Авторитетът на папата в православните общности*

Благовест Върбаков

Abstract

Тази публикация се фокусира върху въпроса за авторитета на папата в православните общности. Особено внимание е отделено на посещението на папа Иоан Павел II и Франциск в България през 2002 и 2019 година. Обсъждат се негативните реакции на консервативните православни християни и свещеници от Българската православна църква. Изследването акцентира върху идеята за икуменическата теза между Римокатолическата и Православната църкви, като на базата на тази теза се правят обобщения.

***

Настоящата публикация представлява завършек на замислената своеобразна трилогия, посветена на папските визити в България на Иоан Павел II (1920-2005) през 2002 година и Франциск през 2019 година. Първата представлява рецензия на излязлата през октомври 2021 година научна студия на Ирина Гъркова по темата за тези знакови за страната визити[1].

Втората се спря на някои незасегнати в изследването на Ирина Гъркова въпроси, отнасящи се до историческото развитие на Римокатолическата църква и на идеологията на Римокатолицизма като първа катедра (ex cathedra), включително и на произтичащите в латинското богословие властови позиции на Римския епископ. Фокусът на внимание в тази статия беше поставен върху въпроса за авторитета на папата в контекста на широко обсъждания дебат за първенството на Римокатолическата църква спрямо останалите от Православния изток и по-точно спрямо Вселенската патриаршия (Константинополската църква). В тази връзка изследователският дискурс във втората публикация изискваше да се обсъди възможната допустимост на икуменическата теза като средство за сближаване между Римокатолическата и Православната църкви и въз основа на тази теза да се разбере какво е предназначението на папските визити в такива държави, в които традиционното вероизповедание е източноправославното. Именно от това обстоятелство бяха проучени, анализирани и представени някои по-важни акценти от отправените послания на тези двама папи при посещението им в страната[2].

В тази последна трета публикация вниманието ще се насочи към една тема, която не беше редно да се помества във втората, не защото би принизила сериозността ѝ в категорията на „жълтите новини“, а защото рискуваше да се възприеме нееднозначно. Тук тя ще бъде разгледана, без обаче да се представя в злободневна светлина, от което да се породи конфликт. Темата е посветена на спорния въпрос за авторитета на папата като духовен водач в православните общности. Обект на анализ ще е конкретно отношението на българското общество към папските визити като цяло, а в частен аспект – на Българската православна църква (БПЦ). За повече яснота се дават примери с други православни държави, посетени от папата.

Исторически бележки – от единство към разделение на Църквата

Фрази от рода на „Папата е еретик“ и/или „Католицизмът не е християнство“ са характерни за консервативно изповядващите Православието, като към тях следва да прибавим и някои протестантски общности (деноминации). В случая визирам изобщо, не само в България. Причината за тази негативна представа се дължи на историческото развитие на Църквата и обособяването ѝ на Източна и Западна, но не по териториален признак, започнало от времето на Константинополския патриарх Фотий (810-891) и окончателно станало с разделението им на идеологическа основа през 1054 година. Това е годината, през която настъпва така наречената „Велика схизма“ между Римската катедра и Източните църкви, представени в лицето на друг първоиерарх на Константинополската църква – Михаил Керуларий (1000-1059). Същият влиза в тежък конфликт с тогавашния Римски епископ, папа Лъв IX (1002-1054). Папата иска да легитимира възприетите в Западната църква догматически нововъведения в християнската доктрина, несанкционирани от Вселенските събори на Църквата, на което среща остър отпор от този патриарх[3]. Това от една страна, а от друга – да разшири влиянието си на територията на Византийската империя чрез настъпателна инвазия на латинизма[4]. Патриарх Керуларий осъжда намеренията на папа Лъв IX първо, защото вероопределенията са вече окончателно утвърдени и наложени в живота на Църквата, като към това прибавим и последованието на светата Литургия, и второ, защото тези инвазивни политики застрашават властовите позиции на Константинополската патриаршия в източната половина на християнския свят, респективно на единствено останалата политически валидна част от Римската империя – Византия след залеза на Западната през 476 година.

Авторът Благовест Върбаков

С настъпването на схизмата се поражда дебат относно легитимността на главенството на Римската катедра за „първа сред равни“ (primus inter pares). От позицията на Православието, веднъж прекъснала общение с Източните църкви, тази легитимност отпада и автоматично се заема от Константинополската патриаршия, бидейки църква на Новия Рим. Папата изразява несъгласие с това, защото е на мнение, основано на солидна богословска аргументация, че по силата на апостолизма никоя друга катедра не може да оспори достойнството ѝ на първенствуваща[5]. Отхвърлянето на достойнството на Римската катедра и на нейния епископ се дължи основно на отправеното от Константинополския патриарх обвинение за изпадане в еретизъм.

Както е известно от общата история на Църквата, патриарх Керуларий отправя анатема към папата, а той на свой ред не му остава длъжен и отвръща със същото. От този момент Римската катедра започва да води самостоятелен живот, вън от общение с Източните църкви, докато те се консолидират в една еклезиологична общност (иерархично структурирана), която днес е позната като Православна, чиято концепция дълбоко се корени в догматическото учение за вселенското единство и каноническа непрекъсваемост на апостолската приемственост на взаимно призналите се сестри църкви, пребиваващи в евхаристийно общение. Диптихът, включващ поименното изброяване на поместните църкви и техните предстоятели, служи, за да гарантира легитимността на всяка една от тях в тази общност на Православието, както и достойнството им, следващо възприетата канонична традиция. Става дума за реда, по който първоиерарсите взаимно се споменават по време на „Великия вход“ от светата Литургия. С този акт, който сам по себе си е свидетелство за признаване в общността, се цели да се сакрализира единството им в Православието.

