Кожените одежди (един поглед към Битие 3:20, 21)*

Ивелина Николова

Въведителни бележки

Специфичният смисъл на библейския текст от книга Битие 3:21, 22[1] е бил обект на множество размишления в православното богословие. В исто-рически план този къс пасаж е привличал вни-манието на редица раннохристиянски мислители и отци на Църквата; стои в полезрението и на съвре-менните богослови.

В българската богословско-етическа мисъл почти не срещаме коментари или размисли, придружени с конкретни тълкувания на посочения пасаж. Причините за това са от различен характер; в настоящия текст няма да търсим подобни основания. В родните богословско-етически съчинения обаче присъстват точни разсъждения, свързани със състоянието на човека непосредствено след грехопадението, разгърнати в контекста на християнската антропология. Неслучайно тази тема разполага своето съдържание в антропологията и етиката. Въпросът за човека в неговите най-широки параметри, вплетени във и извън контекста на Божието домостроителство е основен въпрос в етиката и в частност – в антропологията и, ако бъде изведена извън тях, подобно изследване би било фрагментарно и непълно. Поради тази причина темата не може да се разгърне абстрахирана от своя етичен и антропологичен контекст.

Без излишна претенциозност и с непреднамерено желание ще се опитаме да очертаем бегло основни щрихи към темата и да проследим нейните траектории в отделните сектори на библейското, системати-ческото и в практическото богословие, които имат отношение към етическия ѝ контекст.

В следващите страници ще се опитаме само да щрихираме тези направления, без да си поставяме претенциозната задача да разкрием многопластовите ѝ значения. В случая интерес за нас представлява на първо място етимологическото значение на израза „кожени одежди“, закодирано в смисловите пластове на староеврейския език. Този израз е тълкуван многократно в светоотеческото богословие; присъства и в размислите на съвременни православни богослови. Всички те заслужават да бъдат разгледани в самостоятелно изследване и да бъдат оценени подобаващо. В случая обаче целта която си поставяме, е далеч по-скромна – опит да се назоват някои идейни направления в тази тема, разположени в контекста на православната етика.

Има още

РАЯТ И АДЪТ СПОРЕД ПРАВОСЛАВНАТА ТРАДИЦИЯ*

Професор протоиерей Георги Металинос

Priest MetallinosНа последната неделя от Великия пост „ние възпоменаваме Второто и нетленно идване на нашия Господ Иисус Христос“. Изразът в Синаксариона „ние възпоменаваме“ потвърждава, че нашата Църква като Тяло Христово пресъздава в своето поклонение Второто Пришествие на Христос като „събитие“, а не само като нещо, което е исторически очаквано.

Причината е, че чрез Светата Евхаристия ние се съединяваме с небесното царство, с мета-историята. Именно в тази православна перспектива се подхожда към предмета на рая и ада.

В Евангелията (Матей, глава пета) се споменава „царство“ и „вечен огън“. В този откъс, който е цитиран в литургията тази неделя, „царството“ е божественото предназначение и цел за човечеството. „Огънят“ е „приготвен“ за дявола и неговите ангели (демони), не защото Бог желае това, но защото те нямат покаяние (тоест не желаят да се обърнат, да преосмислят и да участват в изкуплението). „Царството“ е „приготвено“ за тези, които останат верни на Божията воля. Несътворената слава е Раят (“Царството“). „Вечният огън“ е адът (стих 46). В началото на историята, Бог кани човека в рая, в общение с Неговата несътворена Благодат. В края на историята, човекът трябва да се изправи пред двете – раят и адът. Ние ще видим по-нататък какво означава това. Но ние подчертаваме, че това е един от главните въпроси на вярата – то е „философския камък“ на православното християнство.

1.Споменаването на рая и ада в Новия Завет е често. В Лука 23, 43, Христос казва на разбойника на кръста: „Днес ще бъдеш с Мен в рая“. Обаче разбойникът също също има предвид рая, когато казва: „Спомни си за мен, Господи… в Твоето Царство“. Според Теофилакт Български (PG 123, 1106): „защото разбойника беше в рая, с други думи, в царството“. Апостол Павел (2 Коринтяни 12:3-4) казва, че още в този живот е бил „отнесен в рая и чух неизразими думи, които е невъзможно за човек да повтори“. В Откровение четем: „На победителя ще дам да яде от дървото на живота, което е в рая на Моя Бог“ (2:7). А Аретас от Цезария тълкува: „раят се разбира като блажен и вечен живот“ (PG 106, 529).

Има още

ХРИСТИЯНСКАТА АНТРОПОЛОГИЯ*

Владимир Лоски

Владимир Лоски 2С несравнима сила и пълнота св. Максим Изповедник обрисува възложената на човека мисия. Последователните „отделяния“, чрез които се извършва сътворението, съответстват в неговото описание на „съединявания“, синтези, осъществявани от човека благодарение на „синергията“ на свобода и благодат. Основното разграничение, където се корени цялата реалност на тварното битие, е противопоставянето между Бога и сътворения свят, сътвореното и несътвореното.

След това сътворената природа е разделена на небесна и земна, умозрителна и сетивна. В сетивния свят небето е отделено от земята, на повърхността ѝ е оформен раят. Накрая обитаващият рая човек е разделен на два пола – мъжки и женски.

Адам трябваше да превъзмогне тези деления със съзнателна дейност, да съедини в себе си съвкупността на тварния космос и заедно с него да постигне обожението. Преди всичко той бе длъжен чрез чист живот, чрез по-съвършен съюз от външното съединяване на половете, да преодолее делението им в целомъдрие, което би се превърнало в цялостност. През втория етап бе призван да обедини рая със земния космос с помощта на любовта към Бога, в която да се отрече от всичко и същевременно да обеме всичко: носейки винаги рая в себе си, да превърне в рай цялата земя. Трето, духът и тялото му биха възтържествували над пространството чрез съединяването на съвкупния сетивен свят – на земята с небесната ѝ твърд. След това човекът трябваше да проникне в небесния космос, да живее като ангелите, да възприеме тяхното разбиране и съчетае в себе си умозрителния и сетивния свят. И накрая космическият Адам, безвъзвратно отдавайки се на Бога, би Му поднесъл цялото творение и би получил от Него любов по благодат – всичко, което Бог има по природа; така, с преодоляването на първичното деление между сътворено и несътворено, би се осъществило обòжението на човека и чрез него – на целия космос.

Вследствие на грехопадението човек се оказва под своето призвание. Но Божественият план не се променя. Мисията на Адам е изпълнена от Небесния Адам — Христос, но Той не заема мястото на човека (безпределната Божия любов не може да замести съгласието на човешката свобода), а отново му предоставя възможността да извърши делото си, отново му посочва пътя към обòжението — висшия синтез между Бога и сътворения свят, оделотворен от човека и представляващ същността на цялата християнска антропология. И така, за да може човекът след грехопадението да стане Бог, е трябвало Бог да стане човек. Трябвало е Вторият Адам, след като преодолее цялото разделяне на предишната твар, да стане Начало на новата. Факт е, че с раждането Си от Дева Христос превъзмогна делението между половете и откри два пътя за изкуплението на „ероса“, които се сливат само в една личност — Мария, Девата, Майката: това са пътят на християнския брак и пътят на монашеството.Владимир ЛоскиНа кръста Христос съчета земния космос с рая, защото след като позволи на смъртта да проникне в Него, та да я унищожи, чрез съприкосновението с Божеството Му, дори най-мрачното място на земята стана светозарно, не остана прокълнато място. След възкресението самата плът на Христос, преодолявайки пространствените ограничения, свърза в Себе Си небето и земята в целостта на сетивния свят. С Възнесението Си Христос един ѝ небесния и земния свят, ангелския хор и човешкия род. И накрая, като седна отдясно на Отца и въздигна човешкото естество над ангелските чинове, го въведе като първи плод на космическото обòжение в Самата Троица.

Значи, пълнотата на природата, дадена на Адам, можем да получим отново само в Христа – Втория Адам. Но за да разберем по-добре тази природа, трябва да засегнем два трудни и при това свързани помежду си проблема — за пола и смъртта.

Биологичното състояние, в което се намираме в момента, съществувало ли е преди грехопадението? Бидейки свързано с трагичната диалектика на любовта и смъртта, не се ли корени в райското състояние? Тук мисълта на отците, без да може да си представи райската земя по друг начин, освен като прокълната, е заплашена да изгуби цялостната си пълнота и да попадне под влиянието на нехристиянското мислене, което би я направило пристрастна.

Възниква дилемата: ако в рая е съществувал биологически пол, което следва от Божията повеля да се плодят и множат, то Божият образ в човека не е ли бил по-блед поради присъствието на животинско начало, предполагащо размножаване и смърт? Ако пък за райското състояние е недопустимо каквото и да било животинско начало, то грехът е в самия биологичен живот: и тук залитаме в своего рода манихейство.

Без съмнение, отхвърляйки учението на Ориген, отците отхвърлят и второто разрешение на дилемата. Коствало им е много обаче да разяснят първото положение. Като изхождат от неопровержимата връзка между пола и смъртта в падналия свят, между животинското и смъртното начало, отците се питат: сътворението на жената, предизвикало биологичното условие, тясно свързано с ограничеността на битието, не е ли заплаха за потенциалното безсмъртие на човека в рая? Тази негативна страна в обособяването на двата пола привнася сякаш известна погрешимост и човешката природа от този момент става уязвима, а падението – неизбежно.

Св. Григорий Нисийски, привърженик по този въпрос на св. Максим Изповедник, отхвърля евентуалната неизбежна връзка между разделянето на двата пола и грехопадението. Св. Григорий казва, че създавайки пола, Бог предвижда възможността – но наистина само възможността – за грях, за да съхрани човечеството след грехопадението. Половата поляризация осигурява на човешката природа известна защита, без да ѝ налага някаква принуда; по същия начин снабдяват пътуващия по вода със спасителен пояс, което съвсем не значи, че той е длъжен да се хвърли зад борда. Тази възможност става актуална чак от момента, когато в резултат на греха, сам по себе си необвързан с пола, човешката природа пада и загърбва благодатта. Само в падналото състояние, в което разплатата за греха е смъртта, възможното става необходимо.

Тук в правата си влиза тълкуването на Филон за „кожените ризи“, в които Бог е облякъл човека след грехопадението: „ризите“ са сегашната ни природа, грубото ни биологично състояние, тъй различно от прозрачната райска телесност. Формира се нов космос, който се брани от ограничеността си чрез пола, и така се въвежда законът за раждането и смъртта. В този контекст полът не е причина да сме смъртни, а дори е известна противоотрова срещу смъртта.

Не можем да се съгласим със св. Григорий Нисийски обаче, който на базата на тази „бранеща“ пола страна твърди, че делението на „мъжко“ и „женско“ е своеобразно „допълнение“ към образа. Вярно е, че не само разделените полове, но и целият разделен сътворен свят става след грехопадението разлъчен и смъртен. И човешката любов, страстният стремеж на любещите към абсолютното, при цялата фаталност на своето поражение не престава да таи мъчителната тъга по рая, която ражда героизма и изкуството. Изцяло вътрешно единосъщната райска сексуалност с нейното необичайно „размножаване“, призвано да запълни всичко и, естествено, без особена необходимост нито от множественост, нито от смърт, е почти напълно непозната за нас: защото грехът, обективирайки телата („те видяха, че са голи“), превърна двете първи човешки личности в две отделни природи, два индивида, между които съществуват външни отношения. Но новата твар в Христа, Втория Адам, разкрива пред нас дълбинния смисъл на разделянето, в което безспорно няма нищо „допълнително“: мариологията, любовта на Христос и Църквата и тайнството брак хвърлят светлина върху пълнотата, възникваща със сътворението на жената. Но ние виждаме тази пълнота само отчасти, само в единствената личност на Пресветата Дева, защото все още пребиваваме в падналото си състояние, и за да изпълним човешкото си призвание ни е нужно и възстановяващото човека целомъдрие на брака, и (а навярно и най-вече) възвисяващото го целомъдрие на монашеството.

* * *

Уместно ли е да се твърди, че в райското си състояние Адам е бил истински безсмъртен? „Бог не е създавал смъртта“, казва книга Премъдрост. За древното богословие, например в тълкуването на св. Ириней, Адам не е бил нито необходимо смъртен, нито необходимо безсмъртен: неговата възприемчива, богата на възможности природа е могла непрестанно да се обогатява с благодат и до такава степен да се преобразява, че да стане способна да преодолее всяка опасност от старост и смърт. Възможности да бъде смъртен са съществували за човека, но единствено за да ги направи той невъзможни. Това е било изпитанието на Адам в свободата.

Да, дървото на живота в средата на рая и плодовете на безсмъртието са предоставяли някаква възможност: в нашата християнска църковна действителност такава е Евхаристията, тя ни лекува духовно и телесно, храни ни и ни укрепва. Трябва да се храним с Бога, за да постигнем свободно обòжението. Именно това лично усилие не е могъл да положи Адам.

Какъв е смисълът на Божията забрана? Тя поставя двустранен проблем: за познаването на добро и зло и за забраната като такава.

Нито знанието изобщо, нито познанието за добро и зло в частност са сами по себе си зло. Но самото различаване вече предполага по-ниско екзистенциално ниво, състояние на грехопадение. В състоянието на греховност ние, разбира се, трябва да разпознаваме доброто и злото, за да творим първото и избягваме второто. Но за Адам в рая това знание не е полезно. Самото съществуване на злото допуска съзнателно отдалечаване от Бога, отказ от Него. Докато Адам пребивава в единение с Бога и изпълнява волята Му, докато се храни от Неговото присъствие, такова разпознаване не е препоръчително.

