Реформационна епоха – продължение 5*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Срамната търговия с вярата е била толкова по-отвратителна, че и отделни църкви добивали привилегии да опрощават грехове с пари, да търгуват с вярата на дребно. Само в Рим е имало 5 такива църкви и те не са се стеснявали да турят надписи като следния: “Тук при всяка литургия една душа се освобождава от чистилището”.

Вече в началото на ХV-ти век експлоатацията чрез индулгенциите е била така голяма и деморализирането на народните маси тъй явно, че въпреки непоколебимата вяра в божествеността на църквата и на нейните дела, са се слушали оплаквания от разни страни, а констанцкият и базелският събори са настоявали да се вземат мерки в това отношение, нищо обаче не се е постигнало, напротив, злото се е засилвало и достигнало дотам, че в началото на ХVІ-ти век, във време на най-голямото умствено движение, в продължение на 10 години 4 пъти са били издавани индулгенции (1500, 1501, 1504, 1509). Негодуванието срещу тази срамна търговия с вярата от страна на всички по-умни, по-развити и истински набожни и нравствени хора е било много голямо особено в Германия, където експлоатацията е била безбожна, ала папите не обръщали никакво внимание на това – на тях и на ум не е идвало да се отказват от такъв добър приход за “хазната на апостол Петър”.

Папа Лъв Х. Продажба на индулгенции в Германия през 1517 г.

През 1513 година за папа е бил избран един кардинал от банкерската и владетелска фамилия на медичите под име Лъв Х. Лъв Х (роден през 1475 година) е бил човек умен, образован, добродушен, щедър, покровител на хуманистите, но равнодушен към вярата – той не е разбирал религиозните работи и не е искал да ги разбира – дори безверник, разсипник, предан на разкошен живот, на блясък, на наслаждения[33], пълен епикуреец (само за трапезата му са се харчели около милион лева годишно) и благодетел на членовете от своята фамилия и на куртизаните си за сметка на “хазната на апостол Петър[34]”. Колкото се отнася до папския двор във време на Лъв Х той е бил препълнен с хуманисти-безверници, там са се представлявали безнравствени и срамни театрални пиеси, постоянно са се давали забавления и пиршества, често се е устройвал лов, на който вземали участие и духовни и светски лица, с присмех се е говорело за разни верски учения и за разни пасажи от Свещеното Писание, св. Богородица се е наричала богиня, Иисус Христос – син на Юпитер и прочее. Историкът Гичардини, приятел на Лъв Х и служител на папския двор, пише: “Не може да се каже каквото и да е лошо нещо за тоя двор, което да не е още по-лошо”. При такова положение не е чудно, че при погребението на Лъв Х, колкото и да са били порочни тълпите в Рим, колкото и да са били навикнали да гледат равнодушно на развалата около тях, придружавали погребалното шествие с викове: “Като лисица ти се вмъкна, като лъв управлява, като куче умря”, и че против него са се явили много сатири и памфлети.

Папа Лъв Х (1475-1521)

Като се е нуждаел постоянно от пари[35], Лъв Х е гледал да изтръгва суми чрез всевъзможни средства и от всевъзможни източници. Един от най-добрите източници са били индулгенциите. През 1517 година са били издадени нови индулгенции под предлог с получените от тях суми да се довърши знаменитият храм на апостол Петър в Рим. Тези индулгенции са били от 3 вида:

1) големи индулгенции, които прощавали всички направени грехове на онези, които ги купували и ги освобождавали от мъките в чистилището;

2) индулгенции, които давали право на онези, що ги купили, да си изберат тези или онези изповедници и тези изповедници добивали власт да им прощават на всяко време греховете дори и онези, които само папата е имал право да прощава;

3) индулгенции, които освобождавали душите на умрелите от чистилището.

