ОТКЪС ОТ РОМАНА НА МАРТИН РАЛЧЕВСКИ “ПОЛУБОГИНЯ“*

…Противно на волята ми, есента на същата година бях настанен във възможно най-отвратителния интернат, който можех да си представя. Не ми се навлиза в подробности, само ще ти кажа, че решението на майка ми се оказа с печални последствия за мен. Тя вярваше, че чрез постъпването ми в подобно заведение ще се социализирам по-лесно и ще стана по-подготвен за живота, отколкото ако си остана вкъщи при нея и сестра ми. Стана точно обратното. След като попаднах в тази противоестествена и враждебна среда, аз инстинктивно започнах да страня от другите момчета и да се затварям в себе си все повече и повече. Без да се усетя, за по-малко от месец, от ведро и щастливо момче се превърнах в тъжен и нещастен младеж. Нямаше ден, в които да не се измъчвам и терзая. Понякога дори си поплаквах. Не за майка ми, а просто така, за детството, което насилствено ми бе отнето. Навярно основната вина за това бе на баща ми, но не мислех за него, нито пък го упреквах. Съжалявах единствено за себе си.Един февруарски следобед се случи авария с отоплителната система. Дойдоха двама външни хора, които на висок глас превъзбудено започнаха да обсъждат проблема. Доколкото дочух, водата в парното бе избила и се налагаше да се ремонтира час по-скоро, иначе имало реална опасност сградата да се наводни. След като чу оценката на специалистите директорът, за всеобща изненада, реши да ни пусне в тричасова принудителна градска отпуска. Той бе строг и коравосърдечен човек. Предупреди ни да си гледаме внимателно часовниците, защото входната врата ще бъде заключена точно в 19.00 часá и ако някой закъснее, ще спи на улицата. Сигурно се питаш, защо ли ти разказвам точно за това. Отговорът е прост – защото в онази дълга студена зимна нощ навън остана да нощува едно единствено момче. И това бях аз! Когато нещо е писано да се случи, то просто се случва и това си е. Закъснях само с пет минути. Щом разбрах, че няма да отменят заповедта и да ме пуснат вътре, където парното, макар и все още слабо, но все пак вече работеше, се отчаях. От скитането ми по ветровитите улици се бях намръзнал като куче. Стоях пред масивните железни порти и близо час плаках без прекъсване. С падането на нощта навън ставаше все по-студено. Налагаше да измисля нещо. Реших да обикалям по магазините докато са отворени, за да не се вкочанясам. В началото това даде известен резултат, но когато наближи 22.00 часá и всички започнаха да затварят, ситуацията коренно се промени. Нямах друг избор освен да се движа, за да не замръзна. Треперих като лист. Устните ми бяха посинели, а стъпалата ми влажни и вледенени. Започнах да губя усет за пръстите си. На всичкото отгоре и бях гладен като вълк. Бе ясно, че ако не намеря къде да пренощувам ще се разболея сериозно, а не бе изключено и да замръзна от студ. Завъртях се около едни бездомници, които се топлеха край собственоръчно накладен огън, но единия ме опипа и веднага избягах. Продължих да скитам. Нощта ставаше все по-мразовита и ледена… Вече не си усещах пръстите на краката. И тогава дойде „просветлението” – допишка ми се! Въпреки късния час и безлюдните улици обаче не можех да го направя просто на улицата. Нуждаех се от тоалетна. Намерих обществена такава. Платих четиридесет  цента и влязох, за да се облекча. Вътре беше топло. Почувствах се по-добре… толкова добре, че не ми се излизаше отново навън. Тъй като нямаше други посетители, поостанах. От топлината се отпуснах и ми се приспа. Да нощувам в тоалетната ми се стори безумие и го отхвърлих като идея. Но миг по-късно осъзнах, че може би това бе единствената ми алтернатива. За пръв път бях изправен пред избора да избирам от две злини по-малката. Огледах се. Не изглеждаше безкрайно отблъскващо. Сгуших в срещуположния ъгъл на писоарите, директно на пода. Когато легнах, миризмата ме блъсна. Беше гадно, но… постепенно привикнах. Срамна и неприятна работа – да прекараш цяла нощ на такова място… Спах нервно, на пресекулки, навярно всичко на всичко не повече от три, най-много, четири часа… В онази съдбовна нощ се зарекох и си обещах – не само пред себе си, но и пред Бога, – че никога повече през живота си няма да завися от когото и да е.

Върнах се в семинарията огорчен и покрусен. Предполагам, че съм изглеждал ужасно. Но имаше и друго. С мен се бе случило нещо съдбовно – страданието, което изпитах през онази нощ ме преобрази. Тогава не го съзнах. Но дълбоко в душата ми промяната вече беше започнала. За кратко тя се превърна в арена, на която започнаха да воюват най-различни невидими сили.

Между желанието за ново начало и реалността обаче имаше съществена разлика. Скоро разбрах, че само по себе си силното ми желание съвсем не бе достатъчно, за да ме освободи от оковите на интерната и да ме направи щастлив. И така, без да се усетя, неизбежно се бях изправил пред кардиналната дилема – или да се побъркам или да се обърна с цялото си сърце към Бога. Решението не дойде съвсем съзнателно, а някак поетапно, каквото и да означава това. Резултатът бе, че за няколко седмици се превърнах в дълбоко религиозен младеж. Молех се по цял ден и по цяла нощ. Почти до припадък. Първоначално молитвата ми бе конкретна – неистово исках от Бог да ми помогне по какъвто начин Той си знае, но да облекчи страданието ми и да ме освободи от този затвор. Ала както често става при хората, които редовно се молят, молитвата ми неусетно се трансформира в благодарствена. Мой родител, приятел и помощник във всичко стана само и единствено Христос. Обичах Го така, както някой ден навярно бих обичал все още неродените си деца. Какво говоря. Обичах Го повече от всичко и всички… Те нещата… всъщност са несъпоставими… И сега идва най-интересното. Случи се приблизително месец след онази сцена в парка. Една вечер, докато си лежах в леглото и както обикновено се бях отдал на основното си занимание, се отпуснах и заспах. И тогава, насън или наяве, и до ден днешен не мога да съм сигурен, в стаята се разнесе несравнимо благоухание. В помещението спяхме четири момчета, едното от които не бе особено чистоплътно. Бях свикнал с лошата миризма, така че останах слисан, когато усетих приятния аромат. Викнах към другите, за да разбера какво става, но никой не откликна. Викнах пак, но отговор не последва. И… чудото стана… Стаята се озари от светлина! Сграбчил завивката и стискайки я здраво започнах да се моля, но този път умолявах Този, от Когото зависи всичко в нашия свят, да ме избави от халюцинацията. И тогава… тогава се появи ангела. Не смеех да помръдна. Онемях. Сетих се, че, според религиозната литература, виденията са лошо нещо и че грешниците не получават такива; при тази ми мисъл страхът ми се удвои. С трепереща долна челюст, заеквайки на пресекулки едвам успях да промълвя: „В името на Господа Иисуса, заповядвам ти да си идеш!” и стиснах кръста, който висеше около шията ми. Нищо подобно обаче не се случи. Вместо това в този момент ангелът се видоизмени. Светлината в стаята се приглуши и той, подобно на обикновен човек от плът и кръв, се приближи към мен и седна на леглото ми.

