Реформационна епоха – продължение 1*

 (От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Реформатори преди реформацията

Редом с опозицията на валденсите и на мистиците, която е създавала тревожно състояние на умовете и е подготвяла почва за нови идеи, а с това косвено е подготвяла Реформацията, са действали и то с по-голям успех и по-непосредствено онeзи мислители и дейци, нейни могъщи подготвители, наречени реформатори преди Реформацията. Най-прочути реформатори преди Реформацията са: знаменитият оксфордски професор Джон Уиклиф, знаменитият Ян Хус, Йохан Гох, Везел и Весел (последните трима са германски реформатори преди Реформацията).

За Уиклиф (1324-1384) ще спомена, че е признавал, както и валденсите, Свещеното Писание за единствен авторитет по църковните дела и с него в ръка се е борил против папската власт, католическата иерархия, католическите “добри дела” и злоупотреби, че е искал да се възстанови първоначалното християнство, че е признавал само свещеническия и дяконски чинове, като е смятал папата и католическите духовни чинове за служители на антихриста, че е считал Христос за единствен посредник между Бога и хората и че е развивал учението на Августин за предопределението и с това се явява като пряк предшественик на Калвин. Ще спомена още, че Уиклиф е превел Свещеното Писание на народен език, че е искал миряните да вземат участие в църковното управление, че е изложил учението си в знаменитото си съчинение “Trialogus” (разговор между истината, лъжата и богословието) и че странстващи проповедници, наречени бедни свещеници, двама по двама кръстосвали Англия, проповядвали на народа Свещеното Писание и новото учение и се ползвали със значително влияние сред народните маси. Уиклиф се е ползвал с много голямо влияние в Англия и уиклифианството е продължавало да живее сред английските народни маси въпреки страшни преследвания против последователите му, така наречените лоларди, и много е послужило за успеха на реформацията в Англия. Но освен в Англия то се е разпространило и по материкова Европа и е упражнило значително влияние върху нея. И върху Хус (1369-1415) няма да се спирам. Ще спомена само, че над него е имал голямо влияние Уиклиф, че и той е поддържал Свещеното Писание като единствен авторитет по църковните дела, че е бил преди всичко моралист и проповедник на морала, че се е борил да се върне църквата към първобитната нейна простота и чистота, да се отнемат богатствата и да се премахне църковната иерархия. Какво влияние е упражнил Хус като реформатор преди Реформацията се вижда от следните думи на Лутер: “Досега без да подозирам, аз съм се придържал към ученията на Хус и ги проповядвах, а и Щаупиц[7] ги проповядва, без да знае това. Накратко казано, ние всички сме безсъзнателно хусити. Хусити са и апостол Павел и Августин”.

Джон Уиклиф (1324-1384)

Йохан Гох (1400-1475), човек много благочестив, е поддържал изключителния авторитет на Свещеното Писание по верските въпроси, проповядвал е и със слово и с перо, че вечно спасение се добива не чрез “добри дела”, а чрез Божия милост, на която е приписвал всичко добро у човека, че съчиненията на схоластическите богослови затъмняват само истинското християнско учение и прочее.

Има още

Реформационна епоха*

(От ХVI-ти до половината на ХVII-ти век)

Реформацията и нейното значение

Георги Дерманчев

Църковно-моралната революция от ХVІ-ти век, известна под името Реформация, е не само църковно-морална, а и политическа и донякъде социална революция, и всички много или малко важни събития през ХVІ-ти век и през първата половина на ХVІІ-ти век са свързани с нея в по-голяма или в по-малка степен. Но тъй като от стремежа на реформацията към преобразования най-ясно и най-силно се прояви онзи към църковно-морални преобразования и той до известна степен се осъществи и тъй като Реформацията се започна на църковна почва и под знамето на църковно-моралните идеи и движения вървяха и политическите и социалните, тя изглежда като изключително църковно-морална революция, при всичко че не е само такава[1]. Пол Жане с право казва: “Богословието е, което, като подпали пожара в Европа, като раздели народите, като раздели и поданиците и кралете, накара партиите да се борят с перо и в същото време с оръжие, да търсят своите права и  да разискват върху тях, да определят границите, докъдето се простира длъжността на подчинението, или пък правото за съпротива и, най-сетне, да изследват произхода на суверенитетите и на правителствата. От реформацията, следователно, се породиха великите политически препирни, с които са препълнени последните три века и чиято последна експлозия биде революцията от 1789 година[2].”

