Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната осма глава)

Глава 9

ЗАЩО БОГ ЧЕСТО ПЪТИ НЕ ИЗПЪЛНЯВА МОЛИТВИТЕ НИ?

Мнозина християни се оплакват: ”Aз се моля по правилата, но чувствам, че Бог не ме чува”… Това оплакване заслужава да бъде разгледано по-обстойно.

Човек се моли, за да получи нещо. Той трябва, следователно, да види какво препятства молитвата му да бъде удовлетворена. Св. Иоан Златоуст казва: ”Всякога трябва да помним, че сме длъжни не само просто да се молим, а да се молим така, че да бъдем чути[1].” Случва се, че и след като сме изпълнили условията за успеха на нашите молитви, пак да нямаме отговор от Небето. Как трябва да се обяснява Божието мълчание?

Тук има една тънкост, която ще изясним в настоящата глава. ”Молитвата — обяснява св. Иоан Златоуст – бива недостатъчна за получаване на желаното, ако не я извършваме така, както е угодно Богу. И фарисеят се молил, но не получил полза. И евреите се молели, но Бог не отвърнал на молитвите им, защото се молели не както трябва… А какво е нужно? – Нужни са ридания, сълзи, въздишки, отдалечаване от порочните хора, страх и опасение от Божия съд… Да бъдем чути от Бога, това зависи от следните условия: 1) да сме достойни да получим изпросваното; 2) да се молим съгласно с Божиите закони; 3) да се молим непрестанно; 4) да не искаме нищо суетно; 5) да просим полезното; 6) да изпълняваме от своя страна онова, което е заповядано. По този начин мнозина са били чути: Корнилий бил чут заради добрия си живот (Деяния апостолски 10:4); хананейката – за неотстъпността в молитвата (Марк 7:25-29); Соломон – за високия предмет на своята молитва (3 Царства 3:11); митарят – за смирението си (Лука 18:14[2])”.

Като дава тези така важни обяснения, които в общи черти съвпадат с разгледаните в предишната глава условия за успешна молитва, св. Иоан Златоуст на друго място, утешавайки неудовлетворените труженици на молитвата, изтъква, че е по-добре понякога да не бъдеш чут, защото не всяка наша просба е полезна за душите ни. ”Затова – заключава св. Иоан Златоуст, – ако не бъдем чути, нека прославяме Бога и за това[3]”.

Впрочем, ако искрено се молим и сме умъдрени от здрав духовен опит, ще разберем, че не е възможно да не бъдем чути в един или друг смисъл. Случва се Бог да не удовлетвори пряко желанието ни, изразено в нашата молитва. Това обаче не значи, че Той е презрял молитвите ни. Напротив, Той ни дава винаги нещо, и то по-добро от онова, което просим от Него, макар и да изглежда понякога, че Той не ни дава нищо, или даже ни лишава от нещо.

Например ти просиш здраве, а Бог ти изпраща за изпитание болест. Защо е тази несъобразност? – Вярващите смирени християни знаят защо Бог постъпва така. Те дълбоко са убедени в думите на Писанието: ”Господ наказва, когото обича” (Евреи 12:6) и не роптаят при заболяване, а търсят да открият скритото в болестта Божие благословение. Защото Бог не праща болестта безцелно, а жадува да ни облагодетелства чрез нея духовно. Ние сме болни от грях. Чрез болестта на тялото Бог лекува душата. Постарай се и ти, когато се разболееш да откриеш Божията милост в пратеното ти наказание. Тогава не само няма да се сърдиш на Бога за временното изпитание, а ще целуваш благоговейно Ръката, която те наказва. Като ти отнема за известно време здравето, Бог те цери духовно от грехове и ти дава възможност да се обогатиш с най-ценните добродетели – търпение и смирение, без които никой не може да спаси душата си и да наследи Царството Небесно (Матей 5:3; Лука 21:19). Отнемайки ти нещо малко – временното здраве, – Бог ти дава нещо велико – вечното Царство Небесно! А то е безспорно по-голямото благо. За него св. апостоли, а след тях хиляди и милиони мъже и жени са оставяли всичко – къщи, братя, сестри, баща, майка, жена, деца, имоти и прочее, за да последват Христа (Матей 19:27-29). Светите мъченици пък жертвали и живота си, за да придобият Царството Небесно. Защото то не се добива без скърби и жертви (Деяния апостолски 14:22). Никой, който е тръгнал по пътя на себеотричането, не е останал разочарован: като е загубил някои временни ценности, които рано или късно и без това ще бъдат напълно загубени при напускането на този свят, той е спечелил вечните блага, които никой не може да ни отнеме (Матей 6:19-20).

