Атанас Атанасов

Пастирските процеси и отношението на тоталитарната власт към тях и към църквата могат да бъдат наречени места на памет. В тези места на памет може ясно да се видят стилът и методите на работа на тоталитарната държава и силата на човека да отстоява своите религиозни убеждения независимо от високата цена, която е платена. Местата на памет живеят от усещането, че „няма как днес да се поддържат и утвърждават принципи на свободата като валидни принципи, като принципи, в които искрено вярваме и които наистина сме готови да следваме, ако не се помни и ако не се осъди морално несвободата вчера[23].“

Пастирските процеси като места на памет имат морално и политическо измерение и перспективи, свързани със злото в новата политическа система. „Злото в последна сметка се свежда до епистемологическа „грешка“ – вижда се като плод на ограниченост, грубост, невежество и в края на краищата – като не-знание[24].“ Калин Янакиев пише още за злото „като просто погрешно предизвикано (отвън) действие. То пак е „грешка“, само че грешката му се пренася от (не)способността за сдържаност и мъдрост у подбудителя му – овъншностява се съвсем“[25]. Представителите на тоталитарната власт, участници в целия този процес, са показателни не толкова за моралната същност на човека изобщо, колкото за моралните последици от участие в злото на системата, потискане и насилие върху другия и различния в тоталитарната държава. Мисля, че всички тези хора не са лишени от добродетели изобщо. Но къде, как и за каква кауза ги проявяват е важният въпрос. Дали не са подведени и впоследствие излъгани? Понеже политическата реалност за която те се борят – братство и равенство, е невидима за момента. И се налага да се вярва и разчита на обещания за светлото бъдеще. Диктатурата на пролетариaта налага откриване и залавяне на виновните за злото в онзи момент – „врагове на народа“, пастири „шпиони“, фашисти и други. Надявам се тези хора, поне в личния си живот, да не са били толкова зли, колкото са в публичния си живот. Въпросите могат да продължат. Възможно ли е в публичния живот да си един и в частния живот – друг[26]? Сигурно е възможно, чрез поставяне на маски. Но каква е перспективата на такъв двойствен начин на живот и какво е наследството от него? Предполагам – една неустановена и размита идентичност.

Липсата на публични дискусии върху въпроси от всеобщ интерес за времето на комунистическото управление е причина за непълни и изкривени описания на комунистическото минало. Недостигът на самопознание се превърна в един от факторите за бавно протичащата промяна във всяка област на обществото. Как да разберем и осмислим комунистическото минало? Това е въпрос, който все още очаква отговори. Мисля, че желанието за власт и слава на всяка цена, получаването на властта и удържането ѝ с насилие, се превръща в религия за атеизма. Това може да бъде отправната точка за разсъждение. „Ключ към разбирането на движещите механизми на комунистическата система на власт е значението на думата „имам“ – „имам хляб“, „имам власт“, „имам човека“. „Има власт“ този, който „има човека“. Но как може да се „има“ един човек? Като се разполага със средства, без които човекът не може да живее. Самата привързаност на човека към живота – инстинктът за самосъхранение, трябва да се предаде в ръцете на властта[27].“ Сега може по-лесно да си обясним защо БКП бе наричана „партията майка“, а диктаторът Тодор Живков „Тато“. Новата власт афишира премахването на частната собственост и комунистическата власт става притежател на средствата за производство и управляват от името на пролетариата. От нея зависи кой ще има хляб, дом, жителство, образование. Отива се по-далече, „новият човек“ не е зависим от политическата власт само за физическото си оцеляване, но от него се изисква ревностно да вярва и да се покланя единствено и само на майката партия. Показаното съмнение и неверие в партията „майка кърмилница“ се наказва с проклятие за отцеубийство. И това се обявява като акт на историческа справедливост.