Има още

Реформационна епоха – продължение 4*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Мартин Лутер, излязъл от самата среда на германската народна маса (“Аз съм син на селянин, баща ми, дядо ми, прадядо ми бяха истински селяни. Това съм аз” – е писал той), със своите добри качества е олицетворявал най-добрите черти на германския народ, най-добре е познавал религиозно-моралните негови нужди, но не и политическите и социалните – той е бил богослов в мозъка на костите си – и е дал своя отпечатък, може да се каже, за дълго време на религиозно-моралното развитие на Германия. “Той е учел своя народ – казва Дени, – да цени правата на човешката съвест и правилно да гледа на целта на човешкия живот: новите поколения, които се развили, като изучавали Свещеното Писание, което той е превел за тях, добили от него наклонност към свободно изследване, към мъжествена енергия, съзнание за отговорност и готовност с охота да изпълняват дълга си. Великите основатели на нова Германия от Лайбниц до Шилер, от Кант до Гьоте, са негови последователи. Тази нова Германия се явява пред нас като жътва, произлязла от онова семе, което Лутер посял в германската земя[26]”.

Извънредно трудолюбив, деятелен, енергичен, буен и страстен, с желязна воля, с просто и естествено красноречие, което е правило голямо впечатление на народната маса, Лутер винаги е действал съгласно със съвестта си. Той мъчно се е решавал да предприеме нещо, убеждавал се е постепенно и след дълги двоумения и вътрешни борби, убедил се обаче в правотата на това или на онова, е ставал непреклонен, извънредно смел и мъжествен, а при това бил е готов да жертва за убежденията си всичко, що му е било най-мило и дори живота си. Пълен изразител на преходната епоха, в която е живял, епоха на противоречия между старите и нови чувства, идеи и понятия и между старите и нови наредби, в характера на Лутер се срещат големи противоположности – той е бил двоен човек. От една страна, той е обичал природата, дружеския живот, музиката, веселбите, невинните наслаждения, нещо свойствено на добрия човек от новите векове, а, от друга страна, е бил наклонен към мистицизъм, към аскетизъм и е имал мрачни възгледи върху живота, нещо свойствено на средните векове. От една страна, той е бил разумен, прогресивен, от все сърце и душа предаден на просветата на народа си, простодушен, скромен, щедър, миролюбив, а от друга страна – консерватор и в някои отношения реакционер и по подобие на средновековните монаси суров, груб, безпощаден и дори жесток, упорит с тесен кръгозор, нетърпим към чуждите мнения и буквоед-богослов.

Лутер, чийто род е живял в едно село в Тюрингия, се е родил в град Айслебен (в Саксония, на северозапад от град Хале) през 1483 година. Баща му миньор е бил тъй беден, че майка му е била принудена да носи дърва на гърба си от близката гора. Но Лутер е страдал в детинството си не само от бедност, а и от грубостта на тогавашното възпитание в дома и в училището. Родителите му го биели жестоко и за най-малките детински грешки. Един път баща му за дребна грешка му е нанесъл такъв силен удар, че той просто го е намразил и дълго време си е отвръщал погледа от него; друг път майка му го е набила до кръв, задето без нейно позволение е взел един орех, а в училището само през един преди обед той е бил бит 15 пъти (Лутер е казвал, че училищата са били затвор и ад за децата, а учителите – техни тирани и палачи). Грубото и жестоко възпитание в дома и в училището, където при това пълнели главите на децата с разни суеверия и молитви папагалски заучавани, втълпявали им, че Бог е отмъстително същество и ги измъчвали само с “casualibus и temporalibus” (склонения и спрежения), както казва Лутер, се отразили много зле върху характера му: той е станал мрачен и дори хипохондрик, безпокоен, груб, съвсем свенлив, затворен в себе си и според думите му възпитанието е било причина да постъпи отпосле в манастир.

Мартин Лутер (1483-1546)

