Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев за необходимостта от духовен елит и подготвени богослови*

Здравко Кънев

Ако ти си богослов, то ще се молиш истински;

и ако истинно се молиш, то ти си богослов

Евагрий Понтийски

Настоящата статия е посветена на архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев – един титан на богословската мисъл в България, за когото несъмнено се отнасят цитираните думи на Евагрий Понтийски, защото в пълнота е усвоил и оделотворил богословието като истинско знание за Бога. Архимандрит проф. д-р Евтимий Сапунджиев, по-известен сред богословите като дядо Е.,  е първият професор на Богословския факултет в София, както и първият ръководител на катедрата по „Систематическо богословие“.

В началото накратко ще представя най-главното от живота и творчеството на видния духовник и богослов, чиято 75-годишнина от кончината му отбелязваме през настоящата година[1].

Архимандрит Евтимий (в света Лука Найденов Сапунджиев) е роден на 25 юли 1884 година, в Копривщица, през 1898 година постъпва в Духовната семинария в Цариград, която завършва през 1904 година като първенец на випуска. На 29 юли същата година екзарх Йосиф го постригва в монашество с името Евтимий и го ръкополага в йеродяконски чин. Продължава своето образование в Киевската духовна академия, където през 1908 година се дипломира като „Кандидат на богословието“ и със званието „магистрант“. Обикнал духовното си звание и учителското призвание, на 1 септември 1908 година постъпва на работа като учител в Цариградската духовна семинария[2].

С изключителните си дарби от Бога и с широкия си светоглед, архимандрит Евтимий е избран и назначен за професор на новооткрития Богословски факултет към Софийския държавен университет „Св. Климент Охридски“. Като титуляр на катедрата по Християнска апологетика, История на религиите и Християнска философия е изпратен на шестмесечна специализация в чужбина. Умира на 21 ноември 1943 година[3] в деня на св. Архангел Михаил и безплътните сили (според действащия тогава църковен календар).

Архимандрит Евтимий работи в няколко области: Християнска апологетика, История на религиите, Християнска философия, апология на Църквата и на православието, в областта на литературата, а в най-голяма степен се разгръща в областта на Християнската апологетика.

За най-значим в тази насока е определян трудът му “Кратък наръчник по християнска апологетика“ с обем 204 страници, който е издаден през 1942 година[4], но само първата му част. Маркирани са 156 теми от областта на Християнската апологетика, групирани в три раздела: „Апология на вярата“, „Апология на религията“ и „Апология на християнството“. В това съчинение, което е сравнявано с творчеството на най-големите апологети, задълбочено и същевременно достъпно за читателя, е разработена поставената проблематика.

Друго изследване в тази област е студията „Със скептика-младеж при Хекеля“, в която в апологетичен дух архимандрит Евтимий критикува мисленето на монтаниста Ернст Хекел. В неговото творчество, обхващащо позитивизма определян като най-сериозният противник на религиозната вяра, се съдържат голям брой „елементи на вяра“. В своята критика архимандрит Евтимий излага тезата, че всеки светоглед се гради не само върху знанието, но и върху предпоставки, в чиято основа като цяло се проявява вярата. Духовникът привежда много примери на взаимодействие между вярата и знанието и  така убедително доказва в своята основа „вяра в разума“.

Докато в студията „Със скептика-младеж при Хекеля“ проф. Сапунджиев постулира, че в основата на науката се съдържат елементи на вярата, то в другата си студия – „Със скептика-младеж при Спенсера“ – твърди, че научният светоглед се допълва единствено чрез необходимостта и опита на вярата.

В своето творчество отец Евтимий се спира и на една особено важна тема, а именно – религиозните съмнения и тяхното преодоляване. В началото на XX век духовникът пише специална студия „Гнезда на съмнения във вярата“, в която откроява славните симптоми относно проблемите във вярата, които, оказва се, са валидни и днес. Като отбелязва, че Християнската апологетика трябва да обръща сериозно внимание на съмненията във вярата, духовникът изброява осем „огнища“ или осем пункта на съмнения: крайният интелектуализъм; крайният индивидуализъм; крайният естетизъм; грехът и греховните настроения; страданията и неправдите в живота; съмненията, които произтичат от жизнените съвкупности; слабата евангелска проповед[5];  неживеенето според вярата.

Основното, на което ще се спра от посочената студия на архимандрит Евтимий, са седмото и осмо гнездо на съмнение.

Има още

СЛУЧАЙНОСТ ЛИ Е МАТЕМАТИЧЕСКИЯТ ПЛАН НА ВСЕЛЕНАТА?*

Румяна Малчева

Румяна МалчеваВъпросите: как са произлезли животът и Вселената откъде и как този живот се е сдобил с интелект и абстрактна мисъл, дали всичко е резултат от случайност или творчески акт? винаги са вълнували умовете на хората. Това важи с пълна сила за учените от последния век и особено за физиците, които се стремят да построят цялостна картина на заобикалящия ни свят. Тук ще обърна внимание на физиката, тъй като тя е фундаментална основа на естествознанието. Нейните експериментални и теоретични методи намират приложение в различни сфери на нашия живот. Едно от най-впечатляващите открития на модерната наука е използването на универсален език – математическият. С негова помощ научното познание  може да изразява мисли, да формулира закони и да създава теории. В настоящата статия ще се опитам да намеря отговор на въпросите: защо  математиката е толкова ефективна при описанието на света и дали тя не ни дава свидетелство за съществуването на интелигентен Създател, Който е вложил в нас откривателски способности? Между впрочем отговорите на тези въпроси вълнува и убедените атеисти, които непрекъснато се питат: какво вдъхва живот в уравненията, които описват Вселената и какво е това, което я прави да съществува? (Стивън Хокинг)poverhnost-planety-sputnik-zvezdy-365b208Живеем в красив и динамичен свят. Голямото разнообразие в него се описва с помощта на четирите основни вида физични взаимодействия (силно, слабо, електромагнетизъм и гравитация). Те определят структурата и свойствата на веществото – от атомите до галактиките. Тези взаимодействия са източник на всички изменения и движения във Всемира. От тях произтичат и всички частни закони управляващи неживата материя. Удивително е, че много от наблюдаемите явления могат да бъдат описани с физичните закони. Причината за това е, че основните закони на физиката са постоянна величина. Те не се променят с течение на времето. Тази неизменност се обозначава с понятието „симетричност”. От наличието ѝ произтичат универсалните физични закони (за запазване на масата, на енергията, на импулса, на момента на импулса и други). Симетрията се намира се навсякъде около нас – в кристалите, молекулите, времето и пространството. Във физиката тя се изразява в най-различни форми и голямо разнообразие, затова се счита за предопределящ и най-фундаментален фактор в мирозданието. Това е причина тя да бъде ръководния принцип при формулирането на нови теории. Нобеловият лауреат по физика Юджийн Вигнер отбелязва, че в природата има възходяща взаимосвързаност между явленията (събитията), физичните закони и принципа на симетрия. Впечатляващото научно откритие, че живеем в иерархично и устроен и организиран свят води до признанието, че Вселената като цяло е познаваема, тъй като при нея, както и при всеки процес, съществуват водещи закономерности. От това следва, че в света съществува последователност, че той е предсказуем и може да бъде системно изучаван. Това предполага, че той може да бъде изразен чрез математически закони и формули, което е най-отличителната черта на съвременната наука. В тази връзка Пол Дирак заявява: „Вероятно, най-голямото научно откритие на всички времена трябва да се счита осъзнаването на това, че законите на природата могат да се запишат с помощта на математически код. Причината за това не ни е ясна, но сам по себе си фактът на математическото кодиране на природните явления позволява да се разбира, да се управлява и да се предсказва ходът на физичните процеси. Разгадавайки кода, съответстващ на тази или онази физична система, получаваме възможност да четем природата като разтворена книга[1]”.space_39Още в древността Питагор (571-497 година преди нашата ера)  счита, че природата е устроена по законите на математиката. Според него «да познаем света, неговият строеж, неговата закономерност – това значи да познаем управляващите го числа[2]». Италианският учен Галилео Галилей, който поставя началото на експерименталния метод твърди, че природата трябва да бъде опознавана последователно и математически. Той посочва мощта на математиката за разбиране на всемира със следните думи: ”Науката за природата  е написана в преголямата книга, която постоянно е разтворена пред очите ни. Това е всемирът. Но ние няма да разберем тази книга, докато не усвоим езика ѝ и не научим буквите, с които тя е написана. Нейният език е този на математиката, а буквите ѝ са триъгълниците, кръговете и другите геометрични фигури. Без тези средства е невъзможно да разберем дори една дума; без тях всичко е само напразно опипване в тъмен лабиринт[3]”. Този подход се превръща в дълбока и плодотворна идея на научната методология, благодарение на която става възможно създаването на физиката[4].  Рене Декарт обосновава единството между физиката и геометрията. С предложената от него правоъгълна координатна система геометричните фигури се описват с алгебрични уравнения. Изхождайки от законите на Кеплер, Исак Нютон формулира закона за гравитацията. За основоположникът на основите на класическата физика, простите математически закони служат за основа на множество сложни явления. Айнщайн блестящо завършва Нютон и полага пътя към некласическата картина на света. Математическите формули в неговата Обща теория на относителността описват космическата реалност изключително прецизно и правят събитията във Вселената предсказуеми. Изчисленията на физико-математическия модел на квантовата физика развита от Планк и доразвит от неговите последователи – Паули, Хайзенберг и Шрьодингер в първата половина на ХХ век, се оказват коректното описание за миниатюрния свят на субатомните частици. Днес учените се стремят да открият математически модел, който да обедини Общата теория на относителността и квантовата механика.1300573108_wallpapers-space-151_nevseoboi.com.uaРазрешаването на големите загадки в науката е плод от любопитството и стремежа за знание на брилянтни учени. Макар, че в последните години откритията във физиката са продукт от противоречива и проблемна ситуация е важно, че непонятните факти се разглеждат от единна гледна точка. С други думи физичното знание е непрекъснат процес на систематизиране и обобщаване на научните истини, където приемствеността е един от най-градивните компоненти в развитието му. Целта на науката е да намери  система от закони, при която всеки друг закон се явява логично следствие от открити вече закони. Затова учените винаги търсят общ възглед върху възможно най-широк кръг явления, като се стремят по възможност да съкратят броя на основните закони. Така стремежът към единство и простота е основен принцип, който определя стратегията на всеки учен. Особено забележим е той при описание на природните закони, чрез езика на математиката. Математическото формулиране на всеки от тях се отличава с краткост и яснота.space-wallpaper-1366x768Силата на математиката се крие в начина по който учените могат да предават смисъла на своите идеи. Те описват структурата на универсума чрез формули, които са резултат от теоретични математически пресмятания. Всяко от уравненията, всъщност е ред от символи. Всеки  един от тях (числа, букви, диаграми, геометрични конструкции) има някакъв смисъл. Следвайки определени правила  (аксиоми, теореми) символите могат да бъдат комбинирани в изрази с по-сложно значение. В резултат на това е възможно започвайки от прости идеи да се изградят сложни математически структури.  По този начин математическият език предоставя възможност на физиците да изразяват своите прозрения  в ясен и кратък вид. Това е изключително ценно за недвусмисленото изразяване на научните идеи, тъй като: „Математиката предлага много по-къс път и прави възможно описанието на движението, с много по-малко мастило, отколкото употребяваме за написването само на една фраза[5]”. В същия ред на мисли физикът Мичио Каку заявява: „Според мен е наистина забележителен фактът, че върху един-единствен лист хартия човек може да напише законите, които управляват всички известни физични явления, обхващайки четиридесет и три порядъка на величините, като се започне от най-далечните предели на Космоса, които се намират на повече от 10 милиарда светлинни години, и се стигне до микросвета на кварките и неутриното. Върху този лист хартия ще има само две уравнения — Айнщайновата теория за гравитацията и стандартният модел. Това разкрива крайната простота и хармония на природата на фундаментално равнище. Вселената може да бъде опърничава, произволна или капризна. Но на нас тя ни изглежда цяла, взаимно свързана и красива[6].”860985302Способността да се съсредоточи много смисъл на малко място и без усложнения е много важна за науката. С помощта на  математическия език се постига точно това: дава възможност да се изрази красиво и лаконично основата на един закон. Очевидно е, че чрез езика на математиката се изразява богатото разнообразие на света, който ни заобикаля. Именно това имат предвид учените, когато използват понятията красота и елегантност във физиката.