Ето защо Божията забрана се отнася не толкова до познанието за добро и зло (та нали злото съществува или не съществува единствено като риск — риска Адам да наруши забраната), колкото до доброволното изпитание, предназначено да направи свободата на първия човек съзнателна. Адам е трябвало да преодолее детската несъзнателност и с любов да се съгласи да бъде послушен на Бога. Забраната не е била произвол, защото любовта към Бога, ако човекът свободно е тръгнал към нея, е трябвало да го обхване целия и чрез него да направи цялата вселена проницаема за действието на благодатта. Би ли могъл тогава човекът да пожелае нещо друго, да отдели от прозрачната вселена някоя част, някой плод, за да се прилепи към него в егоцентрично очакване и с това да направи космоса непроницаем и същевременно сам да стане непроницаем за Божественото всъдеприсъствие? „Не вкусвай…“, „не се докосвай…“ — тук е възможността за действително съзнателна любов, непрекъснато растяща, която би откъснала човека от самоличното наслаждаване не на едно дърво, а на всички дървета, не на един плод, а на целия веществено-сетивен свят, за да го възпламени, а с него и вселената, от едничката радост за Бога.
______________________

*Източник – http://ceacbg.com. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Изображения – авторът Владимир Николаевич Лоски (1903-1958). Източник – Яндекс РУ.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5d3.

ГРЕХЪТ КАТО СЕБЕТЕИЗЪМ*

Иоан Корнаракис

Разривът във връзката между човека и Бога

adam-eve-snakeПрестъпването на дадената от Бога заповед в рая означавала отхвърляне на Бога от страна на Адамовия човек. Това е първият акт на отхвърляне от Адам на авторитета на божествената власт, първият аксиологичен избор на Адам, който поради своята тежест го отдалечава от този авторитет. Но не само постъпката на престъпилия Божията заповед бележи разрива на неговата връзка с Твореца. Разривът на тази връзка предизвикал верижни последици в такова отдалечаване от Бога, което показва височината и дълбочината на едно демонично самообожествяване.

Кои са характерните елементи на този Адамов себетеизъм?

Отричане на вината на престъпника за неговия безумен акт

Адам, с потенциалните харизми на богообразността и богоподобието, и с всички други харизми, които Бог му е дарил: да властва над одушевените твари, да се множи и да завладява земята, но особено с неговата способност да мисли, преценява и действа свободно, след престъплението, което извършил, веднага осъзнал, че е виновен. Още неговият отговор към Бога „Ева ме подмами“ предполага косвено, но ясно, че той е разбрал личната си вина. Удивителният „служител“ на рая и на творението обаче не могъл да признае своята лична отговорност и това било неугасим белег на негово унизително оскъдняване. Той приписал отговорността за своите дела на Бога.adam_and_eve_expelled_2Адамовото приписване на отговорността за престъплението на Бога

Това приписване също има неизмерима нравствена тежест, тъй като главната негова характеристика е агресивността (срв. Битие 3:12). Подобно поведение към неговия Създател носи най-тежкия смисъл не само на отхвърляне на връзката с Бога, но и на обвинение в провал на Бога в това да позволи взаимодействието между змията и жената, така че Адам да бъде заблуден и „да се окаже подведен„.

Чрез това враждебно поведение на Адам на повърхността на неговото съзнание за себе си изплуват престъпните белези на неговия демоничен себетеизъм. Адам се обръща към Бога като към негов „съучастник“, подобен на него, което е показателно за неговото враждебно поведение. Следователно, разривът във връзката между Адам и Бога е много по-интензивно отдалечаване от обикновено несъгласие на ноетично равнище.

Последици от падението на Адам върху неговата духовна и телесна природа

Тоталното отчуждаване на Адам от неговата връзка с Бога утвърждават и последиците от неговото падение в греха върху духовното му и телесно състояние. След това свое падение Адамовият човек е мъртъв! Той вече няма никаква възможност за живот. Нито неговата душа, нито тялото му запазват своята жизнеспособност. Предупреждението към последиците от престъплението било ясно: в деня, в който ядете от забранения плод, ще умрете! Тази смърт умъртвила богообразността и осуетила богоподобието. Това събитие означавало пълна богооставеност. Бог не е Бог на мъртви, а на живи!

Душата на Адам била в действие и движение, но не проявявала признаци на живот. Неговото смущение вследствие от вкусването на забранения плод, обезсилването и помрачаването на Божия образ държали Адам в режима на смъртта без граници и край. Живият Бог не би могъл да има никаква връзка с умъртвения престъпник на заповедта, до време, съгласно „протоевангелието“ в трета глава, Битие. Бледа надежда за едно далечно бъдеще. Дотогава потомците на Адам ще бъдат „живи мъртъвци“ („…остави мъртвите да погребат своите мъртъвци “ Матей 8:22).Adam, Eve and the AngelПленяването на Адам под властта на дявола

С престъпването на райската заповед Адам се вслушал в предложението на дявола и станал „послушен“ нему „до смърт“. Това също означавало отхвърляне на божествения авторитет и разрив в отношенията между Адам и Бога. От друга страна, известието на дявола, че отхапването от забранения плод ще ги издигне в равнобожие „и ще бъдете като богове“, освободило Адам от този авторитет и му дало усещането за завоюване на една „небесна“ перспектива. Перспективата на себетеизма. Факт, който потвърждава и Божието слово: „...ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло… „(Битие 3:22). Адам стъпил върху пиедестала на „равнобожието“, който дяволът му издигнал. Разкъсвайки връзката с Бога, той не останал без бог, доколкото неговото равнобожие се разбира преди всичко като себетеизъм – Адам почувствал вече себе си като бог.

„Локалното“ измерение на развива във връзката между Адам и Бога

Адам е изгонен от рая. Изгонен е там, където съгласно антропоморфната картина за мястото на негово изгнание не съществува пространство за Бога. Неговото изгонване от рая в земята на мъките допълва описателно картината за неговото отстъпление от Бога. Дали споменът за Божието лице е оставил някаква бегла следа в неговия вътрешен свят – това не знаем. Въпреки това утешителното слово на протоевангелието за далечната, но сигурна Божия милост спрямо падналия Адамов човек, в моменти на горчиви мъки би оставило да блещука нещо в неговия изтерзан душевен свят. Кой знае обаче!

Отпадане от бащинското осиновление

Наред с другите дарове, които загубил чрез престъпването на Божията заповед, Адамовият човек в своето падение се лишил и от дара на осиновлението, тоест на Божието бащинство. Според св. Максим Изповедник[1], когато Бог създал човека, Той насадил в него семето на осиновлението като предпоставка и възможност за придобиването на богоподобие. Бащинство и осиновление, в духовната украса с даровете на Божия образ били белези на Божието създание, за да може то боголюбиво да върви към обожението по благодат.

Чрез своя противобожествен избор Адам обаче се оказал в капана на новия си начин на живот, в който властвала похотта към насладата. Душевният му свят се изпълвал с тази похот на вкусването на забранения плод. Този начин на „живот в наслада“ обаче породил тлението и смъртта в човешката душа. Според св. Максим „животът в наслада“ се превърнал за Адам в „майка на смъртта и тлението[2]„.Потенциалният дар на осиновление от Бога бил загубен, вместо това падението на Адам в греха го довело до майчинството на тлението и смъртта.

Адам носел в себе си силата за Божието осиновление, но той я обезсилил чрез падението в греха, тъй като неговата воля не желаела повече да използва тази сила. Той имал произволение, но след падението то вече било непроизволимо произволение. Воля, която не искала да иска. Така първосъздаденият нарушител на заповедта не активирал силата на осиновлението за осъществяване на богоподобието. Намесата на демоничната змия обърнала неговото произволение от божественото богоподобие към демоничното „и ще бъдете като богове„, тук и сега.

Демоничната змия не атакувала пряко възможността за богоподобие в човека, а косвено, предлагайки друго „равнобожие“, което щяло да настъпи по-бързо в сравнение с времето, което изисквало постигането на богоподобието по благодат. Змията преобърнала харизматичната динамика на божественото обещание за обожение по благодат в демонична „истина“, разкрита в думите: „Тогава змията рече на жената: не, няма да умрете; но Бог знае, че в деня, в който вкусите от тях, ще ви се отворят очите, и ще бъдете като богове, знаещи добро и зло“ (Битиe 3:4-5). Така от „участ“ на Бога, какъвто бил предгреховният човек, тоест участник във вечността на Бога, той се отчуждил напълно от божествената природа и останал лишен откъм Бащинския авторитет, поради загубата чрез престъплението на насаденото в него божествено осиновление.

Колко ли е струвало на Адам това преживяване – на отчуждаване от Бащинския авторитет? Как ли би могъл да издържи своето съществуване без една толкова силна подкрепа в трудното пътуване на своя живот, сред „тръни“ и „бодили“ и много други изпитания? От друга страна, колко вгорчен и наскърбен би се чувствал сред тези изпитания, дори с беглия спомен за любещото към него величие на Бога в рая! Скръбно допълнение!

Адам загубил своето божествено осиновление и се оказал в земята на мъките без Бащинския авторитет. Без Баща! Той обаче не загубил само своя Баща. В хода на своите мъки той загубил и бащинството на своите деца: неговото собствено бащинско осиновление. Неговият първороден син Каин убил своя брат Авел. Така и самият Адам се лишил от своя бащински авторитет като родител на своите деца.

Осуетяване на пътуването към богоподобието

Падението на Адамовия човек в греха на престъпването на Божията заповед означавало осуетяване на неговото пътуване към богоподобието. Вратите на рая се затворили за престъпника, за да не може да яде от плода на дървото за познаване на добро и зло. От друга страна, това затваряне на рая вече било равносилно с осуетяването на пътуването на Адам към богоподобието, тоест със смъртта.

От първия момент, в който Адам трябвало да избере между дадения от Бога съвет и неговото лично желание, той реално се оказал пред дилемата: живот или смърт! С избора си той щял или да затвърди нозете си в пътя към обожението по благодат, или да се затвори в капана на смъртта.

За смъртта Адам не знаел нищо. Той не познавал вкуса на смъртта, познавал само райското качество на живот. При това Бог за първи път му говорил за смъртта в опит да предотврати опасността да избере нея вместо живота.

„Бездруго ще умерете“! Какви ли мисли предизвикал в духа на Адам този последен израз от Бога? Какво ли е помислил Адам като смърт? Какво ли е помислил, че би загубил, ако не приеме Божия съвет? Въпреки че дотогава нямал вкус от смъртта, Адам вече имал достатъчно опит от живота, тоест бил е дарен с елементи от богоподобието. Разбира се, това било бегъл опит от висотата на неговото обожаващо възвисяване в сравнение с реалното обожаващо величие на обожението по благодат, но те били достатъчно осъзнати в неговия дух. Кои са били тези елементи? Нека си ги припомним…

Даденото от Бога право на собственост на Адам върху животинското царство чрез даването на имената на живите твари, отговорност и способност за поддържане и обгрижване на рая („да я обработва и да я пази“ (Битие 2:15), но и възможност за завладяване на цялата земя и нейното изпълване с многобройни потомци.Тези райски дарове и „звания“ били именно изображения на богоуподобяването. С други думи, блажен живот в Бога.

Адам обаче избрал – под влиянието на демоничната змия – това, което не познавал: смъртта. Той отхвърлил предложението на Бога, Когото познавал и от Когото бил облагодетелстван, и вместо него предпочел увещанието на дявола, когото не познавал. Така чрез своя абсурден избор Адам предал на смъртта пространството на своя живот.

От онзи момент Адам бил поробен от властта на дявола. Тази власт, естествено, не била проста зависимост на свободата му от демоничната власт. Това вече било цялостно демонизиране[3] на неговия живот, тяло и душа. Това означавало, че Адам се е демонизирал в измеренията на природата и на съществуването на своя властник, на дявола. Следователно, „по образ и подобие на Бога“ се е трансформирало по демоничен начин в по образ и подобие на дявола. В момента на своето падение в греха, Адам се преобразил по образа на измамилия го и се демонизирал по подобие на неговата зла природа. Той вече станал „вехтият човек на греха“. Падението в греха го овехтило. То обезсилило и потъмнило богообразността и я трансформирало в качество на вехтостта на природата на дявола – началника на тъмнината и на ужаса на смъртта.

* * *

Как този вехт човек на греха би могъл да се върне в своята първоначална слава и божествена прозрачност на своята първосъздадена ипостас? Би ли могло да се осъществи такова завръщане? Едно ново пресъздаване и обновяване на неговата демонична природа? И кой би бил толкова силен и мощен да осъществи благата промяна на човека в „нова твар“? Да направи вехтия човек на греха нов човек? Кой?…

Превод Константин Константинов

_______________________

Източник – http://pravoslavie.bg.  Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Към Таласий, PG 90, 218B.

[2]. Св. Максим Изповедник, Богословски и домостроителни глави, Четвърта стотица, PG, 90, 1325B.

[3]. Св. Макарий Египетски, Духовни омилии, Втора омилия, ΒΕΠΕΣ, τόμ. 42, σ. 153.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

ПОГЛЕД ВЪРХУ ТРАДИЦИИТЕ НА ТЪЛКУВАНЕ НА РАЗКАЗА ЗА ГРЕХА НА ПРАОТЦИТЕ*

Анна Маринова

Разказът в Битие, 3-та глава[1], известен в християнското богословие като разказ за греха на праотците, се разглежда различно в библейската тълкувателна традиция.  Изхождайки от тълкуванията на светите отци върху разглеждания централен за християнското богословие текст, неминуемо се налага да се обърне внимание и на разбиранията за него в  юдейската традиция. Целта на настоящата публикация е да се видят светоотеческите аргументи при тълкуванието на текста на Битие 3 глава, като се отчитат равинските мнения.Преди да обърнем внимание на светоотеческото тълкувание, се налага да се спрем на неправилните становища в равинските тълкувания. За целта ще направим кратко въведение в равинското и светоотеческото разбиране за сътворяването на човека.

Сътворяването на човека по Божий образ, призоваването му към богоуподобяване и целта на неговото съществуване е важен въпрос както  за равините, така и за светите отци. Основните библейски текстове в тази насока, които се тълкуват в юдейската и в християнската традиция, са Първият (Бит. 1:26-28) и Вторият (Бит. 2:7, 18-25) разказ за сътворяването на човека в книга Битие. В двете тълкувателни традиции (юдейската и християнската) фактът, че човекът е сътворен след останалите твари, в шестия творчески ден (Бит. 1:25 и сл.), както и че Бог говори за сътворяването на човека, показва достойнството на последния пред другите Божии творения.

