Автор: йеромонах Серафим Роуз (1934-1982)
1. Увод
2. Търсенето
3. Откровението
4. Страданието
6. Заключение
8. Послеслов
9. Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз
Изображение: авторът иеромонах Серафим Роуз. Източник – google
Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5KG
(Бележка – Краткото жизнеописание на отец Серафим е написано от монах Дамаскин, от манастира Св. Герман Аляскински, Калифорния, САЩ)
Кратко жизнеописание на йеромонах Серафим Роуз
1. НАЧАЛОТО[4]
Животът на отец Серафим сам по себе си е чудо. Нищо от неговото обкръжение не предполагало такова интензивно духовно израстване. Човекът, който ни приближи до вярата на древните подвижници, се родил в обикновено протестантско семейство в не по-малко обикновеното курортно градче Сан Диего, Калифорния. Родителите на майка му Естер били имигранти от Норвегия. Баща му – наполовина французин, наполовина датчанин – бил обикновен човек, който изкарвал прехраната си с поддръжка на игрища за бейзбол. Той не искал повече от живота. При все това когато на 12 август 1934 година му се родил третият и последен син, той му дал името Юджийн, което в превод означава „благороден“.
Иеромонах Серафим (Роуз)2. Откровението
Ако вземете учебник по православно богословие, ще прочетете, че истината не може да бъде открита от човека самостоятелно. Вие можете да четете Писанието или някоя свещена книга и дори да не разбирате какво казват те. Има един пример за това в книгата Деяния на светите апостоли, в разказа за апостол Филип и етиопския евнух:
А на Филипа Ангел Господен каза: стани и тръгни към юг по пътя, който води от Иерусалим за Газа и който е пуст. Той стана и отиде; и ето един етиопянин, скопец, велможа на Кандакия, етиопска царица, пазител на всичките ѝ съкровища, който бе дошъл в Иерусалим на поклонение, връщаше се и седнал в колесницата си, четеше пророк Исаия. А Духът каза на Филип: приближи се и се допри до тая колесница. Филип се затече и като чу, че той четеше пророка Исаия, рече: разбираш ли това, що четеш? Той отговори: как ще мога, ако някой не ме упъти? И помоли Филипа да се качи и да седне при него. А мястото от Писанието, което четеше, беше това: „като овца на клане бе заведен, и както агнето е безгласно пред своя стригач, тъй и Той не отваря устата Си. При унижението Му Той бе лишен от праведен съд. Но рода Му кой ще обясни? Защото се отнема животът Му от земята.“ Тогава скопецът заговори и каза на Филипа: моля те, за кого говори това пророкът? За себе си ли, или за другиго някого? Филип отвори устата си и като зачена от това Писание, благовести му за Иисуса. И както си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя? А Филип му каза: ако вярваш от все сърце, – може да се кръстиш. Той отговори и рече: вярвам, че Иисус Христос е Син Божий. И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двамата във водата, Филип и скопецът; и кръсти го. Когато пък излязоха из водата, Дух Светий слезе върху скопеца, а Филипа грабна Ангел Господен; и скопецът го вече не видя, и радостен продължи пътя си (Деяния апостолски 8:26-39).
Има няколко свръхестествени, мистични елементи в това изложение: ангелът казва на Филип къде да отиде (въпреки че за етиопеца това изглеждало като случайна среща на пътя в пустинята) и по късно, след кръщението, Духът Божи взима Филип, който изчезва пред очите на евнуха. Но не това кара евнуха да желае кръщение и да стане християнин. Има неще друго, което му въздейства: не чудесата, а нещо, което се е случило в сърцето му. Макар че чудесата понякога помагат на човек да дойде до вярата, те не са правилната причина за приемане на християнството. В същата книга Деяния на светите апостоли четем разказа за Симон Влъхва, който искал да плати пари, за да стане член на Църквата и да придобие даровете на Светия Дух, защото те били много ефектни и свръхестествени. Симон упражнявал доходната „професия“ на маг във време, когато колкото повече свръхестествени неща можел да прави човек, толкова повече пари и престиж получавал. По това време повечето от свръхестествените неща се случвали в християнството, а не в езическия свят. Както знаем от книга Деяния, апостол Петър отхвърлил молбата на Симон. Последният стигнал до лош край като ни оставил понятието „симония“ за означаване на опит да се купи Божията благодат.
