ПРОИЗХОД И СИМВОЛИКА НА ЮЛИЯНСКИЯ КАЛЕНДАР*

Венцислав Каравълчев

Малцина са тези, които си задават въпроса за произхода на Юлиянския календар, който следват в богослужебния си живот някои от Православните църкви. Популярно за него се е наложило определението „светоотечески”, което би трябвало да го противопоставя на други календари – които не са „светоотечески” и следователно не са свети. Всъщност, Църквата е следвала в своя празничен цикъл Юлиянския календар не защото е бил „свят” и „богоустановен”, а защото е бил актуалният светски календар за Римската империя. В същото време християни с неразумна ревност вярват дотолкова в „светоотеческия” му характер, че изпадат в ерес, като слагат календара в основата на Църквата и по него определят нейните граници.

Добре е, преди да даваме изблик на емоциите си, да си зададем въпроса, какво всъщност съдържа и изразява Юлианският календар, каква е семантиката и посвещението на наименованията на месеците, които всекидневно използваме. Когато си отговорим на тези въпроси, ще разберем и абсурдността на определения от рода на „светоотечески” календар.

По своята същност юлианският календар представлява една радикална реформа на древния римски календар. Самият римски календар е търпял много преработки през вековете. Историята не е съхранила сведения за това, кога и как точно се е появил първият римския календар, но е известно, че през VІІІ век пр. Хр., тоест времето на легендарните основатели на Рим Ромул и Рем, бил в употреба годишен календар, който се състоял от 304 дена и имал общо 10 месеца. Това бил сложен и доста неудобен лунно-слънчев календар, в който често се внасяли изменения и допълнения.

През VІІ век пр. Хр. по времето на Нум Помпилий, втория легендарен римски цар, била направена реформа и били добавени още два месеца – единадесети и дванадесети, както и допълнителни 50 дена. Но римляните били много суеверни и смятали нечетните числа за по-щастливи от четните, затова добавили още един ден, тоест добавени били 51 дена. По този начин римският календар и година не само се изравнили с гръцките, но и ги надминали с един ден. Но от тези 51 дена било невъзможно да се съставят два пълни месеца. Това наложило от старите шест месеца, които съдържали по 30 дни, съответно април, юни, шести, седми, девети и десети да бъдат взети по един ден и така за тези допълнителни два месеца се събрали 57 дена. Така се получили месеците януари, който имал 29 дена, и февруари – съответно с 28.

Тази реформа обаче отново не решила проблема, тъй като римската година продължавала да изостава с 10 дена. Тези пък десет дена били повод за жреците да спекулират и свободно да добавят и отнемат дни от календара според икономическите си интереси. По време на своето властване император Юлий Цезар решил да направи една сериозна реформа на този неудобен календар, като за разработването му бил привлечен известният александрийски астроном Созиген. Той от своя страна използвал стария римски календар, както и опита на египетските астрономи, за да поправи календара, като в основата му заложи годишното разположение на слънцето спрямо звездите. Тази реформа била практически започната през 46 година пр. Хр. и завършена година по-късно с приемането на 12-месечен календар, който бил наречен по името на своя инициатор „Юлиански”. Средната продължителност на годината била установена на 365 и ¼ дни. Новото летоброене по Юлианския календар започнало с месец януари и се редували един къс (30 дни) месец, следван от един дълъг (31 дни) месец, само февруари имал 29 дни (във високосна година 30 дни). Така 1 януари 45 година пр. Хр. става първият (рожденият) ден на реформирания Юлиански календар.

Няма да разглеждам подробно всички реформи, допълнения и изменения, свързани със създаването и историята на Юлианския календар, някои от които – като годината на объркването (annus confusionis, съдържаща 445 дни) – са много интересни, защото те не са предмет на настоящата статия.