Стил и методи на работа на комунистическата власт

Предложението на инспектор Панайотов за бъдещите действия и методи на работа на новата власт е: „Генералната линия в бъдещето следствие според мен трябва да бъде съвкупност от следните методи: 1. Създаване убеждение в него за известността на следствието на голяма част от непризнатите факти; 2. Създаване в него чрез обстановка силно желание и влечение към живота; 3. Даване от следователя убедителна надежда, че единствено след чувствителни признания в тези области ще може скоро да излезе на свобода, спечелил доверието на днешната власт и обратно ще изгние в килиите или нещо по-лошо… Въобще използване правилно на неговите слаби места; 4. Твърдост и увереност.“ Желанието за власт на инспектора явно е толкова голямо, че е променило неговата същност, като че ли злото се е вселило в него. От една страна това зло застрашава, но същевременно съблазнява, отблъсква и привлича, създава усещане за надежда в безнадеждната ситуация и едновременно заплашва – ще изгниеш в килиите или нещо по-лошо. Злото се проявява в контекста на двузначност. Когато инспекторът пише предложението за бъдещи действия, се представя за добронамерен и това, което предлага смята за добро. Но за кого е добро? За него самият и новата власт, пред която той иска да се докаже верен. Той и властта изглеждат едно, имат еднакви цели. За претърпелия цялото насилие и получена осъдителна присъда пастир Зяпков сега се предлага нов план. Злото се явява условие, че единствено след не какви да е, а след чувствителни признания би могъл да получи желаното добро, правото да живее, което се държи здраво в ръката на новата власт. И още нещо важно. Злото изкушава и обещава на пастир Зяпков, че може да спечели и доверието на днешната власт. Много интересно – това, което е благо и ценно за инспектор Панайотов, това той предлага, а с него и изкушава – „ще спечелиш доверието на днешната власт“. Обещание за добро бъдеще от новата власт, която може да е „благосклонна и добронамерена“, при изпълнение на нейните изисквания. Зависи само от личния избор. Накратко предложението на инспектора е ако пастир Зяпков признае нещо, което не е направил, го чака добро – освобождаване от затвора и доверие от властта. Ако не признае, няма да получи свобода и доверие от властта, а ще изгние в килиите. Ще обобщя. Изкушението ражда надежда, а заплахата я убива. Нищо не се получава, на изходно ниво сме. Това само изглежда така, но всъщност става въпрос за борба на две перспективи на надежда. Надежда, която има по-далечна перспектива от видимия свят, която достига до невидимата реалност и прави човека да бъде и отстоява съзнателно своя избор. И надежда с временна перспектива, за тук и сега, която превръща човека в конформист. Това е стара борба, да имаш или да бъдеш. „При притежателния модус щастието се изразява в превъзходство над другите, във властта над тях и в крайна сметка в способността на един човек да завладява, ограбва, да убива. При битийния модус то се изразява в обичта, грижата за другите и самопожертвувателността[28].“Това са двата основни начина на съществуване при човека – притежанието и битието. Склонността да се приеме едно от тях и да се практикува, по-често влияе върху взаимоотношенията и социалното единство в обществото. Това са морални дилеми на личността.

Има още →

Атанас Атанасов

Пастирските процеси в същността си са резултат на целенасочени действия и наложен терор от завзелата властта в България на 9 септември 1944 година комунистическа партия. Накратко казано, на 5 септември 1944 година Съветският съюз обявява война на България. Hа 8 септември Трети украински фронт навлиза в България и я окупира без да срещне съпротива от българската армия, което е важна предпоставка за влизането на комунистическата партия във властта на 9 септември. Комунистическата партия по това време се ръководи „дистанционно“ от Георги Димитров, който, получил съветско гражданство, се намира в Москва. Той напуска страната след септември 1923 година и се връща в България през ноември 1945 година. Застаналият начело на новата ОФ власт, небезизвестният Кимон Георгиев, прави обръщение към нацията по Националното радио в 6 часа и 25 минути на 9 септември 1944 година. В десет точки се представят приоритетите на новата политическа власт, които той прочита пред българския народ. Ще отбележа само някои от тях:

т. 1. Пълна политическа свобода;

т. 2. Свобода на словото;

т. 9. Прочистване на администрацията от противонародни елементи;

т. 10. Прочистване на дипломатическите мисии от вражески и противонародни елементи[1].

На 9 септември 1944 година от затвора са освободени много затворници, осъдени за антидържавна и криминална дейност, които бързо стават част от наказателните формирования в новата политическа ситуация и участват в специалните групи за издирване и залавяне на „народните врагове“. По предложение на Антон Югов – министър на МВР, е издадено Постановление №1 от 10.09.1944 година на Министерския съвет за създаване на нова щатна милиция. Изискванията за назначаване са свързани с вярност към партията, заслуги за установяването на народната власт и препоръка от ОФ. В тази нова политическа реалност започва масово записване на нови членове в редовете на комунистическата партия, съществуваща дотогава нелегално[2]. За това явление Георги Марков пише: „На 9.09.1944 година БКП броеше не повече от няколко хиляди души. Една петилетка по-късно нейният брой с кандидат-членовете беше около половин милион. Откъде дойдоха тези хора? Как внезапно те станаха комунисти? Как разбраха, че са комунисти?… Мисля съвсем определено, че най-мизерната част от нашия народ, тинята и мътилката, полудегенерати – мечтатели за власт, некадърници, неспособни за никакво творческо дело, вулгарни и амбициозни кариеристи – всичко това се юрна към партията и властта… Нека сега дебело подчертая, че според мен терорът и насилието в България имаха две майки. Едната – идеологията и другата – лична необходимост от правене на зло на ония, които я провеждаха. Ако идеологията беше вдъхновението и оправданието на злото, то практическото изпълнение беше резултат на нисши животински инстинкти [3].“

Това звучи ужасно. За този период Георги Христозов разказва: „Цветът на българската интелигенция във всички сфери на живота е ликвидиран с един замах от болшевиките. Това е „курбанът“ на окупацията, наречена от комунистите освобождение… Селекцията е страшна – прости хора не са убивани, бедни хора не са убивани! Убивани са хора с над гимназиално образование, били са известни в обществото, свещеници, кметове, секретар-бирници, бакали, журналисти, банкови служители, участъкови полицаи, адвокати, фелдшери, лекари, учители, средно ниво интелигентни хора, които са били проводник на интелигентност, на ум, на разум, на морал… Те са били унищожавани, за да се обезличи този пласт от населението. Всичко това е организирано от ЦК на БКП[4].“

