Архимандрит Павел Стефанов

Абстракт

Радикалните реформи на Петър І Велики, които целят извеждането на Русия от Средновековието и преодоляването на изоставането спрямо Запада, се посрещат със смесени чувства от руското общество. Част от хората, особено разколниците старообрядци, изпадат в есхатологични настроения и сатанизират владетеля, като нерядко прибягват до клевети и митове. Някои символични изказвания и действия на Петър І и неговото обкръжение допринасят за засилването на тези обществени реакции, защото са възприети като богохулство или идолопоклонство. Подобни нагласи не са изживени днес, когато хиляди хора в Русия отказват да получат нови паспорти поради опасението, че съдържат “числото на Антихриста”.

Историята отдавна е отредила на цар (от 1721 година император) Петър І определението “Велик”, което той сам възприема[1]. С него той се нарежда в достолепната фаланга на “великите” владетели. Едни от тях като Александър и Карл са създатели на огромни, но недълговечни империи, други като английския крал Алфред и българския цар Симеон І обединяват държавите си и ги спасяват от гибел[2], а трети като Константин І и Теодосий І спомагат за тържеството на християнството и ликвидирането на езичеството. Всички тези постижения и качества еднакво се отнасят към личността и делото на Петър І. Въпреки обвиненията в имитативност, които отправя post factum Жан-Жак Русо в книгата си “За обществения договор” (1762), Петровите политически, икономически, културни и религиозни реформи променят основно Русия. Естествено, те се натъкват на ожесточената съпротива на различни кръгове – от яростните обскурантисти сред старообрядците до крайните модернисти и атеисти, които се обединяват единствено от омразата си към Петър І. Иван ІV Грозни, който в параноичната си жестокост ликвидира много повече свои поданици от Петър І, е запомнен като “добър цар” вероятно защото главната му мишена е чуждото на народа боярско съсловие. Иван Грозни се изживява като есхатологичен демиург, чиято дейност ще ускори настъпването на края на света и Страшния съд, но не е възприет като такъв от масовото съзнание[3]. Обратно, цар Петър Велики налага широки промени в дух на секуларизъм и антиклерикализъм, но е смятан от редица негови съвременници и потомци в чисто духовен смисъл като въплъщение на злото начало, като Антихрист[4]. Тази оценка не се разколебава от крещящите противоречия между библейския образ на Антихриста и действителния образ на Петър І. Антихристът ще бъде евреин, а Петър е русин; Антихристът ще царува над целия свят в продължение на 3,5 години, а Петър управлява само Русия 43 години; Антихристът ще унищожи християнството и ще “седне като Бог в Божия храм” (2 Солуняни 2:4), а Петър остава искрено вярващ християнин; Антихристът ще убие явилите се отново негови изобличители Енох и Илия, но те липсват при царуването на Петър І. Кои са предпоставките и непосредствените причини, които създават и поддържат обществената фикс идея за царя Антихрист?

От времето на покръстването през 988 година руската народна психология изпитва влиянието на Библията и редица патристически трудове, които анализират новозаветните сведения за Антихриста като зловещ подражател на Христос и господар на света преди Второто пришествие[5]. Редица от тези произведения идват в Русия чрез старобългарски преводи и включват Откровението на Псевдо-Методий Патарски, апокрифните видения на Даниил, Словото на св. Иполит Римски за Антихриста, Словото на св. Ефрем Сириец за пришествието Господне, края на света и пришествието на Антихриста и други[6]. Дълбоко възприела такива идеи, руската религиозност често е склонна да вижда сянката на Антихриста в наложените от властта новости и промени, социалните експерименти, утопичните инициативи, военните поражения, епидемиите, неурожаите, глада, дворцовите преврати и масовите бунтове. Всичко дошло от чужбина се възприема на нож като профанно нарушение на изконната руска сакралност. Докато преди цар Петър І малцина неблагополучни владетели са отъждествявани с “човека на беззаконието”, при него обвиненията нарастват лавинообразно. Руският мистичен светоглед отказва да прави разлика между съдържание и форма, между първостепенни и второстепенни елементи в сферата на религията и повлияния от нея бит и схваща закономерните промени в живота като посегателство срещу устоите на вярата. Руският народ инстинктивно търси и намира свърхестествен подтекст дори в най-естествените явления и решения.

Трябва да се признае, че цар Петър І допринася съзнателно за провокиране на отрицателната обществена реакция. За разлика от цар Иван Грозни, той открито нарушава свещените за русите традиции и въвежда несвойствени за страната обичаи. Още в завещанието на патриарх Иоаким (1690) и съчинението “Срещу латинците и лутераните” се осъжда западното богослужение в Русия и чуждите заемки, а в проповедите си патриарх Адриан сипе жупел срещу бръсненето на брадите, с което уж се накърнява Божия образ в човека. В самия край на ХVІІ-ти век се надигат протести срещу корабния данък, изпращането на студенти в чужбина, премахването на брадите и старите носии, омаловажаването на постите, отменянето на стария календар “от сътворението на света” и въвеждането на пушенето като мода. В протестантски дух цар Петър І открито порицава всичко онова, което според него е суеверие – поклонението на мощи на светци, чудотворните икони, от които сълзи миро, целителните извори (аязми). На хората, които разгласяват свои видения и чудеса, се налагат сурови наказания като разкъсване на ноздрите и доживотна каторга. “Крикуните”, които с виковете си нарушават богослужението, и типичните за Русия “юродиви”, които носят вериги и се самоизтезават, през 1722 година се поставят извън закона под предлог, че съблазняват пребиваващите в страната чужденци    