Първоначално месеците в римския календар нямали имена, а били обозначавани с числото на всеки месец – първа, втора, трета и т. н. календа. С думата „календа” (от латински Calendae – календи, първият ден на месеца) е свързана и думата календариум, което буквално означава „книга на дълговете”. Това било така, защото в тези начални дни от всеки месец трябвало да плащат лихвени проценти по дълговете. Казвам начални, защото всъщност календа (Calendae) не изразява целия месец, а само един от трите вътрешни разделни момента в него – началото на месеца е винаги календа, докато средата нона (Nonae) и краят на месеца ид (Idus) са доста условни. Това е така, защото от средата на всеки месец започва календата на следващия. Самите пък нони и идове са предшествани от дни, наречени кануни – въобще една доста объркваща система. Впоследствие повечето месеци били снабдени със собствени имена, които имали съответните посвещения и заместили чисто числовите наименования.

Първият месец в римския календар (римската година не започвала първоначално като днес през януари, а през март) бил наречен съответно „мартиус” (Martius). Едва ли употребяващите словосъчетанието „светоотечески календар” си дават сметка, че март, съответно мартиус, идва от римския бог на войната Марс, на когото бил посветен и наречен този месец. Вторият месец във времето получил името „априлис” (Aprilis). Думата вероятно произлиза от латинското aperire, което означава отварям, разтварям, разкривам и се свързва с това, че през този месец природата се съживява и дърветата напъпват. Някои свързват името април с априкус (apricus) – слънчев, стоплян от слънцето, което изразява идентичен смисъл. Третият месец – май, латинското майус (Majus) е посветен на богинята Майа. Майа е майката на бог Меркурий, който според римската митология е бог на търговията и вестител на боговете, еквивалент на гръцкия Хермес, съответно Майа е еквивалент на гръцката богиня Мая, която зачева от Зевс вестителя Хермес. Римляните принасяли жертви на богинята Майа на 1 май и това е основната причина да нарекат на нейно име този месец.

Не по-малко интересно е името и на четвъртия месец, който става юни – юниус (Junius). Наречен е така в чест на богинята Юнона, съпруга на бог Юпитер.

Юнона е римска богиня, еквивалент на гръцката Хера. Тя е дъщеря на Сатурн и Опс (Рея), и съответно сестра на Церера, Плутон, Веста, Нептун и Юпитер. Освен че е сестра на Юпитер, тя е и негова съпруга, както се отбеляза.

Следващите месеци съхранили първоначалните си имена по-дълго време, а някои дори и до днес. Съответно петият месец бил „квинтилис” – пети (Quintilis), шестият – „шести” (Sextilis), седмият – „седми” (September), осмият – „осми” (October), деветия – „девети” (November), десетият – „десети” (December). Единадесетият месец, който днес е началото на новата година, бил наречен януари (Januarius) в чест на двуликия бог Янус. Янус няма аналог в дрентогръцкия пантеон и се счита за едно от най-древните етруски, съответно римски божества. Едното му лице е било обърнато назад, за да вижда в миналото, а другото напред, за да съзерцава бъдещето. Месец януари е наречен на неговото име, защото първият ден на този месец, СalendaeJanuariae, е бил негов празник, на който се извършвали жертвоприношения и се окичвали вратите с лаврови венци. Янус е покровителствал земеделието, пътуващите и др.

Дванадесетият или днес вторият месец бил наречен февруари от латинското (februarius), което означава очистване, очищение. Месецът бил посветен на бога на подземното царство, богатството и очистването Фебруус (Februus). През този месец римляните ежегодно извършвали на 15 февруари (dies februatus) езическия обряд на очистването. Обрядът очистване (februa, februare, februum) ставал на празника Луперкалия (Lupercalia), който по стария лунен календар се падал на новолуние и бил посветен на бог Фаун (Фавн – Faunus). В древноримската митология Фаун е бог на полята, горите, пасищата, животните. Неговият празник Луперкалиа се чества от овчарите като време на пречистване и плодородие. Честванията са свързани също с култа към вълка и бог Луперк (Luperc) – прогонващият вълците, който по-късно се е слял с бог Фаун. Оттук останало и наименованието на празника – Луперкалиа. В древногръцката митология аналог на Фаун и Фебруус е бог Пан или Сатир – получовек, полукозел. Образът на Пан или Сатир е повлиял изобразяването на дявола в християнското изкуство.