Разбира се, между юдейското и християнското виждане за сътворяването на човека, за Божия образ и подобие има големи различия. С оглед разглежданата тема ще бъде отбелязано различието в тълкуването на Бит. 2:7: „И извая[2] Господ Бог човека от пръст земна, и вдъхна в ноздрите му дихание за живот. И стана човекът живо същество”[3]. Равините в изяснението си на антропоморфизма wajjezer („и извая”) отбелязват, че тази глаголна форма има две букви йод (y), които означавали два подтика в човека – един към добро и един към зло (Berakot 61a)[4]. Връзката между буквата „йод” и подтика може да се търси в това, че тази буква поради характера на библейските еврейски букви, които имат и значение на думи, означава думата „ръка” (jad). Ръката, според библейските представи, е израз както на действието, така и на вътрешното намерение за действие[5].  Според известния юдейски учен Moses ben Maimon (RaMBaM)[6] Бог е създал злия подтик в човека, затова Той му е дал Закона като средство за борба със злото: „Също така каза Светият, да е благословен Той, към Израил: „Чада мои, Аз създадох злия подтик, и  създадох Закона като лекарство против него. Ако се занимавате със Закона, няма да паднете в неговата власт (на злия подтик – бел. м.), както се казва, грехът дебне при вратата” (Kidduschin 30b)[7].

Равинското мнение за това, че човек изначално е сътворен от Господ с два подтика, се открива в Кумран, където има текстове като този: „17 б. Той (Бог – бел. м) сътвори човека, за да господарува (18) над света и определи за него два духа, които да са в него до часа на неговото завръщане. Това са духът (19) на истината и на неправдата” (1QS ІІІ, 17 б – 19)[8]. От възгледа, че човек е сътворен с два подтика, следва и равинското разбиране на Битие 3-та глава, което отхвърля идеята за последици от греха на праотците.

Съвсем друг е подходът при светоотеческата екзегеза. Отците, верни на Свещеното Писание, което казва, че цялото творение е добро и че човекът е създаден като добър, разбират антропоморфизма „извая” в текста на Бит. 2:7 като употребен по отношение на участието на другите две лица – Бог Син и Светия Дух. Така според светоотеческото изяснение Синът и Светият Дух са „двете ръце” на Отец, Който заедно със Сина и Светия Дух извайва човека[9]. Повечето свети отци не ползват библейски еврейски език и надали са знаели, че буквата йод (y) указва идеята за ръка. Явно те, верни на апостолите, са чули от тях еврейското разбиране и основавайки се на Христос и апостолската проповед, са изяснили глагола „извая” като отнасящ се към това творческо действие на Света Троица.

Битие 3-та глава

1.А змията беше по-хитра от всички полски животни, които Господ Бог създаде. И рече на жената: наистина ли каза Бог – не яжте от всяко дърво на градината? 2. И каза жената на змията: от плода на дървото на градината можем да ядем, 3. а от плода на дървото, което е сред градината каза Бог, не яжте от него и недейте да се докосвате до него за да не умрете. 4. И рече змията на жената: няма да умрете с умиране. 5. Защото Бог знае, че в деня на вашето ядене от него ще ви се отворят очите и ще станете като Бога – знаещи добро и зло. 6. И видя жената, че дървото е добро за ядене, и че е желано за очите, и е желано дървото за да направи (човек)[10] разумен, и взе от плода му и яде. И даде също на мъжа си, и заедно с нея яде и той. 7. И се отвориха очите на двамата, и познаха, че са голи. След това си съшиха смокинени листа, и направиха престилки. 8. И чуха гласа на Господ Бог, ходещ в рая по вечерната хладина. И Адам и жена му се скриха от лицето на Господ Бог сред дърветата на градината. 9. И извика Господ Бог Адам и му каза: Къде си? 10. И каза Адам: чух гласа Ти в градината и се убоях защото съм гол и се скрих. 11. И каза Господ: кой ти каза, че си гол? Нима си ял от дървото за което ти заповядах да не ядеш от него? 12. И рече Адам: жената, която Ти ми даде с мене, тя ми даде от дървото и ядох. 13. И рече Господ Бог на жената: какво е това което направи? И рече жената: змията ме съблазни и ядох. 14. И рече Господ Бог на змията: задето си сторила това си проклета сред всички влечуги и всички полски животни. По корема си ще се движиш и ще ядеш прах през всички дни на живота си. 15. И ще поставя вражда между тебе и между жената, между твоето семе и нейното семе. То ще те порази по главата, а ти ще го поразиш в петата. 16. На жената каза: ще увелича твърде болките ти и бременността ти. С болка ще раждаш синовете си и ще се стремиш към мъжа си, и той ще владее над теб. 17. А на Адам каза: задето послуша гласа на жена си и яде от дървото за което ти заповядах като казах: не яж от него. Проклета да е земята поради теб. С тежка работа ще ядеш семето й през всички дни на живота си. 18. Тръни и бодли ще произрастват за теб и ще ядеш тревата на земята. 19. С пот на ноздрите си ще ядеш хляба си докато се върнеш в земята защото от нея си взет. Защото ти си прах и в прахта ще се върнеш. 20. И нарече Адам жена си Ева защото тя стана майка на всички живеещи. 21. И направи Господ Бог за Адам и жена му кожени хитони и ги облече. 22. И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас да познава добро и зло. И сега да не протегне ръката си и да вземе също от дървото на живота и да яде и да заживее вечно. 23. И го изпрати Господ Бог от градината Еден да обработва земята защото беше взет от там. 24. И изгони Адам, и постави на изток от градината Еден херувим с огнен меч, който с въртеше, за да пази пътя към дървото на живота.

Според повечето равински тълкувания змията (ст. 1 и слл.) не е персонификация на зъл принцип, на дявола, нито е сатанинско прикритие, защото изрично било подчертано, че змията е сътворена от Бога[11]. Въпреки това, някои равини допускат възможността змията да се свърже със Сатаната, като се основават на юдейското предание, запазено в книга Премъдрост Соломонова: „Защото по завист от дявола влезе в този свят грехът”[12] (Прем. 2:24)[13].

Равините обръщат внимание и на въпроса, дали змията е говорила с глас (Бит. 3:1б) или говоренето е само алегория. Последното се приема от някои равини, като се смята, че е говорила не змията, а подтикът към зло, който е в самия човек[14]. Този подтик и до днес карал хората да нарушават заповедите на Закона (thora). Образът на змия, използван картинно, е употребен за злия подтик, защото змията е потайна, бърза и често пъти притежава отрова. Известният равин Abraham ibn Esra (1089-1164) приема, че змията е говорила чрез знаци – отишла е при дървото за познаване добро и зло, изяла е един плод от него и по този начин е показала на жената, че и тя трябва да направи така[15]. Повечето равини обаче приемат, че змията реално е говорела, подобно на човека[16].

Дискутира се и по отношение на това, какъв вид е било дървото за познаване добро и зло. Мнозина приемат, че дървото е било смокиня, понеже се казва, че Адам и Ева след яденето на плода са си направили препасници от смокиня. Други са на мнение, че всъщност плодът е пшеница, защото пшеницата е най-насъщната храна, от която се прави хляб[17]. Рави Заккай във връзка с опиването на Ной от вино (Бит. 9:20 и сл.) казва: „Всевишният, да е благословен Той, каза на Ной: ти си предупреден чрез Адам, прачовека, защото неговото загиване произлезе чрез виното…[18] Трябва да се учи именно, че дървото, от което е ял Адам, както и рави Майр казва, е лоза, защото нищо не донася на човека такова страдание, както виното. Рави Иехуда казва: трябва да е било пшеница, защото детето не разбира майка си и баща си, докато не е вкусило от пшеницата. Рави Неемия казва: трябва да е било смокиня, защото чрез това, което стана тяхното погубване, този плод им направи и добро, защото е казано: „И те си съшиха смокинени листа”[19].Думите на змията, че Адам и Ева ще станат като Бога (Бит. 3:5), ако ядат от плода на дървото според равините означават, че змията твърди, че хората ще станат като ангели. Ибн Езра пише, че както светът е сътворен чрез ангели (едно от равинските тълкувания на Бит. 1:26), така и тук думата „Бог” означава ангели[20].  Това юдейско мнение е възприето в Корана, където Сатаната казва на Адам и Ева: „Вашият Господ ви възбрани онова дърво, само за да не станете ангели или да не станете безсмъртни. И им се закле: „Наистина аз съм от доброжелателите” (Сура Стената7:20-21)[21].

Дървото на познаване на добро и зло (es hadaat tob waraa) се тълкува в няколко насоки от равините. Според едно от тълкуванията, което е в етическа насока, яденето от това дърво дава възможност както на Адам и Ева, така и на цялото човечество да отсъжда между добро и зло и по този начин поставя всеки човек в състояние да може да съгрешава. Изгонването на първите хора от Едем означава, че човечеството никога не може да се върне в своето първоначално състояние на неразличаване на добро от зло. След вкусването от плодовете на дървото за познаване добро и зло хората, поддавайки се на злия подтик (urh rxy), имат възможност да го побеждават. Единственото средство за победа над злия подтик от една страна е контролирането му, а от друга – развиването на подтика към добро (bwf rxy) чрез спазването на Божия Закон.

Налице е равинско тълкувание, което разглежда плода на дървото и яденето от него (Бит. 3:6) като извор на познание и на интелектуални възможности, защото изразът „добро и зло” означавал „всичко” (Втор. 1:39; 2 Сам./2 Царств. 19:35). След яденето човек не само ще се стреми към познание и опит, но и към това да поеме част от ролята на Бога.

Интересно е да се отбележи, че яденето от плода за познаване добро и зло в равинското тълкувание има и сексуална интерпретация, която се основава на факта, че глаголът „познавам” (jada) и съотв. съществителното име „знание”, „познание” (Бит. 3:5) означава също сексуален акт[22]. Друг аргумент за тази интерпретация са думите, които описват състоянието на Адам и Ева след изяждането на плода: „И се отвориха очите на двамата, и познаха, че са голи.” (Бит. 3:7а). Така всеки човек в своя живот повтаря пътя от Едем в света: като дете той живее в градината на невинността, но когато порасне и открие своята сексуалност, завинаги напуска тази градина[23].Основание за такава сексуална интерпретация може да се види в съчинението на Филон Александрийски „За сътворяването на света според Моисей”, където той говори, че змията е символ на наслаждението, а влечението, което възниква между мъжа и жената след яденето от плода, поражда телесно наслаждение и е начало на несправедливостта и всеки грях[24].

От казаното дотук става ясно, защо в юдейството няма представя за грях на праотците, който води до повреда на човешката природа. Все пак има равини, които обвързват смъртта на Адам и Ева с греха. Така рави Thaphra от името на рави Аcha казва: „Висшите същества са сътворени по Божи образ и подобие и те не се размножават, долните същества се размножават, но не са сътворени по образ и подобие Божие. Тогава Бог каза: Искам да сътворя човека по образа и по подобието на горните, а по отношение на размножаването – на долните същества. Като го създам по подобие на горните същества, тогава той ще живее вечно и няма да умре; ако го създам по подобие на долните, той ще умре и няма да живее вечно. Затова ще го създам според долните и според горните: ако той съгреши – ще умре, ако не съгреши –  тогава ще живее вечно”[25].

Независимо от тези мнения няма виждане, което да говори за това, че човешката природа е повредена дотолкова, че човекаът сам да не може да я изцери. От тук следва и друго – в юдейството Месия не се обвързва с изкупление на праотеческия грях. Самопонятно е, че още по-малко Месия е Този, Който дарува на хората не само спасение от греха, но и обожение. Единствената връзка между Месия и греха е тази, че когато дойде Той, хората ще се върнат в рая и следователно няма повече да извършват грехове[26].

Равините изясняват, че след яденето от дървото и виждането на голотата си, Адам и Ева чуват Божия глас, който се носи привечер сред рая (Бит. 3:8-9, 11). Чуването на Божия глас не трябвало да се разбира буквално, а това в случая е гласът на тяхната съвест, защото в този момент Адам и Ева са се поддали на злия подтик[27].

Интересен е възгледът на рави Abba bar Kahana, който казва, че шехина (hnykc – Божията слава) отначало е долу (на земята), но след като първият човек съгрешава, тя се вдига в първата област (на небето – бел. м.), когато Каин съгрешава, се вдига във втората, по времето на Енох – в третата, по времето на потопа – в четвъртата, по времето на разрушаването (на Вавилонската кула (Бит. 11 гл. – бел. м.) – в петата, по времето на содомците – в шестата, а по времето на престоя на Авраам в Египет – в седмата. За да възпрепятстват оттеглянето на Божията слава в седемте области, издигат се седем праведни мъже – Авраам, Исаак, Яков, Леви, Кехат, Амрам и Моисей, които с действията си правят така, че шехината постоянно да се спуска[28].

 Според равински тълкувания словата на Бога към змията „задето си сторила това, си проклета сред всички влечуги и всички полски животни. По корема си ще се движиш и ще ядеш прах през всички дни на живота си. И ще поставя вражда между тебе и между жената, между твоето семе и нейното семето. То ще те порази по главата, а ти ще го поразиш в петата” (Бит. 3:14-15) не трябва да се разбират в смисъл, че змията е наказана (понеже тя като животно не носи никаква отговорност), а трябва да се разбира, че оттук нататък между змиите и хората ще има вражда. Някои равини (като рави Осия Велики) приемат, че преди змията да изкуши праотците, тя се е движела права, на два крака, а след изкушението – започнала да пълзи[29].Едва в месианско време враждата между змията и човека ще бъде прекратена. В стих 15 според равините не става дума за окончателна победа на някой от потомците на Адам и Ева над змията, а за постоянната борба със злото, защото змията е образ на злия подтик[30]. Борбата със злия подтик продължава през целия живот на човека: „Ездра учеше за злия подтик: „Още Адам имаше зло сърце и затова той съгреши. И както Адам, така и неговите потомци имат зло сърце и болестта продължила. Но не грехът е породил злия подтик и той е свързан не с тялото, а със сърцето”[31]. Човек бива освободен от злия подтик само след смъртта си.

Изключително богати са тълкуванията на свети отци за праотеческия грях и за неговите последици. Поради дълбочината на темата и нейната комплексност ще се отправи само начален поглед към тълкуванието на текста в светлината на някои светоотечески мнения.