За сравнение, когато Филип говорил с етиопския евнух, нещо в сърцето на евнуха се променило. В книга Деяния се казва, че той „повярвал“. Неговото сърце било стоплено от истината която чул. Думите на Писанието са изпълнени със сила и когато им е дадена правилната интерпретация, нещо в човек се „отваря“, ако сърцето му е готово. Затова евнухът приел Христа с цялата си душа; той бил променен човек. Това не било заради чудесата, а заради това, за което Христос дошъл на земята да донесе.
Същото нещо може да се види на друго място в Новия Завет когато двама от учениците на Христос вървели по пътя за Емаус (Лука, глава 24). В деня на Своето възкресение Самият Христос ги срещнал, тръгнал с тях и ги попитал защо са толкова развълнувани. На свой ред те се почудили – нима е единственият, който не знаел какво се е случило в Иерусалим. Тогава Му разказали, че имало един велик пророк, Който бил убит и тогава, според твърденията, възкръснал от мъртвите; но те не знаели какво да вярват. Тогава Христос започнал да отваря сърцата им и да обяснява казаното в Стария Завет за това, което щяло да се случи на Месията. През цялото това време учениците не Го разпознали, защото Той не дошъл при тях с личби и чудеса, за да ги впечатли. Когато пристигнали в Емаус, Христос направил така, сякаш ще продължи по-нататък и ще си тръгне от тях неразпознат, но те Го помолили да остане и да пренощува при тях. И тогава, когато Той седнал с тях и „преломил хляба“, както направил на Тайната вечеря, техните очи се отворили и те видели, че това бил Самият Христос, Който в този момент станал невидим за тях. Тогава те започнали да се питат и да си припомнят, че през цялото време, когато Той вървял с тях по пътя, сърцата им горели, макар че не Го разпознавали. Това, което ги накарало да познаят Христос всъщност, било именно „горенето на сърцата“, а не само фактът, че Той изчезнал от техния поглед, защото магьосниците също могат да правят това. И така преди всичко не чудесата разкриват Бога на хората, но нещо за Бога, което се открива на готовото за това сърце. Това е „горенето на сърцето“, чрез което двамата ученици познали дошлия в плът Бог.
Тук виждаме как идва така нареченото откровение: сърцето е развълнувано и променено от присъствието на Бога или от някой, който е изпълнен с Неговия Дух, или просто от чуване на проповядваната за Него истина. По същия начин и апостолите през първото десетилетие след Христовото възкресение имали силата да проповядват Евангелието на хората по цялата обитавана земя – в Индия (и вероятно дори в Китай), в Русия на север, където живеели скитите, в Британия на запад и в Абисиния на юг.
Същото важи и днес, въпреки че хората са станали много по-нечувствителни и духовно непросветени и са много по-малко в състояние да откликват на истината. Що се отнася до архиепископ Иоан, тези, които повярвали чрез него, били подтиквани не от чудесата му, но преди всичко от нещо, което трогвало техните сърца. Ще ви разкажа пример от неговия живот; за едно събитие, което се случило в Шанхай, където той бил епископ по време на Втората световна война. Това ни беше разказано от една наша добра приятелка – вокален педагог на име Анна, която почина преди няколко години. Както тя обясни, постът на архиепископ Иоан бил толкова стриктен, че неговата долна челюст загубвала сила по време на постните периоди и той говорел много неясно. Тя била назначена, за да му дава уроци, как да упражнява своята челюст и говорът му да стане малко по-ясен. Той винаги идвал при нея в определеното време и след края на всеки урок по навик оставял двадесет долара. През време на войната тази жена била ранена и била на смъртно легло във френската болница в Шанхай. Било късно през нощта; навън имало силна буря и в града нямало никакви комуникации. Но съзнанието ѝ било ангажирано само с едно желание. Тя вече знаела от лекарите, че скоро ще умре, и единствената ѝ надежда била архиепископ Иоан да дойде, за да ѝ даде светото причастие и по някакъв начин да я спаси. Тя молела персонала на болницата да се свържат с него, но всички ѝ отговаряли, че е невъзможно. Телефоните не работели заради бурята и болницата (тъй като било военно време) през нощта била заключена. Така единственото, което тя можела да прави, било да вика: „Помогни ми! Архиепископ Иоан, ела!“ Разбира се, всички мислели, че бедната жена бълнува, защото контактът с него бил невъзможен. Но в същата нощ сред бурята, вратите се отворили и архиепископ Иоан влязъл със светото причастие. Той се приближил до нея, изповядал я, успокоил я (тя била, разбира се, вън от себе си от радост), дал ѝ светото причастие и си отишъл.