Икуменическата теза – болезнена утопия или бленувана реалност

Средата на отминалия ХХ-ти век бележи началото на стремеж за постигане на диалог между Римокатолическата и Православната църкви (собствено по инициатива на Вселенската патриаршия), но така или иначе до евхаристийно общение не се стига. Дори нещо повече, всеки опит това да се осъществи бива считано от Православните църкви за отстъпление от истинността на вярата. Недопустимо е да се търси в контекста на икуменическата теза идеологическо сближаване с Римокатолическата църква, убедено изповядват православните, защото папата е отцепник (поради отпадане от общение с Източните църкви) и еретик (поради изменение на установените догмати на вярата и формулиране на нови, които не кореспондират с изконното учение на Църквата, утвърдено веднъж завинаги от светите отци по време на нейните общо седем Вселенски събора).

Редно е да отбележим, че някои от Православните църкви проявяват по-либерални политики. Те възприемат диалога с Римокатолическата църква като знак на взаимно уважение и зачитане, но не и с цел постигане на евхаристийно общение, докато други (крайно настроени клерикални движения в самите поместни църкви) са непримирими и дори при минимални (взаимо)отношения с папата и идеологията на папизма. Стига се по-далеч, общение с папата води до директно самоотлъчване от Църквата. Тази радикална теза е изповядвана и отстоявана от консервативните православни клирици[6].

Например зилотизмът сред монасите от Свeта Гора-Атон е явление, което е резултат от водените икуменически политики на Вселенските патриарси, започнати от Атинагор (1886-1972), продължени от Димитрий (1914-1991) и отчетливо изявени от сегашния Вартоломей. Макар че това понятие има по-широко значение, погледнато от историята на Византия от средата на XIV-ти век, днешното му разбиране е към монаси, които не се съгласяват с тези политики на Вселенските патриарси и затова подлагат на съмнение техния авторитет (както и православната им убеденост) и се отцепват в самостоятелни общности[7]. Този вид църковен сепаратизъм и до ден-днешен се наблюдава в някои братства в Свeта Гора, както и за почти всички Православни църкви. Зилотизмът е считан от официалните Православни църкви за секта, поради което на него се гледа твърде негативно. Причината е, че създават разколи в Поместните църкви и всяват раздор сред миряните за легитимността на дадената църква, към която принадлежат и от която черпят вдъхновение за трансцендиране (охристовление) на своето битие[8].

Авторът Благовест Върбаков

Зилотите от Света Гора съвсем тенденциозно прекъсват канонично общение с Вселенската патриаршия и с това буквално искат да подрият апостолския авторитет и каноническа легитимност на официално признатите в една общност Православни църкви. Според тях те са църкви, изпаднали в дълбоко заблуждение освен заради озападняването си и по-точно, заради икуменическото си взаимодействие с Римокатолическата църква, но също и заради модернистичния (бих казал смятан от тях за схоластически) прочит на вече постулираните възгледи, концепции и/или тези в православното богословие. Автори като Иоан Майендорф (1926-1992) и Иоан Романидис (1927-2001), безспорно доказани авторитети в православната богословска мисъл от миналия ХХ-ти век, зилотите определят за еретици, които изкривяват богоустановеното учение на Църквата. Всъщност тяхното богословие способства да се изчисти православното учение от схоластичните си привнасяния. Знаем каква е била реакцията към доктората на отец Иоан Майендорф, защитавайки го през 1957 година в Богословския факултет на Атинския университет – силна полемика от академичната общност на факултета, поради тоталния разрез, който той прави, с господстващата и загнездила се в православното учение схоластична парадигма в разбирането на грехопадението[9]. Пергамският митрополит Иоан Зизиулас също е отхвърлен заради прекаления му уклон да понятизира чрез философска рефлексия характерния богословски дискурс на катехезата, под който по традиция биват представяни основните догматически постановки на Православната църква. Може да се каже, че за зилотите православното богословие от средата на ХХ-ти век, което е концептуално изведено в неопатристичен дискурс, е напълно погрешно и пагубно за спасението на човека[10].

За зилотите основен, а и единствен авторитет се явява написаното и изяснено като учение на Църквата през светоотеческата епоха, тоест през периода IV-ти – VIII-ми век, когато са били свиквани Вселенските събори. Следователно, богословската мисъл оттогава се задължава неотклонно да се придържа към идейната стилистика на светите отци от този наистина благодатен творчески период. В противен случай, тази мисъл няма да следва традицията и преданието на Църквата, а само ще възпроизвежда собствени виждания, нищо че би могло да артикулират светоотеческата мисъл. В общи линии това е мнението на зилотите, които са убедени, че икуменическата теза застрашава чистотата на Православието, защото се рискува тя да го осветскости и по този начин необратимо да въвлече в понятийно отвлечени концепти, които несъответстват на изначалното му и същностно еклезиологично битие[11].

Икуменическият диалог – теза или антитеза на истината

При посещението на папа Иоан Павел II в Румъния за периода 7-9 май 1999 година както патриарх Теоктист (1915-2006), така и папата вземат поотделно молитвено участие в богослуженията, без да извършват евхаристийно общение. Макар и заедно да не свещенодействат – папата на литургията, а патриархът на месата, но пък за сметка на това да присъстват в пълно богослужебно одеяние, този акт консервативните православни среди категорично не приемат. Това показва, че намерението за индоктриниране на икуменическата теза в Православието е несъстоятелно и затова всеки опит тя да се реализира в по-голяма или по-малка степен води до пропорционално на него активизиране на радикално настроение вътре в поместните църкви, а това поражда разколи (църковен сепаратизъм).