Както е известно, светите отци (напр. св. Иоан Златоуст, св. Симеон Нови богослов и др.), тълкувайки библейския текст, свързват змията в Битие 3 гл. със Сатаната[32].Основание за това светоотеческо мнение е вероятно както приведеното по-горе късно юдейско предание, записано в некаконичната книга Премъдрост Соломонова (2:24), така и (най-вече) новозаветните свидетелства за Сатаната. В Свещеното Писание на Стария Завет Сатаната (satan), като духовно същество, се споменава пряко само в два текста след Вавилонския плен (587-538)[33] – Иов 1 гл. и Зах. 3:1-2. В тези текстове той е описан като клеветник (Иов 1 гл.) и обвинител за човешките грехове (в Зах. 3:1-2 Сатаната обвинява първосвещеник Иисус). В Свещеното Писание на Новия Завет Сатаната напълно е разкрит като изкусител (Мат. 4 гл.) и баща на лъжата (Иоан 8:44). За отъждествяването на змията със Сатаната в светоотеческото тълкуване особено важни са думите на Господ Иисус Христос за Сатаната като човекоубиец (Иоан 8:44; срв. 1 Петр. 5:8). Именно всичко поради това отците с право разбират змията в Бит. 3 гл. като Сатаната. Факт е, че свързването на змията с грях и изкушение може да се разбере като демитологизация, която битиеписецът прави защото както в Месопотамия, Етипет и Угарит, така и в Ханаан змията е обожествявана и и свързвана с плодородието и живота[34].

В светоотеческото тълкуване вниманието се насочва не толкова към проблема как змията е говорела, защото се приема, че змията е прикритие на дявола. Затова и отците посочват истинския проблем – този, че Ева говори със змията. Свети Иоан Златоуст (+407 г.) отбелязва, че Ева изобщо не е трябвало да започва разговор с неравнодостойно на нея същество, защото тя е създадена да общува със своя съпруг Адам и с Бога[35].Оттук започва грехът: Ева се вслушва в гласа на змията, Адам – също.

Безспорно изкушението е голямо, защото змията казва на Ева: keelohjm wihjjtem („ще станете като Бога” – Бит. 3:5)[36], а човекът е сътворен по Божи образ и за него е естествено да бъде подобен на Бога (Бит. 1:26б) като Негов съобщник и причастник. Затова копнежът на Ева и Адам да бъдат подобни на Бога е разбираем. Грехът не е в това, че Адам и Ева пожелават да бъдат подобни на Бога и причастни на Него, а в това, че те не желаят да станат обожени от Бога и в Бога, като общуват постоянно с Него, а желаят това чрез някакъв плод. По този начин, отбелязва св. Максим Изповедник (+ 662 г.), те погрешно приемат за Бог и се покланят на тварта. Заради това с тях се случва казаното в Рим. 1:25: „те като размениха истината на Бог с лъжа и се поклониха и послужиха на творението, а не на Сътворилия, Който е благословен во веки. Амин”[37].

Видът на плода на дървото за познаване добро и зло (Бит. 3:3) не представлява особен интерес в светоотеческото тълкуване. Отците отбелязват, че това дърво само по себе си е добро. Така свети Иоан Дамаскин (роден около 650 г.) пише, че плодът на дървото е добър, но само за съвършените, а дървото на живота е за достойните за вечен живот[38]. Адам и Ева обаче още са на път към вечния живот и обожението, защото те не са били създадени смъртни, а с възможност за безсмъртие. Отците отбелязват, че дървото за познаване добро и зло е дадено като упражнение на свободата на Адам и Ева, та те да предпочетат съвършеното добро (Бога) пред тварното добро (плода на дървото за познаване добро и зло)[39]. Св. Григорий Богослов (+390 г.) отбелязва, че Адам и Ева бидейки създадени за безсмъртие, преди греха са естествени, безискусни (образно представено чрез тяхната голота – б. м.) и могат да бъдат окачествени като „други ангели (земни и небесни, видими и умосъзерцаеми, временни и безсмъртни)”[40].Според св. Иоан Дамаскин праотците щом като са „други ангели”, трябва да се наслаждават на най-сладкия плод – съзерцаването на Бога[41].

Свети Максим Изповедник пише, че като пренебрегва Бога, Адам, по съвета на змията, смята за бог това, което според божествената заповед трябвало да смята за забранено. Така Адам става престъпник, защото не желае да познае Бога, а мислите и чувствата си е насочил към пагубно и страстно желание, към  познание на чувствените неща (дървото за познаване добро и зло) и по този начин вместо да се уподоби на Бога се уподобява на неразумните скотове (срв. Пс. 49/48:13)[42].Поради възникналата любов към тварното и чувственото в Адам и Ева вместо богопознание и любов към Бога се поражда самодостатъчност и самолюбие[43].Затова Адам и Ева вместо да станат богоподобни стават тленни (което е изразено в думите „познаха, че са голи” – Бит. 3:7); и като стават тленни, стават смъртни[44].Св. Ириней Лионски (+202 г.) отбелязва, че заедно с яденето от плода на дървото праотците ги постига смъртта – първо духовна (разбирана като отдалечаване на човека от Бога), а после и телесна[45].

Грехът на Адам и Ева освен техен личен грях се явява причина за повреда на цялата човешка природа[46].Така след Адам и Ева всеки човек, макар да не е извършил техния грях и да не носи лична вина и отговорност за него, наследява тази повредена човешка природа.Поради това до Христос няма нито един праведен и без Христос не може да има нито един праведен не само в нравствен, но най-вече в онтологичен смисъл[47].Свети Максим Изповедник отбелязва, че макар природата ни да е една, тя се е разделила на части и поради повредата, когато се родим, ние сме склонни към безчислени страсти. Св. Симеон Нови Богослов (+ок. 1020/1022) изяснява и това, че последиците от греха на отците засягат цялата човешка природа, защото след греха тя не само е повредена, но не е облечена свише със силата на Светия Дух[48].Беше споменато, че една от последиците на греха е смъртта, но тя както за Адам и Ева, така и за хората след тях всъщност се явява Божия милост, защото е изход от възможността човек, бидейки грешен да стане безсмъртен[49].

Оттук следва, че никой човек не може да възвърне за себе си или за другите райското състояние. Още по-малко би могъл със свои усилия и добри дела според дадения чрез Моисей Закон да постигне блаженото и неизказано общение с Бога (обожението). Това не е заради несъвършенството на дадени Закон, който е съвършен за целта си да бъде „детеводител към Христос” (Гал. 3:24), а поради греховете на хората, които с раждането си възприемат повредената природа; и когато лично съгрешат, стават причастници на греха като се отделят от Бога и Неговата благодат.

Светоотеческото основание за мнението, че грехът на Адам и Ева поврежда цялата човешка природа, основавайки се на казаното в 1 Кор. 15:44-49[50], се основава на етимологията на библейската еврейска дума adam (човек), значението на която светите отци са запазили от апостолите. Тази дума се извежда от съществителното adama/h/, което означава червена земя (глина). Освен съществително[51] adam (човек) е и собствено име на първия мъж. По този начин значението на Адам като име на първия човек и като „човек” изобщо е това, че в Адам като пръв човек се съдържа цялото останало човечество[52].Оттук думата adam описва всички хора[53].Произлезли от праотците, те носят в себе си Божия образ. Именно поради това е възможно изкуплението: Христос става новият Адам, за да могат всички хора (потомци на праотците), които са в Христос, да са Негови чада, чада на новия Адам. Тази възможност и реалност Христос да е новият Адам за човечеството и за всеки човек има онтологично значение: както последиците от греха на праотците (повредата на човешката природа и смъртта) се унаследяват от всички хора („както в Адам всички умират, така и в Христос всички ще бъдат оживени” – 1 Кор. 15:22), така и изкуплението, извършено от Иисус Христос, се възприема от всички чрез раждането им от Христос (1 Кор. 15:21-22) в Кръщението в Христовата църква. Св. Григорий Богослов, разглеждайки текста на 1 Кор. 15:22, пише: „Господ се въплъти и дойде при хората, за да се преселим (или по-точно казано), за да се върнем при Бога, да отхвърлим стария човек и да се облечем в новия (Еф. 4:22-23). И както сме умрели в Адам, така и ще живеем в Христос (1 Кор. 15:22), като се раждаме, разпъваме, спогребваме и съвъзкръсваме с Христос”[54].

От приведеното по-горе мнение на св. Григорий Богослов е видно, че апостолското типологично тълкувание се традира от отците на Църквата и се изяснява в догматичен план. Типологически се тълкуват не само личностите, но и действия на Адам и Ева, като се противопоставят на Христос и Неговото служение. Св. Симеон Нови Богослов изяснява, че за разлика от Адам и Ева, които се възгордяват и проявяват себедостатъчност, като пожелават да станат обожени без Бога, то Христос е дошъл за да се смири вместо Адам и действително Той смирява Себе Си дори до смърт кръстна (Фил. 2:5-7) и понася нашата клетва (Бит. 3:17) защото в Свещеното Писание се казва: „проклет да е всеки, който виси на дърво” (Гал. 3, 13, срв. Втор. 21:23)[55].

 В този смисъл трябва да се отбележи, че Христос, воден от Светия Дух, доброволно отива в Юдейската пустиня, за да бъде изкушен от Сатаната (Мат. 4:1-11 и парал.). Важен момент, който привлича вниманието, е характерът на първото изкушение. Сатаната казва на Христос: „Ако си Син на Бога, кажи та тези камъни да станат хлябове” (Мат. 4:3). Подобно е началото на изкушението към Адам и Ева – с храна (плода на познаване добро и зло). За разлика от Адам и Ева Христос предпочита даденото от Самия Него Божие слово (съвършеното добро) пред насищането с хляб (тварното добро): „Написано е: Не само с хляб ще живее човек, но с всяко слово, което излиза от устата на Бога” (Мат. 4:4). Господ, побеждавайки всички изкушения, не се явява само нравствен пример за всички хора. Неговата победа няма характера на някакъв морален образец и идеал, към който ние да се стремим. Тя има онтологично значение, защото Христос, приемайки нашата природа, победи там, където нашите праотци не устояха. Раждайки се от Него чрез Кръщението в Църквата, всички получават не само възможността, но и властта да станат чада Божии (Иоан 1:12) и да побеждават всички сатанински изкушения, като по този начин стават причастници на победилия Сатаната Христос[56].

Свети Симеон Нови Богослов противопоставя (освен съгрешилите Адам и Ева на безгрешния Христос) дървото за познаване добро и зло на кръстното дърво и ръцете на праотците, които са се протегнали за вземат от плода на дървото, на разпнатите ръце на Христос. Адам и Ева вкусват от плода за познаване добро и зло; а заради техния гряк Христос вкусва от виното, смесено с жлъчка (срв. Мат. 27:34). Адам и Ева умират духовно (в деня на яденето на плода), а после и телесно поради греха си; Христос, бидейки безгрешен, като непорочен и чист Агнец (1 Петр. 1:19) умира, за да изкупи, изцери, преобрази и обожи човешкото естество. Адам и Ева съгрешиха в един ден, а Христос е в ада три дена, защото изкуплението и обожението е дело на Света Троица[57]. Свети Ириней Лионски тясно обвързва не само греха на праотците с кръстната смърт на Спасителя, но пише, че Адам и Ева съгрешават и умират духовно в същия ден, в който са сътворени, т. е. в шестия. Именно затова, отбелязва св. Ириней, кръстната смърт на Христос е в шестия ден, а както знаем, според юдейския календар това е петък[58].

Следствия от греха са: голотата на Адам и Ева (Бит. 3:7а), съшиването от тях на престилки от смокинови листа и опитът им да се скрият от Бога (Бит. 3:7б). Тези постъпки свидетелстват за това, че Адам и Ева вече не са така причастни на естествената за тварите божествена благодат, а на греха. Този грях поради факта, че в него се проявяват всички грехове (гордост, себедостатъчност, егоизъм, недоверие към Бога, похот на очите и др.), като ги отделя от Бога, поставя преграда (изразена образно чрез престилките от смокинови листа – Бит. 3:7) не само между тях и  Бога, но и между самите тях. По думите на св. Максим Изповедник задача на Адам и Ева е да преодолеят всички разделения – между тварния човек и нетварния Бог, между творението и човека, както и разделението по пол. Това би било възможно, ако Адам и Ева не биха предпочели тварното пред нетварния Бог и Неговата нетварна благодат[59]. Адам и Ева „събличат” от себе си славната одежда на Божията благодат и с греха се обличат в смъртта. От друга страна, както отбелязахме, смъртта се явява Божия милост за съгрешилите праотци. Затова те биват облечени от Бога в по-груби тела (податливи на болести и смъртни), изразени чрез думите „кожени хитони” в Бит. 3:21[60]. Чрез светото Кръщение вярващите се обличат в Христос (Гал. 3:37) като в нетленна и славна одежда и биват оживотворени и възсъздадени чрез Божията благодат. Те събличат стария човек заедно със страстите и похотите и стават в Христос нова твар: „затова, ако някой е в Христос, той е нова твар; старото премина, ето – всичко стана ново”(2 Кор. 5:17).  А чрез пиенето на Христовата кръв и яденето на Христовата плът в светото Причастие вярващите стават „сътелесни на въплътилия се и пренеслия се в жертва” (срв. Еф. 3:6)[61].Така обожението, към което се стремят Адам и Ева и което не достигат, понеже те го желаят без Бога, сега се осъществява в Бог Слово, по Чийто образ (според някои от отците на Църквата като св. Ириней Лионски, св. Атанасий Велики (+373 г.), св. Максим Изповедник) Адам и Ева са сътворени. Затова в Христос Адам и Ева (които са изведени от Него от ада – 1 Петр. 3:19), а и всички, които са в Него, стават реално богоносци и богопричастници и по благодат имат всичко това, което Бог има по естество[62].

Според светоотеческото виждане проклятието „задето си сторила това, си проклета сред всяко влечуго и всички полски животни. По корема си ще се движиш и ще ядеш прах през всички дни на живота си” (Бит. 3:14) е отнесено не толкова към змията, която по мнението на св. Иоан Златоуст е наказана като оръдие на Сатаната, но най-вече към самия Сатана[63].