„Тук съм, за да ти известя хубава промяна”, промълви, а аз онемях. Той направи дълга пауза, за да се поуспокоя и добави: „Скоро Бог ще те дари с нещо, което завинаги ще улесни живота ти. Помни благодеянието Му и никога не го забравяй” …

__________________________________

*Материалът е предоставен от автора. Източник на илюстрацията: блога на автора (вж. по-долу адреса му).

“Смело мога да заявя, че романът „Полубогиня“ е самобитно и необикновено цвете в съвременната ни проза! Изобилстващ от идеи, с динамична история и християнски послания, той би оставил у всеки читател трайни и красиви емоции.“

Доц.  д–р Цецо ДушкинСУ “Св. Климент Охридски“, ВХТИ.

Кратка биографична справка за автора

Мартин Ралчевски е роден в София през 1974 г. Завършил е СУ “Св. Климент Охридски“ със специалности богословие и география.  Има издадени около 20 статии и есета, свързани основно с изследвания над смъртта и човешката душа.  Живее във Великобритания.

Автор е на християнските романи: “Безкрайна нощ“, 2008 г., изд.“Сиела“, “Горски дух“, 2009 г., изд.“Сиела“, “Полубогиня“, 2010 г., изд.“Сиела“,“30 Паунда“ – предстои да излезе до края на 2011 г. Авторски блог: www.ralchevski.blogspot.com, e-mail: ralchevski@abv.bg

АКАКИЕВАТА СХИЗМА (484-519) – продължение 13

ІІІ. Нов етап в развитието на монофизитството

Бурята по верските въпроси, предизвикана от еретиците, скоро се разпространила с почти еднаква сила в трите източни патриаршии – Константинополска, Антиохийска и Иерусалимска. От периферията на империята борбата по естествен път се пренесла в столицата, където се съсредоточила като във фокус и станала крайно ожесточена. Влизайки във връзка с императора, с негово съгласие, а може би и по негов съвет, Филоксен (Ксенай) Иераполски пристигнал в столицата (началото на 507 година), за да постигне и тук същото, което вече направил в Антиохия. Константинопол постоянно представлявал сборен пункт на много епископи, които се стичали тук отвсякъде, някои по свои лични, а други по епархийски дела. Затова не е чудно, че Филоксен скоро намерил в града много свои поддръжници, от които едни се обявили против Халкидон по убеждение, а други – от желание да угодят на императора. Между ревнителите на монофизитството бил Елевзий, епископ на Асивона, известен с крайния си фанатизъм в борбата срещу Халкидонския събор. Всички те заедно се стараели да въздействат на императора и да го настроят срещу патриарх Македоний, когото представяли като един от главните виновници за всеобщия раздор в империята и Църквата. Македоний се отнасял към тях с презрение. С Филоксен той не искал нито да влиза в общение, нито дори да разговаря. Православният народ, клирът и монасите, които държали на халкидонските определения, започнали да се вълнуват и да демонстрират постоянна готовност за всеобщо въстание. Уплашен от тези предвещаващи буря признаци, Анастасий в този случай не послушал еретиците и побързал тайно да отдалечи Филоксен от Константинопол[564].

Три години по-късно (510 г.) в Константинопол пристигнали 200 монаси-еретици, които дотогава предизвиквали смутове на различни места на Изток. Те били предвождани от Севир, който впоследствие станал Антиохийски патриарх. Към тях се присъединили и други епископи, клирици и миряни, които симпатизирали на идеите им, като например епископ Юлиан Халикарнаски – ярък противник на Халкидонския събор[565]. Палестинските монаси, узнавайки, че Севир и хората му са заминали за Константинопол, на свой ред пристигнали там, като влезли в общение с православните в града и открито изказали намерението си да противодействат на своите противници с всички достъпни средства. Тук се появили и някои от останалите верни на Православието александрийски монаси[566].

Естествено целта на всички действия на еретиците била да принудят православните и особено техния предстоятел патриарх Македоний да анатемосат Халкидонския събор. Те твърдо преследвали тази цел и не се спирали пред никакви средства, за да обезсилят или унищожат своите противници. По всякакъв начин те се стараели да внушат на императора мисълта, че всички раздори, смутове и вълнения, които ставали в държавата и Църквата, били заради това, че привържениците на Халкидонския събор не искат да се отрекат от неговите решения, а мирът ще настъпи едва тогава, когато срещу него бъде произнесена пряка анатема[567]. Ръководен от такава увереност, Александрийският патриарх Иоан ІІІ Никиот дори предложил на императора 2000 фунта злато, ако се съгласи да анатемоса Халкидонския събор[568]. Анастасий напълно бил съгласен с еретиците, но като държавник не можел да не види, че една анатема на Халкидон ще предизвика още по-големи вълнения. Затова той продължил да иска от патриарх Македоний да игнорира съборните определения, да приеме Енотикона и да влезе в общение с апокрисиариите на Иоан Никиот, тъй като последният също се опирал на Енотикона, тоест не приемал Халкидонския събор, но и не го отхвърлял[569]. Македоний отговорил, че без нов вселенски събор, на който председател да е Римският епископ, той няма да се съгласи с никакви промени по въпросите на вярата и Църквата, поради което няма намерение да влиза в общение с никой, който предварително не обяви, че приема Халкидонския събор и го признава за своя същност и свой учител. Като доказателство за неотменимостта на своето решение той анатемосал Флавиан Антиохийски, за когото се разнесъл слух, че е противник на Халкидон, анатемосал и прогонил и неговите апокрисиарии, както и всеки, който се осмелява да каже нещо против събора. Императорът бил крайно раздразнен от това поведение на патриарха и за да му отмъсти и го накара да почувства силата на властта му, лишил Голямата църква („Св. София”) от правото да дава убежище (азил) и наредил насилствено да извлекат от нея всички, търсещи закрила. Занапред това право се предоставяло в разпореждане единствено на еретиците. Освен това той се заклел да не се вижда повече с Македоний и никога повече да не го допуска пред очите си[570].

