Росен Миланов[1]

Abstract

Бурната в исторически план епоха на IV-V век е същевременно и златният век на християнската литература. В латинските християнски произведения от това време се засяга и въпросът за Римската империя, която била родина на повечето от църковните писатели. Какво било отношението на християнските автори към политическите формирования, наричащи себе си „родини”? Какви пътувания предприемали християните през IV-V век, кои били причините за тях и каква – тяхната цел? И накрая, към какво всъщност се стремели християните в своите пътувания, а и изобщо в пътуването на земния си живот? Отговор на тези въпроси се търси в настоящата статия.

***

Времето на Късната Западна Римска империя и по-конкретно IV-V век е изключително бурно в исторически план. От една страна, във втората половина на този период отслабената империя изпитва тежестта на вражеските нападения и тръпне в несигурност. Сякаш навсякъде се е настанил страхът и витае призракът на разрухата… Ала тази действителност има и друга страна. В земната история на човешкия род прозират небесни отблясъци, озаряващи със светлината си нейните страници. Ако те бъдат изтрити, тази история губи своя смисъл, оставайки просто едно хоризонтално движение без цел и посока. И изгубени в лабиринта на земното, мнозина не са намерили как да излязат от своя наглед сладостен, но измамен, тиранично-потиснически затвор…

На земята, сред политическите ходове, някъде там, между дворцовия разкош, мраморните подове, горделивите арки, отрупаните с ястия трапези, от една страна, и тежкия живот на бедните, онеправдани, затънали в своите грижи народни маси, от друга страна – някъде там са живели и едни различни човешки личности. Личности, които изглеждали, че живеят на тази земя, но всъщност не били тук. Смутно-сиво-кръвожадната епоха на Късната Западна Римска империя и варварските нападения била и златният век на християнството, на монашеския и отшелническия живот, на християнската литература. Именно през IV-V век творят редица значими автори, сред които изпъкват св. Хиларий Пиктавийски (починал 367), св. Амброзий Медиолански (починал 397), Аврелий Пруденций Климент (починал след 405), блажени Хиероним Стридонски (починал 420), блажени Августин Хипонски (починал 430), св. Павлин Нолански (починал 431), св. Иоан Касиан (починал след 435), църковните писатели от Леринските острови, сред които св. Винценций (Викентий) Лерински (починал след 434), св. Евхерий Лугдунски (починал около 450), презвитер Салвиан Масилийски (починал след 470).

В произведенията на западните християнски автори от IV-V век по един или друг начин се засяга въпросът за отношението към родината, тоест за повечето от тях Римската империя, за пътуването и преселването, за човешкия живот и посоката на нашето пътуване. Тези въпроси се поставяли в собствения живот на християнските писатели, както и изобщо в живота на християните. И получили съответен литературен израз в произведенията от тази епоха.

1. Земните родини

През IV-ти век с два последователни едикта – Сердикийския (311 година) и Медиоланския (313 година) – се променя статутът на християнството в Римската империя. Наглед всичко това трябва да се отрази на отношението на християнските автори към родината. Но дали в действителност е така? – Някаква промяна има може би само в приближените лица и кръгове на императорите. Болшинството от хрис­тиянските автори обаче сякаш не са особено въодушевени да подемат похвални слова за императорите и Римската империя.

В съзерцаване на небесната родина християнските писатели, повечето от които светци и едни от най-добрите представители на човешкия род, сякаш пренебрегвали тази земна родина, в която са се родили. Какви са причините за едно, така да се каже, хладно отношение на християните към Римската империя? Първо, пред техните очи и в ушите им непрекъснато е предупреждението на библейското слово да не се обичат светът и неговите страсти (вж. 1 Иоан 2:17). По времето на земния живот на Христос светът отхвърля Него и Неговите последователи (вж. Иоан 15:18-20); същото се случва и през първите векове на новата епоха, във времето на гоненията. На пръв поглед четвърти и пети век са християнски – но може би преди всичко на думи и в етикетите си, а по-малко в действителност. В поетичното слово на св. Павлин Нолански Рим е „прелъстяващ” и „мами с картини разнообразни” (Paulinus 1894a:48[2]) – очевидно дори и тогава, в четвърти, в пети век.

В уединението на манастира или отшелническото си жилище в планината, гората или където и да е аскетът съзерцава с вътрешните си очи като настоящо онова постоянно съществуващо противоборство между света и Божиите последователи. И кръвта на стотиците хиляди мъченици е все още прясна и зове… Този свят понякога сякаш смътно усеща живителната сила на истинското християнство. И протяга ръце, разтваря длани, за да може, умирайки, да се докосне до живота. Ала в своята смър­тоносна прегръдка сякаш задушава истинското християнство. И какво друго да се случи?! Едва освободили се от жестокостите на езическите гонения, великите представители на човешкия род, на живото, истинско християнство срещат гоненията на официалната проарианска политика на държавата. И това се случило като че ли веднага, току-що след настъпването на благоприятните за християнството времена. С болка възкликва св. Амброзий Медиолански за времената на арианските смутове: „Ала не умихме ли вече достатъчно и предостатъчно, всемогъщи Боже, със своето изгнаничество, със своята кръв убийствата на изповедниците, заточението на свещенослужителите и огромното и нечестиво беззаконие?!” (Ambrosius 1845b:589A[3]).