Стих 15 се изяснява от светите отци като указващ на Христос. Основание за това може да се търси в текста на Septuaginta, който, както знаем, е основен текст за Христовата Църква[64]. Тук думата sperma (респ. текстовата форма tu spermatos) „семе” е в единствено, а не в множествено число. Такъв е и случаят в МТ: там стои думата zera (респ. текстовата форма), която също е в единствено число. От библейския еврейски текст не може да стане ясно, дали текстът се отнася за един конкретен потомък или за всички синове на жената, защото думата zera („семе”) и личното местоимение hu (той) на библейски еврейски език са от мъжки род. В Septuaginta обаче думата (sperma) не е съгласувана с местоимението в среден род auto (както граматично би следвало да се направи), а с такова в мъжки род (autos)[65]. Заради това единственото число в текста не се интерпретира като синекдоха, означаваща всички потомци на змията или на жената, а като отнасящо се до един единствен потомък – Господ Иисус Христос. Основание за това тълкувание се явява фактът, че в текста не се говори за семе на мъжа, а за семе на жената и по този начин се явява указание за девственото зачатие и рождение на Бог Слово от света Богородица[66]. Св. Ириней Лионски пише, че света Дева Мария се явява втора и истинска Ева, която за разлика от първата напълно приема и изпълнява Божията воля. Така Христос е нов и истински Адам, по чийто образ Адам е сътворен, а св. Богородица е новата Ева[67]. Тя става причина за нашето изкупление, спасение и обожение, както първата Ева – за повредата на човешката природа. Раждането на Христос от Девица, което е известено в пророческото слово на Исаия (7:14), също е изяснено от отците във връзка с Адам. Св. Василий Велики отбелязва, че както Адам не е роден от връзка на мъж и жена, а е взет от земя, така и Христос не се ражда от мъж и жена, а от „чиста, свята пренепорочна, която и след като става майка, пребивава Дева”[68].

Основание за светоотеческото тълкуване, което се основава се на апостолското и отнася Бит:15 към кръстната смърт на Христос, може да се намери в това, че в Septuaginta глаголите teresei (ще стъпче) и tereseis (ти ще стъпчеш) могат да изразяват еднократност на действието[69].Същото се отнася и до библейските еврейски глаголи jesupka (ще те порази) и tesupenu (ти ще го поразиш)[70]. Така Христос, Семето на жената, еднократно и веднъж завинаги (срв. Евр. 9:12) порази и стъпка главата на змията, т. е. съкруши Сатаната, като със Своята смърт (описана чрез еднократното поразяване) го победи. Поразена е главата на змията, защото главата (според старозаветните представи) е средоточие на живота в биологичния смисъл на думата[71].

Дървото на живота (Бит. 3:22) от което Бог не позволява да ядат на съгрешилите Адам и Ева, според св. Максим Изповедник съответства на съзерцанието на Божията премъдрост в творението  следването на Неговите заповеди, и причастността към Божията слава. След греха Адам и Ева вече не могат непосредствено да съзерцават Бога, защото те доброволно се отделят от Него. Те вече не могат да достигнат до мъдрост, нито да получат обожение[72].Следствие от това е изгонването им от рая (Бит. 3:23), което не е израз на Божия гняв, а на неспособността им те да бъдат причастници на Божията благодат, от която сами са отстъпили[73].

Равините в тълкуването на разказа в Бит. 3 гл. не приемат греха на Адам и Ева като причина за повредата на цялата човешка природа, а оттук и за Месия като изкупител от греха. Светоотеческите виждания, основани на Христовата и апостолската проповед чрез която отците са запознати със значенията на някои важни за тълкуването на разглежданото място библейски еврейски понятия, коментират текста въз основа на традицията на Septuaginta. Светите отци, на базата на бибелйския текст на Бит. 3 гл. и на цялостното Писание на Стария Завет, изясняват греха на Адам и Ева като носещ повреда на цялата човешка природа. Единствената възможност не само човешката природа да бъде изкупена и изцерена, но и да бъде обожена,  и респ. всеки човек да има възможност да стане реален причастник на Света Троица, е въплъщението, живота, кръстните страдания, възкресението и възнесението на въплатилото се Божие Слово – Господ Иисус Христос, по Чийто образ (според голяма част от отците) Адам и Ева са сътворени.

_________________________

*Първа електронна публикация –  http://www.dveri.bg.

Тук същата статия е поставена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1].Текстът е поместен тук по-долу.

[2].В синодалния превод (СП) на Библията вместо глагола „извая” стои „създаде”. Библия, С., 1990.

[3].Всички старозаветни  текстове са преведени от автора по Kittel, R. (Hrg.) Biblia Hebraica Stuttgartensia. Editio quarta. Stuttgart, 1990. Означаването на някои библейски книги и псалми е двойно заради разликата между масоретския текст и Septuaginta.

[4].„Рави Nahman каза: „Защо в стиха: И Господ Бог извая човека думата wajjezer е с две букви йод? Защото Светият, да е благословен Той, създаде два подтика – един към добро и един към зло”. Goldschmidt, L. (Hrg.) Der Babylonische Talmud. B. І. Berlin, 1925, S. 225.

[5].Ackroyd, P. jad. – In: Botterweck, G. (Hrg.) Theologisches Wörterbuch zum Alten Testament. B. III. Stuttgart, 1982, S. 433, sqq.

[6].За него вж. Elbogen, I. (Red.) Jüdisches Lexikon. B. III. Berlin, 1929, S. 1306, sqq.

[7].Goldschmidt, L. (Hrg.) Der Babylonische Talmud. B. V. Berlin, 1925, S. 797.

[8].Maier, J.  (Hrg.) Qumran-Essener: Die Texte vom Toten Meer B. I. München, 1995, S. 173-174.

[9].По Стоядинов, М. Божията благодат. С. ВТ, 2007, с. 147.

[10].Думите, които са предадени с наклонен шрифт (Italic), не се съдържат непосредствено в текстовете, а са добавени при превода за яснота.

[11].Jacob, B. Das erste Buch der Tora Genesis, Berlin 1934, S. 101.

[12].Старозаветните цитати от неканоничните книги са преведени от автора по Rahlfs, A. (Hrg.) Stuttgart, 1979.

[13].Вж. Plaut, G. Die Tora in judischer Auslegung, Gütersloh 1999, S. 92.

[14].Plaut, G. Die Tora…, S. 92.

[15].Abraham ibn Esra. Rottzoll, D. (Hrg.) Kommentar zur Urgeschichte B. XV. Berlin, 1996, S. 99.

[16].Ibid., S. 101.

[17].Ibid.., S. 104.

[18].Отъждествяването на плода с вино е типично равинско схващане и не почива на библейския текст.

[19].Goldschmidt, L. (Hrg.) Der Babylonische Talmud. B. VII. Berlin, 1925, S. 299.

[20].Abraham ibn Esra Kommentar…, S. 104.

[21].Теофанов, Цв. (прев.) Превод на свещения Коран. С.,1997.

[22].Gesenius, W. Hebräisches und aramäisches Handwörterbuch über das Alte Testament. Berlin, 1962. S. 308-309.

[23].Различните насоки, в които се тълкува дървото за познаване добро и дло са по Plaut, G. Die Tora…, S. 93.

[24].Филон Александрийски, О сотворении мира согласно Моисею. http://krotov.info/spravki/persons/01person/filon.html

[25].Wünsche, A. Der Midrasch Bereschit Rabba. Hildesheim, 1967, S. 35.

[26].Plaut, G. Die Tora…, S. 97.

[27].Jacob, B. Das erste Buch der Tora… S. 108.

[28].Wünsche, A. Der Midrasch Bereschit Rabba…, S. 84-85

[29]. Ibid., S. 82.

[30].Jacob, B. Das erste Buch der Tora… S. 114.

[31].Bousset, W. Die Religion des Judentums im Späthellenistischen Zeitalter. Tübingen, 1966,S. 405.

[32]. св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия. Т. 1. М., 1993, с. 127 и сл.

[33].Ползваната библейска хронология е по Шиваров, Николай, Библейска археология, С., 1992.

[34].Fabry, H. nahas. – In: Theologisches Wörterbuch zum Alten Testament. Botterweck, G. (Hrg.) B. V. Stuttgart, 1986. S. 389-391.

[35].св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия…, с. 129.

[36].Преводът в Библия (СП): „ще бъдете като богове” не може да се приеме поради факта, че има само един единствен Бог, а не много, както и поради това, че човек е сътворен по Божий образ и е призован към богоподобие.

[37].Всички новозаветни текстове са преведени от автора по Nestle, E. (Hrg.) 27 Auflage. Stuttgart, 1993.

[38].св. Иоанн Дамаскин. Точное изложение православной веры. М.,1992, с. 148.

[39].св. Григорий Палама пише, че ние сме отпаднали от божественото място на сладостта, като не сме пожелали да изпълним заповедта да обработваме и пазим рая (срв. Бит. 2:15), а сме се покорили на измамилия ни лукав съветник, който ни е прелъстил с красотата на познаването на добро и зло. Св. Григорий Паламы. Триада 1. Ч. 1:6.  – В: http://krotov.info/acts/14/2/palama_07.htm

[40].св. Григорий Богослов. Слово 38 на Богоявление или на Рождество Спасителя. – В: Творения. Т. I.  М., 2000, с. 527.

[41].Св. Иоанн Дамаскин. Точное изложение…, с. 148.

[42].Свети Кирил Александрийски пише, че Адам и Ева трябвало да владеят своите желания, а не желаинята им да владеят над тях, защото последното води до греха. Св. Кирил Александрийский. Glafura  или искусные объяснения избранных мест из Пятикнижия Моисея.  Творения. Т. 2. Толкование на Евангелие от Иоанна. Ч. 1. Москва, 2001, с. 13.

[43].Св. Максим Исповедник. Вопросоответы к Фалассию. – В: Творения преподобнаго Максима Исповедника. Кн. II. М. 1993, с. 23.

[44].Св. Симеон Новый Богослов. Слово 1. – В: Проповеди. http://krotov.info/acts/11/1/simeon_nb_07.htm

[45].Св. Ириней Лионский. Творения. Кн. 5. Гл. ХХIII. СПб., 1900, с. 495.

[46].Св. Кирил Александрийский. Glafura…, с. 16.

[47].Св. Августин приема, че и грехът на прародителите се предава в потомството. Св. Августин. О книге Бытия. Кн. VI. – В: Творения. Москва, 1997, с. 65.

[48].Св. Ириней Лионский. Слово 36. Творения. Т. 1. Свято-Троицкая Сергиева лавра, 1993, с. 301.

[49].Св. Григорий Богослов, Слово 38…, с. 528.

[50].По-нататък е разгледана основната мисъл на този  текст.

[51].По този начин думата включва не само първия мъж, носещ собственото име Адам, но и жената, наречена по-късно Ева. Срв. Klein, H. Zur Gesamtbiblischen Theologie, Neukirchen, 2007, S. 104.

[52].Matthias, A. Der schöne Mensch im Alten Testament und im hellenistischen Judentum. Frankfurt am Main, 1983, S. 53.

[53].Westermann, C. adam. – In: Jenni, E. (Hrg.) Theologisches Handwörterbuch zum Alten Testament. B. I. Gütersloh, 1994, S. 43.

[54].Св. Григорий Богослов. Слово 38…, с. 523.

[55].Св. СимеонНовыйБогослов.Проповеди…http://krotov.info/acts/11/1/simeon_nb_07.htm

[56].срв. Св. Иоанн Златоуст. Толкование на святаго Матфея евангелиста. Т. 1. М., 1993, с. 130-133.

[57].св. Симеон Новый Богослов. Слово 36. Творения. Т. 1. Свято-Троицкая Сергиева лавра, 1993, с. 301.

[58].св. Ириней Лионский. Творения. Кн. 5. Гл. ХХIII. СПб., 1900, с. 495.

[59].св. Максим Изповедник. Ambiguorum liber. PG 22, 1304 D – 1305 B.

[60].св. Григорий Богослов. Слово 38…, с. 640.

[61].св. Симеон Новый Богослов. Слово 36…, с. 301.

[62].св. Николай Кавасила. Семь слов о жизни во Христе. М., 1874, с. 52.

[63].св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия…, с. 147 и сл.

[64].Марковски, Ив. Въведение в Свещеното Писание на Стария Завет. Общо въведение. Ч. I. Т. 2. С., 1932, с. 232.

[65].срв. Шиваров, Н. – В: Денев, Ив. (съст.) Сборник материали за кандидат-студенти по Богословие. С., 1999, с. 19.

[66].срв. Св. Иоанн Златоуст. Толкование послания св. апостола Павла к Галатам. М., 1880, с. 267.

[67].Irinäus von Lion. Adversus haereses. Gegen die Häresien. B. 5. Freiburg im Breisgau, 2001, .S. 153.

[68].св. Василий Велики. Толкование на книгу пророка Исаии. – В: http://lib.eparhia-saratov.ru/books/03v/vasily/tolkovanie/23.html

[69].Милев, Ал. (съст.)  Учебник по гръцки език за духовните училища. С., 1976, с. 147.

[70].Grether, O. Hebräische Grammatik für den akademiscneh Unterricht. München, 1955, S. 92-95.

[71].Beuken, W. ros. – In: Fabry, H. (Hrg.) Theologisches Wörterbuch zum Alten Testament. B. VII. Stuttgart, 1993, S. 280.

[72].св. Максим Исповедник. Вопросоответы к Фалассию…, с. 113.

[73].срв. св. Иоанн Златоуст. Беседы на книгу Бытия…, с. 159.

ДАНТЕ И БИБЛИЯТА*

Ст. асист. иером.  Павел (Стефанов)

Най-грандиозната средновековна визия на човешката история е пресъздадена във формата на поема – това е „Божествената комедия” на Данте[1]. Всеки, който отваря „Комедията” за първи път, остава смаян от факта, че отвъдният свят на Данте е населен с действително съществували лица от всички столетия, а не с олицетворени абстракции или отвлечени категории. Тук са включени и „реални” фигури като Одисей, когото Данте смята за съществувал герой, но чиято легендарност днес се приема за доказана[2]. Някои критици, привърженици на вулгарния социологизъм, обвиняват Данте, че използва поетичната форма, за да отмъсти на всички свои врагове, като ги хвърли в бездните на ада. Това твърдение се оказва невярно, защото в ада поетът попада и на хора, които са негови приятели и познати.