Последователните визити на папа Франциск в Кипър и Гърция (2-6 декември 2021 година) също бяха нееднозначно възприети от православните християни и клирици, въпреки че целта им беше не толкова по линия на икуменическата теза сред тези поместни църкви, а колкото в рамките на дипломатическите взаимоотношения на Светия престол със самите тях, явяващи се част от единството на Православието, тоест на пребиваващи в евхаристийно общение. Като цяло тези визити преминаха в дух на толерантност от страна на православните общности в тези църкви, без особени ексцесии, вследствие на консервативния прочит на християнската (веро)изповед. Но отново предизвикаха да се активизират радикални настроения сред някои клирици. За пример ще посочим реакцията на 90-годишния гръцки духовник, Иоан Диотис, към папа Франциск непосредствено преди да влезе в Синодалната палата на Еладската (Гръцка) архиепископия, за да се срещне с нейния предстоятел – архиепископ Иероним. Отец Иоан Диотис с викове осъжда папата, наричайки го еретик: „Папа, ти си еретик!“. Светкавичната намеса на полицията неутрализира евентуална ескалация на напрежение, но така или иначе световните медии отразиха тази сконфузена ситуация. Консервативните християни намериха в лицето на този духовник истински ревнител на Православието, а други недоумяваха такова консервативно поведение, понеже опасенията за прозелитизъм на Римокатолическата църква са неоснователни и нелепи[12]. Папските визити имат символичен характер, а не са подчинени на икуменическата теза.

През 2010 година посещението на папа Бенедикт XVI-ти в Кипър по покана на президента Димитрис Христофиас (1946-2019) и Кипърския архиепископ Хризостом също предизвика сериозни брожения. Синодът им нямаше единно становище за това посещение. Един от най-изявените богослови на тази църква Лимасолският митрополит Анастасий остро му се противопостави, с което влезе в конфликт с архиепископ Хризостом. За Анастасий папата не е каноничен епископ и затова диалогът с него би следвало да е като към инославен. Неговата позиция идва в отговор на критиките от старостилните православни кръгове в Кипър, които обвиняват официалната Кипърска църква в прекаленото либерализиране на православната доктрина. Другият повод е пасивната позиция на Ватикана относно казуса по кипърския въпрос от 1968 година, който, за съжаление, все още не е разрешен[13].

Авторът Благовест Върбаков

Нека сега обърнем внимание на папските визити в България. Първата, от която е на Иоан Павел II през 2002 година.

Това посещение е знаково в най-новата ни история, тъй като за първи път Римски епископ посещава страната. Обяснимо, световното обществено внимание прикова поглед към това събитие. Медии от цял свят са ангажирани да предадат цялата програма на тази визита (от 23 до 26 май). В програмата за 24 май е предвидено посещение в 10:30 часа на Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“. Тогавашният викариен (помощник) епископ на патриарх Максим (1914-2012) Знеполски епископ Николай, сега Пловдивски митрополит, решава да измести светата Литургия за празника с над час по-рано, за да не би папата евентуално да присъства на отслужването ѝ и да поиска да влезе в светия олтар, в качеството си на Римски епископ. Тази постъпка не остана встрани от общественото внимание и медиите. В коментар за телевизия БТВ, той открито заявява, че според православните канони папата е еретик и затова е недопустимо да се прави съслужение с него, както и да влиза в светия олтар, тъй като ще го оскверни[14]: „Това, което направих, е да вляза в светия олтар на „Св. Александър Невски“ заедно с няколко свещеници, за да не позволя да бъде нарушен свещеният канон, а именно еретик да влезе в Светая светих на православен храм, защото след това той се счита за осквернен.

При посещението на папа Франциск през 2019 година (5-7 май) митрополит Николай отново проявява консервативно отношение, определяйки неговата визита за политически акт, с който иска да окаже натиск върху нашата, а също така и последователно чрез други такива на останалите Православни църкви[15]: „Посещението на Римския папа е политически акт, целта е да се обединят всички църкви около Рим и, когато дойде Антихриста, папата да го посрещне. Всички искаме християнските църкви да се обединят. Това обаче може да стане само от църковни хора, когато епископите се съберат и обсъдят как да стане това. Политиците не искат това, те целят точно обратното. Създадено е например така нареченото „икуменическо движение“, което цели обединение на всички религии. Но нали знаете, има и религия на Сатаната. Как да се обединим всички? Не е възможно да се обедини светлината и тъмнината. Ние няма да се откажем от православието. Не сме се отказали от православието и през петвековното робство. Робството бе победено от Православието. Само то ще ни освободи. А кой може да каже, че иеродякон Игнатий-Васил Левски е бил роб по време на робството? Той беше свободен, защото бе православен.“

Има още

Ново изследване за папските визити в България*

Благовест Върбаков

Abstract

Фокусира се върху първото задълбочено изследване на Ирина Гъркова. Г-жа Гъркова го посвещава на посещенията на папата – на папа Иоан Павел II и папа Франциск, съответно през 2002 и 2019 година. Заявените цели на Гъркова са, да се вземат предвид степента на влияние, по отношение на религиозното самосъзнание на българското общество и политическия климат в страната. Тази публикация представлява научна оценка на нейните постижения.