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната седма глава)

Глава осма

УСЛОВИЯ ДА БЪДЕ МОЛИТВАТА НИ ЧУТА

За да бъде молитвата ни чута, тя трябва непременно да отговаря на известни условия.

1.Първото от тях е да сме изпълнени с истинска вяра в Бога. Ако молитвата е разговор на душата с Твореца, то ясно е, че човек трябва да има правилно отношение към Него като личен, жив и чуващ нашите молитви Бог.

Мнозина днес, когато става дума за вярата, казват: „Ние не отричаме, че има една Сила”. Но каква е тази Сила, те не си дават труда да узнаят. Такава обща и неопределена вяра в нещо, самò по себе си неясно и неотричането на някаква си ”Сила” съвсем не са достатъчни за да направят човека истински религиозен и да го научат да се моли. И електричеството е сила, и то огромна сила в природата! Но кой се моли на електричеството? И кой очаква да бъде чут от него?!… Не! Нашата вяра в Бога трябва да бъде просветена, уточнена, правилна, православна, тоест такава, на каквато ни учи Свещеното Писание, когато ни внушава, че ”без вяра не е възможно да се угоди на Бога” (Евреи 11:6).

Единствено просветената, сърдечна, правилна и силна вяра в Триединния Бог ни поставя в живо молитвено общение с Него, Твореца на вселената, Промислителя за всички твари и Спасителя на нашите грешни души. Без такава вяра няма връзка с нашия Небесен Отец. И ако във физическия свят, при добре устроени радиопредаватели един сигнал, пратен от дадено място, може да се чуе в същия миг на другия край на земното кълбо, колко по-бързо може да стигне молитвата до Бога при условие ”предавателят” на вярващата душа да е в изправност.

Много могат да бъдат повредите на нашия молитвен духовен ”апарат”. Но най-опасната и най-фаталната от тях е съмнението във вярата. Пропълзи ли то в ума и настани ли се в сърцето, това значи – край на молитвата. Ако съмнението пък се изроди в неверие, тогава напълно се разстройва целият духовен живот, престава всякаква връзка с Бога и човек потъва в мрака на богоотлъчеността. Затова човек трябва много да се пази от съмнението и неверието. Преди молитвата той трябва да прогонва от сърцето си всяко колебание във вярата, като помни, че семената на съмнението се сеят от дявола. Врагът на нашето спасение ни внушава маловерие, или даже безверие, за да осакати молитвата ни. Затова усетим ли, че съмнение се е прокраднало в ума ни, нека се съкрушим и си кажем думите: ”Вярвам, Господи! Помогни на неверието ми!” (Марк 9:24) и тогава да почнем да се молим.

Отец Иоан Кронщадски горещо препоръчва да не пристъпваме прибързано към молитва, докато не сме разпръснали у себе си мъглата на съмнението. Ето и неговите думи: ”Ако нямаш твърда, непосрамваща вяра във Всеблагия и Всемогъщ Бог, не бързай да Го молиш да ти дарува каквото и да е благо. Иначе дяволът ще те срази и нарани с маловерие или неверие във възможността да бъде изпълнена твоята молитва и ти ще си отидеш от Божието лице посрамен, унил и мрачен[1]”.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната шеста глава)

Глава седма

БОРБА С РАЗСЕЯНОСТТА

Ние видяхме, че за да бъде молитвата ни действена, трябва да принуждаваме ума си през време на извършването ѝ към съсредоточеност, а сърцето си – към съответни молитвени чувства. Липсата на съсредоточеност създава разсеяност, а разсеяността угасява всякакъв молитвен пламък и пречи на сърцето да се умилява при молитвения разговор с Бога. Така молитвата става хладна, безплодна, и ние зле се ощетяваме.