Всъщност Данте прилага алегоричния метод по новаторски начин не само за да тълкува Божиите „знаци”, увековечени в Свещеното Писание, но и за да разчете Божията намеса в съдбата на човечеството. Целта му е да представи метафизичната оценка, благодат и промисъл за бъдещето чрез образите на действителни лица и събития. Смелата претенция на Данте да създаде своя собствена „история” може да се оправдае само с неговата вяра, че продължителните му размисли върху значението и посоката на историята са повлияни от Божието вдъхновение. Именитият средновековен богослов Петър Ломбард (ок. 1100-1160 г.) в една своя проповед характеризира различните смислови равнища на библейското тълкуване по следния начин: „Историческият смисъл е най-лесен, нравственият (тропологическият) е по-приятен, а мистичният (анагогическият) е по-труден; историческият е за начинаещите, нравственият – за напредналите, а мистичният – за съвършените”[3].

За разлика от Ломбард, в известното писмо до неговият покровител Кан Гранде, владетел на Верона, Данте изповядва, че духовното значение на „Комедията” е полисемно и в нея могат да се открият четирите смисъла, запазени за Библията – буквален, нравствен, алегоричен и мистичен[4]. Автентичността на това писмо се отрича с довода, че през Средновековието четирите смисъла са запазени само за Свещ. Писание. Напротив, съществуват податки, че Данте вярва в небесно просвещение на ума подобно на идеята за intellectus spiritualis на есхатологично настроения калабрийски абат Йоаким Фиорски (ок. 1135-1202). Новата свобода, дадена от късното Средновековие за впрягане на човешките способности при тълкуването на божествените „смисли”, дава възможност на Данте да претендира, че получената визия изяснява вътрешните духовни „смисли” на Божието дело в миналото, настоящето и бъдещето.В писмото до Кан Гранде поетът обединява трите смисъла извън буквалния или историческия в една категория – алегорията[5]. В „Комедията” ясно могат да се проследят нравственото и анагогическото измерение, но в нея най-изразен е алегоричният смисъл, разработен от библейските екзегети. Също прави впечатление, че вдъхновението на Данте идва от два извора – античната и библейската история. Те не стоят на едно и също ниво, но задължението на Данте към Виргилий като негов интелектуален водач и убедеността му, че Божият промисъл действа и в римската история, го кара да смесва антични и библейски фигури. Ще илюстрираме алегоричната роля на „историческите” лица в „Комедията” чрез подбрани епизоди от това произведение.В началната строфа на „Ад” протагонисти са Вергилий, Беатриче (символ на Христос) и Данте. Когато Данте се усъмнява в своята подготвеност за отговорната роля, към която го призовава Вергилий, той вижда зад себе си сенките на Еней и апостол Павел, спускащи се в подземния свят[6]. Така още в началото на „Комедията” са включени свидетелства за многослойното значение на текста, при което едно историческо лице или събитие напомня за други от по-ранни епохи. При слизането на Данте в кръговете на ада правят впечатление две особености. Първо, детайлите на неговите срещи подчертават въплъщението на греховните състояния в действителни исторически хора. Той несъмнено познава схоластическата мисъл на XIII в., която развива учението на индивидуалните форми. Тома Аквински обяснява, че поради несъвършенството на тварите те не представляват пълно подобие на Бога, затова е сътворено разнообразието от форми, които в своята пълнота се доближават до това съвършено подобие: „Разнообразието се схваща не като противовес на съвършенството, а по-скоро като негов израз”[7]. Потенциалът на свободната воля на всеки човек е да се устреми към Бога или да се отчужди от Него. Данте вижда с особена интензивност това, което според него е истинската същност на човека. Той се опитва да я очертае не само чрез крайна индивидуализация, но и чрез отношението на всеки човек към божествения ред във вселената. Понякога квинтесенцията на човека се изразява от неговата поза или заслуженото от него вечно наказание, а понякога от размисъла му за изминалия живот. Данте „успява да влезе във всеки от своите герои, без да престане да бъде Данте; той успява да говори техните хиляди езици” [8].Идеята за метафизичния порядък, според която всички форми се обединяват в единство, означава, че персонажите на Данте често напомнят за други лица от съвременния му живот и историята или пък служат за алегории. Не се откриват двама герои, чийто избор или отношение към Бога да се повтарят, но те могат да бъдат въвлечени в безкрайна мрежа от алегорични отношения. Затова втората налагаща се характеристика на „Ад” и „Чистилище” е, че зад срещнатите лица често стоят други, които създават триизмерна перспектива на сцените. Например, в преддверието на ада, където се намират онези, от които „в света помен не остава”, Данте познава „духа на този, който се отказа безволево от своя пост голям”[9]. Мнозина коментатори са мнение, че става въпрос за папа Целестин V, чиято абдикация през 1294 г. довежда до възкачването на омразния на поета Бонифаций VIII. Но същият образ може да се отъждестви и с Понтий Пилат или с младия богаташ от Евангелието на Матей гл. 19, или дори с Исав от книгата Битие на Стария Завет. Известният епизод с Паоло и Франческа, който развълнува Данте толкова силно, че той припада, е пълен с алюзии[10]. В кръга, където плътските грешници са брулени от вихрите на страстите, Франческа разказва как тя и нейният любим са чели заедно рицарския роман за Лансело и Джиневра. Нейното тъжно повествование напомня за други безсмъртни любовници като античните Дидон и Енея, а заключителната ѝ фраза: „Не четохме нататък…” отвежда към внезапното решение на блаж. Августин да стане християнин при четене на Библията, когато той заключава: „И не пожелах да продължа четенето…”[11].В кръга, в който са хвърлени лошите съветници, Одисей признава как е повел своите моряци към гибел. Според разказа той не се завърнал в Итака, а се отправил към южния океан през Херкулесовите стълбове, където всички се издавили[12]. На самонадеяното плаване, което надхвърля всички граници, се противопоставя библейско съответствие: „Този, който отмъсти чрез мечките, видя към висините с конете си Илия да лети…”[13]. В това позоваване на Елисей, който става свидетел на възнесението на пророк Илия на небето (4 Царства, гл. 2), Данте запечатва същността на благословеното пътуване към Бога в противовес на самоунищожителния горделив порив към гибел.Накрая, в дъното на обиталището на сатаната, предателството към господарите и благотворителите (типично средновековна идея) е типизирано от самия вледеняващ Луцифер – тартор на предателството спрямо Бога, който злобно дъвче главите на Юда Искариот, Брут и Касий[14]. Прокараната тук успоредица между предателя на Христос и заговорниците срещу Цезар е поразяващ пример за алегоричната употреба от Данте на два източника – античен и библейски. Тук също са представени образ и антиобраз, защото според подробното описание на автора с трите си съединени глави Сатаната представлява пародия на Бога като единство в Троица.Приближаването до хълма на чистилището насочва вниманието върху друго измерение на човешкия опит – темата за пътуването или бягството от робство към свобода. На морския бряг призори Данте и Вергилий виждат Божи ангел, който носи над 100 души на наскоро починали хора. Умрелите пеят псалом 113:1: „Когато Израил излезе от Египет…” и са последните души, освободени от пленничеството на този свят и готови да се възкачат по хълма на чистилището към съвършената свобода на Божиите синове. Тяхното шествие е прототип на собственото пътуване на Данте от неблагодарната Флоренция към „своя град сред множество избрано”[15], от Египет към Иерусалим. То е алюзия за всички души, жадуващи за „град, който има основи и чийто художник и строител е Бог” (Евр. 11:10).На брега душите се насочват и водят от един старец, който изненадващо се оказва Катон. Как може да се обясни факта, че този езичник, самоубиец и враг на Цезар е поставен на ключово място в полите на хълма на чистилището? Вергилий обяснява, че Катон цени свободата повече от живота[16]. Това качество го издига над политическата врява като личност, направила върховния избор. От една страна Катон отразява жребия на самия Данте, който се отказва от всякакви политически пристрастия и става „parte per se stesso” (партия за самия себе си)[17]. От друга страна образът на римлянина е описан с черти, които насочват читателя към средновековната представа за Моисей[18] – човекът, осъществил архетипния изход на евреите от египетско робство. Отново се сблъскваме с тричастния образец, който съединява античен образ, библейския му паралел и самия автор. И тримата са figurae на душите, стремящи се към истинската християнска свобода.Значението, което Данте придава на съвременната му история, се разкрива чрез две алегорични връзки между лица от Средновековието и Христовите страсти според Евангелията. При изкачването по хълма на чистилището той среща Хюг Капет – основателя на френската династия, сред сребролюбивите и блудните. Повествованието на Хюг за делата на неговите потомци води до порицаване на съвременните Капети[19]. Един от тях – Шарл Валоа – играе предателска роля в заговора, свалил управлението на „белите гвелфи” във Флоренция, довел на власт „черните” и изпратил в изгнание Данте и други „бели” водачи. Данте стига дотам, че сравнява предателството му с това на Юда: „Без армия излиза да се бори той с юдиното копие, та сам корема флорентински да разпори”[20]. Читателят остава с впечатлението, че личната драма на поета го стимулира да придава прекалена важност на този епизод. Втората алюзия е още по-противоречива. През 1303 г. пратеници на френския крал Филип Хубавия предизвикват скандал в Западна Европа, като залавят и малтретират папа Бонифаций VIII в Анани. Понтифексът умира скоро след това. Бонифаций е един от папите-симонисти, осъдени от Данте в „Ад”[21], защото стои в корена на гражданските безредици във Флоренция и е злата звезда, повлияла личната съдба на твореца. Но като вярващ римокатолик Данте преживява остро посегателството върху главата на Западната църква и свързва епизода пряко с Разпятието, като влага в устата на Хюг Капет следните слова: „Но виждам безподобно злодеяние: Христос, в наместника Си заловен и лилията, влизаща в Анани. За втори път го виждам, осквернен, оцет и жлъч да пие с кротост няма и сред злодеи живи умъртвен”[22].На върха на хълма на чистилището, в земния рай на човека, възстановил първичната си невинност, Беатриче идва при Данте не като девойката, която той познава във Флоренция, а като представителка на Христос. Тя върви сред мистично шествие, което обхваща едновременно цялата Библия, историческия процес и неговия апокалипсис[23]. Началното сияние се следва от седем златни свещника, които означават седемте дара на Св. Дух и са придружени от седем ярки знамена. Подир тях вървят 24 старци, облечени в бяло и увенчани с лилии. Зад тях четири мистични животни (animalia) заобикалят колесница, теглена от грифон, която е в центъра на шествието. Вдясно от нея се движат три танцьорки, а вляво – четири. Отзад се намират двама старци, четирима „с вид смирен” и накрая пристъпва старец, обзет от екстаз. Символиката на това шествие е изцяло библейска. От Откровението на св. Йоан Богослов са заимствани седемте златни свещника, 24-те старци и четирите животни, които са познати от видението на старозаветния пророк Йезекиил[24]. Описанието на грифона резонира черти от Псалтира и Песен на песните[25]. Трите танцуващи девици, облечени в бяло, зелено и червено, са богословските добродетели на вярата, надеждата и любовта от 1 Кор. гл. 13, а четирите от другата страна са основните добродетели: благоразумие, справедливост, сила и умереност. Цялото шествие представлява алегория на взаимодействието между вяра и история, при което в центъра стои Христос (грифонът) и Неговата Църква (колесницата). Двете дузини старци пред колесницата означават книгите на Стария Завет (според Данте тук влизат Петокнижието, историческите книги и трите произведения на Соломон); четирите животни са известният „тетраморф” – символ на евангелистите (лъв, телец, човек и орел); двамата старци се отъждествяват с евангелист Лука, който е лекар и е уподобен на Хипократ, и апостол Павел с неговия атрибут – двуостър меч; четиримата „с вид смирен” маркират посланията на ап. Яков, Петър, Йоан и Юда; накрая екстатичният възрастен визионер е св. Йоан Богослов, получил откровение на остров Патмос. Алегориите на старозаветните книги са облечени в бяло с венци от лилии – награда за тяхната вяра в „онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Символите на четирите евангелия са увенчани със зелено за своята надежда, а останалите новозаветни книги носят червени цветя като изпълнение на обетованията за откровението на любовта. Ключът към описаната блестяща процесия се дава от св. Бонавентура, който пише: „Писанието е твърде обширно, защото неговият сюжет започва от началото на света и времето, от началото на Битие и се простира до края на света и времето, до края на Апокалипса”[26].Шествието на времето спира точно срещу Данте и всички фигури обръщат поглед към все още празната колесница и грифона. В този момент Беатриче се появява в колесницата, а възгласите, които я приветстват, са акламациите за Месията от Песен на песните (”Veni, sponsa de Libano, veni”) и от Евангелието при влизането на Христос в Йерусалим („Benedictus qui venis”)[27]. При този апотеоз Данте отново вмъква алюзия от втория си източник – античната история. След като сравнява колесницата на Църквата с возилото на римските императори, влизащи триумфално във Вечния град, той свързва библейските приветствия с възглас от „Енеидата” на Вергилий: „Manibus o date lilia plenis” (О, подайте ми лилии с пълни длани)[28]. Езичникът Вергилий, който се разделя с Данте при влизането му в земния рай, изразява убеждението си, че след всички премеждия поетът е господар на съдбата си. Но красивата Беатриче се явява като представителка на Христос, за да съди Данте за неговите заблуждения[29]. Времето за присъда над отделната човешка душа се свързва от поета със Страшния съд и края на световната история.Покаял се и очистен във водите на Лета, Данте се връща при Беатриче, която разкрива мисията му чрез шествието, обединяващи образи от библейската история и съвременността. То се движи из гората, където спира при дърво, „чиито клони бяха оголели”. Тук всеки прошепва заклинателно думата „Адам”, а дървото се обновява от грифона. След пауза, през която Данте спи, Беатриче му показва празната колесница при дървото. Върху него се спуска орел, който свлича кората и листата му и прекатурва колесницата. Върху нея скача лисица, която бива прогонена, след което отново върху нея каца орелът и я обсипва с пера. Напада я и змей, за да забие жилото си в нея. Като ужасна метаморфоза от пернатата колесница се раждат седем глави, върху нея възсяда безсрамна жена, която блудства с великан и накрая той отвлича чудовищната колесница в дълбината на гората[30].Това странно шествие е получавало най-различни интерпретации в продължение на седем века. Най-вероятна е следната версия. Дървото на познанието на доброто и злото в райската градина на Едем става дървото на човечеството, събудено от Спасителя за нов живот. Орелът на Римската империя пръв опустошава дървото и колесницата на Църквата със зловещите пера на светските прерогативи чрез т. нар. Дарение на Константин – доказан фалшификат от VIII-IX в., чрез който император Константин Велики уж дава пълни права на папата над Запада[31]. Лисицата вероятно символизира ересите, а змеят – разколите. Накрая Данте остро порицава съвременните му събития, като представя преображението на Църквата със земните ѝ владения (перата) в седмоглаво чудовище, възседнато от новата вавилонска блудница (папската курия). Тя е отвлечена в гората (пленена в Авиньон) от великана (френския кралски двор). По този начин личната духовна криза на Данте го води до радикална оценка на хода на световната история и трагичното състояние на съвременната му Западна църква.В началото на „Рай” творецът отново прибягва до познатата тройна парадигма с антични и християнски фигури. Призовавайки езическото божество Аполон, той го моли да стори с него същото, което е извършил над Марсий[32]. Според древния мит Аполон побеждава фригийския сатир Марсий в музикално състезание и го наказва за дързостта, като го одира жив[33]. В средновековното предание св. Вартоломей е християнското съответствие на сатира, защото неговото мъченичество също се състои в одирането му жив (така е изобразен от Микеланджело в Сикстинската капела). Той става символ на наобходимостта да се свлече старото „аз”, за да се влезе в новия живот на спасението[34].Следващите небеса на „Рай” са населени до голяма степен с исторически и съвременни лица, чийто заряд е предобразен. Видно място тук заема небето на Юпитер, т. е. на праведниците[35]. Поетът вижда техните души като летящи звезди, които се подреждат, за да образуват началните думи на книгата Премъдрост Соломонова: „Diligite justitiam qui judicate terram” (Обичайте правдата, съдии земни). Други светлини очертават главата и шията на орел, а последната буква М става неговото тяло и крила. Монологът на орела за божествената справедливост и злите дела на царуващите владетели е остра критика на съвременната европейска политика. След това орелът обръща вниманието на Данте към светлините, които образуват неговите очи и вежди: Давид в центъра (цар и псалмопевец), Траян (според легендата спасен по молитвите на св. Григорий Велики), Езекия (юдейски цар – 4 Цар. 20:1-11), Константин Велики (император, дал свобода на Църквата), Вилхелм II Добрия (сицилийски крал през 1166-1189 г.) и троянският праведник Рипей[36]. Тук са подбрани на пръв поглед еклектично личности от античната история и легенди, Стария Завет и миналото на християнската Църква. Трябва обаче да се има предвид неоплатоническото разбиране на Данте за изявата на Божия промисъл в цялата световна история. Всеки образ или факт е алегория на друг, всяка алюзия е заредена с допълнително значение.Пророческата тема в „Божествена комедия” е забулена със загадъчни символи. Те могат да се обяснят с нежеланието на Данте да разкрие откровено мислите си след провала на неговото упование в император Хенри VII, който пристига в Италия през 1308 г., но до смъртта си пет години по-късно не успява да умири и обедини страната. Пророчествата са налице в три ключови момента: началото на „Ад”, края на „Чистилище” и кулминацията на „Рай”. В началото на „Ад” Вергилий противопоставя на трите животни – пантера, лъв и вълчица, които препречват пътя на Данте, символа на песа, чието идване предстои[37]. Той няма да се храни със земя и злато, а с мъдрост и любов и ще прогони вълчицата на користолюбието обратно в ада. В песен 27 на „Рай” Данте се удивлява на чудната песен на вселената, но усеща, че небето почервенява от гняв, когато св. Петър обвинява своите приемници (папите) в алчност[38]. Темата се подема от Беатриче, която използва метафорите на кораба и поразените от болест дървета, за да прогнозира накрая най-светла бъднина[39]. Тези две нейни пророчества предполагат пришествието на спасител, който ще установи справедливо общество, освободено от корупция и нечестие. Новото пророчество, произнесено от Беатриче в края на „Чистилище”, по-ясно определя задачата на грядущия, но скрива името му зад цифра: „Петстотин и десятка и петица”[40]. Кой праведен император, определен свише да спаси Църквата, се определя с цифрата 515? Буквеното ѝ съответствие най-често се тълкува с думата DVX. При това трябва да се има предвид известният на Данте факт, че юдейският водач Зоровавел завършва възстановяването на йерусалимския храм – символ на новото общество – през 515 г. пр. Хр. Явно той схваща първия Зоровавел като предобраз на бъдещия спасител в духа на визионера Йоаким Фиорски, който на свой ред се позовава на „Хронологията” на първия църковен историк Евсевий Кесарийски[41]. Данте асоциира авиньонския плен на папството, което за него е най-трагичното събитие на съвременната му история, с вавилонския плен на евреите.