***

Поводът за написването на настоящата публикация се основава на излязлото наскоро изследване на докторанта към Факултета по журналистика и масови комуникации на СУ „Св. Климент Охридски“ Ирина Гъркова. Изследването е посветено на така наречените „апостолически посещения“ на двамата папи в България – Иоан Павел II и Франциск, съответно през 2002 и 2019 година, които породиха силен обществен и медиен интерес в страната и чужбина, като в същото време ангажира вниманието на мнозина общественици и анализатори от цял свят. В страната пък се отчетоха многоаспектни съждения за същността и значението на папските послания в контекста на българското минало, настояще и бъдеще.

„Папските визити в България: послания, комуникационни стратегии и медиен отзвук“, така звучи заглавието на разглежданата от Ирина Гъркова тема, която намира място в бр. 49 (октомври 2021 година) на престижното сред научноизследователската журналистическа гилдия в страната електронното списание „Медии и обществени комуникации“ на Университета по национално и световно стопанство в София (вж. раздел „Образование“, http://media-journal.info/index.php?p=item&aid=433).

Очаквано е подобно изследване да привлече общественото внимание. Впрочем такова вече има и то освен сред любознателната (по-масова) аудитория, но и сред учените, в чиито интереси попадат също и този вид проблематика, отнасяща се до спецификите на международната църковна дипломация, по същество съдържаща протокол и етикет. В тази връзка следващите редове целят да изложат достойнства на излязлото изпод ръката на Ирина Гъркова научно изследване, което се явява първата ѝ студия, под формата на писмен отзив. Смятам, че той ще окаже ползотворно влияние върху нейните последващи научноизследователски занимания.

Всеки учен в началото на своята кариера трябва да получи от академичната общност така наречената „обратна връзка“ (feed back) за постигнатите си резултати, независимо дали са положителни и/или отрицателни. Така се израства в научноизследователското поприще. Разбира се, тук ще изкажа само положително мнение, въпреки че като всяко начало, и тук в тази първа научна публикация на Ирина Гъркова се набелязват някои слабости, които (макар и несъществени, понеже никак не принизяват високата стойност на това авторско четиво) – по мое мнение – не хвърлят светлина върху някои аспекти относно отрицателната реакция на определени кръгове от обществото ни, като например консервативно изповядващите  Православието, както и на някои клирици на Българската православна църква, възприемащи папските послания като конфронтиращи се с традиционната религиозна ориентация (принадлежност) на българския народ, от една страна, и от друга – със сегашното социално-икономическо положение на страната.

Авторът Благовест Върбаков

Встъпителни бележки

Ирина Гъркова успешно разкрива основните акценти в посланията на светейшите отци Иоан Павел II и Франциск при посещението им в страната и правилно стига до извода, че те не само се допълват в съдържателно отношение, но и концептуално надграждат. Това е израз на приемственост в дипломацията им, с което целят да вградят своите послания в общата понятийно трансцендирана реторика на Римските епископи, както и да затвърдят международната репутация на Папската институция, смятана (казано от позицията на Римокатолицизма) за гласа на християнския свят и оттам на Вселенската църква. Забележителното в нашата история е, че в разстояние от седемнадесет години България посреща глава на Римокатолическата църква два пъти, което е прецедент, предвид на изключително наситената външнополитическа дейност на всеки папа, разпростираща се на всичките седем континента.

Предвид акцента в заглавието на студията, Ирина Гъркова насочва вниманието върху идейните аспекти на папските послания на Иоан Павел II и Франциск, изразяващи се и в „спонтанните“ им речи (непринуден диалог), освен в протоколните обръщения пред държавници и официални лица, а така също и в проповедите, изречени по време на богослужения. Изведените аспекти от тях тя внимателно проучва и анализира в съпоставителен план, за да проследи как тематично си взаимодействат в съдържателно отношение. Това е трудоемко начинание поради причината, че изисква обективно вникване в техните думи, без тенденциозно да се субективизират в своеобразен „полемичен дискурс“, така характерен за изтъкване на превъзходството на определена конфесионална принадлежност. С оглед на това, авторката не се е изкушила да се подведе в апологетични (раз)съждения, както, впрочем, други вече го направиха – те побързаха, буквално казано, да втикат въпросните папски послания в контекста на интензивната полемика за легитимацията (в догматически и канонически аспект) на Римокатолицизма спрямо Православието.

Има още

Реформационна епоха – продължение 7 и край*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

След няколко напразни опити чрез обещания и ласки да се накара да се отрече от учението си относно догмите и по тоя начин да се постигне помирение, Лутер получава заповед да напусне града, където движението в негова полза все повече е растяло и е заплашвало с безредици (той е излязъл от Вормс на 26 април). Най-сетне, на 26 май, когато всички дела на райхстага са били привършени, а Фридрих Мъдрия и много от добре разположените към Лутер членове от райхстага са били напуснали Вормс, Карл V е представил на останалите членове проект на едикт против него, който е бил приет без противодействие (едиктът е носел дата 8 май, за да се вярва, че е приет от всички членове на райхстага). Съгласно с тоя едикт, известен в историята под името вормски, Лутер се е лишавал от покровителството на имперските закони; всяка власт в империята и всеки имперски поданик, светско или духовно лице, са били длъжни, ако са имали възможност, да го арестуват и да го предадат на императора; всекиму е било забранено под страх на строго наказание да му дава убежище, да го храни, да му указва съдействие; книгите му трябвало да се изгорят, имотите на привържениците му да се отнемат и занапред никаква книга по богословието да не се печати без предварителна духовна цензура. “И тъй домът на хабсбургите, а заедно с него императорската власт, се отнесе враждебно към най-голямото течение в Германия и не вдигна пръст за разрешаването на многобройните въпроси от народния живот”, казва Камел по повод на вормския едикт. “С това този дом сам си нанесе най-големия удар, той окончателно скъса връзките си с вътрешния живот на нацията. Предвид на произлезлите от разделението на църквата събития, които разклатиха Германия и Европа, явява се въпрос, защо Лутер не се е съгласил да приеме във Вормс католически църковни реформи. Който дава такъв въпрос, забравя две неща: по работи на съвестта Лутер по никой начин не е приемал компромис и главно в ония решителни дни във Вормс стоели един срещу друг два принципа: непогрешимостта на църковния авторитет и съвестното убеждение на свободната личност. Поради тяхната противоположност те са непримирими и борбите между тях образуват границата между средните и новите векове[48]”.