След приемането на реформирания календар от император Юлий Цезар през 44 година пр. Хр. по предложение на Марк Антоний петият месец в календара, през който се бил родил Юлий Цезар и който дотогава продължавал да се нарича просто „пети” – „квинтилис” бил преименуван на юли (Julius), тоест на името на Юлий Цезар.

За спазването на точното изчисление и броене на дните на реформирания от Юлий Цезар календар била натоварена висшата жреческа колегия в Рим. Те обаче изглежда не разбрали точно указанията и забележките на Созомен за високосните години и вместо всяка четвърта правили всяка трета година високосна. Календарната реформа отново се объркала. Грешката била открита едва през 8 година пр. Хр. по времето на император Август. Наложило се Август да проведе нова реформа, за да отстрани натрупалата се грешка. По негово нареждане от 8 година пр. Хр. до 8 година сл. Хр. нямало високосни години. Признателният сенат решил да преименува щестия месец „секстилис” в „август” (Аugustus) в чест на император Август и от благодарност за извършената от него поправка на юлианската реформа. В секстилиса обаче били само 30 дни, докато при месеца на император Юлий Цезар били 31 и било неудобно в месеца на император Август да са по-малко дните, още повече, че, както казахме, 30 било четно, съответно нещастно число. За да се поправи това, от месец февруари бил отнет още един ден и добавен към месеца на август. Така февруари останал с 28 дена (при високосна година 29), за да не бъде обиден императорът. Но суеверните римляни отново не били доволни, оказало се, че три последователни месеца са с по 31 дни – юли, август и септември, което не било добра поличба. Тогава решили един ден от септември да се пренесе на октомври, съответно един ден от ноември да се пренесе на декември, нещо, което напълно разрушило правилото, съдадено от Созомен, един кратък да бъде следван от един дълъг месец…

Условността на категорията време, изразяваща човешката преходност, като че ли допълнително си прави шеги с всички, които се опитват да му припишат битийност, но малцина забелязват това. С промяната на месеца, отбелязващ началото на календарната година, се променя и реда на наименованието на месеците. И докато за месеците януари, февруари, март, април, май, юни, юли и август, носещи имената на езически богове или императори, това не прави впечатление, то за септември, октомври, ноември и декември е доста нелепо. Септември, което означава седми, всъщност е девети месец, означаващият осми – октомври, всъщност е десети месец и т. н. Още по-нелепо обаче е, когато в стремежа да изразят някаква „убедителна” позиция за „важността” на календара в Църквата му се приписва „светоотечество”. Няма как един математически модел, който на всичкото отгоре е исторически и семантично натоварен с посвещения на езически богове и празници, да бъде едновременно и светоотечески. Самият факт, че св. отци са живели и измервали дните си по този календар, но не са предприели никакви стъпки да променят наименованията на месеците му, достатъчно красноречиво говори, че измерването на времето тук, на земята, слабо (ако въобще изобщо) ги е вълнувало.

Предвид гореизложеното кратко описание на съдържанието на имената на месеците е крайно неприемливо да се манипулира психиката на вярващите с гръмки фрази от рода на „светоотечески календар”. Календарът си е просто календар, средство за измерване на човешката история и няма никакво отношение към „осмия ден” – тоест, към това, към което ни призовават Църквата и Христос – живота в бъдещия век.

_______________________________

*Източник: http://dveri.bg.

Изображение: авторът Венцислав Каравълчев

РИМ, АПОСТОЛИТЕ И ПАПАТА*

† Американски и Австралийски митрополит Йосиф

Точно деветстотин четиридесет и осем години са минали от отпадането на Римокатолическата църква от Православието. Мнозина все още търсят корените на това нещастно разделение. Една от главните причини се заключава в различното възприемане на главенството на папата в Рим.