Редица учени обясняват как критериите за красота и съвършенство ги напътстват при формулиране на физичните закони. Физикът Алън Гът споделя, че първоначалната концепция на теорията за калибъра на фундаменталните частици във физиката „е била мотивирана най-вече от математическата им съвършеност[7]”. Британският математик и физик Пол Дирак приема математическата красота като „интегрална част от своята стратегия. За него: „по-важно е да има красота в едно уравнение, отколкото  да потвърждава даден експеримент[8]”. Убеден от вътрешната красота на математиката той смята, че физиците: „първо трябва да изберат най-красивата математика – без да е необходимо непременно тя да е свързана със съществуващата база на теоретичната физика – и после да я интерпретират по отношение на физиката[9]”. Придържайки се към тази гледна точка, боравейки само с математически понятия (спинори), Дирак съставя своето прочуто релативистично уравнение за електрона. През 1928 година обявява съществуването на неизвестна до момента елементарна частица, която трябва да има същите свойства като електрона, но да е с положителен заряд. Всъщност неговото предсказание за „антиелектрона” след няколко години става реалност. Физикът Карл Андерсън наистина открива такава частица, която днес се нарича позитрон[10].2Оказва се, че математиката е онзи вид абстрактна представа, чрез която се прониква до неизразимото, до същността на невидимия свят. Например, Алберт Айнщайн извежда Общата теория на относителността на базата на симетрията и математическата елегантност. По-късно тя издържа експерименталната проверка и е призната за една от най-красивите, елегантни и дълбокомислени сред всички останали научни теории. Много хора биха възразили, че красотата е субективно чувство, затова не може да бъде критерий в науката. Тук обаче, трябва да подчертаем нещо много важно. Субективността не може да обясни успехите на критерия за красота във физиката. Не можем да очакваме съществуването на чисто субективни съответствия да служат за основа на теории, които правят извънредно точни предвиждания в науката. Точно това откриват физиците – един свят, в който фундаменталната простота се издига до огромна комплексност, която е необходима за живота.0_889b6_9a325c04_XLОчевидно прелестта на математиката се дължи на факта, че ако една теория е правилна, тя не само дава модел на фактите, които съществуват, но става основа за прогнозиране на бъдещето. Поразяващо е как някои новооткрити абстрактни формулировки по математика описват много точно физичните явления. Много от откритията във физиката (съществуването на някои планети, радиовълните, разширението на Вселената, теорията за Големия взрив) са били предсказани чрез математиката, а по-късно наблюдавани експериментално. Пътуването на математиката зад явления, които не могат да бъдат пряко възприемани от нашите сетива говори за дълбоката и изключително прецизна връзка между математическите структури и материалния свят. Математиката като че ли борави с принципи приложими във всички случаи. Изглежда, че няма реалност, която да не се подчинява на основните ѝ правила. Мистериозната връзка между математическия свят и природата прави математиката мощно средство за опознаване на реалността. Това дава възможност хората да  формулират прогнози и въз основа на това  да контролират природата. Излиза, че физическият свят има обективна математическа структура. А това внушава чувството за съществуването на абсолютна истина.0_6dfbb_f5f325ea_XLМатематическият апарат, който позволява физичните знания да бъдат систематизирани и обобщени, логическото съвършенство на основните физични теории, тяхната абстрактност и тясна връзка с математиката буди удивление във физиците. За тях математическата познаваемост на природата е мистерия, а ”… фактът, че изобщо има правила е цяло чудо[11].” В своите научни търсения учените непрекъснато се натъкват на изобретателността на природата. По думите на Ричард Файмън физиката има сложна структура състояща се от множество принципи и производни, които си взаимодействат по изненадващо елегантни начини[12]. Физиците са изумени от факта как всичко пасва идеално и образува света в който живеем. Откритието, че всемирът е толкова подреден и изящно замислен внушава усещането, че някой или нещо е направил подбора. Това е непряко признание, което загатва за съществуването на Висш замисъл. Тази идея доразвива физикът Пол Дейвис със следните думи: „Една общосрещана реакция  на критиците, направили забележителни открития… е онази смесица от удоволствие, което дават изящността и елегантността на природата, и изумлението: „Никога не бих и помислял да действам по този начин”. Ако природата е толкова „умна”, че може да използва механизми, които толкова ни удивляват с тяхната изобретателност, това не е ли убедително доказателство за съществуването на разумен замисъл зад физическия всемир? Ако най-светлите умове могат да разкрият много трудно най-дълбоките творения на природата, как може да се предполага, че тези творения са само безсмислено съвпадение, плод на човешкия шанс? … Разкриването на физичните закони предлага пълното решаване на кръстословицата по най-различни начини… В случая с кръстословицата никога не става така, да предполагаме, че нужните ни думи  ей така случайно са попаднали в този сглобен модел[13]”.GOD THE FATHERСамите учени признават, че математическите основи на природата „… са нещо, което граничи с мистериозното, и няма никакво рационално обяснение за него[14]. За тях „… фактът, че изобщо има правила е цяло чудо[15].” Следвайки този поток от разсъждения стигаме до момента, когато трябва да се запитаме – щом вселената се подчинява на определен и съвършен порядък, не сочи ли това към съществуването на невидимо разумно Начало? Защо този свят е толкова подреден, а не хаотичен? Дали не е създаден умишлено, за да живее в него човекът?

Цифрите определящи изключителното равновесието във Вселената, за да породят космос в който да съществува живот надвишават човешкото разбиране. Според теорията за „Големият взрив”, която се счита за стандартната парадигма на съвременната космология, Вселената е възникнала от вещество концентрирано в едно ограничено пространство (сингуларност). Последвал взрив, който дава началото на всичко. Научната мисъл не може да ни даде отговор относно причината за тази колосална експлозия. Учудваща е и логиката на това събитие. Впечатляващи са изчисленията за скоростта на разширение на Вселената, „които са с „непостижими от човешкия разум критерии за точност[16]”. Научната мисъл признава, че: „Изглежда невъзможно, но сякаш механизмът е бил регулиран изключително точно, така че Вселената да се разшири в необходимата степен[17]”. При най-малкото изменение в числовите параметри на четирите основни сили светът около нас не би съществувал. Точният подбор на числовите значения на фундаменталните константи, необходими за съществуването на основните структурни елементи на Вселената, създава условия за формирането на по-сложна, неорганична и органична структура и в крайна сметка до появата на живота.God, the fatherМястото на нашата планета и нейните сложно съгласувани геоложки и химически процеси действат заедно в синхрон с изключителна ефикасност за създаването на сигурно място за живот на хората. Астрономът Гилермо Гонзалес и научният философ Джей Уесли Ричардс казват: ”Необходима е звезда с изключително необикновени качества на нашето слънце – точни маса, светлина, възраст, разстояние, орбита, галактика, местоположение за поддържането живота на живите организми на една движеща се в кръг планета. Множество фактори правят нашата слънчева система и нашето място във вселената целесъобразни за подходяща околна среда[18]”. Ученият Джон А. Акиф от НАСА допълва: ”Ако вселената не беше създадена с най-точна прецизност, нашето съществуване нямаше да е възможно. Според мен тези обстоятелства показват, че тя е създадена за човека, за да живее в нея[19]”.

Ако разгледаме всички очевидни факти трябва да признаем, че математиката ни дава доказателство, че живеем в създаден и интелигентно уреден свят. Мъдрото регулиране на физическите закони и константи, точната конфигурация на първоначалните условия на Вселената сочат, че тя е подготвяна и целенасочвана за появата на самосъзнанието. От своя опит като съзнателни и творчески същества хората знаят, че закон, ред, цел и смисъл са неотделими от разума. Такъв смислен свят не може да е резултат от безсъзнателна случайност, а от творческа интелигентна дейност. Това поражда необходимост от всемогъщ и премъдър Разум, който може да конструира и координира всичко по един неповторим начин, за да създаде подходящи условия за появата на човека.god of father 2Допълнително свидетелство в полза на това съждение е откритието, че „проектът на Вселената в която живеем, е изготвен с много красива математика”. Свеждането на законите на природата до един понятен минимум изразен в кратки формули и уравнения, така че да бъдат открити от същества с нашето равнище на разум задълбочават усещането за умишлено създадено творение. Сходството между субективният човешки разум и обективната рационалност на Вселената, както и математическото взаимодействие помежду им сочи към съществуването на обективна истина зависеща от един непроменящ се източник. Нещо повече, изключителните условия за живот правят Вселената странно подходяща за наблюдаването и анализирането ѝ.

Факт е, че учените описват структурата на универсума чрез математически модели. Всеки един от тях е представен чрез набор от уравнения. Всъщност уравненията изразяват в символична форма научните идеи. Идеите обаче, са атрибут на човешкото мислене и логика. Те принадлежат на съзнанието и не съществуват физически в природата. С други думи, науката е продукт на човешка активност изискваща задължително ум, знания и воля. Благодарение на творческата си мисловна дейност човек е способен да отразява, да опознава такива свойства на околния свят, които са недостъпни за конкретното възприемане. Всички хора могат да разберат принципите на науката, изкуството и религията. Това са вродени над-биологични, културни потребности и способности дадени единствено на рода homo sapiens. Това кара много физици да признаят, че: „Единството на света е наистина удивително! Удивително е и другото – че огромното разнообразие на всичко, на което ни е известно за окръжаващия свят, може да се сведе до няколко прости и ясно формулирани на математически език закони. Интелектуалното удоволствие да бъдат разбрани в тяхната пълнота е сравнимо с най-силните емоционални подеми на човешката душа[20]”.creating_adamНесъмнено прецизността и изяществото на мирозданието предизвиква чувството за удивление и зависимост от нещо безусловно, нещо което е изворът на цялата действителност. Осъзнаването на невъобразимото всемогъщество на една свръхразумна същност е непряко признание за съществуването на Създател, Който е не само изключително прецизен в създаването на космоса, но формира цел в живота на хората – да изследват света.

Всъщност това ни доближава до централната в Библията идея, че актът на сътворяването е израз на Божествената воля. Вселената е Божие творение. Всичко е създадено от всемогъщ Творец, Който може да върши всичко, което пожелае, защото има неограничена власт и мощ (Иов 4:72). Творческият процес на Бога е целесъобразен и се отличава с естетическа  неповторимост. Бидейки разумен, Бог планува изключително прецизно един човекоподдържащ свят, в който човешкото съществуване е не само част, но и финал в Божия промисъл.CreationСпоред библейската антропология човекът е създаден по Божи образ и подобие (Битие1:26-27). Тази единствена и неповторима характеристика го отличава от всички Божии творения. Човекът съчетава в себе си всички аспекти на света, но отразява Божествената същност като „… приписва на себе си всички Божии атрибути: ум, воля, ценностно съзнание, свобода, предвиждане и други[21]”. Като духовно същество единствено той, чрез своето съзидателно творчество, е призван да бъде ”съработник на Бога[22]” и да помага на Твореца в изграждането на по-добър свят. Поради битийното си сродство с Бога, човешкият разум е в състояние да се издигне над всичко в света, и като се отнася разумно с природата, разполага със свобода да я овладява теоретично и емпирично. Библейски основания за способностите на човешкия разум да изучава и анализира природата намираме в книга Битие (2:19-20). „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове”.Jesus Christ, as God, The 2nd Person of St. Trinity, Creates AdamЗа да се справи нашият прародител с подобно задание е трябвало да притежава изключителни интелектуални способности. Поради своята разумност той е бил в състояние да спазва и прилага числовите отношения: време, разграничение, пространство, количество и пр. Боравенето с абстрактни операции и използването на  символи са присъщи на човешката мисъл и език. Всичко това подсказва, че мисленето е активна конструираща позиция спрямо света.  Безспорно то е най-важното човешко качество и стои в основата на всяка човешка проява – познавателна, морална и практическа. Това прави човешките същества уникални. Но даровете на човешкото сърце, на неговия разум, душа и всички качества на неговия живот не са резултат на физически свойства. Те са вън от материята, недостигаеми и неизмерими. Така, че напълно разумно е да се заключи, че човешките способности са произлезли от образа и подобието на Всемогъщия Бог. По този начин библейската антропология дава отговор на въпроса как човешкото съзнание, което надхвърля физическата материя е свързано с реалността. В допълнение, тя дава правдоподобно обяснение за сложните отношения между математиката, материята и човешкият ум.God and His Creation - The ManОчевидно съществуването на Вселената, която единствена съчетава фундаменталните числа по съгласуван начин, се явява силно и убедително доказателство за нейната уникалност. „Случайността не може да обясни как всички закони и константи се „договарят” по един математически невероятен начин така, че да направят живота възможен[23]”. Благодарение на последните открития може да се обобщи: науката установява наличието на интелигентно проектиране в еволюцията на света и живота. Такъв смислен свят не може да е резултат от космическа случайност. Съществуването на такава сложна организация на света може да се свърже единствено със свръхинтелект и воля, далеч надминаващ човешките възможности. При това положение, именно тя насочва мисълта към необходимост от съществуването на Създател. Всичко е определено  от „числото, мярата, теглото” Му. Това показва, че Творецът не действа хаотично, а планува всичко изключително прецизно и много грижливо за човека. По тази причина съвършеното устройство на света не е възникнало случайно, а с цел, и е свързано със съдбата на хората.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Айнщайн, А. Инфелд, Л., Еволюция на идеите във физиката. С., 1959.

2. Бехоунек, Ф., Бохачек, П. З., И Нютон би се чудил, С., 1998.

3. Каку, М., Паралелни светове, С., 2004.

4. Киров, Д., Въведение в християнската антропология, С., 1996.

5. Киров, Д., Християнска етика, т. 1, С., 1996.

6. Мафей, П., Вселената във времето, С., 1989.

7. От кварките до Вселената. Антология сп. Светът на физиката, съставител Динко Динев, С., 2005.

8. Патури Р. Феликс,  Загадки на съвременната наука, С., 2008.

9. Поликаров, А., Революциите във физиката, С., 1996.

10. История на философията. Под редакцията на Г. Ф. Александров, Б.Э. Биховски, М. Б. Митин, П. Ф. Юдин. т. І. С., 1946.

11. Яхья, Х,. Крах атеизма, В: Доказательства существувания Бога, М., 2001.

12. Davies, P., Superforse In Search for a Grant Unified Theory of Nature. New York, 1984.

13. Dembski, W., and J., Kushiner, editos, Signs of Intelligence, Grand Rapids, Mich. Brazos, 2001.

14. Dirak, P., The Evolution of Physicist`s Pieture of Nature, Scientific American, May, 1963.

15. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998).

16. Feynman, R., The Character of Physical Law (Cambridge, MA: The MIT Press, 1967).

17. Guth, A., The Inflationary Universe, New York, Helix, 1997.

18.  Jastrow, R., God and the Astronomers, New York: W. W. Norton, second edition, 1992.

19. Strobel, L., Case for a Creator, Micnican, 2004.

20. Wigner, E., „The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,“ in Douglas Campbell and John Higgins, eds., Mathematics (Belmont, CA: Wadsworth, 1984).

_________________________

*Публикувано в Юбилеен сборник в чест на 60-годишнината на проф. Ангел Кръстев и 20-годишнината от създаването на специалност „Теология” в Шуменския университет, Шумен 2013, с. 257-266. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Davies, P. Superforce, New York, 1984, p. 235-236.

[2]. История на философията. Под редакцията на Г. Ф. Александров, Б.Э. Биховски, М. Б. Митин, П. Ф. Юдин. т. І. С. 1946, с. 52.

[3]. Бехоунек, Ф., Бохачек, П. З., И Нютон би се чудил, С., 1980, с. 9.

[4]. Поликаров. А., Революциите във физиката, С. 1996, с. 33.

[5]. Айнщайн, А. Инфелд, Л., Еволюция на идеите във физиката. С., 1959, с. 37.

[6]. Каку, М., Паралелни светове, ИК „БАРД” ООД, София, 2004, с. 22

[7]. Guth, A., The Inflationary Universe, New York, Helix, 1997, p. 124. 

[8]. Dirak, P., The Evolution of Physicist`s Pieture of Nature, Scientific American, May, 1963.

[9]. Strobel, L., Case for a Creator, Micnican, 2004, p. 146.

[10]. Патури Р. Феликс,  Загадки на съвременната наука, С., 2008, с. 68.

[11]. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998), 43.

[12]. Feynman, R, The Character of Physical Law (Cambridge, MA: The MIT Press, 1967), p. 54.

[13]. Davies, P., Superforse In Search for a Grant Unified Theory of Nature. New York, 1984. pp. 235-236.