Eдиктът от Вормс, 25 май 1521.

Ала вормският едикт, посрещнат с голямо негодувание почти по цялата страна, е имал същата участ, както и папската була за отлъчването: той не е бил приложен.

Лутер във Вартбург. Превод на Свещеното Писание на немски език.

Като се връщал от Вормс, Лутер в Тюрингийските гори е бил хванат от четирима преоблечени рицари, пратени от покровителя му Фридрих Мъдрия, който се е боял за живота му, и е бил отведен в замъка Вартбург при град Айзенах. Във Вартбург Лутер е бил принуден да живее в строго incognito, да напусне монашеските дрехи, да облече рицарски, да препаше сабя и под името рицар Георг да живее живот на рицар, сиреч да прекарва на лов и в удоволствия. Рицарският начин на живот ни най-малко не е удовлетворявал Лутер, а в същото време той се е измъчвал от мисълта дали неговото държание в райхстага не ще произведе смут всред християнския свят: “Ти ли само си мъдър човек” – се е питал той, – нима всички други се заблуждават и са се заблуждавали тъй дълго време? Но ако ти се заблуждаваш и вкарваш в заблуждение толкова много хора, които на онзи свят ще търпят вечни мъки”? Лутер се е измъчвал и с това, че е водел борба с дявола, който постоянно се е опитва да го съблазни[49]. Само трудът е успокоявал Лутер и му е давал бодрост, а във Вартбург той ревностно е изучавал гръцки и еврейски и наскоро се залавя с много сериозен труд: превод на Свещеното Писание от самия оригинал – Новият Завет от гръцки, а Старият от еврейски (преводът на Новия Завет е бил привършен през 1523 година, а на Стария Завет – превода е извънредно мъчен – през 1534 година[50].

Има още

Реформационна епоха – продължение 6*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Три знаменити брошури на Лутер.

Наскоро след лайпцигския спор Лутер издава три знаменити брошури: “Възвание към християнското германско дворянство за преобразуване на църквата”, “Вавилонският плен на църквата”, “Свободата на християнина”, с които е отварял голяма и остра борба против цялата система на католическата църква и се е стремял да разруши цялото католическо здание, а при това е излагал основните идеи на своето учение – Лутер не се е задоволявал само с разрушение, а е и съграждал.

В брошурата “Възвание към християнското германско дворянство”, Лутер е отхвърлял учението на църквата за посредническата роля на духовенството и за правото му да не подлежи на светски съд и е поддържал, че няма разлика между духовните лица и миряните, че духовното звание е длъжност, която не стои по-горе от всяка друга длъжност и че то е създадено, както и всички други длъжности, за да има ред. Той е отхвърлял така също и учението на църквата, че само тя има право да тълкува Свещеното Писание, не е признавал безбрачието на духовните лица, въставал е против ненаситната жадност за пари, против надменността на папата, когото наричал най-голям грешник и антихрист, въставал е и против обстоятелството, че са били унищожени свободите и правата на народните църкви и преди всичко на германската и е канел князете и всички германски власти веднага да забранят да се изнасят пари от Германия за Рим, под какъвто и да е предлог и под каквато форма и да са искани те, защото това изнасяне на пари е било срам и позор за целия германски народ. При това той е искал да се намалят празниците, да се ограничи в големи размери и да се реформира монашеството, манастирите да се обърнат, както е било в старо време, във възпитателни и образователни учреждения, да се премахнат поклонението на светите места, църковните наказания и гонения[43], да се създаде народна германска църква, като е излаган обширен план за нейната уредба, да се реформират училищата и университетите в хуманистически смисъл и прочее.

Във “Вавилонският плен на църквата” Лутер се е занимавал със светите тайнства, на които католиците отдавали магическа сила и които ги държали в робство, защото без тях спасение е било невъзможно, както и със злоупотребите, които са били вършени чрез тях, а при това той се е застъпвал за свободата на християнина: “Ни папа, ни епископи, ни който и да е друг човек нямат право да налагат на християнина ни дори една буква без негово съгласие”, пише той между друго. Лутер е отхвърлял 4 от седемте католически тайнства: конфирмацията, посвещаването в духовно звание, брака и миропомазанието, и е признавал само 3: кръщението, причастието под 2-та вида за всички без изключение и изповедта, но е отричал, че духовните лица трябва да бъдат единствени изповедници.

Мартин Лутер, Вавилонският плен на църквата, написана през октомври 1520.

В “Свободата на християнина” Лутер е излагал учението си за спасение чрез вяра в Бога и изобщо схващането си по религиозния живот. Той е искал християнинът да бъде обзет от любов към ближния, да му помага с каквото може, постоянно да се труди, да извършва съвестно работата и длъжностите си и прочее. Между друго той пише: “Онзи, който иска да служи на Бога, трябва да живее между хората и да им помага, с каквото може… Добрите и благочестиви дела няма да направят човека добър и благочестив, но добрият и благочестив човек върши добри и благочестиви дела”.