Разсеяността в молитвата се среща не само у миряните. Има я и у духовниците. Тя е всеобща болест на падналия в грях човешки род. Напада както обикновените християни, така и онези, които са посветили целия си живот само на молитва. Не само днес молитвеният дух не е на висота. И в древните благодатни векове, когато е имало велики молитвеници, някои обикновени монаси, особено начинаещи, са били побеждавани често от разсеяността. Поради това техните наставници трябвало специално да ги предпазват от това голямо зло. Св. Нил Синайски например пише: ”Хубаво е да пребъдваме непрестанно в молитва и да упражняваме ума си в събеседване с Бога. Но така ли е у нас? – Често, като се отклоняваме от думите на молитвата, ние тръгваме подир увличащите ни помисли и нито се отричаме от тях, нито се огорчаваме от тях, което поне би било признак на несъгласие на волята ни… Макар външността ни да показва молитвен вид – защото, коленичили, ние из- глеждаме за околните като молещи се, – с мисълта си обаче ние си представяме нещо увличащо ни, благосклонно разговаряме с приятелите си, с гняв злословим враговете си, пируваме с гостите, строим къщи…, садим дървета, пътешестваме, занимаваме се с търговия, с голяма загриженост устройваме делата на църквите… и с всичко, което ни подскаже помисълът, се съгласяваме така, както на нашите страсти е угодно да настройват към това нашето сърце. А молитвата иска умът да бъде чист от всякаква странична мисъл и да не допуска до себе си нищо немолитвено, макар то да е дори хубаво[1]“.

Една от най-главните причини да се молим разсеяно е нашата голяма привързаност към земните неща. Господ Иисус Христос е казал: ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви”(Матей 6:21). Ако съкровището ни е на небето, при Бога, ние ще мислим през време на молитва за небесното. Но ако съкровището ни е на земята, сърцето ни все нататък ще ни наклонява.

Преди години в Рилския манастир се подвизаваше един много благ и духовно издигнат старец – схимонах Павел. Необразован, той имаше много голяма природна мъдрост, светоотеческа начетеност и благодатни прозрения. Поклонници поднасяха на св. Иоан Рилски много дарове – ризи, чорапи, кърпи, които впоследствие се раздаваха на братята. И схимонах Павел получаваше своя дял. Но той бързо раздаваше всичко на бедните манастирски работници.

Когато го питахме защо прави така и не задържа нищо за себе си, той отговаряше: ”Защото излишните вещи пречат на монаха в молитвата. Сърцето се привързва към тях и се отчуждава от Бога. Ако започна да трупам тук много неща, ще взема да мисля повече за тях, отколкото за Бога. ”Дето е съкровището ви, там ще бъде и сърцето ви” – е казал Господ.

Във връзка с тези свои разсъждения отец Павел ни разказваше следния пример: ”Когато бях дете, имахме голямо и хубаво куче – Караманчо. Мама му хвърляше на двора остатъците от яденето и кокалите. Аз обичах да го наблюдавам. То ще изяде яденето и като се нахрани, ще вземе някой останал голям кокал, ще го зарови в градинката и ще легне близо до него да се припича на слънце. Затваря си очите и се прави, че уж спи. Но аз виждах, че едното му око гледаше все към заровения кокал. Там му беше съкровището, там му беше и сърцето! Кокошките, които обикаляха из двора и търсеха какво да кълват, идваха до мястото, дето беше скрит кокалът. Щом почнеха да ровят там, Караманчо изведнъж скачаше и с лай почваше да ги гони. Мама се чудеше защо Караманчо лае по кокошките. Това той никога иначе не правеше. А аз знаех причината – Караманчо си пазеше кокала!… Така ще стане и с мене, ако взема да трупам излишни вещи. Сърцето ми ще се привърже към тях и ще се отклони от Бога”.