[14]. Wigner, E., „The Unreasonable Effectiveness of Mathematics in the Natural Sciences,“ in Douglas Campbell and John Higgins, eds., Mathematics (Belmont, CA: Wadsworth, 1984), Vol. 3, 117.

[15]. Feynman, R., The Meaning of It All: Thoughts of a Citizen-Scientist (New York: BasicBooks, 1998), р. 43.

[16]. Яхья, Х., Крах атеизма, В: Доказательства существувания Бога. Москва, с. 424.

[17]. Мафей, П., Вселената във времето, С., 1989, с. 340.

[18]. Strobel, L., The Case for a Creator, Zondervan, Grаnd Rapids, Michgan, 2004, p. 281.

[19]. Jastrow, R., God and the Astronomers, New York: W. W. Norton, second edition, 1992, p. 118.

[20]. От кварките до Вселената. Антология списание Светът на физиката, съставител Динко Динев, С. , 2005, vii .

[21]. Киров, Д., Въведение в християнската антропология, С., 1996, с. 13.

[22]. Киров, Д., Християнска етика, т. 1, С., 1996, с. 34.

[23]. Dembski, W., and J., Kushiner, editos, Signs of Intelligence, Grand Rapids, Mich. Brazos, 2001, р. 101.

Първо изображение: авторът на статията, Румяна Малчева. Източник – официалната страница на Шуменския университет.

Източник на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

НАШИЯТ СВЯТ*

A. Креси Морисон

Да предположим, че имаме на ръка десет монети, номерирани от едно до десет. Нека ги поставим в джоба си и ги разбъркаме добре. Да се опитаме след това да ги изтегляме последователно от едно до десет, като връщаме обратно в джоба си всяка монета, която извадим. Вероятността да извадим монета номер едно е едно към десет. Вероятността да извадим една след друга номер едно и две е едно към сто. А вероятността да извадим едно, две и три последователно едно след друго е едно към хиляда. Вероятността да извадим едно, две, три и четири по ред една след друга ще бъде едно към десет хиляди и така нататък, като вероятността да изтеглим десетте монети по ред от номер едно до десет ще бъде невероятното число едно към десет милиарда.

Целта да си послужим с тази толкова проста задача е да покажем, по какъв неимоверен начин се умножават числата против възможността за случайните нареждания.CreationЗа да съществува животът на нашата Земя, е необходимо да съвпаднат толкова съществени условия, че математически е невъзможно всички да се стекат случайно в едно и също време, в правилни съотношения и на едно и също място във вселената. Ето защо в природата трябва да има някакво разумно направляващо начало. Ако това е така, трябва в нея да има и някаква цел. Нека разгледаме някои факти!

Астрономите ни убеждават, че вероятността две звезди, които стоят в близост една до друга, да предизвикат някакво катастрофално сблъскване, е от областта на милионите, и че едно стълкновение се смята за толкова рядко явление, че то не се взима под внимание. При все това, една астрономическа теория поддържа, че е било време някога си – да кажем отпреди два милиарда години, когато една звезда наистина е минала достатъчно близо до нашето слънце и е предизвикала страхотни избухвания, които са изхвърлили от неговите недра в пространството онези късове, които ние днес познаваме като планети и които ни изглеждат много големи, но, астрономически погледнато, са твърде незначителни. Една от тези изхвърлени маси е била и онази шепа материя, оформена също така в планета, която назоваваме наша Земя. От астрономическо гледище тя представлява едно тяло без никакво значение и все пак, доколкото знам е известно, може да се каже, че тя е най-важното тяло.0_889b1_9852a1c4_XLПоначало трябва да смятаме, че Земята се състои от елементи, които се срещат в слънцето, а не другаде. Τези елементи се намират в известни пропорции и доколкото се касае за повърхността ѝ, те са добре установени. Масата на Земята днес е вече известна със своите затвърдени измерения и нейните размери се знаят. Скоростта ѝ по орбитата около слънцето е напълно постоянна. Нейното кръгообръщение около оста ѝ също така е толкова точно определено, че, ако се допусне дори една секунда разлика в едно столетие, би объркало астрономическите изчисления. Земята се придружава от един спътник, известен под името Луна, чиито движения са определени и чиито последователни видоизменения се повтарят през всеки 18 и 1/3-та години. Ако масата на Земята беше по-голяма или по-малка, или ако скоростта ѝ беше по-друга, тя щеше да бъде по-далеч, или пък по-близо до слънцето, а това различно условие щеше да има за последствие дълбоки изменения в живота във всичките му видове, включително и върху човека. Дотолкова дълбоко би се отразило, наистина, ако Земята беше по-различна в едно или друго отношение в някаква по-значителна степен, че животът, такъв, какъвто ние го познаваме днес, не би могъл да съществува. Доколкото се простират нашите знания, Земята е единствената измежду планетите, която има такива отношения спрямо слънцето, че животът в този му вид да бъде възможен.1300573108_wallpapers-space-151_nevseoboi.com.uaМеркурий, поради астрономически закони, се върти само с едната си страна обърната към слънцето и извършва своя кръговрат около оста си само веднъж през времето на пълното си завъртване около слънцето. Това е Меркуриевата година. Поради тази си особеност, едната страна на планетата Меркурий представлява нажежена пустиня, а другата е скована от лед. Масата и гравитацията ѝ са толкова малки, че не могат да задържат никаква атмосфера. Или пък ако има някаква атмосфера, тя се раздира от страхотни бурни течения от едната към другата страна на планетата. Венера представлява загадка, с гъста пара, вместо атмосфера и се смята абсолютно необитаема от каквото и да е живо същество. Марс е едно изключение и би могло да се допусне, че произвежда живот подобен на нашия, било в неговия начален стадий, или при неговото замиране. Но за живота са необходими и други газове, особено водород, а не само кислород. А такива липсват там. Вода не може да има на Марс. Температурата му е ниска, и няма условия за растителност като нашата. Луната не може да задържи атмосфера и сега е абсолютно необитаема. През своята нощ тя е извънредно студена, а през дългия си ден представлява нажежена пепел. Другите планети са много отдалечени от слънцето и живот не би могъл да се завъди на тях, а така също и поради ред други непреодолими пречки живот не може да се поддържа в тях под никаква форма. Изобщо, днес е възприето мнението, че не е имало никога и не може да има никога живот под каквато и да е форма на никоя планета, освен на Земята. Така че, още от самото начало човешките същества са имали за свой дом една малка планета, която след редица превратности в продължение може би на милиарди години е станала удобно място за съществуването на растителност, животни и човека.1300574220_wallpapers-space-448_nevseoboi.com.uaЗемята се завърта около оста си в двадесет и четири часа, или със скорост около хиляда мили в час. Нека да предположим, че тя се въртеше със сто мили в час. Тогава нашите дни в такъв случай биха били десет пъти по-дълги от сегашните. Горещото лятно слънце тогава би изгорило напълно растителността през дългия ден, а през нощта всяка покълнала пъпка би замръзнала. Слънцето, изворът на сили за живот, има температура на повърхността си над 6,500 градуса по Целзий, и нашата Земя е точно толкова отдалечена от него, че „вечният огън” да може да ни топли достатъчно добре, но не и да ни изгаря. Тази температура е удивително устойчива и през милионите години се е изменила толкова малко, че животът, такъв, какъвто го знаем, е имал условия да продължава. Ако температурата на Земята беше се променила с 30 градуса средно на годината, всяка растителност би била унищожена, а заедно с нея и човекът би изгорял, или замръзнал. Земята обикаля около слънцето със скорост повече от 30 километра в секунда. Ако скоростта на това кръгообръщение беше, например, десет километра в секунда, ние щяхме да се намерим премного отдалечени, или премного близо до слънцето – и в двата случая не би могъл да съществува живот като нашия.poverhnost-planety-sputnik-zvezdy-365b208Звездите, които знаем, се различават по големина. Има някои толкова грамадни, че ако нашето слънце имаше техния размер, орбитата на Земята щеше да се намери с милиони километра навътре от неговата повърхнина. Звездите се различават и по вида на лъчеизпускането си. Много от лъчите им са смъртоносни за всякакъв вид живот. Силата на лъчеизпускането, както и количеството му, у някои са по-малки от тези на нашето слънце, а у други те са до десет хиляди пъти по-големи от неговите. Ако нашето слънце би започнало да изпуска наполовина от сегашните си лъчи, ние бихме замръзнали, а ако би изпускало двойно повече лъчи, ние щяхме да сме превърнати на прах. Така, нашето слънце, общо казано, отстои на точно разстояние от Земята, докато милиони други слънца не са на такова правилно разстояние.space-wallpaper-1366x768Земята е наклонена под един ъгъл от 23 градуса. Това обуславя нашите годишни времена. Ако не беше наклонена, полюсите ѝ щяха да тънат във вечен здрач. Водната пара от океаните щеше да се движи в посока към север и юг, би натрупала грамадни купища лед и щеше да остави зад себе си, може би, пустиня между екватора и леда. Ледникови реки щяха да дълбаят с буен рев проломи през покритите със сол легла на океаните и щяха да образуват временни блата от пяна. Тежестта на невероятно грамадните маси лед щяха тъй да натискат върху полюсите, че биха предизвикали екватора да се издуе, или да избухне, или най-малко да си измени пояса. Спадането не океана щеше да извади на показ нови обширни пространства суша, щеше да намали дъждовалежите по всички части на Земята и щеше да доведе до страшни последици.0_6dfbb_f5f325ea_XLНие рядко си даваме сметка, че целият живот се развива в границите между снега по планинските върхове и топлината във вътрешността на Земята. Този ограничен пласт, в сравнение с диаметъра на Земята, представлява само половината от дебелината на лист от една книга с хиляда страници. Историята на всички живи създания е записана в тоя тънък пласт от повърхнина. Ако всичкият въздух се превърнеше в течност, той би покрил Земята на една дълбочина от 11-12 метра или, приблизително казано, около една шестотинхилядна част от разстоянието до центъра на Земята.

Луната отстои на 386,000 километра от Земята и приливите на океаните, два пъти дневно, са само едно леко напомняне за нейното присъствие. Океанските приливи стигат на някои места до двадесет метра на височина, и даже самата кора на земята два пъти дневно се издува с по няколко сантиметра поради лунното притегляне. Всичко това ни изглежда тъй естествено, че дори и не се замисляме върху грамадната сила, която издига цялата повърхност на океана на няколко метра и предизвиква да се поддаде и земята, която ни изглежда така твърда. Марс има своя луна – малка луничка, на разстояние по-малко от десет хиляди километра. Ако нашата луна беше например, осемдесет хиляди километра отдалечена от Земята, а не както е сега на почетното си разстояние, нашите приливи щяха да бъдат толкова големи, че два пъти дневно всички равнини по всички материци щяха да бъдат заливани от такъв грамаден набег на водна стихия, че в скоро време и самите планини щяха да бъдат изронени, и вероятно никакъв континент не би могъл да се издигне в достатъчен размер, за да просъществува даже за един ден. Земята би се рушила от бури, и атмосферните приливи биха предизвикали всекидневни урагани.12_9058_oboi_dve_planety_v_kosmose_1024x768Ако материците бяха потопени, средната дълбочина на водата по цялата земя би била около два километра, и животът не би могъл да съществува, освен може би в бездните на океана, гдето би се самоизяждал, докато се свърши. Науката е склонна да поддържа теорията, че такова състояние е съществувало през първичния хаос, преди Земята да се втвърди. По силата на добре известни закони, самите приливи са тласкали Луната все по далеч и по-далеч, а в същото време са намалявали кръговъртенето на Земята, за да стигне от положението, когато денят е траел по-малко от шест часа, до двадесет и четири часово денонощие. Така, кротката Луна най-после се превърнала в очарователна гледка и се е нагодила по един великолепен начин, който ѝ обещава безопасно съществуване, може би, още за милиард години. Астрономите също така приемат, че някога в далечно бъдеще, по силата на същите космически закони, Луната ще се върне на Земята и когато се срещне с нея, ще се разбие и ще увенчае нашия вече мъртъв свят с пръстени, подобни на сатурновите.

От хаотичната смесица на елементите, откъснати от слънцето при температура над 20,000 градуса и хвърлени в безпределното пространство в движение с невъобразима скорост, се е появила нашата слънчева система. Хаосът бил превърнат в ред с такава точност, че всяка точка, в която се намира коя да е частица от материята, в кой да е миг от времето, може да се предскаже със секунда. Равновесието е толкова съвършено, че то не е било нарушавано през милиарди години и предвещава така да бъде завинаги. И всичко това се дължи на факта, че навред владее закон. По силата на този закон, установеният ред, който виждаме в слънчевата система, намираме навсякъде другаде.

Ясно е, че нашият свят не е дело на случай, а на едно Разумно Начало.

____________________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1948, кн. 6, с. 16-19. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Източник на изображенията – http://www.yandex.ru.

СЛУЧАЙ ИЛИ ВИСШ РАЗУМ?*

А. Креси Морисон

I. Най-великата лаборатория в света

Много томове са писани върху физиологията на храносмилането, но всяка година носи открития, толкова изненадващи, че предметът си остава вечно нов. Ако си представим храносмилането като преработка в една химическа лаборатория, а храната, която приемаме, като сурови материали, веднага виждаме, че то представлява удивителен процес, който може да смеле почти всичко, което влиза в стомаха, освен самия стомах.

Преди всичко, ние поставяме в тази лаборатория храната като суров материал, без ни най-малко да мислим за самата лаборатория, или пък как химията на храносмилането ще се справи с него. Ние ядем печено месо, зеле, царевица, пържена риба, хляб, боб, заливаме ги с доста вода, и отгоре на всичко прибавяме и алкохол Понякога прибавяме и сяра, и сироп като лекарства. От цялата тази смесица стомахът подбира онова, което е полезно, като разтваря в химическите си молекули всяка частичка храна, отстранява ненужното и преобразява кашата в нови протеини, които се превръщат в храна за разните клетки. Храносмилателната система подбира калций, сяра, йод, желязо и всяко друго вещество, което е нужно, полага грижи да не се изгубят молекули от съществено значение, да се произвеждат хормони и въобще да се осигурят всички жизнени потребности за живота в правилни количества, годни да задоволят всяка нужда. Складират се мазнини и други запаси, за да могат да се справят с неочаквани нужди, като глад, и всичко това се извършва без участието на човешката мисъл или разсъдък. Ние изливаме това безкрайно разнообразие от вещества в химическата лаборатория, без почти никак да мислим, какво вкарваме вътре, разчитайки, че вътрешният автоматически процес ще поддържа живота ни. Когато тези храни се смелят и бъдат съответно приготвени, те се предават на всяка от милионите клетки, на които броят далеч надминава броя на всички човешки същества на земята. Всяка отделна клетка трябва постоянно да приема храна, и то само такива вещества, от които тя има нужда, за да бъдат преработени в кости, нокти, плът, коса, очи, зъби. Тука имаме, следователно, химическа лаборатория, която произвежда повече вещества едновременно, от която и да е лаборатория, изобретена от човешкия гений. Това е една снабдителна система, много по-сложна от каквато и да е организация на транспорт и разпределение, каквато можем да си представим, и всичко това се ръководи в съвършен ред. Общо взето от рождение до около петдесетгодишната възраст на човека тази лаборатория не прави никакви сериозни опущения, макар самите вещества, с които тя има да се справя, да произвеждат буквално над милион разни видове молекули, някои от които са смъртоносни. Когато каналите на разпределението се поизхабят от дълга употреба, ние вече забелязваме намалена способност, и най-после идва старата възраст.