ІІІ.3.1. Севир

Анастасий се придържал твърдо към Енотикона като норма при управлението на църковните дела[571], докато не попаднал под влиянието на един необикновен човек и не бил въвлечен в провеждането на такава църковна политика, която довела до опасни бунтове и конфликти в Константинопол, Сирия и Илирик. Севир[572], син на куриал в писидийския град Созопол, който произхождал от християнско семейство, но според местната традиция не бил кръстен като дете, следвал граматика и риторика в Александрия, а след това право в Берит (дн. Бейрут). Сред студентите там, които в по-голямата си част били от богати и образовани фамилии, бил и Петър Ивериеца, който бил в града около 490 г. с мнозина от своите последователи, чийто център бил неговата отшелническа килия около гр. Маюма в Газа. Той печелел все повече фанатици в полза на една строга аскеза, като ги надъхвал с крайна враждебност към Халкидонския символ, което смятал за първостепенен дълг на благочестието. Дълго време Севир се бранел от тези влияния, завършил следването си[573] и оставал верен, дори и след кръщението си, на своето решение да стане схоластик (адвокат). Тогава натискът върху него бил удвоен. При едно свое посещение в Иерусалим през 494 г. той попаднал под влиянието на Евагрий Самосатски, който в Берит бил най-усърдният пропагандатор на монашеството. В резултат на това Севир заменил адвокатската тога с расото и постъпил първоначално в манастира на Теодор, приемник на Петър Ивериеца. След като прекарал в Елевтеропол изискваното за монасите време на строго самовглъбяване, той бил приет в местния манастир на Роман, после се завърнал в Маюма и основал там свой манастир. Севир прекарвал времето си не само в благочестиви разисквания и молитви, но изучавал ревностно, както преди гражданското, сега каноническото право и догматическите съчинения на отците, най-вече на св. Кирил Александрийски. В монашеската си килия той се посветил на дългогодишна работа за въоръжаване на аргументи в полза на борбата както срещу халкидонистки настроената Западна църква, така и срещу приелата Енотикона константинополска иерархия. За такава борба обаче той се нуждаел и от съответен църковен сан. За презвитер бил ръкоположен от Епифаний, епископ на Перга, който по времето на Енцикликата на Василиск станал епископ на Магидон, после не приел идеите на Антиенцикликата, а отишъл в Александрия и след смъртта на Тимотей Елур се присъединил към кръга на Петър Ивериеца в Палестина[574].

Появата на Севир в столицата и неговата дейност там предизвикали настроения против неговия и другите манастири около Маюма. Те били провокирани от египтянина Нифалий, който първо като акефал в Александрия порядъчно вгорчил живота на Петър Монг, а после преминал към халкидонистите и влязъл в иерусалимския клир. Той повлиял на патриарх Илия, който лавирал между Енотикона и Халкидонския символ[575], да прогони[576] монасите от манастирите около Маюма, които дотогава били толерирани. Севир пристигнал в Константинопол като техен апокрисиарий през 508 година[577] и оглавил вече спомената колония от 200 монаси. Благодарение на своята висока начетеност, Севир бързо се сближил с някои висши[578] сановници. Чрез Пров, племенник на императора, той получил достъп и до самия него. Анастасий имал страхопочитанието на благочестивия християнин пред всеки един монах. Севир му представил една смесица от монашеско благочестие, светско образование и обиграност, както и една догматика, базирана върху детайлно познаване на Преданието и характерна с диалектическата си острота, каквато императорът още не бил срещал в столицата, или поне в лицето на своя патриарх. Василевсът бил достатъчно добросъвестен и самоуверен владетел, за да следва така покорно монашеските съвети, както неговият предшественик слушал тези на своя патриарх, но политикът у него все пак не бил дотолкова трезвен, че да устои на надеждите, с които хитрият монах се надявал да въодушеви чувството му за църковна отговорност по отношение на създаването на единна Вселенска православна църква. Така Севир лесно постигнал първоначалната цел на пътуването си в столицата. Анастасий наредил на магистъра на официите да върне прогонените от иерусалимските манастири монаси и предупреждавал архимандритите им в едно догматическо послание, в което използвал изрази от Енотикона, да си поставят за цел[579] единството на Църквата, тоест да прекратят враждата си с Иерусалимския патриарх. Но апокрисиарият на тези монаси, Севир, не мислел да се връща вкъщи, а останал в столицата около три години, като се отдал не само на интензивна литературна дейност[580]. Неслучайно столицата се пълнела с тълпи от монаси от палестинските манастири и Антиохия[581], като към тях се присъединили и епископи от диоцез Ориент: Филоксен[582], вече в качеството на митрополит на провинция Ефратезия, както и двамата исаврийски епископи – Сергий Филаделфийски и Астерий Келендерийски[583]. Създадено било движение, което да подхване отново борбата срещу Халкидонския символ и изтласка встрани компромиса на Енотикона.

ІІІ.3.2. Патриарх Флавиан ІІ Антиохийски

След смъртта на Паладий на Антиохийската патриаршеска катедра бил избран Флавиан ІІ (498-512)[584], който според слуховете бил противник на Халкидонския събор. Веднага след встъпването си на катедрата Флавиан побързал да изпрати обичайното известително послание (синодика), заедно с изложение на вярата си до Александрийския патриарх Иоан ІІ Имула (Монаксон), като го помолил и той, от своя страна, да стори същото[585]. Разбираемо е, че размяната на тези общителни грамоти е станала на основата на Енотикона. Еретиците се надявали да видят свой поддръжник в лицето на Антиохийския патриарх, но се оказало, че той приемал Енотикона повече в първоначалния му смисъл – като снизхождение към еретиците, отколкото като средство за разпространение на ереста. Флавиан скъсал общението си с Александрия[586]. На това се възпротивили монасите от околностите на Антиохия и Сирия І и се отрекли от него[587], което трябвало да изкупят с жестоко гонение[588]. Против Флавиан въстанал и Филоксен. Изглежда, че той, който, подобно на Сотирих, митрополита на Кападокия І, е изповядвал[589] Енотикона като достатъчна норма на вярата, се е борил[590] против Антиохийския патриарх повече от църковно-политически, отколкото от догматически съображения, по подобие на кириловите методи на действие. В началото той обвинявал патриарха в несторианство. За да отклони от себе си това обвинение, Флавиан анатемосал както Несторий, така и учението му. Тогава Филоксен оставил Несторий и започнал да посочва други лица, които, според него, се придържали към несторианството, и заявил на Флавиан: „Ако ти не предадеш на анатема всички тези лица като единомишленици на Несторий, то и ти си несторианин, ако ще и хиляда пъти да изречеш анатема срещу Несторий и учението му”. Враждувайки против Флавиан, той заедно с това вербувал свои поддръжници и съмишленици сред епископите, които да действат в полза на ереста. Флавиан отстъпил пред свадливостта на своите противници и за да укроти бурята, която щяла да се разрази, предал на анатема всички лица, посочени от тях като еретици. Междувременно Филоксен и привържениците му успели да настроят против патриарха и самия император, като го представили като несторианин и покровителстващ несторианството. За да се оправдае от тези клевети, Флавиан успял на един свикан в Антиохия събор да прокара[591] дълъг документ, който признавал съборите в Никея, Константинопол и Ефес, премълчавал Халкидон, после проклинал Диодор и Теодор, Теодорит и Ива, Кир и Иоан Егейски[592] и завършвал с 4 глави, в които остро била атакувана халкидонската формула εν δύο φύσεσιν. Той изпратил своята анатема срещу несторианството и на императора[593], като още веднъж тържествено признал Енотикона и се опитвал да се оправдае от клеветите срещу него[594]. Но Анастасий вярвал повече на Филоксен и хората му, които вече започнали да искат от Флавиан анатема и на Халкидонския събор, и на всички, които допускали две природи. Когато им отказал, те отново започнали да го обвиняват в несторианство. Настъпили силни смутове, за прекратяването на които патриархът се видял принуден да издаде свое изповедание на вярата, в което обявил, че приема Халкидонския събор само по отношение отлъчването на Несторий и Евтихий, но не и по отношение на вероопределението и въпросите на вярата[595]. Противниците му оставали недоволни от поведението му. По желание на императора[596], Севир съставил свой „Образец на вярата” с анатема на Халкидонския събор и на приемащите две природи в Иисус Христос, който, както го представя Захарий Ритор[597], бил „нещо средно между подлостта на формулата на Флавиан и радикалната ожесточеност на антиохийските монаси”. Исаврийците, начело с митрополит Константин Селевкийски[598], го одобрили, макар и не единодушно[599], и прекъснали общението си с Флавиан, който, подобно на Илия Иерусалимски, отхвърлил новия образец на вярата, като продължили да настройват народа срещу него[600].