Тези знаменити брошури упражнили грамадно влияние. “Трябва да имаме предвид, доколко е била вече отдавна подкопана почвата на църквата в Германия, за да разберем извънредното впечатление, което направили тези лутерови брошури”, казва Филипсон..”Те са се продавали в нечути количества (за онова време): едва излизали от печат в хиляди екземпляри и трябвало да излизат нови и нови издания. В един месец от брошурата “Възвание към християнското германско дворянство” са били продадени 4000 екземпляра[44]…

Има още

Реформационна епоха – продължение 5*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Срамната търговия с вярата е била толкова по-отвратителна, че и отделни църкви добивали привилегии да опрощават грехове с пари, да търгуват с вярата на дребно. Само в Рим е имало 5 такива църкви и те не са се стеснявали да турят надписи като следния: “Тук при всяка литургия една душа се освобождава от чистилището”.

Вече в началото на ХV-ти век експлоатацията чрез индулгенциите е била така голяма и деморализирането на народните маси тъй явно, че въпреки непоколебимата вяра в божествеността на църквата и на нейните дела, са се слушали оплаквания от разни страни, а констанцкият и базелският събори са настоявали да се вземат мерки в това отношение, нищо обаче не се е постигнало, напротив, злото се е засилвало и достигнало дотам, че в началото на ХVІ-ти век, във време на най-голямото умствено движение, в продължение на 10 години 4 пъти са били издавани индулгенции (1500, 1501, 1504, 1509). Негодуванието срещу тази срамна търговия с вярата от страна на всички по-умни, по-развити и истински набожни и нравствени хора е било много голямо особено в Германия, където експлоатацията е била безбожна, ала папите не обръщали никакво внимание на това – на тях и на ум не е идвало да се отказват от такъв добър приход за “хазната на апостол Петър”.

Папа Лъв Х. Продажба на индулгенции в Германия през 1517 г.

През 1513 година за папа е бил избран един кардинал от банкерската и владетелска фамилия на медичите под име Лъв Х. Лъв Х (роден през 1475 година) е бил човек умен, образован, добродушен, щедър, покровител на хуманистите, но равнодушен към вярата – той не е разбирал религиозните работи и не е искал да ги разбира – дори безверник, разсипник, предан на разкошен живот, на блясък, на наслаждения[33], пълен епикуреец (само за трапезата му са се харчели около милион лева годишно) и благодетел на членовете от своята фамилия и на куртизаните си за сметка на “хазната на апостол Петър[34]”. Колкото се отнася до папския двор във време на Лъв Х той е бил препълнен с хуманисти-безверници, там са се представлявали безнравствени и срамни театрални пиеси, постоянно са се давали забавления и пиршества, често се е устройвал лов, на който вземали участие и духовни и светски лица, с присмех се е говорело за разни верски учения и за разни пасажи от Свещеното Писание, св. Богородица се е наричала богиня, Иисус Христос – син на Юпитер и прочее. Историкът Гичардини, приятел на Лъв Х и служител на папския двор, пише: “Не може да се каже каквото и да е лошо нещо за тоя двор, което да не е още по-лошо”. При такова положение не е чудно, че при погребението на Лъв Х, колкото и да са били порочни тълпите в Рим, колкото и да са били навикнали да гледат равнодушно на развалата около тях, придружавали погребалното шествие с викове: “Като лисица ти се вмъкна, като лъв управлява, като куче умря”, и че против него са се явили много сатири и памфлети.

Папа Лъв Х (1475-1521)

Като се е нуждаел постоянно от пари[35], Лъв Х е гледал да изтръгва суми чрез всевъзможни средства и от всевъзможни източници. Един от най-добрите източници са били индулгенциите. През 1517 година са били издадени нови индулгенции под предлог с получените от тях суми да се довърши знаменитият храм на апостол Петър в Рим. Тези индулгенции са били от 3 вида:

1) големи индулгенции, които прощавали всички направени грехове на онези, които ги купували и ги освобождавали от мъките в чистилището;

2) индулгенции, които давали право на онези, що ги купили, да си изберат тези или онези изповедници и тези изповедници добивали власт да им прощават на всяко време греховете дори и онези, които само папата е имал право да прощава;

3) индулгенции, които освобождавали душите на умрелите от чистилището.

Има още

Реформационна епоха – продължение 4*

Георги Дерманчев

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

1. Германия и реформацията. Лутер и индулгенциите.

Начало на реформацията

Характер, детство и юношество на Лутер

Мартин Лутер, излязъл от самата среда на германската народна маса (“Аз съм син на селянин, баща ми, дядо ми, прадядо ми бяха истински селяни. Това съм аз” – е писал той), със своите добри качества е олицетворявал най-добрите черти на германския народ, най-добре е познавал религиозно-моралните негови нужди, но не и политическите и социалните – той е бил богослов в мозъка на костите си – и е дал своя отпечатък, може да се каже, за дълго време на религиозно-моралното развитие на Германия. “Той е учел своя народ – казва Дени, – да цени правата на човешката съвест и правилно да гледа на целта на човешкия живот: новите поколения, които се развили, като изучавали Свещеното Писание, което той е превел за тях, добили от него наклонност към свободно изследване, към мъжествена енергия, съзнание за отговорност и готовност с охота да изпълняват дълга си. Великите основатели на нова Германия от Лайбниц до Шилер, от Кант до Гьоте, са негови последователи. Тази нова Германия се явява пред нас като жътва, произлязла от онова семе, което Лутер посял в германската земя[26]”.

