Учредяването на Българската екзархия – успех или провал?

Алексей Стамболов

Успех или провал е било учредяването на Българската екзархия? Отговор на този въпрос ще бъде потърсен в настоящата статия с уточнението, че акцентът в нея ще бъде поставен не толкова върху самото издаване на фермана от 27 февруари 1870 година[1], колкото върху следващите две и половина години – период съдбовен за прохождащата Екзархия, когато се извършва нейното конституиране. Църковно-народната борба, в резултат на която се ражда и Българската екзархия, протича на няколко етапа. В началото исканията са икономически (за отмяна на владишкия данък), за богослужение на разбираем език и за смяна на отделни гръцки владици с българи. Постепенно изкристализира идеята за независима Българска църква[2]. В този смисъл учредяването на Екзархията е само едно, макар и най-коментираното, от цяла поредица събития, започнали през втората четвърт на XIX-ти век[3], чийто отзвук продължава до 60-те години на миналия век[4]. В родната историография тази борба се разглежда като етап от борбата за национална независимост и обикновено се казва, че се увенчава с успех. Така ли е обаче в действителност?

Преди да отговоря на този въпрос, бих искал да направя едно необходимо уточнение относно гледната точка. За да функционира правилно Православната църква и за да бъде тя наистина православна, от съществено значение са следните четири елемента: догмати, нравствен закон, обредна част и канони. Без догматите вярата няма основи, без нравственост нямаме истински християнски живот, без обреди нямаме външно единство и без канони няма порядък. Каноните представляват юриспруденцията на Православието[5]. Както едно цивилизовано общество не може без съд, без администрация, без закони, така и Църквата не може без своите свещени канони. Затова от особена важност е запазването не само на догматическото (доктринално), но и на каноническото единство на всички Поместни православни църкви. В своя двухилядолетен исторически път Църквата не познава и не одобрява насилствените и революционни действия. Църковни реформации по подобие на Лутеровата или Калвиновата на нея са ѝ непонятни, а и ненужни. В този смисъл акции като Великденската или Богоявленската са чужди на духа на Православната църква, където по думите на апостол Павел „всичко трябва да става с приличие и ред[6]”, без неканонични и осъдителни действия[7].

Събитията от 1870-1872 година безспорно са успех за крайната българска партия на д-р Стоян Чомаков – тази, която е била за извоюване на пълна независимост от Цариградската патриаршия. Но нека видим каква цена са били готови да платят за това представителите на тази партия. Един от участниците в онези събития, д-р Христо Стамболски, ни описва по следния начин едно събрание на българската църковна община в цариградския метох от февруари 1861 година: членовете на общината предлагали „разни проекти, един от други по-странни и по-чудовищни; тъй например, едни искаха да настояваме за съединение с Англиканската църква[…]. Други искаха да се повърнат пак на унията с папата. Трети представиха проект за реформиране на Църквата ни с изменението на някои членове от Символа на вярата. Четвърти[…] подкрепяше мнението на Илариона и Кръстевича, да постоянстваме в досегашния път за независима българска иерархия, каквато сме имали доскоро. Пети пък изказаха мнение да се изхвърли само думата православна, та нашата Църква да се нарече Българска народна християнска църква. Това последно мнение надделя и се възприе с грамадно болшинство, защото с него се сполучвало да се различат българите от русите поне по вяра, защото същността на религията свързвала много българите с русите, нещо, от което се страхували и Портата, и западните Велики сили и което било причина да не се удовлетворяват българските стремежи за независима иерархия. В смисъла на това последно мнение се подаде след 2–3 дена и една просба до Високата Порта[8]”. Виждаме как, за съжаление, мнозина от участниците в църковно-народната борба, просто са си играли на църква; за тях религията е била само средство за постигане на някакви други, по-„дълбоки”, политически цели[9].

Авторът Алексей Стамболов

Събитията от 1870-1872 година са безспорен успех и за турската дипломация. Това признават както съвременници, така и изследователи. Д-р Христо Стамболски например пише, че Портата прилагала спрямо християнските народи в империята изпитания метод „разделяй и владей”[10]. Зина Маркова от своя страна отбелязва, че поведението на османската власт „е не само решаващо за хода на събитията, но разглеждано само за себе си, е поредна демонстрация на изкусно провежданата двулична турска политика спрямо българо-гръцкия спор, неотклонно насочвана не към неговото омиротворяване, а към поддържане и разпалване”[11]. Дори през 1871 година, когато Портата повече от всякога благоприятства помирението и умерените български дейци наивно вярват в искреността ѝ, нейните действителни намерения са други и целят разделянето на българи и гърци[12]. Няколко месеца преди свикването на Всеправославния събор от 1872 година великият везир Мидхат паша недвусмислено заявява пред австро-унгарския посланик, че много добре разбира политическата изгода от схизмата, но Портата привидно трябвало да се прави на неутрална[13]. Нека сега разгледаме причините, които ни карат да мислим, че учредяването на Екзархията е било провал. На първо място трябва да посочим отпадането на нашата Църква от каноничното общение с останалите Православни църкви. Самò по себе си това е достатъчно зло. По думите на един от участниците в Събора от 1872 година: „Този ден е скръбен за Православната църква. Както става голяма радост на небето при разкаянието на един грешник, така става неизказана печал и за майката Църква, когато се принуждава да откъсне от себе си едно само свое чедо по причина на неизцелимата му болест, а сега тя е принудена да откъсне не едно, а много свои чеда”[14]. По този повод Зина Маркова пише: „Макар и твърде обезсилена, провъзгласената на 16 септември 1872 година схизма нарушава единството на православния свят и създава десетилетия напред затруднения на Българската църква и държава”[15]. Авторът на първото в нашата литература цялостно съчинение върху църковното движение и същевременно действащо лице в описваните събития, Тодор Бурмов, който е привърженик на умерения проруски вариант за разрешаване на спора[16], от дистанцията на времето пише: „Появяването на църковната разпра помежду българите и гърците, в която два единоверни християнски народа трябваше да излязат да се разправят и корят пред общий мюсюлманский враг и в която имаше да се позори пред светът в лицето на гръцките архиереи висшето духовенство на Православната Църква, беше истинно нещастие за всичкото Православие, нещастие, което усещаха напълно и българите”[17]. Схизмата е печална „аномалия” в живота на нашата Църква и вече от 20-те години на XX-ти век тя прави постъпки за нейното преодоляване[18] . На второ място, ферманът не решава българския въпрос, не изглажда противоречията между българи и гърци, напротив, още повече ги подклажда и залага основите на ново разделение, този път между патриаршисти и екзархисти. Вярно е, че мнозинството от българския народ застава на страната на Екзархията, но едно значително малцинство остава вярно на Патриаршията[19]. Това ново разделение пречи на единството на нашия народ, а в редица случаи става причина и за гърчеене от страна на „патриаршистите”. Обикновено те биват заклеймявани за „предатели”, но често става дума за сериозен вътрешен конфликт между националната и каноничната православна съвест[20]. Показателен е примерът с един от най-заслужилите дейци на църковното движение, Гавриил Кръстевич, който след обявяването на схизмата преминава към Патриаршията. По този повод Тончо Жечев пише: „Участвайки като светско лице в разпрата, борейки се с чисто политически средства, Кръстевич е едновременно с това и простонародно религиозен, вярващ човек, християнин. Дълбоко навлязъл с течение на борбата в догматическата, историческа и каноническа страна на черковното движение, за него, за разлика от Чомаков, това не са бабини деветини, не са въпроси, за които Тодор Икономов смяташе, че могат с лекота да се преодолеят в духа на времето. Кръстевич познава тази трудна страна на православието, която остана чужда дори и за някои от духовните лица. Той не е склонен към бързи и необмислени нововъведения”[21]. „Плодовете на неговите трудове едва още кълняха и той отвърна лице, смаян какво са сели и какво никне. Неговото отдръпване има своите мотиви там, където са мотивите за отдръпването на мнозина известни деятели след победата”[22]. И завършва с думите: „Дейци като него никога не се открояват ярко на фона на историята, защото са справедливи дори към враговете си и остават чужди на крайностите”[23].