Истинските монаси обичат нестяжанието по чисто духовни съображения – от любов към Бога. Те се боят да не би поради пристрастяване към разни земни неща да се отклонят от привързаността си към Бога и от сладкото молитвено беседване с Него. Греховните пристрастия притъпяват молитвения дух. Те разсейват и убиват молитвата. С това доказват богопротивната си насоченост. Така е с монасите, така е и с миряните. Затова християнинът не бива да се привързва към нищо земно, ако иска да има правилна молитвена връзка с Бога.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната пета глава)

Глава шеста

КАК ДА СЕ МОЛИМ, КОГАТО СМЕ ХЛАДНИ?

Един от най-опасните врагове на молитвата е духовното охлаждане. Изстине ли сърцето към Бога, застрашен е духовният живот, застрашена е и молитвата като негова най-жива изява. И тогава човек започва да линее духовно. Охладнее ли пък напълно, той духовно умира. Мъртъвците са студени. Ето защо трябва особено много да се пазим от духовното охлаждане.

Как се появява то? – Епископ Теофан Затворник пояснява това със следните думи: ”Охлаждането става така: започва със забравянето… Човек забравя Божиите благодеяния, Самия Бог и своето спасение чрез Него, забравя и опасността да остане без Бога; помненето на смъртта изчезва. С една дума, скрива се цялата духовна област. Това се причинява и от врага, но и от разсейване на мислите поради разни (суетни) дела, грижи и прекалено общуване с хората. Тогава всичко (духовно) се пренебрегва, сърцето изстива и съчувствието към духовното се пресича. Явява се нечувствие. А когато то дойде, заедно с него идват и нерадението, и безгрижието. Вследствие на това духовните занятия се отлагат за известно време или дори съвсем се изоставят. И пак почва старият безгрижен и нерадив живот в забравяне на Бога и в угаждане само на себе си. Макар в това да няма на вид нищо нередно, но и нищо Божие няма. Такъв живот е пуст! Ако не искате да попаднете в такава пропаст, пазете се от първата крачка – забравянето. Затова всякога си спомняйте за Бога и за Божествените неща. Това ще поддържа у вас топло чувство към тях, а от едното и от другото постоянно ще се възгрява ревността. Това е животът[1]!”

Охлаждането приема разни форми. Създавайки безчувствие и небрежност към молитвата, то намира винаги някакво оправдание за проявяваното нерадение. Но всички тези оправдания в Божиите очи са несъстоятелни. За самия човек пък, който ги измисля, те се оказват пагубни. Затова, случи ли ни се да охладнеем към молитвата, не бива да търсим оправдание за своята нерадивост, а да си спомним откъде сме паднали и да се покаем, задето сме оставили първата си любов към Бога (срв. Откровение 2:4-5).

Ето някои от формите, в които се проявява гибелното охлаждане.

1.Някои вярващи, ръководени уж от положително, а не от отрицателно отношение към молитвата, не се молят, когато нямат нужното топло молитвено настроение, и поради охлаждането си прекарват дни и седмици, а може би и месеци, и години, без молитва. Тяхната максима е: ”Моли се, когато чувстваш, че сърцето ти е отворено за молитва. А когато то е затворено, недей се опитва да се молиш. Все едно, то ще си остане чуждо за молитвата”. Правилно ли постъпват такива християни?

Великият молитвеник и чудотворец на нашия век, отец Иоан Кронщадски отговаря така на подобни възгледи: ”Казват: ако нямаш желание, недей се моли! – Лукаво плътско мъдруване!… Престани да се молиш, и ти съвсем ще отстъпиш от молитвата. Плътта това и желае! Но Царството Божие бива насилвано (Матей 11:12). Без самопринуждаване към добро няма да се спасиш[2]”.