ІІІ.3.3. Теопасхитският спор.

В началото на ноември 512 година, когато в Антиохия станал гореописаният бунт, довел в крайна сметка до свалянето на Флавиан, императорът, следвайки внушенията на Севир[601] и Марин от Апамея (Сириеца)[602], заповядал да се въведе прибавката „распньІся за ньІ” към Трисветата песен и това тържествено да се обляви в храма от амвона. Патриарх Тимотей Константинополски, от своя страна, също заповядал с особен писмен указ оттогава насетне във всички църкви и на всички литии това да бъде спазвано. По поръчение на Атанасий на 4 ноември 512 година, неделя, Марин и още няколко други висши сановници в храма „Св. Теодор” се опитали да запеят от клироса Трисагиона с добавката. Народът го изпял в обичайната форма и отново се стигнало до сблъсъци, които продължили и на следващия ден и скоро придобили размерите на огромен бунт. На 6 ноември, вторник, голямата процесия, организирана по повод годишнината от дъжда от пепел, който през 473 година засипал столицата и провинция Европа, дала повод тези сблъсъци да прераснат в бунт с убийства и палежи. Цели квартали на Константинопол били предадени на огъня, хиляди хора паднали в жертва на религиозната борба, а и много сановници заплатили с живота си заради своята привързаност към ереста. Предпологайки, че прибавката е направена по внушение на Марин от Апамея, като произхождащ от Изток, разярената огромна тълпа се устремила към дома му, но той, чувайки шума, успял да се укрие. Тогава заблудената тълпа убила един селянин, който живеел у тях на монашески начала. Разнесла се мълвата, че прибавката е била направена по съвета на този селянин и тълпата, без да се замисли, му отсякла главата, набила я на копие и със смях крещяла: „Ето врагът на Св. Троица!” Къщите на Марин[603] и на императорския племенник Помпей Старши били подпалени, а имуществото им – разграбено. Сенаторите Келар и Патрикий, които се опитвали да усмирят тълпата, трябвало да търсят убежище от пороя камъни, който полетял срещу тях. Авторитетът на императора също бил поставен под въпрос. Анастасий бил обявен за недостоен да управлява. Неговите статуи били изпочупени и народът започнал да си търси друг, по-достоен василевс. Ареобинд, съпруг на Аниция Юлиана, бил провъзгласен за император, но лоялният генерал се оттеглил чрез бягство от ролята на узурпатор. Заплашен от това огромно народно вълнение, императорът се скрил в едно предградие, близо до Влахернската църква, но обмисляйки положението, се решил на крайна мярка. Той се появил внезапно на хиподрома гологлав, без корона, „и изпратил глашатаите да обявят на народа, че той е готов да свали от себе си върховната власт, но че на всички не е възможно да я поемат, защото тя не търпи множеството, и че след него отново пак ще има един управител на империята”. Тази смирена реч на императора силно подействала на народа, който се бил стекъл срещу него, пейки Трисагиона без добавката. Тълпата, „като че ли по божествено кимване”, затихнала и започнала да моли Анастасий отново да приеме короната, като обещавала да се успокои. Впоследствие императорът жестоко наказал виновните[604].

В борбите на православните с еретиците св. Литургия често е била използвана като аргумент. Севир е имал своите основания, за да се изяви, според преданието[605], като химнописец и църковен композитор. Едва ли по негово директно предложение, но със сигурност невъзпрепятствани от него, палестинските и антиохийските монаси, които с него или заради него дошли в Константинопол, си послужили с една утвърдена форма на Трисагиона като средство за борба, с което предизвикали православните монаси от и около Константинопол. Това довело до безредици, жертва на които станал патриарх Македоний. Те дори застрашили трона на един силен император като Анастасий. За да бъдат разбрани тези борби, е необходимо тук да се изложат някои подробности около Трисагиона.

Когато на 8 октомври 451 г., в края на първото заседание на Халкидонския събор, председателстващите императорски представители отменили издадената на Разбойническия събор присъда срещу Флавиан Константинополски и Евсевий Дорилейски и се изказали в смисъл, че Диоскор и петима други от водачите на Разбойническия събор заслужават от своя страна осъждане, епископите от диоцез Ориент при своето бурно одобрение прибягнали до Трисагиона[606]. Точно двадесет години по-рано, през октомври 431 година, водената от Иоан Антиохийски делегация от източни епископи на Третия вселенски събор, в писмо-прошение до императора се кълняла във формула[607], която недвусмислено показва, че толкова оспорваната добавка ο σταυρωθεις δι’ ημας се е била появила преди това. Както през 511 г. твърдели намиращите се в Константинопол привърженици на Севир, тя е била обичайна в Антиохия още от времето на св. Евстатий Антиохийски (324-331)[608]. Той се бил превърнал в легендарна фигура, която и двете страни – православни и монофизити, се опитвали да ангажират в своя подкрепа. Това, което е известно от учението на историческия Евстатий[609], е достатъчно, за да се твърди, че той би сметнал една такава добавка за еретическа. Когато монофизитите дошли на власт в Антиохия в лицето на Петър Гнафей, отдавна известната добавка била въведена в официалния текст на литургията[610] още по времето на първата узурпация, предприета срещу Мартирий (471 г.). Във всеки случай тя се била утвърдила вече дотолкова по времето на православния патриарх Каландион, че той не можал да я отстрани, а се задоволил с това да добави преди нея израза Χριστέ βασιλευ[611]. От само себе си е ясно, че Петър Гнафей отново отстранил втората добавка, когато станал патриарх за трети път (485-488).