Гавриил Кръстевич не е единственият, отдръпнал се от Екзархията след нейното конституиране. Нека дадем отново думата на Тончо Жечев: „Към момента на решението на въпроса, тоест началото на 1870 година, почвата за разочарования и съмнения беше богато натоварена както откъм вътрешна страна, така и с оглед развитието на събитията извън тази борба […] Само две-три години след победата на една продължителна и трудна борба илюзиите и надеждите, които я крепяха, се разнесоха яко дим […] Борбата за духовна независимост от гърците, с десетилетия занимавала съзнанието на българското общество, на първоразредни умове и горещи сърца, като че на следващия ден след фермана и особено след учредяването на екзархията мина в историята, започва да намирисва на антика, не поддържа траен живот за нито една от породените илюзии. А извоюваната с това свято знаме победа още тогава има горчивия вкус на поражението[24]”.

Има още

Раздраният хитон на Господ Иисус Христос*

Жасмина Донкова


Напоследък в богословските среди на Българската православна църква особена актуалност придоби въпросът за така наречената Руска православна автономна църква. Причина за това е появата на поделение на тази църква в България.

Руската православна автономна църква води началото си от 20-те години на миналия век в Русия. Първоначално тя е известна под наименованието Руска православна свободна църква, а от октомври 1998 година е преименувана в Руска православна автономна църква. В настоящия момент „първоиерарх” на Руската православна автономна църква е Суздалски и Владимирски митрополит Валентин, а обслужващ Задграничните общини към Руската православна автономна църква е епископът на Денвър и Колорадо – Григорий**. Българското поделение на тази църква се състои от петима „свещеници” и е под юрисдикцията на горепосочените „епископи”.

Членовете на Руската православна автономна църква изявяват претенции, че тяхната организация е истинската „неподправена” Църква Христова, която е съхранила в пълнота учението на Господ Иисус Христос, светите апостоли и отците на Църквата. Уповавайки се на това свое становище, те интерпретират догматико-доктриналната система и канонико-дисциплинарните правила по свой начин, което им позволява да си изградят неправилна представа за еклезиологията на Православната църква. Водачите на тази религиозна общност обвиняват съвременните Поместни православни църкви в апостасия (отстъпничество от вярата) и ги обявяват за еретични. Основните аргументи за това тяхно становище се градят на два основни (според тях) пункта, участието на голяма част от православните църкви в икуменическото движение и въвеждането в някои от тях на Григорианския календар.

Според техните изявления, вследствие на тези два основни фактора „официалните поместни църкви са отпаднали от Православието, което поражда липсата на освещаваща благодат в техните тайнства”. Същите са окачествени като „еретически псевдо-православни патриархати на световното православие”. За тези свои твърдения те се основават на нелегитимни за Православната църква събори и документи (енциклика от 8/21.06.1935 година на трима митрополити (старостилци – бележка на автора), без да се съобщават техните имена, енциклика на митрополит Хризостом от 1950 и събори от 1935 и 1974 година, където се заявява становището за безблагодатност на новостилните тайнства).

Обявявайки Поместните православни църкви за еретични, представителите на Руската православна автономна църква умело спекулират с цитирането и тълкуването на църковните канони.

Авторът Жасмина Донкова

Обосновавайки своята позиция, те отделят специално внимание на 15-то правило на Двукратния събор, свикан за разрешаването на спора между Игнатий и Фотий в началото на 861 година в Цариград, на който присъствали 318 отци. Първото заседание не дало резултат. На второто заседание съборът можел свободно да работи. Поради това двукратно свикване този събор е получил наименованието Двукратен, което им позволява отделяне от каноническия патриархат и изграждане на своя еклезиологична доктрина.

Текстът на посоченото правило гласи: „Каквото е определено за презвитери, епископи и митрополити, същото това трябва да има още по-голямо значение за патриарси. Затова презвитер, епископ или митрополит, ако се осмели да прекъсне общение с патриарха си и не споменава, според както е определено и установено, името му на божествени служби, а преди съборно решение и окончателното му осъждане произведе разкол, да бъде съвършено изключен от свещенство, ако се докаже тази му беззаконна постъпка. Впрочем, това е определено и потвърдено относно ония, които само под предлог на някои обвинения отстъпват от предстоятелите си и произвеждат разколи, като рушат единството на Църквата. Защото, ония които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, тоест когато той открито проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а наопаки, побързали са да освободят църквата от разколи и разцепления.”

Интерес представлява фактът, че лидерите и богословите на така наречената Руска православна автономна църква цитират и се позовават само на втората част от правилото, а именно: „Защото, ония които се отделят от общение със своя предстоятел поради някои ереси, осъдени от светите събори или от отците, тоест когато той открито проповядва ерес и явно учи това в Църквата, такива не само не ще подлежат на каноническо наказание за това, че преди да има съборно решение са се отделили от такъв епископ, а напротив, ще заслужат чест, която се пада на православни, понеже те не са осъдили епископи, а лъжеепископи и лъжеучители, и не са разсекли с разкол единството на Църквата, а наопаки, побързали са да освободят Църквата от разколи и разцепления.”

Има още

ИСТОРИЯТА НА ЕДИН РАЗКОЛ. ПРАВОСЛАВИЕ И КАТОЛИЦИЗЪМ*

Архимандрит Пласид (Дьосеи)

Единството на християнската Църква през първите векове

Placide DeseilleХристиянската църква такава, каквато е била образувана след Петдесетница под ръководството на апостолите и техните близки приемници, не е била общество, организирано и управлявано от един център, в какъвто впоследствие се превръща Рим за западното християнство. Във всеки град, в който е било проповядвано Евангелието, се е създавала общност от вярващи, които се събирали в неделя около своя епископ за извършване на Евхаристията. Всяка една такава община се е считала не за част от Църквата, но за самата Църква Христова, която се е явила и станала видима в цялата си духовна пълнота на определено място, независимо дали това е било Антиохия, Коринт или Рим. Всички общини имали една вяра, основана на Евангелието, а особеностите на местните обичаи не променяли нищо съществено. Във всеки град е можело да има само един епископ, който е бил толкова тясно свързан със своята Църква, че е било невъзможно да бъде преместен в друга община.

За да се поддържа единството на различните поместни Църкви и да се съхранява общността на вярата им и единното ѝ изповядване, било необходимо постоянно общуване между тях, а епископите им трябвало да се събират за съвместно обсъждане и решаване на възникналите проблеми в дух на вярност към унаследеното предание. Подобни събрания на епископите са имали нужда от председател. Ето защо във всяка област епископът на главния град придобил първенство над другите и съответно получил (в повечето случаи) титлата митрополит.

Така се появили църковните окръзи (епархии), които от своя страна се обединили около един още по-голям и важен център. Постепенно се обособили пет големи области, гравитиращи около римския престол, който заемал централно положение, признато от всички и потвърдено на Вселенските събори, а именно – Константинопол, Александрия, Антиохия и Иерусалим.

Папи, патриарси и митрополити са били длъжни с усърдие да се грижат за възглавяваните от тях църкви и да председателстват местните или всеобщи събрания (синоди, събори).

Съборите, наричани „вселенски”, са били свиквани, когато Църквата е била заплашвана от ереси или опасни разколи. В периода преди отделянето на Римската църква от източните патриаршии били свикани седем Вселенски събора, от които първият и последният са в Никея, съответно през 325 година и 787 година.

Почти всички християнски църкви, с изключение на Персийската, Етиопската и Ирландската, са се намирали на територията на Римската империя. Тази империя, която не била нито източна, нито западна и чийто културен елит говорил така добре гръцки, както и латински, искала, според думите на гало-римския писател Рутилус Номатианус, „да превърне вселената в един град”. Империята се простирала от Атлантика до Сирийската пустиня и от Рейн и Дунав до африканската пустиня. Християнизацията на тази империя през ІV век още повече усилила нейния универсализъм. Според християните империята, без да се слива с Църквата, представлявала сама по себе си пространство, където най-добре може да се въплъти евангелският идеал за духовно единство, способно да преодолее етническите и национални противоречия: „Няма вече юдеин, нито елин, няма роб, нито свободен, няма мъжки пол, ни женски; защото вие всички сте едно в Христа Иисуса.” (Галатяни 3:28).