Противниците на Петър І претълкуват указите му като заповеди на дошлия в света Антихрист. Според стария календар 73-тият век (от Адама) започва от 1 септември 1692 година, а като обявява ново столетие през 1700 година (от Христа), той “открадва” от християните осем години. Трупат се нови и нови обвинения. За да не избягат новобранците, на лявата им ръка се маркира кръст, който се натрива с барут (печата на Антихриста!); царят не спазва постите; през 1721 година заменя Патриаршията с Духовна колегия по протестантски маниер; умъртвява сина си, който е законен наследник, а със закона на наследяването от 1722 година слага началото на династията на Антихриста[7]. Стига се до абсурда дори новият данък върху баните и кошерите и включването на клисарите в регистрите за подоходен данък да се преосмислят като Антихристови тегоби[8].

В класическото си изследване по темата Борис Успенски доказва, че Петър І и неговите сподвижници наливат допълнително масло в огъня с някои необмислени символични ходове, пресилено венцехвалене и пародиране на църковните служби[9]. Например царят възприема титула “отец (баща) на Отечеството”, който е нормален за езическата Римска империя, но в християнската Русия се възприема като узурпация на прерогативите на липсващия след 1700 година патриарх[10]. Под прицел е и невинното решение на Петър І да бъде отбелязван не с презиме, а като “Първи”, което веднага се интерпретира от неговите врагове като претенция да е “начало” на всички неща, тоест Бог (1 Солуняни 2:2-4). През декември 1709 година Петър е посрещнат в Москва с известните слова, отправени към Христос в Иерусалим на Връбница: “Благословен е идещият в името Господне” (Матей 21:9). За да бъде имитацията пълна, юноши в бели ризи хвърлят клончета и гирлянди под краката му[11]. През 1721 година Головкин в куртоазията си възхвалява Петър І, че сътворява Русия от нищо (като Бог в Библията) и я възкресява от мъртвите (като Христос)[12]. Скъпоценната кутия, в която през същата година е положен Духовният регламент за основаването на синодална църква е украсен с портрет на Петър І, рисуван от някой си П. С. Дрождин. На него две ангелчета поднасят на царя царски венец и корона (не нимб) – един детайл, заимстван буквално от иконите на светци-мъченици[13]. С редица панегирици, оди и художествени ритуали, в които царят се съпоставя положително с божествата на гръко-римската древност, се конструира нечуван и невъзможен дотогава апотеоз на владетеля като “руски бог”. Автори като Карион Истомин, Дмитрий Ростовски и Симеон Полоцки прибягват до сакрална етимология с панегирични и дори апотеозни цели. Те тълкуват името Петър (гръцки ‘камък’) като алюзия за върховния апостол Петър, а името на царица Софѝя (гръцки ‘мъдрост’) – за божествената Премъдрост[14]. За победата на Петър І над враговете се загатва чрез един релеф, поставен в Петропавловската крепост, на който е изобразен Симон Влъхва, падащ от небето по молитвите на св. Петър. Тази сцена се основава на древнохристиянския апокриф “Деяния на Петър”[15]. Култът към Петър І се допълва недвусмислено и от внушението, че след смъртта си той в ролята на светски светец покровителства и опазва Русия[16]. Отделни лица стигат до крайност в смесването на граждански и религиозни задължения, като поставят в домашния си иконостас портрет на царя, пред който палят свещи, правят поклони и най-искрено се молят[17].

Силен изразител на консервативните протести става духовенството, което носи част от отговорността за съставянето и разпространяването на обвиненията в ръкопис. Изчислено е, че в около 20% от всички политически процеси при управлението на цар Петър І обвиняемите са духовници[18]. Eдно от първите регистрирани оплаквания е записката, написана и връчена лично на владетеля от инока Авраамий от московския манастир “Св. Андрей” през 1696-1697 година. Той събира информация за Петър І от аристократи поклонници и познати чиновници в администрацията. От позицията си на почитан изповедник и наставник Авраамий решава да посъветва младия цар. Той го призовава да поеме по тесния, но спасителен път и да слуша съветите на църковниците, а не на миряните. Пропаднали са надеждите на мнозина, че след брака си Петър І ще изостави “смехотворните слова” и небогоугодните дела. Ръководството на държавата е оставено в ръцете на “нечестиви” интриганти и мошеници. Корумпираните чиновници в някои прикази са забогатяли повече от мнозина търговци. Повод за тази филипика е отпътуването на царя в чужбина през 1697 година, при което той предава на други ръководството на държавата. Макар и силно критично, писмото на Авраамий е издържано в доброжелателен тон. Затова след разпита в Преображенския приказ той е наказан доста меко със заточение в един манастир в Коломна, където му е разрешено да съставя оплаквания до царя[19].

Има още →