Стоян Малинов

Знаменният распев. История и развитие на монодията.

За култовата музика в Русия трябва да се говори, имайки предвид историята ѝ от X до ХХ век. Народният живот в древната Рус е бил толкова тясно свързан с култа, толкова дълбоко наситен с неговото въздействие, че изкуството в своите най-висши форми могло да бъде само изкуство, изтичащо от потребностите на култа, тоест църковното изкуство в Русия и неговото народно изкуство. С приемането на християнството, култът получава определена форма, способна да се развива. Тази форма е взаимствана от гръцката религиозна система. Оттук и неизбежното гръцко влияние върху руската църковна музика[1].

Въпросите, свързани с изучаването на древноруското църковно песнопение и източниците на неговото мелодическо своеобразие, предизвикват спорове в изследователските среди.

Като най-древна форма на руското пеене трябва да се признае така нареченото кондакарно пеене. Този вид пеене в Русия е представен от пет ръкописа от ХІ-ХII век извън които не се среща. Текстовете на кондакарното пеене принадлежат към определена музикално-поетическа гръцка богослужебна система, носеща наименованието „асматическо“ или „песненно последование„. Основната особеност на този вид пеене е преобладаването на мелизматическо мелодично развитие пред речитативността[2].

Но главна форма, получила устойчиво положение, е стихирата. Изходно начало и прототип за нея е литургичната древност. Стихирата е подражание на ветхозаветните псалми, но с повече епическо спокойствие, с превес на повествователния елемент. Музикалният елемент преминава от сложната мелизматика към по-опростена напевна мелодия, и даже – към речитатив. На първо място тук не е звукът, а словото. В основата на стихирата е положена строфичната форма – от една страна, отсътствието на мелизми – от друга, и заключение, като припев – от трета. В Русия тази система лежи в основата на цялото руско църковно пеене.

Древна нейна форма е така наречения знаменен распев. Знаменният распев е и основния мелодически материал, от който се съставят песнопенията на Руската православна църква от възникването на християнството в Русия и до средата на XVII век. Терминът е образуван в Русия, но „знамя“ и „знаменен“ не са нищо друго, освен буквален превод на гръцкото „θεμα„, тоест знак, образ, начертание[3]. Смисълът на наименованието е ясен: знаменният распев е записано чрез особени знаци богослужебно песнопение. От древните времена терминът преминава във всеобща употреба. От византийската литургична практика е заимстван и принципа за организация на музикалния материал – системата на осмогласието. Същата система става повод за отъждествяването на знаменният распев с византийската музика. Действително, канонизираното от църквата разделяне на песнопенията на осем гласа е заимстван от Византия, като принцип на организация на мелодиите в осем групи (според особеностите им). Но конкретният мелодически материал е принадлежал на източно-славянското езическо изкуство[4].

От въвеждането на християнството в Русия и до XVII век знаменният распев претърпява не малка еволюция. Оформилите се характерни черти на знаменният распев се отнасят до неговата мелодическа, структурна, ладова, метроритмическа и функционална страна.

Краят на XVII и началото на XVIII век за руската култура представлява период на голям прелом, когато, от една страна се осмисля старата традиция, а от друга възникват нови форми, все повече утвърждаващи се в живота и съзнанието на хората. Променят се естетическите представи, във възприятието на изкуството. Новите елементи, възникнали в рамките на знаменното пеене го разлагат от вътре и подготвят почва за неговата замяна с принципиално различен в основите си стил на така наречения партесен многоглас, прогресивен за времето си и съответстващ на общото историческо развитие в руската култура[5].

Има още →