Въпреки разпространеното мнение, нашествието на германските племена и образуването на варварските кралства в западната част на империята не означавало пълно разрушаване на единството на Европа. Свалянето на Ромул Августул[1] в 476 година не се превърнало в „край на империята на Запад”, а в завършек на административното разделение на империята между двамата съимператори, станало след смъртта на император Теодосий (395 година). Западът бил под властта на императора, който резидирал в Константинопол.

Преди всичко варварите пребивавали в империята като „федерати”: варварските крале били едновременно вождове на своите народи и римски военачалници, представители на императорската власт на подвластните им територии. Кралствата, появили се в резултат на нашествието на варварите – франки, бургунди, готи – продължавали да бъдат в орбитата на Римската империя. По този начин германските кралства се превърнали във въплъщение на това, което Дмитрий Дмитриевич Оболенски много точно нарича Византийско съдружество[2].Зависимостта на варварските кралства от императора, която макар и често да била само формална и понякога дори отричана, продължавала да има културно и религиозно значение.

Когато славянските народи от началото на VІІ век започнали да се преселват на опустошените и обезлюдени Балкани, между тях и Константинопол били установени в общи линии аналогични отношения. Същото станало и по-късно между Константинопол и Киевска Рус.Placide Deseille 2Между местните църкви на тази обширна „Романия”, разположени както в западните, така и в източните ѝ части, общението се съхранило през цялото първо хилядолетие след раждането на Спасителя, с изключение на някои кратки периоди, когато, например, престолът в Константинопол се заемал от патриарси-еретици. Нужно е, разбира се, да отбележим, че след Четвъртия вселенски събор в Халкидон (451 година) в Антиохия и Александрия заедно с патриарсите, верни на халкидонското православие, се появили и патриарси монофизити.

Предвестници на разкола

Учението на епископите и църковните писатели, пишещи на латински език като св. Иларий Пиктавийски (315-367), св. Амвросий Медиолански (340-397), преподобни Иоан Касиан (360-435) и много други, било в пълно съзвучие с учението на източните свети отци – св. Василий Велики (329-379), св. Григорий Богослов (330-390), св. Иоан Златоуст (344-407) и така нататък. Западните отци се различавали от източните само по това, че слагали по-силен акцент върху нравоучението, а не върху дълбокия богословски анализ.

Първото покушение върху тази вероучителна хармония идва с появата на учението на Ипонския епископ блажени Августин (354-430). И тук се сблъскваме с една от най-вълнуващите загадки в християнската история. На блажени Августин във висша степен било присъщо чувството за единство на Църквата и любовта към това единство, у него нямало нищо характерно за ересиарсите. Въпреки това, в много направления той открил за християнската мисъл нови пътища, оставили дълбоки отпечатъци в историята на Запада, но те се оказали почти напълно чужди на нелатинските църкви.

От една страна, блажени Августин, „най-философстващият” от отците на Църквата, е склонен да преувеличава способностите на човешкия разум в областта на богопознанието. Той разработва богословско учение за Светата Троица, което ляга в основата на латинската доктрина за изхождането на Светия Дух от Отца и от Сина (на латински Filioque). Съгласно древната традиция, Светият Дух има своето начало, както и Синът, само в Отца. Източните отци винаги са се придържали към тази формула, дадена в Свещеното Писание на Новия завет (виж Иоан 15:26), и виждали във Filioque отстъпление от апостолската вяра. Те справедливо отбелязали, че с това учение Западната църква принизява самата Ипостас и роля на Светия Дух, което довело, според тях, до осезателно засилване на институционализма и номинализма в живота на Църквата. След V век Filioque повсеместно влиза в употреба на Запад, практически без съгласието на източните църкви, но в западния Символ на вярата е включено по-късно.

Що се отнася до вътрешния живот на човека, блажени Августин дотолкова подчертава човешката немощ и всемогъществото на Божествената благодат, че в крайна сметка, като че принизява човешката свобода пред лицето на Божественото предопределение. Августиновата личност била толкава гениална и привлекателна още приживе, че предизвикал възхищението на Запада и там започнали да го считат за най-великия от всички отци на Църквата, като насочили вниманието си почти изключително върху неговата школа. В значителна степен римокатолицизмът и отделилите се от него янсенизъм и протестантизъм ще се отличават от православието по това, което са възприели от блажени Августин. Средновековният конфликт между свещенство и империя, въвеждането на схоластичната методика в средновековните университети, клерикализмът и антиклерикализмът в западното общество се явяват в различна степен или наследство, или следствие на августинизма.

През ІV-V век се появява още едно разногласие между Рим и другите църкви. За всички църкви на Изток и на Запад първенството, признато на Римската църква, се дължало на факта, че тя била църквата на бившата имперска столица и освен това била прославена с проповедта и мъченическата смърт на двамата първоапостоли Петър и Павел. Но това първенство inter pares (между равни) съвсем не означавало, че църквата в Рим се явявала резиденция на централизираното управление на Вселенската църква. Само че още от средата на ІV век в Рим се заражда друго разбиране за това първенство. Римската църква и нейните епископи искат за себе си върховната власт, която да ги направи ръководен орган в управлението на делата на Вселенската църква. Съгласно римската доктрина това първенство се основавало на ясно изразената воля на Христос, Който според тълкуванието им, дал тази власт на апостол Петър с думите: „ти си Петър и на тоя камък ще съградя Моята църква…” (Матей 16:18). Римският папа считал себе си вече не просто за приемник на Петър, признаван по онова време за първи епископ на Рим, но и за негов викарий, в който като че ли продължавал да живее първоапостолът и чрез него да управлява Вселенската църква.

Въпреки че срещнало известна съпротива, лека полека първенството на папата било прието от целия Запад. Останалите църкви продължили да се придържат към древното разбиране за първенството („пръв между равни”), нерядко допускайки и двусмисленост в своите отношения с римския престол.

Кризата в късното Средновековие

Седми век станал свидетел на раждането на исляма и неговото мълниеносно разпространение, за което в значителна степен способствал джихадът – свещената война, позволила на арабите да покорят най-страшния съперник на Римската империя – Персия, както и териториите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и Иерусалим. От този период нататък патриарсите на упоменатите градове били често принудени да поверят управлението на останалото им християнско паство на свои заместници, докато те самите трябвало да живеят в Константинопол. В резултат, значението на тези патриаршии чувствително намаляло, а същевременно растяло влиянието на патриаршеската катедра в столицата на империята, която още на Халкидонския събор (451 година) била поставена на второ място след Римската църква. С нарастването на това влияние патриархът на Константинопол в някаква степен се превърнал във висш съдия на източните църкви.

С появата на Исаврийската династия (717 година) се разразила иконоборческата криза (726 година). Императорите Лъв ІІІ (717-741), Константин V (741–775) и техните приемници забранили изображенията на Христос и светците, и поклонението на иконите. Противниците на императорското нововъведение, в болшинството си монаси, били хвърляни в затвора, били подлагани на мъчения, били убивани, както по времето на езичниците императори.

Римските папи поддържали иконопочитанието и прекъснали общение с императорите-иконоборци. В отговор императорите присъединили към патриаршията в Константинопол Калабрия, Сицилия и Илирия, които дотогава били подчинени на папския престол.

Същевременно, за да се противопоставят успешно на арабското настъпление, императорите-иконоборци се обявили за привърженици на гръцкия патриотизъм, нещо твърде далечно от господстващия до този момент универсализъм на „римската” идея, загубвайки по този начин интерес към негръцките области, в частност северна и централна Италия.

Законността на иконопочитанието била възстановена на VІІ Вселенски събор в Никея (787). След един кратък превес на иконоборчеството, започнал през 813 година, православното учение окончателно възтържествувало в Константинопол в 843 година.

Общението между Рим и империята било възстановено. Но фактът, че императорите-иконоборци ограничили своите външнополитически интереси само върху гръцката част от империята, принудило папите да потърсят други покровители. По-рано папите нямали териториален суверенитет и били лоялни към империята. Но унизени от присъединяването на Илирия към Константинопол и оставени без защита пред нашествието на лангобардите, те се обърнали за помощ към франките. В ущърб на франкската династия на Меровингите (VІ–VІІІ век), които винаги подържали добри отношения с Константинопол, папите способствали за идването на власт на Каролингите, готови да защитят амбициите им.