Понеже папа Иоан Павел II възнамерява, ако е воля Божия, да посети България през май 2002 година, полезно ще бъде чрез Църковен вестник отново да опресним знанията на православните българи относно истината за хилядолетната схизма на Рим, та като прочетат написаните редове, да се чувстват свободни от всякакъв страх и виждайки папата като наш гост, да не загубят вярата си в Българската православна църква.

Всеизвестно е, че до V век след Христа не е имало разногласие или антагонизъм в Църквата на Изток и Запад. Защото е била една ­ Православна. Епископът на Рим е бил винаги считан за пръв в реда на иерархията. Това е било естествено последствие от факта, че Рим е бил столица на Римската империя. Когато Цариград (Константинопол) станал новата столица на държавата Византия, нейният епископ поел втората позиция в редицата на иерархията. Третото правило на Втория вселенски събор (381 година) признава мястото по чест на епископа на Цариградската църква като втори след епископа на Рим. Това постановление на събора също се основава на предпоставката, че Цариград е новият Рим и в случая то облагодетелствало и титлата на епископа в Цариград.

Наистина съборът се е повлиял от политическата важност на града и го отразил благотворно на почетния статут на неговите иерарси. Същият факт дал основание на Четвъртия вселенски събор (451 година) да постанови с 28-то си правило, че епископът на Цариград е равен по чест на епископа на Рим.

Междувременно погрешните учения започнали да циркулират в Църквата на Запад. Най-сериозното от тях било добавката към Никео-Цариградския символ на вярата, че Светия Дух изхожда и от Сина, което на латински език се изразява с думата filioque -­ филиокве.

Нека да изясним този въпрос. Символът на вярата е бил създаден и утвърден като християнска вяра и изповед на Първия и на Втория вселенски събор.

Първите седем члена са били одобрени от Първия вселенски събор, а вторите пет ­ от Втория, който се е състоял в Цариград. Осмият член гласи: И в Духа Светаго, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, и Който е говорил чрез пророците.

Добавката филиокве (и от Сина) била чута най-напред в Испания в средата на VI век. Оттам се разпространила по всички западни страни. Което е забележително обаче, че през първата половина на IХ век папа Лъв III реагирал остро против това нововъведение във Веруюто. Сам убеждавал, че вярата трябва да си остане такава, каквато е прокламирана от Първия и Втория вселенски събор. Даже заповядал да издълбаят текста без всякаква промяна на две таблички от сребро и ги поставил в базиликата Св. Петър в Рим на видно място за четене от всички. Това е исторически факт, който е възприет от всички историци като истински.

Първият, който реагирал остро на погрешната добавка на Запад, бил св. Фотий Цариградски, който станал патриарх на Коледа 857 година и сам покръстил св. цар Борис-Михаил, Покръстителя на българите. Впоследствие всички източни патриарси остро осъдили нововъведението на Запада. Било отправено навременно прошение до Рим да се отрече от филиоквето и да се потвърдят учението и решенията на Седемте вселенски събора от първите осем века. За нещастие Западът заедно с папата като негов водач поддържали становището, че цялата Църква е задължена да се придържа и спазва без всякакво обсъждане и умуване постановленията на Римския папа. Нещо повече, Западът поддържал становището, че папата в Рим е заместник на св. Петър на земята, защото е негов наследник, поставен лично от Господ Иисус Христос за глава на Вселенската църква. Папата също е наследник на св. Петър и по право, защото според римокатолиците св. Петър бил основал християнската църква в Рим.

