения са богатство на гробните  дарове и подсипка от въглени в гроба, понякога заменена с пясък, върху която са полагани мъртвите съпрузи (Кузнецов 1962; Плетнева, 1967). Излишно е сега да разглеждаме повече подробности; те са добре известни, както и тълкуванията на елементите, например подсипка от въглени = огън = огнище = сватба, все едно между живи и мъртви.

Интересни изводи относно събитията от края на IX-ти век и отношенията между Борис-Михаил, Расате-Владимир и Симеон излага напослeдък и Емил Райчев (Райчев 2003; виж там и най-нов критичен преглед на изворите). Като анализира подробно писмените извори, предлага поправки в преводите и ги поставя в историческия им контекст, той съвсем справедливо се усъмнява дори в опитите на княз Владимир да върне езичеството. Според него тепърва трябва да се изяснят причините за отстраняването му oт престола, а представата за княза „има нужда oт смекчаване”.

Има още →

Бунтът срещу покръстването в светлината на масовия гроб от Девня*

Публикувано на от Dragan Bachev

Камен Станев

Районът на град Девня е богат на археологически обекти от периода на Ранното средновековие. Тук, върху развалините на амфитеатъра на римския Марцианопол, се издигала българската крепост Девина. В близост до нея са открити четири селища и три некропола, които дават изключително ценна информация за езическите погребални обичаи на българите, както и за прехода към християнство. В непосредствена близост е и големият славянски езически некропол от гара Разделна. Отново в землището на Девня е открита и колективна находка с 888 бронзови монети, сечени при Василий ІІ. През 1969-1970 година при разкопките на некропола Девня-3 се попада на интересно съоръжение, което впоследствие се оказва най-зловещото откритие в българската средновековна археология[1]**.

Съоръжението се намира в североизточния край на некропола и предствлява траншея с формата на кръг, с ширина на изкопа 0,8 м и дълбочина 3,7 м, като в дълбочина изкопът се стеснява до 0,2 м. Диаметърът на очертания от траншеята кръг е около 5,7 м. В така направения изкоп били нахвърлени безразборно останките на 76 индивида, които на места достигали до седем скелета един върху друг. Много от скелетите били обезглавени и разчленени, други били с вързани ръце и крака, някои били погребани полуживи, а няколко били затиснати с камъни. Антропологичното проучване затвърждава мнението, че кръговият гроб е ням свидетел на някаква жестока драма – огромната част от погребаните са съвсем малки деца, юноши и жени (в това число и една бременна) и само два са мъже – съответно на 35 и 60 години. Очевидно в масовия гроб не били погребани загинали от епидемия или вражеско нашествие[2]. Датировката на кръговото съоръжение е ясна – то се намира в края на езическия некропол, като същевременно е застъпено от християнски гроб, тоест със сигурност може да се отнесе към втората половина на ІХ-ти век. Откритите край скелетите материали, макар и съвсем оскъдни, не противоречат на тази датировка[3]. Откривателят на кръговия гроб счита, че е следа от масово човешко жертвоприношение, свързано с езическите вярвания на българите[4]. Тази теза се приема и от следващите изследователи, занимавали се с въпроса[5].

Основният аргумент за тази интерпретация е самият вид на съоръжението, както и сведението, че през 813 година Крум извършил пред стените на Константинопол човешки жертвоприношения[6]. Принасянето на човешки жертви, и то на толкова много, очевидно трябва да се свърже с някакъв много сериозен обществен проблем. Във връзка с това са изказани две хипотези за появата на масовия гроб. Според първата въстаналите през 865 година езичници принесли в жертва привърженици на християнството. Според втората хипотеза масовият гроб е следа от опита на княз Владимир-Расате да възстанови езичеството[7].