През 739 година папа Григорий ІІІ, стремейки се да попречи на лангобардския крал Луитпранд да обедини Италия под своята власт, се обръща за помощ към Карл Мартел, който пък се опитва да използва смъртта на Теодорих ІV, за да отстрани Меровингите. В замяна на помощта папата обещал да се откаже от всяка лоялност към императора в Константинопол и да използва изключително покровителството на краля на франките. Григорий ІІІ бил последният папа, който моли константинополския император да утвърди избора му. Неговите приемници вече ще бъдат утвърждавани от двора на франките. Карл Мартел не успял да оправдае надеждите на Григорий ІІІ, но още през 754 година папа Стефан ІІ самолично се отправя във Франция, за да се срещне с Пипин ІІІ Къси[3]. Пипин от своя страна през 756 година отвоювал Равена от лангобардите, но вместо да я върне на Константинопол, я предал на папата, полагайки основите на Папската област, която направила папата независим от светските управници. Знаменитата фалшификация, наречена „дар на Константин”, се появила именно, за да оправдае и обоснове случващото се в Рим. Според нея император Константин Велики уж бил предал на папа Силвестър (314-335) императорските пълномощия над Запада.

На 25 септември 800 година папа Лъв ІІІ без всякакво участие или разрешение от Константинопол слага на главата на Карл Велики императорска корона и го нарича император. Нито Карл Велики, нито по-късните германски императори, които в някаква степен възстановили империята на Запад, не станали съуправители на Константинополския император, както гласели договореностите, приети непосредствено след смъртта на император Теодосий Велики (395 година). Константинопол нееднократно предлагал подобно компромисно решение, което би съхранило единството на Романия. Но империята на Каролингите искала да стане единствената християнска империя и се стремяла да заеме мястото на империята в Константинопол, считайки я за отживелица. Ето защо богослови от обкръжението на Карл Велики си позволили да осъдят решенията на VІІ Вселенски събор за почитането на иконите и обявили, че те въвеждат идолопоклонство, и в същото време включили Filioque в Никео-Цариградския символ на вярата.

В случая обаче папата трезво се възпротивил на тези невнимателни мерки, целящи да дискредитират и принизят гръцката вяра. Въпреки това политическият разрив между света на франките и древната Римска империя на Константинопол бил предрешен. А този разрив нямало как да не доведе със себе си и религиозен разкол, чиято неизбежност е лесно обяснима, ако обърнем необходимото внимание на особеното богословско значение, което християнската мисъл придавала на единството на империята – израз на единството на народа Божи.

През втората половина на ІХ век антагонизмът между Рим и Константинопол се проявил в нова област: появил се проблемът за юрисдикцията на славянските народи, току-що тръгнали по пътя на християнството. Този нов конфликт също оставил дълбоки следи в историята на Европа.

По това време на папския престол се възкачил Николай І (858-867), човек енергичен, стремящ се да наложи римската концепция за господството на папата във Вселенската църква, да ограничи намесата на светските власти в църковните дела, а също и да успокои центробежните тенденции сред част от западния епископат. Своите действия той подкрепял с фалшифицирани декрети, които били издадени уж от предишните папи.

В Константинопол по същото време патриарх станал Фотий (858-867 и 877-886). Както убедително доказват изследователите днес[4], личността на светителя Фотий и събитията от неговото управление били силно очернени от противниците му. Той бил много образован човек, дълбоко предан на православната вяра и ревностен църковен служител. Той отлично разбирал, какво голямо значение има просвещаването на славяните. Именно по негова инициатива светите братя Кирил и Методий се отправили на просветна мисия във великоморавските земи. Тяхната мисия била разбираемо притеснена и преследвана от германските проповедници. Въпреки това обаче те успели да преведат на славянски език богослужебните и най-важните библейски текстове, създали за целта славянска азбука и по този начин положили културния фундамент в славянските земи. Фотий се занимавал също с просвещението на балканските народи и Русия. През 864 година той покръстил княза на българите Борис.

Но св. княз Борис І, разочарован, че не получил от Константинопол автономна църковна иерархия, се обърнал за кратко време към Рим, приемайки в земите си латински мисионери. Фотий разбрал, че те проповядват латинското учение за изхождането на Светия дух и от Сина, както и употребата на Никео-цариградския символ на вярата с добавка на Filioque.

По същото време папа Николай І се намесил във вътрешните дела на Константинополската патриаршия, успявайки да предизвика отстраняването на Фотий от катедрата с помощта на църковни интриги и възстановяването на бившия патриарх Игнатий, отсранен през 861 година. В отговор император Михаил ІІІ и светителят Фотий свикали в Константинопол събор (867 година), чиито решения по-късно били унищожени. Този събор най-вероятно обявил за еретическо учението за Filioque и за неправомерни вмешателствата на папата в делата на църквата в Константинопол, и също прекратил литургическото общение с Рим. И понеже в Константинопол постъпили и жалби от страна на западни епископи срещу „тиранията” на Николай І, то съборът предложил на император Людовик Немски да низвергне папата.

Фотий обаче бил свален с дворцов преврат, бил низвергнат, а свиканият нов събор (869-870) го осъдил. Този събор и досега се счита на Запад за VIII Вселенски. Впоследствие император Василий І върнал Фотий от заточение. А през 879 година в Константинопол бил свикан отново събор, който в присъствието на легатите на новия папа Иоан VІІІ (872-882), възстановил Фотий на катедрата му. Тогава били направени и отстъпки по отношение на България, която останала под юрисдикцията на Рим, но съхранила гръцкото духовенство. Впрочем, България скоро се сдобила с църковна независимост, оставайки в орбитата на Константинополските интереси. Папа Иоан VІІІ написал писмо на патриарх Фотий, в което осъждал добавянето на Filioque към Символа на вярата, без обаче да осъжда самото учение. Фотий, който вероятно не забелязал тази хитрост, решил, че е удържал победата. Въпреки дълбоко утвърдилите се погрешни схващания, може категорично да твърдим, че никаква така наречена „втора Фотиева схизма” не е имало, а литургичното общение между Рим и Константинопол се съхранило повече от век.

Разделението през ХІ век

Единадесети век за Византийската империя бил наистина „златен”. Силата на арабите била окончателно сломена. Антиохия се върнала в състава на империята, скоро след това бил освободен и Иерусалим. Българският цар Симеон (893-927), опитващ се да създаде романо-българска империя, вече го нямало. Неуспех претърпял и амбициозният български цар Самуил, след смъртта на когото, България се върнала в състава на империята. Киевска Рус, която приела християнството, бързо станала част от византийската цивилизация. Стремителният културен и духовен подем, започнал веднага след тържеството на православието през 843 година, се съпровождал от политически и икономически разцвет на империята.

Колкото и странно да изглежда, победите на Византия, в това число и над исляма, били изгодни за Запада, тъй като създали благоприятни условия за зараждането на западно-европейската цивилизация в онзи вид, в който тя ще съществува много векове. За начална точка на този процес може да се счита образуваната през 962 година Свещена римска империя на германците и през 987 година – Франция на Капетингите. Едновременно с това именно през този толкова успешен и многообещаващ ХІ век между западния свят и Римската империя на Константинопол настъпил духовен разрив, непоправим разкол с трагични последици за цяла Европа.

От началото на ХІ век името на папата повече не се споменава в константинополските диптихи, което означава, че общението с него е напълно прекратено. Не ни е известна точната причина за този разрив. Твърде е възможно поводът да е било включването на Filioque в изповеданието на вярата, изпратено от папа Сергий ІV в Константинопол през 1009 година заедно с известието за възкачването му на престола в Рим. Нещо повече, по време на коронацията на германския император Хенрих ІІ (1014) символът на вярата в Рим се пеел с Filioque.