Бащата на Лутер е имал амбицията синът му да получи образование и добро положение в обществото, а не да бъде работник както него и затова, когато той завършва училището в град Мансфелд (в Саксония), където родителите му се преселили от Айслебен, бива изпратен (на 14-годишна възраст) да продължи учението си в училище на братята на общ живот в Магдебург, а след една година – в хуманистическо училище в град Айзенах, като се е издържал и в единия, и в другия град повече с подаяния, та често е гладувал[27]. Борбата на Лутер с бедността закалява характера му, ала в Айзенах тази борба не е траела дълго време. Поради хубавия му глас и поради голямата му набожност той бива прибран в дома на един богат гражданин, чиято съпруга, жена с благороден характер, се е отнасяла с него като със свое дете. За пръв път Лутер е видял, какво е истински домашен живот и това внася светли лъчи в душата му – никога той не е забравял живота си в Айзенах в дома на благодетелите му и винаги с благодарност си е спомнял за тях. На 18-годишната си възраст (1501 г.) Лутер постъпва в ерфуртския университет, един от главните центрове на германския хуманизъм. Баща му, чието положение се е било подобрило в това време дотам, че е могъл да го издържа, е искал да изучава правото и Лутер, при все че не е бил наклонен към правото, се подчинил на бащината воля. Съгласно с тогавашните университетски уредби трябвало да се завърши философският факултет и след това да се постъпи в онзи по правото. Лутер завършва с успех първия факултет със степен магистър (1505 г.). Във време на учението си той е имал много приятели хуманисти, чел е съчиненията на Вергилий, на Цицерон, на Тит Ливий и други, ала не се е увлякъл от хуманизма, за което е съжалявал после, а – от богословието. С особено увлечение Лутер е четял посланията на апостол Павел, съчиненията на Августин и онeзи на мистиците, често е бивал обземан от мисли за своята и на света греховност, за страшния съд Божи над грешниците, за мъките в ада, за Божието отмъщение и вече тогава е ставала борба в душата му по въпроса, по кой начин да се спаси, въпрос на който отговор не е могъл да намери. Затова често след весело прекарано време в кръга на хуманистите той е падал в мрачно настроение.

Има още

Реформационна епоха – продължение  3

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Глупостта не щади и папите, и папския двор. Папите не биха искали да се възкачат на престола на апостол Петър, казва глупостта, ако сериозно бяха се замисляли, че са длъжни да следват Иисусовото учение и Иисусовата бедност, мъки, смърт на кръста и ако сериозно бяха си припомняли, че думата папа значи баща и че носят титлата Sanctissimus. “Кой би искал в такъв случай да заеме това високо място с всички средства и кой би искал да се задържи на него чрез меч, отрова и чрез всевъзможни насилия? Да правиш чудеса не е за нашето време, да учиш народа е трудно, да обясняваш Свещеното Писание е дело за схоластиците, да се молиш е безполезна работа, да проливаш сълзи е женска работа, да живееш в бедност, значи да се изложиш на презрение… И така, за папите не остава друго, освен да налагат интердикт, да обвиняват в ерес” и прочее. Трудът те оставят на апостолите Петър и Павел, които имат достатъчно време за това, а колкото се отнася до блясъка и до ползите от този труд, папите претендират, че им принадлежат. Впрочем, грижите за религията папите са възложили на кардиналите, кардиналите – на епископите, епископите – на свещениците, свещениците – на дяконите, бялото духовенство – на черното, францисканите – на доминиканците, последните на шартрезите, които са ги възложили на вратарите. Колкото се отнася до кралете, глупостта между другото казва: “Луди биха били кралете, ако биха познавали законите, ако биха се грижели за общественото благо, ако биха презирали сладострастието и ако биха изпълнявали сериозно кралските си длъжности. Хвала на Бога! Куртизаните и ласкателите ги предпазват от тази лудост. Те ги увличат в лов, в безполезни или несправедливи войни, които наричат славни войни, или ги приспиват чрез удоволствия. Относно грижите по управлението, това е работа на министрите, които оставят тези грижи на служителите си, а последните на кочияшите си”.

След “Възхвала на глупостта” Еразъм е издал Новия Завет на гръцки (1516) с прекрасни бележки и обяснения на латински в текста. С издаването на Новия Завет, чийто истински текст не е бил познат дотогава на католическа Европа, Еразъм е указал грешките и фалшификациите на Вулгата (Вулгата се нарича старият католически латински превод на Свещеното Писание) относно онази нейна част, що се отнася до Новия Завет. Еразъм е издал и съчинения на църковни отци, работа която, както и издаването на Новия Завет, е имала за цел да се възвърне богословието към неговите първоизточници, както е казвал сам той.

С издаването на Новия Завет и на съчинения на църковни отци Еразъм е дал подтик за самостойно тълкуване на християнските първоизточници и с това е нанесъл голям удар на ученията на схоластическите авторитети, които са се считали за непогрешими, тъй да се каже, през ХІV-ти и ХV-ти век. Най-сетне Еразъм е написал и съчинение предназначено за юношеството под заглавие “Coloquia”.