Жената спала 18 часа след това и когато се събудила на другия ден, се почувствала възстановена. „Архиепископ Иоан дойде“, казвала тя. „Какъв архиепископ Иоан“, питали сестрите, казвайки ѝ, че не е възможно да се влезе през заключените врати през нощта. Жената от съседното до нея легло казала, че някой наистина е бил там, но все още никой не ѝ вярвал. Тя започнала да се чуди дали не е имала халюцинации. Но когато сестрите оправяли леглото ѝ, те открили под възглавницата двадесет долара. „Аха, казала тя, ето доказателството, че той е бил тук!“
Как е знаел, може да попита някой, архиепископ Иоан? Как е успял да се добере до нея, след като нямало никакъв начин през онази нощ да получи съобщение от болницата? Някой може да каже, че това му се е открило, защото толкова много неща като това са му се откривали. Но как се е открило? Защо на него, а не на някой друг? Защо истината, както излиза, се открива на едного, а не на останалите? Има ли някакъв специален орган за приемане на откровение от Бога? Да, несъмнено има нещо като орган, но ние го затваряме и не му позволяваме да се отваря: Божието откровение се дава на любящото сърце. Ние знаем от Писанието, че Бог е любов; християнството е религията на любовта (Можете да се позовете на неуспехите, да посочите хора, които са християни на думи, и да кажете, че тук няма любов; но християнството наистина е религия на любовта, когато се практикува последователно и по правилния начин). Нашият Господ Иисус Христос Сам каза, че Неговите истински ученици ще се отличават преди всичко по своята любов.
Ако попитате някой, който познаваше архиепископ Иоан, какво е това, с което той привличаше хората към себе си – и все още привлича мнозина, които никога не са го познавали, – отговорът винаги е един и същ: Той преливаше от любов; той жертваше себе си за окръжаващите го с абсолютно неегоистична любов към Бога и към тях. Ето защо на него беше открито нещо, което други хора не можеха да получат и което той никога не би узнал по естествен начин. Той самият смяташе, че въпреки „мистицизма“ на нашата Православна църква, който откриваме в Житията на светиите и в произведенията на светите отци, истинският православен човек винаги стои твърдо на земята, подхождайки правилно към всяка ситуация, изправила се пред него. Човекът се среща с Бога тогава, когато приема ситуациите, в които любящото сърце е необходимо условие. Благодарение на любовта в сърцето ние можем да стигнем до познание на истината. Понякога дори Бог разбива и смирява сърцето, за да го направи възприемчиво – както станало в случая с апостол Павел, който навремето преследвал християните. За Бога миналото, настоящето и бъдещето на човешкото сърце са винаги настояще и Той вижда къде може да направи пробив и да общува.
Несъвместими със сърцето, способно да получава откровение от Бога, са студената пресметливост и опитите да извлечеш нещо от хората. В религиозния живот тези неща пораждат лицемерието и шарлатанствата от всички видове. Ако се вгледате в религиозния свят днес, вие ще се уверите в това: има твърде много лицемерие, позиране и сметки, твърде много възползване от ветровете, които донасят първо една религия или религиозна идея на мода, а после друга. За да намерите истината, вие трябва да погледнете по-дълбоко.
Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google
Кратка връзка – wp.me/p18wxv-5JW
Иеромонах Серафим (Роуз)(Към Увод)
1. Търсенето
Защо човек изучава религия? Съществуват много несъществени причини и само една, ако човек е наистина сериозен – да открие и установи връзка с реалността, стояща зад бързо променящото се ежедневие, което не оставя нищо след себе си и не предлага трайно щастие на човешката душа. Всяка религия се опитва да направи достъпен контакта с тази реалност. Бих искал да кажа няколко думи днес за това, как православното християнство прави достъпна духовната действителност за религиозно търсещия.