Освен нововъведението Filioque съществували още редица латински обичаи, които възмущавали византийците и увеличавали поводите за разногласия. Сред тях особено сериозни били тези, които се отнасяли до използването на безквасен хляб за св. Евхаристия. Ако в първите векове повсеместно се използвал квасен хляб, то от VІІ–VІІІ век Евхаристията започнала да се извършва на Запад с използването на опреснок – хляб без закваска, така както древните евреи правели на своята пасха. На символиката по това време (както и днес) се придавало огромно значение, ето защо в използването на безквасен хляб православните виждали завръщане към юдаизма. За тях това било отрицание на благовестието и на духовния характер на жертвата на Спасителя, които са ни предложени в замяна на старозаветните обреди. В православните очи използването на „мъртъв” хляб означавало, че Спасителят във въплъщението приел само човешко тяло, но не и душа…

От ХІ век продължило укрепването на папската власт, започнало още по времето на Николай І. Това бил истински подем след кризата в папската власт през Х век, когато тя чувствително отслабнала в резултат на действията на различни групировки от римската аристокрация или под натиска на германските императори.

В Римската църква се разпространили различни злоупотреби: продажба на църковни длъжности, брак и съжителство в средите на свещенството… Но по времето на Лъв ХІ (1047-1054) започнала истинска реформа в Западната църква. Новият папа се обкръжил с амбициозни хора, предимно от Лотаринтия, сред които особено се отличавал кардинал Хумберт. Реформаторите не виждали друго средство за подобряване бедственото положение на латинското християнство освен усилването на папската власт. Тяхното разбиране било, че тя трябва да се разпростре над цялата вселенска църква, както над латинската, така и над гръцката.

През 1054 година се случило нещо, което могло да остане незабележимо, но в случая послужило като повод за драматичен сблъсък между константинополската църковната традиция и западните реформаторски течения.

Изправен пред заплахата на норманите, които нападали византийските владения в южна Италия, император Константин Мономах под влиянието на латинеца Аргир, който бил назначен за управител на тези владения, се опитвал да получи папската подкрепа в района. За целта императорът заел примирителна позиция по отношение на Рим, желаейки да възстанови единството прекъснато в началото на века. Но действията на латинските реформатори в южна Италия, заменящи византийските религиозни обичаи, сериозно обезпокоили константинополския патриарх Михаил Керуларий. Папските легати, сред които бил и кардинал Хумберт, дошли в Константинопол да преговарят за обединението, решили чрез императора да сменят несговорчивия патриарх. Делото завършило с това, че делегатите сложили на престола в църквата „Света София” була за отлъчването на патриарх Михаил Керуларий и сподвижниците му. След няколко дни в отговор, патриархът свикал събор, който от своя страна отлъчил от Църквата латинските легати.

Две обстоятелства придали на прибързаната и необмислена постъпка на папските легати значение, което те не могли да оценят по онова време. Първо, те отново засегнали въпроса за Filioque, неправомерно упреквайки гърците, че са го изключили от символа на вярата, въпреки че нелатинското християнство винаги го е считало за нещо противоречащо на апостолската традиция. Освен това, на византийците станал ясен планът на реформаторите да разпространят абсолютната и директна власт на папата над целия епископат и вярващите дори в самия Константинопол. Представена по такъв начин, тази еклесиология била не само нова, но и противоречала на апостолската традиция. Като се запознали със създалата се ситуация останалите източни патриарси се присъединили към позицията на Константинопол.

По такъв начин 1054 година би следвало да се разглежда не толкова като дата на окончателното разделение на двете църкви, а по-скоро като година на първия неуспешен опит за възсъединение. Никой тогава не подозирал, че разделението, довело да появата на Православна и Римокатолическа църква, ще продължи с векове.

След разкола

В основата на разкола лежали преди всичко вероучителни фактори, касаещи различия в представите за тайната на Пресветата Троица и структурата на Църквата. Към тях се добавяли и различията в по-маловажни въпроси за църковните обичаи и обряди.

През периода на Средновековието латинският Запад продължил развитието си в направление, което още повече го отделило и отдалечило от православния свят и дух. Знаменитото схоластично богословие през ХІІІ век изработило едно тринитарно учение, отличаващо се с детайлна концептуална преработка. Това учение превърнало формулата Filioque в още по-неприемлива за православната мисъл. Именно в тази си форма то било догматизирано на съборите в Лион (1274) и Флоренция (1439), които същевременно се приемали и за обединителни (опити за уния).

През същия период латинският Запад се отказва от кръщелната практика на тройното потапяне и възприема обливането с малко вода. Причащението със Светата Кръв в Евхаристията било отменено за миряните. Появили се нови форми на богопочитание, съсредоточени почти изключително върху човешката природа на Христос и неговите страдания. Могат да бъдат отбелязани още много аспекти на тази западна еволюция.

От друга страна, се случили сериозни събития, които още повече затруднили взаимното разбиране между православните народи и латинския Запад. Вероятно най-трагичен се оказва ІV Кръстоносен поход, който се отклонил от предначертания път и завършил с разорението на Константинопол, провъзгласяването на латински император и установяване господството на френските сеньори, които произволно прекроили земите на бившата Римска империя. Много православни монаси били изгонени от манастирите си и заменени с латински. Всичко това вероятно се случило непреднамерено, но този обрат бил логично следствие от създаването на западна империя и еволюцията на латинската Църква, започнало от началото на Средновековието. Папа Инокентий ІІІ, който осъдил жестокостите на кръстоносците, същевременно считал, че създаването на Латинска империя в Константинопол ще позволи възсъединение с източните църкви. Това обаче само окончателно отслабило Византия, възстановена през втората половина на ХІІІ век, като я подготвило за окончателното ѝ превземане от турците през 1453 година.

През следващите векове Православната църква заемала по отношение на Католическата преди всичко отбранителна позиция, царяла атмосфера на недоверие и подозрителност. Католическата църква от своя страна с голяма ревност се опитвала да приведе „източните схизматици” към съюз с Рим. Важна форма в тази мисионерска деятелност било така нареченото униатство. Терминът униат, носещ унизителен оттенък, бил въведен от католиците в Полша за обозначаване бившите енории на Православната църква, приели католическите догмати, но съхранили богослужебната си и организационна практика.

Униатството винаги се е осъждало строго от православните. Те възприемали използването на византийския обряд от католиците като форма на измама и двуличие и като повод за смущение, което поражда объркване и вълнения сред православните.

След ІІ ватикански събор, католиците признават, че униатството не се явява повече път към обединението и предпочитат да развиват линията на взаимнопризнаването на тяхната църква и поместните православни църкви, като „църкви-сестри”, призвани към обединение без взаимопоглъщане. Но една такава позиция се сблъсква с неразрешими проблеми.

Най-важният от тях е, че православието и католицизмът имат различни критерии за истината. Католическата църква оправдава своята вековна еволюция, в която православието вижда само отстъпление от апостолското наследство, чрез доктрините за догматическото и институционалното развитие, както и чрез учението за непогрешимостта на папата. В тази перспектива, произтитичащите изменения се разглеждат като условие за жива вярност към Преданието и като етап от закономерния и необходим процес на растежа, а тяхната правомерност се гарантира от авторитета на римския папа. Още блажени Августин в своето време казва на Юлиан Еклански: „Нека за теб бъде достатъчно мнението на тази част от вселената, където Господ е пожелал да увенчае с преславно мъченичество първия от апостолите Си.” (Против Юлиан, 1, 13). Що се отнася до Православната църква, то тя остава вярна на критерия за съборност, формулиран в V век от преподобни Викентий Лерински: „Особено сме длъжни да се грижим за това, да признаваме за истинно онова, в което се е вярвало навсякъде, винаги и от всички” (Паметни записки, 2).

От православна гледна точка, последователно разяснение на догматите и еволюция на църковния обряд е възможно, но критерий за тяхната правомерност си остава всеобщото признание. Ето защо едностранни провъзгласявания на догмати, доктрини подобни на Filioque от която и да е църква, се възприемат като нанасянето на рани на останалите части на Тялото (Църквата).

Приведените съждения не трябва да създават впечатлението, че се намираме в безизходица и да ни въвеждат в униние. Необходимо е да се откажем от илюзията за безпринципна уния, защото моментът и обстоятелствата на пълното обединение остават тайна на Провидението и са недостъпни за нашето разбиране. Пред нас стои изпълнението на важни задачи.