Извънредно трудолюбив, деятелен, енергичен, буен и страстен, с желязна воля, с просто и естествено красноречие, което е правило голямо впечатление на народната маса, Лутер винаги е действал съгласно със съвестта си. Той мъчно се е решавал да предприеме нещо, убеждавал се е постепенно и след дълги двоумения и вътрешни борби, убедил се обаче в правотата на това или на онова, е ставал непреклонен, извънредно смел и мъжествен, а при това бил е готов да жертва за убежденията си всичко, що му е било най-мило и дори живота си. Пълен изразител на преходната епоха, в която е живял, епоха на противоречия между старите и нови чувства, идеи и понятия и между старите и нови наредби, в характера на Лутер се срещат големи противоположности – той е бил двоен човек. От една страна, той е обичал природата, дружеския живот, музиката, веселбите, невинните наслаждения, нещо свойствено на добрия човек от новите векове, а, от друга страна, е бил наклонен към мистицизъм, към аскетизъм и е имал мрачни възгледи върху живота, нещо свойствено на средните векове. От една страна, той е бил разумен, прогресивен, от все сърце и душа предаден на просветата на народа си, простодушен, скромен, щедър, миролюбив, а от друга страна – консерватор и в някои отношения реакционер и по подобие на средновековните монаси суров, груб, безпощаден и дори жесток, упорит с тесен кръгозор, нетърпим към чуждите мнения и буквоед-богослов.

Лутер, чийто род е живял в едно село в Тюрингия, се е родил в град Айслебен (в Саксония, на северозапад от град Хале) през 1483 година. Баща му миньор е бил тъй беден, че майка му е била принудена да носи дърва на гърба си от близката гора. Но Лутер е страдал в детинството си не само от бедност, а и от грубостта на тогавашното възпитание в дома и в училището. Родителите му го биели жестоко и за най-малките детински грешки. Един път баща му за дребна грешка му е нанесъл такъв силен удар, че той просто го е намразил и дълго време си е отвръщал погледа от него; друг път майка му го е набила до кръв, задето без нейно позволение е взел един орех, а в училището само през един преди обед той е бил бит 15 пъти (Лутер е казвал, че училищата са били затвор и ад за децата, а учителите – техни тирани и палачи). Грубото и жестоко възпитание в дома и в училището, където при това пълнели главите на децата с разни суеверия и молитви папагалски заучавани, втълпявали им, че Бог е отмъстително същество и ги измъчвали само с “casualibus и temporalibus” (склонения и спрежения), както казва Лутер, се отразили много зле върху характера му: той е станал мрачен и дори хипохондрик, безпокоен, груб, съвсем свенлив, затворен в себе си и според думите му възпитанието е било причина да постъпи отпосле в манастир.

Мартин Лутер (1483-1546)

Бащата на Лутер е имал амбицията синът му да получи образование и добро положение в обществото, а не да бъде работник както него и затова, когато той завършва училището в град Мансфелд (в Саксония), където родителите му се преселили от Айслебен, бива изпратен (на 14-годишна възраст) да продължи учението си в училище на братята на общ живот в Магдебург, а след една година – в хуманистическо училище в град Айзенах, като се е издържал и в единия, и в другия град повече с подаяния, та често е гладувал[27]. Борбата на Лутер с бедността закалява характера му, ала в Айзенах тази борба не е траела дълго време. Поради хубавия му глас и поради голямата му набожност той бива прибран в дома на един богат гражданин, чиято съпруга, жена с благороден характер, се е отнасяла с него като със свое дете. За пръв път Лутер е видял, какво е истински домашен живот и това внася светли лъчи в душата му – никога той не е забравял живота си в Айзенах в дома на благодетелите му и винаги с благодарност си е спомнял за тях. На 18-годишната си възраст (1501 г.) Лутер постъпва в ерфуртския университет, един от главните центрове на германския хуманизъм. Баща му, чието положение се е било подобрило в това време дотам, че е могъл да го издържа, е искал да изучава правото и Лутер, при все че не е бил наклонен към правото, се подчинил на бащината воля. Съгласно с тогавашните университетски уредби трябвало да се завърши философският факултет и след това да се постъпи в онзи по правото. Лутер завършва с успех първия факултет със степен магистър (1505 г.). Във време на учението си той е имал много приятели хуманисти, чел е съчиненията на Вергилий, на Цицерон, на Тит Ливий и други, ала не се е увлякъл от хуманизма, за което е съжалявал после, а – от богословието. С особено увлечение Лутер е четял посланията на апостол Павел, съчиненията на Августин и онeзи на мистиците, често е бивал обземан от мисли за своята и на света греховност, за страшния съд Божи над грешниците, за мъките в ада, за Божието отмъщение и вече тогава е ставала борба в душата му по въпроса, по кой начин да се спаси, въпрос на който отговор не е могъл да намери. Затова често след весело прекарано време в кръга на хуманистите той е падал в мрачно настроение.