Когато бъде погълната подходящата храна от всяка клетка, тя още не е нищо друго освен необработен материал. Във всяка клетка по-нататък се започва един процес, подобен на горене, който дава топлината на цялото тяло.  А не може да има горене, без да има запалване. Трябва да се запали огън, затова природата се погрижва да достави нужното химическо съединение, което подпалва съответно управляван огън за кислорода, водорода и въглерода, които се намират в храната на всяка клетка, и по този начин се произвежда необходимата топлина, и както е при всеки огън, в резултат се получава водна пара и въглероден двуокис. Въглеродният двуокис се занася чрез  кръвта в белите дробове, където той влиза в състава на онова, което издишваме, за да поддържаме живота си. Един човек произвежда около един килограм въглероден двуокис дневно, и се освобождава от него по чудесен начин. Всяко животно поглъща храна и всяко трябва да получи онези химически вещества от нея, от които то лично има нужда. Химическият състав на кръвта се различава дори до малки подробности в различните видове животни. Има, следователно, особен подборен процес у всяко животно.

За случаи на нахлуване на вредни микроби в организма, поддържа се постоянна будна армия, която се отправя на заразеното място, бори се и обикновено побеждава и спасява цялото тяло на човека от преждевременна смърт. Подобно съчетание на чудесна съобразителност не съществува и не може да съществува никъде и при никакви условия в природата без присъствие на живот. И всичко това се извършва при съвършен ред, а редът е нещо, което изключва по абсолютен начин случайността. Няма ли тогава разумност във всичко това?

II. Контрол и равновесие

Каква чудна система на съобразителност и равновесие владее в природата се вижда и от това, че тя е взела предпазни мерки така, че никое животно, колкото и свирепо, или колкото и голямо и хитро да е било то, не е могло да вземе връх и да овладее земята още след епохата на трилобитите, пък и преди това. Само човекът е нарушавал това равновесие на природата, като е пренасял растения и животни от една местност в друга, но затова скоро той е получавал строго наказание, като е предизвиквал да се развият животински, насекомни и растителни епидемии.

Следният факт е поразителен пример, който показва, от какво голямо значение е това правило на равновесие в живота за съществуването на човека. Преди доста години бил пренесен в Австралия един особен вид кактус като защитна ограда. Кактусът не е имал там никакви неприятели-насекоми и в скоро време се разрастнал в грамадни размери. Кактусът шествал победоносно, като успял да покрие едно пространство, голямо колкото територията на Англия, изтикал жителите вън от градовете и селата, разорил земеделските им стопанства, като направил невъзможно обработването на земята. Всички средства, които били опитани, за да се спре неговото разпространение, се оказали безсилни. Австралия била застрашена да бъде покорена от една мълчалива, необуздана, шестваща растителна армия. Ентомолозите обърнали наопаки света и най-после намерили насекомо, което се храни изключително с кактус и което нищо друго не яде, бързо се размножава и няма неприятели в Австралия. И ето, животното победило растението, и днес кактусовата епидемия се е оттеглила, а заедно с нея се е запазил само ограничен отбранителен остатък от насекомото, достатъчно, за да държи кактуса в равновесие завинаги. Тоя вид контрол и равновесие е бивал предвиждан и е бил постоянно в действие. Защо, например, маларичният комар не е завладял земята до такава степен, че нашите прадеди през вековете да са или загинали, или пък да са придобили имунитет? Същото може да се каже и за комара, който причинява жълтата треска, който през едно лято бе стигнал на север чак до Ню-Йорк. Комари има много и в Арктика. Защо мухата цеце не се е размножила дотолкова, че да може да живее не само при тропическите условия, но и в други части на света и да умори човешкия род? Достатъчно е да споменем чумите и смъртоносните бацили, срещу които доскоро човечеството не е имало никакво средство и при това, подобно на добитъка, то е живяло в пълно невежество относно здравеопазването, за да разберем, колко чудно е, че човек е могъл все пак да оцелее.

Рибите и насекомите преживяват, като снасят хиляди яйца, от които някои избягват смъртната участ, която виси постоянно над беззащитните. Тези странни явления в природата заслужават да се споменат, макар че те по самосебе си може би не могат да послужат, за да се правят изводи за Божествен промисъл. Но ето, че човек е оцелял! Някой може да възрази, че и мекотелото е оцеляло; но на човека са били необходими много повече защитни приспособления, и той е бил снабден с тях.

Насекомите нямат бели дробове, каквито притежава човекът, а дишат чрез тръбички. Когато насекомото израства, тръбичките му не могат да растат пропорционално на нарастващото тяло. Ето защо никога не е могло да се появи насекомо по-голямо от няколко сантиметра на дължина, и малко повече от това с разперени крила. Поради механизма на устройството и поради начина на дишането си, никога не са могли да се появят насекоми с едри размери. Това ограничение в растенето им е държало всички насекоми под контрол и не им е давало възможност да овладеят света. Ако това физическо ограничение не е  било предвидено, човек не би могъл да съществува. Представете си, каква би била съдбата на първобитния човек, ако е трябвало да се справя със стършели, големи колкото лъвове, или паяци от същата големина?

Малко се каза относно другите чудесни приспособления във физиологията на живия свят, без които нито едно животно, нито растение би могло да продължи съществуването си. Обаче тези факти са от такава, голяма важност, че трябва да се споменат. В последно, време светът разбра, че е имало такова нещо като витамини. Липсата на витамини, предизвиква пелагра, берибери, скорбут и други болести, причинени от непълноценно хранене. Човекът е преживял може би милиони години, без да е имал някаква представа за тези неуловими същества, които са му били необходими, за да живее. Дългите пътешествия без съответната диета, са довеждали до скорбут, а когато е било открито, че калциевият сок е лекувал тази болест, моряците от големите кораби в миналото били назовавани, „смукачи на варовит сок“. Старите моряци не са знаели причината за скорбута. Простото му лекарство било открито от Васко да Гама, когато моряците му умирали в Мадагаскар. Трябваше да измине още едно цяло столетие и повече, за да се разбере връзката между лимоновите плодове и липсата на скорбут, и така да бъде премахната тази смъртоносна болест от далечните морета. Трябваше да мине едно столетие и дори повече, за да разбере човек ценността на витамините в лимоновите плодове, но и тогава той не беше още разбрал, какво всъщност съдържа този плод. Също така човек е просъществувал милиони години преди да може да разбере значението на малките химически лабораторийки, известни под името ендокринни жлези, които го снабдяват с химически вещества, които са от съществено значение и са му абсолютно необходими, понеже те обуславят дейностите на организма му. При това, тези вещества, които притежават такава мощ, че една милиардна частица от тях може да предизвика дълбоки изменения в организма, са така нагласени, че взаимно се регулират, контролират и уравновесяват една друга. Знае се вече добре, че, когато тези удивително сложни излъчвания изгубват равновесието си, предизвикват се умствени и телесни разстройства от най-тежко естество. Ако тази опасност станеше всеобща, цивилизацията щеше да престане, и човечеството щеше да бъде сведено до положението на животните, ако въобще можеше, наистина, да оцелее. Но като изтъкваме и подчертаваме само тези контроли, уравновесявания и управления, без които животът в този му вид не би могъл да съществува, ние са натъкваме на един математически проблем пред факта, че човек е могъл да оцелее, и този проблем заслужава особено сериозно внимание от страна на онези, които се явяват в защита на случайността.

Не случай, а висш Разум!…

_________________________

* Публикувано в Духовна култура, 1948, кн. 9-10, с. 35-38. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

ПРОБЛЕМЪТ ЗА ОПРЕДЕЛЯНЕ НА БОЖИЯТА СЪЩНОСТ В БОГОСЛОВСКАТА СИСТЕМА НА СВ. ВАСИЛИЙ ВЕЛИКИ*

„Попита и Иаков, думайки: обади (ми) Твоето име. А Той отговори:  защо Ме питаш за името Ми (То е чудно)” (Битие 32:29)

Главен асистент Антоний Хубанчев

проф. Антоний ХубанчевВъзможността да имаме знание за Бога според богоозарения кападокийски светител не означава, че същността Му е достъпна за човешкия ум. Той учи: „Аз зная, че Бог съществува, но каква е Неговата същност поставям по-високо от всяко разбиране… Затова как се спасявам? Чрез вяра… Следователно съзнанието за Божията непостижимост е определено знание за Неговата същност и ние се покланяме на постигнатото не по отношение на това каква е тази Същност, но защото Тя съществува”[1]. „Аз мисля, че постигането на Божията същност стои по-високо от възможностите не само на човеците, но и на всяко сътворено разумно естество. Защото само на Сина и на Светия Дух е известен Отец; тъй като „никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Синът, и комуто Синът иска да открие (Матей 11:27); Нам Бог откри това чрез Светия Дух, защото Духът прониква във всичко, дори и в дълбините Божии” (1 Кор. 2:10)[2]. За да обоснове своите възгледи св. Василий Велики привежда още и следните места от Свещеното Писание: ,„Аз се явявах на Авраама, Исаака и Иакова с името „Бог Всемогъщий“; а с името си „Господ“ не съм се открил“ (Изход 6:3). „Божият мир… надвишава всеки ум“(Фил. 4:7)[3]. А това е така, защото човешките сетива не са в състояние да възприемат, да вместят самата Божия същност, която надвишава познавателните възможности на човека)[4].

Божественото не е дадено в сетивната степен на познанието, защото е свръхемпирично. Абстрактно-логическите категории на мисленето също не могат да Го изразят, защото То е свръхразумна тайна. На пръв поглед подобно схващане би могло да бъде възприето като твърде крайно и изтълкувано като учение за абсолютната непознаваемост на Триипостасния Бог, за Когото не можем да имаме някакво непосредствено положително знание. Това твърде прозорливо е съзрял самият Кападокийски светител в коварно поставените въпроси от противниците на Православието – последователи на аномейската ерес. Привържениците на Аеций и Евномий се питали: „Честваш това, което знаеш, или това, което не знаеш. Ако отговорим, че знаем онова, на което се покланяме, те имат готов нов въпрос: Каква е същността на онова, на което се покланяме? Ако пък признаем, че не знаем същността, отново, като се обръщат към нас, говорят: Следователно се покланяте на нещо, което не знаете. А ние твърдим: думата „зная“ е многозначна. Тъй като утвърждаваме, че знаем Божието величие, Божията сила, премъдрост, благост и промисъл…[5].” „Ние познаваме нашия Бог по действията (тоест по „енергията“, б. а.), но не можем да се доближим до самата същност. Неговите действия имат съприкосновение с нас, но същността си остава непристъпна”[6]. Под „енергия“ св. Василий Велики разбира свойствата, дейността и многобройните изяви в отношението на Триединния Бог към човека и вселената. Термините „същност“ и „енергии“ стават впоследствие централни понятия и в богословската система на св. Григорий Палама.

Според св. Василий при първоначалното съзнателно възприемане на жещата и явленията, те ни се струват прости и единични, но при по-подроблото им проучване те се оказват разнообразни.

Логическият способ за получаване на тази умопостигаема множествелюст – в съответствие с тогавашната терминология – се е наричала „епиния“ (epinoia), тоест повторно, по-задълбочено разсъждение, при което по пътя на логическо-абстрактното мислене се постигат по-съществени и характерни свойства и признаци, съдържащи се в нещата. „На пръв поглед тялото ни се струва просто – обяснява св. Василий Велики, – но идва на помощ разумът и ни показва, че то е многообразно, разделяйки го посредством повторните по-задълбочени разсъждения (епинии) на влизащите в неговия състав: цвят, очертания, твърдост, величина…”[7] „Повторното разсъждение (епиния) се нарича най-подробното и най-точно обмисляне на представата, която следва след първия сетивен образ. Затова в общата словоупотреба то се нарича съждение (epilogismos), въпреки че това не е собственото му значение. Например всеки има елементарна представа за пшеничното зърно, по която то бива разпознавано. Но при внимателно проучване на това зърно се дават различни наименования, обозначаващи представляемото, тъй като едно и също зърно се нарича и плод, и семе, и още хляб[8].“

По пътя на по-задълбочените разсъждения (епинии) за Бога могат да бъдат употребени многобройни определения, отнасящи се до Божията природа, като всяко едно от тях съответства на нещо действително или свойствено за Него. И св. Евангелие изобилства с примери, където „епиния” се употребява по сходен начин. „Нашият Господ Иисус Христос в ония места, където говори за Себе Си, като разкрива на хората човеколюбието на Бога и благодатта на домостроителството, обозначава това с различни, названия, употребявайки за Себе Си сравнения като врата (Иоан 10:9), път (Иоан 14:6), хляб (Иоан 6:51), лоза (Иоан 15:1), пастир (Иоан 10:11), светлина (Иоан 8:12). И не защото Той е многоименен, тъй като не всички имена имат помежду си един и същи смисъл. Едно значение има светлината, друго – лозата, друго пътят, друго – пастирят… Бидейки Една личност, Той употребява за Себе Си различни имена и названия и поради различието на действията и предвид различното отношение към облагодетелстваните, Той си служи с различни имена… Нарича Себе Си лоза, защото пусналият в Него корени чрез вяра изпитва плодовете на добрите дела, нарича Себе Си хляб, защото Той е храна за разумния човек… По този начин, който разглежда тези имена, той ще открие различни определения, получени вследствие на по-задълбочени разсъждения (епинии), за едно и също действащо лице[9]

В стремежа си да имат по-пълна и ясна представа за неизразимата с формите на човешкото мислене Божия същност, хората си служат също така с много и най-различни наименования и, въпреки съществуващите в това отношение множественост и богато многообразие, тези имена са свързани с единството на своя предмет. В писмото си до лекаря Евстатий кападокийският светител отбелязва: „Всички боголепни понятия и названия са равночестни помежду си… и когато те се отнасят до Божието естество, изразявайки едно или друго Негово свойство, те водят към един и същи предмет на богопознание“[10]. Но „няма нито едно наименование, което би обхванало цялото Божие естество и било достатъчно, за да го изрази в пълнота. Много и различни имена – изтъква св. Василий Велики, –  взети в съответното им значение за всяко, съставят понятие, разбира се, тъмно и твърде оскъдно в сравнение с цялостното, но достатъчно за нас[11]”.