Вярно ли е това? Съвсем не. Ето какво свидетелстват оригиналните сведения за отговора на този въпрос:

1.Нека заедно обсъдим стиховете по евангелието на св. Матей (16 гл.), на които римокатолиците базират първенството на св. Петър. Там четем: А когато дойде в страната на Кесария Филипова, Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят ­ Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни ­ за Йоана Кръстителя, други ­ за Илия, а някои ­ за Иеремия, или за един от пророците. Той им рече: а вие за кого Ме мислите? Симон Петър отговори и рече: Ти си Христос, Синът на Живия Бог. Тогава Иисус отговори и му рече: блажен си ти, Симоне, син Йонин, защото не плът и кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата; и Аз ти казвам: ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят (16:13-18).

От тези думи на Господа ясно личи, че Той ще съгради църквата Си, а не св. Петър. Иначе Той би казал: Ти си Петър и на тебе Аз ще градя църквата Си. Но Той рече: на тоя камък, тоест на истината, която св. Петър изповяда. Господ ясно говори, че Неговата църква се гради на истината, която св. Петър изповяда, че Иисус Христос е Синът на Живия Бог. Само чрез неправилното интерпретиране на текста може да се дойде до заключението на римокатолиците, че Христос е съградил църквата Си върху св. Петър.

2.Пак от Свещеното Писание става ясно, че св. Петър не е имал първенство и власт над останалите апостоли. В посланието си до Галатяни св. Павел твърди, че когато чул св. Петър да разсъждава неправилно, той го коригирал в присъствието на другите. Четем: А когато дойде Петър в Антиохия, аз лично му се опрях, защото се бе изложил на осъждане. По-нататък св. Павел продължава: Но когато видях, че те (Петър и Варнава, ­ б. м.) не постъпват право по евангелската истина, казах на Петра пред всички: ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо искаш езичниците да живеят по юдейски? (Гал. 2:14). Въз основа на тези думи на св. Павел можем да направим извода, че Петровата власт да учи не означава, че е безгрешна.

3.Относно основаването на християнската църква в Рим има необорими доказателства, че то не е извършено от св. Петър. Църквата в Рим е била основана от християни, които са били закарани там. Нещо повече, св. Павел дори счита, че това е негова църква. Ето какво споменава в писмото си до римските християни: И тъй, мога да се похваля в Христа Иисуса с това, що се отнася до Бога, защото не ще се осмеля да кажа нещо, което да не е извършил Христос чрез мене, за да станат езичниците послушни на вярата, със слово и дело, със силата на поличби и чудеса, със силата на Божия Дух, тъй че разпространих благовестието Христово от Иерусалим и околността дори до Илирик. При това считах за чест да проповядвам Евангелието не там, дето името Христово беше вече известно, за да не зидам върху чужда основа… Тъкмо това много пъти ми и пречеше да дойда при вас. Сега пък, понеже нямам вече такова място в тия страни, а от много години копнея да дойда при вас, кога тръгна за Испания, ще ви навестя. Защото, преминавайки, надявам се да ви видя и да бъда от вас изпроводен нататък, след като първом ви се понарадвам малко (Римл. 15:17-20; 22-24).

От тези думи пределно ясно се вижда, че св. Павел няма никакви знания св. Петър да е бил в Рим и да е основал църква там. Напротив, той казва, че се чувства задължен да проповядва евангелието там, където никой от апостолите не е учил, за да не гради на чужда основа. Това е изключително свидетелство, че св. Петър не е свързан с основаването на църквата в Рим. По-точно св. Петър е служил много години на църквата в Антиохия и оттам той заминава за Рим, където пострадал мъченически със св. Павел.