Самият Трисагион без добавката бил въведен, според хронистите, в литургията в Константинопол въз основа на свръхестествено откровение[612] по времето на патриарх Прокъл (434-446). В действителност тя е била привнесена, което личи от факта, че е била разбирана погрешно. Първоначално всичките й части, откъдето и да са били взети, е трябвало да се отнсасят само към единствения вокатив κυριε, тоест Иисус Христос[613]. Със същата яснота това показват и императивът ελέησον, и добавката σταυρωθεíς. Така я е интерпретирал и Севир, когато я е защитавал[614]. В Константинопол обаче трите части на Трисагиона били отнасяни към св. Троица. Противоречието е било ясно и отчетливо формулирано от православния Антиохийски патриарх Ефрем (527-545)[615].

ІІІ.3.4. Патриарх Тимотей Константинополски

Мястото на Македоний на Константинополската катедра заел Тимотей І (511-518), който дотогава бил презвитер и скевофилакс на Константинополската църква[616]. Той нямал твърди нравствени и религиозни убеждения; бил отстъпчив пред императора, но неудобен за Севир, тъй като оставал верен на Енотикона. Съвременниците го наричали Литровул и Килон[617], желаейки с това да посочат нравствените му недостатъци. Императорът желаел да види своя приятел Севир в качеството на синкел[618] на новия патриарх[619], но хитрият монах предпочел засега да се оттегли в своята килия.

Като най-добра характеристика за изменчивостта на убежденията на Тимотей служи следният пример от неговата практика. Веднъж той се явил в Студийския манастир, където игуменът бил починал и на негово място бил избран нов. Очакващият ръкоположение игумен отказал да го приеме от ръката на патриарха въз основа на това, че той отхвърля Халкидонския събор и не го признава за вселенски. След като Тимотей обявил, че анатемосва всеки, който не приеме събора, игуменът се съгласил да бъде ръкоположен от него[620]. Един архидякон на име Иоан, който имал манихейски възгледи, побързал да донесе за това на императора, който естествено възнегодувал срещу патриарха и привиквайки го при себе си, го упрекнал че е човек с непостоянен характер. Сега Тимотей побързал да анатемоса всеки, който приемал Халкидонския събор. Не е чудно, че човек с такъв характер се бил съгласил да бъде оръдие на императорската воля. Той побързал да влезе в общение с Иоан Никиот и неговите апокрисиарии и сам, на свой ред, му изпратил в Александрия свои апокрисиарии със синодална грамота, които, в угода на Никиот, се съгласили да анатемосат Халкидонския събор. Той искал да внесе в диптихите името на Севир, който се бил обявил за краен монофизит, а да извади оттам името на Флавиан Антиохийски, но народът му попречил да стори това. Заедно с общителната си грамота (ενθρονιστικòν γραμμα), той, за да угоди на императора, изпратил и акта за свалянето на Македоний. Той обаче бил приет само от най-страхливите, които се опасявали от мъчения и преследване в случай на отказ. По-умерените отказали да го приемат, а най-храбрите ревнители отказали да приемат както новия патриарх, така и неговата общителна грамота. Своята омраза против Македоний и привържениците му Тимотей изразявал с това, че отказвал да служи в която и да е църква, ако преди това от нея не бъдели изнесени или заличени всички изображения на Македоний. Неговите последователи той подлагал на мъчения и изпращал на заточение в оазиса в Тиваида. Яростта му била насочена особено силно срещу монасите. За обуздаването им той се съюзил с простата селска тълпа и екзекутирал мнозина от тях. Напрежението нараствало[621].

За да бъдат отстранени различията между Тимотей и патриарсите на Антиохия и Иерусалим, които не приемали новата обединителна формула, Анастасий свикал (511 г.) в Сидон събор на подчинените на двамата патриарси епископи и изпратил като свой комисар един трибун и нотарий. На събора присъствали около 80 епископи[622], а председатели били Филоксен и Сотирих – лични врагове на Флавиан Антиохийски, но поддръжници на Енотикона. Радикалните противници на патриарх Флавиан – антиохийските монаси – представили за обсъждане от събора обединителната формула в 77 параграфа на Севир, насочена против Халкидонския събор и Tomus Leonis. Флавиан и неговите привърженици декларирали, че тях ги задоволява анатемата против съчиненията на Теодор Мопсуестийски, против съставените от „някои” укори към Кириловите анатематизми и против самия Несторий, „за да не би с това да събудим спящия дракон и той с отравата си да порази мнозина”. Императорският комисар представил синодиките на Петър Монг, Атанасий и Иоан Имула, в които се съдържало само признаването на Енотикона. Така Севир, който бил на събора с цел да наложи своята обединителна формула, понесъл, както сам признава[623], тежко поражение. Тъй като исканото от императора единство не могло да бъде постигнато, съборът се разпуснал без да вземе формално решение. За да не се яви в столицата с празни ръце, комисарят накарал двамата патриарси да му дадат писма до императора[624].

Скоро след свалянето на Македоний последвали и тези на Флавиан Антиохийски (512 г.) и Илия Иерусалимски (516 г.). Анастасий не се е домогвал, както твърдели православните[625], и преди, и след Сидонския събор на всяка цена да премахне Флавиан Антиохийски. Последният пострадал много повече от безредиците в Антиохия, които били предизвикани от фанатизма на местните монаси, породен от неуспеха на събора. Филоксен бил крайно недоволен от полумерките на Флавиан и изисквал от него решително осъждане на Халкидонския събор. След като той със силната поддръжка от страна на монасите не се съгласил, Филоксен решил с цената на всичко да го свали от Антиохийската катедра. За целта извикал монаси-монофизити от един манастир в Сирия Първа[626], които шумно нахлули в Антиохия и започнали настоятелно да искат от Флавиан осъждане на Халкидонския събор. По този повод цирковите партии се нахвърлили безмилостно върху тях[627]. Монасите от друг манастир, намиращ се в Сирия Втора, православни по убеждение и привърженици на Флавиан, който като монах също бил в този манастир, след като разбрали за станалото, побързали да отидат в Антиохия, за да подкрепят патриарха. Последвал страхотен метеж, в който народът застанал на страната на Флавиан. Повечето от монофизитските монаси били убити, а телата им хвърлени в река Оронт. Императорските чиновници, изпратени там, за да въведат ред, посъветвали патриарха първоначално да се оттегли в имението на Платаните, северно от Антиохия, но императорът не се задоволил с тези палиативни мерки. Безредиците, разразили се около Трисагиона, които спомогнали преди това за падането на Македоний, сега причинили и падането на Флавиан. Анастасий сметнал за правилно да го отстрани като главен виновник за кървавия бунт, а според Малала и като последовател на Несторий, и за да не дава поводи за бунтове на монасите, го изпратил на заточение (512 г.) в град Петра, намиращ се в най-южните покрайнини на Палестина[628]. Мястото не било избрано без умисъл, тъй като през 436 г. там бил заточен и Несторий.