Западна и Източна Европа са длъжни да престанат да считат себе си за чужди една друга. Най-добрият модел за утрешна Европа не е империята на Каролингите, а неразделената Романия от първите векове на християнството. Каролинговият модел ни връща в една вече разделена Европа, териториално смалена и носеща в себе си зародиша на всички драматични събития, които ще разтърсват Запада в течение на векове. В противовес, християнската Романия ни дава примера на един разнообразен свят, който е същевременно единен благодарение на причастността си към една култура и едни духовни ценности.

Несгодите, които Западът претърпя и от които продължава да страда, в много отношения произтичат от това, че прекалено дълго време се движи в руслото на традицията на августинизма и ѝ отдава явно предпочитание. Контактите и връзките между християните от латинската традиция и православието в Европа, където границите не трябва повече да ни разделят, могат да напоят дълбоко нашата култура и да ѝ дадат нова плодотворна сила.

Манастир „Преподобни Антоний Велики”, Дром (Франция)

Превод: Венцислав Каравълчев

______________________________

*Източник – http://predanie.dveri.bg. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

[1]. Ромул Августул (Flavius Romulus Augustulus) e последният управител на западната част на Римската империя (475–476), наричан още малкия Август. Бил свален от предводителя на един от германските отряди в римската армия Одоакър.

[2]. Оболенски, Дмитрий Дмитриевич, The Byzantine Commonwealth. Eastern Europe, 500-1453, London 1974. Трябва да припомним, че терминът Византия, византийски е технически термин и не е познат на тези, които наричаме византийци. Във всички времена те са се наричали римляни (ромей), а своите управители за римски императори, приемници и наследници на римските цезари. Името Рим съхранило за тях своето значение през цялото време на съществуването на империята. А традициите на римската държава до самия край управлявали тяхното съзнание и политическа мисъл.

[3]. Пипин ІІІ Къси (лат. Pippinus Brevis, 714–768) – френски крал (751–768), основател на династията на Каролингите. Син на Карл Мартел, Пипин сваля последния крал от династията на Меровингите и бива избран за крал, като изборът му получава санкция от римския папа.

[4]. Виж например: Дворник Ф., Фотиевата схизма: История и легенди. Unam Sanctam, № 19, Париж, 1950.

Архимандрит Пласид (Дезей), Placide (Deseille), е роден в Исси ле Мулино, недалеко от Париж, през 1926 година в семейството на католици. През 1942 година постъпва в цистирцианското абатство Белфонтен. През 1966 година след дълго търсене на истинските основи на християнството и монашеството, основава заедно с единомишленици манастир по византийски обряд в Обазин, департамент Корез. През 1977 година братството решава да приеме православието. Преминаването към православието се осъществява на 19 юни 1977 година. От февруари 1978 година братята стават монаси в атонския манастир Симонопетра. След известно време отец Пласид се завръща във Франция, където основава четири манастира, подвория на Симонопетра, главен от които става манастирът на преподобни Антоний Велики в Сен Лоран, департамент Дром. Архимандрит Пласид днес е професор по патрология в Православния институт „Св. Сергий” в Париж. Основател е на научната поредица „Spiritualite orientale” („Източна духовност”), от 1966 година. Автор и преводач на много книги и публикации, най-известните от които са: „Духът на пахомиевото монашество”, 1968 година; „Видехом свет истинний: монашеският живот, неговият дух и основополагащи текстове”, 1990 година; „Добротолюбието и православната духовност”, 1997 година; „Вавилонската пещ: духовен пътеводител”, 2001 година; „Увереност в невидимото”, 2002 година; „Тяло, душа и дух в православното учение”, 2004 година и много други.

Кратка връзка за тази публикация – http://wp.me/p18wxv-5hX

Изображения – авторът архимандрит Пласид (Дьосеи). Източник – Яндекс РУ.

ИСТИНСКОТО ПРАВОСЛАВИЕ И НЕГОВИТЕ ВРАГОВЕ В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ*

Архиепископ Аверкий (Таушев)

Архиепископ Аверкий ТаушевШироко разпространеното в наши дни, „общоизвестно“ мнение за Православието е, че то представлява само една от многото разновидности на християнството, наред с другите, като всички те имат право на съществуване и дори са равноценни в една или друга степен.

Но да се мисли така е или крайна наивност, основана на невежество, или определено e злонамерено изопачаване на правдата.

Ако се обърнем към историята на Християнската Църква и си дадем труда спокойно и безпристрастно, без всякакви предразсъдъци из основи да се запознаем с нея, лесно ще се убедим, че единствено Православието е истинското християнство – тази Истина, за която на земята дойде да свидетелства, според собствените Си думи, въплътилият се Единороден Син Божи.

Изконният враг на човешкото спасение дяволът е искал, както знаем, да погуби нашия Спасител още в яслите, за да Му попречи да извърши делото на нашето спасение. Когато това не му се удало, той се надигнал против Него с всичката си злоба, като използвал за свое оръдие гордостта, тщеславието, властолюбието и честолюбието на юдейските първосвещеници, старейшини, книжници и фарисеи. Когато и тези злобни хитрини се разрушили и самата власт на дявола била потъпкана чрез Христовото Възкресение, той отначало чрез юдеите, а сетне и чрез езичниците подигнал особено жестоки, кървави гонения срещу Христовите последователи с надеждата да затрие християнството от лицето на земята.Архиепископ Аверкий Таушев2Ала и тези козни на врага не се увенчали с успех и дори напротив – в тогавашния културен гръко-римски свят християнството станало господстващо вероизповедание. Но лукавият враг не паднал духом от претърпените поражения. Тогава той наченал нова война против омразната му Христова вяра – против божествената Истина, която въплътилият се Син Божи донесъл на земята за спасението на човеците – война несравнимо по-трудна и опасна.

По негово подстрекателство и вдъхновение човеци, прелъстени от него чрез гордост и честолюбие, сред самите християни, вътре в самата Христова Църква, както това предвидил още св. апостол Павел, започнали да възбуждат спорове за вярата, разни несъгласия и разделения, като поставяли своите собствени, чисто човешки измислици и съображения на мястото на богооткровената Истина.

Така възникнали ересите и разколите, които заплашвали да подкопаят отвътре животворната и спасителна за човеците сила на Христовото учение, подменяйки истината с лъжа.

За изобличаването и осъждането на тези ереси-лъжеучения и разколи пазителите на божествената Истина, приемниците на светите апостоли – епископите, започнали да се стичат на Събори – поместни и вселенски, та чрез вселенския „съборен разум“ да изяснят за всички християни веднъж завинаги задължителното и неизменно учение на Църквата, като ги вразумят и установят как са вярвали навсякъде, в какво са вярвали винаги, в какво са вярвали всички (св. Викентий Лерински).

Тогава именно истинската християнска вяра – правата вяра, започнала да се назовава православна, за да се отличава от ересите и сектите, които също се наричали „християнство“.

И тъй, ето какво е Православието!

Православието е чистата и неизопачена Истина, донесена на земята от Христа Спасителя за спасението на човеците. То е опазеното в цялата му чистота и неповреденост истинско Учение Христово за вярата и благочестието (живота според тая вяра), изложено от светите апостоли в Свещеното Писание, старателно изяснено и подробно изтълкувано от техните законни приемници – апостолските мъже, светите отци и учители на Църквата – в Свещеното Предание на нашата Православно-католическа (тоест вселенска) източна църква (за католичността на Православната църква виж: Триадицки епископ Фотий. Ватиканът не е католическата църква  – бел. прев.), която единствена и до ден-днешен се именува, и то напълно справедливо, „Православната църква“, тъй като не е изменила нищо в това учение.Архиепископ Аверкий Таушев3За нещастие, в наше време дотам е изгубен живият интерес към възвишените истини на вярата и тяхното правилно разбиране, а най-вече – прилагането им в живота, обикновено наричано „благочестие“, че мнозина искрено си мислят: цялата разлика между Православието и останалите изповедания се заключава единствено в обредите, а тъй като „обредите“ са, видите ли, „нещо второстепенно, а Бог е един, то не е ли все едно към какво вероизповедание ще принадлежи човек, стига само да вярва в Бога и да е добър?“

Такова е модното, общоприетото мнение. Но вярно ли е то?

Бог е един, Христос е един, а вярата незнайно защо не е една, има различни, много вери.