Искрената загриженост на поета за кризата на западното общество го стимулира да търси два извора на вдъхновение – античността и Библията. В пъстрата кавалкада от исторически дейци той установява аналози на заобикалящия го упадък и жадуваното renovatio (обновление). Цялата „Комедия” е подчинена на лайтмотива за изход и мъчителния път към справедливост. На десетото небе видението на Данте за бъдещото общество възприема мистичната форма на небесна роза, чиито тичинки са престоли за изкупените души[42]. Този флорален образ е взаимстван от св. Бернард Клервоски. Данте споменава тук душите на св. Йоан Кръстител, блаж. Августин Ипонски, св. Бенедикт Нурсийски, св. Франциск Азиски и други, за да стигне до празния престол, приготвен за неговия любимец император Хенри VII. Но илюзорна се оказва надеждата на поета, че този праведен владетел, този „истински римлянин” ще олицетвори и актуализира изкуплението, осъществено веднъж от Иисус Христос. Със знака на вечността е белязан не проваленият политически проект, а съвършената поетична форма на великия италианец.

______________

*Публикувано в Библия, фолклор, литература. Ред. Ив. Радев. Велико Търново, 1996, 24-34; Духовна култура, 1997,  кн. 2, с. 14-21. Понастоящем, септември 2011, авторът на статията е доц. д-р и е преподавател в Шуменския университет.

Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg

Тази статия тук е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. По-нови изследвания: Ferrante, J. M. The Political Vision of the Divine Comedy. Cambridge (MA), 1984; Schnapp, J. T. The Transfiguration of History at the Center of Dante’s Paradise. Cambridge (MA), 1986; Charity, A. Events and Their Afterlife: The Dialectics of Christian Typology in the Bible and Dante. London, 1987; Mancuzi – Ungaro, D. Dante and the Empire. New York, 1987; Dante e la Biblia. A cura di G. Barblan. Firenze, 1988; Mazzota, G. Dante’s Vision and the Circle of Knowledge. Cambridge (MA), 1993, etc.

[2]. Сахаров, В. И. Данте и Улисс (К пониманию версии мифа об Одиссее в „Божественной комедии”) – Литературная учеба, 1978, № 6, 199-201.

[3]. Цит. по: Smalley, B. The Study of the Bible in the Middle Аges. Oxford, 1952, p. 245 

[4]. Dantis Aligherii Epistolae. Ed and tr. P. Toynbee. 2nd ed. Oxford, 1966, p. 199.

[5]. Hollander, R. Allegory in Dante’s Commedia. Princeton, 1959.

[6]. Ад, II.31-32. Използвам изданието: Данте Алигиери. Божествена комедия. С., 1975.

[7]. Цит. по: Auerbach, E. Dante: Poet of the Secular World. Chicago, 1961, p. 84.

[8]. Ibidem, p. 92.

[9]. Ад, III.59-60.

[10]. Пак там, V.73-142.

[11]. Цит. по : Св. Аврелий Августин. Изповеди. С. 1993, с. 142.

[12]. Ад, XXVI.55-142.

[13]. Пак там, XXVI.34-36.

[14]. Пак там, XXXIV.28-70.

[15]. Рай, XXXI. 39.

[16]. Чистилище, I. 31-93.

[17]. Рай, XVII.69. Българският превод е свободен: „Ще търсиш само в себе си опора”.

[18].Чистилище, I. 31-36. Cpв. Schmidt, H. Moses. Ueberlieferung und Geschichte. Berlin-New York, 1986.

 [19]. Чистилище, XX. 40-93.

[20]. Пак там, XX. 73-75.

[21]. Ад, XIX. 54-59; XXVII. 66-107.

[22]. Чистилище, XX. 86-90.

[23]. Пак там, XXIX-XXX. Cpb. Dronke, P. The Procession in Dante’s Purgatorio. – In: Idem. Latin and Vernacular Poets of the Middle Ages. London, 1991, pag. var.

 [24]. Откр. 1:12; 4:4-11; Йез. 1:5-14.

[25]. Пс. 35:8; 56:1,12; Пес. пес. 5:11-12. Срв. Engemann, J. Der Greif als Apotheosetier. – Jahrbuch fuer Antike und Christentum, 25, 1982, 172-176; Armour, P. Dante’s Griffin and the History of the World: A Study of the Earthly Paradise (Purgatorio, cantos XXIX-XXXIII). Oxford, 1989.

[26]. Цит. по : Singleton, C. Dante studies. T. 1. Cambridge (MA), 1965, p. 49.

 [27]. Пес. пес. 4:8; Мат. 21:9; Марк 11:9; Лука 19:38; Йоан 12:13.

 [28].  Публий Вергилий Марон. Енеида. С., 1979, с. 167

 [29]. Чистилище, XXX. 115-138.

[30]. Пак там, XXXII.

[31]. Cpb. The Treatise of Lorenzo Valla on the Donation of Conastantine. Text and Tr. C. B. Coleman. Toronto, 1985.

[32]. Рай, I.13-21.

[33]. Публий Овидий Назон. Метаморфози. 2 изд. С., 1981, с. 121

[34]. Wind, E. Pagan Mysteries in the Renaissance. London, 1958, 142-145, 155-156.

[35]. Рай, XVIII-XX.

[36]. Публий Овидий Назон. Цит. съч., с. 51

[37]. Ад, I. 98-108.

[38]. Рай, XXVII.19-66.

[39]. Пак там, 121-148.

[40]. Чистилище, XXXIII.37-45.

[41]. Cpb. Reeves, M. The Third Age: Dante’s Debt to Gioaccino da Fiore. – In: Atti del II Congresso internazionale di studi gioachimitti. Ed. A. Crocco. S. Giovanni in Fiore, 1986, 128-139.

[42]. Рай, XXX. 124-138; XXXI.1-72; XXXII.1-39, 118-138. Cpв. Seward, B. The Symbolic Rose. New York, 1960.

РИМОКАТОЛИЧЕСКИЯТ ДОГМАТ ЗА НЕПОРОЧНОТО ЗАЧАТИЕ НА СВ. ДЕВА МАРИЯ

Понеже ме вълнува учението за Бога – по-скоро догматическата му страна – ще предложа един непубликуван труд от 1962 година, критикуващ учението на римокатолиците за непорочното зачатие на св. Дева Мария, което при тях е  задължителен догмат за вярващите. Този труд е дело на архимандрит Серафим Алексиев (1912-1993), виден православен богослов, неотпечатан никъде досега и може би умишлено неотбелязан, най-вероятно заради Втория Ватикански събор (1962-1965 година), за да не би Римокатолическата църква да се обиди (мое предположение).

В Православна беседа, http://pravoslavie.domainbg.com/, има подробна биография на архимандрит Серафим Алексиев. По-долу цитирам накратко следното: През 1960 година архимандрит Серафим бе назначен за преподавател при катедрата по догматическо богословие в Духовната академия “Св. Климент Охридски” – София и наскоро бе утвърден като доцент с хабилитационния си труд, критикуващ римокатолическия догмат за непорочното зачатие на Пресвета Богородица. Като доцент той публикува през периода (1963-1969 година) в Годишника на Духовната академия редица богословски студии, между които: “Два крайни възгледа на западните вероизповедания относно Пресвета Богородица”, “Състоянието на човека до и след грехопадението от православно, римокатолическо и протестантско гледище”, “Изкуплението като дело на Божията любов и Божията правда”, “Франц фон Бадер – един римокатолически философ и богослов в търсеж на Православието и неговата съборност”, “Богомилската ерес от гледище на православните догматически устои на презвитер Козма и на православната догматика изобщо”, “Църковно-мисионерското дело на Константин Философ – св. Кирил” (неиздадена). Има и други интересни неща в същия сайт, за него.

І.

Според православното учение за човека, първият човек е бил сътворен от Бога съвършен по тяло и душа в този смисъл, че тялото му било съвършено здраво, без никакви недостатъци и греховни немощи, чуждо на болките, страданията и смъртта – тези последици от греха. А душата му била създадена по образ Божи; била снабдена с високите качества: разум, чувство и свободна воля, с помощта на които човекът е можел да се стреми свободно към Бога и в Него да намира:

а) чрез разума си – абсолютната истина,

б) чрез чувството си – пълното блаженство и красота и

в) чрез волята си – върховното добро.

Тъй човекът бил издигнат над създадената от Бога грандиозна видима природа и, макар и безкрайно малък в сравнение с нея, я превъзхождал с това, че само той измежду земните твари е бил удостоен след създаване тялото му от пръст да получи направо от Твореца вдъхване в лицето му дихание за живот, тоест жива душа, или по-скоро – безсмъртна душа, в която се крие образът Божи у човека. Така човекът става единствената точка във всемира (Вселената), където се срещат духовният и физическият свят, където съжителстват времето и вечността и където се събират небето и земята, понеже единствено човекът измежду видимите твари принадлежи на двата свята – с тялото си на видимия, с душата си на невидимия свят. От тази гледна точка той с право се нарича микрокосмос, малък свят.