Отношението на новата власт към църквата

„Политиката на БКП към Българската православна църква може да бъде разделена на три основни периода, които се подчиняват на собствена логика и в най-широки граници следват общата периодизация на комунистическия режим… Трите основни периода в политиката на БКП към църквата са маркирани от партийните решения, взети от Политбюро или от Централния комитет съответно през 1946, 1957 и 1974 години[5].“ Първият период основателно се приема, че започва от 1946 година и неслучайно съвпада с речта на Георги Димитров произнесена на 26 май 1946 година, във връзка с честванията на 1000-годишнината на св. Иван Рилски, в която той определя политиката на новата власт към църквата. „Нашата Православна църква, за разлика от някои други църкви, има историческа заслуга за съхраняване на националното чувство и самосъзнание на българския народ… Българската църква е минала през разни периоди, еволюирала е надясно и наляво, преживяла е много тежки изпитания в миналото… Нека нашите честни синодални старци и всички служители на българската църква разберат, че е настъпило ново време и по форма, и по съдържание, и по дух и че нашата църква трябва да бъде истинска народна, републиканска, прогресивна църква… Аз знам, има синодални старци – членове на Светия Синод, честни хора, но със закостенели мозъци и крайно консервативни възгледи… Кой от вас, наши синодални старци и църковни деятели, не се е интересувал от великата руска църква, всеки, който познава нейната история знае много добре, че ако ръководителите на Руската православна църква след Октомврийската социалистическа революция бяха разбрали духа на новото време, ако бяха действали в полза на свободата на руския народ и не бяха станали на оръдия на контрареволюцията, руската църква нямаше да преживее известните нещастия… Драги църковни деятели, бъдете способни да се поучите от великия руски опит, следвайте примера на великата руска църква и тогава ще има единство между Българската църква и българския народ, обединен в ОФ[6 ].“

Днес в посткомунистическото общество за тези исторически факти някой би помислил, че едва ли отговарят напълно на истината. Но Димитър Пешев пише в своите „Спомени“: „Когато се препрочете обвинителният акт, човек остава изумен от лекотата и невежеството, с които се третират въпросите от историята на България след Освобождението. Всички средства за пропаганда, използвани в политическите борби от една партия, известна с безогледността си в своите ежедневни борби при различни поводи и случаи, са събрани на едно място и са положени в основата на съдебно обвинение срещу противниците в тези политически борби, които са поставени в невъзможност да се обяснят и да доказват каква е била действителността и как в действителност са се развили събитията, какви са били общите условия, как се е разсъждавало и са се вземали решенията“[7]. Оттогава, а и до днес продължава дълбокото противоречие и неразбиране за това, как е възможно да бъдат третирани като „врагове на народа“, хора с доказано родолюбие като синовете на Райна Княгиня, племенника на Бачо Киро, родствениците на Иван Вазов, внучката на баба Тонка и още много други, жертви на масовото избиване на българския елит[8].

Като насилие върху българския елит могат да бъдат посочени съдебните процеси срещу пастирите „шпиони“ по дело №248 на Софийския окръжен съд. Шумният процес е проведен от 26.02 до 08.03.1949 година и са осъдени 15 души. Четири месеца по-късно под дело № 1169 от 05.07.1949 година без много шум са осъдени още 9 души. След това в кратък период са арестувани пастири и активни църковни членове и са изпратени без присъда в лагери и затвори. Звучи странно, но животът на някои от нас е преминал в една неприемлива и враждебна среда, в която са изграждани стереотипи и стратегии за живеене и оцеляване, които са се превърнали във втора природа. Затова след промяната от 1989 година не можем да намерим отговор на трудните въпроси: Как да разберем комунистическото минало, как да го изкажем, как да оценим това, което е било и това, на което сме свидетели сега, без да бъдем подвластни на морален и политически релативизъм? Ивайло Знеполски пише: „За хората от посткомунистическото общество комунизмът се явява все още място на работа на паметта, но не и място на памет в разбирането, което Пиер Норуа влага в това понятие. Резултат на националната история, превърнато в място, „оказващо мощно влияние върху формирането на колективната памет и върху способността да живеем заедно[9]“.

Ако крайната ни цел е да формираме колективна памет, която би ни помогнала да преодолеем политическата конфронтация и разделението, наложително е да изследваме принципите, практиките и мутациите на комунизма[10]. В това изложение ще посоча някои от тях и ще направя опит за анализ. Наложително е да не останем в мълчание за комунистическото минало, а да се стимулират дискусии и открити дебати като тази научна конференция. „Свеждането на комунистическото минало до теоретично точна идея за характера на режима загърбва изцяло вътрешната му еволюция и еволюцията на хората, съществували в неговата рамка[11].“ Цветан Тодоров е категоричен за моралната оценка на комунистическото минало. Той я обединява заедно с националсоциализма в едно понятие – „тоталитаризъм“, и заявява, че тоталитаризмът е „крайна форма на злото[12]“.

Има още →