Ако Бог е един, то може ли всички тези различни вери да бъдат еднакво истинни и, следователно, еднакво спасителни? Та нима ако „Бог е един и Христос е един“ това не задължава всички истински вярващи в Христа всичко, засягащо тяхната вяра и благочестие, да бъде също едно –  еднакво, а не различно?

Именно тази истина и утвърждава словото Божие с думите: „Един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички“ (Еф. 4:5–6). Нима Господ е създал много и различни Църкви?

Нима не е казал Той ясно и определено: „ще съградя църквата Си, (именно една Църква, а не много, различни църкви!) и портите адови няма да ù надделеят“ (Матей 16:18)?

Нима можем да считаме тези слова на нашия Спасител за лъжовни, неоправдани в историята, като кощунствено признаваме, че „портите адови“ все пак са надделели на Църквата и са я разбили на множество различни църкви?

Да не бъде! Не ще си позволим такава страшна хула срещу Сина Божи!

Само Една – една-единствена Църква е основана от Въплътилия се Единороден Син Божи за спасението на човеците: тя е една, основана е от Самия Него, а не от обикновени грешни люде, съществувала е винаги, съществува сега и ще съществува неизменно до края на времето.Архиепископ Аверкий Таушев4Нужно е само да вярваме в това и да не мъдруваме лукаво!

А тъкмо поради това „лукаво мъдруване“ са се появили на света толкова много всякакви лъжецъркви и „деноминации“, които разпалено и самоуверено изказват претенции да обладават Истината, без да я имат, и често проповядват явна лъжа и всевъзможни измислици, които примамват развратеното човешко сърце.

Истинската Църква е цялата от истина, в нея не може и да има дори сянка от каквато и да било лъжа или заблуда.

Отделните членове на Църквата, включително и най-високопоставените иерарси, могат понякога, облягайки се единствено върху собствения си разум, да грешат и да се заблуждават, но цялата Църква в пълнота – никога.

Тя и единствено тя едничка, Истинската Църква, е непогрешима, понеже в нея пребъдва до края на времената нейният Глава – Сам Господ Иисус Христос (Матей 28:20), вдъхновява я и я ръководи Дух Свети (Иоан 14:16–17).

Това наше твърдение не е голословно, то се основава върху ясното учение на словото Божие: тя е „църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (1 Тим. 3:15) – тъй казва великият Павел, апостолът на езичниците.

Ако някой лъже или изпада в заблуда, такъв тозчас се отсича от Църквата от невидимия Съд Божи, отпада от нея, като със самото това губи надеждата за спасение и може отново да се присъедини към нея единствено чрез искрено покаяние.

Никаква лъжа не е свойствена на Църквата и не се търпи в нея. Ето защо в нея не може да има нито разномислие, нито разногласие, нито разделение. За това ясно говори св. апостол Павел, когато наставлява първите християни: „Моля ви, братя, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях“ (Римл. 16:17), „имайте едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени; нищо не вършете от обич към препирня или от пустославие“ (Фил. 2:2–3).

А как изглежда тъй модното в наши дни „икуменическо“ движение от гледище на това тъй ясно и категорично учение на словото Божие? Не е ли то лъжа отначало докрай, лъжа несвойствена на истинската Църква и нетърпима в нея?

Изисквайки от християните пълно единомислие и единодушие в тяхната среда, словото Божие също тъй ясно и категорично говори за това как истинските християни са длъжни да се отнасят и към лъжеучителите-еретици, изопачаващи истинското учение на Църквата: „Страни от еретик, след като го посъветваш веднъж и дваж“ (Тит. 3:10). Така ли постъпват съвременните „християни“? Те или се „срамуват“ от изискванията на словото Божие като „остарели“, „изостанали от времето“, недостатъчно „прогресивни“! Ето защо лъжат против Истината всички тези „икуменисти“ и всякакъв род съвременни „обединители“, стремящи се да съединят несъединимото – Правдата с беззаконието, Светлината с тъмнината, Христа с велиара, верния с неверния (2 Кор. 6:14–15).

Какво да кажем след всичко това за иерарсите, началниците и духовните ръководители на съвременните Поместни православни църкви, които са встъпили в „икуменическото движение“ и са станали пълноправни членове и активни дейци на „Световния съвет на църквите“? Имат ли право те все още да се считат за православни?Архиепископ Аверкий Таушев5Да не говорим вече за цялата поредица от канонически правила на Православната църква, които забраняват молитвеното общение с еретици, за каквото се полага отлъчване от Църквата, а епископите и свещенослужителите подлежат на снемане на сана (вж. Апостолските правила 45, 46 и 65, правилата на Лаодикийския събор 32, 33 и 37), тъй като мнозина днес считат, че каноните въобще са „изостанали“ от живота, „отишъл твърде напред“ и че трябва всички те да бъдат отменени или преправени тъй, че за никого да няма притеснения и всеки да може да върши каквото намери за добре, за собствено удоволствие.

Ако пък вземем под внимание това, че много от предстоятелите на тези църкви, представители на иерархията и духовенството, да не говорим за редовите вярващи, встъпват дори в антихристиянски организации или открито провъзгласят атеистичната богоборческа власт за „власт от Бога“, на която трябва да се покоряваме „не от страх, а по съвест“, като се предоставяме напълно в услуга на враговете Христови и ставаме техни послушни оръдия -тогава става съвсем страшно!

До какво доживяхме?!

И може ли да затваряме очите си за всичко това и безгрижно да приспиваме себе си и другите с уверението, че тук няма нищо особено, че, видите ли, „винаги си е било тъй“?

Някои неща може и да са били тъй, но не по същия начин, не в такива огромни, всеобхващащи размери, когато почти не е останало здраво място и честният, искрен християнин не знае къде и с кого да върви, на кого може да се довери.

Тъй като тъмните сатанински сили не са били в състояние след продължителна вековна борба просто да унищожат Църквата, в наши дни те с особена ожесточена енергия връхлитат Църквата, стремейки се да я овладеят отвътре, за да я използват за своите цели чрез податливи нейни служители. Оскъдняването на вярата и на истинската християнска любов спомагат за това, а тщеславният ламтеж за реклама и суетна слава и устремът към материални изгоди са в пряка услуга на тези сатанински намерения.

И ето, впоследствие, печалната гледка, която днес ние наблюдаваме: губи солта силата си.

Мнозина в наше време забравят, че Църквата не е някакво земно, човешко учреждение, а учреждение Божествено, чието най-висше предназначение е спасението на човешките души за живот вечен, че в нея няма място каквато и да е „политика“ или „дипломация“ и че е недопустимо да си кривим душата, да потъпкваме съвестта си в името на каквито и да е чисто земни цели, макар те чрез лъжа да се прикриват с фалшивите лозунги за „мира на целия свят“, „всеобщото благо“ и дори мнимата „християнска любов“ и „смирението“, тъй модни днес.

Всичкият този съвременен фалш и шумотевица и увлечението от някаква си „висша политика“ и „тайна дипломация“, към които усилено се привличат не само редовите членове, но и висшите служители на Църквата, не си поставят друга задача, освен подготовката на бъдещото световно владичество на антихриста, който трябва да възглави едната (обединена от всички световни религии) лъжецърква и едната всемирна (обединена от всички националности) държава.

Но нека ние се покорим, като послушни деца, на спасителното внушение на нашата майка Църквата! Да изпълним паметта си с образа на Божия Съд.

Ето го отговорът на Църквата към ония безумни „умници“, които не желаят да слушат разговори за края на света, за второто Христово пришествие и Страшния съд и самоволно твърдят, че „не е нужно да плашим хората напразно“, че „това, видите ли, е непонятно за съвременните хора“ и дори уж „произвежда не положително, а по-скоро отрицателно действие!“(?!)

Христовата Църква гледа на това другояче.

И ако вземем предвид какво става сега с православните християни в така наречения „свободен свят“, където господства „икуменизмът“ и където всички вече почти са се обединили в състава на така наречения „световен съвет на църквите“, не можем да не се съгласим, че тук е уместно едно по-точно название – истинно православни християни – за да се откроят те от ония, които се наричат „православни“, а всъщност вече са се отрекли от Православието, запазвайки единствено неговият видим външен облик.