Реформаторите, за да можели с успех да се борят против тогавашната църква и против тогавашната църковна система, са се опирали на свободното изследване и при всичко, че за тях свободното изследване е било само средство, с което са си служели, докато приложат ученията си, а не цел, при всичко че отпосле те са се повдигнали против него и са се стремели да го потушат, всичко е било напразно. Не е било възможно да се спре даденият от реформацията тласък, тя открива пътя на свободното изследване, на свободния критически дух и на свободната мисъл, както в църковно, така и в научно, политическо и социално отношение. “Изобщо казано, в умствено отношение Реформацията извоюва свободата на изследванията”, казва Егелхаф. “Когато Лутер, въпреки хиляди пъти повтаряния срещу него гневен вик: Искаш ли ти да бъдеш единственият човек по-мъдър от вековете, по-мъдър от църквата?, – се е вдълбочавал в Свещеното Писание и е поддържал резултатите от изследванията си срещу папата, както и срещу императора и империята, тогава той създаде за всекиго – колкото често да са оспорвали това неговите собствени приемници – правото на свободното убеждение, което средновековната църква никога не е признавала. С пълно право казва Лесинг: “Лутеровият дух изисква, на никой човек да не се пречи да познае, да намери истината съгласно с неговите възгледи[3]”.

Мартин Лутер във Вормския Райхстаг през 1521 г. пред император Карл V и други участници там, които изслушват неговите възгледи, считани за еретически и го карат да се откаже от тях.

Реформацията е пробудила стремеж към критика и към самосъзнание и всред самите народни маси. И наистина, реформаторите и последователите им са се обръщали към поробените народни маси и ги правели съдии на идеите и на делата си, а като са вземали участие в препирните, те са навиквали да разсъждават и да не приемат с робска покорност всичко, що им е било представяно като истина, макар и в името на Бога. Сляпата вяра в авторитетите, която е убивала ума и съвестта на човека, се разклаща по този начин всред народните маси и те малко по-малко добиват понятие за човешко достойнство и за правата си. Редом с това, самият принцип на реформацията, че човек се спасява само чрез вяра в Бога и чрез милост Божия, че той има право да бъде лице с лице с Бога, както и сам да си състави съждение за учението на Свещеното Писание, е водел въпреки желанието на реформаторите към това – свободата и разумът да заемат мястото на авторитета, на традициите и на суеверията. “Лутер с най-презрителни изрази е говорил против разума и религиозната нетърпимост на реформаторите е била тъй отвратителна, както и нетърпимостта на католическите им противници”, казва Берд. “При все това Реформацията, макар и безсъзнателно, е била извънредно силното слово в името на човешката свобода. Хора с дълбок и независим ум, които се били посветили на изучаването на богословието, са работели за нея (за свободата) и те са били безсъзнателно истински рационалисти, дори и тогава когато осъждали разума и заявявали, че той трябва да се подчинява на Свещеното Писание. Те скъсали връзките с традициите, със схоластиката, с авторитета на папството… И не стана ли рационалистически преврат, когато Калвин замести “Суммата” със своето “ръководство”? Неоспоримо е следователно, че Реформацията е работела в полза на свободата. Тя сломи победоносната сила  на католическата църква, която не е искала да търпи никакви отстъпления от общоприетите мнения… Сектите, които произлязоха от реформацията и които тя не можа да сломи, показват, каква е била нейната истинска освободителна сила[4]. Но заедно със свободата Реформацията най-много е спомогнала да се развие демокрацията. Не без основание един от реакционните писатели от първата половина на ХІХ-ти век твърди, че каквито форми и да е добивало протестантството във време на разните фази, налагани му от преследванията, неговата същина е била: свобода, демокрация, антимонархизъм.

Реформацията е била и могъщо оръдие за народната просвета и за подготвяне пътя за едно от най-великите дела на новите времена: всеобщо и задължително народно образование. И не е могло да бъде другояче, защото Реформацията заместила църковния, папския авторитет с оня на Свещеното Писание, а оттук правилото, че всеки е длъжен сам да чете Свещеното Писание, сам да разбере “словото Божие”, правило, което води към просвещаване на народа чрез училища, откривани навсякъде и за богати, и за бедни, и за момчета, и за момичета.

Има още

Вярата е Европа. Европа е вярата*

Хилеър Белок

Най-важното следствие от Реформацията е изолацията на душата.