Молитвата е сродна с добродетелите; и понеже е сродна с тях, тя попада под техните правила. Когато човек е обхванат от някой порок, нима е освободен от задължението да се бори с него? – Съвсем не! Напротив, той трябва, поради бедственото си положение, още по-усилено да се противи на обхваналата го страст и да се стреми към противоположната ѝ добродетел. Така и когато човек е обхванат от изкушението на хладност и леност към молитвата, не трябва още повече да се разпуска, а да победи леността и неохотата си със себепринуждаване към молитва. И както с усилия на волята се преодоляват пороците, разбира се, като се призовава на помощ Божията благодат, така и при липса на молитвено настроение човек трябва с усилия на волята да се вдига от одъра на леността и да се самопринуждава към молитва, укорявайки се за своята разпуснатост. Бог няма да остави невъзнаградена такава борба за придобиване на молитвен навик и за създаване на молитвен дух.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

(Към предишната четвърта глава)

Глава пета

НЕПРЕСТАННАТА МОЛИТВА

Животът ни на земята може да се оприличи на рисковано пътуване през тъмен вековен лес, дето се таят многобройни зверове и се крият разни опасности. Как ще се опазим невредими? И как ще стигнем до определената цел на пътуването си? – Необходимо е крайно изострено внимание и непрестанна усърдна молитва, за да не погинем насред пътя си. Вниманието, както и постоянната молитва ще привлекат върху ни Божията благодат, без която ние не можем да се избавим от дебнещите ни злини и да стигнем до жадувалата страна на спасението.

Като има предвид опасностите, посред които се движим, св. апостол Павел ни съветва: ”Гледайте, колко внимателно трябва да постъпвате: не като неразумни, а като мъдри” (Ефесяни 5:15). ”Непрестанно се молете!” (1 Солуняни 5:17). Но и Сам Христос ни учи да пребъдваме в неотстъпна молитва: ”Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение!” (Матей 26:41). За да ни покаже как трябва непрестанно да се молим, Господ ни е разказал притчата за вдовицата, която не давала мира на съдията, докато той не я удовлетворил (Лука 18:1-8).

Непрестанната молитва не е случайно предписание. Тя е неотделима част от християнския подвиг. По учението на св. отци, всички ние – и духовници и миряни – сме длъжни непрекъснато да бъдем във връзка с Бога. Ето какво казва св. Григорий Палама: ”Никой да не мисли, че само лицата, които имат свещен сан, и монасите са длъжни непрестанно да се молят, а не и миряните. Не, не! Всички ние, които сме християни, имаме задължение да пребъдваме всякога в молитва[1]”. Защото молитвата е светлина, а без светлина не можем нито да живеем, нито да се движим сигурно по пътищата. Св. Иоан Златоуст казва: ”Както слънцето е светлина за тялото, така молитвата е светлина за душата… Ако за слепия е беда да не вижда слънцето, колко по-голяма беда е за християнина да не се моли непрестанно и да не пуска чрез молитвата Христовата светлина в душата си[2].”

Някои ще възразят: как е възможно непрестанно да се молим? Ние имаме толкова други ежедневни задължения. Заети сме с работа, с която си изкарваме прехраната! Можем ли да се откажем от всичко това и да прекарваме цялото си време само в молитва?

Ще отговорим: непрестанната молитва не се състои в непрекъснато стоене пред иконите или в правене безбройно множество поклони, или в отказване от всеки полезен труд, или в постоянно произнасяне на молитвени думи. Не! — Тя се състои в молитвеното настроение, което може да бъде постоянно. Ако християнинът свикне правилно да се моли, той ще си създаде такова настроение чрез своите редовни молитвени упражнения. Към какво водят те, ако не към обикване на молитвата? Упражняващият се в достигане на истинската молитва стига всъщност до радостта на Богообщението, с която никаква земна радост не може да се сравни. Той е вкусил, колко е благ Господ (Псалом 33:9). Опитал веднъж от тази небесна радост, той постоянно се стреми към нея и гледа да не я загуби. Както услаждащият се от греховните радости мисли постоянно за тях и се стреми към тях, така и вкусилият от сладостите на молитвеното общение с Бога търси да поддържа това общение, все за Бога мисли и така си създава молитвено настроение. А това молитвено настроение е тъкмо непрестанната молитва. Тя е горене в любов към Бога, тя е топене на сърцето в огъня на Божията благодат. Тя е постоянна жажда за Бога. С такава жажда са се отличавали всички Божии угодници. Такава жажда е изпитал и св. пророк Давид, та е писал: ”Както кошута жадува за водни потоци, тъй и душата ми, Боже, копнее за Тебе!” (Псалом 41:2). Тази жажда не само може, но и трябва да бъде непрестанна. Тя е крайно нужна нам, защото е спасителна, за разлика от безразличието към Бога, което е пагубно.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Към предишната част (Външна и вътрешна молитва)