Патриарх Тимотей Константинополски починал на 5 април 518 година[629]. Неговият синкел, презвитер Иоан Кападокиеца, наричан от Севир[630] ο Φλωρεντινος, бил ръкоположен на 17 април, третия ден на Великден, за столичен патриарх[631]. Народът поискал от него анатема на Севир Антиохийски[632] и в подкрепа на това си искане започнал да се бунтува. Летописците нищо не казват за резултатите от този бунт, вероятно защото скоро след това починал и самият Анастасий, с приемника на когото настъпила и промяна в държавната политика по църковните дела.

ІІІ.3.5. Патриарх Севир Антиохийски

С изпращането на Флавиан на заточение изгряла звездата на Севир Антиохийски (512-518), когото 12 епископи от диоцез Ориент – митрополитите на Киликия и Августоефратезия, 4 епископи от Сирия І, 5 от Августоефратезия и 1 от Ливанска Финикия ръкоположили[633] в Антиохия през ноември 512 година[634]. Те изпратили синодика до Тимотей Константинополски, която по същество повтаряла обединителната формула от 511 година. Севир смятал това за отстъпка, но тя предизвикала такава сензация, че префектът на Антиохия го смъмрил. Севир декларирал, че по-скоро би се отказал от катедрата, отколкото да зачеркне дори и буква от изложеното в синодиката до Тимотей свое изповедание, като същото повторил и в писмо до императора. Анастасий, съгласявайки се с неговия избор, бил взел от него обещание да приеме Енотикона, да не анатемосва Халкидонския събор и да не предприема нищо срещу неговите привърженици. Той обаче изпълнил само половината от обещанието си: приел Енотикона, но отстъпвайки пред своите привърженици, анатемосал Халкидонския събор още в деня на ръкоположението си. Същото той впоследствие повторил и в синодалните си грамоти, които всеки новоизбран патриарх изпращал както до другите патриарси, така и до епископата на своя диоцез[635]. Той отишъл и още по-далече[636]. Приветствената му реч, прочетена веднага след неговото ръкоположение пред сановниците, народа и монасите, подписана от него и ръкоположилите го епископи[637], съдържа признаване на първите три вселенски събора и Tomus Leonis. Разликата между тази реч и предишната му обединителна формула се състои в това, че Халкидонският събор е прокълнат като цяло, което говори за едно втвърдяване на позицията.

Случило се това, което обикновено става при подобни обстоятелства: монофизитите приели неговите грамоти и влезли в общение с него, а православните ги отхвърлили и го анатемосали. Някои от тях, които не се отличавали с твърдост на характера, отстъпвайки пред насилията, в началото се съгласили да приемат грамотите на Севир, но след това те ги отхвърлили. Козма, епископ на Епифания, и Севириан, епископ на Аретуза[638], прекъснали общението си с него и му изпратили отлъчителна грамота по протодякона на Епифания – Аврелиан. За да я предаде на Севир, той се облякъл в женска дреха и прикривайки с покривало лицето си, се приближил до него при една процесия и му връчил документа, уж че това било някаква лична молба, след което изчезнал в тълпата. Настъпил голям смут. Императорът, узнавайки за това, наредил на Азиатик, управител на Ливанска Финикия, да свали от катедрите им Козма и Севириан. Но местните жители се разбунтували в тяхна защита. Азиатик докладвал на императора, че без кръвопролитие не би могъл да изпълни заповедта. Анастасий наредил да не се прекрачва прага на умереността, като заявил по този повод, че макар и това дело да е важно, той счита като прекалено висока цена, ако за него бъде пролята дори и една капка кръв на негов поданик[639].

Скоро след ръкоположението си Севир свикал епископите на диоцез Ориент[640] на събор в град Тир. На него била одобрена по-крайната формулировка като истинско тълкувание на Енотикона и била изпратена една синодика до Александрийския патриарх Иоан ІІІ Никиот[641]. Севир отклонил поканата за събора в Ираклия, която получил в началото на 515 г. Засега той бил предпазен от омразата на Виталиан благодарение на успешната в крайна сметка съпротива на императора. Въпреки това в диоцез Ориент не липсвали противници. Юлиан, епископ на Лостра, и Петър, епископ на Дамаск, били свалени и заточени в Палестина[642]. Епифаний Тирски, брат на сваления Флавиан, бил и оставал твърд негов противник, но му били отнети правата да ръкополага своите суфрагани[643], а в самия град Тир бил поставен Иоан Мандрита, негов конкурент, на когото той трябвало да отстъпи храма „Св. Богородица”[644]. Твърдението на Захарий Ритор[645], че Епифаний бил свален от катедрата си, е погрешно. В митрополията на Сирия ІІ (Апамея) на Севир най-после му се отдало да постави за епископ свой предан привърженик – Петър. Той и неговият покровител именно в тази провинция срещнали ожесточена съпротива сред монасите, които, както вече стана дума, се били разбунтували поради свалянето на Флавиан. Сега пък архимандритите от епархиите Епифания, Аретуза и Рафанея прекъснали общението си със Севир. Техните епископи, съответно Козма, Севириан и Зоил[646], били приканени вероятно от постоянно действащия, по подобие на ενδημουσα в Константинопол, събор в столицата на диоцез Ориент или да вразумят архимандритите, или да одобрят тяхното сваляне. Те отговорили с едно неуважително писмо, с което заявявали на заседаващите в Антиохия епископи, че не ги смятат за никакви, заради което последните ги обявили за свалени. Севир[647] запознал магистъра на официите с декрета с цел той да бъде утвърден от императора. Това станало, но след известно време императорът помолил Севир да отмени свалянето на тримата епископи. Според Евагрий[648], който е родом от Епифания, епископът на Рафанея бил свален, а другите двама, заедно с архимандритите, направо отлъчили Севир, което било и мотивът на императора да изпълни молбата на Севир за свалянето им. Вероятно те отново били поставени на катедрите си, щом като и през 518 година, след падането на Севир, в доклада[649] си до Константинополския патриарх и столичния σúνοδος ενδημουσα се хвалят именно с отделянето си от Севир, но премълчават, че въпреки това тогава те не били лишени от катедрите си.

Архимандритите пък не били приети отново в общение, но не били и прогонени от манастирите им. Те, заедно с голяма група монаси, при едно пътуване през есента на 517 година до манастира на св. Симеон Стълпник били нападнати от севирианите и дали много ранени и около 350 убити[650]. С обвинения срещу Севир и Петър Апамейски, че са организирали нападението, двама от тях – архимандритите Сергий и Иоан били изпратени в столицата, за да се оплачат пред императора и патриарха, но те ги прогонили като клеветници[651]. Тогава станало нещо необичайно. Същите пратеници, които явно не знаели латински език, били изпратени при папа Хормизд в Рим с една молба, подписана[652] от архимандритите и приетите в клира като презвитери и дякони монаси[653], която била насочена не само против патриарх Севир и техния митрополитг Петър, но едва прикрито и срещу императора. За това повлияло и скъсването на отношенията на императора с папата. Архимандритите били добре инструктирани какво би искал Рим от тях. Те обвързали своята молба с проклинане на Несторий, Евтихий, Диоскор, Петър Монг, Петър Гнафей и Акакий. За техните собствени епископи въобще не ставало дума. Хормизд отговорил[654], че за Рим такова проклятие е нещо разбиращо се от само себе си, което е трябвало да стане много по-рано[655]. От своя страна, той също премълчал за епископите. Вместо това папата привел примера за цар Озия (ІІ Парал. 26:16-23) като предупреждение към онези владетели, които си позволяват намеса в църковните дела. С две думи, папата заставал зад бунта на монасите против императора.