Наименованията обаче не изразяват съкровената Божия същност и се отнасят до свойствата, действията и проявите (или „енергиите” според словоупотребата у св. Василий Велики) на Бога и света. „Божията същност стои над познавателните способности на човешката природа и е съвършено неизразима[12]”. Светият отец учи, че „едно нещо е същността, за чието изразяване не е намерено още слово[13] и друго е значението на образните понятия, сравнения и определения за Божиите свойства и чудните Му деяния (енергии) в сътворения свят. Божията същност е непостижима за никого, освен за единородния Син Божи и Светия Дух. „А ние, ръководени от делата Божии и разбирайки Твореца чрез вникване в творението, придобиваме познание за Неговата благост и премъдрост. Това е и онова, „що може да се знае за Бога” (Римл. 1:19), явено от Бога на човеците”[14]. В едно от писмата си до си до Иконийския епископ Амфилохий той пише: „Ние признаваме, че познаваме нашия Бог по действията, но не даваме обещание да се приближим към същността. Тъй като Неговите действия достигат до нас, обаче същността Му си остава непристъпна[15]„. Затова особен интерес представляват въведените от богоозарения кападокийски мислител богословски методи: на положителните определения за Бога – наречен катафатически метод, и на отрицателните – апофатически. Това са два различни пътя, които предоставят възможности  да се придобие по-пълно знание за Бога. Според Кападокийския светител – както това е разкрито в съчинението му „Опровержение на защитната реч на злочестивия Евномий“ – „от имената, казвани за Бога, едни показват онова, което е в Бога, а други, напротив, онова, което Му е присъщо. Така чрез тези два способа, тоест с отрицанието на онова, което не е и с изповядването на това, което е в нас, като че ли се образува някаква представа за Бога[16]”. Катафатическият метод посредством положителни определения разкрива свойствата и действията Божии по отношение на сътворения свят. „Когато казваме за Бога, че всичко е направил премъдро (Псалом 103:24), познаваме Неговото съзидателно художество. Когато узнаваме, че отваря ръката Си и насища всичко, що живее по благоволение (Псалом 144:16), познаваме разпростиращия се над всичко Промисъл. Когато казваме, че и мракът направи Свое покривало (Псалом 17:21), мислим за невидимостта на Неговото естество. И отново, когато слушаме казаното от Бога: „Аз се не изменявам“ (Мал. 3:6), познаваме всегдашното тъждество и неизменяемост на Божията същност”[17]. При метода на положителните наименования в значителна степен се използват и така наречените богословски аналогии. Така например, ако Бог се назовава Отец, то по този начин се утвърждава нещо действително и истинно в отношенията Му към целия човешки род. Тук обаче следва да се изтъкне, че това определение – отнесено към света, в който живеем и към необхватното Божие естество – не изразява по напълно тъждествен начин едно от Божиите свойства, но има само аналогичен характер. Определяйки Бога като Отец, се използва сравнение, взето от обичайната сфера на семейния бит, но в това подобие се съдържа вече и огромното различие между Бог Отец и създадения от Него човек (в случая – Бог като Баща и човекът като баща). Ясно е, че между Твореца и творението няма сходство, в което същевременно да не е вплетено още по-голямо несходство. Наименованията от подобен род, давани на Бога, не са еднозначни и тъждествени на съответните белези и признаци от сътворения свят, използвани в сравненията за обяснение на Божията природа. „А Божието естество по отношение на това, какво е то Само по Себе Си при всички наименования, давани посредством по-задълбочени разсъждения (епинии), както аз разсъждавам, – счита св. Василий Велики – си остава неизразимо. Тъй като, когато познаваме Благодетеля, Благия, Съдията, Праведния и всичко подобно на това, ние изучаваме различието на Неговата дейност, ни най-малко можем да знаем самото естество”[18].

С дълбоко прозрение св. Василий Велики предпазва от „очовечаване“, от принизяване на възвишената идея за Бога и от привнасяне на несвойствени за Божеството категории, понятия и представи, отнасящи се до познанието на материалната действителност. Като изтъква предимствата на апофатическия метод в богознанието, той нарича отрицателните наименования още и „наименования на забраната”. Например „когато наричаме (Бога) нетленен – разсъждава той, – като че ли говорим на себе си или на слушащите: „не мисли, че Бог подлежи на тление”; и когато Го назоваваме невидим, сякаш казваме: „не предполагай, че Той е достижим посредством сетивното зрение”; и когато – безсмъртен: „не се придържай за мисълта, че смъртта може да се докосне до Бога. „Също така, когато Го определяме като нероден, говорим: „не считай, че Божията същност някога е могла да бъде зависима от някоя причина или от някое начало”. И въобще чрез всяко едно от тези наименования се научаваме в мненията за Бога да не изпадаме в неприлични понятия. Затова, за да узнаем най-същественото (главното) Божие свойство, забраняваме един на други в съжденията си за Бога да пренасяме мисълта, там където не трябва, за да не помислят хората, че сякаш Бог е на едно ниво с тленните, с видимите или родените. По такъв начин с тези наименования на забраната се изразява отрицанието на това, което е неприсъщо на Бога, като мисълта се изяснява и отдалечава от непринадлежащото на Бога[19].“

Това не означава, че св. Василий Велики отхвърля катафатическия метод в богопознанието. „Ако Божието естество би могло да бъде познавано същностно и ако би могло да бъде намерено нещо от видимия свят, което да Му е свойствено или пък да Му е чуждо, без съмнение ние не бихме имали нужда от каквито и да е слова или обозначения за разбиране на търсеното. Но доколкото естеството Му надвишава всички човешки познавателни възможности, (а че То е недостъпно за нашето знание заключаваме от редица знамения), то в изследването на Божието естество по всяка необходимост, ние ще трябва да се ръководим от Божиите действия (енергии)”[20].

Кападокийският светител е за синтез между двата метода, защото в една или друга степен те ни дават известно познание за Бога – което изразявайки свойства Божии, Неговите чудни дела спрямо света и човешкия род и логосната основа на творението, – е оскъдно и непълно, но все пак достатъчно за нас[21]. В същото време обаче светият отец изтъква превъзходствата на апофатическия метод. С това богоозареният мислител отстоява един от основните принципи на нашата вяра, че Бог е тайна, надвишаваща всеки ум, като същевременно изтъква възможността да се въздава на Бога истинно поклонение[22]. Така „на първо място у св. Василий Велики стои неговата християнска традиционна вяра, което изисква запазването на трансцендентността и тайната Божия”[23], в разумно изповядване на Неговото всъдеприсъствие. В крайните уклони на катафатическото богословие обаче той съзира голямата опасност от рационализиране на идеята за Бога. Това бе и крайността, в която бе изпаднал Евномий в своето еретическо учение за пълната познаваемост на Божията същност.

Апофатичната линия в богословието се разработва предимно от св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, Псевдоареопагитите, преподобни Максим Изповедник и св. Григорий Палама.

Спрямо Бога е неправилно да се употребяват рационалните категории, изработени при опознаването на обективния свят, на емпиричната действителност. В усилията за определяне на Божията същност е неправилно да се прилагат понятия, представи и способи на мислене, приспособени за разкриване и обясняване закономерностите на материалното битие. Богоозареният кападокийски мислител предупреждава: „Не смесвай идеята за Бога с представите си за материалния свят; не Го ограничавай с мярката за твоя разум… Той е онова, което не се побира във възприемането посредством твоя разум. Той не е ограничен с определени измерения, няма външни (емпирични, б. а.) очертания, несъразмерен е с всяко наше сравнение за физическа сила, не е подвластен на времето, не може да бъде ограничен в никакви мисловни граници. Спрямо Бога е неприложимо онова, което е приложимо спрямо нас[24]”. Бог не може да бъде определян, тъй както се дефинира един материален обект вън от нашето съзнание, тъй както се познава природната действителност, защото Той е Дух. Бог е необятна свръхсетивна реалност, Бог е свръхразумна свята тайна. Ето защо и за богопознанието няма предели. Същевременно то не е своего рода чиста теоретично-познавателна дейност или само интелектуален акт. Защото „до спасението ни довежда не изследването, що е Бог – учи св. Василий Велики, – но изповядването, че Бог съществува[25]„. „Познанието за нашия Творец е вникване в Неговите чудеса, в спазване на заповедите и приближаване към Него[26].“ Богопознанието е живот, творчески дела и безкрайно усъвършенстване в светлината на Предвечния Логос.

_____________________________

*Публикувано в Духовна култура, 1979, кн. 3, с. 10-15. Понастоящем, април 2013, авторът на статията е проф. д-р. Първа електронна публикация – http://bg-patriarshia.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Творения иже во святых отца нашего Василия Великаго, АрхиепископаКесарии Каппадокийския, „К Амфилохию, епископу Иконийскому (№ 226), т. III, С. Петербург, 1911, с. 283.

[2]. Пак там, „Опровержение на защитительную речь злочестиваго Евномия, т. I, с. 474.

[3]. Ср. пак там, т. I, с. 474.

[4]. Ср. пак там, т. I, с. 474.

[5]. Пак там, „К Амфилохию…”, т. III, с. 282.

[6]. Пак там, пос. съч., т. III, с. 283.

[7]. Творения…, „Опровержение на защитительную речь…“, т. I, с. 465.

[8]. Пак там, пос. съч., т. I, с. 466.

[9]. Пак там, пос. съч., т. I, с. 466.

[10]. Пак там, „К Евстатию… (№ 181), т. III, с. 208.

[11]. Пак там, пос. съч., т. I, с. 470.

[12]. Пак там, пос. съч., т. I, с. 475.

[13]. Пак там, К тому же Амфилохию“ (№ 226), т. III, с. 283.

[14]. Пак там, пос. съч., т. I, с. 474.

[15]. Пак там, пос. съч., т. III, с. 283.

[16]. Творения… „Опровержение на защитительную речь…“, т. I, с. 470.

[17]. Пак там, пос. съч., „К Евстатию… (№ 181).

[18]. Пак там, т. III, с. 210.

[19]. Пак там, пос. съч., т. I, с. 470.

[20]. Пак там, пос. съч., т. III, с. 209.

[21]. Ср. пак там, пос. съч., т. I, с. 470.

[22]. Ср. Василий, архиепископ, „Проблема познаваемости Бога: сущность и енергия у св. Василия Великаго(I)”, Вестник Русскаго Западно-европейскаго Патриаршего Зкзархата, № 61, 1968, с. 54.

[23]. Пак там, с. 54.

[24]. Святого Василия Кесарийского беседа первая о сотворении человека „по образу… Журнал Московской Патриархии, № 1, 1972, с. 31-32.

[25]. Творения… „Опровержение на защитительную речь…“, т. I, с. 475.

[26]. Пак там, цит. съч., т. I, с. 464.

Изображение: авторът на статията, Антоний Хубанчев. Източник – ГУГЪЛ БГ.

СВЕТИТЕ МОЩИ*

Св. Юстин (Попович)

Архимандрит Иустин (Попович 1894-1979)2 (2)Mатерията, представена в човешкото тяло, без съмнение е най-загадъчният, тайнствен и сложен образ. Мозъкът?! Какви чудесни тайни стават между неговата материя и душата! Колкото и да е голям опитът на човешкия род, тези тайни по никакъв начин не могат да бъдат нито разбрани, нито осъзнати. Много малко от тях са достъпни за човешкото сетивно-разумно познание. Същото важи и за човешкото сърце – ­ то цялото е изтъкано от небесно-земни тайни. Така е изтъкана и всяка клетка в човешкото тяло, и всяка молекула, и всеки атом. Всичко и всички ­ по своя тайнствен път към Бога, към Богочовека. Та нали материята е сътворена от Бог Логос и по тази причина е богоцентрична. Със Своето пришествие в нашия земен свят и с цялото Си богочовешко домостроителство за спасението на света Господ Христос нагледно е показал, че не само душата, но и материята е сътворена от Бога и за Бога; показал е, че съществува Богочовекът. Та нали сътворената от Бог Логос материя с всичките си вътрешни нерви е богостремителна и христоцентрична.

Очевидно доказателство е това, че Бог Слово стана плът, въчовечи се (Иоан 1:14). По този начин материята е удостоена с божествено величие и влиза в благодатно-добродетелния подвиг на обогочовечаването, охристовяването. Бог станал плът, въчовечил се, така че, ставайки човек, цялото тяло да приеме в себе си Бога, да се изпълни с Неговите чудотворни сили и мощ. С Богочовека Господ Христос, с Неговото тяло цялата материя се е насочила по пътя на Христос: пътя на обогочовечаването, преображението, освещението, възкресението, възнесението към надхерувимска слава и вечност. И всичко това се случва, и всичко това се сбъдва чрез богочовешкото тяло ­ Църквата, която е Богочовекът Христос в цялата пълнота на богочовешката Му личност, пълнотата, която „изпълня всичко във всичко“ (Еф. 1:23). С този си богочовешки живот в Църквата тялото като материя, като вещество, е осветено от Светия Дух и така става троично. По този начин материята постига своя висш божествен смисъл и цел, своето вечно блаженство и своята богочовешка безсмъртна радост.