Глава четвърта

Упражнения за достигане на истинската молитва

Светите отци богомъдро учат, че основа на всяка молитва трябва да бъдат простотата, смирението, страхът Божи и благоговението.

Немислимо е богоугодно да се помоли един вярващ, който няма простота, а лукавства в сърцето си пред човеците и пред Бога или е изпълнен с гордост, или е дързък и не чувства никакъв страх Божи. Искаш ли с полза за душата си да се помолиш, постарай се най-напред да скъсаш с лукавството, да изгониш лицемерието, да се смириш и настроиш благоговейно. Застани пред Бога с простодушието на дете, почакай да утихнат суетните житейски шумове и глъч в душата ти, съзнай греховете си, представи си Страшния Божи съд и вечните мъки, към които те води лошият ти живот, извикай страх Божи в сърцето си и чак тогава почни да беседваш с Бога. Иначе, ако с неумиротворено от страстите сърце и с погълнат от земни впечатления ум застанеш на молитва, устните ти ще бъбрят молитви, но умът ти ще блуждае другаде, сърцето ти ще бъде далеч от Бога и ти не ще получиш от Небето онова, за което бездушно и машинално се молиш. Такава молитва, вместо да те сближи с Бога, ще те отчужди от Него. По-добре отложи за малко молитвата си, отколкото да я казваш в неподходящ момент, когато си цял отнесен в други сфери.

„Преди да започнеш да се молиш, приготви се!” – четем в Писанието (Иисус син Сирахов 18:23). Ако ние старателно се подготвяме, преди да се явим с нашата молба пред някой земен големец и когато сме вече при него, внимаваме във всяка своя дума, за да не сбъркаме, то как смеем без молитвено благоговение, без сърдечна простота и смирение да разговаряме с Бога! Помисли си, дръзки човече, кой си ти и пред Кого заставаш на молитва! Ти си твар, и при това грешна! А Този, пред Когото коленичиш, е вечният, всемогъщ и непостижим Творец! Той те е създал! Той може с едно само леко подухване да те унищожи! Защото ”какво е нашият живот? – Горене на свещичка! Достатъчно е за Онзи, Който я е дал, само да я духне, и тя ще угасне[1]”. Ако Господ е благоволил да те удостои да влизаш в молитвен разговор с Него, то е от безкрайно съчувствие към Тебе, дълбоко падналия в грехове човек! Твоята молитва е свидетелство за Божията велика милост и непонятна любов към тебе! Затова, когато пристъпваш към молитва, припомни си с Кого искаш да беседваш, потръпни и с благоговейна откровеност, с детска доверчивост, със смирено сърце и с дълбоко страхопочитание изкажи болката си или поднеси благодарността и хвалението си. Не забравяй, че Бог ни върши голямо благодеяние с това, че ни позволява да Му се молим. Той не само ни позволява, но дори ни заповядва това, желаейки нашето добро. Когато ни говори: ’Търсете лицето Ми” (Псалом 26:8), Той ни призовава към общение със Себе Си, за да ни освети и духовно усъвършенства. Когато ни подканва: ”Призови Ме в скръбен ден, и Аз ще те избавя” (срв. Псалом 49:15), Той иска да получи повод да излее над нас Своите небесни благословения. Когато ни увещава: ”Обърни се към Мене, защото Аз те изкупих” (Псалом 44:22), Той иска да ни подаде спасителна ръка и да ни избави от нашия мъчител – дявола! Христос, въплътената Любов, дал живота Си за нас, Сам ни съветва да се молим, като казва: „Искайте… Търсете… Хлопайте! ” (Матей 7:7). Той Същият трогателно зове: “Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” (Матей 11:28).