Според устните съобщения на пратениците към списъка на анатемосаните в Рим били прибавени и имената на Севир Антиохийски, Филоксен Иераполски, Кир Едески (470-498) и Петър Апамейски.

Филоксен и Сотирих били в един лагер със Севир, но не като негови безусловни привърженици. Александрийският клир, при цяалото си единодушие в омразата против Халкидонския символ и Tomus Leonis, му създавал пречки. Там се дразнели, че един прост монах заплашвал да измъкне от александрийците ръководството на антихалкидонската опозиция и да им наложи приемането на нова обединителна формула[656]. Когато Иоан ІІІ Никиот в своя отговор на синодиката на Тимотей Константинополски, която се обявявала в подкрепа на Енотикона, „поел по един среден път”, както се изразил Севир, и изисквал „проклинане на съблазните” без по-конкретно прецизиране, Диоскор и Херемон, негови апокрисиарии в столицата, подтикнали императора да му направи остра забележка вече да не се зодоволява само с изповядването на Енотикона, както е ставало с предшествениците му от Петър Монг насам. Преписи от онези по-стари синодики, които на събора в Сидон са изиграли своята роля, били потворно приложени към императорската сакра[657]. Видно е, че императорът, върху когото Севир е влияел така силно по време на тригодишния си престой в столицата, все пак не е допуснал да изпадне напълно под негово влияние и не е искал да скъса радикално с традицията на Енотикона. Евагрий[658] го характеризира в случая като постоянно загрижен за запазване на мира.

______________________________________

564. Theophanes, op. cit., p. 230; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

565. Ibid., 235-237; Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

566. Ibidеm.

567. Liberatus, Breviarium, cap. 19.

568. Theophanes, op. cit., p. 234.

569. Theophanes, op. cit., p. 234; 238; Liberatus, Breviarium, cap. 18.

570. Ibid., 234-235; 238; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 24; 27.

571. Първите двама приемници на Петър Монг – Атанасий ІІ (490-497) и Иоан ІІ Имула (497-505) – продължили практиката да признават в синодиките си Енотикона без прибавки, ср. Severus, Ep. 4, 2, p. 288 сл.; Liberatus, Breviarium, cap. 18. Изглежда, че Иоан ІІІ Никиот, приемник на Иоан Имула, когато през 505 година известил в Константинопол и Антиохия за интронизацията си, е отишъл по-далече в осъждането на Халкидонския символ. Ето защо Македоний Константинополски скъсал общението си с него, ср. Zacharias Rhetor, Vie de Severe. – In: PO, 2, p. 113. Според Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 60, това е станало против волята на императора.

572. Подробност вж. във въведението на Brooks. – In: Severus of Antioch, The sixth book of the sellect Letters of Severus, vol. 1. Относно кръга на Петър Ивериеца и беритските студенти ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 4; 72.

573. Ср. Zacharias, Vie de Severe, p. 91.

574. Ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 7; Ер. 2, 3, р. 248.

575. Ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 262, 295.

576. Zacharias, Vie de Severe, p. 103; Evagrius, op. cit., III, cap. 33.

577. Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Ср. Schwartz, Ed., Johannes Rufus, S. 62.

578. Zacharias, Vie de Severe, p. 104, споменава патриция Клементин, консул за 513 година, и интенданта Евпраксий, комуто той самият посветил своята „Църковна история”. От кореспонденцията на Севир трябва да се прибавят още magister militum Патриций, ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4, интендантът Мисаил, ibid., Ep. 1, 18, и преди всичко влиятелният сановник Марин от Апамея, ibid., Ep. 7, 6, на служба при префекта на гвардията Зотик, ср. Kyrill von Skythopolis, Vita Sabae, p. 304, който бил скоро повишен на тази длъжност, ср. Evagrius, op. cit., III, cap. 42; Bury, Hist. of the later Roman emp., I, p. 470. На страната на противниците му бил магистърът на официите Келар, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 10, р. 131; 134, ср. Theodorus Lector. – In: Miller, Melanges 1, p. 62.

579. Zacharias, Vie de Severe, p. 105.

580. Ibidem.

581. Ibid., p. 107; 110; cр. Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61.

582. Това е споменатият по-горе Ксенай, ръкоположен под това име от Петър Гнафей за епископ на Иерапол; ср. Severus, A Collection of Letters. – In: PO, vol. 12, 2, p. 297; Theophanes, op. cit., p. 150.

583. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.

584. Сам императорът го поставил за приемник на Паладий Антиохийски, чийто апокрисиарий в двора бил Флавиан, ср. Theophanes, op. cit., p. 142; 219-220.

585. Evagrius, op. cit., III, cap. 23.

586. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 131.

587. Evagrius, op. cit., III, cap. 32; ср. ІV, сар. 38.

588. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 129.

589. Основното доказателство за това вж. у Severus, A Collection of Letters, р. 296. То показва как палестинските монаси от сляпа омраза са изопачили достоверните сведения в своето писмо, цитирано в съкратен вид от Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Относно Сотирих вж. Theophanes, op. cit., p. 153, Severus, A Collection of Letters, р. 319; Ер. 4, 3, р. 291. Според Ер. 6, 1, р. 407, впоследствие той се приближил до линията на Севир, но през 518 година се отметнал от нея, ср. Ер. 5, 13, р. 387.

590. Вж. Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Флавиан бил обвиняван в симония, ср. Severus, Ер. 1, 48, р. 88.

591. Theophanes, op. cit., p. 151; ср. писмото на палестинските монаси до Алкисон у Evagrius, op. cit., III, cap. 31. Същото това писмо според Theodorus Lector.- In: Miller, Melanges 1, p. 61, е било поводът патриарх Македоний Константинополски да анатемоса Флавиан.

592. Че за тези двамата става въпрос, е видно от приветственото слово на Севир след интронизацията му, ср. Zacharias Scholasticus, Vie de Severe, p. 323, според което двамата произхождали от Егея, както и от деянията на събора, ср. Codex Encyclius, L VI 955; M IX 568, където те са представени като автори на съчинения против анатематизмите на св. Кирил.

593. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

594. Theophanes, op. cit., p. 232.

595. Evagrius, op. cit., III, cap. 31.

596. Ср. Severus, Ep. 1, 1, p. 4.

597. Zacharias, Vie de Severe, p. 107.

598. Severus, Coll. Letters, p. 296. Най-важното място се намира в края на писмото, което Севир (Ер. 1, 2, р. 16) написал след смъртта на Константин до приемника му Солон, след като новата императорска обединителна формула била оповестена и възприета от Константин.