Има още

Реформационна епоха – продължение  3

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Първи германски хуманисти

Глупостта не щади и папите, и папския двор. Папите не биха искали да се възкачат на престола на апостол Петър, казва глупостта, ако сериозно бяха се замисляли, че са длъжни да следват Иисусовото учение и Иисусовата бедност, мъки, смърт на кръста и ако сериозно бяха си припомняли, че думата папа значи баща и че носят титлата Sanctissimus. “Кой би искал в такъв случай да заеме това високо място с всички средства и кой би искал да се задържи на него чрез меч, отрова и чрез всевъзможни насилия? Да правиш чудеса не е за нашето време, да учиш народа е трудно, да обясняваш Свещеното Писание е дело за схоластиците, да се молиш е безполезна работа, да проливаш сълзи е женска работа, да живееш в бедност, значи да се изложиш на презрение… И така, за папите не остава друго, освен да налагат интердикт, да обвиняват в ерес” и прочее. Трудът те оставят на апостолите Петър и Павел, които имат достатъчно време за това, а колкото се отнася до блясъка и до ползите от този труд, папите претендират, че им принадлежат. Впрочем, грижите за религията папите са възложили на кардиналите, кардиналите – на епископите, епископите – на свещениците, свещениците – на дяконите, бялото духовенство – на черното, францисканите – на доминиканците, последните на шартрезите, които са ги възложили на вратарите. Колкото се отнася до кралете, глупостта между другото казва: “Луди биха били кралете, ако биха познавали законите, ако биха се грижели за общественото благо, ако биха презирали сладострастието и ако биха изпълнявали сериозно кралските си длъжности. Хвала на Бога! Куртизаните и ласкателите ги предпазват от тази лудост. Те ги увличат в лов, в безполезни или несправедливи войни, които наричат славни войни, или ги приспиват чрез удоволствия. Относно грижите по управлението, това е работа на министрите, които оставят тези грижи на служителите си, а последните на кочияшите си”.

След “Възхвала на глупостта” Еразъм е издал Новия Завет на гръцки (1516) с прекрасни бележки и обяснения на латински в текста. С издаването на Новия Завет, чийто истински текст не е бил познат дотогава на католическа Европа, Еразъм е указал грешките и фалшификациите на Вулгата (Вулгата се нарича старият католически латински превод на Свещеното Писание) относно онази нейна част, що се отнася до Новия Завет. Еразъм е издал и съчинения на църковни отци, работа която, както и издаването на Новия Завет, е имала за цел да се възвърне богословието към неговите първоизточници, както е казвал сам той.

С издаването на Новия Завет и на съчинения на църковни отци Еразъм е дал подтик за самостойно тълкуване на християнските първоизточници и с това е нанесъл голям удар на ученията на схоластическите авторитети, които са се считали за непогрешими, тъй да се каже, през ХІV-ти и ХV-ти век. Най-сетне Еразъм е написал и съчинение предназначено за юношеството под заглавие “Coloquia”.

Улрих фон Хутен

Улрих фон Хутен, който е принадлежал към известна много стара, но забедняла рицарска фамилия, се е родил през 1488 година в замъка Щекелберг при град Фулда и понеже е бил малък на ръст и слаб телесно, баща му е решил да го посвети в духовно звание и затова на 11-годишната му възраст го изпраща да се учи в манастир. Ала, обзет от отвращение към схоластическото манастирско обучение и от голяма любов към класическите произведения, той на 17-годишна възраст, преди да се обвърже с монашеско обещание, избягва от манастира, посещава разни германски университети и се предава на пълен с приключения живот на студент “vagabundus”, на студент-скитник[18] и на скитник поет и публицист. Оставен без поддръжка от баща си, разсърден задето е избягал от манастира, Хутен във време на постоянните си скитания по Германия е бил изложен на гонения, на глад, често е живял от случайни помощи и е спял на открито поле и на гола земя – приятелите му го наричали втори Одисей. Ала несгодите, страданията, постоянните скитания не му попречват основно да изучи старите писатели, да стане велик хуманист и да развие обширна публицистична и патриотична дейност. Добил покровител в лицето на майнцкия архиепископ, който от суета е искал да направи двореца си център на хуманизма в Германия, Хутен през 1515 година се помирява с баща си с условие да изучи правото в Италия, но не довършва учението си. Върнал се в Германия, в град Аугсбург той бива увенчан с лавров венец от самия император Максимилиан в качество на поет – голямо отличие и голяма гордост за него – и постъпва на служба у майнцкия архиепископ. Ала вследствие на неговата буйна дейност Хутен не остава дълго време намира. Преследван, той почва отново скитнически живот и, най сетне, намира убежище в замъка на водителя на рейнските рицари Франц фон Сикинген, добива голямо влияние върху него и след въстанието на рицарите избягва от Германия. Съвсем болен, той отива в Цюрих при Цвингли и наскоро умира (1523) на остров Уфенау в цюрихското езеро в крайна бедност: “Той не остави нищо – ни книги, ни покъщнина, а само едно перо” – казва един съвременник. Като го видял, Цвингли е бил обзет от състрадание, а после е писал: “Този ли е страшният Хутен, този разрушител, когото виждаме да е така нежен към народа и към децата? Тази уста ли, от която проглежда само благост и добрина, повдигна такава силна буря против папистите?”

Улрих фон Хутен (1488-1523)

Като оставим настрана недостатъците на рицаря на хуманизма, както може да се нарече Хутен, а именно, авантюризъм, раздразнителност, буйност граничеща с необузданост, той е бил един от възвишените характери на германското отечество в онези времена. Надарен с големи дарби, крайно трудолюбив, добродушен, великодушен, безкористен, с благородни пориви, Хутен е бил готов на всяка минута да се жертва за правдата, за свободата, за бедните, за слабите, за угнетените. Свободен мислител, въодушевен апостол на истината и първият, може да се каже, велик германски патриот и велик светски публицист, той е бил смъртен враг на злоупотребите и през целия си живот, без да обръща внимание на клевети, препятствия, преследвания, опасности и със слово, и с перо се е борил за църковното, държавно, социално реформиране на Германия, за просветата и прогреса на човечеството[19] и против папското господство, което изобразявал като позорно за Германия чуждо господство – нещо, което никой до това време не е бил изтъквал.

Има още