”Кой не би се изумил – възклицава св. Иоан Златоуст – от човеколюбието на Бога, което Той проявява към нас, като е дал на хората такава велика чест, че ги е удостоил с молитва и събеседване със Себе Си! Във време на молитва ние наистина говорим с Бога. Чрез нея ние влизаме в съединение и с Ангелите. ”Ето защо: ”приближаващите се към Бога трябва да вършат това с радост и страх; със страх – за да не се окажем недостойни за молитвата, а с радост – поради величието на честта[2]”, която ни се оказва.

Има още →

Архимандрит Серафим (Алексиев)

Към предишната част (Различни видове молитви)

Глава трета

Външна и вътрешна молитва

Молитвата може да бъде външна и вътрешна. Външна е онази, която има само външни прояви. Тя е мъртва, формална, фарисейска молитва. Вътрешна молитва е онази, която блика от сърцето. Тя е угодна Богу, защото свидетелства за копнеж по Бога и за любов към Него. Сърдечността, искреността, въодушевлението, покайността, живата вяра, топлото чувство, страхът Божи, благоговението, трепетното упование, пламенната любов, смиреното съзнание за недостойнството, съкрушението, готовността за послушание и предаността на Божията воля – това са съществените признаци на истинската, вътрешната молитва. Липсват ли тези признаци и особено най-важните от тях – вярата, съкрушението и пламенното чувство, нямаме истинска молитва. По думите на св. Иоан Лествичник, трябва да се молим с много чувство и с дълбока вяра, която дава криле на молитвата[1]. По това се познава искрено молещият се, че той във време на молитва трепти от благодатни чувства и лети върху крилете на вярата към небето, забравя всичко около себе си и умолява Бога с твърда убеденост, че ще получи просимото.

Коленичил пред иконите, той или съкрушено плаче за своите тежки грехове, като моли за прошка, или със светнали от признателност очи благодари за знайни и незнайни Божии благодеяния, или въздишайки от все сърце, проси – било помощ в сполетялата го беда, било здраве и спасение за себе си и за своите близки, или пък възторжено славослови своя Създател и Промислител.

Който застава на молитва, а сърцето му не пламти подобно на кандилцето пред иконите, той не се моли, а само чете молитви. Неговата молитва е външна, механическа и затова е мъртва, недействена. Такъв човек, макар и изправен пред иконите, всъщност не общува духовно с Небето. Безчувствената, външната молитва не може да привлече никаква благодат и сърцето остава празно.

По убеждението на всички св. отци, един от най-съществените белези на истинската молитва е пламенното чувство. Без него изобщо няма молитва. Но тук трябва да направим веднага една важна уговорка. Не всяко чувство е ценно при молитвата. Сантименталните, нетрезвите и сладникави чувства я развалят. Унилите чувства я убиват. А прекомерните възторжени чувства я водят към израждане. Светоотеческата мъдрост забранява всякакви невъздържани изблици, душевни изстъпления и молитвени екзалтации, защото те отчуждават човека от съзнанието за греховност, създават в него фалшива представа за мнима праведност и довеждат молитвата до най-опасни извращения, при които човек мисли, че се моли правилно, а всъщност се заблуждава. Като не се допитва до никого и върви самочинно по пътя на духовния живот, заблуденият християнин изпада при екзалтираната си молитва в мечтателност, разгорещява се от психофизическо напрежение, разпалва въображението си и взима фантастичните си преживявания за благодатни явления. Това опасно състояние се нарича, на езика на св. отци, духовна прелест, което значи духовна прелъстеност, измаменост от дявола.

Духовната прелест се избягва чрез поддържане на постоянно покайно чувство и чрез искрено съзнание на своята греховност. За тази цел човек трябва често да се изповядва, да счита себе си по-лош от всички и да се самоунижава, ала не пред другите (защото това може да премине в лицемерно скромничене), а пред своята съвест и пред Бога.

Има още →