Улрих фон Хутен

Улрих фон Хутен, който е принадлежал към известна много стара, но забедняла рицарска фамилия, се е родил през 1488 година в замъка Щекелберг при град Фулда и понеже е бил малък на ръст и слаб телесно, баща му е решил да го посвети в духовно звание и затова на 11-годишната му възраст го изпраща да се учи в манастир. Ала, обзет от отвращение към схоластическото манастирско обучение и от голяма любов към класическите произведения, той на 17-годишна възраст, преди да се обвърже с монашеско обещание, избягва от манастира, посещава разни германски университети и се предава на пълен с приключения живот на студент “vagabundus”, на студент-скитник[18] и на скитник поет и публицист. Оставен без поддръжка от баща си, разсърден задето е избягал от манастира, Хутен във време на постоянните си скитания по Германия е бил изложен на гонения, на глад, често е живял от случайни помощи и е спял на открито поле и на гола земя – приятелите му го наричали втори Одисей. Ала несгодите, страданията, постоянните скитания не му попречват основно да изучи старите писатели, да стане велик хуманист и да развие обширна публицистична и патриотична дейност. Добил покровител в лицето на майнцкия архиепископ, който от суета е искал да направи двореца си център на хуманизма в Германия, Хутен през 1515 година се помирява с баща си с условие да изучи правото в Италия, но не довършва учението си. Върнал се в Германия, в град Аугсбург той бива увенчан с лавров венец от самия император Максимилиан в качество на поет – голямо отличие и голяма гордост за него – и постъпва на служба у майнцкия архиепископ. Ала вследствие на неговата буйна дейност Хутен не остава дълго време намира. Преследван, той почва отново скитнически живот и, най сетне, намира убежище в замъка на водителя на рейнските рицари Франц фон Сикинген, добива голямо влияние върху него и след въстанието на рицарите избягва от Германия. Съвсем болен, той отива в Цюрих при Цвингли и наскоро умира (1523) на остров Уфенау в цюрихското езеро в крайна бедност: “Той не остави нищо – ни книги, ни покъщнина, а само едно перо” – казва един съвременник. Като го видял, Цвингли е бил обзет от състрадание, а после е писал: “Този ли е страшният Хутен, този разрушител, когото виждаме да е така нежен към народа и към децата? Тази уста ли, от която проглежда само благост и добрина, повдигна такава силна буря против папистите?”

Улрих фон Хутен (1488-1523)

Като оставим настрана недостатъците на рицаря на хуманизма, както може да се нарече Хутен, а именно, авантюризъм, раздразнителност, буйност граничеща с необузданост, той е бил един от възвишените характери на германското отечество в онези времена. Надарен с големи дарби, крайно трудолюбив, добродушен, великодушен, безкористен, с благородни пориви, Хутен е бил готов на всяка минута да се жертва за правдата, за свободата, за бедните, за слабите, за угнетените. Свободен мислител, въодушевен апостол на истината и първият, може да се каже, велик германски патриот и велик светски публицист, той е бил смъртен враг на злоупотребите и през целия си живот, без да обръща внимание на клевети, препятствия, преследвания, опасности и със слово, и с перо се е борил за църковното, държавно, социално реформиране на Германия, за просветата и прогреса на човечеството[19] и против папското господство, което изобразявал като позорно за Германия чуждо господство – нещо, което никой до това време не е бил изтъквал.

Има още

Реформационна епоха – продължение 2*

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Германия се е намирала в постоянни сношения с Италия, та новото умствено движение от рано е добило влияние в тази страна. Вече от първата половина на ХV-ти век млади германци са отивали в Италия, с цел да изучат там чистия латински език и да се запознаят с по-високата италианска култура и, като се връщали в Германия, занасяли там не само онова, което научили, не само първите семена на новото направление, но и произведения от класически писатели. Най-виден от тeзи млади германци е бил Петер Лудер (1415-1474), който е живял доста дълго време в Италия и, като се е завърнал в Германия в качество на професор по латински език, пръв е тълкувал старите писатели, а след това е пътувал по Германия, за да разпространява хуманизма. Ала редом с дейците германци, които са дали първия тласък на хуманизма в Германия и отворили пътя за първите германски хуманисти, е действал прочутият италиански хуманист Ений Силвий Пиколомини, отишъл в Германия по повод на Базелския събор, в качество на секретар на един епископ, член на събора, станал след това секретар на император Фридрих ІІ и най-сетне – папа под името Пий ІІ.