Светостта на светиите, светостта на техните души и тела произлиза от ревностния им благодатно-добродетелен живот в богочовешкото тяло ­ Христовата Църква. Така светостта обхваща цялата личност на човека: цялата душа и тяло, всичко, което е част от тайнственото устройство на човешкото същество. Светостта на светиите не се съдържа само в душата им, но неминуемо се разпростира и върху тялото, у светиите са свети и душата, и тялото. И ние, благочестиво почитайки светиите, почитаме цялата им личност, без да ги разделяме на света душа и свето тяло. Оттук произлиза и благочестивото почитане мощите на светиите – ­естествена съставна част на благочестивото почитане и молитвено призоваване на светиите. Всичко това съставя единен неделим подвиг, също както душата и тялото съставят единната неделима личност на светията. През време на земния си живот светията с непрестанното и съзвучно благодатно-добродетелно сътрудничество на своята душа и тяло постига светостта на личността си, изпълва с благодатта на Светия Дух и душата, и тялото и така ги претворява в съдове за свети тайнства и свети добродетели. Затова напълно естествено е да се въздава благочестиво почитание и на този, и на онзи съсъд на Божията благодат. Та нали благодатната Христова сила прониква, дарява с благо всички съставни части на човешката личност и личността като цяло. С непрестанните евангелски подвизи светиите постепенно се изпълват със Светия Дух, така че и светите им тела се превръщат в храмове на Светия Дух (1 Кор. 6:19; 3:17). Вселявайки вярата в Христа в сърцата си (Еф. 3:17), с дейна любов и изпълнение заповедите на Бога Отца (ср. 2 Кор. 13:13; Гал. 5:6; Иоан 14:28), с благодатни подвизи (ср. Еф. 3:16; 1 Кор. 2:12), утвърдили се в Светия Дух, светиите стават троични, превръщат се в обител на Пресветата Троица (срв. Иоан 14:23; 17:21-23), в храм на живия Бог (2 Кор. 6:16), и целият им живот протича от Отца чрез Сина в Светия Дух. И благостно почитайки светите мощи на светиите, Църквата почита храмовете на Светия Дух, храмовете на живия Бог, в които Той живее с благодатта Си и след телесната кончина на светията, и по премъдрото Си благоволение твори чудеса ­ от тях и чрез тях. И тези чудеса, които стават от светите мощи, свидетелстват, че тяхното благочестиво почитание от хората е угодно на Бога.

Благочестивото почитание на светите мощи, основано на чудесата, които творят, има своето начало в Божественото Откровение. Още в Стария Завет Бог благоволил да прослави с чудеса мощите на някои Свои мъченици. Така от допира до светите мощи на пророк Елисей възкръсва умрял (4 Цар. 13:21; Сир. 48:14-15). Гробът и костите на пророка, предсказал на Иеровоам разрушаването на жертвениците на идолите, са били на голяма почит от юдеите (4 Цар. 23:18; срв. 3 Цар. 13:32). Патриарх Иосиф оставил завещание на Израилевите синове да съхранят останките му в Египет и при излизането от там да ги отнесат в обетованата земя (Бит. 50:25).

Новият Завет възнесе тялото на небивала божествена висота и го прослави със слава, която няма дори и при херувимите и серафимите. Благовестието на Новия Завет: смисълът и целта на човешкото тяло е в това, то заедно с душата да достигне и наследи вечния живот във вечно блаженство. Господ Христос дойде, за да спаси, охристови, обожи, обогочовечи целия човек, тоест и душата, и тялото, така че с възкресението да им осигури победа над смъртта и вечен живот. И никой никога не е прославял човешкото тяло така, както го направи Господ Христос с възкресението Си в тяло на небето и с вечното Си седене в тяло от дясната страна на Бог Отец. Така възкръсналият Господ внесе залога за възкресението в природата на човешкото тяло и „сътвори път за всяка плът към възкресението от мъртвите“ (Литургия на св. Василий Велики, молитва по време на „Свят, свят, свят…“). Оттогава човек знае, че тялото е сътворено за вечността чрез богочовечността, и че божественото му призвание на земята е заедно с душата си да се бори за вечен живот (ср. 1 Тим. 6:12; 2 Кор. 4:18), да се бори с помощта на всички благодатно-добродетелни средства и чрез тях да се облагодати, да се изпълни с Божията благодат, да се претвори в храм на Светия Дух, в храм на живия Бог (ср. 1 Кор. 3:16-17; 6:19; 2 Кор. 6:16).

Имайки предвид, че тази новозаветна цел за човешкото тяло е постигната и осъществена в личността на светията, християните въздават благочестиво почитание на телата на светиите, на техните свети мощи като свети храм на Светия Дух, Който обитава в тях с благодатта Си. Но Откровението показва, че заради Своето безмерно човеколюбие Светият Дух пребивава с благодатта Си не само в телата на светиите, но и в техните дрехи. Така кърпите и убрусите на свети апостол Павел лекуват болни и гонят злите духове (Деян. 19:12); пророк Илия удря по водата с кожуха си, разделя водите на река Иордан и по пресъхналото русло пресича река Иордан със своя ученик Елисей (4 Цар. 2:8); същото със същия кожух прави самият пророк Елисей след възнесението на Илия на небето (4 Цар. 2:14). И всичко това има своето божествено потвърждение и обяснение в божествената сила, която е имало в дрехите на Спасителя, които обгръщали пречистото Му божествено тяло (ср. Мат. 9:20-23). И нещо повече ­ заради безмерното Си човеколюбие Божественият Господ прави така, че слугите на Неговото Божество вършат чудеса не само с тялото и дрехите си, но и със сянката на телата си, за което свидетелства случаят с апостол Петър: сянката му лекува болни и гони нечисти духове (Деян. 5:15-16).

Безсмъртното благовестие на Откровението за светите мощи и благочестивото им почитане е засвидетелствано и непрестанно се засвидетелства в Свещеното Предание от апостолския век до наши дни. Безчислени са светите мощи на светите Божи угодници в целия православен свят. Чудесата им са неизброими. Благочестивото им почитане от страна на православните християни е повсеместно. И несъмнено това е така, защото самите свети мощи с чудесата, които творят, ни подбуждат към благочестивото им почитане. От самото начало, още от апостолския век, християните благочестиво са почитали честните мощи на свети Иоан Предтеча и на светите апостоли и така техните мощи са успели да стигнат до нас, а по време на гоненията са ги криели, укривали са в домовете си свещените останки на светите мъченици. И от онези времена до днешни дни светите мощи на светите Божи мъченици с чудесата си разливат безсмъртната радост на богочовешката наша вяра в сърцата на православните християни. Безчислени са свидетелствата за това. Ще припомним само някои.

Колко трогателно свети Иоан Златоуст описва празничното пренасяне и посрещане на светите мощи в своето Похвално слово за свети Игнатий (PG, t. 50, col. 594): „Вие, жители на Антиохия, отпуснахте епископа, а приехте мъченика; отпуснахте го с молитви, а го приехте с венци, и не само вие, но и жителите на градовете, разположени по пътя му. Помислете, какво ли са почувствали при връщането на светите му останки! С каква сладост са се наслаждавали! В какъв възторг са били! Как са се радвали! С какви похвали са обсипали отвсякъде венценосеца! Както храбър ратник, който е победил противника и се връща триумфално след битката, когото жителите възхитително посрещат, без дори да му позволят да стъпи на земята, а го вдигат на ръце и го понасят към дома му, обсипвайки го с неизброими похвали, точно така и този светия жителите на всички градове, започвайки от Рим, едни след други са носели на раменете си и са го предали на нашия град, славейки венценосеца, възхвалявайки победителя… През това време светият мъченик дарявал благодат на всички онези градове, утвърдил ги е в благочестието; а от тогава и до ден-днешен обогатява вашия град.“

Разказвайки за чудотворната сила на светите мощи, свети Ефрем Сириец казва за светите мъченици: „Те и след смъртта си действат като живи, изцеляват болни, изгонват бесове и с Господнята сила отблъскват всяко тяхно зло нападение. Та нали в светите мощи винаги присъства чудотворната благодат на Светия Дух.“ (Похвално слово за мъчениците, пострадали по целия свят, ­ Творения, част II, Москва, 1881, с. 497).

Св. Амвросий при откриването на светите мощи на св. Гервасий и св. Протасий се обръща към слушателите и казва с благоговейно възхищение: „Вие сте чували и даже сами сте виждали мнозина, които са се освободили от бесовете, и още повече такива, които само са докоснали с ръка одеждите на светиите и веднага са се изцелили от болестите си. Възобновиха се чудесата от древни времена, откак с пришествието на Господ Иисус на земята се изля преизобилна благодат: с очите си виждате колко много хора са изцелени само от сянката на светиите. Колко кърпи предават вярващите от ръце в ръце! Колко различни дрехи, които са били положени върху свещените останки и само от докосването до тях са се изпълнили с целебна сила, те измолват един от друг. Всички се опитват поне за малко да ги докоснат, и който ги докосне, се изцелява“ (Epism. 22; PL, t. 16, col. 1022).

Обосновавайки благочестивото почитане на светите мощи от християните, св. Амвросий благовества: „В тялото на мъченика почитам раните, получени в името Христово, почитам този, който живее с безсмъртието на добродетелта; почитам праха, осветен от изповядването на Господа; почитам в праха семето на вечността; почитам тялото, което ме учи да обичам Господа и да не се страхувам от смъртта за Него… Да, аз почитам тялото, с което Христос е удостоил мъченичеството, и което ще царува с Христос на небесата.“ (Serm. 55, 1. 11; PL,t. 17, col. 718 u 719).

Разказвайки за чудесата, които светите мощи творят, бл. Августин казва: „За какво друго свидетелстват тези чудеса, ако не за вярата, проповядваща, че Христос е възкръснал в плът и с плът се е възнесъл на небето? Защото и самите мъченици са били мъченици, тоест свидетели на тази вяра… За тази вяра са положили живота си те, можещите да измолят това от Господа, в Чието име са вкусили смърт. Заради тази вяра предварително е било проявено от тях необикновено търпение, за да се прояви после тази сила в чудесата им. (За града Божи, кн. 22, гл. IХ, Киев, 1910).

Св. Иоан Дамаскин, обобщавайки животворното учение на Свещеното Писание и Свещеното Предание за благочестивото почитане на светите мощи, херувимски благовества от олтара на своята богоносна христолика душа: светиите са станали по благодат онова, което Господ Христос е по природа. Тоест станали са богове по благодат: чисти и живи Божи обители. Та нали Бог е казал: „Ще се поселя в тях и ще ходя между тях; и ще им бъда Бог“ (2 Кор. 6:16; Лев. 26:12). При това Свещеното Писание казва: „Душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне“ (Прем. 3:1). Та нали смъртта на светеца е по-скоро сън, а не смърт. И: „Скъпа е в очите на Господа смъртта на Неговите светии“ (Псалом 115:6). И освен това, какво може да е по-скъпоценно от това да си в Божи ръце!? Нали Бог е живот и светлина, и онези, които са в Божи ръце, са в живота и светлината. А Бог чрез ума обитава и в телата на светиите, както свидетелства апостолът: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?“ (1 Кор. 3:16), Господ е Духът (2 Кор. 3:17). И още една евангелска истина: „Ако някой разори Божи храм, него Бог ще разори; защото Божият храм е свет; а този храм сте вие“ (1 Кор. 3:17). Затова как да не се почита Божието одухотворение, одухотворените телесни жилища Божи? Та нали те, бидейки живи, с дръзновение застават пред Бога. Господ Христос ни е дарил мощите на светиите като носещи спасение източници, които източват разнообразни добродеяния и изливат благоуханно миро. Никой да не се съмнява в това! Та нали някога по Божия воля за жадния народ потекла вода в пустинята от твърдата скала (Изх. 17:6), и от челюстта на ослицата ­ за жадния Самсон (Съд. 15:14-19). Та нима е по-невероятно това, че от мощите на светите мъченици изобилно се излива благовонно миро? Несъмнено то се излива по Божие всемогъщество и по Божието честване и уважение към светиите. По старозаветния закон ­ който се докосне до мъртво тяло, се счита нечист седем дни (Чис. 19:11).

Но светиите не са мъртви. Откак Онзи, Който Самият е Живот и Виновник за живота, бил причислен към мъртвите, ние вече не наричаме мъртви онези, които са заспали, поминали са се с надежда във възкресението и с вяра в Него. Тях никога не ги наричаме мъртви. А и как едно мъртво тяло би могло да твори чудеса. И тогава как с действието на светите мощи се прогонват бесове, лекуват се болести, изцеляват се болни, проглеждат слепи, очистват се прокажени, прекратяват се изкушения и беди, и всеки добър дар от Отца на светлините (Як. 1:17) слиза при тези, които се молят с твърда вяра.

Вселенската вяра на Църквата за благочестивото почитане на светите мощи са потвърдили богоносните отци на Седмия вселенски събор с постановлението си: „Нашият Господ Иисус Христос ни е дарил мощите на светиите като носещ спасение източник, изливащ разнообразни благодеяния върху немощните. Затова дръзналите да отричат мощите на мъченика: ако са епископи, да бъдат низвергнати, ако са монаси и миряни да бъдат лишени от общуване.“ (AcL VII, Binii Concil. I. V, р. 794, 1636 година. ­ Превод от сръбски). В 7-мо правило на същия Вселенски събор се казва: „Които честни храмове са осветени без свети мъченически мощи, определяме: да се извърши в тях полагане на мощи със съответната молитва.“ (Книга с правилата на св. апостоли, св. Вселенски и поместни събори и светите отци, Канада, 1971, с. 177).

За това, че благочестивото почитане на светите мощи е съставна част от Богочовешкото домостроителство за спасение, свидетелства и следният акт: по всички най-древни свидетелства на Свещеното Предание храмовете са строени върху гробници и мощи на светии и светата Литургия се извършва само върху антиминс, в който се намират частици от свети мощи. Заедно с това богослужебните книги, особено Минеите, са изпълнени с молитви и песнопения, които говорят за благочестивото почитане на светите мощи. А житията на светиите изобилстват със свидетелства за техните чудеса, разливайки в сърцата на православните християни безсмъртната радост на нашата православна, богочовешка вяра.

Всичко във всичко: тайната на светите мощи е в сърцето на новозаветното всетайнство: Боговъплъщението (срв. 1 Тим. 3:16). Та нали цялата тайна на човешкото тяло се обяснява с въплъщението и въчовечаването на Бога, на Богочовека Господ Иисус Христос. Оттук идва и благовестието, пълното благовестие за тялото: Тялото… за Господа и Господ за тялото (1 Кор. 6:13). А чрез човешкото тяло и всяка твар, цялата материя е придобила своя божествен смисъл, богочовешкия цялостен смисъл (срв. Рим. 8:19-23). Та нали от човека, осветен в Църквата със светите тайнства и светите добродетели, се осветяват, охристовяват и тварите, и материята. А оттук идва и тази радост: мироточивите мощи на много от светиите. Това скъпоценно чудо е дадено на светите мощи, за да се покаже, че християните действително са „Христово благоухание пред Бога“ (2 Кор. 2:15), те са кадене с тамян пред Бога, пред небето. Евангелската истина е такава: човешкият грях е смрад пред Бога; и всеки грях е смрадно кадене на дявола. А със съдействието на светите тайнства и светите добродетели християните стават „Христово благоухание пред Бога“. Оттук са и светите мироточиви мощи на светиите.