Но създаден по образ Божи, човекът е бил не абсолютно, а относително съвършен. Това е самопонятно и следва само по себе си от обстоятелството, че човекът е твар. А абсолютното съвършенство е качество само на Бога-Твореца. Първоначалното съвършенство на човека е състояние в това, че той, създаден добър и по тяло, и по душа – две противоположни начала, които до грехопадението са били в пълна хармония помежду си, е получил в пълнота всичко онова, което му е било необходимо, за да може той да изпълни своето предназначение, тоест да постига според тварните си възможности богоподобното съвършенство.

Райското състояние на човека не бива следователно да се разбира като съвършено в този смисъл, че на човека било дадено вече абсолютно всичко, че за него не съществува никаква цел, че той не е имал към какво да се стреми. Тъкмо напротив, създаден по образ Божи, той трябвало да се стреми към постигане на богоуподобяването. За тази цел той е трябвало да развива всички свои духовни качества и сили до степен на пълно утвърждаване на истината и доброто и в произтичащото от тях блаженство.

Ако се приеме, както учат протестантите, че създаденият от Бога човек се е радвал на завършено и пълно съвършенство, ще останат необясними Божиите промислителни грижи за човека в рая, които са имали задачата да го водят от състоянието му на създаден прекрасен по природа и качества, към утвърждаването му и узряването му в тези качества. За тази цел Бог насадил градина в Едем и заселил човека там, като му възложил задачата да я обработва и пази. За тази цел Той предоставил на човека да даде имена на всички полски животни и всички небесни птици. За тази цел му дал и най-важната заповед: да не яде от плодовете на забраненото дърво.

Когато Св. Троица още във вечността се съветва помежду Си относно бъдещото създаване на човека, Трите Божествени Лица в Нея: Отец, Син и Св. Дух разискват и казват: Да сътворим човек по Наш образ, и по Наше подобие! Това е написано в Битие 1:26 и после в следващия стих е казано: И сътвори Бог човека по Свой образ. Вижда се, че за подобието нищо не се споменава. Това не е случайно. Тук всички св. Отци единодушно откриват дълбоката истина, че оформеният още във вечността в Божия замисъл човек – преди да бъде сътворен – е като образ и подобие Божие, но е създаден само по образ Божи, а постигането на подобието Божие му е било поставено като висока задача, която му е предстояло да изпълни. Сили за това пък са му били дадени в изобилие – било в неговата собствена природа, снабдена с ред съвършенства, а именно: ум, устремен към истината, чувство, жадуващо за блаженство, и свободна воля – необходима предпоставка за постигане на добродетелта, която е от своя страна единствената нравствена основа на блаженството в Бога – било в Божията благодат, тази свръхестествена подкрепа, която също е била дадена на човека като необходима за него, понеже той, бидейки твар, не е имал извора на живота и духовните блага в себе си, а е получил и битието си, и дарованията наготово – от Подателя на всичко! Така че ние, хората, сме създадени по образ Божи (и до днес си го носим – нашата безсмъртна душа-личност), но по подобие ние ставаме сами чрез нашата свободна воля.

Да бъдем по образ Божи ни е присъщо, но да се издигнем до подобие Божие, зависи от нашата воля. Съобразно с това първият човек (мъж и жена) е могъл да се издига от своето първично състояние на невинност към истинска светост и от своето състояние на негреховност към съвършена добродетелност, защото невинността още не е светост, както и негреховността още не е добродетелност. Добродетелта не е мислима без личното участие на свободната воля в осъществяването на доброто, което Бог ни предписва, защото добродетелта е постижение, а не дар, активна придобивка, а не пасивно обогатяване. Добродетелта с други думи е успешно усилие на свободната воля, с подкрепата на Божията благодат, да се постига предначертаното богоуподобяване. Без личните преодолявания на изкушенията, без съзнателното отклоняване от злото в полза на доброто, заповядано от Бога и без утвърждаване в постигнатото добро няма добродетел като конкретно постижение, нито добродетелност като благодатно състояние на постигнатата светост. Пълната добродетелност е синоним на светостта.

Първите хора е трябвало да минат от негреховност към добродетелност и от невинност към светост, тъй като в това се състои богоуподобяването. За тази цел е трябвало да бъде свободно изпитана тяхната воля, понеже, както казва св. Иоан Дамаскин – „добродетелта не е нещо, което се върши по принуда“. За да се постигне добродетелност, трябва непременно да се провери самоопределението на свободнатя воля. Иначе би значело неспособността за грешене да се нарече добродетелност, което е несъобразно с нравствения порядък. Неспособността или още по-ясно, невъзможността да се греши, което явление забелязваме у нисшите твари, лишени от разум и свобода на волята, не е нравствено качество и не води към богоуподобяване. Единствен човекът, който има разум и свободна воля, е призван и е в състояние да постига богоподобно съвършенство. Но за тази цел той трябва сам, можейки да греши поради свободата си, да се въздържа от грях и доброволно да се стреми към богоуподобяване, избирайки доброто и предпочитайки го пред злото. Тогава едва той става добродетелен и чрез възрастване от една победа над изкушенията към друга може да стигне до утвърждаване в доброто, каквото вече имат съществата в духовно-ангелския свят – ангелите.5077_5_bЕто защо Бог е дал заповед на първия човек (мъж и жена), желаейки в благостта Си да му представи чрез това удобен повод за духовен растеж и за направяне първите важни крачки към постигане на желаното и очаквано богоподобие. Ако първия човек бе изпълнил заповедта, той би се задълбочил в богообщуването си и, затвърдявайки Божия образ в себе си, би направил голям напредък в постигане на богоподобието. Но той злоупотребил със свободната си воля – този велик дар, – който му отварял вратичката към два пътя:

а) към греха и

б) към добродетелта и оттам към пълното съзнателно блаженство в Бога.

Поради грехопадението отпаднал от блаженото богообщуване. Поради гордостта си, изявена в грехопадението, първият човек се лишил от Божията благодат, която укрепявала естествените му сили и ги насочвала към добро. Ала не само в изгубване на благодатта се изразило обедняването му вследствие грехопадението, но и в положително повреждане на природата му, тоест в „появяването в душата му – според Апостола – друг закон, който воюва против закона и ума“ (Римляни 7:23) и който закон се отразил гибелно и върху телесния му, и върху духовния му живот.

Последиците от грехопадението, описано в Битие трета глава са били следователно съдбоносни както за телесната, така и за духовната природа на човека. Човекът се намирал до грехопадението в пълна хармония с Бога, с околната природа и със себе си. Между тялото и душата му нямало никакви борби, никакви противоречия. Никакви страсти не са го смущавали. Никакви болести и страдания не го измъчвали. Тялото му било прекрасен храм на чистата му душа и на благодатта, живееща в него. Но след грехопадението хармонията у човека с Бога, с околната природа и със себе си се нарушила. В него самия настъпил хаос. Грехът породил всякаква похот, тялото започнало да желае противното на духа. То станало достъпно за страданията, болестите и смъртта. Можейки да не умира, понеже Бог го е създал за безсмъртие, то сега било осъдено на смърт, за да не се увековечи злото. Така не Бог, а грехът породил смъртта.

Образът Божи у човека дълбоко се помрачил, без обаче да изчезне напълно, което личи от обстоятелството, че и след грехопадението за човека се говори като за образ Божи (Битие 9:6; 1 Коринтяни 11:7; Иаков 3:9). Дарбите на душата, в които този образ Божи е бил отразен, също се извратили, но без да бъдат унищожени съвсем. Разумът потъмнял за богообщуването, ала в него оставал стремежът към истината като някаква малка неугасима светлинка. Сърцето сe покварило и объркало в отличаването на истинското щастие от лъжовното. То се увлякло по греховни удоволствия и самото то станало извор на всевъзможни грехове (Матей 15:19) и на съпътстващите ги беди и злочестини.Но у него все още горял копнежът по загубеното блаженство. Волята се разстроила и развратила, покорявайки се доброволно на изкусителя вместо на Бога, но у нея не угаснало все пак влечението към доброто, в нея се запазила свободата на самоопределението.

С тези неунищожени от грехопадението и неунищожими остатъци от Божия образ у човека се обяснява възможността за богообщуване и след грехопадението. Бог се откривал на човека и след катастрофата в рая. Бог му давал заповеди с поръчението те да бъдат изпълнявани. Божественото откровение ни представя падналия човек като отговорен за своите действия (Рим. 1:18-23; 2:11-15), защото, макар и поробен от греха (Иоан 8:34), той не е загубил способността да различава доброто от злото и с дълбоко вроденото в него вътрешно влечение на сърцето си да предпочита първото пред второто. „Ако поискате и послушате, ще ядете благата земни; ако пък се отречете и упорствувате, меч ще ви изтреби“ (Исаия 1:19-20). Сам Бог говори на Каин, подчертавайки неизгубената напълно способност за побеждаване на изкушенията: „Ако… не правиш добро, грехът стои при вратата; той те влече към себе си, но ти владей над него“ (Битие 4:7). Особено силно е подчертана запазената и след грехопадението у човека способност на избор между доброто и злото в следните думи на Моисей: „Живот и смърт аз ти предложих, благословия и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти“ (Второзаконие 30:19).

Грехът на първия човек бил негов личен грях. Но той не е бил без значение за потомците му, тъй като преминал върху тях като греховно състояние с всичките си тежки последици. Този преминал върху потомството Адамов грях се нарича прародителски грях или първороден грях.

За обяснението същността на първородния грях руският догматист митрополит Макарий казва: „В своето учение за първородния грях Православната църква различава: а)самия грях, б) неговите последици в нас. Под названието прародителски грях в самите прародители се разбира и грехът им, и заедно с него онова греховно състояние на тяхната природа, в което те влезли чрез този грях, а в нас, техните потомци, се разбира собствено само греховното състояние на нашата природа, с което, и в което ние се раждаме. А под последици на първородния грях Църквата разбира същите онези последици, които създал грехът на прародителите непосредствено в тях и които минават от тях върху нас, каквито са: помрачаването на разума, извращаването на волята, телесните болести, смъртта и пр. Това различаване на първородния грях и неговите последици трябва твърдо да се помни особено в някои случаи, за да се разбира правилно учението на Православната църква. Например тя учи, че кръщението изглажда, унищожава в нас първородния грях; това значи, че то очиства собствено греховността на нашата природа, която сме наследили от прародителите, че чрез кръщението ние излизаме от греховното състояние, преставаме да сме по естество чеда на Божия гняв, тоест виновни пред Бога, ставаме съвършено чисти и невинни пред Него с благодатта на Светия Дух вследствие заслугите на нашия Изкупител. Но то не значи, че кръщението е унищожило в нас самите последици от първородния грях: склонността повече към злото отколкото към доброто, болестите, смъртта и други, понеже всички казани последици остават и във възродените хора, както свидетелствуват опитът и словото Божие“ (Римляни 7:23).

И тъй грехът на първите човеци Адам и Ева, от които произхожда целият човешки род, се предал като греховно състояние на всички последващи поколения. Предаването на греховната зараза става чрез раждането на потомството, което заедно с прародителите солидарно носи в съдбата си последиците от грехопадението. Това положение произлиза от обстоятелството, че грехът е не само един акт на волята, но също така и едно състояние на лошотия, което е последица от този акт. Грехът следователно не е едно просто нарушаване на заповедта, но той поражда едно състояние на греховност. Това състояние на греховност, произлязло чрез падението на първия човек и предавано на всички естествени деца на Адам, е първородният грях, наследственият грях; той отпечатва върху всички хора белега на развалата на човешката природа. Не е възможно иначе, защото както от заразения извор естествено тече заразен поток, така и от родоначалника, заразен от греха и поради това смъртен, естествено произлиза заразено от греха и поради това, смъртно поколение.

Тази вяра на Православната църква относно блаженото състояние на първия човек (мъж и жена) в рая, грехопадението му и разпространяването на първия грях върху неговото потомство чрез раждането е изразена накратко така в Посланието на патриарсите на източната католическа Църква за православната вяра, чл. 6: „Вярваме, че първият човек, сътворен от Бога, е паднал в рая във времето, когато престъпил Божията заповед, като тръгнал по коварния съвет на змията, и че оттук се разпространил прародителският грях по приемство върху цялото потомство, тъй че няма ни един между родените по плът, който да е свободен от този товар и да не усеща последиците от падението в този живот. А товар и последици от падението ние наричаме не самия грях, каквито са: нечестието, богохулството, убийството, омразата и всичко друго, което произлиза от злото човешко сърце, противно на Божията воля, а не от природата, – (защото мнозина праотци, пророци и други безброй, както в Стария, така и в Новия Завет мъже, така също божественият Предтеча и предимно Майката на Бога Слово и Приснодева Мария са били непричастни към тези, така и към други подобни грехове), – но лесното скланяне към грях и онези нещастия, с които Божественото правосъдие наказало човека за неговото непослушание, каквито са изнурителните трудове, скърбите, телесните немощи, родилните болки, тежкият временен живот на земята на странствуването и най-сетне телесната смърт“.

С това свое ясно изказване за безиключителната всеобщност на първородния грях за цялото човечество, Православната църква включва в него и св. Дева Мария, и св. Иоан Предтеча, и всички старозаветни и новозаветни праведници, като прави тънката разлика между товара и лесното скланяне към грях, от една страна, и последиците от първородния грях, от друга. Към последните принадлежат нещастията, скърбите, болестите, смъртта – тези непосредствени възмездия за първородния грях, на които са подвластни всички човеци, от всички времена, също така всички праведници, включително и най-великата от тях св. Дева Мария. А към първите принадлежат такива тежки грехове, като: нечестието, богохулството, убийството, блудството, омразата и пр., които са лични грехове, и от които голямо множество праведници и особено пречистата и преблагословена Майка Божия са били свободни.

Св. Богородица следователно, както правилно отбелязва руският догматист протоиерей Александър Лебедев, „се е родила с природата на падналия човек, тоест с повредена природа и за това е подлежала на общия новоблагодатен порядък на спасението и е трябвало да понесе, както и всички хора, цялата тежест на Божия съд, да мине по пътя на скърбите, лишенията, трудовете и накрая, пътя на самата смърт“.

Следва…