Търсенето на тази реалност е опасна задача. Всички вие вероятно сте чували различни истории за това, как млади хора в нашите дни на търсене „са съсипали себе си“. Мнозина, опитвайки да достигнат до тази реалност, умират млади или водят мизерно съществуване само с част от своя мозъчен потенциал и душа. Аз самият си спомням за един приятел от дните на моето търсене преди двадесет и пет години. Алдъс Хъксли току-що бе открил мнимата „духовна“ стойност на LSD и бе повлиял на мнозина да го последват. Този млад човек, един типичен религиозен търсач, който би могъл да посещава курс като този, веднъж ми каза: „Това, което можеш да ми кажеш за опасността от наркотиците, не е от значение, ти трябва да признаеш, че има нещо по-добро от всекидневния американски живот, който е духовно мъртъв.“ Аз не се съгласих, оттогава дори смятам, че духовният живот е двуизмерен: той може да бъде по-възвишен от всекидневния живот на поквара, но той също може да бъде и пo-низш и да причини духовна – а също и физическа – смърт. Моят приятел пое по своя път и преди да навърши тридесет години, беше една развалина, един стар човек, чийто разсъдък бе помрачен и който бе престанал да търси реалността.
Подобни примери могат да се открият сред хора, които търсят различни форми на психичен опит, експериментират в „извънтелесните“ състояния или имат контакти с НЛО и други. (Опитът от масовото самоубийство в Джоунстаун през 1980 година е достатъчен, за да ни напомни за присъщата на религиозното търсене опасност.) В нашата православна литература от последните две хиляди години има достатъчно поучителни примери от този вид. Тук аз ще цитирам само един, от живота на св. Никита – един монах от Киево-Печерската лавра, който живял преди почти хиляда години в Русия:
Воден от ревност, Никита помолил своя старец да го благослови за живот в усамотение. Старецът (това бил св. Никон), му забранил, казвайки: „Сине мой! Не е добре за млад човек като теб да бъде бездеен. По-добре е да живееш с братята. Като им служиш, ти няма да загубиш своята награда. Сам знаеш как Исаак бил измамен от демоните в усамотение. Той би загинал, ако благодатта Божия, по молитвите на нашите свети отци Антоний и Теодосий, не го беше спасила“.
„Отче – отговорил Никита – аз никога няма да бъда измамен от подобно нещо. Желая да се изправя непоколебимо срещу хитрините на демоните и да моля Бог да ми даде дара на чудотворство, като на Исаак Отшелникът, който и досега извършва много чудеса.“
„Твоето желание – казал старецът отново – надхвърля силата ти. Бъди на своя пост, за да не би, като се превъзнесеш, да паднеш. Аз ти препоръчвам да служиш на братята и така ще получиш венец от Бога за своето послушание.“
Никита, воден от силна ревност за живот в усамотение, нямал ни най-малко желание да послуша съветите на стареца. Той изпълнил това, към което го подтиквал неговият разум, и като се затворил в усамотение, започнал да се моли непрестанно, без да излиза от килията си. След известно време, докато се молел, той чул глас, който се молел заедно с него и усетил необикновено благоухание. Измамен от това, Никита си казал: „Ако това не е ангел, той няма да се моли с мен и няма да усещам благоуханието на Светия Дух.“ Продължил да се моли усърдно, като казвал: „Господи, открий ми Себе Си по разбираем начин, за да мога да Те видя.“
Тогава се чул глас, който му казал: „Аз няма да ти се явя, защото си млад, за да не би като бъдеш издигнат, да паднеш.“
Отшелникът отговорил със сълзи: „Господи, аз никога няма да се заблудя, защото старецът ме научи да не се поддавам на дяволската измама и ще направя всичко, което ми заповядаш.“
Тогава, придобивайки сила над него, душепогубващата змия казала: „Не е възможно за човека, докато е още в плът, да ме види. Но аз ще ти изпратя моя ангел да стои с теб. Изпълнявай неговата воля“.