Тъй като в литературата най-често Расате е обвиняван за клането край Девня, първо ще разгледаме доколко е състоятелна тази теза. Трябва изрично да се отбележи, че в изворите никъде директно не се казва, че княз Расате избивал, и то масово, привърженици на християнството. В най-често цитирания по повод „езическата реакция“ на Расате извор – 43-та беседа от Учителното евангелие на Константин Преславски, се казва: „[…] да го славим боголепно, без страх от цар, без срам от князе и велможи. Дори и ако настане гонение, ако предстоят мъки, ако ни сполети принуда […] Да си спомним и светите наши мъченици – не бяха ли всички от нашия род, не предадоха ли телата си на мъка: на огън, на зверове, на смърт, за да не отпаднат от любовта му, за да не се отрекат от него[8]“. Това сведение е твърде общо и лишено от конкретика и няма преки данни, които да го свържат с българската действителност в периода 889-893 година. Със същата вероятност може да се отнесе към антихристиянските гонения в Римската империя или прогонването на Кирило-Методиевите ученици от Великоморавия през 886 година, един от които е бил именно Константин Преславски[9]. Всъщност Константин Преславски като съвременник на събитието много добре е знаел, че Расате никога не е носил титлата „цар“, което още веднъж поставя под въпрос свързването на сведенията в написаната от него 43-та беседа с българската действителност. В останалите старобългарски извори за периода – например Житията на Климент Охридски[10] и Наум Охридски, Мъченичеството на петнадесетте Тивериуполски мъченици[11], Чудото на свети Георги с българина[12] и други, няма и намек за подобни гонения, още по-малко пък масови избивания. Това, което е особено важно в случая, е, че старобългарските извори за периода били създавани под прекия надзор на цар Симеон, което още повече поставя въпроса защо той не използвал езическата реакция и избиването на християни по времето на Расате като аргумент за свалянето му от престола, което реално погледнато си е било дворцов преврат. В хрониката на Регино изрично се казва, че Расате започнал „с всички средства да възвръща новопокръстения народ към езическите обреди“[13]. Интересното в случая е, че това е дадено като последния грях на Расате след грабежите, пиянствата, пиршествата и разврата. Едва ли може да има съмнение, че за един игумен, какъвто Регино е бил, връщането към езичеството е бил най-големият грях, поради което съвсем естествено възниква въпросът: защо той е споменат след далеч по-безобидни грехове като пиянството и разврата? А може би е просто едно клише, целящо да опетни името на Расате и да оправдае действията на Борис, на когото Регино явно симпатизира. Във връзка с езическата реакция на Расате понякога се твърди, че тогава била разрушена Голямата базилика в Плиска[14]. Същото се твърди и за Дворцовата църква[15]. При внимателно проучване на Голямата базилика обаче се установява, че разрушенията са следствие от слягането на почвата[16]. За Дворцовата църква няма данни да е бил възстановяван езическият храм, който се намирал под нея, нещо, което би трябвало да се очаква, ако е била разрушена от Расате. Също така няма данни да са били възстановявани разрушените езически храмове в Цитаделата на Плиска, Преслав, Мадара, Калугерица и новооткритият храм в Дръстър. Предвид тези факти, езическата реакция по времето на Расате изглежда е била далеч не толкова значима, и този въпрос от българската история се нуждае от преразглеждане[17].

За това, че масовият гроб не е следствие от принасяне на жертви или на избити християни по времето на Расате, личи от един много важен факт. Огромната част от черепите са с изкуствена деформация. Всъщност това е популацията с най-голям процент с деформирани черепи в цяла България. Това, което е важно в случая, е, че 18 от черепите са на лица под 20 години, в това число и на съвсем малки деца. Изкуственото деформиране през VІІІ-ми-ІХ-ти век се прилагало единствено от българите и се явявало основен етноопределящ обичай, наследен от сарматските им предци. С Покръстването този обичай бил забранен като влизащ в разрез с основните християнски догми, съгласно които човек е създаден по образ и подобие Божие. Така за българските некрополи от края на ІХ-ти век този обичай се явява и датиращ белег. В никакъв случай не може да се допусне, че повече от двадесет години след приемането на християнството (тоест близо едно поколение)[18] жителите на Девня са продължавали да деформират черепите си, демонстрирайки по толкова показен и безспорен начин верността си към езическите традиции. Това е още по-недопустимо, ако се вземе под внимание фактът, че погребаните в масовия гроб най-вероятно са принадлежали към най-висшата аристокрация, тоест лица, били в постоянен контакт с княз Борис и висшето духовенство, а Девня не е била забутано селце в покрайнините на държавата, а съвсем близо до Плиска и един от най-важните държавни центрове. Ако се приеме, че, въпреки посочените аргументи, част от българите двадесет години след Покръстването са продължили да спазват езическия обичай на изкуствена деформация, а масовият гроб е от времето на Владимир, то се изпада в абсурдна ситуация. Излиза, че Расате е избил или принесъл в жертва на езическите богове най-фанатизираните привърженици на езичеството, защото едни искрени християни, каквито би трябвало да бъдат потенциалните жертви на езическата реакция, не биха погазили, и то толкова демонстративно, основни християнски догми и да деформират черепите на новородените си деца, спазвайки един езически обичай. Очевидно Расате трябва да отпадне като евентуален извършител на клането при Девня.

Има още →