599. Иоан, епископ на исаврийския град Клавдиопол, приел, по заповед на императора, Севир в къщата на magister militum Патриций и декларирал като желателно във формулата (τύπος της πληροφορíας) да бъде добавено την εν Χαλκηδονι συνοδον δεχóμεθα ουχ εις ορον της πíστεως, αλλ′ πρòς καθαíρεσιν Νεστορíου καί Ευτυχους, ср. Severus, Ер. 1, 1, р. 4., което Севир рязко отхвърлил. Според Evagrius, op. cit., III, cap. 31, тази формулировка била предложена от Флавиан.

600. Ibid.; Theophanes, op. cit., p. 236-237.

601. Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.

602. Zacharias, KG, VII, cap. 9, p. 129.

603. Kyrill von Skythopolis, op. cit., (ed. Ed. Schwartz), p. 304.

604. Evagrius, op. cit., III, cap. 44; Theophanes, op. cit., p. 245-246; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Marcellinus, op. cit., p. 97; Malalas, op. cit., 407-408.

605. Ср. Krueger, G., Severus von Antiochien. – In: RTK, Bd. 18, S. 252.

606. Άγιος ο Θεός, αγιος ισχυρóσ, αγιος αθάνατος, ελεησον ημας (Светий Боже, светий Крепкий, светий Безсмертний, помилуй нас), ср. АСО ІІ 1, р. 195.

607. Ср. АСО І 1, 7, р. 72.

608. Zacharias, KG, VII, cap. 8, p. 123.

609. Ср. Schwartz, Ed., Der sogenannte Sermo maior, S. 60.

610. Theodorus Lector, op. cit., I, cap. 20.

611. Iohannes Diakrinomenos. – In: Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 47; Cramer, Anecdot. Paris, vol. 2, p. 105; Miller, Melanges, 1, p. 66.

612. Iovios. – In: Photius, op. cit., 222, p. 191b, 17; Theophanes, op. cit., p. 93.

613. Iovios, ibid., привежда твърдението, че един покръстен юдеин, позовавайки се на Пс. 41:3: τον θεόν ισχυρον τον ζωντα (Бога силний, живий), е пренесъл Трисагиона върху Бога в противовес на езическите божества. Това би могло да бъде важно при едно изследване на произхода на формулата. За нейното антиохийско-християнско тълкуване обаче меродавни остават Севир и Ефрем.

614. Severus. – In: Doctrina Patrum de incarnatione Verbi (ed. F. Diekamp), p. 42.

615. Вж. Photius, op. cit., 222, p. 245.

616. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., 239-240; Liberatus, Breviarium, cap. 19; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631; Malalas, op. cit., p. 400.

617. Тоест сребролюбец и сластолюбец, което съответствало на някои негови последващи действия, Theophanes, op. cit., р. 240.

618. Важна информация за мястото на синкелите в църковната иерархия вж. у Beneschewitsch. – In: Seminarium Kondakovianum 1, p. 71.

619. Zacharias, Vie de Severe, p. 110.

620. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 33.

621. Theophanes, op. cit., р. 240; Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 28; 33; Fragmenta, p. 587; Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Cedrenus, op. cit., 1, p. 631.

622. Marcellinus, op. cit., p. 98.

623. Severus, Ep. 4, 2, p. 289.

624. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 307. Според Theophanes, op. cit., p. 153, в посланието си Илия Иерусалимски по същество се определя към Енотикона.

625. Kyrill von Skythopolis, op. cit., p. 300, 307; Theophanes, op. cit., p. 153, 156.

626. Сирия била разделена на две провинции, в първата от които влизал и гр. Антиохия, и носела името Сирия Първа, а втората, намираща се на юг от нея, се наричала Сирия Втора или Салутарис с център град Апамея.

627. Evagrius, op. cit., III, cap. 32, според свидетелства на очевидци.

628. Evagrius, op. cit., III, cap. 32; Theophanes, op. cit., р. 241; Malalas, op. cit., p. 400.

629. Victor Tunnunensis, op. cit., p. 196, 3.

630. Severus, Ep. 6, 1, p. 406.

631. Theophanes, op. cit., р. 164, 11.

632. Severus, op. cit., р. 408; Theophanes, op. cit., р. 164, 12.

633. Списъкът, съставен според подписите под изпратената до Иоан ІІІ Никиот синодика, вж. у Zacharias, Vie de Severe, p. 139.

634. Evagrius, op. cit., III, cap. 33, и Malalas, op. cit., p. 400, посочват датата 6 ноември, което едва ли е вярно, тъй като не е било неделен ден.

635. Theodorus Lector, op. cit., II, cap. 31; 59; Liberatus, Breviarium, cap. 19.

636. Тези различно определени формулировки, към които се добавят и още по-остри думи относно Енотикона, му били вменявани след 536 година, ср. Codex Encyclios, L V 121; M VIII 999.

637. Severus, Coll. Letters, p. 322.

638. Градовете Епифания и Аретуза, лежащи на брега на река Оронт, се намирали близо един до друг във Втора Сирия и били подчинени на Антиохийския патриарх.

639. Evagrius, op. cit., III, cap. 33-34; Theophanes, op. cit., p. 241.

640. В списъка на провинциите, от които били дошли епископи, ср. Zacharias, KG, VII, cap. 12, p. 135, липсват Сирия ІІ, Финикия Приморска (maritima), двете Киликии и Исаврия.

641. Severus, Ep. 1, 27, р. 98; Ep. 5, 7, р. 360.

642. Ср. писмото на палестинските монаси у Evagrius, op. cit., III, cap. 33; Zacharias, Vie de Severe, p. 114; Severus, Ep. 8, 2, p. 443; Ep. 1, 3, p. 22.

643. Severus, Ep. 1, 31.

644. Codex Encyclios, L V 197; M VIII 1078.

645. Zacharias, Vie de Severe, p. 114.

646. Codex Encyclios, L V 216; M VIII 1098.

647. Severus, Ep. 1, 21, писано в началото на 515 година.

648. Evagrius, op. cit., III, cap. 34.

649. Codex Encyclios, L V 213; M VIII 1094.

650. Coll. Avell., p. 566; Codex Encyclios, L V 120, 160, 244; M VIII 998, 1038, 1130.

651. Ibid., p. 567.

652. Първата половин дузина се среща отново сред подписите под съставения през 518 г. (след падането на Севир) libellus на монасите от Апамея, ср. Codex Encyclios, L V 249; M VIII 1135.

653. Coll. Avell., Еp. 139.

654. Coll. Avell., Еp. 140; Coll. Berol., Ep. 48.

655. Coll. Avell., Еp. 576.

656. Severus, Coll. Letters., p. 318.

657. Severus, Ep. 4, 2, р. 288.

658. Evagrius, op. cit., III, cap. 30.

Изображение: Севир Антиохийски (456-538; Антиохийски патриарх (512-518); копска икона)

Следва…