С тези думи демонът се появил в образ на ангел пред отшелника. Никита паднал на колене и му се поклонил като на ангел. Демонът му казал: „Отсега нататък няма да се молиш, а ще четеш книги. По този начин ти ще влезеш в постоянно общение с Бога и ще получиш силата да даваш спасително учение на онези, които идват при теб, и аз непрекъснато ще се моля на Твореца на всичко за твоето спасение.“
Отшелникът повярвал на тези думи и така бил още повече измамен. Той престанал да се моли и започнал да чете. Постоянно виждал как демонът се моли и се радвал, защото предполагал, че ангел се моли за него. Тогава Никита започнал да говори с думи от Писанието на онези, които идвали при него, и да пророкува като палестински отшелник.
Неговата слава се разпространила сред светските хора и достигнала до двореца на великия княз. Всъщност Никита не пророкувал, а казвал на идващите при него къде се намират откраднати вещи, къде на отдалечено място нещо се е случило, като получавал своята информация от демона, който му служел. Така той съобщил на великия княз Изяслав за убийството на Новгородския княз Глеб и го посъветвал да изпрати своя син, за да поеме княжеството и да управлява на негово място. Това било достатъчно за светските хора, за да започнат да почитат отшелника като пророк.
Между другото за отбелязване е, че светски хора и дори монаси без духовна проницателност често са привличани от шарлатани, самозванци, лицемери и такива, които са в демонична прелест, като ги вземат за светци и за истински служители на Бога.
Никой не можел да се сравнява с Никита в познанието на Стария Завет. Той обаче не се позовавал на Новия Завет и никога не вземал своите разкази от Евангелието или апостолските послания. Никита дори не позволявал на никого от своите посетители да говори за Новия Завет. От тази странна склонност в неговото учение отците на Киево-Печерската лавра разбрали, че е прелъстен от демон. По онова време в манастира имало много свети монаси, дарени с духовни дарове и благодат. Със своите молитви те прогонили дявола от Никита и той престанал да го вижда. Тогава отците извели Никита от усамотението и го помолили да им разкаже нещо от Стария Завет. Но той твърдял под клетва, че никога не е чел тези книги, които преди знаел наизуст. Оказало се, че дори е забравил да чете, толкова голямо е било въздействието на сатанинската измама. С голяма трудност Никита се научил да чете отново. По молитвите на светите отци той се възстановил, признал и изповядал своя грях, оплакал го с горчиви сълзи и заради своя смирен живот сред братята получил висока степен на светост с дар на чудотворство.
Впоследствие св. Никита бил ръкоположен за епископ на Новгород.[1]
Този разказ повдига един въпрос за нас днес. Как може религиозно-търсещият да избегне клопките и съблазните, които среща по своя път? Има само един отговор на този въпрос: човек трябва да търси не заради религиозния опит, който може да го измами, а заради истината. Всеки, който сериозно изучава религия, се изправя пред този въпрос: това е въпрос буквално на живот и смърт.
Често се казва, че нашата православна християнска вяра е „мистична“ в сравнение със западните конфесии. Тя е в постоянна връзка с духовната реалност, чиито резултати, наричани обикновено „свръхестествени“, са отвъд всякакъв вид земна логика или опит. Не е необходимо човек да търси примери в древната литература, достатъчно е да погледне живота на чудотвореца в наши дни и ще види, че той е изпълнен с мистични елементи. Архиепископ Иоан Максимович, който почина само преди петнадесет години и живя точно в тази част на Калифорния като Архиепископ на Сан Франциско, бил виждан в огнена светлина, издигал се по време на молитва, бил ясновидец, правел чудеса на изцеление… Не това обаче е забележително самò по себе си; то може лесно да бъде имитирано от фалшиви чудотворци. Как ние можем да знаем, че той е бил в контакт с истината?
_________________________
*Из книгата Божието откровение за човешкото сърце, от иеромонах Серафим (Роуз), издава ЕТ Кирил Маринов, С., 1997. Същият текст е възпроизведен тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.
[1] Bishop Ignatius Brianchininov, The Arena (Holly Trinity Monastery, Jordanville, New York, 1983) pp. 31-34.
Изображения – авторът иеромонах Серафим (Роуз) (1934-1982). Източник – google
Кратка връзка за тази публикация – wp.me/p18wxv-5JQ
Иеромонах Серафим (Роуз)Увод
Монах Дамаскин
През месец май, 1981 година, само една година преди да се упокои в Господа, отец Серафим Роуз бе поканен да изнесе лекция в Калифорнийския университет в Санта Круз. Неговото посещение включваше среща със студентите от курса по сравнително религиознание, наречен „Световни религии в Съединените щати“.