Превел от руски език Петър Стоилов

_______________________________

*Източници http://bg-patriarshia.bg и списание „Духовна култура“, кн. 9/2005 година. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и и сродните му права.

Изображение: авторът, св. Юстин (Попович). Източник http://www.yandex.ru

БОГ*

Борис Маринов, Александър Величков

1. Какво означават имената „Бог“ и „Господ“?

Имената „Бог” и „Господ“ славяните дават на Върховното Същество.Името „Бог“[1] едни произвеждат от староиндийското bhagas, което значело „подател“, подател на богатство (корен индоевропейски bhag), подател на блага. От същия корен са и думите: „богат“ — който има, и „убог“ — който няма. При това словопроизводство, в понятието „Бог” се влага съдържанието:

1) Че Върховното Същество е „Богатият“ в истинския и пълен смисъл на думата, Който всичко има, Комуто нищо не липсва, понеже всичко е от Него (1 Кор. 11:12; 2 Кор. 5:18);

2) Че Висшето Същество е „Подателят“ на всяко благо. Св. апостол Иаков пише: „Всяко добро деяние и всеки съвършен дар иде отгоре, слизайки от Отца на светлините“ (1:17).

Според други филолози коренът на думата „Бог“ е от санскритското bu, което значело съм (быть), който съществувам (сущiй), винаги съществуващ; или от baha, което означавало: щастие, красота, сила, любов, добродетел[2]. При такава пък етимология, се подчертава:

1) Че това Същество е винаги съществуващото, вечно съществуващото, истинското Битие. Нали Сам Бог казва на Моисей за Себе Си: „Аз съм вечно Съществуващият“ (Изх. 3:14);

2) Че Върховното Същество е Върховното Благо (Щастието), Красотата, Силата, Любовта, Самото Добро.

Името ”Господ“[3] сближават със санскритското jas-patis=домовладика[4], или владетел на рода („джас“ – род. п. от „джа“=род+„пати“=владетел[5]. „Господ“, а и: „Господар“ и „Господин“[6]  означава: владетел, който владее. С името „Господ“ ние наблягаме на туй, че Върховното Същество е Истинският Владетел и на човешкия род (Иезек. 18:4) и „на цяла земя“ (Мих. 4:13), То е „Вседържителят“ (Откр. 1:8).

2. Най-чести „разумни“ основания срещу Божието съществуване.

Невярващите в Бога обикновено се стараят да обосноват своето неверие. Най-често те привеждат такива основания: 1) „Аз не мога да вярвам, че съществува някакъв си Бог-Старец, облечен в дълга дреха, седнал на престол горе на небесния купол и управляващ оттам света, — както Го виждаме изписан по църковните кубета!“; 2) „Аз не вярвам в съществуването на Бога, тъй като не съм Го видял, а и никой човек не Го е видял, следователно Той не съществува!“; 3) „Аз не вярвам, че съществува Бог, тъй като науката е доказала, че няма Бог!“; 4) „Аз не мога да вярвам в съществуването на Бога, при наличността на толкова страдания в света, в които не виждам никакъв смисъл!“. — Ще разгледаме накратко тези основания.

1. „Аз не мога да вярвам, че съществува някакъв си Бог-Старец, облечен в дълга дреха, седнал на престол горе на небесния купол и управляващ оттам света, — както Го виждаме изписан по църковните кубета!“

В случая е налице пълна неосведоменост, кръгло религиозно невежество. За уяснение отпращаме читателя към параграфа „За антропоморфизма в религията“ – I, 4 (вж. Религията – продължение 2, ск. м., автора на блога). В допълнение тук ще кажем следното: Изобразяването Бога като старец „е само алегория, символ (р. н.). В този символ се съдържа най-дълбоката мисъл, че Бог е Началото на всички начала… Изобразява се Отец-Старец защото Той е по-стар от всичко, Той е Отец на всичко. Не по същество Той се рисува така (р. н.), а само като образ на тази велика и света мисъл, че Бог е по-високо, по-стар, по-първоначален от всяко начало. Художниците се ползват в широки размери от символи и алегории за изобразяването на такива психически състояния, като скръб, радост, щастие и т. н. Комунистите също си служат със символи: тяхната петолъчна звезда означава петте материци (а в природата няма звезди с пет лъчи!), чукът означава фабричния пролетариат, сърпът – селячеството и т. н.“[7]  – Можем ли да поставим „равенство“ между „чук“ и „фабричен пролетариат“, между „сърп“ и „селячество“? — Не можем! Така и между „старец“ и „Бог“ не следва да поставяме такова!

Образите, които виждаме изписани в нашите храмове, са взети най-често от Светата Библия. Защо Бог се открива на човека антропоморфически, ние изяснихме в параграфа „За антропоморфизма на религията“. Св. Иоан Златоуст се спира на видението на пророк Исаия, описано в 6-та глава: „Аз видях Господа, седнал на престол висок и издигнат, и полите на одеждите Му пълнеха целия храм. Около Него стояха серафими; всякой oт тях имаше по шест крила; с две всеки закриваше лицето си, и с две закриваше нозете си, и с две летеше. И викаха един към други и думаха: свет, свет, свет е Господ Саваот! цяла земя е пълна с Неговата слава!“ (6:2 и 3), и пояснява: „Когато“ четеш, „че серафимите летят около високия и превъзвишаващ се престол, закривайки си с криле лицата, нозете, гърба и огласявайки небето с виковете на своята почуда, ти не мисли, че те имат действително нозе и криле: та нали те са невидими сили. Но чрез тия образи размишлявай за необятността и непостижимостта на Онзи, Който седи на престола (Исаия 6:2-3), понеже Той е непостижим и недостъпен дори за тях, макар и да снизхожда към тях; Той никога не се явява такъв, какъвто е. Нали Бог не седи, не пребъдва на трон, не заема някакво място. Ако пък дори Изобразения, че седи на престол, обкръжен от ангели (всичко това се говори по снизхождение, понеже Той не седи), ангелите не могат да Го видят и, за да понесат излизащата от Него мълния, закриват лицата си с криле, и само славословят, само пеят, възпяват, с голям трепет, възнасяйки тайнствената свещенодействена песен, – то няма ли да отстъпиш и не ще ли се скриеш ти, който желаеш с такава дързост да простреш твоето суетно любопитство върху промисъла на Бога, Чието могъщество е неизказуемо, неизразимо и непостижимо даже за висшите сили“[8].

„Бог е Дух“ (Иоан.4:24), т. е. „Същество живо, лично, Което има вътрешен живот, обладава разум и свобода“[9]. Той е Дух безпределен, безкраен, т. е. има „съвършена форма на битие“, няма ограничения в съвършенствата[10], свободен е „от недостатъците на ограниченото битие“[11]. Като „Същество безпределно, безкрайно… Той е самобитен, неизмерим, всъдеприсъстващ, вечен, неизменяем. Като Същество духовно, Бог има силите, които принадлежат на човешкия дух: ум, воля и чувство; но като безпределно Същество, той ги обладава в безкрайно съвършена степен: Той е всезнаещ, премъдър, абсолютно свободен, всесвет, всемогъщ, всеправеден, всеблажен и всеблаг“[12]. – Не бива да се смесват „символите“, „алегориите“, „образите“ с онова, което Бог е по Своята същина!

2. „Аз не вярвам, че съществува Бог, тъй като не съм Го видял, а и никой човек не Го е видял, следователно Той не съществува!“

Безбожникът твърди, че не е видял Бога, и че никой човек не Го е видял. Но с това той не казва нещо особено. Защото и християнинът ще заяви същото. Нима не четем в словото Божие, че „Бога[13]  никой никога не е видял“ (Иоан 1:18; 1 Иоан. 4:12), „никой от човеците не (Го) е видял, нито може да (Го) види“ (1 Тим. 6:16)? — Нима Моисей, този верен раб Божи (Числ. 12:7), най-кроткият – по думите на Писанието – човек между всички човеци на земята“ (Числ. 12:3) по онова време, не поиска ли да види Бога, ала не можа да Го види и чу Божия глас: „не може човек да Ме види и да остане жив“ (Изх. 33:20)?

Грешката на безбожника не е в туй, че твърди: „не съм видял Бога, а и никой човек не Го е видял“. Той греши другаде – в извода, който прави от тия предпоставки. А този извод е: „Следователно, Той (Бог) не съществува“. Откъде-накъде, от факта, че нещо не го виждаме с очите си, да следва заключението, че то не съществува? — Ние нямаме право да казваме: понеже не го виждаме, не съществува. Защото:

1) Не само с окото се установява, дали нещо съществува. Може да не виждаме нещо, и то все пак да съществува. Например: ние не виждаме „сладкостта“ на захарта, но я установяваме чрез органа на вкуса.

2) Има неща, които съществуват и нямат нито форма, големина и цвят, нито миризма, нито вкус, нито тежина, не издават никакъв звук. Т. е.: не са достъпни на 5-те наши сетива. Такива са: съзнанието, мисълта, чувството и пр. Кой може да ни каже например мисълта „аз съм вярващ“, като „чиста мисъл“: каква форма има, каква големина, какъв цвят, какъв звук издава, каква е по миризма или на вкус, колко тежи?… Или кой може да определи това същото за нашата „обич към дадено лице“?… Трябва да се подчертае дебело, че въобще най-важните неща в битието са такива, че „не могат да влизат в охлювените черупки на нашите сетива“[14].

3) Има и други (освен тези на сетивата) пътища за налучкване или постигане на съществуващото и истината. Това са пътят на разума, т. е. на логическото обоснование, и пътят на непосредственото преживяване и познаване на действителността, т. е. пътят на „съзерцанието“, на „прозрението“ или „интуицията“. Ето какво говори например за ролята на интуицията в областта на математиката нашият виден математик академикът проф. д-р Л. Чакалов в своята ректорска реч „Математиката и нейното значение за човешката култура“: „За да може да се прояви един математик творчески, безусловно необходимо е той да бъде надарен с вярна интуиция, която да му открива истината преди той още да я е доказал (р. н.)… Историята на нашата наука ни дава предостатъчно примери за математици, надарени с дълбока интуиция. Може да се каже, че най-големите научни открития се дължат именно на тази рядка дарба (р. н.). Така, един от най големите математици нa XVIII век, Леонард Ойлер, ни е оставил редица трудни теореми в теорията на числата, които бяха доказани строго едва напоследък и то със средства, съвършено непознати през епохата на Ойлер. И важното е да се отбележи, че всички негови недоказани теореми излязоха верни“[15].

Ние бихме изпаднали в много смешно положение, ако останем верни докрай на принципа: приемам, че съществува само това, което виждам с очите си. Например, би трябвало да отречем, че Земята се върти около Слънцето, понеже нашите очи виждат тъкмо обратното: че Слънцето ce движи около Земята; или, разглеждайки един радиоапарат, би трябвало да твърдим, че музиката и говоренето са дело на самия апарат и че, извън него няма никакъв съдействащ фактор, тъй като виждаме само апарата, но не и радиовълните[16]; изобщо ние ще трябва да отхвърлим много неща, за които ни говорят учените, и да разклатим устоите на много науки.

Ясно е, че основанието на безбожника: „понеже никой не е видял Бога, то Той не съществува“, не издържа критика.

3. „Аз не вярвам в съществуването на Бога, тъй като науката е доказала, че няма Бог!“

Но, коя наука? – Питаме „коя“, защото всъщност както няма „птица въобще“, която да не е нито кокошка, нито гъска, нито фазан, нито врабче, нито славей и т. н., така няма и „наука изобщо“, която да няма свой специален предмет[17]. „Наука“ — това е едно наше обобщително, сборно понятие. – Та коя наука е доказала, че няма Бог? – Преди всичко, коя от естествените науки е доказала това? — Физиката ли? Химията ли? Зоологията ли? Астрономията ли? Геологията ли? Биологията ли? И т. н. Hо всяка от тези науки си има свой предмет: нещо от природата. Така например зоологията е наука за животните; астрономията е наука за законите, по които се движат небесните тела, или по-общо наука за небесните тела и т. н., и т. н. Или коя математическа наука? Или коя хуманитарна? — Никоя наука (извън богословието и един дял от философията) не се занимава с Бога[18]. За богословието Бог съществува, а във философския дял метафизика Бог е една от проблемите. Следователно да се твърди, че науката била доказала, че няма Бог, това е абсурд.

Може би безбожникът, като казва: „науката е доказала, че няма Бог“, подразбира друго: че резултатите от разните науки водят към безбожие. Обаче това съвсем не е вярно! Напротив, разните науки ни дават достатъчно материали и факти, въз основа на които може да се изгради, и мнозина учени изграждат, една par ехсеllence теистическа натурфилософия, т. е. те ни дават материали и факти, които подкрепват вярата в съществуването на Бога.

а) Учените установяват, че всичко в света се е извършвало, извършило и се върши по закони. — Щом говорим за закони, ние вече отваряме вратата за вярата в Законодателя – Бога. Това признават дори видни еволюционисти. Например заместникът на Хекел проф. д-р Лудвиг Плате, в книгата си „Учение за произхода“ пише: „Природата не е хаос, но тя се владее от природни закони, и логически неприкосновен е изводът, че зад тях стои Законодател, едно висше, духовно, лично Същество, което ние смирено почитаме като Творец и Пазител“[19], „Който именно е сътворил тези закони (р. н.)“[20]. И според бележития съвременен биолог проф. д-р Макс Хартман „природните закони сочат на един, стоящ зад тях, Законодател“[21]. Гениалният руски учен М. В. Ломоносов, като говори за движението на Земята, казва, че тя всякога е изпълнявала своето дело и Божието повеление[22].

б) Учените установяват в света и целесъобразност. – Туй не могат да отрекат и отрицатели на личен Бог, напр. Ернст Хекел. В съчинението си „Световните загадки“ той пише: „В телесното устройство и в жизнената дейност на всички организми целесъобразността прямо бие на очи. Всяко растение и всяко животно се явяват в своя състав от отделни части също тъй устроени за една определена жизнена цел, както изкуствените, от човека изнамерени и конструирани, машини; и доколкото трае техният живот, също така и функцията на отделните органи е отправена към определени цели, както работата в отделните части на машината (р. н.)“[23]. „Живата природа – заявява съветският биолог проф. В. В. Лункевич — е наистина изумителен свят (р. н). И колкото по-дълбоко проникваме в този свят, колкото повече го опознаваме, толкова по-прекрасен ни изглежда той, даже в дреболиите, които по-рано просто не сме забелязвали“[24]. – Тази целесъобразност говори за „предначертан план“ и за „Разумен Творец“, говори за Бога. От размишление върху тварите става явна – както пише Ломоносов – „неописуемата премъдрост“ Божия. От порядъка в света заключаваме за величието и могъществото на Бога. „Астрономията, като разкрива порядъка на хода на небесните светила (р. н.) — казва Ломоносов, — дава повече от всички (други науки — в с. н.) понятие за Неговото (на Бога — в с. н.) величество и могъщество“; „и колкото повече постигаме нови открития,толкова повече Го прославяме“[25].