Често като причина за предпазливото, дори в много случаи отрицателно отношение на християните към обществения живот и съответно към държавата се посочва покварата на света, на обществото, което може и да се нарича християнско, но в действителност не е такова. В една фундаментална фи­лософия на историята от V-ти век – „Божието управление” (De gubernatione Dei), презвитер Салвиан Масилийски прокарва като червена нишка мисълта за тази затъналост на Римската империя в злото и пороците. Той е убеден, че „Римската държава или е вече мъртва, или поне изпуска последен дъх…” (Salvianus 1883:73-74[4]). Несправедливостта на обществения строй в Римската империя предизвиква съжаление, тъга, негодувание, гняв. Обична родина ли е това, където „мнозина се обират от малцина, за които обществените плащания стават частна печалба”?! (Salvianus 1883:107[5]). Това е родината, където „толкова много хора ограбват добрите” (Salvianus 1883:107[6]). Салвиан говори дори за „голяма част от испанците и немалка част от галите”, а също така и за други, „които в целия римски свят римската несправедливост е накарала да не бъдат вече римляни…” (Salvianus 1883:109[7]).

Но изтъкването на покварата в Римската империя като единствена причина за недоверието на християнските писатели към нея не би било правилно. На земята в тези условия на земното битие няма да бъде построен рай. Съответно и отношението към родината, в случая – към Римската империя, би останало същото. Някак странично, хладно, изпълнено с недоверие и чуждо на политическия, военен и всякакъв друг ентусиазъм за постигане на земни и свързани толкова често с несправедливост цели. Християнското отношение към родината, към Римската империя или всяка друга земна страна е плод на едно различно разбиране за земята и живота на нея. Християнинът, истинският християнин е гост, „странник” (hospes, peregrinus) на тази земя, според израза на църковните автори (cf. Vincentius 1985:147[8]). Християнският peregrinus може да се впусне в peregrinatio („странстване”) – поклонническо или мисионерско, сравнително кратко или такова с дългосрочни последици, тоест преселване за целия останал земен живот. Това peregrinatio се свързва с разказа за Авраам (вж. Битие 12:1) (cf. Kasper 1991:166-167) и християнинът, който го предприема, започва да прилича на библейския патриарх. Откликът на Авраам на Божия призив за излизане от родината вдъхновява мнозина християни, които се осмеляват в търсене на нещо по-висше да осъществят „реално излизане от родната страна” (Kasper 1991:167).

След като „ние сме жители на небесата” (Филипяни 3:20), как е възможно тук, на земята, да имаме отечество?! Така е било в Стария Завет, където напусналите своята родина „търсят отечество”. И „ако бяха мислили за онази земя, от която бяха излезли, щяха да намерят възможност да се върнат” (Евреи 11:14-15). Така е и в Новия Завет, където след раждането Си Христос е положен в ясли (вж. Лука 2:7), а после „Синът човешки няма къде глава да подслони” (Лука 9:58). Така е и в хармоничната, единодушна традиция на християнската литература. Там в уединението си християните живеят „като бегълци от шума на този свят”, както пише св. Павлин Нолански на св. Евхерий Лугдунски и съпругата му Гала, избрали да се заселят на Леринските острови (Paulinus 1894a:424[9]).

И някак естествено с оглед на всички тези предпоставки идва свързването на „света” и земните родини. Християнските писатели не намират основание да отделят едното от другото. В какъвто и вид да се представят „родините” те са част от този свят, изправил се враждебно срещу Твореца. Именно затова „отричането от света често означава отричане от земната родина” (Миланов 2009:51). Този свят, тези географски територии и политически формирования, наричани от някои „родини”, преследват своите земни, често дори противни на доброто цели. Именно затова „не трябва”, както пише св. Павлин Нолански на един войник на име Криспиниан, „да предпочитаме нищо пред Бога”, като „родината” също е посочена в думите на светеца (Paulinus 1894a:224[10]). Тоест у западните хрис­тиянски автори от IV -V-ти век „не присъства някаква форма на патриотизъм” (Миланов 2009:51). Отказът от родината понякога е един вид начало, дори условие за дълбок християнски, аскетически живот. Така е с един от най-известните западни светци – Мартин Туронски (починал 397), който оставил своята военна служба и предпочел, вместо да се грижи за уреждането на земните дела, да върви без никакви препятствия към небесната си родина (cf. Severus 1866:113[11]). За да се отправи на едно ново и вълнуващо духовно приключение.