Санта Круз бе център за всеобщото духовно търсачество, достигнало своя връх в края на шестдесетте и началото на седемдесетте години, като елементи от това движение се забелязваха и през осемдесетте. Младите хора, дошли да чуят отец Серафим, бяха странствали по много духовни пътища. В Санта Круз по това време се подвизаваха различни гуру, като Раджнеш, Муктананда, Шри Шинмой и много други. Те постигаха временна слава, като обещаваха просветление или впечатляваха хората с всевъзможни атракции. Мнозина търсещи студенти от университета, като пренебрегваха богословските дисциплини, учеха с така наречения гуру и търсеха директен религиозен опит посредством халюциногенните средства. В същото време други, неудоволетворени от духовната бедност на западната култура, търсеха по-възвишената реалност в тибетския или Дзен будизма, или пък в англиканизираните, форми на американския индиански шаманизъм. Накрая, имаше и такива, които желаеха да търсят истината в своето християнско наследство. Западният християнски свят обаче бе лишен задълго както от пълнотата на своята древна традиция, така и от усещането за духовните метафизични принципи, върху които тя се основава. Затова онези, които се опитваха да извлекат най-доброто от съвременното западно християнство, чувстваха в известна степен комплекс за малоценност пред религиозните традиции на Изтока.
Кой е най-великият човек на XX век? Задавали ли са си този въпрос православните хора по света? Сега, когато навсякъде се правят анкети, разгласяват се всякакви класации и се дават най-различни награди, защо и ние да правим изключение?! Йеромонах Серафим (Роуз) — ето едно предложение. Животът на Юджийн (Евгений) Роуз – такова било неговото име в света – открива една необикновена картина на търсене на Бога и непрестанна жажда за великото.
На 14/27 октомври 1970 г. двама млади мъже — Юджийн (Евгений) Роуз и неговият приятел Глеб Подмошенски — приемат монашество, за да тръгнат по пътя на древните свети отци и техните по-късни велики последователи, като св. Паисий Величковски, с когото ги свързвал и сходният начин на живот.
Прави впечатление една снимка от детството на Юджийн с каубойска шапка. И кой знаел тогава, че не такъв, а „духовен каубой“ ще стане той?! Не по хора щял да стреля Юджийн. Негова цел станали духовните врагове на човека — демоните.
А ето и една много висока оценка за Фьодор Достоевски, отразяваща добре неговото място в света на православната вяра: През XIXвек в Русия били известни много пророци — сред тях даже миряни, като например Достоевски, — предвидели настъпването на Революцията като резултат от неверието, житейската суета и чисто външното изпълнение на обредите, лишени от гореща и самопожертвователна вяра, която изисква Православието[9]. 
Йеромонах Серафим (Роуз) е безпощаден в своята критика на първия вид богоборчество, характерен в известна степен за всички епохи от човешкото съществуване, но проявяващ се особено силно в днешния свят. Той казва: Животът днес е едно постоянно търсене на „развлечения“, които дотолкова са лишени от сериозен смисъл, че един посетител от която и да е страна на XIXв., гледайки нашите популярни телевизионни програми, увеселителни паркове, реклами, филми и музика — т.е. почти всеки аспект на съвременната ни култура, — би си помислил, че е попаднал в страната на някакви малоумници, загубили всякаква връзка с нормалната реалност[12].
Православното учение за края на този свят е известно. То е добре описано в Откровението на св. апостол и евангелист Йоан Богослов и отразява редица закони от психологическо естество, в чиято неоспорима истинност се убеждаваме все повече и повече. О. Серафим нарича Антихриста странния хуманистически управник на света в края на времената, който сякаш ще обърне наопаки цялата вселена, представяйки тъмнината за светлина, злото за добро, робството за свобода и хаоса за порядък; той въплъщава цялата философия на абсурда и самата идея за Човекобога, защото ще се покланя само на себе си и ще нарича себе си Бог[17]. 
Рече Бог: Да бъде светлина. И биде светлина. 
Трябва да влезете, за да коментирате.