Ений Силвий Пиколомини (папа Пий II – 1405-1464, папа от 1458-1464)

При всичко, че Пиколомини се е оплаквал, че неговите трудове остават безплодни, защото германските князе “предпочитат кучетата и конете пред поетите и ще умрат безславно като кучета и коне”, а германските знатни предпочитали грубите удоволствия и пиянството пред “занятието с “музите”, той през цялото време на стоенето си в Германия не е преставал да работи в полза на хуманизма и да се стреми да възбуди интерес към него. Във Виена Пиколомини е сполучил да основе кръг от хуманисти и оттам хуманизмът се е разпространявал по Германия, а особено по Южна Германия. При това под негово влияние са се отваряли училища, където старите схоластически методи на обучение са се напускали и много млади германци отивали в Италия да усвояват новото направление и се връщали оттам в отечеството си като въодушевени негови проповедници. От средата на тези германци именно са произлезли много от първите германски хуманисти, най-видни от които са били: Агрикола, Целтес и Вимпфелинг.

Рудолф Агрикола[10] (1443-1485), наречен германски Петрарка, е бил възпитаник на братството на общ живот и от него е бил изпратен да се учи в Италия. Многостранен учен, въодушевен апостол на хуманизма и ревностен патриот, Агрикола безспирно е пътувал по Германия, навсякъде е упражнявал голямо влияние и най-сетне, през 1482 година е станал професор в Хайделберг, откъдето с голям успех е работил за затвърждаването и за разпространяването на новото направление по Германия. Агрикола постоянно се е стремял да се учи, да се усъвършенства и да влияе, средновековните училища, които са били съвсем западнали, да се модернизират, или да се реформират съгласно с новото учение, както и да се основават нови. Той е бил в най-интимни отношения с Хегиус, директор на училището в Девентер, виден хуманист и един от най-добрите педагози на онова време, и е добил влияние върху него. “Аз бях на 40-годишна възраст – пише Хегиус, – когато за пръв път се срещнах с младия Агрикола. От него аз научих всичко, що зная, или поне онова, което други мислят, че зная”. Усвоил направлението на Агрикола относно учебното дело, Хегиус с голямо усърдие се е грижил за многобройните си ученици и за бедните и през целия си живот се е борел против рутината, която е владеела в средновековните училища, както и за обръщането им в хуманистически. Благодарение на усилията на Хегиус училището в Девентер е станало образцово училище на новото направление и под негово влияние са били основани и реформирани много училища в Северна Германия, дето учители са ставали бивши ученици от Девентер. Под силното влияние на Агрикола се е намирал и Дрингенберг, друг виден хуманист и директор на училището в град Шлетщад (в Елзас). Това училище, след като е било реформирано от Дрингенберг, става “перла на Елзас”, както казвали, и добива горе-долу същото значение за Южна Германия, както онова в Девентер – за Северна.

Рудолф Агрикола (1444-1485)

Конрад Целтес (1459-1508), обзет от страст към науката и към слава, спечелена на научното поле чрез упорит труд, а при това крайно енергичен и неспокоен характер, се е учил в Кьолн и Хайделберг, пътувал е по Италия, Чехия, Унгария и Полша, бил е професор в няколко германски университети, скитал е от град на град по Германия, с цел да се опознае с отечеството си, да разпространява хуманизма, да сближава онези, що му съчувствали, да основава хуманистически дружества (той е основал прочутото на времето си хуманистическо дружество, наречено рейнско) и навсякъде е привличал многобройни ученици, които ставали ревностни разпространители на новото направление. Най-сетне Целтес става професор във Виенския университет (1497) и във Виена основава научно хуманистическо дружество под името дунавско, най-старото германско научно дружество и един вид академия на науките в Германия.