Нужно е да помним и да знаем: истинската Христова Църква не може да провъзглася или утвърждава каквато и да е лъжа и да встъпва в съдружие или сътрудничество с враговете на Христа!

Ето защо всички тези епископи, свещенослужители и миряни, които участват в тази лъжа и по един или друг начин дружат и сътрудничат с враговете на нашия Господ и Спасител, са „православни“ само по име.st. trinity2И отново, и отново неволно идват на ума наистина пророческите думи на нашия дивен руски светител Теофан, Затворник Вишенски, за това, че в последните времена „навсякъде ще се чува името ‘християнин’, навсякъде ще се виждат храмове и църковна уредба, но всичко това ще бъде само привидност, а вътре — същинско отстъпление (Св. Феофан Затворник, Творения. Толкования посланий апостола Павла (Послания к Солунянам, к Филимону, к Евреям), М., Московский Сретенский монастырь, 1998. с. 308.) (вж. също Триадицки епископ Фотий. Кризата в православното църковно съзнание днес – възможна ли е в Православието категорията „външна правилност“? – бел. прев.).

Не наблюдаваме ли вече нещо подобно в наши дни? Та нали Православието не е нещо отвлечено. Православието е не само вярата, но и животът според тая вяра – животът в съгласие с вярата, който обикновено се нарича благочестие.

И ето, твърде характерно е, че всички съвременни модернисти и икуменисти, които при това се наричат и „православни“, с някакво самодоволно лекомислие отхвърлят всички подвижнически устави на Светата Църква, в които най-пълно и най-ярко е изразен духът на православното благочестие, например, в подвига на въздържанието, на душевния и телесния пост.

Но нека ние се стремим към подвижничество, тъй като в него е изразена същността на нашата православно-християнска вяра, която е подвиг на подражаване на Христа в носенето на кръста и разпъването на себе си. А като се подвизаваме законно, както ни учи словото Божие, тогава да търпим всичко заради Истината, без да отстъпваме от нея, както това правят днес мнозина поради малодушие или заради земни изгоди.

И да помним твърдо: където няма подвиг, където няма твърдо отстояване на истината – там няма и Православие, няма истинска вяра в Бога и в Христа.

______________________________________

*Източник – http://www.bulgarian-orthodox-church.org. Същата статия е възпроизведена тук на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът на статията, архиепископ Аверкий (Таушев). Негов източник и на останалите изображения – http://www.yandex.ru.

ЗА ГРАНИЦИТЕ НА ЦЪРКВАТА*

Протоиерей Георги Флоровски

Трудно е да се даде точно и твърдо определение за разкола или схизмата (правя разлика между “богословско определение” и простото “каноническо описание”). Защото разколът в Църквата винаги е нещо противоречиво и противоестествено, парадокс и загадка. Тъй като Църквата е единство. И цялото ѝ битие е в това единство и единение, за Христа и в Христа. “Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло” (1 Кор. 12:13). И първоначалния образ на това единство е Троичното Единосъщие. Мярката  на това единство е съборността, когато индивидуалната непроницаемостт на съзнанията се смекчава и даже се заличава в съвършеното единомислие и единодушие, и множеството вярващи имат едно сърце и една душа (срв. Деян. 4:32).Разколът, точно обратно, е уединение, обособяване, загуба и отрицание на съборността.Духът на разкола е точната противоположност на църковността… Въпросът за природата и смисъла на църковните разделения и разколи е бил поставян с цялата си острота  в известните кръщелни спорове през ІІІ век. И св. Киприaн Картагенски с непоколебима последователност развива тогава учението за съвършената безблагодатност на всеки разкол, и то именно като разкол.Целият смисъл и логическа основа на неговите разсъждения са концентрирани в убеждението, че тайнствата са установени в Църквата. Това означава, че се извършват само в Църквата и могат да се извършват само в общението и съборността. И затова всяко нарушение на съборността и единството води до излизане извън оградата в едно решително “вън”.

Всяка схизма според св. Киприaн е излизане от Църквата, от тази свещена и света земя, от единственото място, където струи кръщелният извор, източникът на спасителната вода. Учението на св. Киприян за безблагодатността на разколите е само обратната страна на неговото учение за единството и съборността.

[…] В своето сакраментално или мистично битие Църквата преминава отвъд  каноническите мерки. Затова каноническият разрив все още не означава  веднага мистическо опустошение и оскъдняване. Всичко, което св. Киприан е казал за единството на Църквата и Тайнството, може и трябва да бъде прието.  Но не следва заедно с това да се очертава последният контур на църковното тяло само по каноничните точки.И тук възниква общият въпрос и съмнение. Подлежат ли каноническите правила и действия на богословско обобщение? Може ли зад тях да стоят богословски или догматически мотиви и основания? Или те са формулирани по-скоро само по пастирско усмотрение и снизхождение? Не следва ли да се разбира каноническият начин на действие като снизходително премълчаване на безблагодатността, а не като признаване на реалността или значимостта на схизматичните свещенодействия? И затова едва ли е уместно да се привеждат канонически факти за богословска аргументация. Това възражение е свързано с теорията за т. нар. “икономѝя”. В обикновената църковна употреба oikonomia е многозначителен термин.В най-широк смисъл “икономѝя” обхваща и означава цялото дело на спасението (срв. Кол. 1:25; Еф. 1:10). В езика на каноните “икономѝя” не е станала термин.Това е по-скоро описателна дума, някаква обща характеристика:“икономѝята” се противопоставя на “акривията”, като някакво смекчаване на църковната дисциплина като “извеждане” или изключение от “строгото право” или от общото правило. И движещият мотив на “икономията” е именно “филантропията”(любовта към човека, бел. прев), пастирската преценка, педагогическата мярка.

“Икономѝята” е по-скоро педагогически принцип, отколкото канонически. “Икономѝята” е пастирски коректив на каноническото съзнание. И да прилага “икономѝя” може и е длъжен всеки отделен пастир в своята енория, а още повече епископът и съборът на  епископите. Защото “икономията” е пастирство и пастирството е “икономѝя”… В това е цялата сила и жизненост на “икономийния” принцип. Но в това е и неговата ограниченост. Не всеки въпрос може да бъде поставен и решен в реда на “икономѝята”… И се пита: Може ли да се постави въпросът за разколниците и еретиците като въпрос само на “икономѝята”?

Разбира се, тъй като става дума за придобиване на заблудените души за съборната истина, за методите на привеждане “в разума на истината”, цялото това действие трябва да бъде “икономийното”, тоест пастирско, съразпващо се, изпълнено с любов. Полага се да бъдат оставени деветдесет и девет и да се търси заблудената овца. Но именно заради това се изисква пълна искреност и прямота. И не само в областта на догматите е необходима недвусмислена точност, строгост и яснота, тоест именно “акривия”, защото как иначе ще се постигне единомислие. Затова и въпросът за свещенодействията на разколниците и еретиците трябва да бъде поставен и обсъждан в реда на най-строга “акривия”(пряко прилагане на църковния канон без снизхождение).[…] В тайнствата на схизматиците се запазва същността на тайнството.Но тези тайнства са недействени по силата на самия разкол, заради отделянето. Защото в разкола и разделението  изчезва любовта, а извън любовта спасението е невъзможно… В спасението има две страни: обективното действие на благодатта и субективния подвиг или верността.

В разкола все още диша Светия Дух. Но в упорството и немощта на схизмата изцеление не се получава.Би било неправилно да се каже, че в схизматическите свещенодействия изобщо нищо не се извършва, защото ако признаем в тях празните действия и думи, които са лишени от благодат, по този начин те ще се окажат не само празни, но и се превръщат в едни вид профанация. Ако тайнствата на схизматиците не са същността на тайнствата, то те са кощунствена карикатура. И тогава не е възможно нито “икономическо” премълчаване, нито “икономическо” покритие на греха.

____________________________

 *Из “О границах Церкви”. Първа електронна публикация, http://synpress-classic.dveri.bg. Статията е от декемеври, 2001 година и текстът ѝ тук е възпроизведен на основание чл. 24, ал. 1, т. 5 от Закона за авторското право и сродните му права.

Първо изображение: авторът на статията, протоиерей Георги Флоровски (1893-1979)