Hilaire Belloc4Това е основната последица, от нея произлизат всички останали резултати, не само видимо вредните, поставили на карта нашите традиции и щастие, но и на пръв поглед напредничавите резултати, особено тези, свързани с материалния прогрес.

Трудно може да бъде посочено точното начало на този процес, конкретната дата, която да бъде наречена моментът на катастрофата. През дълъг период от време преобладават съмнението и объркването, неяснотата дали катастрофата ще бъде окончателна или не. През този период обликът на бъдеща Европа остава неясен и едва след това се появява модерна Европа с нейните нови разделителни линии и новата ѝ съдба. Отричането на авторитетите започва от самото начало на XVI век. Новата ера обаче започва не по-рано от средата на XVII век, а дори и по-късно.

Повече от столетие континентът е владян от концепцията за битката, за вселенска война, даваща отражение върху цялото тяло на Европа. Катаклизмът и революцията разтърсват Запада за пръв път през първите десетилетия на XVI век, ако трябва да бъде посочена конкретна дата, това е 1517 година; този катаклизъм засяга цялата наша цивилизация, той е обсъждан навсякъде, за да стане накрая причина за повсеместни бунтове, срещнали повсеместен отпор, за да се стигне до конфликта, който владее живота на три поколения. Един млад човек, видял началото на тази буря, дори в годините на своята старост не е можел да предугади разрива в Европа. Няма човек, живял толкова дълго, че да е видял повече от половината от цялостното развитие на този процес.

Реформацията се налага като ясна разделителна линия в историята на нашата цивилизация и на нашите традиции, след нея в определени региони и части на обществото се налага протестантският тип, оставил своя отпечатък върху бъдещето; но това се случва не по-рано от началото на следващото столетие, не преди смъртта в Англия на кралица Елизабет[1] и във Франция на Анри IV[2] (както и на всички останали основни действащи лица и от страната на реформаторите, и от другата страна – като Лойола, Нери[3] и всички останали), както и не преди възхода на Ришельо във Франция и утвърждаването на аристократичния парламент в Англия.

Може да се каже, че резултатът от Реформацията става ясен малко след избухването на Тридесетгодишната война[4]. Англия се превръща във видимо протестантска държава в десетилетието между 1620 и 1630 година. Някъде по същото време френските хугеноти, макар и все още погрешно да са приемани за политическа група, също се превръщат в самостойна и реална сила. По същото време холандската търговска олигархия успява да наложи отделянето на Нидерландия от господството на империята и фактически успява да учреди своя независима държава. По това време новата вълна залива и северногерманските княжества, както и малките планински държавици (по-конкретно Женева). За разлика от тях Франция, Бохемия, държавите по Дунава, Полша, Италия и Европейския юг са спасени.

Въпреки че битките продължават още дълго време, въпреки че Северна Германия почти изцяло е покорена повторно от силите на императора и е спасена само благодарение на политиката на Франция, въпреки че тези битки намират своето отражение в лицето на Гражданската война и падането на монархията, въпреки последните битки срещу Стюартите и всеобщата война срещу Луи XVI – всички тези събития са само последици от значимото историческо събитие, а големият резултат от това историческо събитие е ясен още преди началото на тези битки. Началото на новата епоха е поставено през първата третина на XVII век. От този момент може да се наблюдава развитието на паралелните процеси, създали духовния и след това и светския облик на модерна Европа. Необходимо е било време за утвърждаването на тези процеси, тъй като тогава те са все още незавършени, но резултатът от тях вече е можел да се види на хоризонта.Hilaire Belloc3През следващите три столетия се развиват следните процеси: 1)бързото развитие на физическата наука, съпроводено от задълбочаването на всяка друга форма на познанието, основано на опита и измерването; 2)възникването и налагането основно в новата протестантска част на Европа (но разпростиращо се отчасти и върху католическите територии) на системата, наричана днес „капитализъм”, която се основава на собствеността върху средствата за производство от малцинството и експлоатацията на мнозинството; 3)опорочаването на принципите за управление и власт, докато те започнат да бъдат разбирани като груба сила; 4)голямото, макар и не всеобщо нарастване на богатството, заедно с развитието на опитното знание; 5)все по-задълбочаващият се скептицизъм, който, независимо дали прикрит зад някакви традиционни форми или не, от самото начало се основава на пълното отрицание, поставило накрая под съмнение не само всички човешки институции, но и всяка форма на мислене, включително и на математическите истини; 6)всички тези процеси са съпроводени от едно всеобщо усещане – задълбочаващото се чувство за отчаяние.

Има още