Има още

Реформационна епоха – продължение 1*

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Редом с опозицията на валденсите и на мистиците, която е създавала тревожно състояние на умовете и е подготвяла почва за нови идеи, а с това косвено е подготвяла Реформацията, са действали и то с по-голям успех и по-непосредствено онeзи мислители и дейци, нейни могъщи подготвители, наречени реформатори преди Реформацията. Най-прочути реформатори преди Реформацията са: знаменитият оксфордски професор Джон Уиклиф, знаменитият Ян Хус, Йохан Гох, Везел и Весел (последните трима са германски реформатори преди Реформацията).

За Уиклиф (1324-1384) ще спомена, че е признавал, както и валденсите, Свещеното Писание за единствен авторитет по църковните дела и с него в ръка се е борил против папската власт, католическата иерархия, католическите “добри дела” и злоупотреби, че е искал да се възстанови първоначалното християнство, че е признавал само свещеническия и дяконски чинове, като е смятал папата и католическите духовни чинове за служители на антихриста, че е считал Христос за единствен посредник между Бога и хората и че е развивал учението на Августин за предопределението и с това се явява като пряк предшественик на Калвин. Ще спомена още, че Уиклиф е превел Свещеното Писание на народен език, че е искал миряните да вземат участие в църковното управление, че е изложил учението си в знаменитото си съчинение “Trialogus” (разговор между истината, лъжата и богословието) и че странстващи проповедници, наречени бедни свещеници, двама по двама кръстосвали Англия, проповядвали на народа Свещеното Писание и новото учение и се ползвали със значително влияние сред народните маси. Уиклиф се е ползвал с много голямо влияние в Англия и уиклифианството е продължавало да живее сред английските народни маси въпреки страшни преследвания против последователите му, така наречените лоларди, и много е послужило за успеха на реформацията в Англия. Но освен в Англия то се е разпространило и по материкова Европа и е упражнило значително влияние върху нея. И върху Хус (1369-1415) няма да се спирам. Ще спомена само, че над него е имал голямо влияние Уиклиф, че и той е поддържал Свещеното Писание като единствен авторитет по църковните дела, че е бил преди всичко моралист и проповедник на морала, че се е борил да се върне църквата към първобитната нейна простота и чистота, да се отнемат богатствата и да се премахне църковната иерархия. Какво влияние е упражнил Хус като реформатор преди Реформацията се вижда от следните думи на Лутер: “Досега без да подозирам, аз съм се придържал към ученията на Хус и ги проповядвах, а и Щаупиц[7] ги проповядва, без да знае това. Накратко казано, ние всички сме безсъзнателно хусити. Хусити са и апостол Павел и Августин”.

Джон Уиклиф (1324-1384)

Йохан Гох (1400-1475), човек много благочестив, е поддържал изключителния авторитет на Свещеното Писание по верските въпроси, проповядвал е и със слово и с перо, че вечно спасение се добива не чрез “добри дела”, а чрез Божия милост, на която е приписвал всичко добро у човека, че съчиненията на схоластическите богослови затъмняват само истинското християнско учение и прочее.

Има още

Реформационна епоха*

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Църковно-моралната революция от ХVІ-ти век, известна под името Реформация, е не само църковно-морална, а и политическа и донякъде социална революция, и всички много или малко важни събития през ХVІ-ти век и през първата половина на ХVІІ-ти век са свързани с нея в по-голяма или в по-малка степен. Но тъй като от стремежа на реформацията към преобразования най-ясно и най-силно се прояви онзи към църковно-морални преобразования и той до известна степен се осъществи и тъй като Реформацията се започна на църковна почва и под знамето на църковно-моралните идеи и движения вървяха и политическите и социалните, тя изглежда като изключително църковно-морална революция, при всичко че не е само такава[1]. Пол Жане с право казва: “Богословието е, което, като подпали пожара в Европа, като раздели народите, като раздели и поданиците и кралете, накара партиите да се борят с перо и в същото време с оръжие, да търсят своите права и  да разискват върху тях, да определят границите, докъдето се простира длъжността на подчинението, или пък правото за съпротива и, най-сетне, да изследват произхода на суверенитетите и на правителствата. От реформацията, следователно, се породиха великите политически препирни, с които са препълнени последните три века и чиято последна експлозия биде революцията от 1789 година[2].”