Да се обяснява очебийната и разляна навсякъде в природата целесъобразност със „случая“, ще рече да не се държи сметка за фактите и логиката. Кант пише: „Не може да се гледа мировото здание, без да се забележат превъзходният ред в неговото устройство и сигурните белези на Божията ръка в съвършенството на неговите отношения. Разумът, след като е разглеждал толкова много красота, толкова много превъзходство и се е удивявал, с право негодува срещу смелата глупост, която си позволява да припише всичко това на случая и на една щастлива непреднамереност (р. н.). Трябва Висшата Мъдрост да е скроила плана, и една безкрайна мощ сама да го е изпълнила, иначе не би било възможно да се срещнат в една цел толкова съвместно движещи се замисли в съставянето на мировото здание“[26]. Йоханес Кеплер, един от основателите на новата астрономия, спорел с други учени за случайно появяване на някоя звезда, и дали не се явява като причина за силната, постепенно отслабваща, светлина на такава звезда сблъскването на атомите. По повод на „случайното“ Кеплер казал: „Аз ще съобщя на моите спорещи противници не моето, а мнението на моята жена. Вчера, когато вече се изморих да пиша, и мисълта ми стана мъглива, размишлявайки над тези атоми, повикаха ме да вечерям, и салатата, която аз поисках да ми приготвят, беше поставена пред мене. „Би могло да помислим — рекох аз, — че от вечност са се носили в пространството… чинии, листа от салата, прашинки сол, капки вода, оцет, зехтин и варени яйца, и в края на краищата, благодарение на случая, имали щастието да се превърнат в салата“. – „Може би – отвърна жена ми, – но едва ли, тя би била така вкусна и добре приготвена, както моята“[27]. – „Ако аз предложа на читателя — казва руският учен С. Костичев в своята книжка „За появата на живота върху земята“(1921) – да се обсъди доколко голяма е вероятността от неорганизирана материя посредством някакви естествени, например вулканически, процеси да се образува една голяма фабрика – с пещи, комини, котли, машини, вентилатори и т.н., то такова предложение в най-добрия случай би направило впечатление на неуместна шега. Обаче и най-простият микроорганизъм е устроен още по-сложно от всяка фабрика; значи неговото случайно възникване е още по-малко вероятно“[28].

в) Учените установяват още еволюция, развитие. – Цялото битие представлявало единство – стълба от стъпала на постепенно все по-съвършено развитие, вървяло се от по-нисшето към по-висшето. – Но самото това развитие от по-нисше към по-висше, този вървеж към съвършенство и богатото разнообразие във форми и степени — за какво друго говори, ако не за една Висша Мъдрост, за Висш Ръководител, за Висш Управител и Стопанин в природата и на природата? „Изучаването на природата – заявява естественикът проф. д-р Йоханес Райнке – с необходимост довежда до признаването на Божеството: това е необходимо логическо следствие от теорията за организмите (р. н.); туй не е заблуда на въображението, не е рожба на вяра или суеверие, а логически извод от фактите на точното знание (р. н.)“[29].

4. „Аз не мога да вярвам в съществуването на Бога, при наличността на толкова страдания в света, в които не виждам някакъв смисъл!“

Въпросът за страданията е обширен и сложен. Ние много пъти ще се спираме на него в други книги на „Наръчника“. Тук ще кажем само нещо из областта на темата: смисъл на страданията.

Щом в живота има страдания, и премъдрият и преблаг Бог ги допуска и понякога даже изпраща, то – ще се изразим с думи на именития руски светител Филарет Московски – „и в страданията трябва да има нещо добро“. За това „добро в страданията“ ще говорим, като си послужим с някои подходящи сравнения.

а) Страданията са „горчивото лекарство“ за душата. – „Горчивото лекарство“ помага срещу много и даже опасни болести. То горчи, неприятно е, не го искаме, водим понякога борба: насила го поставят в устата ни. Но то облекчава, спасява. Болният, когато приема лекарството, усеща само неговата горчивина и неприятна миризма. Не усеща целебното му свойство и действие. — Горчиви са страданията, но лекуват душата. По-късно се узнава тяхната лековита сила. Да вземем например неверието. То е душевна язва. Какво могат да сторят срещу него страданията? – Великият френски писател Шатобриан ни казва. Той пише: „Аз плаках и повярвах!“ – Той плакал, понеже страдал. Страдал пък поради смъртта на сестра си, която силно обичал. Значи ето чудният път на Шатобриановото изцеряване: загуба на близък – страдание – сълзи – прозрение.

б) Страданията са „длетото“ и „чукът“ за душата. – Скулпторът превръща каменния блок в прекрасна статуя посредством длетото и чука. Бог „изглажда“ и „оформява“ душата чрез страданията. „Тук на земята – говори бележитият проповедник Берсье – се приготовляват материалите за особеното здание, което Бог гради; трябва – както учи Св. Писание – ние да влезем в това здание като „живи камъни“. Но „камъкът“ трябва да бъде издялан съгласно плана на Божествения Архитект, за да заеме предназначеното му място. Изпитанието е „длето“ и „чук“, с които Той – Божественият Архитект – обработва „камъка“. Както скулпторът с настойчивост дълбае все по-дълбоко и по-дълбоко мрамора, който трябва да украси лицето на строения паметник, така и Бог разтърсва из основи чрез страданията тези, които трябва да блестят в първия ред на Неговия духовен храм“. Изпитанията изваяха от страдалеца Лазар едно великолепно украшение за лоното Аврамово (Лука 16:20-22).

в) Страданията са „огнената пещ“, „горнилото“ за душата – Златната руда прекарват през огън. Златото блясва: чисто, рафинирано. Изгарят примесите, чуждите вещества. В страданията и чрез страданията – като в огнена пещ – се пречиства душата (Сир. 2:5; 1 Петр. 1:1-7). Изгаря ръждата, причинена от греха. Блясват красотите, драгоценностите, богатствата на душата. Руският писател Гогол, в едно свое писмо, пише: „О, колко нужни са ни болестите! Из многото ползи, които аз вече извлякох от тях, ще ви посоча само една: каквото и да съм сега, но аз все пак съм станал по-добър, отколкото бях по-рано… Сред самите страдания… ме спохождат мисли, несравнено по-хубави от предишните, и аз виждам сам, че сега всичко, което ще се яви изпод перото ми, ще бъде по-значително от предишното. Не намирам думи, как да благодаря на Небесния Промислител за моята болест“. Гогол станал по-добър, отколкото бил по-рано. Той заблестял с нова светлина. Сред страданията го спохождали мисли много по-прекрасни от предишните, разкрили се хубости, които по-рано били скрити.

г) Страданията се „школа“ за човека. – Те му отварят очите, да проумее истината. Те го учат. Авторът на 118 псалом изповядва Богу: „преди моето страдание аз се заблуждавах; а сега пазя Твоето слово“ (ст. 67). Св Иоан Златоуст казва: „Скърбите са наша школа, в която се учим“. От баснописеца Езоп е дошла до нас поговорката: „Патимата-матимата“ страданията са наука. Французкият поет Алфред де Мюссе пише: „Човекът е ученик, скръбта е негов учител“. Пенчо Славейков говори за „скръбта” така: „За други нощ, скръбта е ден за мен“. А за „неволята“ – тъй:

„И с нея тръгнах аз по свят, и в нея найдох благодат — че тя очите ми отвори за туй, което Бог говори“.

Гогол пише: „Всичко, което е ставало с мене, е било спасително за мене: всички оскърбления, всички неприятности са ми били пращани от Небесното Провидение за моя поука“. Италианският поет Силвио Пелико в книгата си „Тъмниците ми“ описва тъмницата, в която бил затворен. Той казва: „Вместо живописи, на някои места се намираха надписи“. Един от надписите гласял: „Да е благословена тъмницата, която ме направи да позная неблагодарността на хората, своята слабост и Божията доброта“. Авторът на надписа свидетелства, че тъмницата го е поучила, че страданието му отворило очите, и той проумял истината.

д) Страданията са „пробен камък“ за личността. – „Пробният камък” – това е кремък за доказване чистотата на благородните камъни. Страданията показват какъв е човекът. Те разкриват нравствената стойност на една личност. Апологетите, когато искат особено очебийно да подчертаят нравственото величие на Иисуса Христа, посочват Гетсимания и Голгота. И имат право! – Защото там, в Гетсимания и Голгота, – сред борбата, мъката, кървавия пот, лютите болки, неописуемите страдания — се изяви в пълнота дивният образ на Този, Когото проф. д-р Шаф справедливо нарича „Чудо на историята“. – Ето молитвата на Разпънатия за Неговите врагове: „Отче прости им!“ (Лука 23:34). Каква велика, безпределна, неизмерима, света любов!… Какво нравствено съвършенство и величие!… Но едва ли щяхме да го узнаем и почувстваме така осезателно, ако не бяха страданията, ако не беше Кръстът!…

И така, в страданията има нещо добро и дори много добро. И Бог допуща и даже понякога изпраща тъкмо затуй, понеже от тях Той може да направи добро за нас. При това не бива да забравяме:

1) че Бог знае силата ни и следователно онова, което допуща или ни изпраща, не е повече  отколкото ние бихме могли да носим (1 Кор. 10:13) и

2) че Той никога не ни оставя (Псал. 90:15; 33:19). Напротив: колкото страданията са по-тежки, толкова Сам е по-близо до нас. Руският поет А. Н. Майков казва:

„Не говори, что нет спасенья, Что ты в печалях изнемог: Чем ночь темней, тем ярче звезды, Чем глубже скорбь, тем ближе Бог!“

Не казвай, че няма спасение, че ти в скърби си изнемогнал: колкото нощта е по-тъмна, толкова са по-ярки звездите, колкото е по-дълбока скръбта, толкова е по-близо Бог!

Онзи, който казва: „Аз не мога да вярвам в съществуването на Бога, при наличността на толкова страдания в света, в които не виждам някакъв смисъл!“, говори това поради и неосведоменост по въпроса за страданията.

_________________________

*Из “Наръчник на апологета” от Борис Маринов и Александър Величков, кн. 1, ГДА, т. 4, С., 1955.

Тук същата статия е поместена на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Старобългарски Бог, руски Бог, полски Bog, чешки Bug, словенски, сръбски, хърватски Bog и т. н. (Проф. д-р Стефан Младенов, Етимологически и правописен речник на българския книжовен език, София 1941, стр. 36).

[2]. „Известiя Академiи Наук, т. I, стр. 241 и т. II, стр. 386 (у Мелников, О безбожнических и христiанских догматах, таинствах и обрядах, Chisinau 1937, стр. 67).

[3]. Старобългарски Господь, руски Господь, полски Gospodin, чешки hospod, hospodin; hospodarz (стопанин), словенски Gospod; сръбски, хърватски Gospodin (Проф. д-р Стефан Младенов, цит. съч., стр. 107).

[4]. Там.

[5]. Проф. Вл. Вл. Плотников, Главныя черты арiйской доисторической культуры по данным сравнительного языкознанiя, Вонореж 1890, стр. 17.

[6]. „Господин“, който владее преди всичко себе си, който е вече зрял, пълнолетен и пълноправен.- Човекът действително е господин: той господства над природата (Бит. 1:28; Пс. 8:7); обуздава с волята си страстите, побеждава в себе си гнева, враждата, ненавистта и всеки друг вид порочност и греховност (Бит. 4:7). – Мельников, Нужна ли вера в Бога? Chisinau 1937, стр. 12.

[7]. Мельников, Спутник христiанина, Chisinau 1939, стр. 42.

[8]. Творенiя. Т. III, стр. 501 (у: Мельников, Спутник христiанина, стр. 43).

[9]. Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, 2 изд., София 1947, стр. 41.

[10]. Там, стр. 43.

[11]. Там, стр 45.

[12]. Там.

[13]. По същност, такъв, какъвто е.

[14]. Проф. архим. Евтимий, Кратък наръчник по Християнска апологетика, София 1942, стр. 39.

[15]. Год. на Университета. Офиц. отдел — 1943/1944, София 1944, стр. 16, 17.

[16]. Prof. Dr. Eb. Dennert, Natur und Gott. B: Die Natur – das Wunder Gottes. 2. Aufl., Berlin 1939, S.16, 17.

[17]. En. Инокентий, В защита на религията. Сп. „Православен мисионер“, год. II, кн. 3, стр. 20.

[18]. Д. Михалчев, Съвремената наука и религията. Сп. „философски преглед“, 1931 г., кн. 4, стр. 373. Науките въобще изучават — по думите на великия учен Исак Нютон — „творенията Божии“ (Т. 2., VIII. — у Н. Faye, Произхожденiе Mipa. Перев. со 2-го изд., Спб. 1892, стр. 7).

[19]. Die Abstammungslehre, 2 Aufl., Jena 1925, S. 155.

[20]. Там, стр. 156.

[21]. Prof. Dr. Max Hartmann, Naturwissenschaft und Religion, Jena 1940, S. 22.

[22]. M. В. Ломоносов, Избранные философские произведения, 1950, Государств. издательство полит. литературы, стр. 354.

[23]. Ернст Хекел, Световните загадки. Прев. Д. Гаврийски, София 1910, стр. 214.

[24]. Проф. В. В. Лункевич, Разгаданата тайна на природата, прев. Събев, София 1941, стр. 48.

[25]. Избранные философские произведения, стр. 355.

[26]. Emmanuel Kants Allgemeine Naturgeschichte und Theorie des Himmels… Herausgegeben von Karl Kehrbach, Leipzig, Verl. von Phillip Reclam jun., S. 128.

[27]. Цит. по Инж П. Е. Вернер, Вяра и знaнie, перев. со шведскаго, Стокгольм 1938, стр. 9.

[28]. Цит по проф. А. И. Опарин, Произход на живота, прев. Марчевски, София 1938, стр. 48.

[29]. У: Кожевников, Современное научное неверие, Москва 1912, стр. 107.