Тукашните, земни отечества са само временни родини, които могат и да не означават нищо за християните. И затова е така лесно да бъдат оставени, ако обстоятелствата или небесното желание в сърцето поискат и наложат това. В този контекст античният космополитичен израз Ubi bene, ibi patria („Където ти е добре, там е родината ти”) получава своята нова актуализация. Този път в един християнски, чисто духовен смисъл. През IV-V век много християни напускат своите родни места и понякога прекосяват огромни разстояния по суша и море, забравяйки роднини и обвързаности, загърбвайки своите земни родини…

2. Пътувания, поклонничество, преселване и мисионерство

В Късната Римска империя възможността за пътувания се улеснявала от редица исторически и културни обстоятелства, най-вече от съществуващия точно по това време космополитизъм. Римската империя обхващала огромни територии и включвала в пределите си много и различни народи и племена. Освен това комуникациите в нейните граници били добре развити (вж. Бояджиев 1996:76). В предишни исторически периоди едно пътуване най-често означавало преселване за цял живот и било продиктувано обикновено от застрашаване на телесния живот поради война, глад, неблагоприятни природни условия и други. Във времената на Римската империя вече се пътувало много повече и, макар че не били налице особени технически средства за пътуване, благоприятните в това отношение исторически обстоя­телства изиграли своята роля. Въпреки трудностите „все пак „хоризонтите” пред римляните били вдигнати” (Бояджиев 2011:41). Това се отнасяло и за християните в границите на империята.

Какви били причините за пътуваниятана християните през IV-V век? Разбира се, са многобройни и разнообразни. Към „земната страна“ на такива пътувания може да се отнесе необходимостта от смяна на местоживеенето заради упражняваната професия. Така например във връзка с професията си на учител по реторика блажени Августин се преместил последователно от родния Тагаст в Картаген, а оттам – на Апенинския полуостров: първо, в Рим и след това в Медиолан.

Още една, така да се каже, „земна“ причина за напускане на родната земя и съответно за пътуване, е преживяно разочарование, трудност или скръб на това място. Така например блажени Августин се „изповядва“ на Бога и читателя след смъртта на един свой приятел: „От тази болка се помрачи сърцето ми и всичко, което виждах, беше смърт. Родното място (patria) стана мъчение за мен, а родният дом – поразително нещастие…“ (Augustinus 1896:70[12]). Блажени Августин избягал от родния град в Картаген, а главната причина по неговите думи бил именно опитът да се откъсне от тъжните спомени за своя приятел там (cf. Augustinus 1896:73-74[13]).

Друга, на пръв поглед странна причина за преселване през V-ти век споменава с тъга и гняв презвитер Салвиан Масилийски. Тя е свързана с факта, че нравите на етикетната „християнска” империя са в някои отношения често по-лоши от тези сред варварските племена. Именно това е причината за факта, че „мнозина… бягат при враговете…, търсейки у варварите римското човеколюбие, тъй като не могат да търпят варварската безчовечност у римляните…” (Salvianus 1883:108[14]).

Понякога пътуванията били предизвикани от гонения[15]. Тоест набезите на вражески племена са една от причините за преселване. Но през IV-ти век преследвания има и във връзка с християнската религия. Те са предизвикани от арианските спорове и проарианската политика на редица императори. Най-видните фигури сред преследваните епископи от това време са св. Атанасий Велики (починал 379) и св. Хиларий Пиктавийски (починал 367). Първият бил най-известният от онези „епископи бегълци“ (Бояджиев 1996:48-49), които потърсили на Запад убежище от държавната проарианска политика в Източната Римска империя. Той дошъл първо в Augusta Treverorum (днес Трир), а след това – в Рим. През 357 година Атанасий написал знаменитата книга „Животът на свети Антоний“. Скоро това произведение било преведено на латински и се четяло повсеместно на Запад. Именно то вдъхновило по особен начин и бъдещия хипонски епископ Августин за неговото обръщане към християнската религия (cf. Augustinus 1896:181, 194[16]). Хиларий Пиктавийски пък, който е роден в Галия, бил заточен на Изток. След изгнаничеството си той се върнал в Галия и „оглавил група аскети в своя епископски град“ (Бояджиев 1996:53). По този начин „през късния четвърти и ранния пети век източният, и по-специално египетският аскетизъм преминал на Запад”, като това преминаване „приело разнообразни форми” (Kelly 1982:506).

В рамките на Европейския континент имало пътувания с цел посещения на църковни лица или събития. Едно такова пътуване осъществил известният и във връзка с българската история епископ на Ремезиана[17] Никита (починал след 414). Никита посетил Италия, Нола и своя приятел Павлин, който, от своя страна, му посветил един „пропемптикон“ – стихотворение за изпращане на път (вж. повече в: Миланов 2016:155-156). Характерно за християнското светоусещане е, че „всяко едно пътуване напомня изобщо за много по-мащабното земно пътуване на всеки човек” (Миланов 2016:156). Така Бог трябва да бъде „спътник“, „предводител“ и „светлина“ за пътя на Никита. Този път пък минава „през бродовете мрачни на този тъмен век“ и целта му e „на спасението пристанището въжделено“ (Paulinus 1894b:89[18]).

Има още →