Стана вече дума по-горе, че по политически причини са определени седалищата на апостолските наследници в различните градове на Римската империя. Така епископът на Рим е бил признат за пръв, понеже Рим е бил столица на империята. Първоначално епископът на Цариград е бил признат като втори от Втория вселенски събор. Впоследствие, когато Цариград станал столица на Византийската империя и бил наречен новия Рим, Четвъртият вселенски събор провъзгласява епископа на Цариград да бъде равен по ранг на епископа на Рим. Епископът на Александрия е бил признат за трети, поради голямата популярност на този град като научен и просветен център. Следват епископите на Антиохия и Иерусалим. Ако определяме мястото на епископите обаче по религиозно признание и значение, а не по политически причини, за всеки е ясно, че първи по чест следва да бъде епископът на Иерусалимската църква ­ майка на християнството. Сам Господ Иисус Христос е живял там, бил е разпнат и е възкръснал от мъртвите в Иерусалим. Първата църква е била основана в Иерусалим на Петдесетница в 33 година.

Това са няколко основания, базирани на автентични свидетелства, които съставят църковната история. Затова е учудващо, че римокатолиците поддържат своето становище почти от едно хилядолетие.

Ние, православните българи, които сме били много пъти в официални и не напълно явни, полезни и не чак дотам ползотворни взаимоотношения с римокатолиците през изминалите 1300 години, дълбоко съжаляваме, че се изопачават фактите от историята. И понеже винаги сме били честни и открити, ние правим всичко необходимо да уверим нашите братя и сестри католици, че трябва да дойдат до познание на истината, което значи да се завърнат в светото Православие, където са били.

Ето, предстои идването на папа Иоан Павел II в България. Това се знае по целия свят. Известени сме за него и ние в Българската епархия в САЩ, Канада и Австралия. Като православни ние, българите, преживяваме това събитие по различни начини. Понеже политиката в Родината винаги е поставяла църковното поведение в изкушение, и сега се подразбира, че Св. Синод на БПЦ като че ли отново трябва да направи благоразумен компромис, заради който толкоз години сме в изпитание и страдание. Натискът е голям. От всички страни. Малцина са инакомислещите. Те ще бъдат обявени дори за православни талибани. Очите на всички са обърнати към Св. Синод и Българския патриарх! Тоест БПЦ за Европа ли е, или не? Така се поставя въпросът, като че ли страната ни се намира на Камчатка! Както винаги обаче, Св. Синод може бавно да мисли, но с благодатта на Св. Дух винаги мъдро решава. Разбира се, основанията са: вече е оповестено, че ще окажем българско гостоприемство, след като гостът вече ще е в България по държавна покана. Как и къде да се прояви нашата мъдрост: а) В ежедневните ни горещи молитви всички римокатолици воглаве с папа Иоан Павел II отново да се завърнат и да изповядат истината, която мнозина вече от тях добре знаят и неофициално практикуват по света; б) В старанието ни да се покажем по-добри и гостоприемни, и със слово, и на дело да покажем православно знание, разбиране и обич към отпадналите от правото славене на Бога; в) В уверението, че Негово Светейшество Българският патриарх Максим като мъдър първосветител с голям опит ще направи всичко възможно лично да предаде на папа Иоан Павел II загрижеността на всички православни българи, че и ние го посрещаме и ни е мило, че обича България, но нашата обич и радост ще бъде пълна, ако дойде другия път у нас като православен. Ако това постигнем, ние ще отбележим най-съдбоносното събитие в историята не само на нашата история, но и в тая на цялото човечество. Представете си само, Римокатолическата църква да се завърне в св. Православие! Това ще отбележи началното изпълнение на Господнята молитва в нощта на страданията Му: Отче Светий!… Моля се… да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, ­ та да повярва светът, че Ти си Ме пратил (Иоан 17:11, 20, 21).

Прочее, нека по примера на Господа всички да речем: Отче Светий! Вече е ден. Доста страдахме. Нуждаем се от празненство на вярата. Едно хилядолетие бяхме ведно. Второто прекарахме във вражди. Събери ни в Третото хилядолетие, молим Те, да бъдем пак едно в едната, света, вселенска и апостолска църква. Амин.

___________________________

*Публикувано в http://synpress-classic.dveri.bg, http://dveri.bg и в Църковен вестник, бр. 6 от 2002 г.

Същият текст тук е поставен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображение: авторът, митрополит Йосиф