Реформаторите, за да можели с успех да се борят против тогавашната църква и против тогавашната църковна система, са се опирали на свободното изследване и при всичко, че за тях свободното изследване е било само средство, с което са си служели, докато приложат ученията си, а не цел, при всичко че отпосле те са се повдигнали против него и са се стремели да го потушат, всичко е било напразно. Не е било възможно да се спре даденият от реформацията тласък, тя открива пътя на свободното изследване, на свободния критически дух и на свободната мисъл, както в църковно, така и в научно, политическо и социално отношение. “Изобщо казано, в умствено отношение Реформацията извоюва свободата на изследванията”, казва Егелхаф. “Когато Лутер, въпреки хиляди пъти повтаряния срещу него гневен вик: Искаш ли ти да бъдеш единственият човек по-мъдър от вековете, по-мъдър от църквата?, – се е вдълбочавал в Свещеното Писание и е поддържал резултатите от изследванията си срещу папата, както и срещу императора и империята, тогава той създаде за всекиго – колкото често да са оспорвали това неговите собствени приемници – правото на свободното убеждение, което средновековната църква никога не е признавала. С пълно право казва Лесинг: “Лутеровият дух изисква, на никой човек да не се пречи да познае, да намери истината съгласно с неговите възгледи[3]”.

Мартин Лутер във Вормския Райхстаг през 1521 г. пред император Карл V и други участници там, които изслушват неговите възгледи, считани за еретически и го карат да се откаже от тях.

Реформацията е пробудила стремеж към критика и към самосъзнание и всред самите народни маси. И наистина, реформаторите и последователите им са се обръщали към поробените народни маси и ги правели съдии на идеите и на делата си, а като са вземали участие в препирните, те са навиквали да разсъждават и да не приемат с робска покорност всичко, що им е било представяно като истина, макар и в името на Бога. Сляпата вяра в авторитетите, която е убивала ума и съвестта на човека, се разклаща по този начин всред народните маси и те малко по-малко добиват понятие за човешко достойнство и за правата си. Редом с това, самият принцип на реформацията, че човек се спасява само чрез вяра в Бога и чрез милост Божия, че той има право да бъде лице с лице с Бога, както и сам да си състави съждение за учението на Свещеното Писание, е водел въпреки желанието на реформаторите към това – свободата и разумът да заемат мястото на авторитета, на традициите и на суеверията. “Лутер с най-презрителни изрази е говорил против разума и религиозната нетърпимост на реформаторите е била тъй отвратителна, както и нетърпимостта на католическите им противници”, казва Берд. “При все това Реформацията, макар и безсъзнателно, е била извънредно силното слово в името на човешката свобода. Хора с дълбок и независим ум, които се били посветили на изучаването на богословието, са работели за нея (за свободата) и те са били безсъзнателно истински рационалисти, дори и тогава когато осъждали разума и заявявали, че той трябва да се подчинява на Свещеното Писание. Те скъсали връзките с традициите, със схоластиката, с авторитета на папството… И не стана ли рационалистически преврат, когато Калвин замести “Суммата” със своето “ръководство”? Неоспоримо е следователно, че Реформацията е работела в полза на свободата. Тя сломи победоносната сила  на католическата църква, която не е искала да търпи никакви отстъпления от общоприетите мнения… Сектите, които произлязоха от реформацията и които тя не можа да сломи, показват, каква е била нейната истинска освободителна сила[4]. Но заедно със свободата Реформацията най-много е спомогнала да се развие демокрацията. Не без основание един от реакционните писатели от първата половина на ХІХ-ти век твърди, че каквито форми и да е добивало протестантството във време на разните фази, налагани му от преследванията, неговата същина е била: свобода, демокрация, антимонархизъм.

Реформацията е била и могъщо оръдие за народната просвета и за подготвяне пътя за едно от най-великите дела на новите времена: всеобщо и задължително народно образование. И не е могло да бъде другояче, защото Реформацията заместила църковния, папския авторитет с оня на Свещеното Писание, а оттук правилото, че всеки е длъжен сам да чете Свещеното Писание, сам да разбере “словото Божие”, правило, което води към просвещаване на народа чрез училища, откривани навсякъде и за богати, и за бедни, и за момчета, и за момичета.

Има още